Кирил Бенедиктов
Черепът, короната и чашата (2)

Череп и кости

Москва, ресторант „Речни заливи“, 1990-те

— Клиентът е доволен — съобщи ми Сашка Косталевски и побутна към мен един дебел плик. — Намеква, че е готов да вдигне цената, ако договорът бъде продължен.

И сладострастно потърка дебелите си пръсти. Косталевски беше професионален посредник и правеше пари буквално от всичко. Понякога му помагах в това. Но сега имах съвсем други планове.

— Не — отсякох, докато прибирах плика в джоба си. Не тръгнах да броя парите, разбира се — Косталевски може да е адски алчен тип, обаче не е кретен и знае, че и най-малката измама ще му излезе скъпо. — Не, не и още веднъж не. От днес съм в отпуска.

Седяхме в бара на ресторант „Речни заливи“ — тихо и чисто заведение близо до Красноселска улица. Побърканият на тема здраве Сашка с отвращение смучеше сок от моркови, а аз си бях поръчал водкатини (ако някой не знае, това е една част водка, две части сухо Мартини и портокалов сок на вкус; разлюшква се, но не се бърка). „Речни заливи“ имат отлична кухня, китайска, разбира се, но не бях гладен. Възнамерявах да полея последния си за този сезон договор с два коктейла и да тръгна из вечерната юнска Москва, накъдето ме отведат краката. И може би да се отбия при една симпатична мацка, с която се запознах преди седмица в автосалона на БМВ. Тя си избираше спортен модел, а аз придружавах клиента си, който носеше куфарче гущери. Което, впрочем, не ни попречи да си побъбрим светски за предимствата на автоматичната скоростна кутия и особеностите на четирицилиндровите дизелови двигатели. Уважавам жените, които вдяват от техника.

— Чакай, Ким, не бързай — започна да ме убеждава Косталевски, въпреки че не се бях разбързал за никъде. — Имам някои много интересни предложения! Например една поръчка за охрана на камиони със строителни материали. Вярно, че е в Кавказ, обаче тарифата е двойна. Работил си в Кавказ, нали?

— Работил съм — потвърдих. — Не ми хареса.

Телефонът ми иззвъня. За стотен път тази вечер.

— Много си популярен, Ким — изсумтя Сашка. — Надявам се, че не става въпрос за гешефти зад гърба ми.

— Споко, Косталевич — казах (той се вбесява, когато го наричам така). — Доколкото си спомням, не сме женени.

И натиснах копчето.

— Здрасти, Ким — каза гласът на бившия ми колега от университета Димка Лопухин. — Не можеш да се сетиш кой съм, нали?

— Не, защо — отговорих възпитано. — Дмитрий Дмитриевич Лопухин, гордостта на група ДМ-I.

— Страшен си — засмя се Лопухин. — Как е мъжкият ти живот?

— Редовен — осведомих го.

Не обичам всичките тия задължителни формалности и може би точно затова повечето ми бивши колеги ме смятаха за особняк.

— Завиждам ти — каза гордостта на групата. — Виж сега, трябва спешно да говоря с теб. И не по телефона.

Засмях се — почти съвсем искрено.

— Пет години, Дим Димич! Пет години, откакто се видяхме за последен път. И за всичките тия пет години ми се обаждаш за пръв път. И веднага — спешно!

— Казах ти аз — зад гърба ми! — трагично прошепна Косталевски.

Заплаших го с юмрук да мълчи.

— Сериозно ли не съм ти се обадил нито веднъж? — учуди се Лопухин. — Стига де, нали те каних на защитата ми. Ти обаче не дойде.

Вярно, че не отидох. Не исках да се чувствам бяла врана сред бившите си колеги, които до един бяха поели по друма на голямата наука. Ха, какво ти бяла врана — направо черна овца. Уви, от мен така и не стана историк. На неизбежните въпроси с какво се занимавам обикновено отговарям уклончиво, но твърдо: консултант съм. Това отчасти е истина, но не цялата.

— Добре де, давай нататък — казах весело. — Казвай какво има.

— Не е за по телефона — повтори Лопухин. — Можем ли да се видим някак в града?

Мразя неточно формулираните въпроси.

— По принцип може. Въпросът е къде и кога.

— Днес — решително заяви колегата ми. — По възможност веднага. Ще дойда, където кажеш.

Мислено изпъшках и се зачесах по тила. Не ми се щеше да си губя половината вечер в спомени за прекрасните студентски години, но алтернативата, уви, беше още по-лоша. Косталевски явно нямаше доброволно да ме остави да се измъкна от лапите му, така че за да го направя, бих могъл да се оправдая с Лопухин. Клин клин избива, нали така.

Докато разсъждавах върху решаването на проблема, Д. Д. Лопухин продължаваше офанзивата:

— Нали в университета се интересуваше от предколумбова Америка?

Не знам женен ли е ДД, но и да му изневерява някой, със сигурност не е паметта му.

— Покрай другото — отговорих предпазливо.

— Хрониката на Поме де Аял „Кралски хроники на инките“ с рисунки на автора, 1765 година, Лайден. Какво ще кажеш?

Охо! Вечерта май се очертаваше интересна.

— Рядко издание… — почнах и спрях.

Косталевич ме гледаше, както Мюлер гледа Щирлиц.

Казано по-просто — подозрително. Не биваше в никакъв случай да продължавам разговора пред него.

— Изчакай момент, Дима. — Измъкнах се иззад ниската масичка и отидох при бара. Барманът Лю замислено бършеше чашите с белоснежна кърпа. — Казвай сега. Та какво тази книга?

Единственото ми хоби, свързано по някакъв начин със специалността ми — завършил съм история в Московския държавен университет, — е колекционирането на редки книги за древните индиански цивилизации. Това е по-сигурно, отколкото да си държиш парите в банка, пък е и по-интересно. Библиотеката ми си я бива, но Поме де Аял от осемнайсети век не е за моята уста лъжица. Такива книги се продават на международните аукциони и цените им рядко падат под числа с пет нули.

— Като се видим, Ким — твърдо заяви ДД. — Кажи къде.

Направих знак на бармана да повтори поръчката ми и се върнах на масичката. Косталевски вече си беше допил сока от моркови и май се канеше да изгризе чашата. Държеше да получава срещу парите си всичко, че и отгоре.

— Знаеш ли ресторант „Речни заливи“? — попитах Дима. — Ела тук. Сега. Вечерта имам работа.

— Идеално — възкликна ДД. — С кола съм, след петнайсет минути съм при теб. Обаче ще ме дочакаш, нали?

— А каза, че си бил в отпуска — с вид на самата оскърбена добродетел каза Косталевски, когато затворих и оставих телефона на масичката. — И че няма да работиш повече…

— Не че това изобщо те засяга, Саша — казах мило, — но ще ти обясня от уважение към теб. Това не е работа. Това е среща на стари приятели. Така че за отпуската не те излъгах. Обади се наесен и ще поприказваме.

— До есента всички ще те забравят — изсумтя обидено Косталевич. — За тебе го правя, тъпако, скъсах се да ти търся изгодни договори! А ти!

Това вече не биваше да си го позволява. Наведох се през масичката, хванах го за бенетонската тениска и го дръпнах към мен.

— Ти на кого викаш тъпак бе, педал с педал? Сега ще те…

И за по-голяма убедителност усуках тениската в юмрук, така че тя се стегна около дебелата гуша на посредника. Руменото му лице почервеня и заприлича на домат. Бодна ме леко разкаяние — не обичам да се отнасям така с хората, дори с такива досадници като Косталевич. Обаче сферите, из които се въртя, диктуват собствените си закони на поведение.

— Пусни ме… — изхърка Сашка, задушаваше се. — Боли…

В този момент телефонът ми пак иззвъня.

Отпуснах юмрука си и Косталевич си пое дъх със свистене.

— Ама ти вече…

Но аз вече бях забравил за него. На дисплея сияеше с главни букви „НАТАША“. Уау, наистина ден, пълен с изненади. Бяхме говорили преди цял месец, точно преди да замине. А в тундрата няма клетки, нали така.

— Ало, Наташа! — Почти виках, понеже царството на вечната замръзналост наистина си е много далече. — Казвай, чувам те!

Телефонът засъска и запука, след това — къси сигнали. Господи, единственото обаждане за цял ден, на което да се зарадвам — и по закона за всемирната гадост връзката да прекъсне. Бързо натиснах replay. Изобщо никакъв сигнал. На третия опит приятен женски глас ми съобщи, че в момента няма връзка с този номер. Както казва една моя позната — номерът с номера. Откъде да разбера сега какво искаше да ми каже любимата ми, с която не се бях виждал вече четвърти месец?

— Да живее връзката без брак — обади се Косталевич. Оглеждаше намръщено смачканата си фланелка.

— Не ми се бъркай в живота, Саша — посъветвах го. — И аз няма да се бъркам в твоя.

Невъзмутимият Лю донесе напитките — моя водкатини и поредния морковен сок за Косталевич. Очевидно беше изтълкувал знака ми „още едно“ прекалено свободно.

Вдигнах чашата си към Косталевски. Водкатинито си го биваше. Надявам се, сока също.

Саша не можеше да се сърди дълго. Отпи от сока, извади бележника си и почна бързо да го прелиства.

— Ето, насмалко да забравя! Един чужденец от близката чужбина се интересува от надеждна охрана за една седмица. Вярно, иска човекът да е с кола, обаче това ще го уредим… Да му дам ли телефона ти, Ким?

На езика ми беше да му кажа, че ще му дам аз на него един телефон, обаче преди да си отворя устата, по витата стълба на бара слезе висок слаб джентълмен с кремав костюм и широкопола шапка. Д. Д. Лопухин собственолично.

Не че „Речни заливи“ са, така да се каже, клубно заведение, но персонажи като ДД тук бяха рядкост. Дори Лю, когото може да учуди например само говорещо шише водка, го погледна леко килнал глава на една страна, което при него изразява крайна степен на любопитство. Лопухин му кимна небрежно и уверено тръгна към мен.

— Здравей, приятелю — каза и разпери ръце за прегръдка. — Изобщо не си мръднал.

Да де, ако не се брояха два нови белега и счупеният нос.

— И ти си си същият — отговорих неискрено.

Изобщо не си беше, особено като свали шапката.

Все пак да почнеш да оплешивяваш, преди да си навършил двайсет и седем… Сигурно мозъкът му напираше отвътре от усилен умствен труд, обаче не го казах на глас.

Вечно възпитаният ДД естествено забеляза поркащия сок от моркови Косталевич и му протегна ръка.

— Дмитрий.

Сашка я разтърси енергично.

Много ми е приятно. Александър.

И на всичко отгоре не лъжеше. Косталевич разглеждаше всеки свой нов познат като потенциален портфейл. Така че радостта му си беше съвсем искрена.

— Саша — казах мило. — Видях в ресторанта Туза и Лялка.

— И какво? — попита той подозрително.

— Туза имал някакви въпроси към теб. Може би да идеш да си ги решите, преди той да е дошъл?

— Разбрах ти тънкия намек. — Посредникът стана, нисък и закръглен, като нахлузил джинси хамбургски салам, и се усмихна лъчезарно на Лопухин. — Ще ви оставя за мъничко, господа, така че не си вземам довиждане.

— Приятел? — попита ДД, щом Сашка се изнесе от бара, хвърли небрежно шапката си на съседния фотьойл, седна срещу мен и изпружи дългите си кокалести крака.

— Условно. По-скоро делови партньор.

— Аха — каза той и тутакси забрави за Косталевич.

Това си му беше в нагласата на ума — веднага да изхвърля от главата си всичко, което няма общо с въпроса. Вероятно тъкмо затова беше пръв отличник в университета, а аз едва избутвах изпитите, така че дори междувременно изкарах и казармата.

— Предупреждавам веднага: пред него не се обсъждат никакви делови въпроси. Казвай сега за книгата.

— За книгата после. — Лопухин бръкна в джоба на сакото си, извади полароидна снимка и я сложи пред мен. — Можеш ли да кажеш какво е това?

Адски е приятно, когато с такъв въпрос към теб се обръща гордостта на родната наука, действителният член на Съюза на младите историци (дори май секретар), кандидатът на историческите науки (и навярно в близко бъдеще доктор), специалистът по историята на древния свят, бившият отличник на курса Д. Д. Лопухин. Още повече че предметът на снимката ми беше добре познат.

Взех я и казах:

— Елементарно, Уотсън. Това е черепът от планински кристал, открит от американския археолог Мичъл-Хеджес в древния град Лубаантун на полуостров Юкатан, през двайсетте години, ако не се лъжа… Изработен е с неизвестна техника. Нито маите, нито ацтеките познават такава. Хм, какво още… Шлифовката на отделните части на черепа и вътрешната структура на кристала позволяват да се използва като „вълшебен фенер“ — ако под черепа се сложи свещ, от очите му почват да излизат лъчи, които проектират изображения на стената. Точната датировка е невъзможна. Още нещо да те интересува?

Млъкнах и го загледах. ДД се усмихна доволно и изпитах неприятното чувство, че са ме хванали за канарче.

— Погледни по-добре — каза той.

Погледнах. Черепът беше сложен на някаква мръсна маса и под него имаше вестник „Труд“ с мазно петно върху уводната статия. Черепът от Лубаантун, доколкото ми беше известно, се пазеше в Британския музей. Да си представя, че това учреждение се държи по подобен начин с експонатите, беше просто невъзможно.

— Стягаш ли ме? — попитах.

ДД ме погледна объркано.

— Какво?

Проклетата езикова бариера, помислих си, той тия лафове изобщо не ги вдява…

— Някаква шега ли си правиш?

— А… Не. Снимката е направена миналата седмица. В Малаховка.

— Аха — казах и му я подадох. — В Малаховка случайно да има и някоя книжка от Александрийската библиотека? Понеже събирам книги, нали знаеш…

ДД поклати глава укорително.

— Ким, това е много сериозно.

— Ясно де. Искаш ли да те светна какво е? Пластмасова играчка мейд ин Тайван. Или стъклен пепелник с оригинална форма. Само си си изхабил полароидната снимка.

— Той е на шест хиляди години — твърдо заяви Лопухин. — Ако не и на девет.

Не обичам да ме правят на идиот. Ако тия ги измисляше Косталевич, щях да се ядосам сериозно. Но ДД не беше от хората, склонни към тъпи шегички.

— Виж какво, Дима. — И махнах на Лю. По принцип барманът трябва да си стои зад бара, но Лю охотно изпълняваше и задълженията на сервитьор. — Дай да поръчаме нещо и ще ми разкажеш всичко спокойно и подробно…

— Добре — съгласи се ДД, барабанеше с пръсти по снимката с черепа. — Какво ще ми препоръчаш? Помня, че беше специалист по коктейлите…

— С кола си, нали? Тогава за теб мохито. Лек е, после едно ментово бонбонче и нямаш грижи.

— Обичам да работя с професионалисти — засмя се Лопухин, но веднага пак стана сериозен. — Повярвай ми, Ким: този череп наистина е много древен. Двойник на онзи от Лубаантун. И е тук, в Москва. По-точно — в Малаховка. Дори знам точния адрес на къщата, в която се намира. Това не те ли интересува, макар и в чисто теоретичен план?

Помислих и казах:

— Докато не чуя цялата история — не.

ДД се сгъна одве, за да се наведе над ниската дървена масичка.

— Тук можем ли да говорим свободно?

Наистина беше смешен. Ако някъде може да се говори свободно, то е тъкмо в „Речни заливи“, любимото място за срещи на наемниците и посредниците. Естествено, не почнах да му обяснявам, само кимнах важно.

— Дядо ми — помниш го, нали, веднъж ви запознах вкъщи и даже почнахте да спорите за нещо — е познавал добре човека, на когото е принадлежал този череп.

И млъкна, понеже в този момент Лю ни донесе коктейлите. А може би и не заради това: барманът отдавна вече си беше зад бара, а ДД продължаваше да мълчи загадъчно.

— Невероятно интересна история — казах. — Това ли е краят?

— Не, разбира се. Просто нещата са много… деликатни. Даже не знам откъде да почна.

Реших да му се притека на помощ.

— Ами например оттам какво искаш от мен.

— Искам да те помоля за една услуга, Ким — успя да изцеди от себе си ДД и пак млъкна.

Закимах благосклонно.

— И?

— С две думи, това е много деликатен въпрос, нали разбираш, и не съм съвсем сигурен, че предложението ми ще ти хареса…

Господи, колко ги мразя тия интелигентски усуквания! ДД сигурно щеше да каканиже поне още половин час, обаче аз се наведох и казах заплашително:

— Давай по същество, брато.

Той ме изгледа стреснато и отпаднало призна:

— Ким, този череп много ми трябва.

Чак подсвирнах. Всичко можех да очаквам на този свят, но благородният ДД да ми дойде на крака да ми възлага най-обикновена кражба… О, времена, о, нрави, както казваше преподавателят ни по латински.

— И какво? — попитах спокойно.

— Разбираш ли, аз категорично не съм способен на подобни действия. Просто не мога…

— А аз съм способен, така ли? Благодаря ти, приятелю!

Що ли не те изкарам оттука с ритници, помислих си злобно. Скапаняк жалък.

— Ким! — сякаш прочел мислите ми, възкликна жалкият скапаняк. — Не исках да те обидя! Честно, и аз веднага бих отишъл да взема черепа, но можеш да си представиш какво ще стане, нали?

Можех. Представих си и веднага ми олекна.

— А ти наясно ли си, че ме подтикваш към най-банална квартирна кражба? — попитах. — Дребна примитивна кражбица.

— Не — бързо каза ДД. — Това не е кражба.

— А какво е?

— Връщане на въпросната вещ на законните й собственици.

— На познатия на дядо ти?

— Не! Не питай за нищо, моля ти се. Това сега изобщо не е важно.

— И на процеса ли няма да е важно?

Той замига.

— Няма да има никакъв процес! Ако всичко стане бързо и без излишен шум…

Забавна гледка — Дим Димич Лопухин разсъждава за тънкостите на взломните кражби. Честно, дори ми се оправи настроението.

— Това е чудесно — казах. — И какво се изисква конкретно от мен?

Лопухин въздъхна облекчено.

— Подготвил съм всичко. — И извади от вътрешния си джоб сгънат на четири лист. — На, вземи. Това е планът.

Взех листа и го разгънах. На листа умело — това е то археологическата практика — беше начертан планът на вилното селище с подробни коментари. Една къща малко встрани беше оградена с червено кръгче.

— Черепът е в тази къща — ненужно обясни ДД. — Но не знам къде точно. Твоята задача е да проникнеш в къщата, докато стопанина го няма, да намериш черепа и да го вземеш.

— Момент — прекъснах го. — Все пак защо мислиш, че мога да го направя? Да не би на челото да ми е написано „специалист по вилни кражби“?

— Не се сърди, моля ти се…

— Или някой ти е разказвал за мен? И ме е препоръчал, така да се каже?

— Да — въздъхна ДД. — Препоръчаха те.

— Като дребен крадец?

— Не. Като човек, способен на рисковани действия.

— И кой ми я даде тази ласкателна характеристика?

Това вече наистина беше интересно. Колегите и познатите ми от университета не би трябвало да имат представа с какво се занимавам, а пък с онези, които имаха, Лопухин едва ли би се срещнал на заседанията на Съюза на младите историци.

ДД ме погледна с честните си късогледи очи и храбро, като партизанин на разпит, отсече:

— Няма да ти кажа.

— В такъв случай няма какво повече да си приказваме — казах с йезуитска усмивка. — Още едно мохито? Аз черпя.

— Ама не е редно… — вяло се съпротивляваше ДД. — Той ме помоли да…

— А редно ли е да ми предлагаш да крада? — отрязах го, може би прекалено високо, понеже двете хубавици на бара ни изгледаха недоволно. Лопухин се сви, доколкото изобщо може да се свие двуметров дългуч. — Кой ти надрънка тия глупости за мен?

— Кулаков — предаде се накрая Лопухин. — Боря Кулаков. Но ме помоли да не…

Всичко Ми стана ясно. Разбира се, че Кулаков, клюкар и сплетник, абсолютно гъзарче, кошмарът на целия курс. Още в началото на кариерата си сглупих и му помогнах да си реши едно проблемче, и оттогава си патех. Всичките слухове и легенди за мен в стените на нашата алма-матер бяха негова работа. Самият той периодично изплува на хоризонта ми като въплътено свидетелство на юношеската ми глупост.

— Кулаков значи — повторих. — И какво друго ти каза?

— Каза, че ти… ммм, с две думи, че изпълняваш разни деликатни задачи срещу пари. Че си известен в определени кръгове като много печен. Честно, много се учудих, не знаех с какво се занимаваш след разпределението, но си помислих…

— Достатъчно — прекъснах го. — Добре де, така е. Надявам се, че поне ти няма да се раздрънкаш.

— Никога! — бързо ме увери той. — Виж, не знам колко взимаш за услугите си, но с дядо ми…

Наистина жалко зрелище — Дмитрий Дмитриевич Лопухин в ролята на човек, който иска да ме наеме. За да не го унижавам съвсем, го потупах по рамото.

— Спри, спри. Точка. Няма да ви взема парите.

— Искаш да кажеш, че ще го направиш безплатно? — Не успя съвсем да скрие неверието си.

— Не работя безплатно, Дима.

— Тоест? — повиши глас той, все едно вече имаше някакви права върху мен.

— Тоест отказвам — обясних и му върнах листа със схемата. — Да, наистина от време на време изпълнявам някои деликатни и дори опасни поръчки, но не съм крадец. Запомни, Дима — не съм крадец.

И помислих, че не възнамерявам да изневерявам на принципите си.

Той мълчеше и ме гледаше като обидено дете. Чак ми дожаля за него и почти щях да му дам телефона на един професионалист, но навреме размислих. В крайна сметка неговите проблеми си бяха негови. Да не съм благотворителна организация?

Накрая ДД се поизкашля и стана. Изпратих го с вдигане на чашата. Не обичам да разкарвам хората по този начин, обаче от време на време се налага.

Той направи няколко крачки към изхода. Спря, върна се и пак надвисна над мен. Видях, че си е забравил шапката.

Но работата не беше само в шапката.

— Колкото до хрониката на Поме де Аял…

По дяволите! Изобщо бях забравил за книгата, с която така хитро беше разпалил любопитството ми.

— Дядо ми каза да ти кажа… Ако се съгласиш да вземеш черепа и ни го донесеш, ще ти я даде.

— Ама вие я имате, така ли? — попитах тъпо.

— Да — кротко отвърна ДД. — И може да стане твоя. Божичко, помислих си, и за какво им е толкова тоя тайвански пепелник?!

— Така че си помисли, Ким. — Гласът на ДД вече беше много по-уверен. — Оставям ти за всеки случай плана на селището. Телефонът ми е същият, ако решиш — звънни.

Каза го — и си тръгна тоя дългуч, това животно неблагодарно, този изкусител…

Ох, как не ми се щеше да се забърквам в тази история…