Кристофър Уиткомб
Снайперистът (18)

17.

— Тате, тате!

Джеръми прекрачи прага на дома си малко преди часа за лягане в неделя вечерта и стана обект на радостните възгласи на Мади. Нищо от това, което беше вършил през последните няколко дни, не можеше да се сравнява с гласа на малкото му момиченце.

— Мадстър! — извика той, грабна я и обсипа личицето й със серия „картечни“ целувки — стар техен патент. Кристофър чакаше ред на крачка зад кака си. В едната си ръка държеше Боб Гъбата, а в другата — тоалетна четка.

— Две бебета, тате! Две бебета! — извика той. Това беше призив към татко му да ги вземе и двамата на ръце.

— Добре, две бебета! — изръмжа с престорена ярост Джеръми, отпусна се на колене и сграбчи децата в прегръдките си. В следващия миг тримата се търкулнаха на килима, надавайки радостни крясъци.

— Хей вие, двамата! — извика Каролайн, изправила се на прага. — Я оставете татко да си влезе у дома!

Имаше вид на разтревожена майка, която с тревога очаква завръщането на немирния си син.

— Къде ми е подаръкът? — изпищя Мади.

— Ами моят? — пропя Кристофър.

Джеръми усети как сърцето му се свива. Този път изобщо не беше помислил за подаръци.

— В дневната са — обади се Каролайн, предвидлива както винаги.

Джеръми побутна децата към вътрешността на къщата, където пое от жена си подаръците, които би трябвало да купи сам.

— Благодаря — каза по-късно той и понечи да я целуне, но тя побърза да се отдръпне.

— Хей, какво става?

— И още питаш? — втренчи се в него Каролайн. — Изчезваш за четири дни, а след това се прибираш ни лук ял, ни лук мирисал! През това време Кристофър получи възпаление на ухото, Мади хвана ечемик в училище, а аз получих предложение за по-отговорна работа! — Очите й се напълниха със сълзи. — Ти обаче дори не се обади!

— Нямаше как — промърмори той и в душата му се надигна раздразнение. Как да й обясни какво се беше случило? Дори той самият все още не можеше да обхване всички детайли на нощната операция. — Нали знаеш, че понякога се налага да изчезвам без предупреждение? Би трябвало да звъннеш в службата…

— Направих го! Но оттам ми казаха, че си взел отпуск по болест!

Тя чакаше отговор. Отдавна беше изминала трудния път от страха до гнева. Съпрузите, които изчезват с дни, трябва да имат някакъв отговор. Включително и онези от тях, които работят в ООЗ.

— Не знам защо са ти казали подобно нещо — сви рамене той. — Получих заповед за изпълнението на спешна задача. В чужбина… Вдигнаха ме направо от стрелбището на Морската пехота и се осъзнах чак в Йемен… Шантава работа!

В следващия миг си даде сметка, че отново са се върнали във вестибюла, а Каролайн е препречила вратата за кухнята. Изведнъж изпита странното чувство, че се е озовал в чужд дом и жената насреща му не желае да го пусне.

— Йемен?

— Да, в Близкия…

— Знам къде се намира Йемен! — рязко смени изражението си тя и той смаяно млъкна. — Това, което не разбирам, е защо ФБР не ми казва, че си напуснал града за изпълнението на задача! Позволих си дори да позвъня на някои други съпруги и…

— Звънила си на жените на колеги? — Двамата отдавна се бяха разбрали да избягват тъй наречената „Група за взаимна подкрепа“. Повечето момчета от отряда се оплакваха, че тя е само гнездо за клюки, в което се събират жени без работа…

— А какво според теб трябваше да направя? Не се прибираш за вечеря, няма те в продължение на дни. Уплаших се, че ти се е случило нещо!

Мади и Кристофър се появиха тичешком от дневната.

— Какво има, мамо? — уплашено попита момиченцето. Баща й и майка й почти никога не се караха пред тях.

— Няма нищо, скъпа — отвърна Джеръми, а Каролайн ги изпрати да си играят с новите играчки.

— Съжалявам, искаше ми се да ти дам по-добър отговор…

Той е агент на ФБР. Той трябва да има отговори.

— Единственото, което мога да ти кажа, е, че мисията беше строго секретна… — Протегна ръка да я докосне, но тя се дръпна. От очите й потекоха сълзи. — Никога не съм те лъгал, Каролайн! — прошепна настоятелно той. — Беше мисия, повярвай ми!

Протегна ръце да я вземе в прегръдката си и този път тя не се отдръпна. Сълзите й рукнаха като река.

— Тревожа се за теб — изхлипа тя. — Адски е гадно, когато не знаеш нищо!

— Знам, скъпа — прошепна той. — Това няма да се повтори. Обещавам.

 

 

Сирад си позволи един свободен ден в Париж, след което все самолета на „Ер Франс“ за Ню Йорк — отпочинала и доволна, но въпреки това леко напрегната. Личните поздрави на Мичъл, придружени от дванадесет разкошни рози, подсладиха пребиваването й в „Риц — Карлтън“, но не успяха да премахнат огорчението, породено от недоверието му. Само две бяха причините за неговото поведение: или е искал да я подложи на последен тест, преди да й даде пълен достъп до програмата, или е отгатнал намеренията й спрямо Хамид. Първото означаваше благоразумие и предпазливост, а второто — истинско нещастие.

Самолетът й се приземи на летище „Кенеди“ в понеделник сутринта. Пред терминала за ВИП персони я очакваше лимузина на „Бордърс Атлантик“. На задната седалка бяха оставени сутрешните издания на „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Пост“, които съобщаваха с едри букви за сделката, сключена от „Бордърс Атлантик“. На пода на купето беше паднал един брой на „Ню Йорк Пост“, чието водещо заглавие привлече вниманието й.

НАБЕРЕТЕ „П“ ЗА ПРЕДАТЕЛ! — гласеше то, пресичайки физиономиите на Джордън Мичъл и Асам Алал-Бин, заели изцяло титулната страница. Всички вестници публикуваха остри коментари и анализи на саудитската сделка, включително и такива, които бяха приписани на „неназовани правителствени източници“. Всички поддържаха становището, че тази сделка ще се отрази зле на войната срещу тероризма, но финансовите анализи показваха, че за два дни акциите на „Бордърс Атлантик“ са скочили с 14 процента.

Телевизионните канали реагираха по същия гневен начин. Всички популярни предавания нарекоха Джордън Мичъл безсрамен печалбар, чиято корпоративна алчност е надделяла над националните интереси. По ирония на съдбата сочеха свалянето на сенатор Бийчъм от председателския пост на Комисията по разузнаването като главна причина за успешната реализация на тази сделка. В същото време Марселъс Парсънс намекваше, че ако бъде избран на нейно място, той незабавно ще се заеме с ревизията й.

Малко преди осем Сирад се появи в апартамента на Хамид на Осемдесет и втора улица.

— Европа ти се отразява добре — подхвърли той, докато куфарите й звучно падаха на пода. Тя изобщо не си направи труда да му отговори. А когато новият й костюм „Гучи“ последва багажа, вече не можеше да я чуе, дори и да искаше. Комбинацията от френски дантели и специален парфюм превърна входното антре в един чудесен секс кабинет от мрамор и махагон, изпълнен с различни части от облекло, стенания и онези специфични звуци, които тя умееше да издава точно когато трябва.

Когато най-сетне приключиха, Хамид се озова легнал по гръб на пода в хола. Втренчил поглед в платното на Дега, той си задаваше въпроса дали тази картина, пък и всичко останало в живота му, изобщо струва нещо.

— Е, какво искаше да ми кажеш? — върна го в действителността гласът на Сирад. Той се обърна да я погледне и видя как пръстите й откъсват нежното цветче на една петуния от вазата в средата на хола и го поставят върху добре коафираното триъгълниче, маркиращо венериния й хълм.

Главата му се поклати в знак на уважение. Тази жена умееше да управлява поведението си така, че да направи околния свят блед и незначителен. Отвеждаше го на места, за които дори не беше подозирал.

— Ходих на пазар, макар и не в мащабите, в които си го направила ти — отвърна най-сетне той. — И ти купих малък подарък, с който искам да те поздравя за отлично изпълнената задача…

— О, така ли? — възкликна тя, играейки си с цветчето в очевиден опит да го възбуди. — И какъв е той?

— Искаш ли да го видиш?

— Разбира се, че искам. Нима има жена, която да не иска подаръци от любимия си?

Хамид се изправи и придърпа две възглавнички от дивана, за да прикрие голотата си. Нещо в красотата на Сирад винаги го караше да се чувства неудобно от собствената си физика.

— Чакай тук!

Тя се изтегна като котка, питайки се дали седемнадесетият етаж беше успял да оборудва апартамента с микрофони и видеокамери. Хох твърдеше, че е обект на постоянно наблюдение. Мичъл сигурно се е възползвал от отсъствието й, за да изпрати тук своите магьосници с черни торби.

— Само не ми казвай, че не е трябвало да го купя, окей? — промърмори Хамид, появил се обратно с малка, красиво опакована кутийка в ръка. — Жената не бива да казва това, никога!

Коленичи до нея и й протегна кутийката.

— Защо пък да ти го казвам? — вдигна вежди тя. — Обичам подаръците, особено когато са от теб.

Претърколи се на една страна, вдигна ръка и рязко дръпна възглавницата, която прикриваше мъжествеността му. Тикна я между бедрата си и едва тогава поднесе разтворената си длан да получи подаръка, умишлено докосвайки бързо наедряващия му член. Той побърза да премести другата възглавница пред себе си и едва тогава й подаде кутийката. Беше красива, светлосиня на цвят, с изящно преплетените инициали на „Тифани“, завързана с традиционната панделка.

— Любимият ми цвят — отбеляза Сирад, после хвана едната безупречно оформена панделка, а другата пъхна между зъбите си. Самата кутийка остана затворена малко по-дълго, отколкото очакваше Хамид. Тя умееше да изчака подходящия миг, знаеше как да го накара да потръпва от нетърпение, независимо за какво става въпрос.

— Все се питам нещо… — проточи Сирад.

— Какво се питаш? — вдигна глава той.

— С какво точно се занимаваш… — Наведе се да помирише кутийката, след което я притисна към гърдите си и затвори очи. Подаръкът почти изчезна между стегнатите й гърди — на мястото, където би трябвало да бъде женското сърце.

— Знаеш с какво — усмихна се Хамид, протегна ръка и издърпа кутийката. — Търгувам с парите на другите, като задържам малко и за себе си…

— Задържаш много за себе си! — поправи го със смях Сирад.

Той също се засмя.

— Това тревожи ли те?

Синята кутийка леко се плъзна по бронзовата кожа на бедрото й, редовно разтривана със специален гел за слънце „Бранкузи“.

— Не, разбира се. Просто ми напомня, че аз също имам своите цели… Никога не съм толкова арогантна, че да не допускам евентуалната полза от чуждия опит.

Ръката й бавно повдигна нежното листенце от триъгълника между бедрата й и го плъзна по голия крак на Хамид. Когато пръстите й най-сетне докоснаха члена му, той вече потрепваше от възбуда и прилив на гореща кръв.

— Няма ли да я отвориш? — дрезгаво попита той.

— Закъде бързаме? — прошепна Сирад и го приближи до устата си. — Нощта е наша…

— Чакай! — спря я той. Изгаряше от желание да я люби отново, но все пак не забравяше, че изгуби почти цял ден да избира подаръка й. — Искам първо да го видиш! Искам да си го сложиш, преди да…

Езикът й го докосна по начин, който го накара да млъкне насред изречението.

— Е, хубаво…

Тя се отдръпна назад и пое кутийката от ръцете му. Лицето й беше леко нацупено, а очите й се заковаха в неговите, докато пръстите й бавно повдигаха капака. Сиянието на диамантите се отрази в зениците й още преди да погледне надолу.

— Е, харесва ли ти?

— Страхотна е, Хамид! Но най-вече защото ми я подаряваш ти! Със същата радост бих приела и пакетче пуканки! За мен означава много, че си я избрал лично…

Обсипаната с розови сапфири и диаманти гривна беше наистина величествена. Изработена от масивна платина и безупречно шлифовани скъпоценни камъни, тя беше колкото сияйна, толкова и безсрамно тежка.

— Искам да си я сложиш — прошепна Сирад, уви я около китката на Хамид и щракна закопчалката. — Искам да я гледам на теб, докато проникваш в мен…

Хамид седна на пети и потъна в очите й, които блестяха по-ярко дори от диамантите. Тази жена го приемаше заради личността му, заради това, което крие в сърцето си, а не заради парите или поста му. Подозренията на Дитер бяха напълно безпочвени.

Тя се приведе напред и го целуна. В докосването й липсваше дивата страст, която беше демонстрирала при последното си пътуване до Ню Йорк, нямаше го дори онзи плам, с който бяха правили секс преди малко. Хамид за пръв път изпитваше подобно нещо. Дълбоко, искрено, абсолютно лично…

Няма жена, която да прави това, без да изпитва чувства, рече си той, докато стройните й бедра леко се разтвориха да го приемат. Спокойно мога да й се доверявам за всичко.

 

 

— Как така не можете да изискате подобен род информация?

Сенатор Бийчъм седеше срещу агент на ФБР на име Уедърбай, разделяше ги правоъгълна заседателна маса с евтино изкуствено покритие. Това беше същият човек, който най-безцеремонно я изхвърли от мустанга при първия случай, в който се беше предоверила на информатор.

— Ние дори не бива да водим този разговор! Вие имате адвокат, което означава, че сте се възползвали от правата, които ви дава законът. Следователно…

— О, майната им на правата ми! Аз съм достатъчно възрастна, за да ви бъда майка, агент Уедърбай. Знам всичко за законните си права!

Джеймс слушаше и мълчеше. Беше посъветвал шефката си да проведе тази среща в присъствието на адвокат, но тя категорично отказа.

— Съжалявам, госпожо сенатор, но дори да се откажете от правото си на адвокат, аз не мога да обсъждам с вас уликите по това дело, особено онези от тях, които са събрани с помощта на специални разузнавателни средства.

— Нямам предвид улики срещу мен, а уликите, които ще оневинят…

Вратата се отвори и на прага се изправи дребна червенокоса жена с блестящо сини очи, зад която надничаше униформен войник.

— Здравейте, сенатор Бийчъм, аз съм специален агент Милбанк, ръководител на този сектор. С какво мога да ви помогна?

Агент Уедърбай сякаш се смали в присъствието на червенокосата си началничка и изведнъж заприлича на кученце, което очаква наказание от господаря си.

— Зависи, агент Милбанк — отвърна Бийчъм. — Този човек насреща, агент Уедърбай, нямаше никакви проблеми да ме измъкне от една кола и да ме изправи пред федералния съдия с абсурдни обвинения за някаква касета, но сега отказва да завърти един телефон и да поиска информация, която напълно ще ме оневини. — Нищо не можеше да я вбеси повече от бюрократичния инат.

— За какво телефонно обаждане става въпрос? — попита агент Милбанк и хвърли неодобрителен поглед към подчинения си. — Какво си й отказал?

— Госпожа Бийчъм…

— Все още съм сенатор! — изгледа го ледено Бийчъм. — И ще продължавам да бъда дълго след като вие бъдете изритан заради това тъй наречено дело! Затова ще ви бъда благодарна, ако се обръщате към мен с необходимия респект!

Уедърбай погледна шефката си.

— Сенатор Бийчъм… Сенатор Бийчъм твърди, че НАС разполага със запис на телефонно обаждане, което е направила от дома си в нощта на нападението… — Гласът му потрепна от неудържим сарказъм, лицето му се разкриви в иронична усмивка.

— Наистина ли? — изгледа го продължително Милбанк. — Защо това не е отбелязано в предварителния полицейски рапорт?

Джеймс най-сетне откри сгодния момент да изскочи от клетката.

— Госпожа сенаторът си спомни за този разговор доста време след нападението — намеси се той. — Става въпрос за посттравматичен спомен. Един сътрудник на Съвета за национална сигурност се е свързал с нея по клетъчния телефон.

Началничката на сектора се втренчи в него.

— А вие кой сте?

— Моят административен асистент — изграчи Бийчъм. — Който ви каза чистата истина. Този служител на Съвета не само се свърза с мен, но и прояви неблагоразумието да спомене по открита линия кодовото наименование на един секретен проект, което автоматически е задействало системата „Ешелон“. Във Форт Мед се съхранява запис на този разговор… а ние имаме основание да вярваме, че те са записали и друг разговор, който проведох малко след това — по време на самото нападение…

— А мога ли да попитам как се добрахте до подслушвателен запис на НАС? — попита секторната началничка и седна до Уедърбай. — Доколкото съм информирана, срещу вас вече е повдигнато обвинение за неоторизирано притежание на поверителна информация. Фактически аз съм загрижена, че този разговор попада в опасната територия на Петата поправка. А вие имате адвокат…

Джеймс отново пое инициативата:

— Госпожа сенаторът е набрала телефона в службата с идеята да ми остави послание. И точно в този момент е била нападната. По време на борбата неволно е натиснала бутона за задействане на разговора и нашият телефонен секретар е записал всичко.

— В такъв случай къде е касетата? — попита Милбанк. — Ако разполагате с доказателства, които се отнасят пряко до разследването, защо не сте ни ги предали?

— Защото не разполагаме с тях.

— Как така? Защо?

— Защото секретарката неволно е изтрила записа. По онова време в службата цареше пълен хаос…

— Но НАС разполага с този запис! — извика Бийчъм, на която започна да й писва.

— А вие откъде знаете това? — втренчи се в нея старшата агентка на ФБР. — Като бивш председател на Комисията по разузнаването не може да не сте информирана, че Националната агенция по сигурността няма право да подслушва американски граждани в границите на САЩ. Дори и да сте получила достъп до техните файлове, те по закон не би трябвало да осъществяват вътрешно прехващане.

— НАС осъществява пълен мониторинг на ефирното пространство, плюс още куп електронни вибрации — възрази Бийчъм. — Как, по дяволите, биха могли да направят разлика коя идва от американци и коя не, ако не ги прихванат?

И нещата изведнъж спряха на място. Агент Уедърбай гледаше старши агент Милбанк. Бийчъм гледаше Джеймс. И двете страни правеха усилие да запазят чинопочитанието.

— Не мога да ви кажа как разбрах за съществуването на тези записи — почти умолително каза Бийчъм. — Но мога да ви уверя, че ги има. А вие имате право по закон да ги потърсите и изискате…

Милбанк прецени ситуацията за част от секундата, след което поклати глава.

— Страхувам се, че не можем да ви помогнем. Прихващането на вътрешни комуникации от страна на НАС — ако такива наистина са направени — няма да бъде прието от нито един граждански съд.

— Ако вие си свършите работа и проверите тези записи, няма да има никакъв граждански съд! — извика Бийчъм и стовари юмрука си върху масата. — Държа да ви предупредя, че преди да стана сенатор, бях адвокат, госпожице Милбанк! И като такъв мога най-отговорно да заявя, че през последните няколко седмици ние открихме убедителни доказателства, които не само ме оневиняват напълно, но и доказват, че някой се е опитал да ме обвини в престъпление, което не съм извършила! На вас ви плащат, за да разследвате — какво повече искате?

— Искаме правосъдие — отвърна старши агент Милбанк. Гласът й прозвуча спокойно, но решително.

— Как можете да твърдите такова нещо, когато не желаете дори да приемете преки доказателства по делото, което разследвате! — скочи на крака Бийчъм.

Червенокосата агентка не каза нищо, но от лицето й личеше, че няма нищо против да я изслуша.

— Нима не ви безпокои фактът, че все още нямате труп? — без колебание продължи Бийчъм. — Ами кървавата диря, която изведнъж прекъсва на прага на къщата ми? Никой не е видял този вероятно тежко ранен мъж да напуска дома ми — въпреки че е било в края на работния ден, а по това време кварталът ми е винаги оживен… — Бийчъм започна да изброява доказателствата или липсата на такива по начина, по който ги беше изложил Филип: — Как така никъде из къщата няма отпечатъци от този мъж? Как е проникнал вътре? Как е излязъл?

Ако съм имала връзка с този мъж, нямаше ли да остане някаква следа от него? Освен една локва кръв?

— Убийството не е федерално престъпление, госпожо сенатор — поклати глава Милбанк. — Изреденото от вас засяга градската полиция. Намесата на ФБР се основана изцяло на причини, свързани с националната сигурност. Уверена съм, че и вие го знаете…

— Каква национална сигурност е онази касета? Осъзнайте се, агент Милбанк! Вие ме подведохте да се появя на онази среща, вие я контролирахте. Такива ли са стандартните процедури при случаи, в които е застрашена националната сигурност? А между другото, вашето разследване отбеляза ли, че изхвърлих проклетата касета през прозореца, без изобщо да я прослушам?

— Не съм длъжна да ви давам отчет за нашите методи на разследване, госпожо сенатор! — отсече дребната агентка. — Нито пък да ви помагам да градите защитата си. Аз имам пълно доверие в хората, с които работя!

След тези думи стана да си върви.

— Почакайте, моля ви! — стегна се за последен напън Бийчъм. — Аз винаги съм подкрепяла ФБР, тъй като уважавам вашата обективност и професионализъм. В момента ви моля само за едно — погледнете отвъд вестникарските заглавия. И ако наистина държите на правосъдието… помогнете ми!

— Добре, госпожо сенатор — неочаквано бързо се съгласи Милбанк и с това предизвика учудването на всички присъстващи. — Дайте ми доказателства в подкрепа на вашите твърдения и аз ви обещавам да ги разгледам!

 

 

Джордън Мичъл пристигна в отлично настроение с хеликоптер от имението си в Бъркшир. През последните три дни започна да дава признаци на живот най-старата му мечта — да вдигне на крака цялата индустрия, свързана с трансфера на електронна информация. Нямаше никакво значение, че медиите го нарекоха вътрешен терорист, нито пък че различни държавни институции (начело с Министерството на правосъдието и Комисията по ценните книжа) го заплашиха с разследване. Тук вече не ставаше въпрос за схема, родена само във въображението на Мичъл — налице беше живо същество, което само в рамките на няколко седмици щеше да промени начина, по който се прави бизнес.

— Добро утро — поздрави го Траск, щом влезе в кабинета си.

— Добро утро — отвърна Мичъл. — Къде е тя?

— Чака отвън.

Офисният комплекс на магната имаше както обществени, така и частни входове и изходи — включително вътрешна приемна, до която се стигаше само с асансьор, управляван с персонален ключ.

— Сирад! — възкликна той, преминавайки в преддверието, където Сирад прелистваше един брой на „Таун енд Кънтри“. — Моите поздравления!

— Благодаря, господин Мичъл — усмихна се тя. — Радвам се, че нещата се развиха добре.

— Заповядайте, влезте! — махна с ръка той към кабинета, заливайки я с ентусиазма си. Хиляди служители на компанията мечтаеха да надзърнат в това помещение, за което от години се носеха легенди.

Тя се подчини и изведнъж се закова на място. Това, което видя, беше прекалено дори по стандартите на Мичъл. Кабинетът беше с размери десет на тринадесет метра, а таванът му беше двойно по-висок от нормалното, заемайки два етажа. Прозорците гледаха на запад, към Сентрал Парк, а останалите стени бяха плътно покрити със старинни пушки и револвери, чиито приклади бяха инкрустирани със сребро. До високите библиотечни лавици се стигаше по специални стелажи, наподобяващи изящно скеле. Парапетът му беше от ковано желязо и дъски от черен бук, а над него сред красиви фигурки от същия материал бяха окачени платна на стари американски майстори: Ейкинс, Уинслоу Хомър и Франсис А. Силва.

Блестящият паркет на пода беше почти изцяло покрит с оригинални килими „Фарук“ в кървавочервен цвят, а обзавеждането беше в имперски стил — солидно, в тъмни тонове и специално обработено оловно стъкло. Но най-много я впечатли писалището, разположено между два разкошни стола „Ланиер“. Беше огромно и солидно като боен кораб, оформено като лъвска глава и изработено от изключително скъпи и редки материали: пурпурно сърце, тигров клен и розово дърво от Мадагаскар. Плотът му беше покрит от цяла биволска кожа, обработена ръчно в Англия преди стотици години.

В единия край на писалището беше поставена изящна лампа „Тифани“, а в другия — кожен поднос за входящи документи. Между тях лежеше мастилница с изчистени линии и комплект писалки „Картие“, няколко снимки на деца и млади брачни двойки.

— Какво величествено място — промълви с уважение Сирад, докато заемаше кожения стол пред писалището.

Мичъл заобиколи и седна на мястото си. Разстоянието между тях беше поне метър и половина, заето изцяло от масивно дърво.

— Искам да ми отговорите на един въпрос — започна без заобиколки той. — Готова ли сте да оглавите новото ни начинание?

— Да, разбира се — кимна тя, запазвайки нормално изражение на лицето си. В рамките на няколко секунди трябваше да реши колко точно да поиска. — Но преди това трябва да си изясня въпроса с вашето доверие, сър. Искам да кажа, че никой не благоволи да ме инструктира до момента на…

— „Бордърс Атлантик“ работи много усърдно по защитата на инвестициите си — прекъсна я Мичъл, отвори горното чекмедже на писалището и измъкна оттам обикновен месингов ключ. — В случая нещата се развиха толкова бързо, че не успяхме да ви въведем изцяло, но аз не бих се извинявал за начина, по който ви удостоявахме с доверието си… Да го наречем на порции…

Сирад огледа ключа, после вдигна очи към лицето на шефа си. Все още нямаше представа доколко е наясно с плановете й по отношение на Хамид.

— Заповядайте — рече той и й подаде ключа.

— Какво е това?

— Ключ за вашия нов апартамент. Разбира се, в Риад също ще разполагате с подходящо жилище, но ние си позволихме да ви потърсим нещо и тук — нещо, подобаващо на новите ви отговорности…

Сирад протегна ръка и прие подаръка.

— Предполагам, че трябва да кажа благодаря — промърмори тя.

— Сигурен съм, че ще прозвуча малко рязко, но все пак ще ви го кажа — изгледа я тежко Мичъл. — Ако искате да успеете, винаги трябва да помните, че „Бордърс Атлантик“ е пълна с тайни, всички без изключение мои. Този проект се развива бързо, а вие ще получавате информацията, от която се нуждаете.

— От която вие се нуждаете, господин Мичъл — поправи го тя, после кимна с глава: — Добре, съгласна съм.

Направи сериозно усилие да скрие усмивката си. Софтуерът, който бе качила на персоналния компютър на Хамид, вече заливаше Хох и неговите анализатори от ЦРУ с огромен поток информация за секретните програми на „Бордърс Атлантик“. Хох беше убеден, че Хамид държи важна допълнителна информация на дискети и дискове в апартамента си, до които Сирад щеше да има достъп през следващите двадесет и четири часа.

— Много добре — кимна Мичъл. — Получавате неограничени права да ползвате самолетите на компанията, както и да осъществявате аквизиции до един милион долара. Сделки над тази сума трябва да обсъждате с Траск или с мен. А това ще ви е нужно за покриване на разходите…

Подаде й една черна карта „Американ Експрес“. До този момент тя само беше виждала такива, но никога не беше притежавала някоя от тях. Сумата от 160000 долара годишно за лични разходи й се стори достатъчно добра, за да затопли кръвта й.

— Не знам какво да кажа…

— Не е нужно да казвате каквото и да било — махна с ръка Мичъл. — Чака ви много работа. Втората фаза от инициативата „Куантис“ ще ви изстреля в Лондон още следващата седмица — Траск вече ви е запазил място. В два следобед ще проведем подробен инструктаж.

Сирад пусна ключа в джоба си и протегна ръка:

— Благодаря за шансовете, които ми давате — отривисто рече тя. — Бъдете убеден, че няма да ви подведа!

— Няма, разбира се — кимна Мичъл. — Защото няма да ви позволя.

 

 

Джеръми се появи на сутрешния развод в понеделник, точно според думите на Хесус. Били Лутър вече беше започнал проверката.

— Изглеждаш скапан — констатира Лотшпайх, когато партньорът му се плъзна на обичайното си място. Джеръми не си направи труда да му отговори, просто защото все още не си беше отспал.

— Къде е Хесус? — попита след малко той, успял да установи, че столът на взводния им командир е празен. По принцип никой тук нямаше запазено място, но ООЗ операторите бяха хора на навика, превърнали се в такива по силата на своите задължения. Вършеха всичко по точно определен начин — от пиене на кафе в любимата си чаша, до маниера, с който вкарваха патроните в пълнителите. Затова и избягваха да сядат на място, което някой друг си беше избрал.

— Да пукна, ако знам! — сви рамене Лотшпайх.

Хесус летя с Джеръми от Аден през Найроби за Лондон, където двамата се разделиха. Джеръми взе първия самолет за Ню Йорк, докато взводният остана в английската столица, заедно с документите на Алал-Бин и странното оръжие.

— Хей, Лангдън каза ли ти? — смени темата Лотшпайх, докато Лутър обикаляше екипите и отбелязваше кой присъства.

— Какво да ми каже?

— Успя да свали Бъди от първото място. Вчера, по време на упражненията на четвърти полигон, улучи един кълвач от осемстотин метра разстояние. Чист късмет, ако питаш мен, но това те поставя на трето място в класацията. Разполагаш с три дни, за да реагираш…

Джеръми само поклати глава. След преживяното в Йемен, тези състезания му се струваха съвсем като детски игри. Понечи да отговори нещо, но погледът му беше привлечен от някакво движение около вратата. Беше Хесус. Ветеранът влезе в класната стая с преметната на рамото раница, сякаш се беше наканил да присъства на поредния скучен работен ден. Кимна с глава на един-двама свои набори, след което здравата плесна Лутър по гърба. Върху лицата на операторите се появиха широки усмивки.

— Внимавай, ще прочета програмата за пътуването до Пиъри — извика Лутър. — Първи са екипите „Ехо“ и „Рентген“, сборен пункт тук, в четиринадесет нула-нула. Взводните да бъдат тук в един и половина.

Прекрасно, въздъхна Джеръми. Беше забравил напълно, че днес им предстои пътуване до полигона на ЦРУ в Уилямсбърг, по-популярен в разузнавателната общност с наименованието „Фермата“. Това означаваше още минимум седмица далеч от дома — факт, който едва ли щеше да очарова Каролайн.

— Пръв на стрелбището ще мине екипът „Рентген“ — добави Били. — През това време „Ехо“ ще изпълни няколко тактически маневри. Ротация в шестнайсет нула-нула. Въпроси?

Въпроси нямаше.

— В такъв случай да се залавяме за работа — кимна Били и затвори журнала си.

Помещението изведнъж се изпълни с команди, закачливи викове и подмятания. Джеръми видя взводния си да се насочва към изхода и забърза след него. Настигна го чак пред редицата писоари в тоалетната.

— Как спа? — подхвърли той. Въпросът му прозвуча по-скоро като обвинение.

— Като пеленаче, защо?

В тоалетната се появиха двама бойци от други екипи, но Хесус с нищо не показа, че ги е забелязал.

— Нещо не ми харесваш — промърмори той, оглеждайки го отгоре до долу. — Добре ли си?

Пред писоара в съседство застана щурмовак от екипа „Хотел“.

— Искам да знам какво ме очаква сега… — прошепна Джеръми. — За какво да се подготвя…

Обърна се и погледна Хесус. Косата му беше още влажна от гребена, а кожата на лицето му — позачервена от палещите лъчи на пустинното слънце. Под жадните му за сън очи се бяха образували тъмни торбички.

— Да се подготвиш ли? — попита Хесус, изглеждайки искрено объркан. — Какво имаш предвид?

— Стрелбата. Съхранението на веществените доказателства, които събрахме. Предполагам, че пак ще ни посетят представители на Съвета за професионална отговорност…

Хесус дръпна ципа си и се извърна надясно.

— Нямам представа за какво говориш — отсече той достатъчно ясно, за да бъде чут от щурмовака пред съседния писоар. — Но ще ти кажа едно: от онази операция в Пуерто Рико насам се държиш като пълен задник! Ако не се стегнеш, хората ще започнат да те одумват! — Здраво стиснатите челюсти доказаха, че изобщо не се шегува — също като ледения му поглед.

— Хей, почакай… — извика подире му Джеръми, дал воля на гласа си.

— Няма за какво да те чакам, Уолър! — рязко се обърна Хесус. — В четиринайсет нула-нула ни предстои стрелба във „Фермата“. Имаш право на избор: или си вдигаш задника и отиваш да се приготвиш, или намираш Лутър и искаш да те прикачи другаде! Съжалявам за емоционалните ти проблеми, но ни предстои охрана в Ню Йорк и екип „Рентген“ има нужда от стрелци! Хората трябва да са наясно на кого могат да разчитат!