Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Завещание ночи, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Йонико (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Кирил Бенедиктов

Заглавие: Черепът, короната и чашата

Преводач: Иван Тотоманов

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: руска

Излязла от печат: 04.01.2010

Редактор: Ани Николова

ISBN: 978-954-655-078-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5131

История

  1. — Добавяне

Стрелата на мрака

Москва, Арбат, 1990-те

В стаята цареше полумрак, но между тежките червено-лилави завеси все пак успяваше да се промъкне ярък слънчев лъч. Право в очите ми. Опипах с натежалата си глава възглавницата отляво и разбрах, че Наташа не е до мен.

Беше в кухнята и ДД я гощаваше с чай със сладко. И на всичкото отгоре тоя трубадур и менестрел омайваше дамата на сърцето ми с мерена реч (пак добре, че не своя):

И драконът каза, свел взори

къмто смъртния първи път:

„Има, владетелю, простори,

що двамата с теб ни зоват.

Векове как живея във мрака,

битието докрай разбрал;

виждаш, знам святите знакове,

всяка люспа е разказ цял.

Блясъкът им, от жар до шлака,

изучавах аз ден и нощ,

в съня ти аз влязох нечакан

и разбрах и добър, и лош.

И разбрах, че по-скъпоценно

от тая тъй бляскава гмеж,

тия кръстове, чаши неземни,

съкровище ще ни дадеш“.

Спря, за да си поеме дъх, и аз продължих, доволен, че все мога да измъкна нещо от паяжинясалите подземия на паметта си:

От мига пръв до края вечен

вълшебства, начала, конци

ще разкриеш в деня уречен

на ревностните си жреци.

Наташа и ДД се обърнаха едновременно и се втренчиха в мен, все едно виждаха поне Кентървилския призрак. Всъщност едва ли изглеждах по-добре: подпухнал от съня, с омачкани дрехи, небръснат. Поклоних се и казах:

— Добро ви утро.

— Не знаех, че обичаш Гумильов — каза Наташа, без да отговори на възпитания ми поздрав. — Искаш ли чай?

— Искам — казах и седнах до тях.

— Наспа ли се? — ДД намигна весело на Наташа. — Някакви цветни сънища?

— Предимно цветомузика — казах кисело. — Чаят по-силен, ако обичаш.

— Захар, сладко? — бодро се осведоми ДД и побутна към мен и захарницата, и купичката със сладко, при което успя да изсипе захарта в сладкото и се разкикоти жизнерадостно. — Голям левак съм, като не съм се наспал! — И за потвърждение си топна левия маншет в сладкото.

— Дима, как можа! — възкликна Наташа с тон, който изобщо не ми се понрави. — Веднага го измий на чешмата!

ДД се подчини безпрекословно и след само минутка маншетът му беше изпран, запретнат и закопчан. Гледах тази семейна идилия със сардоничната усмивка на стар ерген. Да става каквото ще, казах си, пък ако ще и да е станало вече — аз ще си мълча безстрастно като пън.

— Къде е дядо ти? — попитах все пак след пет-шест минути напрегнато мълчание. — Още ли спи?

— Да спи?! Ти знаеш ли колко е часът? — попита ДД и без да дочака отговора ми, отговори на риторичния си въпрос: — Три и половина!

И неясно защо пак се разкикоти. Смехът му не беше чак толкова гаден като на дядо му, но ме подразни.

— Че какво толкова? — попитах възпитано. — Не може ли един човек вече на години да си поспи, след като е будувал и при това се е тревожил цяла нощ?

Смехът на ДД секна.

— Дядо отдавна е в издателството. Обадиха му се да отиде да прегледа коректурите на книгата си за предислямските религии в Средна Азия. Пък и той спи само по четири часа, не повече.

— Не като някои — заядливо подметна Наташа.

„Тя пък какво иска от мене при това положение?“ — помислих си, но на глас казах:

— И кога ще се върне? Трябваше да нахвърляме едно планче за съвместни действия…

Божичко, помислих си, нали ще заминаваме за Крим, какви ти съвместни действия…

— Ще се обади — каза ДД. — Но едва ли преди шест.

— Ами тогава да мина довечера? — Настроението ми моментално се оправи. — Трябва да си оправим багажа, нали, Наташа?

Тя ме погледна и по очите й разбрах, че е забравила.

— Какъв багаж?

— Ами нали ще ходим в Крим…

— А, да… Още не съм решила.

— А бе какъв Крим! — радостно се включи ДД. — Отиваме на Валдай. Страхотно е и няма жив човек… Ще сме като робинзоновци…

Адски тъпо предложение, при положение че Наташа няколко месеца беше живяла на палатка. Тя обаче се направи, че не го е чула, и каза доволно:

— Дима ще ме заведе в музея на източните култури. Ще дойдеш ли с нас?

„О, с вас?“, помислих си и моментално се успокоих. „Не милички, никъде не отивам с вас“. Допих си чая на една глътка, станах и попитах с жалка усмивка:

— В колко ще си дойдеш?

Зелените й очи бяха равнодушни.

— Нали така и така ще минеш привечер. Ще се разберем.

Първата ми работа вкъщи беше да смъкна мократа от пот тениска и джинсите и да се навра под душа. Далакът ме, прободе, обади се и болката в ухапаното.

Като мърморех недоволно по адрес на двамата Лопухини и кълнях и плешивия бияч, и самия себе си, се избърсах с хавлията, отидох в стаята, седнах на специалната рогозка в ъгъла и опитах да медитирам. Естествено, не се получи нищо и се ядосах още повече. Станах, отидох в кухнята и си забърках един Червен лъв.

Това е доста силно коктейлче и почва да действа почти веднага, особено ако не го смучеш през сламка, ами го изгълташ наведнъж, както направих аз. Бързо си забърках втори Лъв, намерих в хладилника случайно пропуснат портокал, изядох го и се почувствах много по-добре. Занесох бутилките, шейкъра и леда в стаята, пъхнах във видеото първата попаднала ми касета и се настаних удобно във фотьойла.

На екрана се появи Жан-Клод Ван Дам. Докато още вървяха титрите, си направих трети Лъв и се замислих ще ми стигнат ли запасите в барчето, ако пия например до сутринта.

След това си представих как ДД и Наташа чинно крачат из безлюдните зали на музея и неочаквано се развеселих. Колко ли време щеше да й отнеме на Наташа, докато разбере, че ДД е най-обикновен досадник и дърдорко?

На екрана Ван Дам красиво се справи с някакъв лосанджелиски престъпник и се зае с аверчетата му.

— Браво, Жан-Клод! — похвалих го и вдигнах чашата за наздравица.

Мислите ми — големи бели овци — лениво пасяха по зелените ливади на мозъка ми. Една овца се отби от стадото, започна да расте и се превърна в безформена къделя, а после в прекрасна аметистова чаша, пълна с тъмнокехлибарена течност. Помислих си дали пък да не измъкна тайната на местонахождението на Чашата от стария Лопухин и да я продам на Хромия. В крайна сметка не беше ли все едно дали ме е бил, или не. Малко ли са ме били в тоя живот… Затова пък при умело разиграване на картите можех да цицам от него толкова, че да ми стигне и на мен, и на неродените ми още потомци. А за кучето и ребрата щях да му го върна по-късно… Неизвестно защо изведнъж ми стана страшно и по гръбнака ми плъзна ледена вълна. Видях черно небе без нито една звезда и в него се въртяха и се сблъскваха с глух трясък, като билярдни топки, огромни каменни планети; небе, в което не беше останала и искрица светлина, и капчица топлина… Трепнах и се събудих.

— Не — казах на глас. — Без мен. Няма да се забърквам в тая гадна история. Заминавам си за Крим и си гледам кефа…

Четвъртият коктейл беше просто наложителен. Изпих го на три глътки като първия, схрусках ледчетата и изядох някаква курабийка. На екрана някаква патологична личност по прякор Атила трошеше ребрата на Ван Дам. Помислих си дали да не се обадя на мацката от БМВ, май точно сега беше моментът.

Иззвъня телефонът. Вдигнах слушалката и казах:

— Резиденцията на Червения лъв.

Стресна ме гласът на ДД:

— Ким, за бога, ела веднага! Стана нещо ужасно…

— С кого? — Скочих от фотьойла, заплетох се в шнура на телефона и блъснах масичката. — По дяволите! — изругах и почнах да изправям бутилките, които за щастие бяха почти празни. — Какво е станало?

— Дядо ми… — почти изплака в слушалката ДД. — Дядо… Моля те, ела веднага…

— След двайсет минути съм у вас. — Затворих телефона и заповтарях тъпо: — Ужасно… ужасно?

И осъзнах колко ужасно съм пиян. Погледнах часовника — само девет вечерта. Какво толкова ужасно можеше да е станало?

Докато излизах, машинално пъхнах пистолета под колана си и чак навън се сетих, че щом е станало някакво нещастие, там може да има милиция, така че ще е по-добре да го оставя. Но не ми се връщаше, а и казва ли ти някой, току-виж потрябвал…

Хванах такси веднага и помолих шофьора да кара възможно по-бързо. Четирите Червени лъва от време на време изръмжаваха недоволно в главата ми.

Вратата на апартамента на Лопухини беше отворена, вътре се мяркаха бели престилки. Миришеше на болница, беда и страх. Минах покрай двама санитари, избегнах втурналата се срещу мен медицинска сестра и влязох в кабинета. Роман Сергеевич лежеше на дивана и над него се беше навел дебел доктор с розови бузки. ДД крачеше покрай стената като накокошинен жерав и му хвърляше бързи погледи. Пристъпих напред и хванах доктора за ръкава.

— Какво му е? — И като видях, че не ме чува и сигурно дори не ме забелязва, дръпнах силно ръката му и се обърнах към ДД. — Какво стана, Дима?

— Инсулт — изпъшка той. — Благодаря, че дойде, Ким… Казаха, че е инсулт…

— Излезте, пречите ми — каза строго розовобузестият лекар. — Веднага!

ДД ми махна да отида при него и почна да ми обяснява:

— Дойде си от издателството бодър, много доволен… Попита къде си… Казах му, че ще дойдеш вечерта, той се зарадва и спомена, че не ти бил казал нещо много важно… После вечеряхме и той си влезе в кабинета… Тук… А после…

— Казах да излезете! — викна лекарят, без да се обръща.

Чак сега си дадох сметка, че ДД говори прекалено високо, все едно на глух. При думите на лекаря слабото му лице се разкриви, сякаш всеки миг щеше да заплаче.

— Ела — казах му и го изведох в коридора. Една сестра мина покрай нас със система на колелца. Вратата на кабинета се затвори.

— После чухме шум, все едно нещо падна… Викнах: „Дядо, бутна ли нещо?“, но той не отговори… Дотичахме и го видяхме на колене до шкафа, мъчеше се да се изправи… Хващаше се с пръсти за рафтовете, надигаше се малко и се изпускаше… Наташа веднага извика бърза помощ, а аз не знаех какво да правя… Той говореше нещо неразбрано, после припадна… Лекарят каза, че е инсулт. Ще се оправи, нали, Ким?

— Сигурно — казах, за да го успокоя поне малко. — Къде е Наташа?

— В кухнята. Да я извикам ли?

— Не. Чакай тук.

Решително отворих вратата на кабинета и се сблъсках с мекия корем на розовобузестия лекар. Той ме изтласка в коридора и викна през рамо на хората си:

— Хайде, тръгваме!

— А дядо… — почна плахо ДД.

Розовобузестият го изгледа хладно и каза:

— Нищо повече не мога да направя… Написал съм всичко, на бюрото е…

— Тоест… — Раменете на ДД се смъкнаха. — Искате да кажете, че…

— Дядо ви почина — отсече розовобузестият. — Романюк, какво се бавиш, тръгваме…

Мълчаливо местех поглед от лекаря към ДД. Внезапно ДД изпищя тънко, като заек, и се втурна в кабинета.

— Дядо! Дядо, не умирай, дядо!!!

— Инсулт ли е? — попитах и хванах лекаря за яката.

— Не е ясно… — Той се мъчеше да се освободи. — Най-вероятно инсулт плюс черепно-мозъчна травма при падането… Но пък прешлените не са пострадали… Написал съм всичко… Няма ли да ме пуснете най-после?!

Пуснах яката му. Антрето беше пълно с бели престилки, миришеше на аптека и смърт. Обърнах се и влязох в кабинета.

Роман Сергеевич Лопухин беше мъртъв. На сухата жълтеникава кожа на челото му ясно се виждаше тъмновиолетово, почти черно петно с формата на череп с неестествено големи овални очи.

— Стрелата на мрака — прошепнах.

ДД плачеше, коленичил до трупа на дядо си, и целуваше восъчножълтата му увиснала от дивана ръка.

— Дядо… как можа бе, дядо… Дядо…

Наведох се да погледна отблизо. Черепът беше съвсем ясно очертан и като че ли някак изпъкваше от костта, все едно изтикан от нея с нещо.

— Стрелата на мрака — повторих.

— Дядо ти е казал за нея, нали? — изхлипа ДД. — Казал ти е за прокълнатата стрела! Значи Хромия все пак реши да го убие. Господи… Дядо… Виждаш, че това е стрелата на Хромия, нали, Ким?

— Виждам — казах.

И в този миг повярвах на всичко, което ми беше казал Роман Сергеевич. Повярвах, че плешивият ми враг наистина е на повече от две хиляди години и че трите реликви, събрани заедно, наистина изпълняват човешките желания. И в това, че всички итеру са отдавна мъртви и че следователно тайната на Чашата вече е тайна на хората. И казах:

— Ставай, Димка.

Хванах го за лакътя, понеже беше близко до това да изгуби съзнание и се олюляваше, и го заведох в кухнята. Наташа седеше, гледаше нощта зад тъмния прозорец и пушеше. Личеше, че я е страх.

— Какво стана? — попита тя, без да се обръща. — Чух, че лекарите си отидоха. Роман Сергеевич по-добре ли е?

— Роман Сергеевич си е отишъл, Наташа — казах, докато помагах на ДД да седне. — Нищо не е можело да се направи.

Тя трепна и си помислих, че също ще вземе да припадне, така че викнах заповедно:

— А бе няма ли в тая къща коняк? Не го ли виждаш, че ей сега ще се гътне?

— Ей там, в шкафа… — ДД посочи с трепереща ръка. И гласът му трепереше.

— Дай го — казах на Наташа. — И чаша също.

Налях чашата до половината и я излях в гърлото на ДД. Той се закашля, но изгълта всичко.

— Сега ти. — Налях и на Наташа.

— Мразя коняк. — Тя се намръщи.

— Пий! — креснах.

Наташа обърна чашата, все едно беше чиста водица. Аз реших да не пия — коктейлите ми стигаха, че и отгоре. Докато ДД и Наташа се окопитваха, сложих чайника да заври и измих каквото имаше в мивката. Ръцете ми вече спираха да треперят.

— Значи така — казах, когато погледът на ДД стана поне мъничко осмислен. — Мисля, че и тримата сме в адски гадно положение.

— Страшно си тактичен, Ким — обади се Наташа на секундата.

— Ти мълчи — казах й. — Дима, ти си най-наясно с нещата от трима ни. Каза ли нещо на Наташа?

— Не… Нищо. Само дядо можеше да обяснява тези неща… Има ли още коняк?

Налях му — този път по-малко — и той трескаво го изпи.

— Значи — казах — ти разполагаш с цялата информация, аз знам едно — друго, а Наташа — нищо. — И изведнъж ми светна, че ще е най-добре Наташа да продължи да не знае нищо, така че добавих: — Тя май най-добре да вземе да си ходи.

За голяма моя изненада ДД веднага се съгласи.

— Да, Наташа, най-добре ще е да се прибереш… Ще те откарам…

— Няма — отсече Наташа. — Искам да чуя всичко.

— Няма да стане — заявих твърдо.

Но Лопухин вече се беше размекнал под погледа й и като се мъчеше да не ме поглежда, ме предаде:

— Може би пък ще е добре да кажем и на нея, а?

„Слагач нещастен“, помислих си и казах:

— Само ще я изложим на опасност. Дядо ти не ти ли стига?

ДД ме изгледа с учудващо трезв поглед.

— Според теб на Хромия не му ли стига, че тя е била тук? Дали знае, или не знае — няма значение.

Беше прав, разбира се, и това беше най-гадното. Изпсувах. Наташа веднага ми направи забележка.

— Извинявам се — казах. — Давай, Дима.

И Дима почна да разказва. Като я слушах за втори път, историята изглеждаше по-правдоподобна, но пък Наташа я чуваше за първи — да не говорим, че не беше имала близки срещи и аз не знам от какъв вид с плешивия мръсник.

— Пълни глупости — заяви тя, щом ДД свърши. — Стягате ме. Кажете ми какво всъщност става?

Кипнах.

— Глупости, а?! Я иди го виж! — И посочих приблизително към кабинета. — Виж го какво има на челото! Череп! Мъничко сладко черепче. Иди го виж де!

Тя ме погледна ужасено и видях, че от лявото й око аха-аха да капне сълза.

— Наташа — казах, седнах до нея и я прегърнах. — Знам, че е трудно, дори невъзможно да повярва човек в това. Просто нещата не стават така, нали? И аз си мислех същото. Но когато вчера, тук, нападнах сянката на Хромия, когато минах през нея като през мъгла… и сега, като видях този белег… ами не ми остава нищо друго, освен да приема, че всичко това е истина, разбираш ли?

— Ти… видял си сянката на Хромия? — обади се ДД, зъбите му тракаха. — Тук? Вкъщи?

— Да — изръмжах. — Тук, в кабинета на дядо ти по-точно. И скочих срещу нея с бокса, но само счупих витринката на шкафа. Да не би да си мислиш, че съм показвал на дядо ти удара „като януарски сняг“?

ДД се изчерви и призна:

— Пък аз изобщо не го попитах какво е станало…

Погледна Наташа и се изчерви още повече.

„Много внимавай, че ще те убия, момченце“, помислих и казах:

— Да, беше Хромия. Сянката му по-точно. Заплаши дядо ти със Стрелата на мрака. Всъщност, доколкото разбрах, искаше дядо ти да му даде Чашата, но той отказа. И тогава аз скочих и…

— А дядо? — бързо попита ДД. — Той как реагира на това?

Замислих се за миг, за да си спомня точно.

— Знаеш ли, не се уплаши. Каза, че жив бил по-нужен на Хромия, отколкото мъртъв. Не разбрах какво има предвид.

ДД си взе една цигара от Наташините, запали, закашля се и обясни:

— Имал е предвид, че животът му е залогът за тайната на Чашата. Но Хромия е решил да подходи иначе. От което следват два еднакво вероятни извода: че или той знае къде е Чашата, или иска да измъкне тайната на местонахождението й от мен… Сигурно си мисли, че с мен ще му е по-лесно, отколкото с дядо.

Много правилна мисъл, впрочем. Попитах:

— А ти знаеш ли къде е Чашата?

ДД кимна. За миг ме заля сатанинско тържествуване: тайната на Чашата ми беше под носа, можех да я науча и да я разкрия на Плешивия дори ей така, без нищо, просто за да си върна на ДД за всичко. Но си спомних жълтеникавото лице на Роман Сергеевич, преглътнах и попитах:

— И кога разбра?

— Преди две седмици… — ДД неумело изгаси недопушената и до половината цигара в пепелника. — Отначало не повярвах, но…

— Друг някой знае ли?

— Не. Сигурен съм. А и след като дядо… — Раменете му потрепериха.

— Стегни се — казах му.

— Та след като дядо… Тоест вече съм единственият, който знае.

Наташа го прегърна и го погали по косата.

— Успокой се, Дима… Недей да плачеш, моля те.

— Аз съм единственият, който знае къде е Граалът — въздъхна ДД. — И ако Хромия ме убие, няма да знае къде да го търси.

Станах и се загледах през прозореца, за да не гледам как Наташа нежно му бърше сълзите с кърпичката си. Мразя да гледам разплакани мъже.

— По този повод дядо ти спомена, че Хромия има едно наистина голямо предимство пред нас — казах сухо. — Безсмъртен е, което означава, че има време, колкото си иска. Две хиляди години е търсил Черепа и Короната и едва ли ще му стане нещо, ако потърси още сто-двеста години Чашата тук, в Москва. От друга страна, ако те убие, ще унищожи последния свидетел, който знае за Граала нещо достоверно. Но пък вече няма да има кой да му пречи, нали така?

ДД подсмръкна жално и каза:

— Не знам.

— Според мен — неочаквано се обади Наташа — Ким е прав. Колкото повече хора знаят тайната, толкова по-трудно ще му е на този… на Хромия да търси Чашата, без да го забележат. Мен ако питате, ако я дадем в някой музей, той изобщо няма да може да я вземе оттам.

— Да не би да мислиш, че му е било лесно да измъкне Черепа от тайните светилища на инките? — попита ДД. — Той наистина разполага с цялата вечност и може да изчаква удобния момент столетия наред… Не, най-добрата тактика е да скрием Чашата така, че никога да не я намери.

— Което е невъзможно, ти сам го каза! — Наташа го пусна и се отдръпна от него с все стола. — Освен това какво предлагаш: да седим и да чакаме да те убие просто така, от чиста злоба?

Погледах още малко пустия двор, обърнах се и казах:

— Всъщност изходът е само един. Дядо ти, Дима, искаше да намери Черепа, за да го унищожи и по този начин да разбие Триадата. Но и това не е решение, понеже след като Хромия разполага с цялата вечност, може да си намери друг Череп или да си направи нов. Изходът е само един — Хромия трябва да умре.

Кратката ми реч ги впечатли. ДД насмалко да падне от стола, а зелените очи на Наташа потъмняха.

— Да, да умре — повторих. — Трябва да го убием. Не знам какво ще стане, ако Хромия събере и трите съкровища, но дядо ти, Дима, се боеше от това и ме помоли да му помогна това да не се допусне. Затова мисля, че трябва да сме готови да защитим Чашата с оръжие в ръце. И Хромия трябва да научи за това.

— За да ни избие един по един — недоволно каза ДД.

— Трябва да разбера как се праща заклинанието на Стрелата — продължих. — Роман Сергеевич почна да ми обяснява нещо за древните маи, но не ми стана ясно.

— И аз не знам почти нищо — каза ДД. — Използва се някаква чисто магическа техника… трябва да имаш изображението на човека… на жертвата де… или някаква приблизителна фигурка… След това трябва да се съсредоточи енергия — дядо казваше, че било много трудно… Накрая жертвата се отразява в очните кухини, очите пламват — и Стрелата на мрака полита.

— Тоест това не е оръжие за масово поразяване — уточних.

— Разбира се, че не е. Иначе конквистадорите са щели да умрат още преди да стъпят на брега на Юкатан… Това е, така да се каже, изискано оръжие за между династична вражда.

— А изображението задължително ли е? — попита Наташа.

ДД за миг се замисли, после каза:

— Не си спомням… Наистина не си спомням. Дядо казваше, че… Господи, защо никога не го слушах какво ми казва…

„Пак се почва“, помислих си и казах твърдо:

— Значи няма от какво да се страхуваме. Той едва ли ще ни убие, след като знае, че във всеки момент ние тримата можем да издадем тайната на Чашата на някой друг.

— Ким — каза бавно ДД. — Честно, наистина се съмнявам, че ние тримата можем да издадем тайната на някой друг. Прощавай, но се налага да ти напомня, че единственият, който знае къде се намира Чашата, съм аз.

Гледаше ме с такова предизвикателство, че чак ме досмеша.

— Ами хубаво — казах. — Хайде да си ходим, Наташа.

ДД замига.

— Просто не работя така — обясних му. — Винаги държа да разполагам с цялата необходима информация.

— Не работиш така ли? — обади се Наташа. — Каква ти е работата все пак?

— Работа като работа — обясних й любезно. — Скромна и ниско платена.

— Ама нали си консултант?

— Точно така. И Лопухини ме наеха да ги консултирам по един много щекотлив въпрос, свързан със споменатата Чаша. Вчера дядо ти — обърнах се към ДД — ми каза, че би искал да съм на ваша страна. Признавам, че не ми се щеше да се набърквам в тази история, обаче щом вече съм набъркан, искам цялата информация. Ясен ли съм, Дмитрий Дмитриевич?

Той може би щеше да клъвне, обаче Наташа го изпревари.

— Като не искаш — върви си — отсече с леден тон. — Консултант с консултант…

„А бе какво й става точно днеска?“ — зачудих се, преди да се усетя какво казвам. А казах само следното:

— Ти млък!

Никога не си бях позволявал такъв тон с нея. Просто Червените лъвове нададоха рев.

— Как смееш да й говориш така! — викна ДД и стана.

— Уф, само търкал ни липсваше — въздъхнах. — Добре де, Наташа, извинявай.

— Мисля, че това е работа на милицията — каза Наташа, гледаше ме малко стреснато. Помислих си, че май човек по-честичко трябва да им вика на жените — я каква се кротна. — Да им съобщим, какво ще кажете?

— Няма да ни повярват — възрази ДД. — Това първо. А второ — нямам право да поверявам тайната на Чашата на външни хора.

— А и е глупаво — добавих, след като помислих. — Хромия разполага с цялата вечност и дори е бил служител на Берия в НКВД. Какво му пречи днес да стигне до министъра на вътрешните работи?

— Тоест нямаме никакъв изход, така ли? — тихо попита Наташа.

Мълчах си. ДД обаче го каза:

— Освен ако Ким не го убие.

— Ама ти… можеш ли? — Наташа ме гледаше, все едно съм марсианец.

— Не знам — изсумтях.

Не ставаше въпрос за съмненията дали ще мога да преодолея психологическата бариера — все пак никога не бях убивал. Нашият враг обаче беше безсмъртен. А как се убива безсмъртен?

— Дядо казваше, че Хромия може да бъде убит — обади се Дима. — Обаче трябвало да знаеш как.

— Тъкмо това пропусна да ми каже вчера — казах навъсено.

— В текстовете на итеру пише: „Нишката на живота му ще се скъса, ако Змията го ухапе по третото око“ — тържествено каза ДД.

Абсолютна тъпотия. Бях се надявал, че Роман Сергеевич ще ми каже нещо практично…

— И какво се има предвид? Че трябва да му пуснем в спалнята няколко кобри? И какво е това трето око?

ДД се пипна по челото малко над носа и каза:

— Според източната традиция това е центърът на менталната сила и на интуитивното прозрение, една от седемте чакри… Намира се точно ето тук.

Потърках си челото на същото място и попитах:

— И коя побъркана змия ще тръгне да хапе човек точно там? Там е кост.

Наташа се разсмя истерично и викна:

— Вие полудяхте ли? В съседната стая лежи труп, а вие дрънкате глупости!

— Не са глупости, Наташа — каза ДД строго и съвсем спокойно. — Точно заради тези „глупости“ загина дядо.

Изчака Наташа да се успокои и продължи:

— Не съм сигурен, че текстът трябва да се разбира буквално. Възможно е да е метафора. Дядо също мислеше така, макар да казваше, че Хромия много го било страх от змии…

И рязко стана и излезе от кухнята. Понечих да го последвам, но спрях, клекнах пред Наташа и я погалих по ръката.

— Изобщо не исках да се забърквам в тази каша, мила. Да не говорим да забърквам теб. Ох… не трябваше да идваме тук…

— Напротив — възрази тя изненадващо спокойно. — Точно сега трябва на всяка цена да помогнем на Дима, той е съвсем сам… Нали ще му помогнеш, Ким?

— Ще пробвам — обещах. — Стига да не прави глупости.

— Ким? — долетя отнякъде гласът на ДД. — Ела, ако обичаш.

Погледнах въпросително Наташа. Тя ми се усмихна отпаднало.

— Върви. Не ме е страх сама.

Намерих ДД доста трудно — все пак стаите в апартамента бяха безобразно много. Открих го в нещо като килер, тесен, с рафтове чак до тавана. На една очукана маса гордо се кипреше елегантен сив монитор „Оливети“. Самият компютър тихичко жужеше под масата.

— Дядо не обичаше компютрите — обясни ДД. — Така че когато донесох този от Италия, ме накара да го сложа тук, все едно в изгнание. Така и не се научи да използва интернет, така че цялата му електронна кореспонденция минаваше през мен. — Натисна няколко клавиша и добави удовлетворено: — А, ето го и писмото.

— Какво писмо?

— Дядо не ти ли каза за текстовете на итеру и за фрагмента с китайски йероглифи?

— Каза ми. И че го бил дал на някакъв китаист. И какво?

— Това е файлът с превода. Може да е важен.

Приближи късогледите си очи до монитора и зачете:

— „Хиляди години Нирах прокълнатия обикаля света да търси трите съкровища и хиляди години върви по следите му Ловеца. Единият е дарен с безсмъртие на тялото, другият — с безсмъртие на душата. Хиляди пъти Нирах убива Ловеца и хиляди пъти Ловеца се ражда в нов облик, за да убие Нирах. И така ще е навеки, защото… тук текстът е повреден… И е предречено от древните, че нишката на живота на Нирах ще се скъса, когато Змията го ухапе по третото око. Цветът на Змията е нефрит, а жилото й — кристал. Във времената на император Мин оръжейният майстор Цао, итеру от втори кръг, създаде Нефритовия змей. На война Ван Мин бе наредено да предаде Нефритовия змей на офицера от Кохортата на Незримите в Ктезифон, когото смятаха за въплъщение на Ловеца. Но той не можа… текстът е повреден… Змеят изчезна безследно“.

— Нещо да загряваш от всичко това? — попитах го, щом млъкна. — Понеже аз не.

— Текстът е мъгляв, разбира се, като всички древни текстове, особено езотерическите. Можем да попитаме Шмигайло.

— Кой, кой?

— Шмигайло. — ДД посочи монитора. — Лев Михайлович Шмигайло. Човекът от музея, който е превел китайския фрагмент.

— Лев Михайлович Шмигайло — повторих замислено. — Май съм го чувал някъде това име…

— В първи курс ни водеше упражнения по древна история. Не го ли помниш? Идваше на занятия по анцуг. После мина на работа в музея. Много добър специалист!

— Не се съмнявам — отвърнах.

Роман Сергеевич ми беше казал, че му пуснали снимката на кристалния Череп в пощенската кутия три месеца след като един „много добър“ познат му разчел последния фрагмент от текстовете на итеру. Съвпадение ли беше това?

— Трябва да го попритиснем тоя Шмигайло, Дима — казах. — И то възможно по-бързо.

— Но защо? — ДД ме погледна изумено.

— Защото, първо, той може да ни обясни тая идиотия с третото око. И второ — защото подозирам, че именно той е насочил Хромия по следите на дядо ти.

— Не може да бъде! Лев Михайлович може да си има някои недостатъци, но никога не би…

— Не казвам, че го е направил нарочно — прекъснах го. — Обаче ако чрез него излезем на някаква връзка с Хромия, сме длъжни да я проследим… Я му се обади.

— Сега?! — Дима ме погледна така, все едно му бях предложил да плювне в чинията на английската кралица. — Вече е почти полунощ!

— Добре де — смилих се. — Няма да тормозим господин доцента посред нощ. Обаче утре му звънкаш рано в зори и ни уговаряш среща. Нещо ме съмнява тоя тип.

— Какво… — почна ДД, но в същия миг откъм коридора долетя отчаяният писък на Наташа.

Хвърлихме се едновременно към вратата, но аз бях с малко предимство — бях по-близо до нея. И успях да хвана Наташа, преди да се е свлякла на пода. Беше съвсем лекичка, почти безтегловна — и изглеждаше толкова беззащитна и ранима, че щеше да ми се скъса сърцето.

— Какво й е? — викна ДД зад гърба ми.

— Нищо й няма. Припадна — успокоих го. — Ще се оправи.

— Но защо пищеше?

Всъщност наистина — защо? Излязла е от кухнята да ни търси и е видяла нещо, нали така? Но какво?

Обърнах се натам, накъдето най-вероятно беше гледала Наташа, преди да припадне, и видях добре познатата ми остъклена двойна врата на кабинета на покойния Роман Сергеевич. И пред нея огромен безформен силует, който сякаш минаваше през стъклата… и влизаше в кабинета…

— Сянката! — изкрещях.

ДД зяпна натам. Сянката вече почти беше преодоляла прозрачната преграда и се сгъстяваше от другата страна.

— Дръж Наташа — казах, тикнах я в ръцете му, извадих пистолета, хванах гладката бронзова дръжка и…

И разбрах, че изобщо не искам да отворя вратата и да вляза в кабинета.

Сянката зад стъклата изчезна. Изпари се, точно както би трябвало да правят привиденията. Но лампата в кабинета беше светната — същата онази лампа, която снощи осветяваше безславната сцена на нападението ми срещу сянката на плешивото чудовище. И в това нямаше да има нищо странно, да не говорим за страшно, ако много добре не си спомнях, че докато избутвах ДД от кабинета, автоматично я бях изгасил. А и помнех, че когато преди малко минах през антрето, в кабинета беше тъмно.

Стиснах хлъзгавата вече от студената ми пот дръжка и леко бутнах вратата. Лъхна ме миризма на озон и сякаш чух пукането на увиснали, над главата ми жици на далекопровод. Направих крачка навътре, стиснал пистолета, още една — и спрях.

Главата на Роман Сергеевич беше увиснала от дивана.

Още една крачка — направих я насила. Мъртвият старец като че ли беше решил да слезе от смъртното си ложе — едната му ръка сякаш опипваше паркета за опора. Страшната дамга все така лилавееше насред челото му… но имаше и нещо друго, нещо, което беше много по-страшно и от петното, и от сухата жълтеникава кожа.

Очите на Роман Сергеевич бяха широко отворени. И в тях беше застинал неизразим с думи ужас. Тези очи бяха видели нещо, което изобщо не бяха искали да видят… а много добре си спомнях, че когато видях трупа на стареца, отбелязах, че розовобузестият лекар ги е затворил.

Ръцете ми трепереха, но все пак успях внимателно да хвана главата на Роман Сергеевич и да я сложа на мястото й на колосаната възглавница. Вдлъбнатината под пръстите ми отдавна беше изстинала. Да не би пък ДД да беше бутнал дядо си, докато беше плакал до него? Нямаше начин — той не смееше дори да го пипне. Или пък лекарят беше сгрешил с установяването на смъртта и екипът си беше тръгнал, преди Роман Сергеевич да умре? Но нали сам, със собствените си очи бях видял бездиханното му тяло и страшния печат на челото му?

Посегнах и за втори път затворих очите на Роман Сергеевич. После завих лицето му с чаршафа и изпитах болезнено облекчение, когато лилавата дамга се скри под белия плат.

Вратата зад мен скръцна и изстинах. Обърнах се. Чувствах как подът под краката ми пропада.

Беше ДД, разбира се. Влезе и подуши въздуха. Озона ли усещаше?

— Няма нищо — казах и пристъпих към него, за да му попреча да погледне към дядо си. — Бяхме пропуснали да му покрием лицето. Завих го с чаршафа. Ела да излезем, Дима…

— Миризмата… — каза ДД със странно напрегнат глас. — Усещаш ли миризмата, Ким?

— Виж сега… — почнах неуверено. — Дядо ти все пак почина и…

— Не — каза той твърдо. — Факлите на анунаките. Лошо. Лошо, Ким, много лошо…

— Стига вече. — Хванах го за ръката. — Ела да идем при Наташа. Защо си я оставил самичка?

— Тя се свести. — ДД все така душеше въздуха. — Налях й коняк. Конякът е много полезен при стрес…

— Ела да излезем де… — Побутнах го към вратата. Не ми се щеше да му обяснявам какво съм видял.

От една страна, той можеше просто да не ми повярва — все пак не беше видял увисналия от дивана Роман Сергеевич и широко отворените му ужасени очи. От друга страна, и тримата бяхме видели как сянката влиза в кабинета. Аз поне бях съвсем сигурен, че Хромия е направил нещо с тялото на Роман Сергеевич… но какво?

ДД се дръпна от мен, облегна се на стената и изпъшка безпомощно:

— Край… Няма смисъл…

— Какво ти става, Дима? — Хванах го за рамото и го раздрусах. — Какво няма смисъл?

— Всичко… Нищо… Няма смисъл да се борим… да крием Чашата… Ким, не разбираш ли, че той е неизмеримо по-силен от нас! Може да влиза в къщите ни, може да подслушва разговорите ни, може да ни убива от разстояние… И ще живее още хилядолетия, а ние — само някакви си жалки трийсет-четирийсет години…

Пак беше готов да се разплаче. Зашлевих го. Заслужаваше си го.

Той ме изгледа смаяно с късогледите си очички. Пада ти, мръснико, помислих злобно.

— Спри с тия глупости, Дима — казах. — Хромия не е всесилен. Да, може да се явява като сянка, но не може да ни подслушва невидим. Явно не може да чете и мисли, иначе нямаше да пита дядо ти къде е скрита Чашата. Да, може да ни убие, но за тази цел, както вече си изяснихме, му трябват наши снимки или друг вид изображения. — Реших да премълча, че Хромия идеално се справя и с голи ръце. — И накрая най-важното: ние знаем къде е скрита Чашата, а той не знае. Следователно можем да му диктуваме условията си.

От кухнята дойде Наташа. Конякът й беше помогнал — беше се зачервила и очите й блестяха. Дори си беше оправила прическата.

— Наистина, Дима — каза тя нежно и го погали по ръката. — Все ще можем да измислим нещо…

Докосването й му въздейства странно: той изведнъж сякаш се смали, после седна на пода и възкликна отчаяно:

— Но аз… но аз не съм сигурен, че Хромия не знае къде е Чашата!

— Защо? — попитах.

— Защото не знам какво му е казал дядо. — Гласът на ДД внезапно стана неестествено спокоен и това ме разтревожи повече от всичките му сълзи и вайкания. — Защото не мога да разбера какво го е накарало да убие дядо ми — дядо ми, който беше Пазител на Граала. Защото отговорът на този въпрос може да е само един — дядо му е разкрил тайната на Чашата.

— Дима, това не може да е вярно! — възмути се Наташа. — Дядо ти никога не би разкрил тайната на този… на това чудовище!

— И аз не ти разбирам логиката — казах. — От къде на къде Роман Сергеевич ще издаде на смъртния си враг тайната, която е пазил цял живот? Заради която е лежал в затвора и в лагерите? Не, Дима, грешиш… Дядо ти би пазил тази тайна до последния си дъх!

Дима ме погледна. Очите му бяха пълни със сълзи.

— Да — каза със същия неестествено спокоен глас. — До последния си дъх. Но след него?

Все едно ме фрасна под лъжичката. Все едно пак чух змийския шепот на Хромия, че мъртвите никога не лъжат. И разбрах какво е правил Плешивия в кабинета на Роман Сергеевич.

— Факлите на анунаките — продължаваше Дима. — Разбрах го още щом влязох. Това е електричество, Ким! Използвали са го вавилонските жреци на подземните богове — анунаките, — за да връщат живота на труповете. Електричество и черна магия… Имали са специални устройства, нещо като батерии, с които можели да галванизират труповете и да ги съживяват. Труповете били изцяло лишени от воля и правели всичко, каквото им се заповяда. И отговаряли на всички въпроси — паметта им не била увредена. Точно затова Хромия е убил дядо. Знаел е, че той не може да му се противопостави. И сега Хромия знае къде е Чашата… Знае всичко…

— Стига! — викнах. Наташа беше пребледняла като платно. — Стига глупости, Дима! Ако Хромия можеше да го прави това, щеше да разбере къде е била Чашата още от първите итеру!

„Очите — помислих си. — Не забравяй очите“.

ДД не ме слушаше. Беше отпуснал глава, но поне не плачеше.

— А аз… — каза глухо. — През това време аз… ние…

Наташа бързо се наведе над него, вдигна главата му с две ръце, все едно го галеше, и прошепна:

— Къде е скрита Чашата, Дима? Къде я е скрил Роман Сергеевич?

И стана невероятното — ДД се усмихна. Не горчива крива усмивка, а искрена усмивка на човек, който има на какво да се радва в живота.

— Там, където Хромия няма да посмее да припари — каза той твърдо. — Сред онези, от които единствено го е страх. В терариума при отровните змии.