Кристофър Уиткомб
Снайперистът (22)

21.

Джеръми погледна часовника си, преди да влезе в асансьора на „Есекс Хаус“ — един от най-хубавите хотели в района на Сентрал Парк. Цифрите показваха 23:17. За четирите часа откакто двамата с Лотшпайх напуснаха командния пункт, те бяха проверили всяка врата, коридор, гардероб и пожарогасител на четиринадесетия етаж. Бяха осигурили асансьорните шахти и разчистили забранените за външни лица зони от покрива до кухнята в приземието. Освен това пуснаха списъка на гостите през компютрите на Националния криминологичен център, митническите и имиграционни власти, ЦРУ и Сикрет Сървис.

Всичко изглеждаше наред, а до пристигането на конкретния клиент — министъра на външните работи на Афганистан, насрочено за 6:15 сутринта, имаше още много време. Джеръми беше доволен от бързия им напредък, но всичко това отстъпваше пред първата и най-важна задача — телефонния номер, който очакваше от Мусто.

— Какво ще кажеш за една проверка на маршрута? — подхвърли Лотшпайх, докато асансьорът ги сваляше към фоайето. Някой все пак трябваше да разиграе придвижването на охранителния взвод от хотела до мястото на срещата на Г-8, намиращо се на Тридесет и втора улица.

— Да я оставим на Хесус и останалите — поклати глава Джеръми. — Те още не са се включили, а на нас ни предстои да проверим калибровките на контролния скенер и да сверим списъка на притежателите на пропуски…

Двамата партньори бяха покрили почти всички точки от десетте страници на наръчника за проверка на терена, при това за почти двойно по-кратко време от нормалното. Тъй като оставаха по-малко от седем часа до кацането на клиента, беше разумно Хесус да разпредели другите задачи между останалите членове на екипа.

Асансьорът спря на партера.

— Виж какво, трябва да проведа един спешен телефонен разговор — рече Джеръми. — Защо не отскочиш да провериш скенера, докато аз потърся колегата от командния пункт, който трябваше да направи някои допълнителни проверки…

Лотшпайх кимна с глава и се насочи към главното фоайе, където вече се беше събрала малка тълпа от костюмирани агенти на ФБР, които щяха да поемат сградата през следващите няколко дни.

— Не забравяй да питаш за превозните средства — подхвърли през рамо той. — Искам да съм сигурен, че няма да ни набутат някой боклук. Имаме нужда от три автомобила с повишена проходимост.

— Ясно — отвърна Джеръми и свърна наляво, където се намираше една пригодена за нуждите на охраната канцелария — задушно, лишено от прозорци помещение с електронен часовник на стената и дъска за съобщения, запълнена докрай с разни вътрешно хотелски разпореждания.

Вдигна слушалката на един телефон, натисна деветката, а след това набра номера на Мусто в Командния център.

— Амустифано — обади се плътен тембър насреща, заглушавайки глъчката в залата наоколо.

— Мусто, обажда се Джеръми. Откри ли нещо?

— Открих, пич. Едно голямо „благодарско“, което ми дължиш. Куп народ се изреди да ме пита какво по дяволите искам да направя, проследявайки някакво сателитно обаждане от Йемен — особено след като се логнаха и видяха файловия индикатор.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джеръми и нетърпеливо погледна часовника си. Хесус и останалите всеки момент щяха да са тук.

— Искам да кажа, че няма и три минути след твоето сателитно обаждане Националната агенция по сигурността прихваща опит за комуникация, идващ от Хамбург, Германия. Местоположението му е на по-малко от сто метра от джипиес позицията, която ми предаде. Използван е един от новите ССТ апарати, който е осигурен срещу подслушване, но времето на излъчване и близостта в позициите на двете комуникации наистина повдигат определени въпроси. Хората са се побъркали около тая „Матрица 1016“, Джеръми. Отвсякъде ме натискат да оправдая искането си.

Джеръми се замисли за момент, после тръсна глава:

— Направи каквото считаш за необходимо, Мусто. Аз нямам какво да крия.

Лъжеше, разбира се, но друга възможност нямаше. Евентуалното официално разследване щеше да стартира от някой служител на средно ниво в Националната агенция по сигурността и щеше да му трябва доста време, за да си пробие път до претоварения Център за терористични заплахи. А докато стигнат до Джеръми, той щеше да знае това, което му трябваше.

— И какво, откри ли го? — попита в мембраната той.

Мусто понижи глас до нивото на околния шум, след което започна да диктува десетте цифри.

— Номерът е от Ню Йорк. Записан е на един инвестиционен филиал на „Бордърс Атлантик“. Не знам какво си намислил, Джеръми, но според мен трябва да го споделиш с щаба… Тук току-що пристигнаха купища с препоръки за санкции и гневни писма срещу Джордън Мичъл и неговата сделка със саудитците. А когато НАС извърши честотен анализ на твоя разговор, новината ще бъде изстреляна направо в Белия дом!

— „Бордърс Атлантик“? Сигурен ли си?

— Абе ти да не си оглушал! — сопна се приятелят му.

— Трябва да съм абсолютно сигурен, Мусто… Къде точно в „Бордърс Атлантик“? Разполагаш ли с конкретно име? Етаж? Дай ми да се заловя за нещо, по дяволите!

— Опитвам се да ти помогна, Джеръми! И едновременно с това те предупреждавам да си пазиш задника. Тая работа няма да спре дотук. Някой непременно ще тръгне да те търси…

— Благодаря ти, Мусто — промърмори Джеръми и погледна цифрите, които беше надраскал върху лист хартия. — Не се опитвам да те прецакам, друже, а просто се опитвам да открия някои отговори… Повярвай ми — успея ли, ти ще бъдеш първият, с когото ще ги споделя!

След тези думи прекъсна разговора и напълни дробовете си с кислород. Защо Хесус е звънил в една от най-големите корпорации на света, запита се той. — При това точно в онази, която всички — от „Вашингтон Пост“ до президента на Съединените щати, плюят за безсрамната търговия с националната сигурност! Нима са успели да купят и Хесус?

Какъв мръсник, мамка му, мрачно си рече Джеръми.

Вдигна слушалката и отново набра деветка. Кой друг, освен Мичъл с неговите огромни мангизи и влияние би могъл да организира подобен удар? Кой друг, освен Мичъл би могъл да има връзка със ССТ телефона на Алал-Бин? Кой друг, освен Мичъл би демонстрирал подобна наглост и безсрамно пренебрежение към законите? Но защо?

Беше набрал половината от цифрите, които му продиктува Мусто, когато вратата на канцеларията се отвори и на прага застана Хесус.

— Чух, че си бил доста зает — промърмори намръщено взводният.

Джеръми затвори телефона и спокойно се обърна да го погледне.

— Подранил си…

Хесус огледа стаята, сякаш за да се увери, че е празна.

— Лотшпайх каза, че сте приключили.

— С изключение проучването на маршрута. Предположих, че вие ще ни подадете една ръка, тъй като имаме да довършваме тук…

Хесус мина на сантиметри от мястото, на което седеше Джеръми. Ръката му се стрелна към масата и грабна листчето, върху което беше записан служебният телефон на Мусто.

— Един човек иска да те види — отчетливо каза той, заби поглед в очите на Джеръми и леко поклати глава. Думите бяха излишни.

— Специален агент Уолър?

Гласът беше приятен и леко снизходителен. Принадлежеше на една миловидна жена, която се появи на прага в компанията на двама едри бойци от специалните части. Единият беше шофьорът с огромните бицепси.

— Аз съм Шийла Рейнолдс от нюйоркската оперативна централа, „Програма за подпомагане на служителите“. Мисля, че трябва да си поговорим…

Стомахът на Джеръми се качи в гърлото му. ППС се занимаваше с онези служители на ФБР, които имаха проблеми с наркотиците или алкохола… И с онези, които бяха превъртели.

— Моля, елате с нас — добави жената. Тонът й беше все така мек и приятен, но в гласа й се долови и стоманена нотка.

Джеръми погледна към вратата, после измести очи по посока на специалните агенти и Хесус.

— Добре — каза той и бавно се изправи.

— Един момент, Уолър — спря го Хесус и протегна ръка. — Ще те затворим в изолирано помещение до момента, в който решим, че си годен за някоя опресняваща главата и тялото операция. Дотогава ще задържа пистолета и служебната ти карта…

 

 

Наетата лимузина на Бийчъм спря в близост до пресечката на Бродуей и Деветдесета улица. Навън се сипеше топъл августовски дъждец. Първият адрес на Шеридан в Ню Джърси се оказа пощенска кутия, значи този трябваше да е верният.

Без да слиза от колата, тя огледа фасадата от потъмнели тухли. Светеха само три прозореца, но това беше нормално за късния час.

— Чакайте тук, ако обичате — каза на шофьора тя.

Слезе от колата и изтича под дъжда към входа на сградата. Разбра, че има проблем, едва когато стигна вратата. Пътят към асансьора беше препречен от униформен портиер.

— Мога ли да ви помогна? — попита той. Очите му внимателно пробягаха по чертите й, а на лицето му се появи леко недоумение. Сякаш не можеше да повярва, че убийцата от телевизията изведнъж е решила да се появи пред него посред нощ — мокра и премръзнала.

— Аз… Аз… О, по дяволите! Вие вероятно вече знаете коя съм…

Мъжът избягваше да поглежда към таблоида „Глоуб“ на масичката. На цялата първа страница на вестника беше поместена снимката на Бийчъм, а над нея с големи букви беше изписано ПРЕДАТЕЛКАТА БЯГА!

— Да, знам коя сте — кимна той. Портиерите виждат какво ли не.

— Искам да говоря с един от наемателите ви — поясни тя, решила да бъде откровена. — Човек на име Валез, обитава апартамент 7А. Мисля, че именно той ме нападна в дома ми и вероятно е участвал в заговор за моето дискредитиране.

Портиерът кимна с глава, но му личеше, че се чуди какво да прави. После вдигна един ламиниран картон от масичката си и прокара пръст по имената на обитателите.

— Вижте, сенатор Бийчъм — започна той. — Брат ми излежава присъда на остров Райкърс, но твърди, че никого не е убивал. Един мой приятел от училище лежи за въоръжен грабеж, но и той твърди, че са го накиснали. Затова би трябвало да ви кажа право в очите, че сте престъпничка, която е предала доверието на избирателите, убивайки онзи човек от Белия дом… Но в продължение на повече от две години аз виждам този Валез всеки ден — „добро утро, господин Валез, лека нощ, господин Валез“… Проявявал съм любезност, но той нито веднъж не си направи труда да ми отговори.

Бийчъм трепна и отмести поглед, тъй като на малкото телевизорче до мониторите на охранителните камери изведнъж цъфна собствената й физиономия. Предаваше Ен Би Си, а заглавната заставка гласеше ПОЛИЦИЯТА: БИЙЧЪМ ВЕРОЯТНО Е БИЛА ШПИОНКА. Маслото в огъня се доливаше и от подвижната лента на топ новините отдолу, която обяви: ИЗТОЧНИЦИ НАРИЧАТ ВРЕДИТЕ ЗА ДЪРЖАВАТА „ОПУСТОШИТЕЛНИ“.

— Бих ви помогнал, госпожо сенатор — продължи монолога си портиерът, докато пръстът му продължаваше да тича по списъка. — За съжаление обаче сте закъснели с двадесетина минути. Днес следобед Валез неочаквано си изнесе багажа, а преди малко му поръчах такси за гарата. Съжалявам, мадам, но той замина…

 

 

Повечето служители говореха за седемнадесетия етаж на централата на „Бордърс Атлантик“ шепнешком, тъй като добре знаеха, че там се съхраняват тайните на най-голямата телекомуникационна корпорация в света. И наистина беше така — на този етаж се пазеха както личните досиета на служителите, така и чертежите на всички важни проекти, като например ССТ телефонията „Куантис“. Но „Заешката дупка“ беше много повече от пазител на патентни и кадрови тайни. Тук се събираха и обработваха корпоративните секретни сведения, данни за сигурността и различни комуникационни проекти, за които имаха представа само хора от най-близкото обкръжение на Дитер Планк.

— Къде сме? — попита Мичъл, докато следваше Траск от асансьорите към обикновена на вид приемна. Зад бюрото вляво седеше униформен гард, вдясно имаше два еднакви дивана за посетителите. Точно насреща беше тежката двойна врата от масивен бук.

— Разполагаме с точен час, но засега липсват данни за конкретна атака — подхвърли Траск, докато вкарваше магнитната си карта в процепа и набираше петцифрен код на клавиатурата до вратата. Системата следеше всички влизания и излизания. — Прихващачите на трафика сочат шест сутринта по Гринуич — а това е малко повече от час…

— Добър вечер, господин Мичъл — надигна се да ги посрещне Дитер. Шефът по сигурността на „Бордърс Атлантик“ носеше обичайните си очила с телени рамки и тъмносин костюм на райета с широки ревери. Направи знак на гостите си и ги поведе към съседното помещение, почти изцяло запълнено от масивна работна маса, върху която бе монтиран терминал от последната версия на „Епъл И — Мак“. Пред клавиатурата се беше настанил мъж с разрошена коса и разкопчана лабораторна престилка, на ревера, на която имаше табелка с надпис „Ръс“.

— Това ли е? — попита с нескрито разочарование Мичъл. Машината изглеждаше съвсем невзрачна.

— О, не се заблуждавайте — подхвърли Ръс. — Пред вас е само потребителският интерфейс. А това, което не виждате, е една мейнфрейм серия „Грей“, благодарение на която системата работи. Наричаме я Оз, тъй като е в състояние да извади на бял свят всичко, от което НАС се срамува… Описва кръгове около „Седемте джуджета“…

— Около какво? — вдигна вежди Мичъл.

— Главният център за информационна обработка на ЦРУ — поясни Ръс. — Седем последователно включени платформи, които работят в синхрон. Но това тук ги праща буквално в шеста глуха — Оз е най-мощната и модерна система за обработка на информация в света.

Джордън веднага хареса този човек. Говореше с малко, но точни думи, познаваше работата си и явно беше запален от идеята да държи „Бордърс Атлантик“ на почетно разстояние пред бавния външен свят.

— Дайте да видим какво може — подхвърли на глас той.

— Веднага — кимна Ръс. Няколко щракания с мишката бяха достатъчни, за да напълнят екрана с красиви графики. Те бяха създадени така, че да улеснят максимално потребителя при навлизането му във високоскоростния Интернет. Стрелката на курсора се спря върху икона с надпис „Трансфери“ и на екрана се появи един делови, но едновременно с това и изпълнен с въображение декор. В най-горния му край изплува прозорче с три опции: „трафик“, „произход“ и „рутинг“.

— Готови ли сме? — попита Мичъл.

Ръс посочи иконата „трафик“ и кликна с мишката.

— Ще ни трябва малко време да стартирам пожара — обясни той. — То е от чисто технологичен характер, за достъп до счетоводните и шифровъчни кодове. Но в Средния Запад сега е късна сутрин и там вече очакват някакви признаци за проблеми.

— А ние готови ли сме за тях?

— О, да… Чуйте това…

Мишката кликна върху иконата с надпис „произход“. На екрана се появи карта на света, върху която Ръс се зае да демонстрира качества — изолираха се отделни региони, страни, градове и отделни финансови институции — частни и държавни.

— Това е нашата програма за проследяване. Тя обединява в себе си джипиес локатор и телефони от системата „Куантис“ с електронни индикатори на серийния номер, автоматично обновяване на информацията за финансови трансакции и счетоводен софтуер на много високо ниво.

На екрана се появи графика и текстова справка за потребителите на „Куантис“ — къде се намират и какво точно си говорят.

— Всяка дума, образ и отделен бит информация, които пътуват по нашата мрежа, могат да бъдат достигнати чрез този или други подобни терминали. Ето, вижте… Вече имаме първия си байт…

Дитер активира вътрешните тонколони и електронно изолираната стая се изпълни гласовете на двама мъже, които разговаряха на арабски. Миг по-късно се включи и гласът на преводача. Разговорът се оказа тривиален — двамата просто изпробваха новите си телефони.

— Министерството на външните работи в Дамаск търси либийски търговец на килими в Александрия, Вирджиния — обади се предупредително Ръс.

— По всяка вероятност ще се окаже, че тези могат да експортират стоката по-бързо и от нас — промърмори Мичъл.

— Ди Ейч Ел, ама денонощно и без почивен ден — жлъчно добави Дитер.

— Ето, стартираме…

Оз изчисли и засече милионите клетъчни комуникационни контакти — от граждански и военни комуникационни спътници, включително тези на НАС и Националната разузнавателна служба. След броени секунди екранът закипя от информация и пред очите на Мичъл зейна черната бездна на международната алчност и подлост, разкрита му от уникалната електронна апаратура.

Поклати глава, вътрешно смаян от лекотата, с която беше проникнал в най-ревниво пазените тайни на правителството. Пари. Все някой трябва да произвежда шпионското оборудване, с което да се следи алчният външен свят. И кой е по-подходящ за това от най-голямата телекомуникационна компания на същия този свят? „Бордърс Атлантик“ беше направила офертите си по-ниски от тези на конкуренцията, давайки си ясна сметка, че в дългосрочен план информацията ще й донесе далеч по-големи печалби от усъвършенстването на продуктовата гама.

Невероятно, промърмори на себе си той. ЦРУ и НАС са превъртели на тема лична сигурност, издават какви ли не електронни карти и цифрови кодове, но в същото време не проявяват никакъв интерес към собствениците на корпорациите, на които поръчват въпросната техника. Хора като Робърт Хансен и Олдрич Еймс^[1] са като пеленачета в сравнение с големите развойни компании като „Форд Аероспейс“ или „Ранд Корпорейшън“. Именно тези компании са създали софтуера, разработили са продуктите и са напечатали указанията за тяхното ползване, които впоследствие се наизустяват от всеки американски шпионин. Все едно че са заключили буркана със сладкото, но са забравили за човека, който притежава рецептата за неговото приготвяне…

— Ето, господин Мичъл! — извика със зле прикрито вълнение Дитер и побърза да увеличи звука. Прозвуча разговорът между сирийското външно министерство и либийския търговец на килими, установил се в Съединените щати.

— Този разговор го чакаме отдавна! Знам, че ще прозвучи банално, но фактът си е факт: след по-малко от час „Бордърс Атлантик“ ще стане господар на света, в съвсем буквалния смисъл на думата!

 

 

Джеръми се отпусна на едно от двете широки легла. Стаята на осмия етаж на „Есекс Хаус“ беше обзаведена много приятно. Служителката на ДПС зае удобното кресло вдясно, а онзи с бицепсите остана прав до вратата.

— Искате ли да ви поръчам нещо? — попита жената. — Чай, безалкохолно?

Безалкохолно ли, изкрещя безгласно Джеръми. Светът се сгромолясваше върху главата му, а тази насреща го третираше така, сякаш е хванал грип!

— Не, благодаря — отвърна на глас той, опитвайки се да се държи нормално. Нямаше представа какво са й казали: ирационално поведение, халюцинации, неочаквано изчезване от работното място. А и онзи инцидент във Фермата — каква глупава разсеяност, господи!

Спомни си изражението върху лицата на колегите си, докато се качваха тук. Единствен Лотшпайх му пожела всичко хубаво. Останалите просто го зяпаха, а в очите им имаше нещо средно между симпатия и презрение. Седнал върху хотелското легло, Джеръми изведнъж се запита дали и Каролайн ще го гледа така.

Направи опит да си припомни телефонния номер. Трябваше на всяка цена да се измъкне от тази стая, трябваше да открие тайната, която Хесус толкова ревниво пазеше от него.

— Всъщност, няма да откажа чаша горещ чай — подхвърли той. Трябваше да е нещо, което жената не може да му предложи веднага. Трябваше да е нещо, което да поръча отвън. — Нали ще ме извините за минута? Искам да отскоча до тоалетната…

Жената го дари с онази съчувствена усмивка, с която го беше посрещнал психологът след акцията в Пуерто Рико.

— Вървете — кимна тя. — А през това време аз ще позвъня на румсървиса…

Джеръми стана и бавно тръгна към банята, плъзгайки се покрай безмълвната грамада от мускули до вратата. Наблюдаваше го с периферното си зрение, надявайки се да открие някаква слабост, някакъв шанс да нанесе удар и да изчезне.

— Съжалявам, пич, но трябва да те виждам през цялото време — изръмжа онзи, изпъна рамене и тръгна след Джеръми към банята.

— Що не вземеш да се гръмнеш — безразлично сви рамене Джеръми и се изправи над тоалетната чиния. Онзи улови отражението си в огледалото и наду перки. Лявата му ръка се протегна встрани, бицепсът заигра като жив. На лицето му изплува лека усмивка на одобрение, тялото му се завъртя. Искаше да се наслади и на раменете си, също оформени изключително добре. Вдигането на щанги в тренировъчната зала положително щеше да му помогне да влезе в ООЗ, унило си помисли Джеръми.

Боецът разкърши вратните си мускули, продължавайки да следи отражението си в огледалото. Изобщо не обърна внимание на затворника, който си свърши работата и пусна водата. Така и не видя светкавичната полудъга, описана от юмрука на Джеръми, който се стовари в слепоочието му. Без да осъзнае какво е станало, гардът изведнъж подгъна крака и се строполи на пода, приемайки формата на прекалено голям куп мръсно бельо.

В момента, в който се възстанови до степен да чуе изненадания вик на жената, човекът с бицепсите осъзна, че затворникът беше изчезнал. Мръсно копеле, изруга се мислено той. Дори пронизителното пищене в ушите не му попречи да разбере, че шансовете му да постъпи в ООЗ току-що се бяха изпарили. Там не приемаха чак такива некадърници!

 

 

Сирад за трети път опита да се свърже с Хох, но отново без успех. Седеше в новия си кабинет в централата на „Бордърс Атлантик“, разкъсвана между неотклонното наблюдение от хората на Мичъл и гадното чувство, че нещо много лошо се е случило в ЦРУ. Хамид не беше в кабинета си и не отговаряше на мобилния си телефон.

Показалецът й с изящен маникюр замислено почука по телефонната поставка. Трябваше да реши какъв ще бъде следващият й ход. Не изключваше възможността нападението в апартамента на Хамид да е било дело на мутрите от седемнадесетия етаж, отговарящи за сигурността на Мичъл. Което означаваше, че ако не намери бърз начин да се измъкне от тази ситуация, следващата атака сигурно няма да има толкова благоприятен край.

Скочи на крака и грабна чантичката си. Лишена от инструкциите на Хох, тя можеше да направи само едно — да отстрани Мичъл със собствените си ръце. Но това означаваше достъп до всички онези тайни, за които босът продължаваше да говори. Означаваше проникване в „Заешката дупка“.

 

 

На около три километра южно от империята на Джордън Мичъл се намираше друг просторен офис, чиято тишина се нарушаваше единствено от тихото бръмчене на флуоресцентното осветление. Тиъдър Алън Докс се наведе да вдигне кошчето, препълнено с празни чаши от кафе „Старбъкс“, изписани на ръка бележки и недоядени понички с конфитюр.

— Бизм Аллах ал-Рахманр ал-Рахман — изрече поредния цитат от Корана той. Само преди година беше избрал правата вяра, но вече беше доста напреднал в нейните постулати. След няколко бързи посещения при своя молла, той уточни новото име, което легализира по съдебен път и което най-пълно отразяваше новото му преклонение: Мустафа Али Мохамед. Звучи като боец от свещения джихад, рече си. Беше избрал името в знак на почит към двамата си любими бойци — Еди Мустафа Хамшо и някогашния Касиус Клей.

Докс изпразни кошчето в специалната количка на почистващия персонал, избърса праха от монитора на най-близкото работно място и се прехвърли на следващото. Това вършеше всяка вечер. Задълженията му включваха два пъти седмично да почиства работните места на арогантните американци, които насочваха империалистическите си пипала към ислямския свят. Преди пет години бе влязъл в затвора за притежание на наркотици, осъден от гадното правителство на белите потисници. По този начин изгуби всички шансове да се измъкне от родния си Южен Бронкс. През всеки един ден от тази безкрайно дълга присъда бе изпитвал разяждащо чувство на омраза към проклетото правителство, но едва след като се запозна с моллата от блок Е, стъпи на вярната пътека към истинския бог.

В момента, в който сърцето му прие новата вяра, нещата изведнъж се промениха. Вече имаше основна посока, имаше чувство за принадлежност. Престана да гледа на себе си като на нещастен общ работник, тъй като се превърна в свещен войн, в оператор под прикритие, който набира ценна информация от кошчетата за боклук, компютърните екрани и пластмасовите папки — тук, в една от най-могъщите банки на Съединените щати.

— Аллах хуакбар — промърмори под нос Докс, обръщайки се за миг към Мека. Съдържанието на кратката му молитва беше тазвечерната му работа да се окаже поне толкова полезна, колкото на братята, отдали живота си на Аллах. Не, тук не ставаше въпрос за самоубийствена мисия, но въпреки това мястото му сред безсмъртните щеше да бъде запазено. Така каза ръководителят на неговата клетка. В момента, в който звънне красивото малко апаратче, което наскоро му бяха подарили, той щеше да използва компютрите на финансовата система за нейното собствено унищожение.

Аллах хуакбар. След по-малко от час щеше да обяви джихад на Западния свят, при това по начин, в сравнение, с който предишните атаки срещу Ню Йорк ще приличат на детска игра. Поне така му казаха…

Докс изпразни поредното кошче за боклук, после отново провери дали е включен новият му телефон „Куантис“, произведен от компанията „Бордърс Атлантик“. Беше твърдо решен да не пропусне най-големия и вероятно последен шанс в иначе пропиляния си живот.