Чарлз Броко
Кодът на Луцифер (21)

20.

Крипта на старейшините

Подземието на „Света София“

Истанбул, Турция

19 март 2010

Лурдс се взираше в разгънатия в ръцете му свитък. Ръкописът му се струваше познат и той беше сигурен, че е виждал същия върху един от документите в книгата. Когато се работи с ръкописи, а не с каменни надписи, почеркът на автора често се различава по стилизацията, размера на буквите и разположението им върху документа.

Това, че авторът можеше да е един и същ, беше важно. Помагаше да се датира документът. Но Лурдс не можа да разчете последния ред. Някои от думите изглеждаха познати, но имаше нещо сбъркано в контекста и той не можеше да разбере значението на изписаните върху велена^[1] думи.

Примирявайки се с поражението, Лурдс вдигна поглед към разтревожените лица около себе си. Преди да успее да каже нещо, Клийна извади пистолета си и монасите до нея отстъпиха назад и се пръснаха.

После оглушителен взрив разтърси помещението. Скална отломка се търколи от спираловидната стълба, последвана от облак прах, който обгърна помещението.

 

 

Докато гърмежите от експлозивите отеква наоколо, Екарт стисна здраво пистолета си и малкото фенерче, което носеше. Прах покри езика и запуши ноздрите му. Дъхът му се спря в гърлото.

Когато освети стената, видя, че взривовете са разрушили тайната врата и са напукали стените от двете й страни. Малко по-навътре една скала затваряше наполовина разкрития тунел.

Екарт надникна през мерника си, но не видя движение. Махна на един от хората си и посочи входа. Мъжът веднага прекрачи и заслиза по стъпалата надолу. Екарт тръгна след него, стиснал пистолета с две ръце. Останалите го последваха един по един.

Само след няколко стъпки натрупани отломки запушваха стълбата. Парче скала се бе търкулнало и заклещило, препречвайки пътя им.

Екарт изруга лошия си късмет, прибра пистолета в кобура и си сложи ръкавиците.

— Трябва да разчистим отломките.

Първият метна оръжието си през рамо, наведе се и грабна една скала. Извърна се и я подаде на Екарт, който на свой ред я подаде на следващия в редицата. Докато се извърти отново, мъжът пред него вече му подаваше следващата. Ослушваше се за шум от другата страна на преградата и се чудеше дали жертвите му са успели да се измъкнат отново, или експлозията ги е убила.

 

 

Когато ударната вълна изпълни помещението, Лурдс сграбчи Олимпия и я събори на земята, опитвайки се да я защити с тялото си. Тя се вкопчи в него, докато камъните рикошираха от стените. Няколко го удариха силно по гърба и раменете.

Закашля се от прахоляка и вдигна поглед. Очите го смъдяха от праха и се насълзиха. За миг остана като вкаменен, чудеше се какво да прави. Спомни си как старейшините са загинали в същата тази крипта преди толкова много години. Скова се от страх при мисълта, че може да бъде погребан жив. Трябваше да се овладее. Макар че държеше Олимпия в прегръдките си, не беше изпуснал свитъка.

— Всички добре ли са? — попита Йоаким. Кръв се стичаше от плитката рана над лявото му око.

Останалите монаси отговориха утвърдително. Зад тях Клийна се изправи на крака. Все още стискаше пистолета.

Няколко камъка се търколиха по стълбата и паднаха в помещението. Чуваше се дращене.

— Още са горе — рече Лурдс. Камъните продължаваха да се сипят в криптата.

— Ще стигнат бързо до нас. — Йоаким се обърна към Лурдс и протегна ръка. — Свитъкът, професоре.

Лурдс неохотно му го подаде. Йоаким го пусна в тубуса и го затвори с восъчния печат.

— Бързо! Нямаме много време — каза той и прекоси помещението до гроба, който се намираше до стената срещу мястото, където бе скрит Свитъкът на радостта. — Професоре, бихте ли ми услужили с лоста си.

Лурдс взе лоста от пода и се приближи до Йоаким. Монахът се наведе над гроба с лоста в ръка.

— Какво ще правиш? — попита Олимпия и застана зад него.

От стълбата заваляха още камъни. Дрезгави мъжки гласове отекнаха в криптата. От време на време през руините проблясваха лъчи от фенерчета. Лурдс знаеше, че преследвачите им скоро ще нахлуят. — Гибелта на старейшините послужила за урок. — Йоаким мушна лоста в процепа между камъните. Облегна се върху него и хоросанът се напука. Един от излъсканите камъни се вдигна от пода. — Нов изход бил добавен към криптата. Братството вече не разчитало само на секретността.

Слава богу, помисли си Лурдс.

Заедно с двама от монасите той помогна да махнат камъните, които Йоаким изкъртваше. Клийна и Олимпия осветяваха с фенерчетата си уголемяващата се дупка в пода.

След секунди бяха разчистили достатъчно камъни, за да се види обикновеният дъсчен ковчег отдолу. Неприятна миризма на мухъл изпълни помещението.

— Братко, прости ми, че нарушавам покоя ти — тихо рече Йоаким. После хвана едната въжена дръжка, прикрепена към ковчега. Лурдс сграбчи втората, а двамата монаси — останалите.

— Заедно — рече Йоаким. — Готови! Вдигай!

Тежестта изненада Лурдс. Знаеше, че тялото вътре вече е само изсъхнала кожа и кости, но не беше застанал удобно и не можа да се нагласи както трябва. Гърбът и мускулите на раменете го заболяха от усилието.

Ковчегът се отдели от дупката и докато го измъкваха, се удари в стените. Дупката под каменния под беше дълбока само трийсетина сантиметра. По ковчега нямаше никакъв надпис, нито име, нито какво е сполетяло мъжа вътре.

Щом ковчегът се изравни с пода, Йоаким го дръпна към себе си и го постави на земята. По негово нареждане го плъзнаха към стената. Йоаким взе от Олимпия фенерчето и освети дупката.

Отворът на тунела изглеждаше невероятно малък. Нямаше място човек да стои изправен и Лурдс се почуди дали има място и да се пълзи.

— Не изглежда достатъчно голям — рече той.

Нова лавина от камъни се изсипа от стълбите и им напомни за опасността.

— Нямаме друг избор — рече Олимпия.

Йоаким й помогна да се спусне в дупката и й върна фенерчето. Тя се поколеба, после легна по корем и се плъзна в тунела.

— Проходът не е направен за удобство — рече Йоаким.

— Тесен е, но има достатъчно място.

— Разбираш, че хората са пораснали на ръст през вековете — рече Лурдс.

— Нямаме време да разширяваме тунела — обади се Клийна.

— Някой може да се заклещи.

— Затова ти ще останеш последен.

— Аз ли? — Лурдс се огледа наоколо.

— Ти си най-едрият тук — рече Клийна. — Ако някой се заклещи, това ще си ти.

Лурдс веднага си даде сметка, че тя е права. Той беше най-висок и най-широкоплещест. Потърси подкрепа, или поне съчувствие, от останалите. Никой не го окуражи.

— Направо прекрасно — измърмори той.

Клийна последва Олимпия в тунела. По заповед на Йоаким останалите монаси бързо скочиха вътре.

— Колко е дълъг тунелът? — попита Лурдс.

— Около петстотин метра — отвърна Йоаким.

— Едва ли някой го е използвал през последните осем века?

Йоаким се спусна в гроба.

— Не. Не сме имали повод да бягаме от криптата досега.

„И сигурно не трябва да питам накъде води“, помисли си кисело Лурдс.

— Знаеш, че от земетресенията тунелът може да се е сринал някъде по пътя.

— Надявам се да не е така. — Йоаким погледна към стълбата, от която се посипаха още камъни. — Професоре, сестра ми винаги е твърдяла, че сте интелигентен човек. Ако смятате, че имате по-гол ям шанс да оцелеете тук, останете. — Той легна по корем и пролази в тунела.

— Може да запушат тунела след нас — изтъкна Лурдс. — Ако и отпред е преграден, ще сме в гробница.

Явно Йоаким си пазеше дъха за лазенето.

Лурдс изруга, когато осъзна, че се страхува повече от това да не изгуби загадката, отколкото да остане погребан под земята. Скочи в гроба, легна по корем и се промъкна в тунела.

 

 

Жилищна сграда „Стоунгус“

Квартал Зейтин бурну

Истанбул, Турция

19 март 2010

Севки седеше на ръба на стола си и се опитваше да улови лицата на мъжете, които дебнеха около „Света София“. Когато успя да се сдобие с изображения на всичките, той се обърна към друг монитор и им изряза главите, като избираше кадри с пълен анфас или профил.

Софтуерът му беше уникален, смесица от високотехнологични правителствени програми за обработка на изображения, снабдена със специално добавен от него код. Когато не разполагаше със снимка в анфас или профил, я преобразуваше, променяше ъгъла и оставяше програмата да запълни празните места. Не беше идеална, но той беше открил, че му върши добра работа.

Често го наемаха да наблюдава предаване на откуп или размени, за да няма изненади. Или да заснеме кой е бил там, за да отмъстят при нужда.

Щом като изображенията добиха желания вид, той ги пусна в международни системи за разпознаване, в които беше проникнал незаконно. Знаеше, че вероятно ще изгърми някоя от задните врати, които беше изградил в системата, защото качваше осем лица едновременно.

Този път някой щеше да го хване. Надяваше се само да успее да се измъкне с нужната информация, преди това да е станало.

Докато програмите вървяха, той следеше връзките, за да разбере кога защитната стена ще открие фалшивата му самоличност. Едновременно с това наблюдаваше района на църквата. Мислите му бясно препускаха.

Свитък. Заровен и изгубен от стотици години. Колко ли струваше подобно нещо? Въпросът бръмчеше из ума му, но той вече знаеше отговора: достатъчно, за да те убият.

Връзката с Клийна прекъсваше заради камъните наоколо и заглушаващите устройства на преследвачите й. Стържещото дишане, ругатните от време на време и виковете от болка показваха на Севки, че тя е още жива и бяга.

Първото лице замръзна върху монитора, беше разпознато.

От текста под него Севки научи, че мъжът е Корлис Бейкър, сержант от морската пехота, убит по време на сражение в Ирак преди шест години. Бейкър имаше няколко награди за храброст.

После и вторият беше разпознат. Името му беше Закари Стилсън. Също загинал в Ирак преди шест години. Странното беше, че бе убит по време на същото мероприятие, което беше отнело живота и на Корлис Бейкър.

Третият мъж Хенри Марстарс, пак морски пехотинец, бе загинал в същата битка.

Предупредителна икона се появи на екрана и Севки разбра, че е разтревожил пазвантите от другия край на нелегално установената от него връзка. Остави след себе си миш-маш от глупости и фалшиви следи, в случай че успееха да го проследят — което изглеждаше съмнително, — и излезе от сайта.

Облегна се в стола си и с изненада установи, че е плувнал в пот. След ровене в американските военни или корпоративни бази данни винаги беше вир-вода. Тези организации имаха навика да наемат таланти като него.

Независимо колко любопитно или финансово изгодно можеше да бъде, Севки не желаеше да изгуби дома си. Беше се трудил здраво, за да купи сградата, и му беше добре тук.

Но беше и играч. А ръкавицата беше хвърлена от „призраците“, които в момента обикаляха около „Света София“.

Продължаваше да следи положението около църквата, но отвори нов прозорец на друг екран и започна да търси данни за военната операция в Ирак. Обожаваше конспирациите.

 

 

Крипта на старейшините

Подземието на „Света София“

Истанбул, Турция

19 март 2010

Остри камъни се забиваха в коленете и лактите на Лурдс, докато пълзеше през тесния тунел. Държеше шапката си в ръка, защото не можеше да се провира с нея. Удари си няколко пъти главата в ниския таван. Студенината на земята се просмукваше в костите му и стягаше мускулите му.

Не можеше да вижда през останалите пред него и това доста го тревожеше. Тунелът не беше прав. Ту се спускаше, ту се изкачваше, вероятно за да избегне по-твърдата скала. Проходът беше осеян със следи от инструментите, използвани от копачите.

Лурдс беше сигурен, че кърви от многото малки рани, но не можеше да види в тъмното. Дишаше с мъка и се зачуди дали кислородът е достатъчен за всички. Вероятно усиленото дишане на толкова много хора изпълваше въздуха с въглероден двуокис и щяха да се задушат, преди да стигнат до другия край.

„Това му е лошото да си прекалено образован — скастри се сам. — Винаги можеш да намериш с какво да се плашиш“.

Продължаваше да пълзи, потискайки болката в лактите и коленете — имаше чувството, че малки зъбки се впиват в плътта му. После му се стори, че чува звук от преследване. Мисълта, че убиец може да пълзи в тъмния тунел след него, го изпълни със страх, който бе дори още по-студен от земята наоколо.

 

 

— Мисля, че мога да се провра, сър.

Екарт погледна войника, който стоеше най-близо до преградата на стълбите. През дупката, която бяха разчистили, се виждаше само мрак. Хората, които преследваха, бяха изгасили фенерите си или бяха напуснали мястото.

— Действай! — нареди Екарт. — Стреляй по всичко, което се движи!

Мъжът кимна и извади пистолета си.

— Включително и по професора ли?

— Долу е тъмно. Нямаш време да разбереш кой, кой е.

— Да, сър. — С пистолет в едната ръка и халогенен фенер в другата, войникът се провря с главата напред през отвора в камарата камъни. Плъзна се с широко отворени крака, за да овладее спускането, но се сурна надолу и бе последван от лавина малки камъчета.

Напрегнат и отегчен, Екарт чакаше и се взираше в мрака.

— Местните бързо идват насам — предупреди го Мейфийлд в слушалките. — Някой се е обадил и съобщил за гърмежи от твоята посока.

— Разбрано — отвърна Екарт. — Поддръжката горе и подкреплението да се изтеглят. Ние ще се опитаме да изкараме професора. — Уебстър нямаше да остане доволен, ако не намереха Свитъка или професора.

В подножието на превърналата се в сипей стълба мъжът се изправи и освети с фенера криптата. Светлината се местеше и променяше, но не бяха дадени никакви изстрели.

Това беше лош знак.

— Чисто е! — провикна се мъжът. — Няма ги тук.

Екарт изруга и се плъзна надолу с краката. Когато се приземи, стана и се изтегли в дъното на помещението, срещу своя човек, в случай че беше заложен капан. Отчаяните хора правят отчаяни неща, а те още не знаеха, кои бяха мъжете, които придружаваха Лурдс.

Помещението имаше вид на обитаемо, но нямаше нито електричество, нито намек за течаща вода. Екарт размаха лъча на фенера към тавана по навик. Повечето хора не поглеждаха нагоре. Войниците бяха обучени да го правят в градски условия.

Видя само каменен таван.

Останалите от отряда се плъзнаха в помещението и се разпръснаха, без да им казва.

— Врата отзад. — Екарт насочи фенера си към тъмния правоъгълник на стената.

— Там съм. — Един от войниците пристъпи напред със зареден пистолет. След секунда беше в стаята. — Чисто е.

— Има ли други? — попита Екарт.

— Не, сър. Не виждам.

— Провери за такива, които не виждаш. Не може просто да са изчезнали.

— Разбрано, сър.

Мъжът, който беше влязъл пръв, спря пред голям правоъгълен предмет на земята. Фенерът му освети дървен ковчег.

— Сър! — извика той.

Екарт отиде при него, огледа набързо ковчега, после отворения гроб в пода.

— Изход?

— Да, сър — кимна мъжът. — Така изглежда.

— Провери. — Екарт освети с фенера си стаята. Нямаше друг начин, по който професорът и приятелите му са могли да се измъкнат. Войниците вече проверяваха за скрити врати.

Мъжът, който беше влязъл пръв, клечеше на дъното на гроба.

— Сър, тук има тунел. Не е много голям, но може да се пропълзи.

— Добре, да видим къде ще ни отведе. Остави си раницата. Само ще те забави. Вземи си фенера, пистолета и допълнителни пълнители. Ще ти вземем нещата. — Екарт се огледа и избра още един дребен мъж. — Кейтър, сваляй всичко и тръгвай с него!

Кейтър свали незабавно раницата си, задържа само пистолета и фенера си. Пропълзя в дупката след другия войник и двамата скоро изчезнаха.

Екарт свали раницата си и я върза на левия си глезен. Пусна я в дупката и се плъзна в тунела.

Лурдс и хората му не можеха да са много напред. Нямаха чак такава голяма преднина. Екарт лазеше, както го бяха учили в армията, на колене и лакти, и скъсяваше дистанция.

 

 

Йоаким спря изведнъж. Остра болка прониза Лурдс, когато заби лице в планинарската обувка на монаха.

— Какво има? Защо спря?

— Не знам. И останалите спряха.

Лурдс се извъртя мъчително в тунела и погледна натам, откъдето бяха дошли. Яркожълта светлина проблясваше в мрака.

— Имаме си компания — рече Лурдс.

— Виждам ги. — Йоаким повиши глас. — Олимпия!

— Пътят е препречен — отвърна тя.

Лурдс се отчая. От самото начало знаеше, че може да свърши така, но да го приеме в мрака беше доста по-различно. Не мислеше, че може да излази още петстотин метра на лакти и колене. Предпочиташе да го застрелят.

— Как е препречен? — попита Лурдс.

Светлините зад тях се приближаваха.

— Прилича на стена.

— Не е срутване?

— Не.

— От хора ли е правена?

Олимпия прозвуча ядосано.

— Не виждам следи от сечива.

— Нямах това предвид. Не е ли скрита врата?

— Вече проверих, Томас. Не съм толкова загубена.

— Няма логика. Не биха построили тунел, който води наникъде. — Лурдс мислеше трескаво, опитваше се да си представи какво би направило Братството, за да заблуди евентуален противник. — Входът се намираше в гроб. Тунелът е предназначен за бягство. — Йоаким, не знаеш нищо за него, така ли?

— Не. Знаеше се за съществуването на тунела, но нищо повече — отвърна той.

— Как ще се спасиш от гроба? — запита се Лурдс.

— Ако си умрял, трябва да чакаш Второто пришествие — отвърна Йоаким. — Когато Исус Христос слезе отново, мъртвите ще се вдигнат от гробовете си и…

— Запознат съм с теологията — прекъсна го Лурдс. После му хрумна идея. — Олимпия, погледни нагоре. Какво виждаш?

Настъпи пауза, Лурдс забеляза, че фенерите се приближават. След малко Олимпия се провикна:

— Нищо. Каменна повърхност.

— Гладка или необработена.

— Гладка.

— Някакви знаци?

— Не виждам… чакай. Има някакъв символ.

— Натисни го към тавана — каза Лурдс. — Това трябва да е врата.

Молеше се да се получи.

Чу се стържене на камък и Лурдс затаи дъх, докато гледаше как светлините се приближават. Не можеше да са много далеч, но в мрака беше трудно да се прецени разстоянието.

— Врата е! — извика Олимпия.

— Побързай! — рече Лурдс.

Измъкваха се един по един, докато лъчите неумолимо пълзяха към тях. Лурдс беше сигурен, че няма да успее. Седна и подаде раницата и шапката си на Йоаким. Сърцето му подскочи от радост, когато разбра, че следващата част от маршрута за бягство е по-широка от първата. Щом отворът се освободи, той се пъхна в него, хвана се за ръбовете и се изтегли нагоре с помощта на Йоаким и още един монах.

Светлината се процеждаше отдолу през дупката. Преследвачите им се събираха. Лурдс беше сигурен, че няма да могат да ги спрат задълго.

Погледна към Йоаким и прошепна:

— Знаеш ли къде сме?

Йоаким поклати глава.

— Трябва ни нещо, с което да затворим вратата — рече Лурдс.

— Това ще свърши ли работа? — Йоаким извади от якето си лоста.

— Точно това ми трябва — отвърна Лурдс. Взе лоста, опря единия му край в жлеба на каменната врата и го ритна с все сила. Вратата се затвори.

Тайната врата водеше до отвор в стената в дъното на тунела. Имаше само един път.

Малко по-нататък новият проход също се оказа задънен. Олимпия незабавно взе да претърсва стената, а останалите се заеха с тавана.

— Ето — обади се тя. Насочи фенера си към символа на риба в горния край. — Това сигурно е врата.

От другия край на прохода се чу чукане и блъскане.

— Дайте на мен! — предложи Лурдс.

Направиха му път и той застана до вратата. Прокара лъча на фенера си по нея, но не видя процепи или някакъв белег, който да подсказва, че наистина е врата.

— Открих нещо — рече Клийна. Сочеше с фенера си към малък квадрат на нивото на очите върху стената отдясно. — Прилича на рисунка, но е покрита с прах. — Избърса дебелия слой прах, за да се види изображението.

— Не е рисунка — отвърна Йоаким, — а мозайка.

Лурдс я огледа отблизо и се съгласи, че е мозайка. Беше направена от малки цветни камъчетата и представляваше тринайсет души, седнали на маса.

— Тайната вечеря — възкликна Йоаким благоговейно.

Лурдс натисна мозайката, но нищо не се случи. Насочи лъча на фенера си към стената.

— Проверете стените. Трябва да има още нещо. — После спря и се върна при мозайката. — Тайната вечеря. Така е била наречена от източноправославните християни. Павел е първият апостол, който я описва.

— В „Коринтяни I“, 11,23–26 — съгласи се Йоаким.

— Да. — Лурдс коленичи до мозайката. — Около тази вечеря са възникнали много легенди и митове. Бокалът, с който поднасяли виното, е припознаван от някои като Светия граал, него тръгнали да дирят крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Предполага се също, че това сложило началото на евхаристията, споделянето на „кръвта и тялото“ Христови.

— Да, но какво общо има това с отварянето на вратата? — попита Олимпия.

Лурдс се усмихна самоуверено.

— Къде в православните църкви очакваш да откриеш изображението на „Тайната вечеря“?

Йоаким коленичи до него и също започна да опипва стената.

— Над светите двери.

— Да. Наричат ги още „царски двери“ или „красиви порти“. — Лурдс прокара пръсти по камъка. След малко усети, че има леко издаден мотив. Насочи лъча натам и избърса насъбралия се прахоляк. Усилията му бързо разкриха още три малки мозайки. Едната беше на мъж с ореол над главата.

— Светият дякон — обясни Лурдс. — Обикновено това е свети Стефан, свети Лоренцо или някой от останалите.

Втората мозайка изобразяваше гравирана врата, която изглеждаше като позлатена.

— Красивите порти — рече Йоаким. — Вратата, през която влиза Христос.

— Руската православна църква ги нарича „Червените двери“ — поясни Лурдс. — Но значението е едно и също.

Третата мозайка изобразяваше крилат ангел.

— Архангел Михаил? — попита Йоаким.

— Или архангел Гавраил — отвърна Лурдс и повдигна рамене. — Може и да е друг от архангелите.

— Какво значи това? — попита Клийна.

— Красивите двери — обади се един от монасите — са символ на покаянието, което вярващите не бива да забравят. Напомня им, че грехът отделя човека от господ.

— Последното, от което се нуждаем в момента, е урок по вероучение — изръмжа Клийна. — Ако не успеем да намерим бърз начин да се измъкнем оттук, ще ви въведат грубо при всевишния.

— Моля ви, не се отнасяйте с неуважение към божиите творения — отвърна монахът.

— Мисля, че разполагаме с изход — намеси се Лурдс. — „Тайната вечеря“ е над вратата. Залагам живота си на това.

— Ще се наложи — отвърна Олимпия.

— Явно са ни предоставени три избора — продължи Лурдс необезпокоявано. — Както съм готов да се обзаложа, че една от мозайките отваря вратата, така съм готов да се обзаложа и че другите две може да я заключат завинаги.

— Защо? — попита Йоаким.

— За да предпазят онова, което се намира от другата страна.

— Какво е то според вас?

— Друга следа към Свитъка на радостта. — Лурдс посегна към трите мозайки.

Йоаким сграбчи ръката му и попита:

— Какво правите?

— Отварям вратата.

— Шансът е едно към три.

— Не и ако имаш вяра и познаваш малко Църквата — отвърна Лурдс с усмивка. — Коя врата би избрал ти?

Чукането по затворения вход придоби различно звучене. Преследвачите им не се занимаваха с логика, бяха решили да използват груба сила. Каменната врата нямаше да издържи дълго.

Йоаким се поколеба за миг.

— Две от три. Вратата на светия дякон или на ангела?

— Защо? — попита Лурдс.

— Защото това са вратите, използвани от духовенството. — Йоаким пусна ръката му.

Лурдс натисна мозайката със светия дякон и тя леко потъна няколко сантиметра в камъка. В стената се чуха резки изщраквания, докато грубите езици на ключалката се приберат.

Част от стената се плъзна назад и се показа нов проход. Лурдс ги поведе напред. Щом като всички влязоха в тунела, той натисна един лост и плочата се плъзна обратно на мястото си.

След известно време Лурдс откри още една врата. Този път нямаше загадка. Отвори я и се озоваха в малка пещера. Вляво имаше отвор, от който се виждаше осеяното със звезди небе.

След по-малко от минута се озоваха при гърлото на покрита с увивни растения пещера, която гледаше надолу към „Света София“. Около църквата имаше няколко полицейски коли.

— Хубаво е да се види, че не всичко е минало незабелязано — отбеляза Лурдс. — Но ми е неприятно, като се сетя за всичките книги, цялото познание, което може да сме загубили вече.

— Полицаите сигурно не знаят как да открият тунела — отвърна Йоаким. — Може да са дошли заради заплахата отгоре.

— Дано да е така! — Лурдс си свали шапката и клекна да си почине за секунда. Въздухът в пещерата беше по-топъл от този в тунелите. Огледа се наоколо.

От безбройните кутийки от бира и старите принадлежности за лагеруване ставаше ясно, че пещерата е любимо свърталище и на местните младежи.

— Местно любовно гнезденце? — попита Клийна.

— Едно от многото — отвърна Олимпия. — Около града е пълно с пещери.

— Да разбирам ли, че го знаеш от опит? — заяде се Клийна.

Олимпия се намръщи и понечи да й отвърне.

— Май е по-добре да се съсредоточим върху оцеляването ни — прекъсна я Лурдс. — Явно доста хора знаят за Свитъка на радостта и го искат. Има опасност да го изгубим.

Без да каже нито дума, Йоаким извади кожения тубус, подаде го на Лурдс и рече:

— Вие ни спасихте живота. Всичко това, пещерата на старейшините, проходите беше ново за вас. Сестра ми вярваше, че ще откриете Свитъка на радостта, макар че не знаеше какво точно търсим. Сега, след всичко сторено от вас, ще бъда глупак — нещо повече, ще бъда безотговорен, — ако не ви засвидетелствам същото доверие.

Лурдс знаеше колко много струва това признание на Йоаким. Пое свитъка с лявата си ръка и подаде дясната на монаха.

— Това ми е работата, Йоаким. Ако има някой по-добър от мен, не го познавам. Ако има начин да се добера до отговора на това, ще ти го намеря. Обещавам.