Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Завещание ночи, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Йонико (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Кирил Бенедиктов

Заглавие: Черепът, короната и чашата

Преводач: Иван Тотоманов

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: руска

Излязла от печат: 04.01.2010

Редактор: Ани Николова

ISBN: 978-954-655-078-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5131

История

  1. — Добавяне

Желязната корона

Долината на река Талас, 36 г. пр.Хр.

От жълтите и плоски като лицата на степните войни брегове на бавната река Талас се надигаха тежки парцали мъгла. Скрити от трепкащата им сива завеса, облечените в кожени доспехи войни на империята Хан крачеха напред. Скърцаха ремъци, глухо подрънкваха обкованите с бронз арбалети, равномерно тупнаха по сухата глина хиляди твърди пети и стотици конски копита. Плосколиката тесноока смърт тихо и неотвратимо се приближаваше към стените на хунската крепост Железния юмрук.

Крепостта се извисяваше в мъглата като гигантски черен цирей на плоската жълта гръд на равнината. На четирите високи кули по ъглите на стръмните насипи проблясваха огньове — там, под остроръбите драконски покриви дежуреха белите великани от далечната страна Лиган. Преди три години те бяха помогнали в строежа на тази невиждана в земите на Великата степ цитадела, бяха помогнали на омразния на всички ханци вожд на хуните Хутуус — убиеца на императорския посланик, узурпатора, проклятието на Западната граница. И ето че вече трета година Хутуус се криеше зад непристъпните стени и тормозеше ханците с дръзките набези на конницата си. Трета година вече всички ОПИТИ да се справят с наглия метежник се проваляха, отстъпваха пред паническия ужас от стоте бронирани великана от Лиган. И ето че възмездието бе дошло.

Възмездието се казваше господин Чен Тан и беше младо, с приятен външен вид и изящно телосложение. Преди три години господин Чен Тан беше младши писар в двора на слънцеподобния император Юан-ди. Прилежанието му беше похвално, а и способностите, които проявяваше в различните науки и изкуства, го правеха да изпъква сред останалите младши писари в Канцеларията на кедровите покои. Освен това господин Чен Тан се увличаше и по стрелба с лък, понеже помнеше завета на Конфуций, че благородният мъж трябва да усъвършенства здравината на тялото си наред с твърдостта на духа си.

И така, опънатата тетива трептеше до рамото на младшия писар, ситни капчици пот лъщяха по смуглата му тънка ръка и лицето му бе вдъхновено. За зла беда мишената на Чен Тан се намираше в задния двор на Павилиона на небесните пауни — един рядко посещаван от императора извънградски дворец. И една прозрачна завеса лекичко се отдръпна и в сумрака на покоите блеснаха зелените очи на прекрасната Ляо Шъ — някога любимата, а сега отхвърлена наложница на императора. Кедровата стрела запя във въздуха и прониза мишената точно по средата. И също като тази стрела, любовта към неизвестния стрелец прониза сърцето на Ляо Шъ. На отхвърлената, обидена Ляо Шъ, на гъвкавата и страстна Ляо Шъ, на смуглобедрата зеленоока Ляо Шъ, тигрицата от южните джунгли.

След пет кратки месеца връзката им беше разкрита. Ляо Шъ беше удушена с копринен шнур, а Чен Тан беше само хвърлен в тъмница, понеже за него се застъпи един негов чичо, който беше Надзорник на зърнохранилищата. Две години изкара младежът във влажните подземия и с нокти и зъби се сражаваше за зрънце ориз и глътка вода с озверели разбойници и разни други нищожества, отдавна изгубили човешкия си облик. На два пъти едва избегна смъртта в жестоки побоища, после пък ножът на някакъв осъден за убийство мина само на един пръст от черния му дроб. Чен Тан разбра, че няма да оцелее в затвора. Може би щеше да живее още година, най-много година и половина. Но това бе въпрос само на удължаване на съществуването му. А Чен Тан искаше да живее.

И той написа прошение да го пратят с войската на далечната западна граница. Написа го с красивия си почерк на придворен калиграф и с толкова красиви и усукани фрази, колкото можа да си спомни и да измисли. Прошението дълги месеци обикаля дворцовите кабинети и попада в ръцете ту на един, ту на друг чиновник, докато не се озова пред погледа на бившия началник на Чен Тан, старшия писар на Кедровата канцелария.

Старшият писар, който добре си спомняше способния младеж, дълго мисли дали и той няма да плати като Ляо Шъ за доброто си отношение към младия Чен, но в крайна сметка реши, че първата от петте добродетели — човеколюбието — го задължава да се застъпи за младежа и след като мислено се сбогува със свидната си канцелария, отнесе прошението на висшия чиновник, който завеждаше столичните затвори.

Хиляди пъти е прав великият Конфуций, че човеколюбието, въплътено в дълга, носи на благородния ум почит и слава. Надзорникът на затворите не само веднага написа върху прошението на Чен резолюция „Да се прати на западните граници като младши офицер“, но и похвали старшия писар за навременно проявената му загриженост. Защото положението в империята беше такова, че мястото на престъпниците, та били те и най-отчаяните главорези, не беше в затворите, където държавата трябваше да ги храни, а в армията. Така бившият писар Чен Тан, бившият затворник по прякор Чен Хубавелкото, а днес „младият негодник Чен Тан“ (така се наричаха официално пратените в армията затворници) се озова на крайния западен форпост на империята Хан, в затънтения гарнизон на границата със степното царство Усун. Почти под носа на войнствения Хутуус.

Странни са игрите на съдбата. Участта на владетеля на Великата степ, могъщия победител на Усун и верен съюзник на Партското царство се беше въплътила в злочестия любовник на императорската наложница, доскорошен затворник и красив авантюрист с добре поддържани мустачки. Но никой не знае правилата на играта на съдбата. И никой не знаеше и не можеше и да предполага, че като сблъсква на бреговете на Талас хуните и ханците, съдбата разиграва много по-древен гамбит…

Чен Тан спря коня си, обърна се и махна с ръка.

И зареваха дългите тибетски тръби. Загърмяха като гръмотевици барабаните. Зазвънтяха кимвалите и затрещяха медните чинели. Под страховитите звуци на полковия оркестър ханците тръгнаха на пристъп срещу Железния юмрук.

Крепостта се пробуди мигновено. В покритите галерии светнаха огньове, по валовете се разтърчаха набити хунски войни, откъм кулите със свистене полетяха първите стрели. Зад насипите зацвилиха злите кангюйски коне. Защото гарнизонът не беше само от хуни: там имаше и кангюйци, и червенокоси и синеоки жуни, и партски военни инструктори, пратени от цар Фраат на помощ на съюзника му Хутуус. Но най-страшните бяха белите великани от Рим, който китайците наричаха Лиган. Сто римски войни, последните от разбития от партите при Кара Непобедим легион на Крас, оцелели в плен и подарени от цар Фраат на вожда на Източната граница. Центурия, изгубила и последната надежда някога пак да види Рим и готова да се бие с всички — с ханци, с усуни, с юечжъ, с парти, със самите богове — да се бие до смърт, защото какво друго й оставаше?

Ханците настъпиха веднага и от всички страни. Най-отпред тичаха скритите зад тежките си дървени щитове пехотинци, въоръжени с къси мечове. След тях, зад заслон от щитове, бяха страшните арбалетчици — ударната сила на ханската армия, най-страшното оръжие на Чен Тан. Арбалетите на китайците бяха много по-далекобойни от хунските лъкове; предния ден градушката от тежките им къси стрели беше спряла дори лиганските великани, които бяха излезли от вратите на крепостта, долепили щит до щит като рибешки люспи. Това беше прочутата им „костенурка“, строят, прегазвал гали и юдеи, брити и германци, даки и киликийци. Но арбалетите я спряха и тя се върна пълзешком в крепостта, като оставяше подире си кървава следа. И Чен Тан за пръв път повярва в победата си.

Сега той яздеше зад арбалетчиците с отряд войни с къси мечове, чиято задача беше да доубиват ранените. Чен Тан беше храбър, но благоразумен. Само безумците препускат към възможната си смърт. Така че той сдържаше коня си и гледаше да язди до слабия човек с бръсната глава, чиито странни дълги шафраненожълти одежди като че ли изобщо не му пречеха да се държи в седлото като роден на гърба на кон.

— Не намирате ли, любезни Ли, че в битките има някакво неизяснимо очарование? — обърна се Чен Тан към спътника си, когато набодените със стрели щитове на авангарда атакуващи стигнаха до високия насип и се закатериха по него като някакви гигантски таралежи. — Ние, разбира се, сме учени хора и не ни подобава да се отдаваме на повелите на страстите като зверове, но трябва да призная, че добре разбирам варварите, които в разгара на сраженията забравят за всичко… Казват, че воините на хуните продължавали да се бият дори след като им отсечеш главата — само за кратко, впрочем… Как мислите, любезни Ли, това дали е истина?

Събеседникът му извърна към него нервното си слабо лице с дълбоко разположени умни очи.

— Светът е пълен с чудеса, достопочтени Чен. И не аз, недостойният лекар, имам право да съдя какво може и какво не може да има в този свят.

— Ха! — възкликна Чен. — Ха! — На един лакът от главата му изсвистя хунска стрела и той леко се приведе и подръпна юздите на коня си. — И това да го кажете вие, любезни Ли, човекът, който ме върна към живота, след като ме ухапа Царицата на пясъците?… Човекът, изучил лечителските премъдрости толкова дълбоко, че дори личният лекар на наместника на Западния край се преклони пред познанията му… Вие сте ненужно скромен, драгоценни ми Ли. Скромността, без съмнение, е сред най-висшите добродетели, но невинаги и навсякъде е уместна… Между другото, вярно ли е, че тибетските магове могат да съживяват мъртъвци?

— Не мисля — отвърна Ли. — А може ли да попитам, достопочтени господин Чен, защо вие, човек военен и чужд на отвлечените премъдрости, се интересувате от тези тъмни слухове?

Чен Тан с неудоволствие погледна към оредялата линия на арбалетчиците пред тях — мнозина вече се катереха по насипа, коленичеха и стреляха по защитниците на крепостта почти от упор. Стрелите на хуните все така летяха на облаци — площадките на четирите кули бяха пълни със стрелци.

— Ей! — викна Чен Тан. — Ей, мърши такива! Стреляйте по кулите! И стреляйте със запалителни стрели, простаци с простаци! Иначе всичките ще идете да пиете от Жълтия извор, курвенски синове… Извинете ме, любезни Ли, отвлякох се… Предлагам да се преместим по-близо до портите, да, под самата стена… Питате ме защо? Аз не съм професионален военен, на младини мечтаех да се посветя на науките… О, младежки мечти! И освен това, драгоценни Ли, от време на време всички ни спохождат подобни мисли, нали? Защо живеем? Колко ще живеем? Какво ни чака после? Ето вие, даосите, вярвате в Жълтия извор за грешниците… Аз, драги Ли, съм прекарал две години в императорския затвор и смея да ви уверя, че по-лош ад не може да има. За какво ни е този Жълт извор, след като тук, на земята, по волята на нашия непобедим Юан-хоу, е създаден ад, който му е поне равен? Но какво ли тогава се крие отвъд тъмния праг на смъртта? И може ли да се заобиколи този праг, без човек да го прекрачва?

Ли слушаше разсеяно и машинално опипваше с тънките си пръсти малките сиви платнени торбички, накачени по колана му. Освен тези торбички и един вързоп на гръб не носеше нищо друго — нито меч, нито арбалет.

— Странно е да слушам такива думи от вас, достопочтени Чен — отговори Ли с нежелание. — Ето вие сега щурмувате гнездото на враговете си от Западните степи и си проправяте път към чутовна слава. Разбунтувахте се срещу наместника, опряхте меч в гърлото му и го накарахте да ви даде войската, с която да победите Хутуус. Подправихте заповедта на императора. За какво? За да ме питате тук, под стените на вражеската твърдина, какво мисля за живота и смъртта? Ще ви кажа, почтени господине. Няма нито живот, нито смърт. Има илюзия, която измъчва умовете и терзае сърцата. Като водите война, вие задълбочавате злото и усилвате тази илюзия. Ето, благоволете да видите…

Под копитата на коня на Чен Тан тъкмо бе паднал един от арбалетчиците, улучен в гърлото от дълга хунска стрела. Ръцете му с последни сили стиснаха обкованото с бронз и извито като двуглав дракон оръжие. Ли внезапно и изненадващо бързо скочи от коня си, клекна до него и попита високо:

— Как се казваш?

Воинът изхърка нещо и извъртя умолително очи към щръкналата между ключиците му стрела. Ли поклати глава отрицателно.

— Как се казваш?

— Ван… — успя да изрече арбалетчикът. — Ван… Мин.

— А арбалетът ти се казва Нефритовият змей? — напрегнато попита Ли.

— Да… — Раненият изстена от болка. — Извади… стрелата…

Ли рязко дръпна стрелата. От раната бликна ален фонтан, главата на ранения се люшна на внезапно омекналата шия и се отпусна безжизнено на земята. Ли внимателно разтвори пръстите му и взе арбалета.

— Позволете ми, почитаеми господин Чен — каза лечителят на спрелия коня си до него Чен Тан, — да пратя това оръжие по някой от бойците в щаба ви.

Чен вдигна рамене и отвърна:

— Нямам излишни бойци. Защо не го вземете с вас, любезни Ли?

Няколко мига Ли безмълвно се взира във веселите очи на Чен, после преметна арбалета през рамо и ловко скочи на коня си.

— Как така вие, човек, който изобщо не се интересува от войната, от пръв поглед познахте това оръжие? — попита Чен. — Да не би даосите да разбират не само от лечителство и различни церове, но и от оръжия?

— Много отдавна — все така неохотно обясни Ли — това оръжие го направи учителят ми… Направи го и го подари на един воин…

— На този ли? — Накиченият с пръстени пръст небрежно посочи трупа.

— Не — каза Ли. — Но…

В този момент проникналият в крепостта щурмови отряд на ханците успя да отвори вратите и през тях по команда на Чен с диви викове нахлуха конните усуни — свежа, още не участвала в битката част.

— Е, драгоценни ми Ли — каза Чен и нервно помръдна мустачки, — време е и ние да вземем участие в тази схватка. Вие сте вече въоръжен, аз също. — И войнствено размаха извития си меч. — Моля, заповядайте след мен в това негостоприемно място.

И след тези думи смуши с пети партския си жребец, който изцвили, вдигна се на задните си крака и препусна в крепостта. Ли последва Чен Тан на неугледната си кобила. Докато минаваше през арката на вратите, някъде отгоре падна облян в кръв хун. Падна точно пред Ли и той инстинктивно дръпна юздите на кобилата. Зад него обаче напираха пешаците, а вече препускащият към двореца на Хутуус Чен Тан се обърна и викна:

— Защо се бавите, любезни Ли?

Ли подръпна юздите и кобилата послушно прекрачи неподвижното тяло. Лицето на даоса беше печално.

Битката вече се беше изместила от стените към подстъпите към двореца. Откъм валовете още долиташе звънтене на мечове и се чуваха предсмъртни крясъци, но беше ясно, че Железният юмрук е паднал. И все пак дворецът още се държеше. Двама озверели гиганти от Лиган бранеха широките му врати. Значително по-ниските ханци се опитваха да ги прободат отдалече с копията си, но римската стомана правеше дървото на парчета.

— Назад, мърши! — викна Чен Тан и махна на четирима стрелци с арбалети да застанат до него.

Пехотинците бързо се отдръпнаха. Лиганските войни за миг останаха неподвижни, не разбираха какво става. В следващия миг тетивите на арбалетите иззвънтяха и четири стрели улучиха целта. Една прониза единия легионер в окото, проби черепа и прикова главата му за дървената врата. Другият, макар и с прободено рамо — втората стрела отскочи от бронята на гърдите му — скочи напред и посече трима пехотинци, преди четвърти ловко да се промъкне зад него и да му отсече главата с кривия си меч.

Лицето на Ли беше непроницаемо, но отвътре целият кипеше от ярост, смесена с отвращение. Обект и на двете чувства беше господин Чен Тан, човекът, започнал тази абсолютно безсмислена война изключително, с цел да задоволи личните си амбиции и направил от смъртта и страданията на други хора средство за постигане на целта си — прошката на императора и дори награда.

Ли съжаляваше, че се е свързал с Чен Тан. „В крайна сметка — мислеше си сега — към Ктезифон имаше и други пътища… Докато лекувах това конте със сърце на костенурка от змийското ухапване, си мислех, че ще мога да го убедя да поеме към Партия с малък отряд… А вместо това той нападна Хутуус, съюзника на Фраат, и се стигна до тази касапница… Ван Мин е мъртъв и Нефритовият змей не е по-близо до Ктезифон, отколкото преди сто години… О, колко отвратителни са понякога хората…“

Докато даосът си мислеше наистина ли е било необходимо да търси покровителството на Чен Тан, ханците вече подпалваха двореца със запалителни стрели. Изсъхналият през дългото горещо лято дървен покрив лумна на няколко места едновременно. В прозорците разцъфнаха весели огнени цветя. С див вой китайците се закатериха по опрените в стените стълби.

От един обхванат от пламъци прозорец скочи огромен хун, дрехите му горяха. Дебела греда рухна сред фонтан искри. Ханците, захапали кривите си мечове, нахлуваха в двореца като хищни хлебарки.

— След мен, любезни Ли — каза Чен Тан и слезе от коня си.

Махна на тримата си яки телохранители да го последват, подкани с ръка и даоса и затича към вратата. Лиганецът все така висеше прикован за нея като пеперуда с игла. Чен Тан го избута настрани и изрита вратата.

Тя обаче не помръдна.

— Били са се пред залостена врата! — възкликна той изумено.

„А за теб това е странно, драги ми Чен — с неочаквана злоба си помисли Ли. — Ти изобщо не можеш да си представиш, че някой е способен да се сражава, без да си остави път за отстъпление. Но ето я истинската доблест — ето я тук, пред очите ти. Променя ли това нещо в теб, достопочтени Чен?“

— Избийте я — заповяда Чен Тан на телохранителите си.

Единият от тримата се приближи, засили се, изрева като звяр и блъсна вратата с рамо с всичка сила. Вратата се разтресе, но не поддаде. Трупът на лиганеца се откачи и се свлече на прага.

Ли мълчеше и гледаше как войниците се мъчат да избият вратата. Знаеше, че е достатъчно едно съвсем не силно, но точно движение — и резето от другата страна на вратата щеше да се счупи на две. Можеше да нанесе този удар. Но предпочиташе да мълчи и да не се намесва.

Най-после вратата се предаде и рухна навътре. Разхвърчаха се искри и от недрата на двореца блъвна черен вонящ пушек — явно някъде вътре гореше нефт.

— Изгасете огъня! — пронизително изкрещя Чен Тан. — Веднага!

Ли — все така мълчеше — слезе от кобилата. Заповедта на Чен Тан — да го следва навсякъде, та ако го ранят, веднага да му окаже помощ — беше ясна и недвусмислена. На прага погледът на даоса се спря върху падналия лиганец и той спря. Някакво неясно мрачно предчувствие се размърда на дъното на тренираното му съзнание. Нещо като тези черни кълбета пушек, като черни облаци на хоризонта, като нощта…

— Ли! — пак изкрещя Чен Тан. — При мен! Веднага!

По коридорите на двореца кипеше битка. В тясното пространство между стените войниците сечаха отчаяно, но непохватно. Огънят току плъзваше от най-различни места и поглъщаше убитите и ранените. По лъсналите от пот лица танцуваха кървави отблясъци. Дори през звъна на оръжията и пукота и рева на пожара се чуваше оркестърът — продължаваше да свири.

Ли заедно с Чен Тан и телохранителите му си пробиваше път към вътрешните покои на двореца. Пробиваха го всъщност Чен Тан и тримата му войни, даосът просто вървеше след тях, без да обръща внимание на блещещите се от всички страни окървавени и разкривени от ярост лица. На няколко пъти остриета изсвистяваха току пред лицето му, но той само недоволно помръдваше глава, все едно пропъждаше досадна муха. В широката празна тронна зала от една греда на тавана върху даоса скочи хун с нож, но Ли по непонятен начин се оказа на цяла крачка от мястото, където се бе намирал, и хунът се размаза върху пода.

Ли вървеше по коридорите с леки плъзгащи се стъпки. Беше бърз като сянка и неуловим като сянка. Ако поискаше, можеше да мине през цялата тази обхваната от огън и убийства крепост и никой нямаше да го пипне, никой дори нямаше да го забележи. Но го удържаше думата му, която така необмислено беше дал на Чен Тан.

Чен Тан се биеше пред вратата на покоите на Хутуус. В кървавата касапница никой не можеше да разбере кой е приятел и кой — враг. От блъсканицата току изхвърчаваха посечени, прободени, останали без ръка или око ханци, хуни, римляни. Чен Тан, пазен от двамата си оцелели телохранители, настървено размахваше дългия си меч и острието изписваше смъртоносни йероглифи по пътя към спалнята на степния вожд.

Внезапно вратата се отвори и изблъска напиращите назад. Някой изкрещя ужасено. Зад вратата цареше кадифен мрак и от този мрак в светлината на коридора бавно излизаше гигантска фигура с черна броня.

— Черният ужас! — разкрещяха се бойците. — Това е Черният ужас!

Нападателите се отдръпнаха. Защитниците на покоите се възползваха от моментното им объркване и посякоха двама-трима, но не настъпиха, а се дръпнаха до стените, за да направят път на Черния ужас. А той наистина беше огромен — висок повече от седем стъпки невероятно мускулест негър с безкрайно широки рамене и дебели като на слон крака; изглеждаше още по-огромен на фона на дребните китайци и ниските набити номади. Казваше се Нам и беше попаднал в двора на Хутуус заедно с другите ветерани от разбития римски легион. Малцина го бяха виждали извън крепостта, но легендите за черния като нощта зъл демон, който прислужва на Хутуус, бяха стигнали чак до двора на император Юан-ди. Страхът от Нам беше толкова голям, че най-близките до вратата ханци отпуснаха мечовете си и покорно му позволиха да им отсече главите. Той го направи с две небрежни движения — огромният му меч приличаше на играчка в още по-огромната му ръка.

Нам бавно тръгна към центъра на залата, като равнодушно и в пълно мълчание сееше около себе си смърт. Ли се взираше като омагьосан в блещукащите в прореза на черния шлем очи — бялото им беше неестествено жълто. Нам беше под въздействието на някакъв наркотик — може би на странната петниста гъба от далечните северни гори, която, стрита на прах, правеше човек свиреп и безстрашен, а може би на индийското розово семе, което удесеторяваше силата на мишците. Но така или иначе, това вече не беше човек — беше чудовищна машина на смъртта и се движеше със сляпата увереност на навит механизъм.

Ли хвърли бърз преценяващ поглед към един седнал на пода хун, който учудено гледаше ту разпрания си корем, ту смъртоносния меч в ръцете на Нам. „Той убива своите — помисли даосът. — Убива всички. Ще убие Чен Тан“. Чен Тан също разбра какво ще стане и започна да отстъпва към вратата на тронната зала. През нея обаче нахлуваха ханците и усуните, искаха да видят с очите си разправата с омразния Хутуус. Капанът щракна. „Проклета хунска лисица — мислеше Чен Тан. — Разбира се, че не можеше да е толкова просто… Не можеше да е чак толкова просто! Да, аз превзех крепостта, но тя ще стане моята гробница… Този черен демон… Колко войни трябват, за да се справят с него? Арбалетчиците не могат да направят нищо в тая теснотия… А и колко ли лиганци чакат в спалнята на шанюя? Горко ти, горко ти, младши писарю Чен Тан…“.

И както преди време в побоищата в затвора, Чен Тан мигновено стигна до последната степен на беса и с оглушителен крясък: „Юан-ди!“ се хвърли срещу врага. В очите му пламтяха кървави огньове. „Безумец — успя да помисли даосът. — Не мога да изцеря разсечен на две човек…“

Нам с лекота отби удара на Чен Тан, изби оръжието от ръката му и китаецът се завъртя от сблъсъка като пумпал. Мечът на негъра продължи по пътя си и посече от ключицата до бедрото единия телохранител, който се хвърли да помогне на господаря си, преди да осъзнае, че се хвърля срещу собствената си смърт. Но саможертвата му беше безсмислена. Чен Тан бе опрял гръб в някаква резбована колона, обезоръжен, и гледаше смъртта си в очите. Мечът му беше на цели пет крачки, а ръката му бе изтръпнала от нечовешки силния удар, който го беше избил от нея. От струпалите се накуп стреснати като зайци ханци го отделяха поне двайсет лакътя, а подът бе осеян с трупове. А Черният ужас вече се обръщаше и вдигаше оръжието си над главата си, целият в броня, мълчалив и безмилостен като самата смърт. Чан Тан видя как се разшириха страшните му жълти очи без зеници.

Нам изрева. Изрева с цялата сила на гигантските си дробове и на Чен Тан му се стори, че тъпанчетата му се пукат. В първия миг си помисли, че чува бойния вик на Нам, с който той го удостоява като военачалник на вражеската армия. Но негърът продължаваше да реве, отметнал глава, и в най-високата точка на замаха му мечът в ръката му се люшна някак странно. Чен Тан светкавично се скри зад колоната и тази маневра, която допреди секунда щеше да е абсолютно безполезна, му спаси живота. Мечът на Нам забърса колоната и се заби дълбоко в дъските на пода. Няколко мъчително дълги мига негърът като че ли се подпираше на оръжието си, а после ревът секна и той с грохот рухна по очи. Чен Тан — гръбнакът му се беше превърнал в ледена висулка — с ужас видя, че от тесния процеп между железните доспехи и нахлупения шлем на великана стърчи извитата като змия дръжка на кинжал.

— Черният ужас е мъртъв — високо каза в потресената тишина нечий непознат глас. — Убих го и убих и всички, които бяха с вожда на хуните. Хутуус е сам в покоите си, безпомощен като дете.

Чен Тан бързо вдигна меча си, заобиколи с опасение поваления Нам и пристъпи към непознатия — висок кокалест легионер с лека броня, която не пречеше на движенията му. Беше излязъл незабелязано от вратата на спалнята, промъкнал се беше зад гърба на Нам и когато той бе вдигнал меча си, за да посече Чен Тан, бе забил кинжала си във врата му. „Всъщност може само така да изглежда — помисли Чен Тан. — Не е изключено това да е поредният коварен капан на Хутуус“.

— Хванете го — заповяда той, без да се обръща.

Шестима ханци предпазливо се приближиха и застанаха пред легионера в полукръг. Мечовете им почти докосваха гърдите му.

— Ако исках да ви навредя, господине — каза той, — нямаше да убия Нам.

— Някой видя ли, че точно този човек уби демона? — попита Чен Тан, като пренебрегна думите му.

Няколко гласа веднага се обадиха:

— Да… той беше… той прободе черния във врата…

Чен Тан огледа преценяващо пленника. Костеливо лице, пронизващ животински блясък в хлътналите очи… Легионерът много му приличаше на някого… но на кого?

— Лиганец ли си? — попита Чен Тан.

Легионерът преглътна.

— Да… римлянин съм. Казвам се Гай Валерий Флак, центурион в Осми Непобедим легион на Крас…

— Това не ме интересува — каза Чен Тан. — Защо уби черния демон?

— Вие победихте — като подбираше внимателно думите си, обясни римлянинът. — Вождът на хуните е ранен… една стрела го прободе в носа. Полудял е. Изпрати черния да убива всички наред. Аз не исках да воювам с Хан. Пленник съм. От много време, петнайсет години вече. Реших да убия черния и да ви дам Хутуус. Не обичам хуните. Не обичам партите. Аз…

— Млъкни — заповяда Чен Тан на хунски. И на китайски, за да го разберат хората му, добави: — Не ми трябват предатели. Убийте го.

Грамадният легионер отвори уста да протестира, но шест остри меча на мига се опряха в гърдите и корема му.

— Не съм враг — бързо заговори легионерът на хунски. — Мога да съм полезен… Знам единайсет езика, мога да лекувам само с докосване… Не ме убивайте…

Чен Тан се усмихна презрително и каза на дворцовия диалект:

— За твое огромно съжаление вече си имам и преводачи, и лекари… Желая ти лека смърт, предателю…

Изпрати с поглед групата, която извеждаше дърпащия се лиганец, после махна на застаналия зад войниците даос да се приближи.

— Още малко и можеше да се окажете наистина много полезен, любезни Ли. Бихте ли се съгласили сега да прегледате драгия ни Хутуус?

Обикновено безстрастният Ли изглеждаше странно мрачен. Кимна начумерело и заедно с Чен Тан и десетина войници влезе в тъмната спалня на вожда.

Тя беше пълна с трупове. На светлината на донесените факли даосът видя, че всичките са на бели великани. Бавно обиколи помещението и ги огледа. Някои бяха убити с меч, други с кинжал, на трети беше счупен гръбнакът. Общо бяха седем.

В дъното на покоите имаше ниско, застлано с меки кожи ложе и на него лежеше раненият хунски вожд. До главата му се беше навел дребен мъж, най-вероятно лекар, и припряно събираше лекарствата си. Приличаше на тибетец. Откъм краката на Хутуус някаква голяма тъмна буца помръдваше и от нея се чуваше хлипане и тихо скимтене. Ли гледаше всичко това с все по-нарастваща тревога, чиито причини не можеше да разбере.

— Дайте светлина — заповяда Чен Тан, пристъпи към ранения и го загледа отгоре, стиснал презрително устни.

Един войник вдигна факлата си над ложето и се видя, че тъмната буца е всъщност жена с обляно в сълзи лице, най-вероятно ефталитка, която бе прегърнала две дечица — момченце и момиченце, — облечени в красиви везани със сребро дрешки.

— Това кучката и кутретата ти ли са, Хутуус? — попита Чен Тан.

Беше достатъчно близо до вожда, за да вижда омразата в очите му… безсилна омраза. Мазното, лъснало от пот лице на хуна се разкриви и той бавно вдигна ръка, за да стисне Чен Тан за гърлото. Китаецът спокойно се отмести. Ръката падна.

— Мога да направя с тях каквото си поискам — продължи Чен Тан. — Мога да ги хвърля на кучетата. Мога да ги дам на войниците си. Мога да ги сложа като мишени и да заповядам на стрелците си да почнат с ръцете… после краката… после коремите… Разбираш ли какво ти казвам, степно псе?

Хунът отвори уста да отговори, но очите му се подбелиха и той изгуби съзнание. Чен Тан раздразнено подръпна мустака си и продължи да говори повече за историята, отколкото на изпадналия в несвяст вожд:

— Но аз няма да направя нищо от тези неща, Хутуус. Ще им пощадя живота и ще ги изпратя в столицата, в двора на слънцеподобния Юан-ди… А тебе, както ми повелява дългът ми на цивилизован човек, ще те избавя от излишни страдания…

Протегна ръка назад, без да се обръща, и един от воините измъкна от ножницата на кръста си тежък нож за хвърляне и го пъхна в нея.

— Мъстя за императорския посланик! — високо каза Чен Тан и с едно движение преряза гърлото на Хутуус.

Чу се неприятен бълбукащ звук. Китаецът извърна глава от заклания хун.

Тревогата на Ли нарастваше все повече и повече. Вълните, зародили се в дълбините на спокойното езеро на съзнанието му, не само не стихваха, но напротив, заплашваха да прераснат в истинска буря. Бъдещето беше тъмно и мрачно и този мрак и тази тъмнина бяха пряко свързани с покоите на мъртвия хунски вожд.

— Ти ли си курвата на Хутуус? — обърна се Чен Тан към жената. Тя бе спряла да плаче и огромните й черни очи се бяха втренчили в мустачките на китаеца. — Как се казваш, кучко?

— Тенгри ще те накаже — прошепна жената. — Тенгри ще ви изгори всичките с мълниите си заради смъртта на нашия баща Хутуус…

— Отведете я — заповяда Чен Тан. — И децата също.

През вратата забързано влезе някакъв едноок воин и зашепна нещо на ухото на Чен Тан. Ли се възползва от това отвличане на вниманието му, бързо пристъпи към дребничкия лекар и го хвана за рамото. Той уплашено се дръпна.

— Не се бой — прошепна Ли. — И аз съм лекар, не съм войник… Ще те спася. Ще ми помогнеш ли?

Дребничкият тибетец го погледна с неприкрита надежда.

— Разбира се, господине… Ще направя всичко, каквото кажеш… Плениха ме в равнината, бяхме тръгнали към Усун за билки… Не служех на Хутуус по своя воля, но го лекувах добре…

— Няма време — нетърпеливо го прекъсна даосът. — Ще ти дам тамга, пропуск. С нея ще те пуснат през всички постове. Трябва да изнесеш оттук ето това. — Той свали арбалета от рамото си и го тикна в ръцете на тибетеца, който пак се дръпна уплашено. — Не се страхувай, но помни — в това оръжие има сила. Ако решиш да го запазиш за себе си, ще умреш. Отиди в планините, при Четирите камъка. Там ще ме чакаш три дни. Ако не дойда, ще отидеш в Партското царство, в Ктезифон. Ще потърсиш един човек, казва се Шеми. Той е звездоброец, изучава звездите… Ще му дадеш арбалета и ще получиш награда… Запомни ли?

— Да, господине — вече съвсем уплашено отвърна тибетецът. — При Четирите камъка, чакам три дни… Ако не… в Ктезифон, при звездоброеца Шеми… Ще го направя, господине…

— На ти тамгата — каза Ли и пъхна в шепата му една тежка бронзова пластина. — Ако те питат кой си и какъв си, казваш, че те е пратил Ли Цюан, лекарят на господин Тан.

— Да, господине. — Тибетецът се поклони и заотстъпва заднешком към вратата. — Всичко ще направя, всичко… — На прага се блъсна в някакъв висок воин и стреснато му тикна тамгата под носа. — На, виж тамгата… Господинът ме праща…

— Защо го пусна? — попита Чен Тан, който вече беше изслушал едноокия. — Може да е шпионин.

— Чужденец е и е отскоро тук — разсеяно отговори даосът, гледаше разплаканите деца. — И е добър лекар.

Отбеляза си наум, че Чен Тан за пръв път се обръща към него на „ти“. „Винаги се променя по нещо — помисли си. — И сега усещам как нещо току-що се е променило“.

— Та значи, любезни Ли — продължи нетърпеливо Чен Тан, като пак почна с учтивостите, — стрелецът Гоу ми докладва нещо много странно. Не могли да екзекутират оня лиганец… предателя, който уби черния демон. Оживявал и след удар с меч, и след удушаване с копринен шнур… И им казал, че знае тайната на безсмъртието.

Даосът рязко се дръпна, все едно е видял чудовище. Чен Тан го гледаше с любопитство.

— Наистина неочаквано продължение на днешния ни разговор, нали, уважаеми господин лекарю? Само преди час вие се опитвахте да ме убедите, че безсмъртието е непостижимо. Не е ли забавно, че съдбата ни предлага да решим спора си тук и сега, в това унищожено вражеско гнездо?… Ей, доведете предателя!

— Не го правете, господин Тан — със странно пресекнат глас каза Ли. — Днес за вас е велик ден, недейте да го помрачавате с досега до тъмните страни на тайното знание.

— А — прекъсна го Чен Тан, — значи признавате, че… Впрочем, ето го и нашия човек.

Четирима войници блъснаха в покоите човека, който се беше нарекъл Гай Валерий Флак. Лицето му беше цялото в кръв, на шията и по гърдите му се виждаха пресни розови белези. Бяха му свалили шлема и Чен Тан трепна, като видя гладкия му, висок като купол гол череп, тежко надвиснал над пламтящите от омраза очи.

— Ето го, господине — докладва едноокият Гоу. — Опитахме се да го убием, както ни заповяда ти, обаче той веднага пак почваше да диша, а раните му заздравяват по-бързо, отколкото да си избърше меча човек. Но иначе не се съпротивява и само настоява да говори с тебе.

Впил очи в пленника, Чен Тан отстъпи крачка назад, седна до трупа на Хутуус и каза високо:

— Е, лиганецо? Ето ме. Слушам те. Какво искаш да ми кажеш?

— Господине — прегракнало каза легионерът. — Предупредих те, че е безполезно… Преди много, много години получих от могъщите магове на Запада дара на безсмъртието… Твоите войници могат да ми причинят болка, но не е по силите им да ме убият…

— Ще ми разкриеш ли тайната на този дар? — попита небрежно Чен Тан. — Понеже аз пък мога да ти причиня наистина много силна болка, безсмъртни… Какво ще кажеш, ако всеки ден ти режат носната кост с конски косъм, прокаран през очите ти? Няма да споря, костта ти може и да зараства всеки ден, обаче палачите ми имат много, много време… Помисли си, лиганецо.

— Няма смисъл да ме плашиш, господине — все така прегракнало каза пленникът. — Не мисля да крия тази тайна от теб, въпреки че ти се отнесе жестоко с мен… Нали все пак аз ти помогнах да хванеш Хутуус, като избих охраната му и убих Нам… И твоите войници можех да избия, господине, също толкова лесно като тези тук… — И кимна към мъртвите римляни.

— Противоречиш си, лиганецо — възрази Чен Тан. — Щом си безсмъртен, щом си могъл сам да убиеш седмина силни войни, защо се предаде? И защо си готов да ми разкриеш тайната на безсмъртието, тайна, която, доколкото разбирам, би трябвало да пазиш като най-скъпоценното нещо на света?

Огромният легионер се изправи в ръцете на държащите го войници и Чен Тан с тревога осъзна, че силите му се връщат с всеки миг.

— Защото, господине — отговори Флак и гласът му вече беше уверен и ясен, — аз не съм господар на безсмъртието си. Вече ти казах, че навремето получих този дар от могъщи магове. Тези магове държат в ръцете си ключовете на вечния живот и могат да го даряват на хората или да им го отнемат по свое желание.

— Никога не съм чувал по-глупаво нещо — нервно каза Чен Тан. — Продължавай все пак.

— Точно затова аз или някой друг, който е получил безсмъртие, не можем да предаваме дара си на други хора. Но в твоята свита, господине, има човек — или по-точно същество, което владее Ключ към вечния живот. Видях го още от стените на крепостта, яздехте един до друг…

— Заповядайте му да млъкне — намеси се даосът. — Той ви лъже, господин Тан, усещам вълните омраза и лъжа, които струят от него…

Чен Тан му махна да си затваря устата. Наблюдаваше ги внимателно тези двамата как се гледат — кроткият лекар Ли и убиецът легионер. И в следващия момент внезапно разбра на кого толкова мъчително му прилича лиганецът.

Ако не беше кръвта по кокалестото лице на римлянина, която го правеше да прилича на дивашка маска, ако не беше огромният му ръст, ако не бяха отсечените движения на ръцете му, които издаваха навика му да размахва меч, Чен Тан изобщо нямаше да се усъмни, че пред него стоят родни братя. Добре, от различни майки може би, но свързани от нещо много по-голямо от кръвта. И разделяни от люта омраза.

— Да — каза Флак. — Да, господине, ти разбра. Той е. Този, който се представя за лекар. Той е магьосникът Ли Цюан, пазителят на Желязната корона.

Даосът се напрегна като за скок. По слабото му жълтеникаво лице се стичаха големи капки пот.

— Ей — каза Чен Тан, — ей, любезни Ли, това вярно ли е? Наистина ли имаш някакъв чудодеен талисман? И след като този тук те познава, не излиза ли, че трябва да го познаваш и ти?

Ли с усилие на волята си преодоля стегналия гърлото му спазъм.

— Никога не съм виждал този човек, господин Тан — каза напрегнато. — Предполагам, че или е лъжец, или безумец, каквито ги има много в земите на залеза. И не знам за никакъв даряващ безсмъртие талисман.

— Виж ти, виж ти — каза легионерът на непознат на никого, освен на даоса напевен език. — Итеру се научили да лъжат. Скоро ще се научат и да убиват, а, Младши?

Ли превъзмогна внезапно надигналото се в него желание да отговори на пленника на същия език, обърна се към Чен Тан, вдигна рамене и каза:

— Сам виждате, че е безумец, точно както ви казах… Според мен ще проявите единствено милосърдие, ако пак наредите да го екзекутират. Може би с арбалети този път…

Страховита вълча гримаса разкриви лицето на легионера, той се дръпна напред, към Чен Тан, и викна:

— Достатъчно е да развържете вързопа му, господине… Талисманът, Желязната корона с камъка Чандамани, е винаги с него… Той не го оставя нито за миг… Лесно можете да проверите думите ми, господине…

Даосът побягна. Но в същия миг огромният легионер разблъска войниците, които го държаха, скочи към жената на Хутуус, изтръгна децата от прегръдката й и ги стисна за вратлетата.

— Стой! — прогърмя пълният му с омраза глас. — Спри, Ли Цюан, или тези деца ще умрат!

Стисна децата по-здраво и ги разлюля във въздуха като махала. Приличаше На чудовищен кукловод, разиграващ странно представление с две красиви мънички кукли.

Чен Тан гледаше невярващо. Гледаше как даосът, неизвестно как озовал се вече далече от тях, чак на прага, спира и се обръща. Гледаше колко тържествуващо го изгледа лиганецът, докато люлееше задушаващите се деца над окървавения под на спалнята.

А после Чен Тан вдигна ръка и нареди:

— И двамата — на прицел.

Арбалетите се вдигнаха. Ли разбра, че е пропуснал момента за бягство. Не се страхуваше от стрелите, но децата… децата, които се извиваха в ръцете на Гай Флак… децата бяха прекалено висока цена.

— Ти загуби, Младши — спокойно каза лиганецът и отпусна децата така, че да стъпят на земята. — Дай Короната.

Чен Тан кимна. Едноокият Гоу пристъпи към даоса и протегна ръка за вързопа.

— Предупреждавам ви, Тан — каза Ли със странно мъртвешки глас, — това нещо няма нищо общо с безсмъртието. Предупреждавам ви също, че ако Короната попадне в ръцете на този човек, всички тук ще видим единствено смъртта.

— Не ви вярвам, драгоценни ми Ли — каза Чен Тан. — Един път вече ме излъгахте, като казахте, че не познавате този човек… Не си въобразявайте, че не мога да различа истината от лъжата… Дайте Короната.

— Децата, Младши, децата — обади се Флак.

И лекичко стисна вратлето на момиченцето, което държеше с дясната си ръка, и то изпищя отчаяно.

„Правя грешка — трескаво помисли даосът. — Не трябваше да съжалявам децата. Съдбата на света е по-важна“.

После бавно свали вързопа от гърба си и извади от него обръч от ковано желязо с жълтеникав камък с неправилна форма, прикачен на нещо като издаващ се напред клюн. Гоу протегна ръка и даосът обречено му даде Короната.

— Много добре — каза Чен Тан, взе я от ръцете на Гоу и си я сложи. Беше му точно по мярка, клюнът с камъка се падаше по средата на челото му. — Та по какъв начин мога да отворя с този ключ дверите на вечния живот?

— По никакъв — отвърна Ли. — Това е клопка, глупако!

— Трябва да принесеш жертва — чу се дрезгавият глас на лиганеца откъм ъгъла. — Трябва да убиеш предишния собственик на Короната и тогава неговият дар ще се прехвърли върху теб… Само ти можеш да го направиш, ти, понеже сега владееш Ключа на изгрева, Камъка Чандамани, Короната на висшата власт! Магът Ли Цюан е безсмъртен и неуязвим за всички, освен за теб, господарю! Ще постигнеш безсмъртието, като го убиеш.

Чен Тан съсредоточено потърка челото си.

— Чу ли, любезни Ли? Този странен човек ме съветва да те убия… Няма да крия, любезни Ли, че ще ми е мъчно да се разделя с толкова приятен събеседник и изкусен лечител, но ако този човек не лъже, скоро изобщо няма да ми трябват лечители… Можеш ли да добавиш нещо към думите на лиганеца, драгоценни Ли?

Като подбираше внимателно думите. Ли каза:

— Този човек лъже. Ако се опиташ да ме убиеш, силата, която е заключена в Короната, ще те изгори. Той ще остане единственият владетел на талисмана и в скоро време земята ще се разтресе от ужас. Недей да хвърляш по склона камък, който ще предизвика лавина, Тан.

— Чух те — каза Чен Тан. — Трябва да призная, че задачата, пред която ни постави нашият западен приятел, е достойна за древните мъдреци. Аз, разбира се, рискувам, ако извърша убийство заради този магически талисман, но от друга страна, не мога да поверя тази задача на никой друг, понеже тогава този друг ще владее Короната и ще получи дара на безсмъртието… И да си кажа честно, драгоценни Ли, съмнявам се, че някой друг от моите хора ще е толкова глупаво благороден, че да замени безсмъртието за живота на две степни паленца… Избрах, благородни мой Ли.

Плешивият легионер задиша тежко в ъгъла, ръцете му стиснаха тънките детски вратлета още по-здраво. Ли погледна тъжно надигащия се от ложето Чен Тан и каза бавно:

— Значи това е благодарността ти Чен Тан. Спасих те от ухапването на Царицата на пясъците, изцерих те от блатна треска, следвах те навсякъде… И сега ти ми плащаш… с какво? Със смърт?

— Наистина съжалявам, че го правя — каза Чен Тан. — Но нали ти самият ми каза, че даосите нямат рецепти за всички случаи в живота и че решават да действат по един начин, а в процеса на действията си преминават към друг… Оказах се добър ученик. Сбогом.

При последната му дума даосът скочи към вратата. Но това вече не беше добре обмислено движение на трениран боец, а рефлекторно бягство на жертва, бягство, обречено на неуспех. Тежкият нож за хвърляне изсвистя във въздуха и се заби под лопатката на Ли. Даосът направи две къси крачки и падна на прага на спалнята. Чен Тан, сякаш сам не вярваше какво е направил, се надигна на пръсти, за да го огледа по-добре.

— И сега… съм безсмъртен? — попита високо, сякаш питаше трупа на даоса. Воините му го гледаха с едва прикриван ужас. — Ей, лиганецо, сега безсмъртен ли съм? — Чен Тан се обърна към легионера и внезапно се хвана с две ръце за главата. — Ей! Какво е това? Какво става?!

Флак спокойно гледаше как обръчът на главата на китаеца се налива с тъмнопурпурна пулсираща светлина. Чен се опита да смъкне Короната, но тя сякаш ставаше все по-тясна и по-тясна и стискаше черепа му с нажежения си кръг.

— Лиганецо! — изкрещя Чен и скочи към легионера. — Свали я!

Гай Валерий Флак захвърли полуудушените деца встрани, блъсна Чен Тан в гърдите с широката си длан и го повали на ложето. Китаецът запищя и все така стиснал главата си с ръце, се затъркаля по подгизналите от кръвта на Хутуус мечи кожи. Воините го гледаха вцепенено, дори стрелците, които държаха лиганеца на прицел, отпуснаха арбалетите и се взряха в гърчещото се на ложето пищящо същество.

Короната вече сияеше с равномерна пурпурна светлина. Когато железният обръч изгори кожата и почна да стапя костта, римлянинът бързо клекна до стената и скри лицето си с ръце.

Но дори през стиснатите си клепачи и през дланите си видя ослепителното сияние, което избухна от главата на гърчещия се в страшни мъки господин Чен. Това беше силата на Камъка Чандамани, Ключа на изгрева — избликваше навън. Гай Валерий Флак знаеше, че всички, които не са затиснали очите си с ръце, са ослепели поне за час.

Щом блясъкът изчезна, той стана, с тежки стъпки отиде до ложето и смъкна Короната от овъгления череп на Чен Тан. Тя пак се беше превърнала в студен обръч от метеоритно желязо, а камъкът пак си беше най-обикновен мътножълт кристал. Но това беше Желязната корона, съкровището на света на хората.

Гай Валерий Флак тръгна към вратата, като прекрачваше лазещите по пода войни. До трупа на Ли Цюан спря, опита да се пребори с изкушението, но в крайна сметка не успя и стъпи на бръснатия тил. „Ето — помисли разсеяно. — Започвам да печеля войната“.

Зад гърба му жената с лице на ефталитка ридаеше, прегръщаше децата си и повтаряше през сълзи: „Мълниите на Тенгри ги поразиха… Мълниите на Тенгри се изсипаха от небето и погубиха убийците на Хутуус… Тенгри не ги пусна да си тръгнат живи… Мълниите на Тенгри блеснаха от небесата и ги изгориха…“.

Гай Валерий Флак й хвърли бърз поглед, стисна Короната в грамадния си кокалест юмрук и излезе.