Кирил Бенедиктов
Черепът, короната и чашата (20)

Проклети дилетанти!

Арбат — Подмосковието, 1990-те

ДД за хиляден път поклати глава. Бяхме сами у тях — майка му беше заминала.

— Прекалено е опасно, Ким… Той може да заподозре нещо и… и да направи на Наташа нещо лошо.

Въздъхнах. През последното денонощие чашата на търпението ми не че преливаше, но ако мога да го кажа така, се изчерпваше.

— Точно затова искам да обмислим всичко предварително. Всичко трябва да мине гладко, без никакъв риск.

Той ме гледаше все така недоверчиво.

— Трябва да настояваме Граалът да бъде предаден лично — срещу Наташа. Ще му кажеш, че ще отидеш сам. Размяната най-вероятно ще е на някое безлюдно място и аз просто ще трябва да се скрия така, че той да не ме види.

— И как ще стане това? — попита ДД без особена надежда.

— Ела в кухнята, там ще ти обясня.

Огромният бяло-кафяв Дарий безшумно се измъкна от кабинета на Роман Сергеевич и тръгна след нас.

— Ким — почна пак ДД, — нали ти казах, той специално предупреди да не опитваме никакви номера… Не разбираш ли?…

— Млъкни — казах. — И слушай. Ще изпълняваш всичките ми заповеди. Никаква самодейност, никакви разсъждения. Като в армията. Ти си дилетант, аз съм професионалист. Ясно ли ти е?

Погледът му хич не ми хареса.

— Добре — каза той все пак. — Разбрахме се.

— Донеси арбалета.

Той отиде да го вземе, а аз разсеяно почесах Дарий зад ушите. Как и къде беше най-добре да се скрия? Ако знаех мястото на срещата предварително, щях да мога да измисля какво да направя, но на този вариант беше глупаво да се разчита — Хромия щеше да каже условията си в последния момент и щеше да се наложи всичко да се решава в движение. Можех, разбира се, да се скрия в багажника на колата на ДД, но не бях сигурен дали като изскоча, ще мога достатъчно бързо и точно да се прицеля — все пак никога не бях стрелял с арбалет.

— Я да те питам нещо — казах, щом ДД се върна. — Дядо ти случайно да ти е казвал как реагират безсмъртните на обикновено огнестрелно оръжие?

ДД въздъхна.

— Никак не реагират. Нали са разстреляли Хромия след смъртта на Сталин.

— И какво?

— Такова. Не виждаш ли, че е жив?

— Нямам това предвид. Ти знаеш ли какво става с човек, когато го улучи куршум?

— Приблизително — отвърна ДД.

Усмихнах се насила.

— Става следното: куршум, изстрелян от пистолет голям калибър — например 9,45 като моя, и отблизо, отхвърля човека назад със сила, равна приблизително на удар с арматурно желязо. Имам предвид, че дори изстрелът да не убие Хромия, сто на сто ще го отхвърли, особено ако изстрелям целия пълнител. А докато той събира старите си кости, човек може спокойно да се приближи до него и да му забие една стрела между очите.

— И кой ще е този човек? — попита ДД със съмнение.

— Няма да си ти — успокоих го. — Твоята задача е да го разсееш и да дръпнеш Наташа встрани от линията на стрелбата. Ето така например.

Взех кибрита, извадих три клечки, сложих кутийката на масата и ги подредих.

— Това е колата, тук е предницата, тук багажникът. Аз най-вероятно ще съм на задната седалка, легнал. Ти даваш Чашата и отвеждаш Наташа насам, ето тук. Ясно ли ти е? Останалото е моя работа.

— Не е ли по-добре да залегнем?

— Може — казах. — Залегнете. Но не и преди да се увериш, че наистина държиш за ръка именно Наташа.

— Какво искаш да кажеш?

— Спомни си сянката. И онова куче във вилата.

Като чу „куче“, Дарий тихичко изръмжа и си сложи лапата на коляното ми.

Иззвъня телефонът. Скочих, но Дарий ми пречеше и ДД стигна пръв.

— Ало? — каза с напрегнат глас. После за момент закри микрофона с ръка и заклати глава в знак, че не е Хромия. — Да, Игор Александрович… Да, Дима съм. Да, слушам ви внимателно…

Седнах и машинално си погледнах часовника. Четири без десет.

— Добре, Игор Александрович — продължаваше ДД. — Да, разбрах… Разбрах… — Пак затули микрофона и ми прошепна: — Дай нещо за писане.

Огледах се, видях някаква химикалка на перваза на прозореца, подадох му я и той почна да записва нещо в бележника до телефона, като едновременно с това говореше:

— Да, разбрах… Надясно… Добре. Да, записах. Моля? Да, естествено.

Изгледах го изразително и почуках с пръст по часовника си. Той май не забеляза.

— Довиждане, Игор Александрович — каза накрая и затвори.

— Много дълго говориш — укорих го. — Нали чакаме Хромия да ни се обади. Кой беше?

— Един познат на дядо — каза ДД, откъсна листа от бележника, сгъна го на четири и го пъхна в джоба на ризата си. — От издателството.

— Оттук нататък телефона вдигам аз — казах. — Разбрахме ли се?

— Добре — съгласи се ДД. — Стой тогава до него, аз ще ида до клозета.

— Ами върви — казах недоволно. — И за това ли ти трябва разрешение?

Чакането минава по-лесно, ако се занимаваш с нещо. Сложих арбалета на коленете си и почнах да го изучавам подробно — и нямам предвид външния му вид. Конструкцията всъщност не беше сложна, но не ми беше съвсем ясно как такова тежко и тромаво оръжие може бързо да се приведе в бойна готовност. Единственият начин май беше да си го носи човек зареден и да разчита на един-единствен изстрел. Но пък, от друга страна, и кристалното острие беше само едно, така че какво толкова. Ако ли пък не улучех, Нефритовият змей можеше да свърши работа и като тояга.

Взех стрелата, нагласих я в жлеба и понечих да опъна тетивата.

Кухненската врата се хлопна, нещо изщрака…

Скочих, хвърлих се към нея, блъснах я с рамо — и отхвърчах чак до масата. Високата здрава врата дори не се разклати.

— Ей! Димка! — изкрещях. — Какво правиш?!

И чух зад вратата виновния му глас:

— Ким, не можеш да я избиеш. Аз тръгвам. Онзи, който се обади преди малко, беше Хромия.

„Кретен! — помислих с безсилна злоба. — Тъп загубеняк! «Добре, Игор Александрович… Довиждане, Игор Александрович…» Абсолютен кретен!“

— Той каза, че ако не съм сам, ще убие Наташа. Веднага. Че ще разбере дали съм сам… Извинявай, Ким.

— Защо не ми даде да говоря аз? — викнах. — Изобщо нямаше да разбере, че не си ти!

— Щеше. Нали се обади и преди това — с все същия виновен глас обясни ДД. — Извинявай, че те излъгах, но много ме е страх за Наташа…

— Идиот! — викнах. — Той ще ви убие и двамата! Веднага отвори! Иначе всичко е загубено, не разбираш ли?

За секунда си помислих, че ще се случи невероятното и че ДД ще ме пусне. Но не би.

— Не — каза той убедено. — Защо да ни убива? На него му трябва Чашата. Чашата и нищо друго. Вече реших: ще му дам Граала. Наташа…

— Наташа е мое момиче! Нямаш право да…

— Имам — каза ДД. — Аз я обичам.

Всичко беше безполезно. Не можех да го разубедя.

— Отвори, мръснико! — закрещях и задърпах дръжката. Без никакъв резултат, естествено. — Отвори, че не знам какво ще направя!

Той се изкашля притеснено.

— Извинявай, Ким. Срам ме е, че постъпвам така. Но това е единственият начин. Ако дойдеш с мен, Наташа ще умре.

Засилих се и изритах бравата с пета. Вратата изскърца, но не поддаде, само дето ме заболя кракът. По дяволите тия стари сгради, строени така, че да изкарат по триста години!

— Сложил съм и резето — каза ДД. — Не можеш да я избиеш. Моля ти се, изчакай два часа. И без това не можеш да се измъкнеш. Като си дойдем, можеш да ме убиеш.

Стори ми се, че тръгва, и извиках:

— Дима! Дима, кажи ми поне къде е срещата!

— Извинявай — повтори той. — По-добре да не ти казвам нищо — ами ако успееш някак да се измъкнеш?

— Предател! — възкликнах.

— Ким — каза ДД. — Държа да ти кажа, че съм ти изключително благодарен за всичко, което направи за мен и за дядо. Ти си прекрасен приятел, Ким. Прости ми, моля те още веднъж.

— Мразя те! — креснах. — Ще те убия, чуваш ли, копеле мръсно!?

Хлопна друга врата — на антрето. Пак блъснах кухненската, този път с рамо. Безполезно.

Можех да прострелям ключалката, но как щях да се справя с резето? Погледнах си часовника. Четири и пет. „Изчакай два часа“, беше казал ДД. Значи до срещата оставаше не повече от един. Разумно беше да се предположи, че е насрочена за пет часа.

Разтърках си слепоочията. Ако знаех кое място е избрал Хромия…

В коридора се чуха някакви звуци. ДД ли се връщаше? Не — чух тихото скимтене на Дарий.

— И тебе ли те зарязаха, кученце? — попитах високо.

Изведнъж се сетих нещо — нали дадох на ДД химикалката и той писа нещо в бележника, а после откъсна листа и го прибра…

Хвърлих се към бележника до телефона. На чисто белия лист се виждаха ясни следи от нервното натискане на химикалката. ДД не се беше сетил да откъсне и него — една класическа грешка при дилетантите.

Преглътнах сухо, откъснах листа и го поднесох към прозореца, като го наклоних на една страна.

Следите бяха ясни, но пък почеркът на ДД беше ужасен. Началото все пак успях да го разбера почти веднага. 43 км например — четирийсет и третия километър. Но на какво? Взрях се в криволиците на ДД и реших, че разчитам нещо като „кзн… жп… ия“ — аха, „кзн“ трябваше да е — казанската жп линия. Добре, това поне беше посоката. По-нататък не се разчиташе, но си спомних как ДД каза „надясно“ и „добре“. Значи така, от 43-тия километър на пътя покрай жп линията надясно, в пет — вече бях сигурен, че макар и да не знам всичко, знам основното. Оставаше да се измъкна от тая проклета кухня.

Има си стар проверен начин за излизане от заключен апартамент — обаждаш се на пожарната и чакаш да те извадят. За това обаче трябваше време, а тъкмо време нямах. Трябваше да измисля друг начин. Отворих прозореца. Петият етаж на строените преди почти век сгради е приблизително на височината на новите седми. Лошо.

На два метра отляво имаше мъничък и не много надежден на вид балкон. Не знаех в коя стая на това огромно жилище може да се влезе от него, но все се влизаше някъде, нали? Два метра — колко му е? Да де, но скок във въздуха, успоредно на стената, че и на повече от двайсет метра над земята…

Проверих пистолетът на предпазител ли е, затъкнах го по-дълбоко под колана си и се качих на перваза.

Около минута стоях и се самоубеждавах, че и дете може да скочи до балкончето. Какъв ти скок — просто протягаш ръце, плонжираш и си там. Обаче си беше страшно. Краката ми се разтрепериха. Стиснах зъби до болка, изръмжах нечленоразделно и се хвърлих напред.

Секунда падах сякаш в безкрайна бездна, после ръцете ми се удариха в ръждясалите перила на балкона и самички се вкопчиха в тях. Една пречка поддаде и усетих как краката ми се люшват под балкончето, натам, където нямаше никаква опора, но пръстите ми вече бяха стиснали друга, изпъшках, набрах се и се преметнах на мозайката.

Вече бях на балкона, а след миг — и в някаква стая. Не че това ми помагаше обаче — външната врата беше заключена. Не ми се скачаше по други балкончета, а времето неумолимо течеше — докато се измъкна от кухнята, бяха минали десет скъпоценни минути. Проверих входната врата по-подробно — ДД беше заключил само едната ключалка; другите две, впрочем, можеха да се отворят отвътре, като се завъртят. Извадих пистолета, изгоних Дарий, който драскаше по вратата, и стрелях. Гърмежът в тясното пространство почти ме оглуши, но пък куршумът направо издуха ключалката и вратата бавно, сякаш с нежелание, се отвори.

Отне ми още минута да вкарам Дарий обратно в апартамента и да затворя вратата с една от другите ключалки — успях да провра ръка през дупката от простреляната. Всеки желаещ би могъл и да си отвори по същия начин, но се надявах, че кучетата не са чак толкова умни, та дори и да са от вътрешната страна. Когато изскочих от входа на ДД и се огледах за такси, беше четири и двайсет и две.

Уличките в този квартал са тесни и неоживени, така че да хвана такси тук не беше много перспективно. Затичах към метро „Кропоткинска“.

И ненадейно ми провървя.

— Ким! — изкрещя познат пиянски глас, щом излязох на Гоголевски булевард. — Къде бързаш бе, човече?!

Погледнах натам. Пред входа на скъпия ресторант „Чичо Коля“ бяха спрели лъскави западни коли. Вратите на една — сребристо рено — бяха отворени и около нея стояха трима младежи и едно момиче. Един от младежите — с баровски бял костюм и огледални тъмни очила — ми махаше и продължаваше да крещи: Насам бе, насам! Ела да те видя!

Беше Боря Кулаков, злият ми гений, абсолютното дрънкало, човекът, който ме беше издал на ДД.

— Боря! — викнах и се хвърлих към него.

Прегърнахме се и той даже тръгна да ме целува.

Миришеше на скъп коняк и — а може би не беше негов? — на женски парфюм. Зашепнах в ухото му:

— Боря, спешно ми трябва кола, много спешно, разбираш ли ме? Ще ми дадеш ли твоята? После ще ти я докарам у вас, става ли?

— Ама разбира се, Ким — почна той, но щом го избутах настрани и се вмъкнах през предната дясна врата, загря какво става и се развика: — Ей, чакай бе, какво правиш?

Зад волана седеше друго момиче. Рядко се държа, невъзпитано с представителки на прекрасния пол, но сега обстоятелствата имаха предимство пред приличието. Блъснах шофьорката с рамо, тя писна изненадано, но беше късно — вече беше на паважа.

Кулаков, вече наясно, че му отвличам колата, се беше вкопчил в гърба ми и се мъчеше да ме измъкне от кожените недра на реното. Аз обаче успях някак да се извъртя, изритах го коварно в чатала и докато приятелите му се мъчеха да вдигнат омекналото му тяло на крака, се заврях зад волана, завъртях ключа и натиснах газта. Колата меко подскочи напред и се качи на тротоара. Описах красив полукръг пред входа на ресторанта, слязох на платното и отпраших.

Карах със сто и ако до Тагански площад от време на време зад мен се раздаваха милиционерски свирки, то по-нататък и те спряха, което за пореден път ме убеди, че милицията гледа да се навърта единствено в центъра.

Не ми беше ясно къде точно трябва да завия, за да изляза на 43-тия километър на Казанската жп линия, която ми минаваше от лявата страна, така че на два пъти отбивах от шосето по настлани с чакъл пътища, с което изгубих още десетина минути. И все пак точно в 17:00 прелетях покрай невзрачна спирка с надпис „43-ти километър“.

Вдясно от шосето се отбиваше черен път и на около километър изчезваше в някаква гора. Намалих до 60 и завих по него. Хванах волана само с лявата ръка, а с дясната извадих пистолета.

Пътят влезе в гората.

Вглеждах се напрегнато дали няма да видя някъде сред зеленото на дърветата и храстите сиво петно — колата на ДД.

17:05.

След още три минути гората свърши и пред мен се ширна поле с пръснати тук-там постройки и няколко високи елеватора. Едва ли Хромия би определил среща в такава открита за наблюдение местност. Обърнах и поех обратно.

Никакви следи от кола. Никакви следи от ДД. Никакви следи от Наташа.

Спрях колата и извадих листа от бележника.

Значи така: 43 километър… жп линията… някакви драсканици… надясно.

Втренчих се в разкривените следи от химикалката толкова силно, че ме заболяха очите.

Какво пишеше все пак?

Първото беше главно и можеше да е Л… линия?… после нещо като р, след него три-четири почти еднакви заврънкулки… накрая д или може би з? Да, з. Прелез. А и няма дума, която да започва на „лр“…

Ура! Прелез — и надясно!

Засилих реното и вдигнах цял облак прах. След минута го видях този прелез — пред него колона автомобили търпеливо чакаше да се изниже безкраен товарен влак.

17:15.

Влакът най-после мина и колоната бавно тръгна напред.

Ето го и пътя, тесен черен път, отбиващ вдясно.

17:18.

Натиснах газта. 80… 90… 100 километра в час.

Напред се мярна сивкаво петно… Около него — никакво движение.

Вратата на водача беше отворена.

Спрях и се хвърлих рязко встрани, залегнах.

Лятна горска тишина. Тук-там по някое птиче, скакалци, шумолене на листа.

Станах и тръгнах към колата на ДД с пистолета в ръка.

Колата беше празна — нито ДД, нито Наташа.

Заобиколих я. ДД лежеше в канавката, неестествено подвил левия си крак под себе си и стиснал тила си с ръце. Шарената му риза беше съдрана на гърба. Клекнах до него.

На малката плешивина, която толкова ме беше учудила при първата ни среща, тъмнееше кърваво петно. Той като че ли се опитваше да го скрие с ръце, но по-вероятно просто много го болеше и искаше да стигне до източника на болката… пръстите му бяха омазани в кръв. Много внимателно го повдигнах и като придържах главата му, го обърнах.

Клепачите му трепнаха. За секунда видях очите му — езера от болка в изподраното подуто лице, — после той отново ги затвори. Нещо в него избълбука странно и от ъгълчето на устата му потече тъпичка червена струйка.

— Спокойно, Дима — казах, — спокойно. Тук съм.

Привлякох го до реното и го наместих на задната седалка, сложих под главата му някаква кръгла възглавничка с избродирано на нея шкембесто дяволче. После претърсих храстите около канавката — Чашата я нямаше, разбира се, но по влажната от вчерашния дъжд земя имаше следи — дълбоки следи от армейски обуща. И до тях, по-плитки и не така ясни, следи от огромни четирипръсти лапи.

— Наташа! — изкрещях колкото можех по-силно, макар да знаех, че няма смисъл. — Наташа!

Никакъв отговор, естествено. Гората мълчеше, макар птиците да продължаваха да се обаждат, а вятърът да шумоли в клоните.

Вкарах деветката на ДД навътре в храстите и се върнах при реното. ДД беше още жив, поне доколкото можех да съм сигурен, че съм напипал пулс. Пъхнах пистолета в жабката и подкарах към Москва.