Чарлз Броко
Кодът на Луцифер (17)

16.

Истанбулски университет

Площад „Баязид“

Истанбул, Турция

19 март 2010

— Ставай! — Клийна махна с пистолета си към Лурдс.

Той спокойно се изправи и закри Олимпия с тялото си. Действието му не беше породено толкова от храброст, колкото от чувството за вина, че е застрашил живота й. „Явно още държи да си прибере наградата за главата ми“, кисело си помисли той.

С надеждата, че гласът му няма да трепне, той рече на Олимпия:

— Обади се на полицията и им кажи какво стана.

— Томас, коя е тази жена? — попита Олимпия.

Лурдс не можеше да повярва. Една жена се беше появила в кабинета й с оръжие, а Олимпия искаше да знае коя е тя и в тона й се усещаше ревност.

— Това е жената, която ме отвлече от летището. Обади се в полицията.

Клийна погледна надолу по коридора.

— Нямаме време за полицията. Те идват.

— Кои? — механично попита Лурдс. — Полицията ли?

— Не. Ако знаех кои са, щях да ти кажа. Но са големи и страшни. И имат пистолети.

— Явно всичките ти познати имат пистолети — отвърна Лурдс.

— Не обвинявай мен. Те търсят теб. Можех да се измъкна, вместо да рискувам главата си. И за това ли искаш да ме изкараш виновна?

— Как ме откри? — попита той.

Лицето на жената доби отчаяно изражение.

— Шегуваш се, нали? Дошъл си да изнасяш лекции в университета. Пише го във всички вестници. Особено след случката на летището. Цял Истанбул знае, че си тук.

След миг Клийна изруга и се шмугна в стаята. Куршумите се забиха в рамката на вратата. Лурдс залитна назад и за малко да падне върху бюрото. Уплашеният вик на Олимпия отекна в ушите му и го накара да се размърда. Наведе се, взе раницата си и я метна на рамо.

Клийна се показа зад вратата и даде няколко бързи изстрела. После се дръпна навътре, за да се скрие.

Погледна към Лурдс.

— Винаги ли трябва да задаваш толкова много въпроси, когато си под прицел?

Лурдс отвърна на погледа й.

— Не съм наясно с протокола на отвличанията.

— Не те отвличам. Защитавам те.

— Като водиш тези мъже тук? — Олимпия още държеше телефона до ухото си.

— Не съм ги довела аз тук!

— Видях, че някой ни следи — настоя Олимпия.

— Мен не сте ме виждали през последните няколко дни — отсече Клийна. — Не спряхте да мачкате чаршафите в хотела. Очаквам да качат записа в YouTube. Размърдайте се сега! Те искат професора. Не мисля, че ги е грижа за живота на някоя от нас.

— Свързах се с полицията. — Олимпия заговори бързо на турски.

Нова градушка от куршуми се посипа върху отворената врата и наоколо се разхвърчаха трески.

— Полицията няма да дойде достатъчно бързо. — Клийна смени пълнителя на пистолета си и освободи предпазителя. — Докато дойдат, ще сте или отвлечени, или мъртви. Това е мобилен телефон. Вземи го. Можеш да говориш с полицията пътьом. Само не изоставай. И се пази от куршумите.

Тя сграбчи Лурдс за лакътя, но той се дръпна. Знаеше, че няма да го застреля. В известен смисъл му беше спасила живота в катакомбите.

Клийна отново изруга и се опита да го избута.

— Клийна Маккена! — изгърмя мъжки глас.

Лурдс веднага различи американския акцент, вероятно бе някъде от Филаделфия.

— Клийна? Така ли се казваш? — попита той.

— Сега не е време за запознанства — изръмжа тя.

— Клийна Маккена — извика отново мъжът. — Не е нужно да умираш днес. Можеш просто да си вървиш. Дошли сме за професора. Отдръпни се и можеш да си тръгнеш.

Клийна погледна към Лурдс.

— Вярваш ли му?

Лурдс понечи да отговори, но не знаеше какво да каже.

— Аз не му вярвам — продължи тя и се огледа наоколо. — Стаята има ли друг изход?

— Не знам — отвърна Лурдс.

Клийна хвърли убийствен поглед към Олимпия.

— Можеше да кажеш дали кабинетът ти има друг изход.

Олимпия кръстоса ръце и я изгледа предизвикателно.

— Полицията идва насам. Включила съм телефона на високоговорител.

— Не мисля, че високоговорителят ще спре тези момчета.

Олимпия повиши глас, за да я чуят мъжете в коридора.

— Обадих се на полицията. Идват насам.

Клийна се спусна към дъното на стаята и попита:

— Къде е вратата? — След секунда извърна глава наляво и погледна полиците с книги, които покриваха стената. — На стената има библиотека.

Лурдс осъзна, че тя говори на някой друг, после видя метален отблясък в ухото й.

— Добре, добре. Ще погледна. — Клийна събори със замах книгите от едната полица. Тежките томове се стовариха на земята заедно със стъклен сувенир със статуята на гръцкия бог Посейдон.

— Хей! — извика Олимпия. — Какво си мислиш, че правиш?

Изведнъж в коридора се включи противопожарната аларма, рязко и пронизително. Лурдс предположи, че някой студент или преподавател я е активирал. Това бе добре. Поне всички студенти щяха да се измъкнат невредими.

— Госпожо! — извика глас по телефона на турски. — Какво става? Всичко наред ли е?

Без да губи време, Клийна се зае да разчиства втория рафт. Вратата едва се виждаше в дъното отзад, но Лурдс забеляза очертанията й. Импулсивно се зае да й помогне и започна да събаря книгите.

— Томас? — извика Олимпия.

— Госпожо? — обади се отново истанбулският полицай. — Моля, не прекъсвайте линията.

— Отзад има врата. — Лурдс задърпа книгите от горната полица.

— Олимпия, не мислиш, че тези мъже са дошли тук заради мен, нали? Не си създавам подобни врагове. Сигурно търсят книгата, която взех от катакомбите. И ако разберат, че ти знаеш нещо за нея, няма да разпитват само мен.

Клийна завъртя цялата полица и за малко да цапардоса Лурдс по лицето. Срещна погледа на Олимпия и нареди:

— Идвай тук!

— Не ми казвай…

В коридора нещо метално падна на пода, плъзна се и спря до вратата. Лурдс видя сферичната форма и удвои усилията си да се добере до тайния изход зад полицата.

— Имат граната!

— Отваря се навътре — извика Клийна.

Лурдс затърси дръжката, но не откри такава. Някой я беше свалил. Клийна го изблъска със свободната си ръка и стреля три пъти в ключалката.

Преди изстрелите да са заглъхнали, Олимпия се присъедини към тях и гранатата избухна. Страшният гръм оглуши Лурдс и разтресе цялото му тяло. Очакваше да го уцели някой шрапнел, но не стана нищо такова. Ярка светлина и газ последваха експлозията.

„Упойващ газ“, осъзна той. Беше чел за това в романите, които поглъщаше набързо по време на дългите самолетни полети и периодите на застой по разкопките. Тези гранати се използваха за зашеметяване на хора.

Клийна го сграбчи за ръката и го блъсна към вратата, която още не искаше да се отвори. Лурдс видя как устните й се движат, но не чу нищо. Знаеше какво иска, подпря с рамо вратата и я натисна с, цялата си тежест. Вратата се отвори с трясък и видяха, че от другата страна е била покрита с гипсокартон. Явно бяха правили промени за разширяване на офисното пространство.

За щастие другата стая беше празна. Вратата се бе извадила от пантите и се стовари върху нечий прилежно направен макет на Османската обсада на Константинопол през 1453 година. Кораби и войни се разхвърчаха, последвани от сините води на Златния рог и старателно изработеното кафяво крайбрежие.

Олимпия вървеше по петите на Лурдс и за малко да го събори от бързане. Държеше мобилния телефон до ухото си, но дори и да имаше някой от другата страна на линията, очевидно и тя чуваше толкова, колкото и Лурдс.

Той огледа помещението, чудеше се какво да направи сега. Още бяха на третия етаж, прекалено високо, за да рискува да скочи.

Олимпия го сграбчи за ръката и когато той се обърна към нея, му заговори разтревожено. Четеше по устните й, но първия път не разбра, защото тя говореше на родния си език. Къде отиваме?

Не знам, отвърна той. Нагоре? Надолу? Сочеше с ръце, за да го разбере по-добре. Устата, очите и носът му смъдяха от газа в зашеметяващата граната. Сълзи замъгляваха погледа му, докато се озърташе из помещението.

Два пронизителни пукота пронизаха глухотата му и той разпозна трясъка на изстрели. Погледна разтревожено през отвора, чудейки се дали Клийна е успяла да се измъкне жива от офиса.

Тя влетя през вратата и се стовари върху него. Той я хвана здраво и падна заедно с нея по гръб на пода.

Клийна го изгледа, сякаш беше някакъв нескопосен кретен, което — раздразнено си помисли Лурдс — не беше честно. Той се беше разтревожил за нея.

Тя се изправи и почти успя да го срита в чатала. Лурдс беше сигурен, че извика, и се радваше, че никой не можа да го чуе. После мислите му се съсредоточиха отново върху оцеляването.

Дим от гранатата нахлуваше в помещението. Трудно беше да се диша. Лурдс се оглеждаше трескаво наоколо, не знаеше как ще се измъкнат оттук. Още се намираха в смъртоносен капан.

Екарт стоеше в коридора с вдигнат пистолет. Лявата му ръка стискаше здраво дясната, за да може да поеме отката и полуавтоматичният пистолет да не засече. Той надникна през дима, очакваше Лурдс и двете жени да се появят всеки миг. Зашеметяващата граната съдържаше и сълзотворен газ. Изчака малко и надникна през вратата.

Два изстрела проехтяха набързо и Хумболт се сгърчи и политна назад. Извърна се и се хвана за лицето, но кръвта вече се лееше от разбития оптически мерник на маската му.

Екарт изруга. За саморасла терористка жената беше доста добра.

Хумболт залитна още две крачки назад и се свлече на земята. Главата му отскочи от пода и Екарт разбра, че е мъртъв.

— Сигурен ли си, че кабинетът няма друг изход? — попита Екарт.

— Няма, сър — отвърна Мейфийлд в слушалката. — Два асансьора. Стълбищата в двата края на сградата. Това е всичко.

Екарт се помъчи да се постави на мястото на жертвите си и да се сети какво би направил, ако беше заклещен вътре. „Никога нямаше да се заклещиш вътре“, каза си той.

— Ами прозорците?

— Гранатата изби стъклата на един от кабинетите, сър, но хората не са излезли оттам.

— Можеш ли да видиш вътре?

— Не, сър. Димът е прекалено гъст.

— Продължавай да наблюдаваш — Екарт не сваляше очи от вратата. — Колко време мина от първите изстрели?

— Две минути и трийсет и седем секунди, сър. Доближаваме прага на мисията.

Екарт знаеше, че не могат да останат още дълго. Местната полиция щеше да пристигне скоро, а въоръжената охрана на колежа сигурно вече беше тръгнала насам. Ако не се изтеглеха скоро, нещата щяха да станат още по-мръсни. Наложи си да бъде търпелив. Каквато и заплаха да представляваше Лурдс за Съединените щати, скоро с това щеше да бъде свършено. Екарт беше твърдо решен да арестува професора.

Или да го убие.

— Севки? — Клийна покри с шепа ухото си и се помъчи да чуе Севки от другата страна на линията. — Не те чувам. Гранатата ме оглуши.

— … друга стена… асансьорна шахта… авариен. — Севки звучеше така, сякаш говореше несвързано, и макар че крещеше, тя едва го чуваше. Но разбра какво иска да й каже. Бяха правили нещо подобно и преди.

Тя тръгна към отсрещната стена и се наведе да извади ножа от обувката си. Стисна дръжката му и заби широкото острие в гипсокартона. Лесно поддаде. С два удара направи X.

Отстъпи крачка назад и проби гипсокартона с ритник. Няколко големи парчета се посипаха по пода, но останалите изчезнаха в празното пространство от другата страна. Показаха се дървените греди отдолу и Клийна отново използва ножа си, за да разреже гипсокартона от другата страна. Този път кракът й потъна навътре.

— … виждаш ли… там ли е? — попита Севки. — Клийна… ти… сега?

Клийна откърти гипсокартона и надникна в празното пространство. От другата страна цареше мрак, но светлината, която се процеждаше вътре, осветяваше плетеница от кабели.

— Открих асансьорната шахта — рече Клийна. Провери отново гредите, надяваше се, че Лурдс ще успее да се провре между тях. Най-много голямата му глава да се заклещи. За малко да се усмихне, когато си го представи, но се сети за мъжете, които чакаха в коридора с пистолети в ръка.

Асансьорът беше на партера. Със задействането на противопожарната аларма кабината автоматично беше слязла долу.

Клийна извърна глава и каза на Лурдс и жената.

— Асансьорна шахта. Можем да я използваме, за да слезем долу. — Този път можа да се чуе слабо.

Лурдс кимна, после взе единия крак на счупената маса, върху която бяха наредени военните макети. Замахна, за да го изпробва, и се зае да разбие гипсокартона, който препречваше изхода.

Клийна трябваше да му признае, че реши ли да действа, нищо не може да го спре. Щом остана доволен от свършеното, той бръкна в раницата си и извади малко фенерче. Фактът, че явно беше подготвен за всичко, освен за отвличане, смути Клийна. Най-вероятно, защото тя самата не се беше сетила да вземе фенерче.

— Кабината е на партера — каза той. — Не можем да минем през нея.

— Ще слезем на втория етаж — отвърна Клийна. — И после по стълбите.

— Сигурно имат хора отвън — рече Лурдс.

Клийна кимна.

— Имат. Ще трябва да ги заобиколим.

— Не — намеси се Олимпия. — Ще слезем в мазето. Има тунели, които свързват тази сграда с останалите сгради на университета.

— Севки? — попита Клийна.

— Вярно е — отговори Севки. Гласът му звучеше слабо и много отдалече. — Има инфраструктура. Хората от поддръжката използват тунелите, за да преместват големи машини и да проверяват апаратурата.

— Добре. — Клийна махна към Олимпия. — Ти знаеш пътя.

Олимпия погледна през дупката, после обратно към нея.

— Очакваш да скоча ли?

— Аз ще скоча пръв — предложи Лурдс, свали си раницата и я подаде на Олимпия. — Така ще мога да ти помогна. — Освети дупката с фенерчето, после го стисна със зъби и се спусна в шахтата.

Клийна сякаш щеше да се пръсне от напрежение. Образите на белязания мъж и хората му непрекъснато изскачаха в ума й. От сълзотворния газ очите и носът й течаха и знаеше, че не може да разчита на увредения си слух, за да чуе приближаването им.

Когато скочи долу — слава богу, без да си счупи врата. — Лурдс помогна на Олимпия да слезе, като насочваше краката й с ръце.

 

 

— Сър, след малко навлизаме в червената зона на времето за изпълнение на задачата ни — спокойно заяви Мейфийлд.

— Знам. Всички навън да се оттеглят незабавно. В университета ще настъпи достатъчно голяма суматоха, за да се измъкнем незабелязано. — Не обичаше да дава такива заповеди. Още малко и щеше да се наложи да признае провала си, не беше готов за това. — Кажи ми, когато дойде полицията.

— Разбрано.

Щом не се бяха появили досега, Лурдс и жените или се бяха задушили от газа, или бяха намерили път за бягство.

Той стисна отново пистолета си, приклекна и се прокрадна напред, готов за бой. Носеше бронежилетка под ризата си, но главата му беше незащитена.

Стигна до вратата, пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и свали противогаза, за да вижда по-ясно. Очите му засмъдяха, но той се беше излагал на такъв газ безброй пъти по време на атака в задимени тесни пространства. Провря се покрай рамката на вратата и приклекна, стиснал с две ръце пистолета пред себе си.

В стаята нямаше никого. Трябваше му малко време, за да забележи дупката в стената през талазите пушек. Нахлузи отново противогаза на лицето си.

— Не са в помещението — изръмжа той и се закашля.

— Няма друг изход.

— Намерили са. Прилича на врата.

— Било е врата. Явно са я зазидали преди време.

— Къде води?

— Към съседния кабинет.

Екарт погледна надолу по коридора и видя кабинета до асансьора.

— Не са се измъкнали оттам — каза Мейфийлд.

— Не могат да се измъкнат от другата стая. — Екарт се обърна и започна да стреля в дупката в стената.

Не последва реакция.

Неприятно чувство присви стомаха му, когато погледна отново към асансьора до съседния кабинет. Жената беше уличен плъх. Хитра и опасна.

— Отворете вратите на асансьора! — нареди Екарт. — Проверете шахтата! — Хората му се спуснаха натам, а той се провря в кабинета и се запъти към дупката в стената. Вратата лежеше на пода, изкъртена от пантите. Екарт изруга, когато огледа стаята над мерника на пистолета си и не видя никого.

После забеляза отвора на отсрещната стена.

— В асансьорната шахта са. Проверете камерите на втория етаж.

Мейфийлд се забави малко с отговора.

— Няма никого. Не са излезли през вратите на асансьора.

— Добре. — Екарт прегази корабите и войниците и спря пред втората дупка. — Още са в шахтата. Убийте двете жени, но искам мишената жива.

Извади малко фенерче от джоба на панталоните си, включи го и кръстоса китки така, че лъчът и пистолетът да сочат в една посока. Наведе се над дупката и забеляза раздвижване долу.

 

 

— Да вървим! — каза Олимпия на турски и задърпа Лурдс за ръката.

Лурдс погледна нагоре към дупката. Въздухът в шахтата сякаш изгаряше ноздрите и дробовете му. Въпреки сковаващия страх, той си даде сметка, че газът е достатъчно тежък, за да се спусне към земята, и сега навлиза в асансьорната шахта.

— Хайде, Томас, да се махаме, преди тя да е слязла! — Олимпия дръпна вратите на асансьора пред нея. Беше стъпила върху кабината и изходът на втория етаж бе на нивото на брадичката й. — Помогни ми.

— Няма да я изоставим — отвърна Лурдс.

— Какво?

— Няма да я изоставим.

— Шегуваш се.

Лурдс заби пръсти в процепа между вратите и задърпа; Вратата се отвори няколко сантиметра, после се върна обратно.

— Няма да я оставим тук — повтори Лурдс. — Тя е част от това. Трябва да разберем какво знае.

— Все едно ще ти каже.

— Не знаеш къде е Свитъкът на радостта, нали?

Олимпия се поколеба.

— Не.

— Така си и мислех. Иначе нямаше да имаш нужда от книгата.

— Разполагаме с копие на книгата. Не можахме да я преведем. Затова имаме нужда от теб.

Лурдс се закова на място.

— Кайин не е разполагал с единственото копие?

— Не.

— Колко копия има?

— Не знаем. Може да има много.

Лурдс отново напъна вратата.

— Дано не е така. И няма да я изоставим. Тя има пистолет.

— Мислиш ли, че ще ни застреля?

— Не, но стреля фантастично по преследвачите ни.

Клийна се спусна в асансьорната шахта и погледна към тях.

— Късно е — измърмори Олимпия на турски.

— Пропуснах ли любовната разправия? — попита Клийна.

Без да й обръща внимание, Лурдс насочи цялото си внимание към отварянето на вратите. Щом се открехнаха този път, той продължи да бута, докато не стигна до повратната точка и те се плъзнаха настрани. Той се извърна и каза:

— Хайде, Олимпия, ти си първа!

Олимпия остави раницата му върху кабината, после стъпи на сплетените му ръце и се прехвърли през ръба на втория етаж. Лурдс й подаде раницата си и се извърна към Клийна.

— Гаджето ти май не ме харесва много — рече тя.

— Не ми е гадже. — Лурдс не разбра защо почувства нужда да уточнява, особено насред яростна престрелка. Реши, че най-вероятно е въпрос на рефлекс. — Просто сме добри приятели.

— Много добри приятели. — Клийна се направи, че не вижда преплетените му ръце, подскочи и с лекота се набра и прехвърли на втория етаж, след което се изправи на крака.

Лурдс подскочи след нея. След много мъки най-сетне успя да се издърпа нагоре, асансьорната шахта потъна в мрак и той чу как някой се провря през дупката в стената на третия етаж. Олимпия го хвана за ръката и започна да го дърпа, а Клийна се подпря и стреля нагоре в шахтата.

Яростен дъжд от куршуми рикошира в асансьорната кабина, после спря.

— Да вървим! — Клийна смени пълнителя и се изправи. — Вече знаят къде сме. Ще си имаме компания. — Погледна към Олимпия. — Можеш да водиш.

Стрелвайки я с изпепеляващ поглед, Олимпия бързо тръгна към стълбището пред тях. Лурдс грабна раницата си и я метна през рамо.

— Ще си по-бърз, ако я оставиш — посъветва го Клийна.

— Няма да стане — увери я Лурдс.

Той затича след Олимпия, а в асансьорната шахта отново загърмяха изстрели.

 

 

Екарт докосна парещото място на врата си. Връхчетата на пръстите му поаленяха. Изруга жената, надяваше се да има шанс да я убие лично. Самоуките терористи винаги бяха най-страшни и тя започваше сериозно да го вбесява.

Стаята се изпълни с тътена на автоматичен откос, който отекваше в асансьорната шахта.

— В шахтата ли сте? — попита той.

— Тъй вярно, сър, но тях ги няма.

— Няма ли ги?

— Няма ги? — Зрението на Екарт се бе приспособило достатъчно, за да проникне през мъглата от бял газ в асансьорната кабина. Той надникна отново и този път забеляза отворените врати на втория етаж. Изруга, умът му трескаво работеше.

— Виждаш ли ги на камерите? — попита той.

Мейфийлд отговори незабавно:

— Да, сър. На втория етаж. Насочват се към стълбището.

— Имаме ли някой там? — Екарт скочи в шахтата и кубинките му издумкаха върху кабината.

Двама от хората му скочиха след него и после заедно се отправиха към коридора.

— Не — отвърна Мейфийлд. — Бяха при кабинета с вас.

Вторият етаж беше празен. Вратата в дъното на коридора беше затворена. Екарт ускори крачка.

 

 

Лурдс следваше Олимпия и на свой ред беше следван от Клийна. Над главите им прогърмяха изстрели. Хиляди въпроси свистяха в главата му, дишаше на пресекулки от лютивия газ и напрежението. Краката му думкаха по бетонните стъпала.

Минаха площадката на първия етаж и се отправиха към мазето. По стълбите зад тях се чуха стъпки.

— По-бързо! — подкани ги Клийна, а Лурдс се зачуди откъде има въздух да говори.

Олимпия нито веднъж не забави крачка, стигна до мазето и се провря през вратата. Щом се озова вътре, веднага се обърна надясно. Сигнални светлини сияеха приглушено в мрака. Олимпия бръкна в джоба си и извади връзка ключове.

Спря пред огромна стоманена врата и започна да пробва ключовете.

— Не знаеш ли кой ключ е? — Клийна стоеше наблизо, стиснала здраво пистолета и обърната към вратата, през която току-що бяха влетели.

Без да й обръща внимание, Олимпия се съсредоточи върху ключовете. Лурдс знаеше, че катедрата по история често мести експонати или изследователски материали през тунелите под университета, защото беше много по-просто и по-спокойно, дори при лошо време.

Ключалката изщрака и Олимпия отвори вратата. Потърси ключа за лампата и го натисна. Ред нисковолтови крушки разпръснаха бяла светлина по протежение на тунела.

— Да вървим! — бутна ги Клийна, когато вратата на мазето се отвори с трясък, но не стреля, за да не разкрие местоположението им. Доверието на Лурдс във възможностите й нарасна. Беше забележителна млада жена.

Той влезе в тунела след Олимпия.

— Накъде води тунелът? — попита Клийна, докато затваряше вратата. Забави се, за да я заключи.

— След няколко метра — отвърна Олимпия — се разделя в три посоки към различни сгради.

— Вратата е здрава — рече Клийна. — Би трябвало да ги забави.

Олимпия кимна.

— Ще стигнем до разклонението, преди да са успели да я отворят.

— Освен ако не си носят гранатомет — отвърна Клийна.

Лурдс кисело си помисли, че това е напълно възможно, като се имаше предвид всичко случило се.

 

 

Екарт гледаше бронираната врата пред тях. Двама от хората му се бяха заели с ключалката.

— Къде отидоха? — попита той.

— В тунел за поддръжка на инфраструктурата под университета — отвърна Мейфийлд. — Намерих карта. Тунелът, в който сте, се разклонява в три коридора на кратко разстояние от точката, в която се намирате.

— Има ли камери в тунелите?

— Не. Нищо не виждам там.

Шансът едно към три никак не се понрави на Екарт. Не и когато местната полиция и хората от охраната на университета приближаваха.

— Добре — изръмжа той. — Събирайте си нещата и да се омитаме.

Без да кажат нито дума, хората му прибраха инструментите си и се изнизаха след него.

— Трябва ни маршрут, по който да се измъкнем оттук.

— Да, сър.

— А и оставихме трупове след нас. — Такова нещо не беше правил, докато беше в униформа. Но нямаше какво да стори.

— Аз ще се погрижа, сър.

Екарт изреди имената на тримата мъже, които жената беше убила. След броени минути Мейфийлд щеше да вкара фалшиви лични данни в разузнавателния център на Интерпол. Щеше също така да активира и фалшивите документи за самоличност, които имаха в Пентагона. Екарт и отрядът му действаха нелегално, но вицепрезидентът Уебстър се беше погрижил да имат достъп до всички средства, от които се нуждаеха.

Професор Лурдс може и да беше извадил късмет при първата им среща, но Екарт имаше намерение да напише съвсем различен край следващия път.