Кирил Бенедиктов
Черепът, короната и чашата (5)

Каменният гост

Москва, Алексеевска, 1990-те

Прибрах се вкъщи по обед.

Вика — така се казваше спасителката ми — ме остави пред вратата на спешното отделение, където се труди моят добър познат Вадик Сагинян. Опитите ми да й подаря за спомен портрет на Франклин не се увенчаха с успех — отначало тя просто отказа, а после ме заплаши, че ще създаде още работа на хирурга, ако не престана да настоявам.

— Не обичам да не си плащам дълговете — казах, докато се измъквах от кожените недра на аудито. — Бих ти предложил да те черпя кафе някъде, но ме е страх, че не приемаш подобни предложения от смачкани от валяк клошари.

— Като те приведат в приличен вид, обади се — отвърна Вика, слезе и тя и почна да бърше предното стъкло с някакъв парцал. На светлината на фаровете напъханите й в сини джинси крака изглеждаха невероятно дълги и стройни. — И ще си помисля.

Направо ме довърши, честно. Никога не съм бил склонен да преувеличавам силата на обаянието си, а и освен това наистина не бях в най-добрата си форма. Вместо да уточня как бих могъл да й връча въпросната покана, стоях, зяпах я тъпо и се мъчех да разбера какъв е номерът в цялата тази работа. През това време Вика свърши със стъклото, помаха ми кокетно с парцала, качи се в аудито и отпраши. Е, казах си, докато гледах отдалечаващите се стопове, ето ти още един бездарно изпуснат шанс. Впрочем, ако тя наистина бе водена единствено от хуманни съображения, бях използвал шанса си идеално.

Провървя ми — хванах Сагинян точно в момента, когато смяната му бе свършила, но още не си беше тръгнал. Той ме обработва почти час и половина: заши ми раната, би ми в корема и в гърба слонска доза ваксина срещу бяс и тетанус и тържествено заяви:

— И занапред не се разхождайте из торфените блата нощем, когато властват силите на мрака!

Изглежда, изобщо не повярва, че ме е нахапало куче.

Когато Сагинян свърши с екзекуцията, часовникът показваше три и двайсет. Вадик заяви, че тая нощ така и така нямало да се спи, и отвори бутилка „Ахтамара“, подарена му от благодарен пациент. Коктейлът от коняк с лекарства ми подейства като сънотворно: не помня кога и как съм заспал, но събуждането беше много гадно — отворих очи на тясно болнично легло в коридора пред приемната. Около мен стенеха и псуваха новопристигналите клиенти на бърза помощ. Главата ме болеше зверски и освен това изобщо не се бях наспал.

Докато се прибирах, се налагаше час по час да спирам от пристъпи на болка и слабост, изпълнен с дълбоко отвращение от самия себе си за подобна непълноценност. За щастие и двата ни многострадални асансьора работеха — едва ли щях да мога да изкача осем етажа в това състояние. Слязох от по-големия и спрях пред коридорната врата да си извадя ключовете. „Първо в банята — помислих си, — после един коктейл — и в кревата. И никакви черепи повече, никакви кучета, никакви побъркани бивши колеги, никаква работа. Само сън“.

От нашето коридорче се влиза в четири апартамента. Една от страничните беше отворена и на прага стоеше и си бъркаше в носа младият ми съсед Пашка. Той е на четири годинки, умен и дори много образован за годините си, знае всичко и често ми идва на гости. Любимото му занимание е да стърчи на вратата и да гледа какво става в коридора. И понеже в коридора се случват изключително малко неща, може да стърчи с часове.

— Здрасти, Пол — казах и се опитах да му намигна.

— Здрасти, Ким. — Гледаше ме с интерес. — Нинджи ли те нападнаха?

Това е то днешната младеж. Поклатих глава и пъхнах ключа в ключалката.

— Не, Пол. Нападна ме глутница диви чебурашки.

— А-а-а — каза той разочаровано.

Пашка вече знаеше, че за разлика от нинджи, чебурашки няма. При друг случай непременно щях да си поприказвам с него, обаче сега просто трябваше да си легна. Дори се чудех ще събера ли сили да си направя коктейл, или ще се просна на кревата още щом го видя.

Затворих вратата, изух маратонките, предпазливо си свалих якето и влязох в банята. Известно време се опитвах да се умия, без да полея с вода нито една от многобройните си драскотини (половината залепени с лейкопласт, другите намацани с йод, което в съчетание с превръзките на крака и на врата беше малко плашеща картина), после разбрах, че това е невъзможно, и се отказах. Изтрих си лицето с мократа кърпа и тръгнах към стаята, като смъкнах ципа на джинсите си, за да пристъпя към втората и после към последната част от плана си (коктейл и спанак) в най-подходящия за това вид.

Още на прага усетих нещо нередно — някакво нарушение в така да се каже хармонията на стаята ми. Но разбрах за какво става въпрос чак след като направих две крачки навътре.

В стаята ми седеше непознат — не на стола до бюрото, а на фотьойла до дивана. Плешив тип, а може би с бръсната глава, огромен и кокалест, като арматура с опадали парчета бетон. Машинално огледах стаята, хвърлих поглед и през рамо — сам беше. Но и сам ми беше много в това състояние.

— Много се забавихте, Ким — каза той със скърцащ глас. — От снощи ви чакам.

Направих неуспешен опит да реша пъзела кой е този тип и как е влязъл. След нощните ми приключения обаче мозъкът ми отказваше да работи. Да не би да го беше пратил Боцмана, за да си го върне за хората си? Не, едва ли. Боцмана щеше да прати бригада, пък и нямаше да я прати в дома ми…

— Кой сте вие и какво правите тук? — попитах, щом разбрах, че няма да се справя самостоятелно със загадката.

— Заповядайте, седнете, Ким — каза той вместо отговор и ми посочи собствения ми диван с жест на стопанин. — Трябва да поговорим.

Това вече ме ядоса. Строго се придържам към принципа „моят дом е моя крепост“ и не понасям непознати да се разпореждат вкъщи. Да не говорим за непознати, проникнали в дома ми в мое отсъствие.

— Не — казах хладно. — Няма да говорим. Давам ви точно една минута да си тръгнете с добро. След тази минута ще ви изхвърля.

Малко се съмнявах дали ще мога да го изхвърля предвид състоянието си, все пак той беше висок и широкоплещест — личеше си въпреки че беше седнал. Но пък от друга страна, изглеждаше вече на години — някъде към петдесетте, а макар че на петдесет мъжете си запазват силата, реакциите им обикновено се забавят. Освен това този тип наистина ме беше ядосал. Още повече че изобщо не помръдна — седеше си във фотьойла ми, обгърнал острото си коляно с огромните си лапи, и мълчеше.

Мълчах и аз. Точно след минута погледнах часовника и казах:

— Ваша работа. Предупредих ви.

Планът ми вече беше готов. Да направя две небрежни крачки към фотьойла, после да прескоча дивана (стига ухапаният ми крак да ми позволи), да се озова зад гърба на неканения гостенин и да обвия с лявата си ръка жилестия му врат, за да го обездвижа, а с дясната да блокирам контраударите. Ако успеех да го удържа така минута-две, след това спокойно можех да извлека отпуснатото му тяло на стълбището и да го изпратя с прощален ритник в задника. Жестоко, но ефективно.

Направих двете крачки и скочих така, че да стъпя на здравия си крак. И така и не разбрах какво точно се случи.

За някаква частица от секундата плешивият тип сякаш се пречупи на две във фотьойла и дългият му бял показалец щръкна срещу мен. И не само щръкна, ами и се заби под ребрата ми отляво. Проснах се на пода по очи.

Някъде вътре в мен се взриви бомба, пред очите ми избухнаха и се завъртяха черни и червени кръгове, някакво острие сякаш ме прониза от ходилата до темето и почна да се върти като тирбушон, въпреки че според мен отдавна бях преминал отвъд прага на болката. За нещастие организмът ми се характеризира с нелоша издръжливост, така че не изгубих съзнание и получих рядката възможност да разбера какво чувства човек, като му горят вътрешностите с нажежено желязо. На три пъти повърнах и всеки път се надявах, че ще настъпи някакво облекчение, но тирбушонът продължаваше да се върти все по-бързо и по-бързо. Гърчех се и се извивах, дращех мокета с пръсти и ритах, мучах нечленоразделно. Светлината откъм прозореца направо ми изгаряше очите, така че се мъчех да ги държа стиснати; в редките мигове, когато те се отваряха самички, виждах в бездънните висини над мен тежко да се полюшва лъсната черна обувка. И тогава ми се доплакваше.

Накрая чух над главата си глас:

— Край.

Отпусна ме. Малко, но достатъчно, за да мога да отворя очи и да преглътна слюнките си. Железните челюсти все така стискаха ребрата ми. Опитах се да седна и да облегна гръб на канапето, за което платих с нов фойерверк болка някъде около далака.

— Мръсник! — изстенах.

Дългите студени пръсти се протегнаха и ме докоснаха по челото. Дръпнах се, но усетих ледено боцкане, което се плъзна чак надолу по гръбнака ми. Вълните на болката постепенно почнаха да стихват и след минута си възвърнах способността да преценявам ситуацията, въпреки че всяко движение все така изискваше огромни усилия.

Седях на пода и с безсилна омраза гледах плешивия тип, който все така безметежно си седеше във фотьойла ми. Всичко беше ясно: беше ме победил. При това по някакъв неразбираем начин, без да ми даде никаква възможност да се противопоставя. Бях чувал, естествено, за „удара на забавената смърт“, за докосванията, които парализират нервните центрове, и така нататък източна екзотика, но изобщо не бях подозирал, че специалист по тия измислици ще цъфне директно вкъщи. „Кой все пак го е пратил?“, помислих отчаяно. Императора би могъл да намери такъв тип горе в планините, да, и спокойно можеше да ми го прати, само че Императора вече от година и половина беше труп и костите му гниеха в един дълбок пресъхнал кладенец край Ак Су. Не се бях закачал с никой от останалите големи клечки, поне не така, че да ми пратят такова чудовище… Не, нищо не разбирах…

Гласът над главата ми каза:

— Вече в състояние ли сте да говорите?

И толкова огромна бюрократична студенина имаше в този въпрос и глас, че потреперих. Нямах избор, впрочем, а и понеже не исках току-що отминалото да се повтори, се постарах да не завия от унижение и изграчих:

— Да.

Кокалестият лениво преметна крак връз крак на обратно — сега във въздуха се полюшваше дясната му обувка. Обувка, готова всеки миг да ме изрита под брадичката. Изстенах наум и си представих как скачам към писалището, измъквам пистолета от чекмеджето и пръсвам черепа на това плешиво плашило. Напразни мечти, разбира се: за поне петте минути, които щяха да ми трябват, за да допълзя до писалището, плашилото можеше да направи с мен каквото си поиска. А желанията му, както вече бях успял да се убедя, бяха наистина изключително неприятни.

— Виждате ли, Ким — каза плашилото вече не с мъртвешки, а със съвсем човешки, дори приятелски глас. — Ако ще се придържаме към логиката, би трябвало да ви накажа много по-строго. Или казано направо — просто да ви убия.

— Защо? — попитах с надеждата, че все пак може да разбера кой го е пратил, не че това щеше да ми помогне.

Че не се бяхме срещали лично, нямаше съмнение — нямаше как да не запомня такъв грозник.

— Снощи, по-точно нощес, Ким, вие се опитахте да откраднете една вещ, която ми принадлежи, а аз обикновено не прощавам и много по-малки дързости. Но да речем, че имате късмет. Ще ви пощадя живота.

— Много съм ви признателен — отвърнах объркано. „Някой от Лопухини се е раздрънкал“ — беше първата ми и не особено благородна мисъл. „Това е стопанинът на кучето“ — беше втората. И в двата случая трябваше да почна да усуквам, за да измъкна от него още информация. — Но аз не ви познавам, така че просто няма как да съм се опитал да открадна нещо тъкмо от вас.

Плешивият се намръщи.

— Много лошо. Ким. Не стига, че не се разкайвате, ами и утежнявате положението си с лъжа. Никога недейте да лъжете, Ким. Ами ако ви кажа, че ви видях как към единайсет часа вечерта прескочихте през оградата на къщата на номер двайсет и седем на — няма да споменавам улицата — и след около час изскочихте оттам като попарен и хукнахте към колата на чакащия ви ваш приятел Лопухин? Какво тогава?

— Нищо не знам, шефе — отвърнах с отчаяното нахалство на сгащен на местопрестъплението рецидивист. — Нещо бъркате. Цяла нощ си бях вкъщи и си спях като къпан…

— И насън ли ги получи тия рани и те превързаха? — попита той равнодушно.

Беше време да сменя тактиката, така че попитах:

— Кучето ваше ли е?

Въпросът ми неизвестно защо като че ли го развесели и той даже се усмихна и видях дълги жълти зъби.

— Да, мое е.

Замълчахме, защото на практика си бях признал. Докато се мъчех да си представя с какво още ще ме заплаши, той каза:

— И така, значи ще ви оставя жив, понеже знам, че не сте действали по своя воля, а сте нает от въпросния Лопухин, по-точно от дядо му. Но същото това обстоятелство ми позволява да ви направя насрещно делово предложение…

Всичко бях очаквал от тоя плешив бияч, но не и делово предложение. Че и насрещно при това. Денят на изненадите продължаваше.

— И какво ми предлагате?

Той се замисли — изглежда, не беше подготвил насрещното си предложение предварително. Чаках търпеливо целият този театър да свърши и се чудех кога ли най-сетне ще мога да почна да се движа нормално. Според всичко излизаше, че ще е чак след като този тип напусне жилището ми. Жалко.

Накрая той каза бавно, подбираше думите си внимателно:

— У дядото на вашия приятел Лопухин има една вещ, която не му принадлежи. Искам да ви наема, за да я вземете и да я дадете на мен. Достатъчно ясно ли се изразявам?

Явно тоя свят се беше побъркал, помислих си обречено. И попитах:

— Още един череп ли?

— Не. Чаша. — Каза го някак странно. — В бъдеще ще я наричаме обаче просто „уникатът“. Съгласен ли сте?

— Наричайте си я както щете — изсумтях. — Какво ми пука на мене?

— Нямам това предвид — каза плешивият с някак тутакси станал мъртвешки глас. — Съгласен ли сте да ми я доставите?

Време беше да се възпротивя, но така, че да не ме ръгнат пак с пръст в далака. Реших да се направя на идиот.

— Ама защо си мислите, че съм крадец? Влязох във вилата просто така, да видя какво има вътре, нищо нямаше да открадна… Аз съм консултант, не съм престъпник, честно…

— Спрете — прекъсна ме той. — За престъпник не знам, но за артист не ставате изобщо. Сега ми позволете да ви обясня две съвсем простички неща. Първо, за разлика от Лопухини, аз не надценявам способностите ви в наистина деликатната сфера на кражбите с взлом. Разчитам на това, че ще можете да се възползвате от положението си на приятел на Лопухин младши и да разберете къде е скрита… къде е скрит уникатът. По причини, които не е необходимо да знаете, на вас ще ви е по-лесно да го направите, отколкото на мен. Второ: за работата ви ще ви се плати. При това по-добре, отколкото биха ви платили Лопухини. Колко ви обещаха те за… ммм, за онова?

— Шише водка — отвърнах ядосано. Яд ме беше на мен си — ако не се бях съгласил с предложението на ДД, сега щях да се изтягам на плажа в Крим, а не да лежа на оповръщания килим под погледа на тоя костелив мръсник.

— Мога да ви предложа доста повече — спокойно каза той. — Ето, вижте това, като ви остане време. Просто за нагледност.

И небрежно подхвърли към мен нещо тежко. Инстинктивно се дръпнах (заболя ме), нещото тежко прелетя покрай мен и глухо тупна на килима. Не се обърнах да погледна какво е.

— Ами ако откажа? — попитах вече съвсем банално и от това ме хвана яд още повече. — Тогава какво?

Той пак се усмихна.

— Какво ли? Ами мога пак да ви дойда на гости. В човешкото тяло има десетки центрове на болката, ако случайно не знаете.

Разплете пръсти и стана. Мислех си, че ставите му непременно трябва да изскърцат, но не изскърцаха.

— Впрочем аз не бързам, Ким — каза той замислено, докато ме гледаше отгоре: беше към два метра, във всеки случай не беше по-нисък от ДД. — Имам достатъчно време. Във всеки случай повече от вас.

И с тези зловещи думи разговорът ни приключи. Той спокойно ме прекрачи и излезе. Чух как паркетът изскърца под тежестта му. Вратата се хлопна. Официалното посещение на каменния гост беше приключило.

Някъде около половин час след това успях да стана. С помощта на стените, естествено. Успях и да стигна до кухнята. Коктейлите вече не ме вълнуваха и изгълтах на екс цяла чаша коняк. Малко ми просветна и се върнах в стаята, за да залича всички следи от битката (ако това можеше да се нарече битка, разбира се). И докато търках килима с мокър парцал, се натъкнах на нещо твърдо и студено и се сетих, че е онова, което възпитаният ми посетител ме беше посъветвал да огледам, като ми остане време. Беше си отишъл, така че време имах предостатъчно.

Беше малка статуетка на лама, събираше се в шепа. Преди шест века такива статуетки бяха правили любимите ми инки. Бяха се запазили съвсем малко на брой, разбира се, понеже почти всички били претопени от испанците.

Претеглих статуетката в ръката си. Доколкото можеше да се съди по тежестта и по сивкавожълтия цвят, беше от чисто злато. Хвърлих я на дивана, завлякох се в кухнята и си налях още една чаша коняк. Гадеше ми се.