Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Завещание ночи, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Йонико (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Кирил Бенедиктов

Заглавие: Черепът, короната и чашата

Преводач: Иван Тотоманов

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: руска

Излязла от печат: 04.01.2010

Редактор: Ани Николова

ISBN: 978-954-655-078-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5131

История

  1. — Добавяне

Прекъснатата нишка

Москва, Арбат — Ленински проспект, 1990-те

На сутринта накарах ДД да се обади на Шмигайло. Беше девет и пет и доцентът тъкмо си пиеше кафето.

— Здравейте, Дима — благо каза китаистът (слушах разговора от деривата в кухнята). — Много се радвам да ви чуя. Как сте? Роман Сергеевич как е?

— Той почина — кратко отговори ДД. — Снощи. Инсулт.

Известно време доцентът мълча. После очевидно се сети, че паузата продължава прекалено дълго, и каза:

— Господи, как така…

Реакцията и тонът му ми се сториха странни — той като че ли не беше изненадан от новината. Впрочем това можеше да е обичайната ми параноя.

— Лев Михайлович — каза ДД с изненадващо твърд за него глас. — Трябва да поговорим. Няма време.

— За погребението ли? — делово се осведоми доцентът.

Не, криеше нещо този тип. Готов бях да се обзаложа.

— Не — каза ДД.

И нищо повече. Заедно бяхме измислили схемата на разговора, но се боях да не се отклони и да почне да усуква. Не го направи. Браво на него.

— Не разбирам какво… — нервно започна Шмигайло.

Точно това беше целта — да се изнерви.

— Ще ви обясня всичко — прекъсна го ДД. — Лично. Може да дойда веднага, нали?

Страхотно го каза. Всъщност не питаше, просто уведомяваше събеседника си, че ще го посети лично възможно най-бързо. Изръкоплясках наум, както се изразява един мой любим литературен герой.

— Ами… да, Дима, елате — неохотно отговори доцентът след кратко мълчание. Ега ти майсторът на, драматичните паузи. — Днес имам библиотечен ден и ще работя вкъщи. Сам ли ще дойдете?

Странен въпрос. Тоя Шмигайло да не беше ясновидец и да знаеше, че подслушвам разговора?

— Не — каза ДД. — Ако не възразявате, ще дойда с една госпожица.

Още през нощта се бяхме разбрали, че никой никъде няма да ходи самичък. Ако Хромия беше поел по пътеката на войната, всички бяхме изложени на сериозна опасност. Не че вярвах в способността на ДД да защити Наташа, ако я нападнат, но по-добре такава защита, отколкото никаква.

— С госпожица? — учуди се доцентът, все едно беше очаквал нещо друго. — Ама разбира се, заповядайте… Ще пием кафе.

ДД благодари и затвори. Погледнах часовника. Шмигайло живееше на Ленински проспект и ако по Садовое колцо нямаше задръствания, щяхме да стигнем за половин час.

— Хайде — казах на Наташа, която стоеше до прозореца и гледаше навън. — Доцентът ви очаква.

Естествено, при Шмигайло би трябвало да отида аз. Защото се съмнявах, че ДД ще може да изцеди от него нужната ни информация. Лопухин обаче се заинати — доцентът бил предпазлив и недоверчив и нямало да каже нищо на абсолютно непознат човек. Така че се разбрахме аз да ги чакам в колата. Ако ли пък китаистът решеше да мълчи, щях да вляза в ролята на лошия следовател.

Приятното юнско време очевидно беше изкарало московчани извън столицата и стигнахме много бързо. Влязохме в тихия, потънал в зеленина двор на един типичен тухлен блок от сталинската епоха и ДД спря.

— Успех — пожелах им, когато Дима галантно отвори вратата на Наташа и й подаде ръка да слезе.

Те тръгнаха към най-близкия вход, а аз останах в колата. Около мен цареше идилия: дечица си играеха в пясъчника, млади майки с колички си бъбреха, по напечения асфалт лежаха котки. Но смътното усещане за опасност не ме напускаше — имах чувството, че плешивият ми враг се е спотаил някъде наблизо, наблюдава ме внимателно и се подсмихва гадно с тънките си безкръвни устни. Още един-два такива дни, помислих си, и спокойно ще взема да ида в лудницата и сам, без да ме прибират.

Мобилният ми телефон цъкна — ДД ми съобщаваше, както се бяхме уговорили, че вече са при доцента и че няма проблеми. Е, можех значи да се отпусна и да се заема с моите си работи…

Като начало си отворих бележника на последната изписана страница — вече беше изсъхнала, но възлилавите петна от портвайн си личаха и нямаше да изчезнат никога: Избърсах полепналите по тях песъчинки и прегледах телефоните на момчетата, с които с ДД се бяхме запознали при незабравимата ни акция в Малаховка.

Още вчера си бях дал сметка, че няма да можем да се справим само със собствените си сили. Хромия беше прекалено сериозен противник, а в момента се чувствах не толкова боец, колкото възпитател в детската градина. Ако работех сам, нещата щяха да са по-прости, но двете инфантилчета, които непрекъснато трябваше да наглеждам, усложняваха задачата. От друга страна, не исках да се обаждам на професионалисти, понеже основното ми правило е никога да не смесвам личните си дела с бизнеса. Почти не бях спал, въртях се и обмислях различни варианти — и в крайна сметка се спрях на една простичка, но вероятно печеливша комбинация.

— Здрасти бе, Джокер! — зарадва се Зурик. — Как е хавата? Много съм зян, копеле, вчера се напоркахме като свине и ме цепи една глава… а бе еба си положението!

— Моите съболезнования — казах. — Знаеш ли какво пише в една дебела книга по твоя въпрос? Цери подобното с подобно. Стопли ли?

— И аспирин пробвах, и някакво друго хапче — Светка ми го даде, тя ми е медицинската сестра, — не минава бе, брато! Направо ще ми се пръсне тиквата…

— Що не мръднеш към центъра? — предложих. — Ще те излекувам с чешка биричка. Аз черпя.

— Биричка — с надежда каза Зурик. — Чешка… Що не дойдеш ти, а? Аз съм тука при Светка, в Перово…

— Днес не мога, имам една далаверка. Обаче ти ела, хем ще поприказваме за бизнес. Знаеш „Златният елен“ на Маяковка, нали? Значи в два там.

Затворих, доволен, че съм отметнал първата задачка.

ДД и Наташа се появиха след половин час — въпреки обещанието си за кафе доцентът явно не се отличаваше с гостоприемство. ДД галантно я водеше под ръка и в това нямаше да има нищо чудно, ако не знаех, че тя мрази да я държат така.

— Какво стана? — попитах, щом се качиха в колата.

ДД извади носната си кърпа и си избърса челото.

— Уф, че жега! Как можеш да седиш тук?

Свикнал съм. Какво каза доцентът?

— Нищо не каза всъщност — недоволно заяви Наташа. — Само глупости дрънкаше… Тук наистина не се диша. Хайде да идем някъде да ядем сладолед.

— Никакъв сладолед — отсякох. — Казвайте какво успяхте да разберете от него. Ако мислите, че е скрил нещо, се качвам веднага.

— Той няма да говори с теб, Ким — възрази ДД. — Според мен е страшно уплашен. Дай наистина да седнем някъде. Тук наблизо има едно кафе. Ще си вземем по нещо и ще ти разкажем всичко на спокойствие.

— Губим темпо, Дима. И освен това той може да излезе всеки момент, за да отиде някъде. Като сме тук, ще го държим под око.

ДД беше готов да се съгласи, но Наташа се нацупи и слезе от колата. Лопухин, естествено, веднага се втурна след нея. Настигна я, хвана я за ръка и разгорещено почна да й обяснява нещо. Гледах този спектакъл със зле прикрито злорадство.

В крайна сметка отидохме да ядем сладолед, разбира се. За щастие кафето — пет масички под палатка без стени — беше само на стотина метра от блока на Шмигайло. Наташа с вид на победителка си поръча двоен фъстъчен, ДД си взе портокалов сок, аз се ограничих с бира.

— Лев Михайлович явно беше уплашен — каза ДД. — Държа се… много странно. Нервничеше. Мъчеше се да смени темата, а за разчитането на китайския фрагмент изобщо не искаше да говори.

— Но ние го убедихме — намеси се Наташа. — Казах, че Роман Сергеевич почти е довършил книгата си, но така и не е успял да коментира този фрагмент изцяло. Излъгах, разбира се, но той се хвана.

— А разбрахте ли най-важното? — попитах. — Показвал ли е фрагмента на някого или пък да е говорил с някого за разчитането му?

ДД вдигна кльощавите си рамене.

— Твърди, че не бил… Но…

— Но?

— Наистина не искаше да говори за това. Отклоняваше поглед и увърташе. Мен ако питаш, сякаш се чувства виновен за нещо.

— Ясно. Значи единственото, което сте постигнали, е да го уплашите още повече… Голямо постижение, няма що.

— Не е вярно — разсърди се Наташа. — Освен това той ни разказа за Нефритовия змей.

— Да, това е важно — каза ДД. — Според Шмигайло Нефритовият змей е арбалет, изработен в Китай през епохата Тан специално, за да бъде убит Хромия.

— Това го знаем — казах сухо. — Според дядо ти преди смъртта си Ли Цюан го дал на някакъв лечител, за да го отнесе в Ктезифон. Кое му е важното?

— Важното е — заяви тържествуващо Наташа, — че този арбалет е тук, в Русия! И дори евентуално в Москва!

— Да бе — изсумтях. — И по-точно в килера на Шмигайло.

— Не позна. У някакъв колекционер е. Шмигайло го е видял с очите си!

— Какъв колекционер? Как се казва?

Наташа разочаровано сбърчи носле.

— Не ни каза. Не можел да издава чужди тайни.

— И е прав, не е редно да… почна ДД.

— Значи дядо ти може да издаде — прекъснах го, — обаче съвестта му не му позволява да каже кой е колекционерът, така ли?

— Виж, Ким, не можем да сме сигурни, че е предал дядо…

Това вече ме вбеси.

— Така ли? Ако не е той — кой тогава? Кой още е знаел, че дядо ти се интересува как може да бъде убит Хромия?

ДД сведе поглед.

— Освен доцента — само аз…

Беше толкова нещастен, че ми се отщя да му се карам. Бързо си допих бирата, станах и казах:

— Чакайте тук. Ей сега ще го изцедя до капка.

— Ще прибегнеш до мъчения ли? — присмя ми се Наташа.

— Ако се наложи — отвърнах небрежно. — Макар че обикновено не се стига чак дотам.

Най-важното беше уплашеният доцент да ми отвори. Но за да ти отворят си има най-различни номера…

— Дай си шапката — казах на ДД.

Той се поколеба за миг, но все пак ми подаде разкошното си борсалино. Не си го сложих — изобщо не се харесвам с шапка.

— Нали няма да му направиш нищо лошо, Ким? — попита неуверено ДД.

— Спокойно де — казах и му махнах с шапката. — Ще оживее…

Във входа на доцента имаше цифрова ключалка, но толкова елементарна, че би затруднила единствено някой с много нисък IQ. Натиснах копчетата, които бяха по-изтъркани от другите, чух характерното изщракване и отворих вратата. Пренебрегнах асансьора — Шмигайло живееше на третия етаж. Пред апартамента му цареше полумрак, някаква мътна светлина проникваше само през немития прозорец на горната площадка. Въпросният полумрак обаче идеално пасваше на целите ми.

Сложих си шапката, надигнах се на пръсти (Лопухин е по-висок от мен с цяла глава, но се надявах, че доцентът няма да е чак толкова наблюдателен) и натиснах звънеца. Всяка секунда щях да чуя зад вратата стъпки и през нея гласа на доцента: „Кой е?“. И щях да отговоря: „Аз съм, Лев Михайлович, Дима. Извинете, но забравих да ви дам един плик, който дядо е оставил за вас…“ Не беше най-добрата възможна импровизация, но пък хората са любопитни и след като погледнеше през шпионката и видеше шапката на ДД, Шмигайло почти сигурно щеше да ми отвори. Ако ли пък не… е, тогава щях да му мисля.

Секундите обаче минаваха и не чувах никакви стъпки, да не говорим за глас. Натиснах звънеца пак, после пак — работеше си и звънеше, та се късаше. Къде беше Шмигайло, по дяволите?

Избягал беше, нямаше как иначе. Докато Наташа се наслаждаваше на идиотския си сладолед, а аз си пиех биричката, доцентът, сто на сто уплашен от посещението на Лопухин младши, се беше скатал в неизвестна посока, за да се спаси от някакви вероятно още по-големи неприятности. Всъщност да де, на негово място и аз щях да направя същото.

На долната площадка изщрака ключалка, отвори се врата и аз трепнах и както си стоях на пръсти и се готвех да натисна звънеца за пореден път, се олюлях и се подпрях с другата си ръка на вратата.

И тя се отвори…

В апартамента вонеше на котарак, който поне от няколко години си маркираше териториалните владения. Миришеше и на кафе, което в съчетание с воня номер едно придаваше на атмосферата в дома на Шмигайло известна оригиналност.

Внимателно притворих вратата. Извадих пистолета.

Миризмата на кафе идваше от кухнята, но самата, кухня беше празна. Джезвето беше до колелото на котлона, пълно догоре с все още горещо кафе. Пяната обаче — тя се задържа само две-три минутки, след като свалиш кафето от огъня — вече я нямаше. На масата две красиви светлосини порцеланови чашки чакаха да ги налеят.

Чак толкова ли се е уплашил този доцент, помислих си, че е побягнал, без да си пийне кафенцето и без дори да заключи вратата?

Без да прибирам пистолета, влязох в това, което вероятно се водеше хол.

Не, Шмигайло не беше избягал никъде. Тук си беше — проснат на пода с широко разперени ръце, досущ като човек, паднал много отвисоко по очи. На гърба му беше клекнал голям червеникав котарак и мъркаше.

Спомнях си смътно, че доцентът, който ни водеше древна история на Китай в първи курс, беше дребничък и слаб. Сега, след десет години, изглеждаше още по-мъничък и по-беззащитен. Приличаше на небрежно захвърлена и забравена на сцената кукла, след като представлението е свършило. Наведох се над него и се вгледах — не дишаше. За секунда се зачудих да го пипам ли изобщо. После излязох в антрето, намерих някакъв найлонов плик под рафтчето на телефона, бръкнах в него и го омотах около китката си. Върнах се в хола, бутнах котарака настрани — той измяука недоволно — и обърнах лекото тяло на доцента по гръб.

И видях на челото му един вече познат ми знак — печатът на Черепа на смъртта.