Кирил Бенедиктов
Черепът, короната и чашата (17)

Номерата на колекционерите

Подмосковието, 1990-те

— Мамицата му кална… — изпъшка таксиджията, докато завивахме след черното БМВ X5 по подозрително мек от дъжда черен път през гората. — Оттука няма излизане…

— Спокойно — казах. — Щом той минава, ще минем и ние.

— Той тоя минава навсякъде…

В същия момент стъпихме на гладък бетон, който тук, насред гората, изглеждаше съвсем не на място. За разлика от шофьора, не се учудих много.

Беемвето пред нас светна с габаритите и намали.

— Стигаме — казах и напомних на шофьора: — И внимателно, нали?

— Разбрах аз — изсумтя той.

Разкопчах си якето, за да мога да измъкна пистолета моментално, ако се наложи, после стиснах чантата с Чашата в скута ми.

— Ако видите нещо подозрително, веднага натискате клаксона, нали?

— Разбрах де…

Харесваше ми. Стокилограмов квадратен чичка с глава на безрог микенски бик и златни зъби. Препоръча ми го един приятел, навремето специалист по охрана на ценни стоки, а после повишен в личен телохранител на някакъв тузар. Според него таксиджията бил печен тип и нямало да се издъни.

— Ако ме видите да бягам, веднага тръгвате и отваряте вратата. Аз ще скоча в движение.

— Ясно — каза той снизходително.

Бетонът свършваше пред зелена метална врата. Щом беемвето я наближи, тя бавно се плъзна встрани и видяхме голяма двуетажна къща от червени тухли.

— Спрете пред портала и щом сляза, обърнете — казах.

Беемвето подкара към къщата и спря пред входа на подземен гараж. Шофьорът му слезе, отвори чадър и ни махна.

— Не влизайте в двора — казах на моя шофьор. — В никакъв случай. Слизам. Вие обърнете, както ви казах.

Шофьорът на беемвето се казваше Олег — във всеки случай така се представи, когато се срещнахме в ресторант „Ацтеките“ на Менделеевска. Времето и мястото на срещата бяха определени от тайнствения собственик на арбалета.

— Шефът не продава експонати от колекцията си — веднага заяви Олег. — Но би искал да разбере откъде знаете за Нефритовия змей.

Интересно кой ли беше разкрил тайното име на магическия арбалет. Покойният Шмигайло?

— Ще го кажа на шефа ви, но лично. Освен това разполагам с някои документи за Нефритовия змей, които може да го заинтересуват.

— Какви документи? — Олег леко се наведе напред и си помислих, че шефът му едва ли се е сдобил с арбалета по честен начин.

— Няма да обсъждам това с вас — отговорих. — Нищо лично, просто такива са условията, при които работя.

Още от самото начало бях решил, че ще е по-достоверно психологически, ако не показвам лична заинтересованост. В края на краищата не беше сложно да се научи кой е Ким и с какво се занимава. Съвсем просто пък беше да се разбере, че същият Ким никога не се е занимавал с антикварни предмети и следователно едва ли може да предложи нещо ценно. Виж, ако се явяваше доверено лице на някой колекционер, работата ставаше съвсем друга. Така че старателно се правех на наемник, същия като Олег.

Елементарен номер, но свърши работа.

— Утре вечер — каза Олег, след като се обади на шефа си. — В осемнайсет нула-нула се срещаме на пети километър на Дмитровско шосе. Аз ще съм с черно беемве с номер нула-нула-две. Карате след мен.

— Далече ли е?

— Още двайсетина километра. Шефът може да ви отдели един час. Това устройва ли ви?

— По-добре щеше да е днес — казах аз.

Олег поклати глава. Нещо в лицето му напомняше за рис — гъсти вежди над леко дръпнатите лешникови очи, рязко очертани скули, твърда линия на устата. Веднага ми се стори смътно познат и накрая се сетих: приличаше по нещо на поета Брюсов, ако можете да си представите Брюсов с очи на професионален убиец.

— Днес е невъзможно. Утре, в осемнайсет нула-нула.

Налагаше се да се съглася — ситуацията не предлагаше такова удоволствие като избор от моя страна…

— Защо не влязохте в двора? — попита Олег и кимна към лъскавото от дъжда такси отвън. — Да не ви е страх?

Вдигнах рамене. Глупав въпрос. Когато носиш древен артефакт, чиято стойност не може да се определи дори теоретически — всъщност наистина, колко ли би могъл да струва Граалът? — щеш не щеш, се налага да си предпазлив.

— Е, ваша си работа — каза Олег, обърна се и тръгна напред с меката пружинираща походка на хищник. Беше една глава по-висок от мен и с десетина килограма по-тежък. Начинът, по който се движеше, и изправената му стойка ме навеждаха на мисълта за спец частите.

Качихме се по стълбите до тежка дъбова врата с шпионка и Олег натисна звънеца. Вратата се отвори веднага.

Отвори я млад човек горе-долу на моите години, облечен с анцуг Адидас. Че не е стопанинът, а бодигардче, му беше изписано на лицето, за същото свидетелстваха и хипертрофираните му мускули и гумената палка, с която помахваше разсеяно.

— Всичко е наред, Сергей — каза Олег.

Бодигардът се дръпна встрани, за да минем. Гледаше ме с неприязън.

Влязохме в просторна гостна, решена в златисти тонове. Насред помещението имаше овална маса с брокатена покривка, а около нея шест тапицирани стола с високи облегалки. Интериорът навеждаше на мисълта за богато дворянско имение от времената на разцвета на крепостното право.

— Заповядайте, Ким — тихо каза Олег и ми посочи една врата в дъното на помещението. — Срещата е на втория етаж.

Тръгнах към вратата, но неочаквано бодигардът ми препречи пътя. Стоеше и мълчеше, протегнал към мен широката си като лопата длан.

— Какво има, уважаеми? — попитах любезно. — В петък милостиня не давам…

— Не, Сергей. — Олег мигновено се озова между нас. — Сергей иска да му дадете оръжието си. Предполагам, че имате оръжие, нали?

Неохотно извадих пистолета от кобура и го дадох не на Сергей, а на Олег. Той обаче веднага го връчи на бодигарда.

— Х-х-хубаво п-пищовче — каза той и разбрах, че освен фитнес маниак е и пелтек. — В-в-валтер. От-т-т-ткъде?

— От щанда за играчки — отвърнах ядосано. — Гледай да не ми го счупиш, Демостене.

— Да тръгваме. — Олег си погледна часовника. — Вече изоставаме от графика.

Минахме по къс коридор с ламперия тип махагон (а може да беше и истински махагон, не съм специалист по тези неща) и стигнахме до тясно каменно стълбище, на което двама души едва ли можеха да се разминат. До стълбището имаше асансьор, което ме учуди — асансьор в двуетажна къща? Олег, впрочем, не го отвори. Качихме се по стълбите един зад друг и се озовахме в просторна пушалня, в която имаше само още една врата. Олег почука и иззад нея се чу нечий дълбок баритон:

— Влизайте, влизайте, отворено е.

Влязохме в кабинет с камина, кожи и така нататък аристократски глупости, огромен аквариум на едната стена — в него плаваше една-единствена риба телескоп, гигантска маса, на която спокойно можеше да се провежда строевата подготовка на цял пехотен взвод, а зад нея — мъж с чудовищни размери.

Беше невероятно, неописуемо дебел. Огромните му като свински бутове ръце розовееха мазно под маншетите на богатирския му брокатен халат. Издутото му като аеростата на братя Монголфие шкембе все едно се катереше по масата. Не виждах краката му, но сигурно и те бяха великански.

Най-интересна от всичко обаче беше главата му. Беше с неправилна, почти конична форма, увенчана с редки кичури мазна коса и се издигаше като канара от плавно преминаващите в късата тлъста шия увиснали и трепкащи като пача бузи. На огромния безформен нос бяха кацнали накриво старомодни очила с дебели рогови рамки и това беше единственият детайл, който предполагаше, че въпросното лице все пак принадлежи към вида Homo Sapiens. Ако не бяха очилата, това чудовище спокойно можеше да е извънземен.

— Добре дошли, Ким — изтътна тази планина от плът. — Аз съм Едуард Юриевич. Закъсняхте, така че мога да ви отделя не час, а само четирийсет и пет минути от времето си. Постарайте се да се вместите.

— Добър вечер — отговорих възпитано и пристъпих към масата.

Исполинът си свали очилата — без тях се превърна в абсолютен марсианец — и почна да ги бърше с мека кърпичка.

Преместих един тежък стол с висока облегалка пред него, седнах, сложих чантата с Граала до лакътя си, прехвърлих крак върху крак и казах:

— В колекцията ви има един старинен китайски арбалет, Нефритовия змей. Човекът, чиито интереси представлявам, иска да го купи.

— За това не може да става и дума — избоботи човекът планина. — Не продавам експонатите от колекцията си. Срещу определена цена мога да ги покажа, но не на всеки срещнат. Така че темата на разговора ни ще са документите, за които сте споменали на Олег. Между впрочем откъде научихте за Нефритовия змей?

— От Лев Михайлович Шмигайло — излъгах, без да ми мигне окото. — Който се спомина скоропостижно преди два дни.

— Лъжете — отсече колекционерът. — Шмигайло не може да ви е казал името ми.

— О, и трите ми ги каза. — Усмихнах се любезно. — Имам честта да разговарям с господин Валентинов, нали?

Кръгът на колекционерите е доста малък и когато се постарах предпазливо да разбера кой от тях има извънградска къща в района на Дмитровско шосе, чух само три имена. Едуард Юриевич Валентинов беше номер две в списъка.

— Старо дрънкало — раздразнено изръмжа човекът планина, с което наруши древното правило „за мъртвите или добро, или нищо“. — Е, та какви са тези документи?

— Превод на древен китайски трактат, в който се говори за Нефритовия змей — казах и извадих листовете с откъси от текстовете на итеру. — Ето, вижте.

Валентинов протегна огромната си ръка, взе листовете и като мърдаше дебелите си устни, зачете за оръжейника Цао, който направил Нефритовия змей, и за Ван Мин, който пък трябвало да отнесе арбалета в Ктезифон. После ги плъзна към мен и ме погледна строго.

— Младежо, само ми губите времето. Запознат съм с този текст и не смятам, че той представлява някаква историческа ценност.

— Така ли? — изненадах се. — Защо да не представлява историческа ценност?

— Дори само защото оригиналът липсва. — Валентинов се усмихна. — Ако ми донесете поне снимка на стелата… или какво беше там… олтара, на който уж бил изсечен този текст, ще имаме база за разговор. Но снимки няма, както го няма и самия олтар. А без оригинала, както сам разбирате, такива листчета стават единствено за задни цели. — Той въздъхна тежко и избърса потното си лице с огромна носна кърпа. — Ако това е всичко, Ким, ще ви помоля да си тръгнете. Имам и друга работа.

Олег, който стоеше незаинтересовано до стената, веднага се напрегна като гонче, чуло ловджийски рог.

— Чакайте, Едуард Юриевич — казах. — Имам още едно предложение. Човекът, чиито интереси представлявам…

— О, стига вече, Ким! — Валентинов махна пренебрежително с кърпата. — Не ми се правете на пълномощник. Кажете си го по-простичко — човекът, който ви е наел. Вие сте наемник, доколкото разбрах, нали?

— Човекът, чиито интереси представлявам — повторих упорито, — е готов на размяна. Иска да му предоставите Нефритовия змей за известно време, за един месец всъщност. В замяна той е готов да ви даде уникалния артефакт, известен като чашата Граал. След уговореното време той ще ви върне арбалета, а вие на него — Граала.

Планината плът се разтресе и заизригва — Валентинов се смееше.

— Смешник! — успя да каже през сълзи. — Вие не сте наемник, Ким, вие сте смешник! Граалът значи? Никога не съм чувал нещо по-смешно…

Погледнах крадешком Олег, но той беше абсолютно безстрастен. Или не знаеше какво е Граалът, или изобщо не го интересуваше.

— Значи твърдите, че разполагате с Граала? — добродушно се осведоми Валентинов, след като най-после спря да се смее. — Същият онзи Граал, който първо търсят рицарите на Кръглата маса, след това уж бил намерен от катарите, а относително съвсем наскоро бил скрит в Алпите от нацистите? Знаете ли я тази версия, млади момко? Хиляди хора по света, имам предвид истински търсачи на изчезнали съкровища, хора професионалисти, смятат, че Граалът е скрит от есесовците някъде в планината Хохфайлер малко преди падането на Третия райх. Как ще докажете, че онова, с което разполагате, е истинският Граал?

— Няма да доказвам нищо — казах. — Ще ви го покажа. Нося го с мен. Вижте го и преценете сам.

Дръпнах ципа на чантата, извадих Чашата и внимателно я сложих на масата между нас.

Беше приятно топла и лекичко пощипваше пръстите ми. Нито веднъж след първия път не бях изпитал усещането за безгранична мощ, с което ме беше дарила тогава, но все пак да я държа бе истинска наслада. Не исках да се разделям с нея, но още по-малко исках пак да се срещна с плешивия убиец.

Пуснах Чашата, но Валентинов не посегна да я вземе. Килна коничната си глава и внимателно я заоглежда. Това продължи цели три минути.

— Интересно — каза накрая, облегна се в гигантския си стол и доволно потри огромните си меки длани. — Наистина интересно, Ким. Сам ли я направихте?

— Да — казах. — Имам си струг в гаража.

Той пак се разсмя, подсмръкна и заключи:

— Да, на това мога да повярвам. Обаче да повярвам, че това е Граалът — ще ме прощавате, просто няма начин. Първо, Граалът е от злато. Второ, инкрустиран е със скъпоценни камъни. Трето…

— Вие виждали ли сте го, Едуард Юриевич? — прекъснах го.

Той ме погледна с недоумение.

— Граалът. Питам виждали ли сте го? Не сте, нали? Тогава защо сте толкова сигурен?

— Защото си има описания — викна той. — И тая ваша… вазичка, изобщо не отговаря на тях!

Измъкна от гънките на халата дебелата си като греда ръка и хвана Чашата за столчето. Май искаше да ме замери с нея.

Не ме замери обаче. А замря и изумено се взря в нея.

— О! — промълви. — Охо!

Усмихнах се. Той нежно хвана Граала и с другата си ръка и го погали. На безформеното му лице все едно с големи букви беше изписано „наслада“.

След минута всичко свърши.

— Какво е това? — строго попита дебелакът, въртеше Чашата в ръцете си. — Някакъв фокус?

Вдигнах рамене.

— Това си е нейно свойство. Необяснимо според мен.

— Олег — каза колекционерът. — Ела тук.

Мъжът, който приличаше на поета Брюсов, застана пред Валентинов и той неохотно му подаде Граала.

— Подръж го малко това.

Олег предпазливо взе Чашата. И да усети нещо, с нищо не го показа.

— Е? — нетърпеливо попита Валентинов.

Олег остави Граала на масата — с облекчение, както ми се стори.

— Да, има нещо… — И изведнъж ме погледна с интерес — Ким, тая чаша, да не би да е радиоактивна?

Колкото и да е странно, тази проста мисъл изобщо не ми беше хрумнала досега. Реших обаче да не показвам неосведомеността си и заявих твърдо:

— Не е.

Отговорът ми като че ли удовлетвори Валентинов, понеже той сплете безформените си пръсти върху огромния си тумбак и каза благосклонно:

— Наистина интересна чаша, Ким. На колко годишни е според вас?

— Минимум на шест хиляди — отвърнах. — Но вероятно на много повече.

— Шумерите ли?

Вдигнах рамене.

— Може би. А може да е неизвестна ни цивилизация.

— А вие откъде я имате — поинтересува се той уж просто така, покрай другото. — По-точно човекът, чиито интереси представлявате.

Каза го с доста сарказъм, но аз се направих, че не забелязвам.

— Да речем, че е получена като наследство. Преди това векове наред се е пазела в някакъв затънтен ламаистки храм в Централна Азия.

Той изненадващо се оживи.

— А-ха, в Азия… Значи е вярно, че докато са бягали от палачите на дьо Монфор, катарите са я отнесли на изток… Хората на Химлер са я търсили в замъците на Южна Франция, а тя била в някакво мръсно азиатско капище… Ха, прехваленото им Аненербе… — Той рязко спря. — Но всичко това изобщо не е съществено, младежо. Доколкото разбирам, искате да ми го шитнете това нещо, така ли?

— Не — отговорих търпеливо. — Не да ви го шитна, а да го сменя срещу вашия арбалет, Нефритовия змей. Наясно съм, че размяната е неравностойна, но…

— Именно! — прекъсна ме Валентинов. — Нефритовият змей е уникален артефакт, минал през сериозна експертиза — и не само една, отбележете! А вие ми предлагате срещу него някаква съмнителна чаша, направена кой знае къде и от кого, чиято единствена ценност е, че материалът, от който е направена, има някакви странни тактилни свойства…

— Вие сте професионалист, Едуард Юриевич — казах с лек укор. — Не може да не разбирате, че на всеки международен аукцион — Сотбис да вземем например — легендарният Граал ще струва милиони, десетки милиони. А колко биха предложили за него световноизвестните галерии… направо не мога да си представя.

Той изпръхтя презрително.

— Нима сериозно мислите, че някой изобщо би изкарал на търг нещо, което няма никакви документи? А и да има — какво ще пише в тях, а? Чаша за кумис от Централна Азия, от аула Срутената кула, открадната оттам от дребния мошеник Ким? Така ли, млади момко?

В известно отношение той беше прав, разбира се. Бях разчитал, че Чашата ще го омае, когато я докосне, но Валентинов май имаше нещо като имунитет към магическите й свойства.

— Въпреки това съм готов да ви помогна — неочаквано каза той. — Предлагам да подложим тази ваша… находка… на професионална експертиза и дори съм готов да поема всички разходи по провеждането й. Но само в случай ако чашата бъде призната за автентична. Ако се окаже фалшификат, значи някой ви е излъгал и тогава финансовите разходи си ги поемате вие. Съгласен ли сте?

— Кога ще се направи експертизата? — попитах. — И къде?

— Е, тези неща не стават бързо… — Валентинов разпери ръце. — Трябва да се намери експерт, да се състави договор… Да се подготви всичко… Значи ще направим така: сега ще ви дам разписка, вие ще оставите това нещо тук, за да го изследваме, а аз ще ви се обадя веднага щом резултатите са готови.

Чак толкова ли му приличах на идиот?

— По принцип съм съгласен с такъв вариант — казах и видях как малките му очички пламнаха от алчност, — но при едно условие. Трябва ми Нефритовият змей. Още сега.

Валентинов стана морав и се надигна от стола, страховит като гръмоносен облак.

— Ти какво си въобразяваш бе! Разиграваш ми тоя спектакъл само и само за да се докопаш до арбалета! Че тая твоя чашка не струва колкото и едно пиронче от него! Вън, мошеник с мошеник! И да не съм ти видял очите повече, никога! Ясно ли ти е? Ни-ко-га! Олег!

— Елате с мен, Ким — безстрастно каза рисоокият и ме докосна по рамото.

Станах, взех чантата и прибрах Чашата. Не ми било писано да се отърва от нея значи, помислих малко учудено.

— И се погрижи младият ни гостенин завинаги да забрави пътя към този дом — каза намръщено Валентинов на Олег.

Рисоокият кимна, изведе ме от кабинета, затвори вратата и каза все така спокойно:

— Надолу по стълбите, Ким.

Заслизах. Ужасно съжалявах, че нямам очи и на гърба. Нещо в последните думи на Едуард Юриевич изобщо не ми харесваше.

И се оказа, че съм познал — първото, което видях, щом влязох в гостната, беше дулото на собствения ми пистолет, насочено право в корема ми.

— К-к-какво бе, п-педал? — изискано ме посрещна бодигардът. — Т-тръгваш ли вече?

Извъртях очи към Олег. Той стоеше на три крачки от мен, с ръце в джобовете. Погледът на зверските му очи беше все така безстрастен.

— Без ненужни изхвърляния — предупреди ме съвсем спокойно. — Не ни трябва пукотевица, нали? Шефът мрази шума, пък и мебелите са ценни. Чантата не ви ли тежи? Да ви помогна?

Направи крачка към мен и протегна ръка. Бавно смъкнах чантата от рамото си, като едва потиснах желанието си да го фрасна с нея по непроницаемата физиономия, и му я подадох.

— Браво — каза той. — Сега към вратата.

Не обичам да приказвам в подобни ситуации — предпочитам да действам. Но тук действията бяха невъзможни — или поне аз не виждах начин да се справя с милите ми стопани. Така че казах:

— Шефът ви скъпо ще си плати за това.

Прозвуча наистина жалко. Олег присви очи и повтори:

— Към вратата, казах.

Вдигнах рамене и тръгнах към вратата. Бодигардът, все така без да ме изпуска от прицел, се дръпна да мина. Олег вървеше на три-четири крачки зад мен.

„Сега ще ме убият — помислих унило. — Ще ме изкарат на двора и ще ме гръмнат до нужника“.

— Отвори вратата — нареди Олег. — И да не си помислил да бягаш: Сергей стреля по-бързо, отколкото говори.

Излязох под дъжда. До земята бяха два метра — дванайсет стъпала, преброил ги бях на идване.

— Слизай — каза Олег зад гърба ми. — Бавно.

Стъпалата бяха хлъзгави. Хванах се за перилото и се зачудих ще успея ли да се метна през него и в тъмното, преди Сергей да натисне спусъка. Нещо обаче не ми се рискуваше.

Стъпалата свършиха и стъпих на мократа алея. На втория етаж се отвори прозорец — сигурно Валентинов държеше да види как ще ме довършат.

Нещо ме удари в гърба и инстинктивно се хвърлих на земята, като в последния момент успях да се подпра на ръце. Пръски вода и кал оплискаха лицето ми. Извих глава надясно и видях почти до рамото си чантата.

— Отпусни се де — весело ми подвикна Олег от площадката пред вратата. — Само се пошегувахме.

Стиснах зъби и станах. Вдигнах чантата и я отворих. Вътре имаше емайлирано нощно гърне. Отвратено го запокитих нанякъде.

— Д-да не с-си з-забравиш п-пищова, п-педал!

Валтерът матово лъсна в ивицата светлина от вратата и пльосна в краката ми. Взех го и извадих пълнителя. Патроните ги нямаше, естествено.

— Няма да търпя в дома си мошеници! — прогърмя отгоре баритонът на Валентинов. — Вашия фалшификат го задържам като компенсация за времето, което ми изгубихте. Надявам се, че ще си вземете урок за в бъдеще, младежо…

Плюх на земята и тръгнах към портала. Обувките ми се хлъзгаха по мократа земя, краката ми трепереха. При портала спрях, за да се успокоя. Джинсите и якето ми бяха целите в кал. Откъртих листата клонка от някакъв храст и забърсах най-големите петна.

— Мръсници — изругах и тръгнах към таксито.

Моят човек беше на поста си. Не беше и помислил да обръща и щом излязох, ме заслепи с фаровете. Вдигнах ръка пред очите си.

— Всичко наред ли е? — попита той, щом се тръшнах на седалката до него. — Нещо си малко кален.

— Бе те в тая къща изобщо не чистят — казах. — Давай да се прибираме.

Тежките мокри клони забърсваха колата, жълтеникавата светлина на фаровете измъкваше от мрака някакви полянки, сечища и папрати, всичко останало беше невидимо и съответно враждебно и страшно. Бавните лениви капки тропаха по стъклата. Лениво се плъзгаха чистачките, шофьорът си мърмореше нещо, в колата беше топло и удобно. Само Чашата вече не беше у мен и не разбирах какво трябва да изпитвам — яд, че толкова бездарно бях изгубил този безценен артефакт, или злорадство — все пак от този момент мишената на Хромия ставаше Валентинов. И още преди да реша този въпрос, пред нас внезапно светнаха фарове и шофьорът наби спирачките и изръмжа:

— А, не… — И бръкна под седалката. — Ей сега ще му счупя главата на тоя…

Пред нас, почти изцяло запречило пътя, беше спряло черно ауди.