Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Томас Лурдс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lucifer Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Чарлз Броко

Заглавие: Кодът на Луцифер

Преводач: Анна Христова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-251-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3217

История

  1. — Добавяне

17.

Кула Галата

Северно от Златния рог

Истанбул, Турция

19 март 2010

— Дано си заслужаваш всичките неприятности.

Лурдс вдигна поглед от бележника си към Клийна.

— Ако питаш мен, ти започна всичко това.

Седяха в едно кафене почти на върха на кула Галата. Няколко европейски и азиатски туристи се бяха настанили по масите близо до прозорците с гледка към Златния рог и други исторически части на града. Изтокът и Западът се срещаха в това кафе, както хиляди години в града от другата страна на дебелите три стъпки стени. Някои неща никога на се променяха.

Не, всъщност доста се променяха. Кула Галата бе известна още като „Кристеа Турис“, което генуезците превеждали като „Кулата на Христос“. Византийците я нарекли „Мегалос Пиргос“ — Голямата кула, защото конусовидният каменен завършек бил — и си остава — една от най-големите забележителности на града.

Генуезците построили кулата през 1348 година, когато разширявали владенията си в града. Първоначално тя била замислена като отбранително съоръжение, после служила за гарнизон на еничарите, елитните турски войски, а след това като затвор за военнопленници.

През вековете кулата била реконструирана многократно. Унищожена отчасти от огън и бури, тя загубила конусообразния си покрив през 1875 година, който бил възстановен отново чак през 1967 година.

Ахмед Челеби Хезарфен, един от първите авиатори, полетял от кулата над Босфора до подножието на Юскюдар в анадолската част от града. Това станало някъде около 1632 година.

Лурдс не можеше да си представи да скочи от кулата с чифт криле. Разбира се, не можеше да си представи и да бяга от въоръжени убийци. Но да се хвърлиш от кулата беше съзнателно решение. Да побегнеш пред лицето на смъртта бе по-скоро инстинкт. Както винаги, той се замисли за някогашния авиатор и изпита огромно уважение към стремежа му да открие летенето.

Гледката беше прекрасна, виждаше се пристанището заедно с по-голяма част от историческия стар град и няколко от най-почитаните места. Лурдс й се беше наслаждавал на няколко пъти. В момента повече се притесняваше от намесата на полицията. След бягството му от втората престрелка беше сигурен, че турските власти ще го изритат от страната като нежелан гост. Любезно, разбира се.

Надяваше се да разгадае тайната на книгата — книгите, поправи се сам, чувствайки, че времето не стига и че и други хора се трудят върху превода, — преди властите да са успели да го заловят. Олимпия говореше по телефона с някого, който можел да ги скрие за няколко дни, но така й не сметна необходимо да спомене кой е. Не помагаше особено и фактът, че професор Олимпия Аднан вече също беше издирвана от полицията.

Няколко инициативни студенти бяха заснели атаката срещу университета с телефоните и смартфоните си. Много от клиповете бяха качени в YouTube и местните телевизионни канали излъчваха новината.

Клийна седеше от другата страна на масата и гледаше телевизора зад бара.

— Всички теб търсят.

Лурдс се опита да съсредоточи вниманието си върху работата, но прекалено ясно усещаше женствеността й, за да не й обърне внимание. Погледна отново към нея и видя как спокойно похапва парче кабак мувер, турски кюфтета от тиквички, и отпива от бутилката с вода.

— Добре. — Той се съсредоточи отново върху превода. Цупенето щеше да свърши работа. То означаваше тишина.

— Не разбирам защо не искаш да говориш за това. — Ядът напрягаше гласа й.

Лурдс я погледна удивено.

— Ти каза, че не искаш да говориш затова — изтъкна той.

— Не искам.

— Добре.

— Но трябва. Това не означава, че ще ми хареса.

Той въздъхна. Знаеше, че няма да го остави на мира, докато не си излее мъката. Облегна се на стола си и отпи глътка бира. Беше си поръчал „Едфес Пилзен“, местно пиво, което се вареше в Измир и много му харесваше.

— Даваш ли си сметка в какво си се забъркал? — попита тя.

— Имаш предвид с местната полиция ли? — парира я Лурдс. — Или с Държавния департамент, който по мои подозрения работи заедно с местното подразделение на ЦРУ? Или с Кайин и бандата му? Или със спецотряда, който се опита да ни убие в университета преди броени минути? Това ли имаш предвид?

Клийна се поколеба.

— Да, това имам предвид.

Лурдс я погледна изпитателно.

— Има нещо, което не ми казваш.

Клийна се облегна назад и отклони поглед.

— Не, няма.

— Защо дойде в университета днес?

— Казах ти. Следях те.

— За кого?

— За никого.

— Не вярвам, че си дошла по своя воля.

— Защо? — В очите й проблясваха искри. — Не мислиш ли, че съм достатъчно умна, за да разбера, че от това могат да се изкарат пари? — Тя стрелна с поглед книгата. — Дошла съм за дял от печалбата.

Лурдс постави ръка върху книгата.

— Не се опита да я вземеш.

Клийна се нацупи, но не каза нищо.

— Предполагам, нямаш представа на кого да я занесеш, за да я продадеш. Нито дори колко струва.

— Мога да я продам на Кайин.

Лурдс се усмихна.

— Той още първия път се оказа много надежден.

Тя изрече една особено лоша дума, и то достатъчно силно.

— Не мисля, че и мъжете в университета си търсеха нови приятели — продължи той. — Да не споменавам факта, че си изгори моста, като застреля неколцина от тях.

— Има и други колекционери.

— Никой колекционер не би се заинтересувал от този ръкопис, освен ако…

— Или колекционерка.

Лурдс прие допълнението с кимване, но знаеше, че тя го казва само за да го подразни.

— Освен ако не знае историята зад книгата. Която ти също не знаеш.

Клийна му се намръщи.

— Наслаждаваш ли се на малките си тайни, професоре?

— Мисля, че всички се наслаждаваме. — Той отпи от бирата и се наведе към масата. — А сега идва ред и на малкия приятел в ухото ти. Ще ми разкажеш ли за него? Или нея?

Тя пресуши бутилката с вода и стана.

— Отивам да си взема още една. Ти искаш ли?

— Ако мислиш, че можеш да се въздържиш да не се изплюеш в нея.

— Всъщност не ми беше хрумвало. Досега. — Тя се запъти към бара.

Лурдс я наблюдаваше как се отдалечава и се любуваше на потрепването на стройните й бедра; Движението определено беше хипнотизиращо и завладяващо.

Олимпия седна на стола до него и поклати глава.

— За бога, Томас! Изобщо не си се променил. Животът ни е в опасност, да не споменавам, че ми прави компания в леглото през последните няколко дни, а сега не сваляш влюбения си поглед от младото момиче, все едно това е последният ти ден на земята.

— Съжалявам. — Лурдс усети как лицето му пламва. — Влюбеният поглед спада към мъжките черти, които са вградени във всяка клетка от моето същество. Не исках да те засегна.

Тя се усмихна.

— Не си ме засегнал. Знам какво представляваш от деня, в който те срещнах. Това е част от очарованието ти всъщност.

Лурдс вдигна въпросително вежди.

— Мъж с гореща кръв, който не чувства нужда да те покорява или да ти променя живота, с мечтата на много жени с кариера — обясни Олимпия. — Фактът, че си нежен и чувствен любовник, е бонус.

— Радвам се, че мислиш така.

— Не разбирам само как можеш да позволиш на едно хубаво малко момиченце да ти завърти главата, когато трябва да се погрижиш да я запазиш здраво на раменете си. Явно не са малко хората, които искат да ти я вземат.

— Не гледам само влюбено — рече Лурдс. — Напълно съсредоточен съм — е, почти напълно — върху задачата да издържа на напора. Тази млада дама е пълна със загадки — вероятно и опасности.

Олимпия отпи от виното си и погледна към Клийна.

— Като например за кого работи?

— Именно.

— Работила е за Кайин. Но това явно е приключило. Нали така?

— Кайин не искаше тя да оцелее след първото им съвместно начинание — отвърна Лурдс. — Не виждам възможност за бъдещо сътрудничество.

— При това положение мислиш ли, че работи сама?

Лурдс поклати глава.

— Работи съвместно с някого, но не той я е наел. Тя е професионалистка. А един професионалист не би се забъркал в това. Прекалено много неща не знае.

— По-добре да се махне от града. Ние също.

— Съгласен съм.

— Тогава защо не се маха?

— Защото — отвърна Лурдс — поради някаква причина няма избор. Заложила е нещо и това никак не я радва — усмихна се той на Олимпия. — Мисля, че това е една от причините, поради които не ме харесва.

Олимпия се разсмя.

— Професор Лурдс, защо ми се струва, че това ви натъжава?

— Не. Тя ми даде съвсем ясно да разбера, че не я интересувам.

Олимпия зацъка с език в израз на престорено съчувствие и прокара пръсти през косата му.

— О, горкичкият ми! Сигурно много те боли.

— Ще го преживея. Но остава въпросът какво ще правим с нея?

Олимпия отдръпна ръка и повдигна изненадано вежди.

— Наистина ли смяташ да я оставим да дойде с нас?

— Ако не успея да разгадая всичко, свързано с тази книга, „нас“ изобщо няма да ни има.

— Глупости. Ще го разгадаеш. Вярвам в теб. Затова те помолих да дойдеш.

Лурдс махна към телевизора над бара. Пак даваха репортаж от университета и след него снимките на тях двамата.

— Времето ни изтича — рече той.

— Лично аз смятам, че трябва да я разкараме. Знам що за жена е. Само неприятности ще ни донесе.

Лурдс я прониза с поглед и рече с тих дружелюбен тон:

— Едва ли ти е хрумвало, че същото може да се каже и за теб? Ти ме докара тук и ме въвлече в цялото това фиаско, без изобщо да ми дадеш право на избор.

Чертите й се смекчиха и тя доби виновно изражение. Отметна кичур от челото му и каза:

— Наистина не исках да стане така, Томас. Мислех, че ролята ти във всичко това вече ще е приключила. Нямах представа, че за идването ти знаят и други хора.

Лурдс взе ръката й и нежно целуна дланта.

— Нито за миг не се съмнявам, Олимпия. И трябва да призная, че го намирам за доста въодушевяващо. Точно от такава работа се нуждаех.

— Като при търсенето на Атлантида?

Той се усмихна.

— Надявам се да не се окаже чак толкова опасно.

— Съдбата на света — напомни му тя.

— Продължавам да смятам, че нещата са доста преувеличени. В крайна сметка минали са близо две хиляди години. Със сигурност опасностите се преувеличават с течение на времето.

Олимпия погледна отново към бара.

— Както и да е, младата жена ще ги усложни още повече, ако остане с нас.

Клийна наблюдаваше отраженията им в огледалата зад бара. Говореше нещо, но той знаеше, че не си говори сама.

— Тя остава — заяви той.

— Това може и да не зависи от теб — отвърна Олимпия.

Лурдс не отговори веднага.

— Ако искаш да работя с теб, Олимпия, ще го направим по този начин.

Внезапната му решителност я накара да вдигне изненадано глава.

— А ако откажа?

— Тогава ще се задоволя с това, което зная, и ще продължа да работя сам. Силно съм заинтригуван. Без съмнение точно на това си разчитала.

— Ами ако те предам на властите и те депортират?

— Тогава — отвърна Лурдс — ще видя дали новинарските агенции не проявяват интерес към книгата и легендата зад нея. „Съдбата на света“ и така нататък.

— Не би го направил. — Тя го погледна шокирано и издърпа ръката си от неговата.

— Познаваш ме. Знаеш, че ще го направя. Ако говоря силно достатъчно дълго, особено за ръкопис на Йоан от Патмос, турското правителство може да сметне за уместно да ме покани отново и да ми предостави всички необходими средства, за да изпълня мисията си.

— Никога не си бил изнудвач.

— С теб — не. И се надявам, че няма да опрем дотам. Но стреляха по мен и ме отвлякоха. А и ти породи у мен такова огромно любопитство, без да ми кажеш всичко, което знаеш. — Лурдс замълча. — Сега вече ще направя това, което трябва.

— Не можеш.

— Защото съдбата на света зависи от намирането на Свитъка на радостта ли?

Олимпия не отговори.

— Не може да стане на твоята, скъпа. Или този ръкопис трябва да бъде намерен бързо и аз съм човекът, който може да свърши тази работа, или във всичко това няма нищо вярно. Кое от двете?

Видимо ядосана, Олимпия кръстоса ръце.

— Ще бъде опасно да я вземем с нас.

— Да я оставим да души по следите ни ще е също толкова опасно. Както за нея, така и за нас. Ако е с нас, поне можем да я държим под око. И евентуално да разберем за кого работи. Това може да се окаже важно, докато сглобяваме останалата част от загадката. Не сте само ти и твоите хора, нито пък Кайин. Още някой знае за Свитъка на радостта и трябва да разберем кой е той. — Замълча и отпи от бирата си. — Освен това тя умее да си служи с оръжия при нужда.

Клийна плати питиетата на бара, обърна се и се върна на масата. Щом седна, погледна Лурдс и Олимпия. Напрежението помежду им беше осезаемо и си личеше в скованата поза на жената. Явно нещата не се бяха развили според плана на дамата. Това безкрайно зарадва Клийна.

— Пак ли любовна разправия? — попита тя.

— Не, изобщо. — Лурдс пое новата бира и придирчиво огледа повърхността й за наличието на чужди течности.

— Моля те. — Клийна обърна очи нагоре. — Не съм чак толкова недорасла.

— Нали ми каза, че си много млада — припомни й Лурдс.

Клийна отново направи физиономия.

— Обсъждахме възможността да дойдеш с нас — безпардонно заяви Олимпия.

— Това не е възможност — отвърна Клийна. — А факт.

Олимпия се усмихна мило, беше възвърнала самообладанието си.

— Не знаехме дали ще искаш да продължиш след всичко случило се.

Клийна спокойно срещна погледа й.

— Мислите да се откажете от търсенето на съкровището?

— Не търсим никакво съкровище — настоя през стиснати зъби Олимпия.

— Както кажеш. — Клийна премести поглед към книгата пред Лурдс. — Но се хващам на бас, че не си поканила професора само за цуни-гуни и гонене на вятъра.

Бузите на Олимпия пламнаха за кратко, преди да се овладее отново.

— Това, което се случва между мен и Томас, не е толкова важно, колкото си мислиш.

— Моля те — възпротиви се Клийна. — Това, което правите с професора в светая светих на наетата хотелска стая, не ми влиза в работата.

— Но си воайорствала.

— Хвана те — рече Севки в ухото на Клийна и лицето й пламна за миг.

— Научи ли нещо? — подразни я Олимпия.

— Само че виното и сиренето вероятно са единствените неща, които стават по-хубави с възрастта.

— О, това беше гадно! — обади се Севки.

Едновременно ядосан и сконфузен, Лурдс се изкашля и каза:

— Дами, хайде да не се отклоняваме от темата!

Олимпия кръстоса ръце и изгледа Клийна.

— Ако търсиш някаква полза, ще бъдеш жестоко разочарована.

Клийна отпи глътка вода.

— Знам, че с теб се движим в различни социални среди, но ще ти кажа какво съм научила: хората не се убиват за нищо. Каквото и да е това, което търсиш, някой възнамерява да извлече полза от него. Накрая ще се стигне и до пари.

Това беше безспорно.

 

 

Лурдс следваше Олимпия през тесните улички на старата централна част на Истанбул. Много от сградите не се бяха променили с годините и още съхраняваха архитектура, която датираше от няколко века назад. Улични търговци се бяха настанили по тротоарите и хвалеха стоката си.

Колонизирането на Галата от Генуезката република беше започнало през 1273 година. Според легендата наименованието, грубо преведено, означаваше „полегат хълм“. Градът бил наричан и Пера, от старото гръцко наименование, което значело „смокиново поле от другата страна“, което визирало Босфора между двете половини на града.

Стените на средновековния град били разрушени по време на Четвъртия кръстоносен поход, когато християни се били с християни и била теглена чертата между католическата и източноправославната църкви. Останалото от тях било почти напълно унищожено по време на османското владичество през XIX век, за да позволи по-нататъшното разширение на града.

Лурдс погледна през рамо, за да види къде е Клийна. Тя го следваше на няколко крачки и изглеждаше нащрек. Беше вързала косата си на опашка.

— Била ли си преди в Истанбул? — попита той.

Тя го погледна.

— Искаш да си говорим ли?

Лурдс повдигна рамене.

— Да, била съм — призна тя след малко. — Няколко пъти.

— Обичам старата част. В града е вписана много история.

— Това ли търсим? История?

— Да.

Клийна му се усмихна.

— Но не каза коя история. На гърците, на римляните или на Османската империя.

— Още много култури са живели тук — отвърна Лурдс.

— Но това са трите големи.

— Така е.

Спряха пред руините на Генуезкия дворец, наречен още Палацо дел Комуне, или Общинската палата, зад Банкалар Кадесъ, или Банкерската улица, на която имаше няколко финансови институции още от османско време.

— Какво научи от книгата?

Лурдс заобиколи група деца, които играеха на тротоара.

— Може би сега не е време да говорим за това.

— Така ли? Според мен сега е идеалният момент. Преди да сме стигнали там, накъдето сме се запътили.

Лурдс намести шапката на главата си и премести раницата на другото си рамо. Не каза нищо.

— Знаеш къде отиваме, нали? — настоя Клийна. — Твоето гадже ти е казало.

— Някъде на сигурно място — отвърна Лурдс. — Освен това на професор Аднан няма да й хареса да я наричаш „мое гадже“.

— Мисля, че „бройка“ още по-малко ще й се понрави — мило се усмихна Клийна.

Лурдс предпочете да не отговаря.

— Отиваме на място, което е безопасно според теб или според нея? — попита тя.

Лурдс беше уверен, че каквото й да каже, ще доведе до спор.

В този момент шестима мъже наобиколиха количка с дини, обърната към тримата. Лурдс ги мерна с ъгълчето на окото си. Клийна ги забеляза и бръкна под леката риза, която носеше пусната над джинсите.

— Недей! — нареди Олимпия и се върна при тях.

Адреналинът нахлу в кръвта на Лурдс, когато мъжете се приближиха. Търсеше начин за бягство, но улицата беше претъпкана.

Клийна стискаше пистолета си, опрян в бедрото й, за да не се вижда.

— Приятели са. — Олимпия застана между мъжете и Клийна.

Според Лурдс това беше изключително глупав ход. Клийна не би се поколебала да застреля първо Олимпия. Преди да успее да се спре, той застана между двете жени.

— Вероятно — предложи той, докато мислено се проклинаше — би могла да ни запознаеш с приятелите си… — Гласът му заглъхна, когато позна в един от младежите мъжа с монашеско расо, който ги беше извел от катакомбите.

Днес не носеше расо, беше облечен с каки на цвят дочени панталони, синьо-бели кецове и фланелка от концерт на „Колдплей“.

— Томас — рече Олимпия радушно, — мисля, че вече познаваш Йоаким.

— Официално — не. — Лурдс не знаеше дали да протегне ръка, или да отстъпи крачка назад.

Йоаким кимна със сериозно изражение.

— Добър ден, професор Лурдс! Чувал съм много похвални неща за вас.

— Благодаря. Иска ми се и аз да можех да кажа същото за вас.

Олимпия хвана младежа за ръка и се усмихна. За миг нещо подобно на ревност бодна Лурдс.

— Знам, че никога не сте се срещали — рече Олимпия. — Но се радвам, че сега имате тази възможност. Иска ми се само да беше при по-други обстоятелства.

— Какво общо има той с това? — попита Лурдс.

— Йоаким ще ни помогне — обясни Олимпия.

— Откъде знаеш, че можеш да му се довериш? — попита Клийна.

— Йоаким е мой брат.

 

 

Сега, когато имаше повече време и не беше толкова притеснен, Лурдс успя да забележи приликата между Олимпия и Йоаким. Брат й беше по-млад, не толкова млад, за колкото го беше взел в катакомбите, но със сигурност още нямаше четирийсет.

След срещата на улицата Йоаким ги заведе до една жилищна сграда и им уреди стаи на третия етаж. Освен спални за Лурдс, Олимпия, Клийна и мъжете, имаше просторна кухня и трапезария, както и голяма стая, обзаведена със заседателна маса и компютри със сателитна връзка.

— Яли ли сте, професор Лурдс? — попита любезно Йоаким.

— Не, от както закусих със сестра ти — отвърна Лурдс. — Възнамерявах да я заведа на вечеря, преди да ни попречат в университета. — Остави раницата си на пода до един от столовете при заседателната маса. Седна и извади книгата от раницата.

Йоаким се настани срещу него.

— Олимпия каза, че нямате представа кои са били тези мъже.

Лурдс поклати глава.

— Нямам.

— Нито за кого работят?

— Американци са.

— Има ли причина американското правителство да се интересува от този ръкопис?

— Ако знаят какво представлява, сигурно. Ако някой изповядва същите вярвания като вас с Олимпия. — Не последва обяснение и Лурдс продължи: — Защото съдбата на света зависи от написаното тук. — Той прокара палец по страниците на книгата.

Олимпия седеше на масата до брат си и леко се намръщи.

— На Томас му е трудно да повярва в това.

Клийна седеше през един стол от Лурдс, пиеше вода от бутилка и мълчеше.

Йоаким потри ръце и за пръв път Лурдс видя колко са мазолести.

— Искам да ви уверя, професоре, че няма нужда да вярвате, за да ни помогнете. Стига да можете да преведете ръкописа, нямаме нужда от друга помощ.

— Очаквате той да ви каже къде се намира Свитъкът на радостта?

— Ще ни каже. — Йоаким звучеше убедено. — Ще видите. — За секунда се обърна да каже на един от мъжете да донесе нещо за ядене, след което погледна отново към Лурдс. — Не можем да работим добре на празен стомах.

След няколко минути аромат на подправки и печено агнешко изпълни стаята. Стомахът на Лурдс закъркори от нетърпение.

Продължиха да разговарят, а Йоаким слушаше внимателно, като студент, който се готви за изпит.

— Значи не можете да разчетете тази книга? — попита Лурдс.

— Не — отвърна Йоаким.

— А някой от хората ви може ли?

На лицето на Йоаким се изписа нетърпение.

— Уверявам ви, че ако някой от нас можеше да разчете книгата, Олимпия нямаше да ви замеси във всичко това.

— Откога е изгубено познанието в книгата?

— От времето на Константин.

— Как се е изгубило?

— Запознат сте с историята на града.

Лурдс кимна.

— Освен войните, които са се водили за града, имало и много природни бедствия. Земетресения. Пожари. Дори ходът на времето е спомогнал за укриването на Свитъка, докато градът е бил разрушаван и строен отново и отново от различните поколения.

— Ако Свитъкът е бил написан на Патмос…

— Сведенията ни го посочват съвсем ясно.

— Тогава как се е озовал тук?

— По време на своето царуване Константин изпращал много експедиции да търсят и пренасят реликви от живота на Исус Христос, както и от ранното християнство. Знаете, че Римската империя се опитала да унищожи религията ни още в самото й зараждане. Не успяла, но много ценни неща били пръснати, унищожени или изгубени за нас.

— Били са размирни времена — съгласи се Лурдс. — Император Константин искал да опази християнството.

— Един от хората, които търсели християнски реликви, била Елена, майката на Константин — рече Йоаким. — Тя била ревностна християнка и имала огромно желание да опази свещените реликви. По време на пътуванията си открила Братството на Свитъка и отишла на остров Патмос да преговаря от името на сина си. Константин искал само документите да бъдат запазени.

— Понеже бил могъщ владетел и силно вярвал в източноправославното християнство, това звучи съвсем логично. — Лурдс начерта хронологична линия върху страница от личния си бележник. — Значи Свитъкът на радостта е останал на остров Патмос почти четиристотин години след написването си.

Йоаким кимна.

Елена била могъща фигура в двора на император Константин I. Историците приписваха намирането на реликвите от истинския кръст на нея. Параклисът „Света Елена“, изобразяващ горящата къпина в Синай, бил издигнат по нейна заповед. По време на разкопки под храма на Венера, построен близо до Голгота, над гроба на Исус Христос, хората й открили три кръста. Предполагало се, че на един от тях бил разпнат Христос, а на другите — двама крадци.

Според преданията Елена завела една болна жена от Йерусалим да пипне кръстовете. Щом докоснала третия, жената оздравяла. На мястото била издигната Църквата на Божи гроб, а още много църкви били построени след това на светите места.

Според легендата Елена открила и пироните от кръста. Когато се върнала у дома, наредила на един ковач да сложи един от тях в шлема на Константин и втори — в юздата на коня му.

— Как е успяла Елена да убеди Братството да й даде Свитъка? — попита Лурдс.

— Самото й пристигане им показало, че Свитъкът вече не е в безопасност. В онези дни Братството било възпитавано само в миролюбие. Ако се бяха опитали да защитят Свитъка, щели да загинат.

Лурдс погледна грубите ръце на Йоаким.

— Сега Братството е различно?

Тъга пробяга по лицето на мъжа.

— През вековете Братството било принудено да стане нещо повече от това, което трябвало да бъде. Придържаме се към миролюбивата си същност, но не се страхуваме от насилие.

— Значи сте убийци? — обади се Клийна. — Това не ви прави по-различни от Кайин и неговите хора.

— Не! — Йоаким удари по масата толкова силно, че разклати напитките им. — Ние не убиваме. Братството никога не е отнело човешки живот.

Лурдс забеляза уточнението, но реши да не пита.

— Щом не убивате — изтъкна Клийна, — ще ви е трудно да победите в боя.

Йоаким я изгледа.

— Обезвреденият враг не може да се бие, също както и мъртвият. Обучени сме да обезвреждаме онези, които представляват заплаха за Свитъка. Не е нужно да убиваме, за да постигнем целите си.

— Не убиете ли преследвачите ни, това ще ви постави в неизгодно положение — настоя Клийна.

— Не искаш ли да кажеш „ще ни постави“? — попита Олимпия.

— Не, не искам. — Гласът на Клийна беше абсолютно равен, но заплахата в думите й беше ясна.

Лурдс потърси по-безопасна тема на разговор.

— Елена убедила Братството да премести Свитъка.

— От това явно печелели както Братството, така и Константинопол — каза Олимпия. — По времето на пристигането на Братството и Свитъка, Константин строял Мегале Еклезия.

— Какво е това? — попита Клийна.

— Буквално се превежда като „Голямата църква“ — отвърна Лурдс. — Константин започнал строежа й през четвърти век, но не доживял да я види завършена.

— Все пак живял достатъчно дълго, за да скрие Свитъка — обади се Йоаким.

— В църквата ли? — Лурдс беше обзет от отчаяние. — Оригиналната църква е разрушена четирийсет години по-късно.

— Четирийсет и четири. Църквата била построена през 360 г. сл.Хр. и разрушена през 404 г. сл.Хр.

Лурдс махна с ръка. Ако беше знаел къде да търси, щеше да разполага и с точните години. Учените не бяха длъжни да знаят всичко. Трябваше да знаят само къде да го намерят.

— Йоан Златоуст е избран за архиепископ на Църквата на свещената мъдрост, както била кръстена Голямата църква от Константин по онова време.

— През 398 г. сл.Хр. — прекъсна го Йоаким.

Лурдс отпи от бирата.

— Май доста наизустявате в Братството.

Йоаким се усмихна.

— Докато бил архиепископ — продължи професорът. — Йоан Златоуст разгневил александрийския патриарх Теофил и съпругата на император Аркадий…

— Елия Евдокия — подсказа му Йоаким.

— Благодаря. Йоан Златоуст отказал да се подчини на патриарха, а императрицата порицал, че се перчи с богатите си одежди. През 403 г. сл.Хр. патриархът и императрицата свикали така наречения „Събор под дъба“ и осъдили Йоан Златоуст на заточение. Народът обаче се разгневил и настоял да бъде върнат обратно.

— Това не е всичко — намеси се Йоаким. — В нощта, в която бил арестуван Йоан Златоуст, станало земетресение. Много хора, включително и императрицата, го приели като божие знамение.

Лурдс си спомняше нещо подобно, но не беше сигурен.

— По време на размириците първата Църква на свещената мъдрост била разрушена. — Той изгледа изпитателно Йоаким. — Откъде сте сигурни, че Свитъкът на радостта не е изгорял в пожара, обхванал църквата?

— Защото Свитъкът на радостта бил скрит в лабиринта от тунели под нея.

— Под църквата ли? — Лурдс потърка наболата си брада. — Не в църквата?

— Точно така.

— Тогава защо не сте открили Свитъка на радостта досега? Братството ви е имало на разположение хиляда и шестстотин години да го направи.

— Защото в продължение на много години не е трябвало да го открием. Император Константин и няколко членове на Братството знаели тайника, в който бил скрит Свитъкът. Смятали, че е защитен, но императорът и старейшините от ордена знаели, че отвъд стените на града има много врагове. Решили само шепа хората да знаят къде е Свитъкът. Всяко поколение предавало тайната само на малцина. Броят им намалял още повече след бунта Ника.

— Войната между сините и зелените — каза Лурдс.

— Да.

— Каква е тази война? — попита Клийна.

— Мисля, че е била през 530 година — отвърна Лурдс.

— През 532-ра — поправи го Йоаким и се усмихна. — Прав сте. Много неща наизустяваме.

— Имало много различни сдружения, наречени „дими“. Те поддържали различните отбори, които участвали в състезания с колесници и други надпревари.

— Искаш да кажеш нещо като букмейкъри? — попита Клийна.

— Нищо подобно — намеси се Олимпия. — Представи си ги като навързани политически партии и улични банди. Не ставало дума само за спортни състезания. Издигали социални искания и се борели срещу онези, които не харесвали. Често по улиците ставали сбивания между различните групи и войниците на императора.

— Още по-лошото било — продължи Лурдс, — че много от думите били под патронажа на византийски аристократи. Някои от тях вярвали, че заслужават трона много повече от император Юстиниан I. През 531 година избухнал бунт, който завършил с убийство. Членове на сините и зелените били арестувани и съдени. Повечето от тях били обесени. Въпреки това през 532 година… — Лурдс погледна към Йоаким.

— На 10 януари, ако трябва да бъдем точни — добави той.

— Един от сините и един от зелените успели да се изплъзнат на охраната и избягали в тълпата, която се била събрала, за да протестира срещу обесванията. Разпънат между вътрешните размирици и преговорите с Персия, Юстиниан предпочел да замени смъртните наказания с доживотен затвор.

— Предполагам, че не им е харесало — рече Клийна.

— Не — съгласи се Лурдс. — Надбягвания с колесници се провеждали на хиподрума, който се намирал близо до двореца и Църквата на свещената мъдрост. Избухналото насилие по време на състезанията през деня прераснало в бунт, който траял пет дни и втората църква изгоряла до основи.

— И въпреки това Свитъкът на радостта си останал скрит — рече Йоаким.

— Скрит или изгубен? — попита го Лурдс.

— Само скрит. Но както казах. Братството решило да ограничи броя на хората, които знаели къде е скрит Свитъкът на радостта.

— Защо?

— Защото в града царял хаос. Пред портите имало врагове, по улиците — метежи. Страхували се, че ако някой разбере за силата на Свитъка и неговото местонахождение, нищо нямало да го спре, докато не го открие. Избраните вече никога не видели слънчева светлина.

— Това е лудост — прошепна Клийна.

Лурдс не възрази, но знаеше, че подобна практика се е срещала й по други места.

— В крайна сметка това ги погубило, нали? — попита Лурдс. — Само шепа хора знаели и те били на едно място.

— Направили всичко по силите си — отвърна Йоаким. — Мислели, че така е най-добре и най-сигурно.

— Братството просто не взело предвид Четвъртия кръстоносен поход — рече Лурдс.

— Май нещо не разбрах тук — обади се Клийна, — в кръстоносните походи не са ли се били християни срещу мюсюлмани?

— И да, и не — отвърна Лурдс. В началото Четвъртият кръстоносен поход бил замислен като нападение над мюсюлманския Йерусалим откъм Египет. Вместо това римокатолическата църква решила да нападне и ограби Константинопол. Обсадата и битките продължили пет години. Накрая по-голямата част от Константинопол била превърната в руини. По улиците имало хиляди убити, мнозина били прогонени от домовете си. Кръстоносците плячкосали всичко ценно.

— Но не взели Свитъка — тихо се обади Йоаким.

Лурдс го изгледа.

— Сигурен ли си?

— Светът още е цял и се върти около орбитата си, професор Лурдс. Затова съм сигурен. Попадне ли Свитъкът в неподходящи ръце, всичко познато ще изчезне. Обещавам ви.

— Какво се е случило със старейшините?

— Останали в тунелите под църквата. Пазачите им били убити, но те успели да се заключат в малко светилище. Умрели от глад и жажда, преди някой да успее да ги освободи. Много съкровища били намерени, или по-скоро би трябвало да кажа — били изгубени в тези тунели, където императорските войници се опитали да ги скрият, но Свитъкът на радостта останал.

За миг Лурдс се замисли върху всичко, което Йоаким му беше разкрил. После почука с показалец по книгата и попита:

— Откъде сте взели това?

— Повечето от документите в тази книга са написани, след като се разбрало, че старейшините са мъртви. Някои са копия на бележките, които те успели да напишат и оставят в една пукнатина на тавана на помещението, в което намерили смъртта си.

Въображението на Лурдс се изпълни с образи на изоставени монаси. Какво ли беше да стоиш затворен в гробница и да умираш от глад и от жажда?

А всичко, което трябва да направиш, за да бъдеш свободен, е да издадеш една тайна.

Лурдс не мислеше, че е способен на такова нещо. Но пък не мислеше, че е способен и да открадне книгата от Кайин и хората му.

— Дотук проявявах търпение, професор Лурдс, от уважение към стореното и преживяното от вас, както и заради сестра ми, която вярва във вас — каза Йоаким.

— Казах ти, ако някой може да го направи, това е Томас — рече Олимпия на турски.

— Английски — намеси се Клийна. — Говорете на английски заради бавноразвиващите се.

Олимпия повтори коментара си на английски, което накара Клийна да изсумти.

— Трябва да ми докажете, че можете да ни помогнете. — Мрачният поглед на Йоаким не изпускаше очите на Лурдс. — Можете ли?

Лурдс кимна.

— Мога, но първо вие трябва да сторите още нещо за мен.

Йоаким се облегна на стола и кръстоса ръце на гърдите си. Явно беше недоволен.

Без да му обърне внимание, Лурдс отвори книгата на страницата с натривката.

— Трябва да знам откъде сте свалили това.

Йоаким поклати глава.

— Там няма нищо.

— Вие не сте открили нищо там. — Лурдс се облегна на стола си. — Аз ще открия.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Тази натривка е свалена от камък в помещението, където старейшините на Братството са загубили живота си, заради тайната на Свитъка на радостта.

Олимпия се обърна към брат си.

— Вярно ли е?

Йоаким не отговори, не сваляше очи от Лурдс.

— Йоаким?

Най-сетне той кимна.

— Там е бил намерен. Но вие просто отгатнахте.

Лурдс разлисти няколко страници назад и потупа отново текста.

— И това е една от страниците, които са били открити в помещението. Пак ли отгатнах?

Йоаким погледна страницата, после Лурдс.

— Откъде знаете това?

— Защото мога да разчета тази страница. — Лурдс се усмихна, щом видя, че очите на Йоаким се разшириха. — Искате ли да знаете какво пише?