Кристофър Уиткомб
Снайперистът (12)

11.

— Госпожо сенатор! Моля ви, не бива да влизате там!

Човекът, който обслужваше сауната на Сената, благоразумно се дръпна встрани и пропусна Елизабет Бийчъм. На вратата нямаше табела, че помещението е само за мъже, просто защото мъжкият клуб отказваше да признае факта, че вече от тридесет години насам в горната камара работят и жени, които също би трябвало да имат своя отделна съблекалня.

— Марселъс! — заплашително извика тя. В късния следобед на петъчния ден съблекалнята беше почти празна, но лицата на неколцината мъже там станаха бели като сняг, станали свидетели на щурма на Бийчъм. Тя от своя страна беше принудена да извика Парсънс по име, просто защото нещо дълбоко в нея не й позволяваше да го нарича сенатор.

— Елизабет, не можеш да влизаш тук! — изрази протеста си републиканецът от Мейн Бъртрам Матърс, изправен пред огледалото със самобръсначка в ръка. Каза го така, сякаш искаше да прогони ловджийско куче, поело следата на плячката си.

— Къде е той? — извика Елизабет, сигурна, че тук няма много места за криене.

— В сауната — отвърна друг от колегите й. Двама сенатори надникнаха изпод душа, явно озадачени от репликите, разменени на висок глас. Зърнали насочилата се към тях Бийчъм, те решиха, че тази жена в крайна сметка си е изгубила акъла.

— Марселъс! Знам, че си вътре!

Преодоля дългия коридор, насечен от боксовете с душове зави наляво и рязко отвори вратата на облицованата с бели плочки сауна. От отвора бликна бяла пара, която светкавично сведе видимостта до няколко сантиметра.

— Марселъс, мръсник такъв! Вътре ли си?

— Затвори тази врата, Бетси — отговори един слаб глас. — Изпускаш цялата топлина!

Тя влезе вътре и се насочи към етажираните нарове. На най-горния от тях се беше излегнал Парсънс, по-гол от гол охлюв.

— Може би си въобразяваш, че това ще ти се размине, но аз съм тук, за да ти докажа противното! — изръмжа задавена от ярост Бийчъм. Не стана ясно дали главата й се върти от гняв, или от горещата пара.

— Нали можем да обсъдим този въпрос и навън? — попита Парсънс и се надигна до седнало положение. Лишен от дрехи, той беше само едно старче с шкембенце и мокра от пот мръсносива коса. — Все пак съм гол…

— Значи разбираш как съм се почувствала, когато ме арестуваха твоите горили! Но те предупреждавам да не се възгордяваш, Марселъс! И друг път съм виждала такива номера! Доста по-гадни при това!

Входната врата отскочи на пантите си и в помещението се втурнаха двама униформени полицаи от охраната.

— Господи, Боже мой! — кипна Парсънс. — А бе вие не знаете ли какво е сауна? Веднага затворете проклетата врата!

Униформените напрягаха взор през гъстата пара.

— Сенатор Бийчъм, тук ли сте, госпожо? — предпазливо подвикна по-високият, след което се блъсна в нея и побърза да добави: — Моля да ме извините, госпожо сенатор, не исках да…

— Тук съм по служебен въпрос, господа! — кресна Бийчъм. — Нямам нужда от помощта ви!

— Но, госпожо… Това е мъжката съблекалня и вие нямате право да…

— Моля ви, момчета! — направи гримаса Парсънс, издърпа кърпата изпод себе си и я уви около кръста. — Това не е първата дама, която е решавала служебни въпроси тук, вероятно няма да е и последната… Оставете ни за минутка на спокойствие и всичко ще бъде наред…

Полицаите се спогледаха и вероятно доста ясно си представиха кофата с мастило, която със сигурност щяха да изпишат, за да обяснят как точно са изхвърлили единствената жена сенатор от мъжката съблекалня. При това с напълно мокри от горещата пара униформи…

— Ще почакаме отвън — каза след известна пауза единият, после вратата се затръшна подире им.

— А сега кажи какъв ти е проблемът, Бетси…

Тя дори не си направи труда да реагира на неприятното обръщение. Беше ясно, че Парсънс прибягва до него, за да я ядоса.

— Моят проблем? Мисля, че ти имаш проблем с начина, по който ръководя комисията, но не смееш да го изкажеш!

Изобщо не си струваше да споменават факта, че на конгреса през миналата седмица в Бостън единодушно бе номиниран Дейвид Рей Венабъл за кандидат на Демократическата партия в предстоящите президентски избори.

— Мисля, че никога не съм крил неодобрението си по отношение на управленческите ти методи — отвърна Парсънс. Термостатът се включи и помещението се изпълни с нов облак гореща пара. — Но това вече е без значение, нали? Аз получих мястото и до края на работното време ще ти отнемат всички пропуски и пълномощия, необходими за членство в комисията.

Бийчъм приседна на мократа пейка.

— Значи затова е било всичко — промърмори тя, изненадана от собствената си непрозорливост. — Всичко е заради политиката, а оклеветяването е само подробност. Ти просто се стремиш да ми отнемеш възможността да те преследвам!

— Съжалявам, че те виждам в това положение, Бетси. Наистина съжалявам. Но стресът от неочакваната ситуация очевидно е попречил на здравия ти разум.

Тя бавно поклати глава.

— Искаш да повярват именно в това, нали? Мръсно копеле! Искаш да ги накараш да си помислят, че съм превъртяла… И че наистина съм убила онзи нещастник!

Марселъс се изправи, уви един пешкир около кръста си и мина покрай нея. Застана под хладния душ, вдигна сбръчканите си ръце и започна да мие очите си.

— Става въпрос за умението да се види общата картина — рече той. — Умение, което ти очевидно не притежаваш. Вчера получи възможност да се оттеглиш, но я стъпка в калта. В буквалния смисъл на думата. Днес обаче имаш проблеми, които никой не може да реши.

Обърна се и тръгна към вратата.

— Това няма да ти се размине! — извика след него Елизабет.

Той се обърна да я погледне, лицето му се белна сред облаците пара.

— Я се виж на какво приличаш — рече. — Дори да има някой член, който все още вярва в теб, той със сигурност ще си промени мнението, когато във вестниците се появи информация за твоята последна лудост…

С тези думи Марселъс Парсънс отвори вратата и направи знак на униформените полицаи да приберат жената в мокри дрехи, позволила си да проникне в светая светих на Сената. Жената, която до неотдавна изглеждаше най-вероятният кандидат за президент от Демократическата партия, но днес вече беше кръгла нула.

 

 

— Какво ще кажеш за данданията на Г-8 в Ню Йорк? — попита Лотшпайх, докато Джеръми вкарваше своя шевролет „Събърбън“ в паркинга зад стрелбище №4 — официалния учебен център за обучение по тактическа стрелба на Корпуса на морските пехотинци, който се намираше на около километър от ООЗ. Бил Лутър беше споменал, че може би ще отскочи за тренировки до базата на ЦРУ Кемп Пиъри — като част от подготовката за предстоящата икономическа среща на високо равнище в Ню Йорк. На отряда беше възложена рискованата задача да охранява финансовите министри на Афганистан и новото коалиционно правителство на Ирак. Двамата министри бяха поканени за участие, с цел да се демонстрира желанието на света да подпомогне развитието на икономиката на техните страни.

— Ще бъде страхотно — отвърна Джеръми. — Но хич не ми се иска да мисля, че мога да получа някой куршум в гърдите, охранявайки поредната марионетка от Третия свят! — Отвори вратата и излезе навън, под ярките лъчи на слънцето. Стоакровият периметър на стрелбището се простираше пред тях, граничещ в далечината с вековните гори на Вирджиния.

— Аз също не планирам да поема куршум, предназначен за друг — кимна Лотшпайх. — Ако Държавният департамент си свърши работата както трябва, нашият вътрешен периметър ще бъде просто допълнителна изолация. Освен това, изпълнен съм с нетърпение да видя Кемп Пиъри. Чувал съм, че там имат страхотен полигон…

Фриц свали калъфа с пушката „Халибъртън“ от задната седалка, същото правеха и останалите снайперисти от ООЗ наоколо.

— Така е — отвърна Джеръми. — Можело да се стреля дори от кола. Отлично място за загрявка преди охраната на разни важни персони… — После се зае със собственото си оборудване, без да обръща внимание на множеството коли, които нахлуваха на паркинга. Вдигна глава едва когато до тях спря автомобил с издънена докрай стереоуредба.

— Хей, какво става, по дяволите?

Лангдън изскочи от огромния си форд „Експедишън“ със затъмнени стъкла и масивна броня. Вратите му буквално се тресяха от децибелите.

— „Керфор“ — поклати глава Лотшпайх.

— Какво?! — извика Джеръми, почти оглушал от индустриалния метъл.

— „Керфор“ е немска група, в която се е влюбил по време на последната си мисия в чужбина. И оттогава насам слуша само нея.

Джеръми свали калъфа от пушката и извърна глава към Лангдън, който барабанеше по волана в такт с оглушителната музика и гледаше на кръв.

— Слава богу, че е от нашия отбор — промърмори той. Лангдън се беше присъединил към ООЗ преди две години, представяйки една наистина внушителна биография — диплома по право от Университета „Нортуестърн“ и трето място в класацията на двете национални федерации по стрелба. Напоследък се носеха слухове, че се е отдал прекалено сериозно на борбата с тероризма и нищо друго не го интересува.

— Прав си — кимна Лотшпайх, лапна любимия си ментов бонбон и издърпа раница в защитен цвят от задната седалка. След това разтвори ципа й внимателно огледа съдържанието й — последна проверка преди стрелбата. Оборудването беше стандартно и включваше мека торбичка за опора на приклада, прибор за засичане на целта, термоплащ в защитна окраска и 100 броя халосни патрони федерален калибър 168. Това беше оборудването, което носеха повечето снайперисти.

— Бил ли си за по-продължително време в Ню Йорк? — попита Лотшпайх, докато двамата крачеха към бетонния стрелкови комплекс, извисил се над 300-метровото разстояние, определено за стрелба с пушка.

— Ходил съм два пъти, още докато бях в колежа — отвърна Джеръми, избра едно място в средата на рубежа и започна да разставя екипировката си. Разгъна плаща, хвърли настрани калъфа на пушката и опъна крачетата на триножника. Заемането на позиция приключи, след като насочи дулото към мишените. През цялото време затворът беше издърпан назад — за да се вижда, че оръжието не е заредено. — Но докато трае срещата на високо равнище, едва ли ще имаме време да разглеждаме забележителностите…

Лангдън се появи в момента, в който Джеръми приключи с подготовката за стрелба. Зае най-доброто от свободните места — това до Лотшпайх, изпреварвайки поне дузина колеги от ООЗ, които също бързаха натам. Учението започваше точно в девет и хората се притесняваха да не закъснеят.

— Ще се обзалагаме ли? — подхвърли Джеръми, отвори кутия с муниции и положи двата патронодържателя от червена пластмаса на педя от затвора.

— Предлагам обичайния залог — отвърна Лотшпайх. Още на курса по снайперизъм бяха започнали да залагат по долар на всяко учение. Джеръми водеше с около четиридесет кинта.

— Моля, заемете местата си — прозвуча гласът на началника на стрелбището, настанен в контролната кула. Джеръми намести приклада на рамото си и докосна спусъка с пръст. Насочи далекомера си към дърво в дъното на полигона и започна бавно да сканира местността. В миг сред храсталаците изскочиха зелени пластмасови мишени, направени така, че да изглеждат като китайски войници. Триизмерните фигурки тичаха напред-назад, стрелваха се наляво и надясно, все едно играеха хокей на трева. Джеръми присви очи и натисна спусъка. Изстрелът му се сля с тези на останалите снайперисти, наоколо затрещя вихърът на гръмотевична буря.

БУМ! Презареждане. БУМ! Презареждане.

Джеръми бързо влезе в ритъма на тактическата поява на мишените — от по-близките към по-далечните и по-неясните. Това беше симулация на истинско сражение, в което нещата се развиваха именно по този начин. Инструкторите винаги напомняха, че вниманието на стрелеца трябва да е насочено най-напред към най-близките цели, а след поразяването им да се върви към по-далечните. Възползвай се от всяко предимство, дори когато то се изразява само в дистанцията, казваха те.

Натисна спусъка и видя как пада поредната зелена фигурка. Зареди отново и огледа терена за следващата. БУМ! Презареждане. БУМ! Презареждане. Пушката послушно следваше леките, едва забележими движения на ръцете му. Преценяваше дистанцията с помощта на условни маркери, после натискаше спусъка. Мишените тичаха насам-натам, падаха. Месинговите гилзи блестяха под лъчите на утринното слънце. От дулата на две дузини снайперски карабини излитаха малки облачета дим, последвани от заглушени трясъци.

Очакваше, че всеки откат на приклада ще го връща към събитията в онази пуерториканска кухня, но това не се случи. Съзнанието му беше концентрирано в преценката на обстоятелствата около всеки изстрел, ръцете му механично изпълняваха. Беше се превърнал в надеждна и безупречно функционираща машина за убиване.

— Достатъчно! — екна заповед от високоговорителите над рубежа. — Прекратете стрелбата!

Редицата снайперисти на ООЗ вдигнаха пушките си нагоре и като по команда посегнаха към калъфите, в които държаха специалните книжки за отчитане на резултатите от стрелбата. Те съдържаха данните за всяко упражнение, независимо от условията, при които е било проведено: жега, студ, вятър и влажност на въздуха.

— Готово! — доволно промърмори Лотшпайх и записа отличния си резултат в дневника. — Да кажеш нещо за пакета с брашно?

— Какво например? — с неприязън попита Джеръми, на когото отдавна му бяха дошли до гуша закачките на тази тема.

— Искам да кажа, че ми звучи идиотски и през цялото време ми се щеше да те попитам защо, по дяволите, си замерил онзи тип с брашното?

— То беше първото, което ми попадна — отвърна с усмивка Джеръми. — Мазето беше пълно с бензин, следователно зашеметяващата граната отпадаше. Трябваше да измисля нещо друго за отвличане на вниманието. Можех да избирам между брашното и две-три празни бирени бутилки. Предпочетох брашното…

Лотшпайх му хвърли недоверчив поглед. Явно не разбираше какво го е накарало да избере брашното. После тръсна глава и промърмори:

— Всъщност, какво пък толкова? Нали е свършило работа?

— Внимание! — екна гласът на началника на стрелбището. — Готови за бягащи мишени!

Джеръми отново зареди и залепи буза за приклада. Слънцето пареше гърба му. Огледа набързо пустия полигон, очаквайки мига, в който мишените ще изскочат отнякъде и ще хукнат… Нещо го удари по подметката, но в първия момент той не почувства нищо. Едва на третия път си даде сметка, че някой го подритва изотзад.

— Уолър — обади се зад гърба му гласът на Хесус. Обърна се и видя, че му прави знак да се изправи.

В същия миг мишените изскочиха и хукнаха в различни посоки. БУМ! — гръмна колективният глас на десетина пушки, който моментално направи излишни всякакви опити за диалог. Джеръми се изправи на крака и последва взводния към камионетката му, чийто мотор тихо боботеше.

— Какво има?

— Събирай си боклуците и ги мятай отзад! — заповяда Хесус. Изглеждаше напрегнат. — Остави оръжието и документите си на бюрото, значката също.

— Нещо не е наред? — погледна го въпросително Джеръми. Пуерто Рико беше първото нещо, което изплува в съзнанието му.

— След двадесет минути те искам на паркинга, с комплект за пренощуване — заповяда Хесус и се качи обратно в камионетката. През отворения прозорец долетя напрегнатият глас на Хауард Стърн, който викаше нещо по радиостанцията.

— Защо? Предстои ни мисия? — Пейджърът му не беше излъчил задължителния предупредителен сигнал 888. А и колегите му останаха на стрелковия полигон.

— Хайде, събирай си боклуците! — нервно изкрещя Хесус, надвиквайки поредния залп на полигона. После включи на скорост и добави: — И никакви обаждания у дома! Искам пълна анонимност!

Кракът му натисна газта и камионетката изчезна сред облак прах и ситни камъчета.

Оръжие и документи в бюрото? Агентът на ФБР не се разделя със значката и личното си оръжие дори в тоалетната. Къде, по дяволите, се готвеше да го запрати съдбата?

 

 

Сирад се появи на летище „Тийтърборо“ в Ню Джърси с огромен сак, пълен догоре с покупките, които беше направила в последния момент. Тръгвайки за Ню Йорк, тя беше взела съвсем малко багаж, защото не знаеше, че й предстои екскурзия до Близкия изток по нареждане на Джордън Мичъл. Сега обаче навакса, защото успя да овършее няколко бутика.

— Пилотът е вътре и ви очаква — обади се шофьорът, докато спираше пред един от хангарите на гражданската авиация, където „Бордърс Атлантик“ държеше своите самолети. Сирад му благодари и влезе в хангара. Командирът на самолета седеше на нещо като канапе, приведен над плана на полета.

— Само мен ли чакате? — попита го Сирад. Навън времето беше хубаво и тя изгаряше от нетърпение да излетят.

— Добро утро, госпожице Мално — изправи се пилотът и й протегна ръка: — Аз съм Франк.

Сирад го дари с любезна усмивка, но очите й бяха отправени към друг мъж, който се беше изправил пред редицата от черно-бели фотографии на стената, запечатали стари самолети ДС-3 и Груман Отерс. Човекът изглеждаше малко по-грубо скроен от средностатистическите представители на корпоративна Америка. Лицето му й беше познато, но не можеше да си спомни откъде.

— Всичко е готово, можем да се качим на борда, когато пожелаете — рапортува пилотът и посегна към сака й: — Позволете да взема това…

— Аз ще го взема — обади се непознатият и пристъпи към тях. — Ти ще караш самолета. Франк. А аз отговарям за багажа… — Преметна собствения си черен сак през рамо, стисна ръката на Сирад и вдигна сака.

— Здравейте, казвам се Крис Бартолъмю…

— Приятно ми е, Сирад — отвърна тя. Моментално усети, че срещу себе си има опитен играч.

Бартолъмю я огледа с очите на човек, виждал значително по-неприятни гледки. После кимна и тръгна след пилота, който вече крачеше към един блестящ снежнобял „Гълфстрийм“, включен на външно захранване и очевидно готов за полет.

— В Ню Йорк ли работите? — попита Сирад, опитвайки се да надвика свистенето на турбините. Усещаше ясно погледа му, залепен за задника й.

— Да, в отдела по сигурността — отвърна той, настигайки я на крачка от самолета. — Обикновено изпълнявам задачи в чужбина, към които спада логистичната подкрепа на сегашната ви мисия в Дубай.

— О, значи сте от онези в „Заешката дупка“, за които ни е забранено да говорим! — възкликна Сирад.

Той се усмихна и кимна с глава:

— Била ли сте някога в Залива?

— Това ми е първият път — излъга тя и пое първа по стълбичката на частния самолет. Избра си кресло с падаща облегалка, разположено до илюминатора. Бартолъмю пренебрегна всичките единадесет свободни места и се тръсна до нея.

— Надявам се, че нямате нищо против да си правим компания — подхвърли той, а Сирад се усмихна на безочливостта му.

— Нямам — кимна тя и измъкна възглавницата изпод седалката. — Не хъркате, нали?

— Не — усмихна се Бартолъмю. — Ако хърках, момчетата, с които спя по време на път, положително щяха да ми видят сметката!

— Момчетата ли? — театрално изду бузи тя. — А аз хранех такива надежди!

Бартолъмю извади някакво романче и се облегна назад. Изведнъж му стана ясно, че пътуването може да се окаже далеч по-забавно, отколкото си беше представял. Пилотът форсира двигателите и машината бавно започна да рулира към пистата за излитане. Петнадесет минути по-късно един „Гълфстрийм“ с опознавателни знаци на малка фирма за внос-износ със седалище в Антигуа излетя от писта 27 — запад и бързо набра височина.

Сирад гледаше как Ню Джърси се топи в далечината, а душата й развълнувано тръпнеше от предстоящото приключение. Вече изобщо не й пукаше, че е изпратена да изпълнява все още неизвестна задача, за която всички говореха шепнешком, с дълбоко страхопочитание. По всичко личеше, че след три години и половина периферна работа, най-сетне бе дошло време да се включи в голямата игра.

 

 

Регионалното летище „Манасас“ се намира на около петдесет километра от Куонтико, до него се стига по второстепенни пътища на северозапад от международното летище „Дълес“. Близостта му до окръг Колумбия и двете му главни летища го прави добра алтернатива за малките карго компании и чартърните услуги. От двете страни на главната писта се точат безупречно поддържани хангари, в които може да се види всичко — от блестящи корпоративни самолети и частни хеликоптери до скромни едномоторни машини, използвани само за спорт.

Хангар №7 официално се водеше даден под наем на фирмата „Портнър Ейвиейшън“ от Бърк, Вирджиния, но всички на летището знаеха, че тя е прикритие на ФБР, а в хангара се спотайват супермодерни машини, между които два „Нощни хищника“ с турбовитлови двигателя „Мицубиши“, оборудвани с модерна електроника за далечно наблюдение.

— Ще ми кажеш ли къде отиваме? — попита Джеръми, след като излязоха през задния вход на ООЗ и поеха по шосе 234, което водеше към „Манасас“. Движение почти липсваше, горещата пепелявосива пелена се беше разкъсала и на нейно място се настани един от невероятно хубавите дни на вирджинското лято. Въпросът прозвуча съвсем логично, особено предвид факта, че не беше предупредил Каролайн за неочакваното закъснение за вечеря.

— Съжалявам, но нещата се развиха толкова бързо, че самият аз не съм запознат с подробностите — отвърна с въздишка Хесус и въпреки двойната непресечена линия задмина един трактор с ремарке. Скоростомерът показваше близо сто и двадесет и продължаваше да се покачва. Вероятно по тази причина тежката машина се прибра в платното си с цената на доста силно разклащане. — Става въпрос за предаване с участието на Агенцията.

Предаване? Джеръми се учуди. Беше чувал за подобни операции, но не знаеше никакви подробности. Обикновено ставаше въпрос за светкавични прехвърляния в чужбина, за да бъде прибран някой важен беглец, терорист или политически лидер — всеки, който е достатъчно лош и достатъчно политически опасен, за да му се издаде заповед за арест и искане за екстрадиция. Снимки на такива нищо неподозиращи бегълци висят на всяка крачка по коридорите на ООЗ, всички без изключение са хора, които наивно са се надявали да намерят закрила в страните от Третия свят.

Джеръми беше чел за „предавания“, които често са чиста проба отвличания, още преди да постъпи на работа във ФБР. Преди близо двадесет години правителството бе тръгнало по следите на Фауаз Юнис — либийски похитител на заложници, впоследствие преквалифицирал се в наркодилър. Агентки под прикритие с хубав тен и дълбоко изрязани бикини го подмамили да се качи на десетметрова яхта за чаша шампанско, но лодката незабелязано се озовала в международни води. И докато Юнис купонясвал на горната палуба с красивите си компаньонки, от морските дълбини изскочили леководолазите на ООЗ, които за секунди го прехвърлили на бърз катер — от онези, които използват контрабандистите на цигари, и го доставили на борда на чакащия наблизо самолетоносач. След рекордно дълъг полет без междинно кацане престъпникът бил предаден на американските правоохранителни органи.

ООЗ е извършил доста подобни операции. Имало е и периоди, когато това е била единствената работа, която му се възлагала. Като правило отвличанията в чужбина се вършат тихо и без много шум, далеч извън обхвата на радарите, използвани от различните подкомисии на американския Конгрес. Командосите на ООЗ са прибрали доста хора, които минават за заклети врагове на САЩ — Рамзи Юсуф, Мир Амал Канзи, Рамзи Биналшиб, Халид Шейх Мохамед и други — към четиридесетима, „осигурени“ главно след 11 септември.

— Операция в чужбина? — попита на глас Джеръми.

— Ще ти връча точната заповед, след като излетим — отвърна Хесус.

— Европа? Близкият изток? — не мирясваше Джеръми. По принцип беше свикнал с обичайната практика в ООЗ, според която операциите се обсъждаха предварително и в най-големи детайли.

— Задаваш страшно много въпроси за един шибан новак! — изръмжа взводният му командир, после скочи на спирачките с такава сила, че Джеръми почти размаза физиономията си в арматурното табло. Миг по-късно се оказа, че не го е направил нарочно, а просто завива по един от преките пътища за летището. — Виж какво, нещата са организирани по този начин и толкоз. В един момент се обажда някой от началниците, в следващия вече си на борда на самолета. Летиш двайсет и четири часа нонстоп, опрял пушката си в челото на някакъв задник, а група абсолютно непознати хора се опитват да го накарат да говори… После изведнъж кацаш на непознато летище и твоят човек изчезва в някой „Събърбън“ със затъмнени стъкла. Не е като ядрена физика, но на практика се явява най-скъпото гледане на бебета в света…

Хесус замълча, очевидно уморен от приказки. Челото му се беше сбърчило под натиска на това, което Джеръми определи като извънредно силен стрес.

— Имаш ли нещо за дъвчене? — попита след малко той.

Джеръми бръкна в джоба си и извади кутия „Ливай Гарет“. Според Каролайн този навик бе отвратителен, но бавното и ритмично движение на челюстите му помагаше да се съсредоточи. Половината от членовете на отряда дъвчеха тютюн.

— Наслаждавай се на пътуването, Уолър — посъветва го Хесус. — А мисията си е мисия…

Големият форд подскочи през двойната железопътна линия, прекосявайки я със скорост, два пъти по-висока от позволената.

Джеръми кимна с глава. Явно тайните на ООЗ се разкриваха в бавна последователност, минавайки през различни настроения и дълго мълчание. Лапна лентичка тютюн и обърна взор към ниските постройки, които стремително се приближаваха. Има си време за приказки, има си време и за мълчаливо съгласие с неизвестното…

 

 

Слухът за нахлуването на Елизабет Бийчъм в мъжката съблекалня се разнесе още преди Марселъс Парсънс да приключи с ресането и подсушаването. Въпреки че ведомствената полиция само изпрати Бийчъм до външната врата, поражението й стана факт. За неин лош късмет там дебнеше една особено жлъчна репортерка на „Вашингтон Пост“, дошла да интервюира новия лидер на мнозинството и двама председатели на комисии.

— Добро утро, Елизабет — поздравиха колегите й и това беше горе-долу всичко, което успяха да изрекат. Гледаха я с увиснали ченета и очевидно се питаха защо за бога една сенаторка на САЩ излиза от помещението за почивка на колегите си от противоположния пол под ескорта на двама полицаи.

— Ще разменим ли няколко думи, госпожо сенатор? — подхвърли репортерката. Въпросът й прозвуча по-скоро като съвет — от онези, които учителят дава на непокорните си ученици.

— Нямам какво да ви кажа! — отсече Бийчъм. Лицето на репортерката й беше познато, освен това беше изчела всичките материали в „Пост“, посветени на нейната личност. Без изключение бяха боклук, непроверени слухове и предположения на неназовани източници. — Мисля, че вашите хора написаха достатъчно глупости по мой адрес!

Дръпна рязко ръката си и се освободи от хватката на полицая, след което горчиво поклати глава. Вече беше успяла да изгуби не само достойнството си, но и всякакво уважение. Бяха я изхвърлили от обществото на богопомазаните и дори журналистите го знаеха.

— С удоволствие бих направила един-два коментара — подхвърли тя, докато се отдалечаваше. — Но татко ме е предупредил никога да не участвам в състезание по плюене с хора, които използват мастилото на кило!

Секунди по-късно от съблекалнята излезе и Парсънс, косата му беше все още влажна от сауната. При нормални обстоятелства екипът му щеше да работи най-малко час, за да предложи подходяща медийна стратегия за извличане на максимална полза от създалата се ситуация, но днес обстоятелствата не бяха нормални. Той дръпна репортерката встрани и я запозна в подробности с „непристойната случка“ в съблекалнята, при това без нито веднъж да се усмихне.

— Тази жена има изключително сериозни психически проблеми — завърши с въздишка той. — Винаги съм се смятал за неин близък колега и приятел, но след тази случка просто не знам… Доверието ми в нея е сериозно разклатено.

Слухът си има собствени крака и по тази причина всяко злорадство е излишно.

 

 

Малко преди пет следобед от север се появи „Гълфстрийм“ G-IV с регистрационен номер на опашката NA5767. Седнал на пейка в стаята за почивка, Джеръми наблюдаваше кацането му.

— Готов ли си? — попита Хесус, изскочил от вътрешните помещения. Веднага след появата им той се беше затворил в канцеларията на началника.

Джеръми кимна с глава, преметна торбата с провизиите през рамо и го последва навън. Самолетът вече чакаше, поемайки гориво от залепилата се за него цистерна. Стройното му тяло беше боядисано в снежнобяло, със сини и червени линии в предната част. Изглеждаше чисто нов.

— Страхотна машина, особено за военни като нас! — промърмори Джеръми. Взводният командир не отговори, потънал в собствените си мисля. Ръката му се плъзна към джоба на ризата, извади оттам малко зелено тефтерче и започна да набира на клетъчния телефон цифрите, записани в него. Но апаратчето избипка два пъти и утихна.

— Мамка му! — изруга Хесус. — Носиш ли си мобилния?

Джеръми му подаде новия си телефон, получен само две седмици по-рано. Подобно на повечето подразделения на ФБР, те също изваждаха от употреба старите си кодирани „Мотороли“ и преминаваха на марката „Некстел“. Новите апарати струваха доста по-малко, бяха по-леки и имаха по-голям обхват, а на всичкото отгоре бяха оборудвани с пейджинг функция. Голяма част от агентите псуваха, че с тях началството ще може да ги контролира още по-плътно.

— Ще се видим в самолета — подхвърли Хесус и тръгна надясно, отдалечавайки се от електромагнитното поле на захранващите генератори. Джеръми кимна на хората, обслужващи цистерната с гориво, бързо огледа машината и се насочи към стълбичката, залепена за фюзелажа.

— А бе тоя човек май си прави майтап с мен! — промърмори смаяно той, докато влизаше в пътническата кабина. Обстановката в нея беше подходяща по-скоро за рокзвезда, отколкото за обикновен командос. Преди време беше летял в първа класа на „Юнайтед“, но в сравнение с това тук луксозният салон на авиокомпанията му се стори обикновена кошара. Вътрешността на самолета беше тапицирана с дебел тъмносин мокет, мебелирана с разкошни кожени кресла, ламперията беше от тиково дърво, а лампите за четене имаха абажури от опушен кристал. До всяко кресло бе поставен отделен телефон, а огромния плосък екран в дъното на кабината предлагаше телевизионни програми на живо, DVD филми и електронна карта, която отбелязваше всички подробности, свързани с височината на полета, локализацията и външната температура на въздуха.

— С вас има още един човек, нали? — обади се глас зад гърба му. — В манифеста са записани двама души…

Джеръми се обърна към пилотската кабина. Командирът на самолета наближаваше петдесетте. На челото му имаше широки авиаторски очила, а косата му беше стоманеносива.

— Навън е, говори по телефона — отвърна Джеръми и стисна ръката му. — Джеръми Уолър.

— Приятно ми е — отвърна онзи, но не си каза името. — Заредени сме догоре, имаме всякакви неща за хапване. Настанявайте се спокойно. До Гандер ще летим около четири часа, после още толкова до Шанън.

— Гандер ли? — вдигна вежди Джеръми. За пръв път чуваше някакво наименование, свързано с маршрута.

— Нюфаундленд — поляни пилотът, после седна на лявото кресло в кабината и се зае с предполетните проверки. — Не можем да изминем цялото разстояние до Шанън без презареждане…

— Къде, къде? — попита Джеръми.

Пилотът вдигна глава да го погледне, на устните му се появи лека усмивка. После отново се зае с проверките си.

Джеръми се обърна с лице към салона и установи, че вътре са се настанили двама пътници. Този до пътеката изглеждаше командос — най-вероятно от „Делта“ или Екип 6 на „Тюлените“. Достатъчно беше човек да се вгледа в прическата и телосложението му, но имаше и още нещо — от него се излъчваше онази особена непринуденост, характерна за хората, които си играят с огъня.

— Крис — представи се той. — А това е Сирад.

Джеръми се обърна към младата жена до прозореца и с мъка се въздържа да не зяпне. Черната й коса беше прибрана на скромна опашка, матовата й кожа сякаш излъчваше собствена светлина, очите й също — като два мощни прожектора. Тя вдигна поглед от лаптопа пред себе си и леко кимна с глава.

— Приятно ми е — промърмори Джеръми, а тя само се усмихна, вероятно твърде заета за официално представяне.

Джеръми ги подмина, пусна сака си на пода и седна в креслото на последния ред. Странно, че Хесус не го беше предупредил за тези двамата. Но всичко около мисията изглеждаше странно. Защо не издадоха предварителна заповед? Защо нямаше инструктаж?

Издърпа някакво мъжко списание, затъкнато в облегалката пред него, след това хвърли още един крадлив поглед към жената. Беше облечена в джинси и пуловер, на ушите й имаше обикновени златни копченца. И в домашен халат не би изглеждала по-добре.

— Съжалявам, че ви забавих — прозвуча гласът на Хесус, който току-що се беше качил и се занимаваше с прибирането на стълбичката и залостването на вратата. Пилотът махна с ръка и усили оборотите на двигателите, а взводният тромаво тръгна към Джеръми.

— Запозна ли се със съседите? — попита той, отпускайки се в креслото отвъд пътеката. Крис се обърна и му подаде ръка. Жената продължаваше да чука по клавиатурата на компютъра си.

— Да — кимна Джеръми, преструвайки се, че чете списанието. — Ти познаваш ли ги?

— При мисии от тоя сорт никой никого не познава — промърмори Хесус. — Не го забравяй… — Моторите промениха тембър, самолетът се разклати и потегли. — От този момент нататък ще се обръщаме един към друг само с малки имена… Ако искат нещо повече, пращай ги при мен…