Кристофър Уиткомб
Снайперистът (8)

7.

На вратата имаше табелка с надпис ЗОНА 51. ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. Джери Патерсън отдавна вече не виждаше иронията на този надпис. Преди двадесет и седем години, когато един от инженерите му окачи табелата, тя изглеждаше напълно уместна и никой не възрази срещу нейното поставяне. Но тогава компанията беше далеч по-малка, разположена в промишлената зона недалеч от Уинчъл Донатс. Днес те бяха уважаван производител на електроника, чиято продукция красеше витрините на най-големите магазини като „Рейдио Шак“, „Шарпър Имидж“ и „Уол Март“. Начинанието, започнало с един скромен патент в началото на 80-те, се беше превърнало в източник за огромно лично богатство на малцината ентусиасти, които бяха повярвали в него.

— Как изглеждаме на интерфейса? — попита Патерсън. Беше се влюбил в този проект. Макар и вече на четиридесет и седем — натрупал двадесетина годинки повече от златната възраст за всеки математик, той все още ставаше и лягаше с истинска жажда за работа и дълбока пристрастеност към този проект.

— Доста добре — отвърна с усмивка д-р Илен Пруст, главният конструктор на компанията. На външен вид тя приличаше повече на абсолвентка, отколкото на опитен инженер, но изтънченият й оксфордски акцент вдъхваше доверие. — Изглежда успяхме да усъвършенстваме ревербативната секвенция, но нищо не е сигурно, преди да приключим полевите тестове. Засега мога да кажа, че компютърните симулации дават големи надежди…

— Страхотно! — усмихна се Патерсън. Системата пред очите му бе разработвана в продължение на цели пет години. Като концепция беше проста, но практическата й реализация изискваше огромни усилия и средства. — А докъде стигнахме по въпроса със стабилизиращата рамка и спусъка?

— Извършихме тестове със стандартната европейска честота на клетъчните телефони, 1800 мегахерца — отвърна Пруст. — Всичко се побра съвсем спокойно на авиационен жироскоп от модела „Стедикам“ с алуминиева рамка. На този етап изглежда повече като заводски струг, но със сигурност ще успеем да му придадем по-секси вид, преди да го предложим на пазара…

— Алу-ми-ние-ва, значи… — повтори той, опитвайки се да наподоби невероятния й акцент. — Знаеш ли, че вие, британците, си имате свой собствен език?

— Знам, разбира се — кимна с усмивка тя. — И го наричаме английски.

Преди десет години би могъл да я намери привлекателна. Никога не си беше падал по блондинки, но тази носеше нещо авантюристично, което го привличаше. За щастие на Патерсън обаче, той отдавна беше изгубил интерес към авантюрите с млади жени. Трите брака и последвалите опустошителни дела за издръжки бяха укротили иначе могъщото му либидо.

Следван от главния си конструктор, Патерсън премина през двойно блиндираната врата и се озова в стерилната научно-техническа лаборатория. Там имаше половин дузина мъже и жени, задълбочили се в работата със сложната електронна апаратура. От оригиналните тонколони „Клипш Корнуол“ тихо се лееше невероятното изпълнение на Франк Дзапа.

Илен го поведе към странично помещение, на чиято врата пишеше КИНЕЗИОЛОГИЯ. Слаб мъж на средна възраст, облечен в хирургически комбинезон и с гумени ръкавици на ръцете, се беше привел над странно изглеждаща пластмасова кутия.

— Добро утро, Марти.

— В-в-върви на майната си! — заекна мъжът. Беше облечен с обърната наопаки тениска с надпис „Диското е боклук!“, върху която с флуоресциращ флумастер беше надраскал някакви тайнствени физически формули.

— Илен казва, че почти си свършил…

Обикновено Патерсън правеше всичко възможно да се държи по-далеч от Марти, но днес това беше невъзможно. Тук ексцентричността вървеше ръка за ръка с таланта, а Марти можеше да бъде манекен на плеядата шантави учени, които работеха за научноизследователската лаборатория, носеща името „Невю Акустикал Енджиниъринг“. Патерсън имаше съвсем ясна представа за дейността й, но от време на време го обземаше гняв поради факта, че компанията му функционираше като дом за сираци, а не като лаборатория по приложна физика. Обаче привличането на най-добрите математици и физици в Америка, въпреки съпротивата на големите корпорации и Националната агенция по сигурността, задължително изискваше готовност да се предлагат удобства за ненормалници.

— К-к-кой… К-к-кой… — Марти изпитваше големи затруднения, но не се отказа да довърши мисълта си. В ръцете си държеше малка отвертка. — К-к-кой по дяволите е т-т-татко ти? — извади от куплунга един кабел тип „алигатор“, след което се дръпна назад да се наслади на произведението си, което очевидно считаше за шедьовър: — К-к-красиво, нали?

Самообявил се за „вълнов теоретик“, Марти размести няколко линейни чертежа и измъкна бутилка „Маунтън Дю“, след което запали цигара. Макар да беше защитил докторат по електроинженерство и кинезиология в Калифорнийския университет, той постъпи в „Невю“ като обикновен звукооператор. Длъжност, която изглеждаше огромен скок в кариерата му в сравнение с предишната му работа — контрольор на магнитни паспортни подписи в ЦРУ.

— Н-н-н-асрочили с-сме п-п-п-олеви тестове за д-д-ругата с-седмица в Тъксън — обяви Марти. — Щ-ще д-дойдеш ли?

Патерсън ненавиждаше цигарения дим, но в случая беше принуден да се примири, още повече че той до известна степен убиваше острата воня, която се разнасяше от тялото на Марти.

— Да, мисля да дойда — кимна той.

Акустиката винаги го беше привличала, вероятно по наследство от баща му, който му беше завещал доста голяма колекция от лампови усилватели „Макинтош“, грамофони с контратежести от ерата преди системата „дайрект-драйв“ и тежки монолитни тонколони от 70-те, наподобяващи гранитни блокове. Той не си падаше толкова по музиката, колкото по нейните носители. Страшно много му харесваше да завърти копчето на усилвателя докрай и да се наслаждава на оглушителните звукови вълни, които го връхлитаха.

— С-с-сега г-глей к’во с-с-тава! — извика Марти, надяна чифт скиорски очила и се покатери на един ергономичен пластмасов стол, поставен на малка платформа в средата на помещението. Закопча предпазния колан и щракна един прекъсвач. Платформата бавно се издигна на около метър от пода.

— Я ми п-п-одай онзи к-клетъчен т-телефон! — изкрещя той, опитвайки се да надвика басовото бучене на половин дузина електромотори. В следващия момент платформата започна да се тресе като зле регулиран фолксваген.

Илен взе от масата тъничък телефон с размерите на кредитна карта и му го подаде.

— С-сега г-глей т’ва! — възбудено изкрещя Марти. — Н-н-напомням, ч-че н-никога през ж-живота си н-не съм п-пипал п-пистолет!

На външен вид новото му изобретение нямаше нищо общо с пистолетите, но всички присъстващи бяха наясно, че е не по-малко смъртоносно от тях. За страничния наблюдател то приличаше повече на охранителна камера с ограничен радиус на действие — от онези, които се монтират в театралните фоайета, — отколкото на инструмент за унищожение. Фактически идеята за този проект се роди в киното. През 1979, наблюдавайки сцените на въздушното нападение в „Апокалипсис сега“, на един клиент му хрумнало да опита нещо ново. Озвучителната система на киносалона била издънена на максимум, гърмяло „Нашествието на валкириите“. Тялото му тръпнело от силата на звука, имал чувството, че всеки момент ще получи сърдечен удар.

Земетръсното въздействие на звука, комбинирано с представата на Франсис Форд Копола за смърт и разрушение, му дало повод за размисъл. Защо този саунд да не се използва като оръжие? След като реактивният самолет е в състояние да пръсне прозорците ни, преминавайки към свръхзвукова скорост, вероятно е възможно звукът да се използва за причиняването на смъртоносни телесни наранявания. Узряването на идеята отне две десетилетия, но, по подобие на всички велики открития, закъснението си струваше. В резултат новото „звуково оръдие“ на „Невю Акустикал Енджиниъринг“ беше на път да направи революция в областта на конвенционалните артилерийски дуели.

— Г-готово! — изкрещя Марти. — За в-всеки случай з-застанете зад мен!

Беше се настанил на малка седалка от надупчени алуминиеви тръби, прикрепена към лявата част на кабината в симулатора на хеликоптер МД 530. На тавана се въртеше огромен промишлен вентилатор с перки от по метър и двадесет, който симулираше витлото. Цялата конструкция подскачаше и вибрираше на два метра от пода и създаваше илюзията, че през покрива е проникнал малък щурмови вертолет, който превръща в ад всичко около себе си.

— Симулираме 15-метров вихър в урбанистични условия при страничен вятър от 10 възела в час с тенденция на завихряне около сградите в посока надолу — изкрещя доктор Пруст, опитвайки се да надвие шума. — Не се наблюдава наземен ефект, а само крайно неблагоприятни условия за летене. Възможно най-лош сценарий за снайпериста…

Патерсън добре знаеше, че симулираният хеликоптерен полет на Марти няма почти нищо общо със снайперите. В спецификациите по договора се споменаваше за близък контакт и пренос от разстояние на „звукова пътека“, която е в състояние да причини „дисруптивна симпатетична вибрация в биоорганичните тъкани“… И макар че параметрите на проекта бяха описани с термини като „модулация на синусовите вълни“, „композитни честотни реакции“, мегахерци и вортекс-децибели, дори на непредубедения слушател ставаше ясно, че някой (в подобни договори поръчителят винаги е анонимен) е наел „Невю“ да създаде практическо средство за ликвидиране на хора чрез звукови заряди.

Както често става във физиката, теоретическите постановки са далеч по-лесни от практическата им реализация. Екипът по работния проект сравнително лесно натовари на хеликоптер електрическото захранване и усилвателите с нужната мощност, но постигането на същия ефект с нещо толкова малко като клетъчния телефон (каквито бяха изискванията на договора) се оказа дяволски трудна работа. И именно тук доктор Пруст изяви своята гениалност, намирайки начин да комбинира миниатюрната, но мощна батерия с високотехнологичния капацитатор и магнезиево керамичния честотен генератор, или високоговорител. Лабораторните тестове показаха, че устройството действа с опустошителна ефикасност.

— Ако насочите вниманието си към екрана, ще разбере за какво става въпрос — обади се английската специалистка. — Две цели от мъжки пол се придвижват отляво надясно по някакъв покрив. Единият носи стандартен клетъчен телефон с джипиес предавател и галваничен спусък за отговор. Другият е оборудван с новия телефон „Куантис“ на компанията „Бордърс Атлантик“, на който е монтиран нашият пакет „Хиперсоник Саунд“.

Патерсън направи опит да се концентрира върху компютърната симулация, докато Марти продължаваше да се друса нагоре-надолу във фалшивата хеликоптерна кабина, все още облечен в хирургическите доспехи и без да сваля гумените си ръкавици. Дългата му сплъстена коса яростно подскачаше.

— Според този сценарий, телефоните са доставени от хората, които преговарят за освобождението на заложниците — продължи д-р Пруст. — Първият от мъжете, когото виждате, ще използва своя „Куантис“, за да се свърже с полицията; другият ще изключи телефона си и ще го държи в джоба.

— Но това няма значение, нали? — попита Патерсън. Спецификациите към договора изискваха в телефоните да има „спящо“ устройство, което позволява разпознаване на мишената до метър разстояние, включително при изключен телефон.

— Точно така — кимна Пруст. — С помощта на позиционираната в космическото пространство телеметрична система ние ще можем да установим дали телефонът е на разположение на законния си приносител, дори когато самият апарат е изключен.

— Г-глей това!

Марти натисна някакво копче и включи прожекционния апарат, който започна да излъчва предварително записани филмови сцени върху синия екран в дъното с размери четири на четири метра. Подчинен на сложен софтуер и високоскоростен компютърен сървър, този сценарий се развиваше по правилата на елементарната логика. За страничния зрител на екрана течеше обикновен филм, но на практика това беше нещо като видеоигра, програмирана да разчита реакциите на Марти и да му предлага максимално допустимо разнообразие.

— Б-браво-3 до Ц-център! Засякох целта! М-моля з-за з-зелена светлина!

— Откъде по дяволите е усвоил този речник? — смаяно вдигна вежди Патерсън. Нищо в досието на Марти не предполагаше познания за секретните операции. Единственият му контакт с полицията беше осъществен в деня, в който бяха арестували съквартиранта му за незаконното отглеждане на канабис в експериментална оранжерия на Калифорнийската политехника.

— Х-хайде, човече! — извика нетърпеливо Марти. — Т-ти си Ц-центърът! Д-давай ми шибаната з-зелена светлина!

Доктор Пруст кимна към Патерсън, който сви рамене и изкрещя:

— Тук Центърът! Имаш зелена светлина!

Очите на всички се заковаха върху гигантския монитор, който показа как двете лоши момчета тичешком пресичат някакъв плосък покрив, помъкнали след себе си една жена с ужасено лице. Докато бандитите преодоляваха различните препятствия, с които беше осеян покривът, стана ясно, че към гърба на единия от тях е привързано невръстно дете. Главичката му се поклащаше на някакви си двайсетина сантиметра от тила на бандита.

— Пресвети боже, нима при това положение някой ще рискува да стреля? — удиви се Патерсън.

Марти обаче изглеждаше невъзмутим. Извади плосък клетъчен телефон със сив цвят, набра някаква комбинация на клавиатурата и я изпрати с натискането на един бутон.

Нищо не се случи. Никакъв откат, никакъв огън от дулото, никакъв шум. С други думи, никакво свидетелство, че едно високотехнологично оръжие току-що бе изстреляло концентриран „заряд“ от звуци, които предизвикаха симпатетична вибрация в плътта на похитителите. Патерсън доволно кимна с глава, когато първият похитител изведнъж се строполи на земята, а от обезобразените му уста, нос и уши бликна алена кръв. Всички в залата си даваха сметка, че този компютърно генериран ефект — заимстван от по-кървавите видеоигри — в действителност ще изглежда още по-ужасно. Жертвата изглеждаше така, сякаш вътре в черепа й се беше взривила граната.

— С-състезател н-номер две! — извика Марти. — Х-хайде долу!

Пръстът му отново натисна бутона на мобилния телефон „Куантис“ и вторият похитител падна като подкосен. Лицето му бързо се превърна в пихтията, в която се беше превърнало лицето на съучастника му, отново без никакви следи от използваното оръжие.

— До-добър съм, м-мамка му! — тържествуващо изрева Марти, после прещрака няколко ключа и платформата бавно се върна на пода.

— Е, какво ще кажете? — попита Пруст.

Патерсън изчака с усмивка анимираните фигурки на бойците от Специализирания отряд, които прекосиха екрана и се наведоха над освободената заложница и детето й.

— Страхотно! — доволно промълви той. Вентилаторът забави ход и спря, шумовият симулатор утихна, а върху екрана на монитора изплува фигурата на Бритни Спиърс, получила ролята на скрийнсейвър. — По всичко личи, че вече сме готови за полевите тестове — с бюджет, време и технологично ниво. Тревожи ме само един въпрос — нима е възможно никой да не се е досетил за това преди нас?

— М-може да изглежда п-просто, но никак не л-лесно, ш-шефе — подхвърли Марти, докато слизаше от алуминиевото столче и сваляше скиорските си очила. — Хей, м-мислиш ли, че п-полицията на Ел Ей м-може да използва у-услугите на н-някой хайтек с-с-найпер?

— Напълно възможно — кимна Патерсън. — Но ти едва ли ще му харесаш прическата…

 

 

За броени часове животът на Елизабет Бийчъм се срина от висотата на общонационално преклонение до мрачната пропаст на шока и отчаянието. Репортер на „Вашингтон Таймс“ позвъни с молба да коментира обвинението още преди адвокатът да й беше съобщил ужасната новина.

— Как е възможно проклетият вестник да знае за това преди мен? — извика тя, но отговорът беше очевиден. Вашингтон е град, който се храни с клюки и предположения. А неотдавнашните предизборни успехи на Бийчъм бяха изрисували оранжева мишена на гърдите й. Нещата бързо щяха да се влошат и тя го знаеше.

Рано сутринта в понеделник, точно една седмица преди общонационалния конгрес на Демократическата партия, на който всички очакваха нейната номинация, Филип Матюз дойде да я вземе от дома й и да я закара в полицейското управление, където трябваше да й бъде предявено официалното обвинение. Някаква дебела матрона от затвора й взе пръстови отпечатъци, вкара я в килията, в която обвиняемите очакват мярката за неотклонение на съда и я накара да се преоблече в зелен затворнически комбинезон. В хода на този процес тя свали дори връзките за пристягане на бельото й, за да предотврати евентуално самоубийство.

Разбира се, всичко това се вършеше в името на шоуто. Два часа по-късно, след бурния протест на адвоката й, дежурният съдия постанови мярка за неотклонение подписка. Според него не съществувала опасност обвиняемата да се укрие. Въпреки сериозността на обвинението, тя все пак е американски сенатор, международно известна политическа фигура и изявен кандидат в президентската надпревара. Къде би могла да отиде?

Историята заля вестникарските първи страници, а електронните медии я пуснаха като топновина. Си Ен Ен и кабелните канали вдигнаха на крак всевъзможни експерти по тежки престъпления и анализатори на поведенчески отклонения. Това беше най-големият политически скандал от години и Четвъртата власт не пропусна да го изчерпи докрай. Тя подложи на обсада дома и местоработата на Бийчъм, нахвърли се върху нея с онази жажда за кръв, която съпътства падението на всяка публична личност.

В Капитолия новината се разпространи със скоростта на горски пожар. Нима е възможно, зяпнаха от изненада повечето сътрудници. Самата мисъл, че жена като Бийчъм може да извърши убийство, им се струваше абсурдна. Нима е възможно да стигне до убийство доайен на законодателната власт, с пословична будна съвест и преклонение пред законите?!

Първите коментари бяха доста противоречиви. Част от приятелите на сенаторката изразиха публично подкрепата си, твърдейки, че дългогодишната служба на родината би трябвало да бъде аргументът, който й дава правото да се възползва от презумпцията за невинност. Те призоваха към търпение и свобода на действие за правораздавателните органи. Човек е невинен, докато се докаже противното, включително и онзи, който участва в президентската надпревара. Неколцина стигнаха дотам, че открито обвиниха републиканците и напомниха, че скандалът неслучайно засяга един от основните кандидати за демократическа номинация само седмица преди конгреса на партията. Но дори онези, които дълбоко ненавиждаха сегашната администрация, изпитваха силни съмнения, че тя би паднала толкова ниско.

Други дискретно споделяха, че са очаквали нещо такова. Поела по пътя към Белия дом, Бийчъм по всяка вероятност се опитва да прикрие някакво петно в миналото си. Тя винаги е водила доста интензивен личен живот, казваха те. А фактът, че през по-голямата част от времето си е дълбоко затънала в света на тъмните афери и секретните операции, изобщо не й помага. Вероятно и самата тя води таен живот, изпълнен с лъжи, измами и насилие. Всичко около нея мирише на подмолност — като някаква Форсайтова сага. Една жена, облечена във власт и имаща достъп до всички секретни лостове, се опитва да ликвидира младия си любовник от Съвета за национална сигурност. Какво знае той — в личен и професионален план — което би могло да разруши кариерата й?

Естествено, никой не си направи труда да предложи улика или доказателство. Всичко беше само кротка и безпочвена спекулация: слухове, догадки и нищо повече. За съжаление американският Конгрес обработва бързо единствено слуховете и догадките.

Колкото повече се разгаряше скандалът, толкова по-изолирана се чувстваше Бийчъм от Сената, в който беше преминала по-голямата част от съзнателния й живот. Вашингтон й обърна гръб така, както кучето зарязва сдъвканата обувка в антрето. Членовете на Комисията по разузнаването, с които беше работила години, отказваха да разговарят с репортерите, по простата причина че можеше да им се наложи да я защитят. Вездесъщата Комисия по етика потъна зад закрити врати, опитвайки се да потули традиционната си неприязън да разследва собствените си морални проблеми и готовността, с която винаги е изпълнявала разпорежданията на президента от собствената си партия. В Сената няма прецедент на толкова сериозно обвинение, обяви председателят републиканец. До този момент нито един негов член не е бил обвиняван в извършването на тежко престъпление.

Обикновените хора бяха смаяни. В техните очи Бийчъм беше изтънчена жена със спокоен характер и изтънчени маниери. Но в момента, в който медиите повдигнаха капака на гърнето, избирателите се нахвърлиха върху съдържанието му с хъса на тълпа, готова да линчува.

Едно-единствено нещо в тази лудница озадачи Бийчъм. Това беше мълчанието на Марселъс Парсънс. Човекът, който публично обяви несъгласието си с нейната политика, а също така и намеренията си да й попречи да стигне до президентската надпревара. Човекът, който преди време я помоли да подкрепи проектозакон за военно финансиране, който щеше да облагодетелства щата Монтана, а след това открито я обвини в двуличие и задкулисно съглашателство със сенатори от собствената си партия, гласували против същия закон.

Парсънс многократно беше показвал, че не се свени да рита падналите, но въпреки това сега мълчеше пред медиите.

— Просто не зная как да нарека подобно нещо, Бетси — промърмори той при първата им среща след официалното обвинение, съумявайки да придаде на гласа си някаква нотка на съчувствие. — Но за да бъда честен спрямо останалите членове на Комисията, аз съм длъжен да те попитам дали продължаваш да се чувстваш морално компетентна да изпълняваш задълженията си… Искам да кажа, че работим по някои доста чувствителни теми и част от членовете на Комисията вече си задават въпроса дали това… това положение няма да се отрази на преценките ти…

— Аз съм добре, Марселъс, но все пак ти благодаря за загрижеността — отговори с усмивка тя. — Ала нека отново ти напомня, че името ми е Елизабет…

Вече няколко дни се опитваше да живее нормално, борейки се с тълпите репортери, които обсаждаха каменната й къща. Роза също се опита да прогони камерите от стълбите, но репортерите моментално я заобиколиха и я засипаха с въпроси. Бил ли е този мъж любовник на сенаторката? Ти познаваш ли го? Има ли други? Колко са? Сенаторката има ли любовници от женски пол? Някога вдигала ли е ръка срещу теб?

Бийчъм продължаваше да шофира сама до местоработата си, въпреки тълпата протестиращи, която всеки ден обграждаше колата й. Повечето бяха от крайната левица и издигаха лозунги срещу войната и в защита на гражданските права. Вечер я посрещаха със скандирания „Спрете опитите за покриване“, подчертавайки убеждението си, че Слейтър е бил убит, за да не разкрие компрометиращата истина, каквато и да е тя. „Стига тайни, стига лъжи! Нека сенатските шпиони най-сетне кажат истината!“.

Кабинетът й в сградата на Сената беше единственото място, където се чувстваше защитена, поне в началото. Бункерът, от който беше водила толкова много битки. С течение на времето той се беше превърнал в спасителен оазис, в крепост, в която можеше да се скрие винаги, когато имаше нужда да възстанови авторитета и достойнството си на американски сенатор. Но с разгарянето на скандала този кабинет постепенно започна да се превръща в мраморна гробница. Сътрудниците й стъпваха на пръсти, несигурни как трябва да реагират. Те не знаеха дали след месец ще имат работа, не бяха сигурни дали приятелите им в Южна Каролина няма да им обърнат гръб. Когато я виждаха да се приближава по коридора, повечето сенатори бързаха да се приберат в кабинетите си, а хората от обслужващия персонал избягваха погледа й. Дори лобистите се пръснаха. Никой не й звънеше по телефона, с изключение на репортерите.

Или почти никой. Личният й телефон звънна в четвъртък рано сутринта, когато колегите й от Демократическата партия вече стягаха багажа си за конгреса в Бостън.

— Ало? — натисна бутона тя. Този номер беше известен само на най-близките й колеги и приятели.

— Съжалявам, че ви безпокоя на работното място — прозвуча непознат женски глас. — Но това е единствената линия, която все още не подслушват. Трябва да поговорим. Можете ли да се срещнете с мен?

Гласът беше млад, с лек среднозападен акцент.

— Кой се обажда? — попита Бийчъм. Вашингтон е град, който се крепи на информаторите, и председателката на Комисията по разузнаването разполагаше с много такива. Но тази жена не беше от тях.

— Познавам човека със зарчето, татуирано на ръката — каза непознатата. — Мисля, че трябва да си поговорим.

 

 

— Тате, тате!

Джеръми се събуди в собственото си легло и се претърколи тъкмо навреме, за да избегне двайсет и пет килограмовото тяло на Мади, което се стрелна към него по примера на кеч звездата Скалата. По петите й летеше Кристофър, размахал картонената си бухалка.

— Не можете да ме победите! — изръмжа с дебел глас Джеръми, грабна децата и ги претърколи върху завивките. Заби нос в ребрата им и започна да ги мачка, а те се разпищяха в радостна възбуда.

— Какво ни донесе, тате? — попита Кристофър. Пижамата, изпъстрена с покемони, излъчваше приятна миризма на чисто бельо. Джеръми направи опит да се наслади пълноценно на мига и да забрави вонята на гнили коренища.

— Харесвате ли раковините? — попита той и пусна децата да си поемат дъх. — В Пуерто Рико има много хубави раковини.

— Раковини ли? — сбърчи нос Кристофър. — Какво е това?

— Искам подарък, тате! — отсече Мади.

— Хей, хей! — извика Каролайн, появила се на вратата с две чаши кафе и сутрешния вестник под мишница. Тя вече беше успяла да направи ранния си крос. — Я оставете баща си на мира! Вървете да си измиете зъбите и да се приготвите за училище! Хайде!

Кристофър погледна баща си в очакване на потвърждение. Мама определяше правилата, но татко имаше право да ги нарушава.

— Хайде, върви да си измиеш зъбите — усмихна се той. — Не бой се, ще си получиш подаръка…

Мади изтича към банята, следвана от по-малкото си братче. В спалнята се възцари тишина.

— А сега разказвай — тръсна глава Каролайн, подавайки му чашата с кафе. — Искам да чуя всичко, отначало докрай… Пристъпи към вратата на банята и започна да сваля екипа за бягане. — Вестниците пишат, че има убити терористи.

Страхотна е, рече си Джеръми, наблюдавайки как жена му се съблича. След седем години брак продължаваше да е убеден, че тя е най-красивата жена на света. Трите раждания бяха добавили тук-там по нещичко, но фигурата й беше все така атлетична, а характерът й — все така уравновесен и спокоен. Каролайн беше най-добрият му приятел, но в мигове като този това не му пречеше да се възбужда като ученик.

— Имаш ли нужда от помощ? — подхвърли той, докато тя се опитваше да свали през глава горната част на екипа си.

— Разбира се, но само ако заключиш децата в стаята им — отвърна тя, усмихна се и побърза да влезе в банята.

Джеръми се отпусна на възглавницата и впери поглед в тавана. Беше се върнал късно през нощта, часове след като Каролайн и децата бяха заспали. Посрещнаха го балони и поздравителни картички, които безстрастно му напомниха за поредния празник, пропуснат в името на ФБР. Седна в кухнята, хапна няколко курабии, оставени специално за него, после изчете съдържанието на картичките, приведен до дигиталния часовник на микровълновата, който излъчваше разсеяна зеленикава светлина.

Инцидентът в Пуерто Рико му се струваше отдалечен на хиляда години, макар че от приключването му го деляха едва четири дни.

— Ти уби човек — установи на глас той, отпуснал се в меката постеля. Говореше си като на чужд, опитвайки се да свикне със случилото се.

Нещата се развиха доста по-различно от това, което си беше представял. Врагът не се беше появил в кръстчето на снайперския мерник, умирайки по лесния и предвидим начин, по който го правеха учебните мишени. Не получи официално разрешение да стреля. Нямаше зелена светлина, нямаше леко кимване откъм командирския наблюдателен пункт. Той просто реагира. Направи оценка на ситуацията и натисна спусъка.

Сега си беше у дома — сигурно място далеч от войната. Място, на което татко е човекът, който чете приказки преди лягане и раздава прегръдки на ставане. Лошите присъстват само като анимационни герои, а пушките са направени от дърво или пластмаса.

— Ти уби човек — повтори малко по-високо Джеръми. Чувстваше се виновен, че е пренесъл този проблем у дома — сякаш беше стъпил върху нещо гадно и беше забравил да си почисти обувките. Искаше му се да влезе в банята и да прегърне жена си, а след това да й разкаже всички преживелици. Но нещо го спираше, нещо му пречеше да даде воля на чувствата си към събитията, които все още не беше осъзнал изцяло. Как човек признава на жена си, че е извършил убийство, запита се той. Къде, по дяволите, е инструкцията на ФБР за такива случаи?

— Кога трябва да си на работа? — извика над плясъка на водата Каролайн.

— Днес ни дадоха почивка — изкрещя в отговор той. — До утре съм напълно свободен.

Имаше нужда от малко време за размисъл преди заседанието на Комисията за контрол на стрелкови инциденти, което щеше да се състои на другия ден. Главното командване на ФБР вече беше насрочило серия от разговори с участниците в пуерториканската операция, а той искаше да бъде сигурен, че отговорите му ще съвпаднат с начина, по който бяха документирани събитията. Разбира се, това е част от рутинните проверки, които следват всеки произведен изстрел от агент на Бюрото, но той въпреки това искаше да бъде подготвен.

Стана от леглото и навлече чифт избелели джинси.

Смъртоносна сила може да бъде прилагана само в случаите, при които има опасност за живота или тежко нараняване на агента или други, свързани с него лица.

Знаеше наизуст правилника за употреба на сила — нещо, за което положително щяха да го питат.

Спомни си думите на инструкторите от Академията, според които агентът на ФБР прави средно по един арест годишно. Един арест. Вероятността от употреба на оръжие се равняваше горе-долу на вероятността обикновен войник да бъде ударен от гръм. Но при ООЗ беше различно. Джеръми знаеше, че на пръсти се броят операторите, които не са участвали в инцидент с насилие.

Не се безпокой, стрелбата ти беше отлична, успокояваха го след операцията колегите. Не трябваше да напускаш позицията си, а тази гадория с брашното беше малко шантава, но стрелбата ти е на висота…

Но на практика нещата стояха съвсем различно. В тези времена, когато дори незначителните прегрешения на ФБР бързо ставаха обект на разследвания в Конгреса, току-що приключилата мисия можеше да бъде оценена като отлична. Губернаторът беше получил дъщеря си невредима, двама от терористите бяха арестувани живи, което означаваше, че политиците имат кого да обвиняват при евентуален съдебен процес. И накрая — операцията приключи без жертви или ранени от страна на ООЗ.

Наведе се и извади една тениска от най-долното чекмедже на гардероба. В същия момент жена му излезе от банята и стаята се изпълни с приятния аромат на шампоан.

— Радвам се, че ще отделиш малко време на децата — подхвърли Каролайн, помълча малко, после се обърна да го погледне: — Вестниците съобщават за четирима убити терористи… — Облече дългата бяла хавлия и започна да увива с кърпа мократа си коса. — Кой стреля?

— Две момчета от „Чарли“ — отвърна той. — Албърт Краус и Джими Кийфър… — Влезе в банята и потърси с очи четката си за зъби. — Те поеха голяма част от огъня веднага след като нахлухме…

— Нахлухме? — вдигна вежди Каролайн и включи сешоара си в контакта. — Мислех, че вие сте били навън, в гората…

По телефона той беше максимално лаконичен, а и тя рядко го разпитваше за подробности. Обикновено й стигаше, че не са го ранили.

— Не гора, а джунгла, скъпа. Там има само джунгла…

Изстиска малко паста върху четката си и потърси очите й в огледалото. Разстоянието помежду им беше по-малко от метър, но той изведнъж се почувства на милион километра от нея.

— Аз бях вътре, Каролайн — прошепна. — Стрелях и убих един човек.