Кирил Бенедиктов
Черепът, короната и чашата (14)

Ловеца

Алтай, след 2000-та

Малко преди първи май Серьожка избяга от интерната за пети път. Вече беше топло. Слънцето грееше весело в синьото небе, ветрецът шумолеше в светлозелените, още не знаещи що е прах листа. Дори вечерите бяха топли, та чак задушни — излезеш само по тениска и след броени минути тя вече е потна и ти се е залепила за гърба.

Най-доброто време да избягаш.

Серьожка беше печен. Първия път избяга още преди да стане на десет. Нито акъл, нито опит, разбира се. Хванаха го още на гарата, докато чакаше влака, та да се върне при баба. Те всичките дребосъци първия път бягат еднакво — и също така еднакво ги ловят. И изобщо не успяват да стигнат до останалите им роднини, пък и да стигнат, те веднага ги връщат — нали все пак те са ги дали в интерната. Дребосъците обаче са още тъпи и не искат да го повярват.

Това Серьожка го разбра чак при второто си бягство, когато все пак успя да стигне до баба си. Баба му го нахрани хубаво, даже пелмени му направи, и после го заведе в детската педагогическа стая. Серьожка отначало много го беше яд на нея, обаче после й прости. Нали е стара, пенсията за нищо не й стига, а и татко му скоро пак щеше да излезе от затвора и щеше да почне да я бие и да й я взима цялата. Той и Серьожка биеше, когато му се случеше подръка. Най-лошият бой беше, когато беше на четири — така му блъсна главата в стената, че бабата се видя в чудо — не знаеше ще оцелее ли, няма ли. Серьожка обаче се оправи и му останаха само припадъците — не точно припадъци де, ама почти. Просто изключваше и после изобщо не помпеше какво е правил. Другите деца го дразнеха и му викаха Лудия, обаче видеха ли, че го хващат дяволите, гледаха да не го закачат, страх ги беше. Един път иначе винаги кроткият Серьожа направо разгемби оня дебелия Маза, от големите, на цели четиринайсет години. Маза вечно се заяждаше с дребните, кеф му правеше, и значи дойде при Серьожа, който си стърчеше насред двора, както правеше често, когато имаше пристъп, и си гледаше в пространството и слушаше гласовете, без да прави никому нищо. И Маза значи дойде и го ръгна в корема с юмрук, после му даде „цунка“ — наплюнчи си средния пръст и го мацна по устните. И накрая, ядосан, че Серьожка не му обръща никакво внимание, го хвана за врата и му би два бубака по темето. Сам си го просеше — да не говорим, че с кокалчетата на пръстите по темето много боли — и Серьожка го преметна така, че Дебелия остана да лежи на земята и да диша като риба на сухо, а самият Серьожка се стресна и почна да пита другите деца: бе какво стана бе? И тогава значи дойде дежурният им по етаж, вечно намръщеният алтаец Сало, сложи тежката си ръка на рамото му и каза:

— Ти, момченце, ако си учил самбо, по-добре си кажи. И аз съм самбистче, до републиканско съм стигал, виждам, че имаш добра техника. Кой те е тренирал?

— Никой — отговори объркано Серьожа. — Аз… аз изобщо не обичам да се бия…

— Ти си знаеш — каза само Сало. — Животът ти си е твой — живей си го.

През нощта му направиха мечка. Затиснаха му главата с възглавницата, някой му седна на краката, двама го държаха за ръцете, а Маза го би с юмруци в ребрата и под тях, докато не си изкара цялата злоба. Сало не се намеси — нали Серьожка сам беше отказал да са авери. На сутринта го вкараха в лечебницата — имаше две пукнати ребра.

Та значи третия път Серьожка избяга от лечебницата.

Цяла седмица се кри в една къща в запустялото село на пет километра от интерната — не се осмели да тръгне по-нататък, понеже ребрата много го боляха. Беше вече есен и нощите бяха влажни и студени. На седмата вечер Серьожка не издържа и запали печката. Димът от комина го издаде и в ранни зори го събуди районният милиционер чичо Миша.

— Не ти ли омръзна вече да бягаш бе, момче — каза чичо Миша, докато го качваше в газката. — Какво му е толкова лошото на интерната ви? Много си е хубав даже, не е някой концлагер…

Интернатът наистина не беше от най-лошите. Даже си беше нормален — нямаше извращения, а пък да те бият, докато си малък — то това си е нормално навсякъде.

Серьожка обаче не искаше да живее така.

Серьожка искаше свобода и самостоятелност — не, самота всъщност. Да няма никого около него — никакви деца, никакви възпитатели, баба му даже да я няма. И да си е съвсем сам — и само безкрайният свят около него.

Четвъртия път избяга далече. Стигна чак до железопътната линия, но не отиде на гарата, а се спотаи в храсталака покрай насипа. Изчака един едва тътрещ се товарен влак, покатери се в един вагон с напечен от слънцето чакъл, легна, все едно е на плаж, и заспа. Събуди се чак през нощта — понеже някой го гледаше отгоре.

Отначало си помисли, че го е сгащила охраната — беше чувал, че на товарните влакове има охрана с пушки. Но във вагона нямаше никого, освен него и никой не се беше прицелил в него с пушка. И все пак му се струваше, че някой незнаен го наблюдава от тъмното. Серьожка усещаше погледа му — не враждебен, но много, много внимателен.

На сутринта скочи от вагона и тръгна, накъдето му видят очите — но далече от всякакви влакове.

Този път успя да избяга за цял месец. Нямаше дори подобие на карта, така че вървеше натам, откъдето изгряваше слънцето — тоест на изток. Гледаше да не се приближава до хора и селища, обаче не се получаваше — гъби и ягоди имаше много това лято, но само с ягоди и гъби не се живее. Така че се налагаше да се прокрадва до градините край селата и дори в самите села и да краде кокошки и да вади картофи. Доста рисковано си беше: веднъж един селянин така се ядоса заради отмъкнатата кокошка, че гръмна подире му — пак добре, че не го улучи. Но пък откраднатата храна беше най-вкусната на света, а и животът на свобода беше много по-интересен, отколкото в интерната. Да не говорим, че откакто беше избягал, нямаше нито един припадък.

Докато не го взеха циганите.

Взеха го в някакво градче, в което беше решил да влезе за хляб — оказа се, че дори без месо по̀ може, отколкото без хляб. Никой не го беше научил да пуши, така че не страдаше от никотинов глад, но което си е вярно, вярно си е — често сънуваше хляб.

Планът му беше прост: да протегне ръка и да проси, да събере колкото за един хляб, още по-добре за два, да ги купи — и пак в гората. Не се получи обаче — в градчето тъкмо беше влязъл цигански катун и мургавите просячета не позволяваха никаква конкуренция. Наобиколиха го, ступаха го набързо и го отведоха при големите.

— Сам ли си? — попита го една дебела циганка с мустаци и брадавица от едната им страна. Серьожа само кимна. — Е, вече ще си с нас.

— Не ща — каза Серьожа и в отговор незабавно го пернаха по врата.

Тук никой не се интересуваше от това какво иска и какво не.

Да е с циганите отначало даже беше гот. Серьожка се научи да проси професионално, да свири на хармоника и да джоби зазяпалите се минувачи. Влад — той беше голям, почти мъж вече — му обеща да му покаже номера с „тука има — тука нема“, обаче така и не можа: през юли Серьожка имаше припадък — най-силния досега.

Никога не беше пушил трева. В интерната някои пушеха, но той не искаше и дори не си беше дръпвал нито веднъж. Сега обаче новите му приятелчета го уговориха — жестока била, дори не я продавали, пазели я за себе си — и той пробва…

Отначало само му се замая главата. После му се догади — ама толкова силно, че той скочи и побягна настрани, за да не повърне пред циганчетата. И щом скочи, усети как земята под краката му полита нанякъде…

Обикновено не помнеше нищо от припадъците — просто се изключваше и после се будеше все едно от сън без сънища. Сега беше различно. Сякаш го всмукваше тъмен тунел и по стените на тунела зееха разчекнати в безумен вик усти, лъщяха окървавени зъби, бляскаха обезумели очи. Спомни си как баба му го плашеше с преизподнята, същото беше — а после някак като че ли проби някаква прозрачна тънка преграда с глава и тунелът изчезна. И вече летеше високо-високо в ослепително синьото небе, разперил ръце и крака, също като парашутист, преди да си е отворил парашута. Само че парашутистите падаха, а него някой невидим го крепеше върху огромната си длан. И освен това Серьожка пак усети, че го гледат — точно като както когато беше в товарния вагон. Този път наблюдаващият беше съвсем близо. Серьожка се огледа, но не видя никого. Погледна надолу, към земята: под него бързо, един подир друг, се мяркаха квадратите на ниви и блокове, безформените по-тъмни петна на селищата, тънките сини вени на реките. А пред него, там, накъдето летеше, над хоризонта се надигаха и надигаха загърнати с малахитово зелената дреха на горите планини.

Вятърът свистеше в ушите му. „Ще падна и ще се пребия“ — помисли Серьожка, но не се уплаши: някак си разбираше, че всичко това е халюцинация. Планините се приближиха рязко и той се плъзна току над хребетите, грациозно като лястовичка. Вече летеше над обрасли с рехави гори хълмове. В долините между тях се виждаха юрти — жълти и бели. Далече на север тъмнееше голям град. Серьожка обаче му обърна гръб и полетя на юг.

Вече знаеше, че лети с посока и цел. Да, имаше цел и тази цел беше ето там, на юг, сред така еднаквите наглед хълмове. Спусна се — по-точно невидимият диспечер, който управляваше полета му, го насочи надолу за кацане. Под него се мярна кръгло синьо планинско езеро. На склона над него имаше паднала ограда, стена може би, а зад нея — почернели от огън основи на сгради. Под тънкия, почти прозрачен земен пласт белееха мъртвешки кости. Това място е смърт, разбра Серьожка, но все така не се уплаши.

И Когато вече беше съвсем близо, порив на вятъра го подхвана и го тръшна на земята. Серьожка извика от болка… и се събуди. — Лежеше на земята, вързан — и ръцете, и краката му бяха вързани здраво. Трима големи, сред тях и Влад, който му беше обещал да го научи на „тука има — тука нема“, се мръщеха и си разтриваха кой ченето, кой ребрата, кой коляното. А приятелчетата му, дето му бяха дали да пуши тревата, се държаха уплашено за полите на майките си, нещо съвсем нехарактерно за храбри цигански хлапета. Един беше с насинено око, друг си стискаше ръката — май беше счупена — и скимтеше.

— Трябва да го убием — каза някаква жена зад него.

— Той е луд, хептен. В него е влязъл демон, сериозно ви казвам, ромале.

— Торбата на главата — и в реката — обади се друга циганка. — Я му вижте окото на моя Славка, ще вземе да окьоравее момчето.

Серьожка беше уплашен. И мокър от пот. И както винаги след припадъците — съвсем безпомощен: беше слаб като болно коте. Много добре разбираше, че циганите съвсем сериозно искат да го убият и да си продължат по пътя.

— Това жените вземете млъкнете — чу се пресипналият глас на стария Буртя. Буртя наистина беше много стар, косата му беше съвсем бяла. По цял ден седеше на слънце и си палеше вечно изгасналата лула. — Лесно се убива човек. По-добре първо го покажете на Роза сляпата.

— Ти чуваш ли се бе!? — възмутено се развикаха циганките. — Как така ще водим русначе при Роза? Че тя ще ни прокълне, тъпако!

— Не аз, вие сте тъпи — с достойнство отговори Буртя. — Много ли обладани от демони сте виждали, а? А Роза е виждала. И аз съм виждал. И знам, че такива хора се не хвърлят в реката. Щото демонът ще се измъкне от това момче и ще влезе в някой от нас.

— Лъжеш — каза циганката, която беше казала, че Серьожка е луд.

— Ами вземи провери. — Старият циганин я погледна с насмешка.

И пак почна да си пали лулата, за да покаже, че е казал, каквото е искал да каже, и че няма да говори повече.

— Да вземем пък да й го покажем — обади се Влад. — Тъкмо мислех да ида при барона, може да взема и момчето. Ама още някой да дойде с мен, нали? — И погледна вързания Серьожка с опасение.

Сляпата Роза беше майка на циганския барон Адолф. Беше ослепяла още като мома — ударила я мълния, както си яздела по пътя. От коня останали само овъглени кости, а на Роза й нямало нищичко. Само дето ослепяла. Затова пък почнала да предсказва бъдещето и да вижда в миналото. Това ромите го правят непрекъснато, нали гледат на ръка и на карти, само че то си е професия, а Роза имаше истинска дарба.

— Развържете го — каза тя, когато Влад и Артур й го доведоха.

Лежеше на огромен железен креват на бели пухени възглавници и дебелата й ръка галеше дебела бяла котка. Слепите й очи се взираха право в момчето.

— Той е припадничав — каза Артур. — Хлапе е още, ама е пребил петима яки мъже…

— Трима — навъсено се обади Влад и пипна подутата си посиняла скула.

— Млък, глупаци — викна им Роза. — Развържете го и се махнете. Ще чакате отвън.

Влад начумерено разряза въжетата, като не пропусна многозначително да покаже ножа на Серьожка. После двамата с Артур излязоха.

— Ела, момче — каза Роза с ясен, почти младежки глас. Серьожка направи една крачка към кревата и се олюля. — Хайде де, не бой се. Няма да те изям.

Стегнатите допреди миг от въжетата крака не го слушаха и той вървеше към бабичката бавно, все едно плуваше срещу силно течение.

— Не те пускат да дойдеш — недоволно каза Роза. — Ей сега ще ги науча аз…

Ръката, която галеше котката, рязко замахна във въздуха — на Серьожка му се стори, че бабата хвърля по него нещо невидимо. В същия миг съпротивлението, което му пречеше да върви, изчезна и той дори почти се затича напред, без да иска — няколко къси забързани крачки. Котката изви гръб и изсъска.

— Дай си ръката — заповяда Роза.

Хвана ръката на Серьожка и впи в нея дългите си остри нокти. Заболя го, обаче той изобщо не трепна. Разбираше, че от тази странна бабичка зависи животът му.

— По-насам ела.

Серьожка направи още една крачка и коремът му се опря в желязната рамка на кревата. Усети острата миризма на старо тяло, смесена с аромат на пудра и някакъв остър парфюм.

— Сложи си главата тука, на възглавницата!

Серьожка стисна зъби, приклекна малко и нагласи главата си на бялата възглавница точно пред лицето на бабичката — срещу побелелите й слепи очи. Роза все така стискаше ръката му. А после белите й очи се размърдаха и Роза заговори като в транс:

— Виждам, виждам… Всичко виждам, ясно виждам. Виждам светло, виждам мрак, виждам нож, виждам кръв… Тебе те виждам, момче, и оня, след който си тръгнал… Махни се, махни се от мен, не ходи подир мен, това си е неговата съдба, не е моята… Не идвам с теб, не вървя подир теб, ето го кръстопътя, те се наляво, аз съм надясно, ти си на изток, аз съм на запад, върви си, върви си по пътя, никой не те спира…

Пусна ръката на Серьожа и го бутна по челото с длан така силно, че той седна на пода.

— Върви си, момче — строго каза Роза сляпата. — Никой няма да те закачи, не бой се. Ромале не са ти врагове, но не са ти и приятели.

— А кои са ми приятели? — сърдито попита Серьожа.

Никакво облекчение не изпитваше — напротив, виеше му се свят и му се гадеше; и имаше чувството, че някой му е бъркал в мозъка с мръсни ръце.

— Нямаш приятели ти — каза Роза. — Виж, враг имаш, един, обаче такъв, че е по-страшен и от сто.

— Кой е той?

— Като го видиш, ще го познаеш.

Серьожка отвори уста да пита още, но бабичката размаха ръка и викна:

— Нищо друго няма да ти кажа! Върви си и се благодари, че си жив.

И Серьожка си отиде.

Влад и Артур не го спряха и можеше преспокойно пак да иде в гората и да си живее там, както мислеше да направи, преди да срещне циганите, обаче след срещата с Роза сляпата нещо в него се беше променило. Свободата не го блазнеше както доскоро. Той се помота няколко дни насам-натам, а после се върна в интерната. Просто се върна.

Биха го няколко пъти — и че е избягал, и че се е върнал, но после го оставиха на мира. Есента и зимата минаха кротко — Серьожка не се слагаше на никого, с никого не се сприятеляваше, никого не мразеше. Мислеше за циганите, за пристъпа си, за разговора с Роза — и не можеше да измисли нищо. Какъв е смисълът да бягаш, като накъдето и да тръгнеш, няма как да не стигнеш до мястото на смъртта си — а той го беше видял при последния си припадък. Там, при синьото планинско езеро, оттатък изгорелите къщи, а гората го чакаше нещо много важно и много страшно. Чакаше го и го викаше — вече беше сигурен в това. И изобщо не му се ходеше там.

А после дойде пролетта, топла, щедра и зелена, и точно преди първи май Серьожка избяга от интерната за пети и последен път.