Кристофър Уиткомб
Снайперистът (10)

9.

— Добро утро, агент Уолър, аз съм специален агент Джак Ушиски. — Джеръми стисна ръката на мъжа, който му подаде и служебната си карта, потвърждаваща самоличността му. — А това са колегите ми Мелиса Кенеди и Джон Ли — добави той. — Ние сме от СПО и работим върху инцидента във Вила Давила…

Повечето агенти на ФБР изтръпват от ужас, когато чуят това съкращение, особено ако става въпрос за инцидент, свързан със стрелба. Появи ли се пред тях представител на Съвета за професионална отговорност (СПО) с микроскоп в едната ръка и Правилника за разследване и оперативна отговорност в другата, това почти винаги означава сериозни неприятности.

— Откъде искате да започнем? — попита Джеръми. Беше седнал зад масичката на първия ред — на едно от местата, запазени за командири на екипи по време на сутрешния развод. Проверяващите го агенти се бяха наредили в права линия срещу него.

— Първо ще ви прочетем правата — обади се старшият, на когото Джеръми вече беше успял да забрави името.

— В момента все още сме на етап вътрешно административно разследване — добави жената и му подаде формуляр ФД-395, който съдържаше съвети по отношение на личните права. — Но сме длъжни да ви предупредим, че то може да прерасне в криминално следствие и всичко казано тук може да бъде използвано в съда срещу вас. Имате право да откажете да разговаряте с нас в отсъствието на адвокат. Наясно ли сте с правата си?

Естествено, че беше наясно. Права просто нямаше. Беше си направил застраховка „персонална отговорност“, би могъл да поиска юридическа защита и от Асоциацията на агентите на ФБР. Но прекрасно знаеше, че изправи ли се срещу Съвета за професионална отговорност, ще бъде абсолютно сам. Взе една от писалките за вътрешно ползване с логото на Бюрото и подписа формуляра.

— Готов съм за пържене — промърмори той и веднага съжали за думите си.

В продължение на цял час му задаваха въпроси за стрелбата и предхождащите я събития. С какво е бил въоръжен? Колко патрона е имал в пълнителя? Колко от тях са били изстреляни? Дата на последната му контролна стрелба? Взема ли някакви лекарства? Бил ли е инструктиран за спецификата на мисията? Защо е оковал в белезници мачетерото, който е умирал на пода? Оказал ли е първа помощ на жертвата?

С изключение на последните два, отговорите на тези въпроси бяха лесни. Първа помощ?! Копелето се опита да ме убие, а аз трябва да му окажа първа помощ?!

— Белезници слагаме на абсолютно всички — обясни на глас той. — А време за медицински преценки просто нямаше. Целта ни беше да измъкнем момичето по най-бързия начин.

Агентката си водеше бележки, като от време на време му задаваше уточняващи въпроси и го караше да изрича буква по буква трудни имена като Хеклер и Кох, дефилада^[1] и маскировъчен костюм. Приемаше отговорите му с леко кимане, сякаш да му внуши, че всичко е само формалност. На практика тя беше цивилен следовател, за когото ООЗ бе тайнствена организация, създадена да осъществява героични операции срещу лошите.

Когато приключиха, старшият на екипа го попита пропуснали ли са нещо и дали желае да направи изявление.

— Не, благодаря — отказа Джеръми. Веднага след инцидента беше попълнил задължителния ФД-302, но тези формуляри са известни с извънредно общите и неуточнени въпроси и отговори. Никой не изгаря от желание да опише в детайли кризата, която се случва веднъж в живота и едва ли някога ще се повтори. Адреналинът решително пречи на точните спомени, затова е най-добре инцидентът да се опише с най-общи фрази, да се почине минимум два-три дни и едва тогава да се уточнят детайлите.

— Благодаря за сътрудничеството — изправи се Ушиски. — Ще бъдете официално уведомен за резултатите от това разследване.

Кога би бил един напълно уместен въпрос, но Джеръми не го зададе. Единственото му желание беше да се разкара от тази стая, при това възможно по-скоро.

Тримата от СПО отново се изредиха да стиснат ръката му, после си прибраха формулярите и напуснаха класната стая на ООЗ, заковали очи в бронзовата камбана. За миг той остана неподвижен, опитвайки се да намали темпото, с което се развиваха събитията в живота му. Само преди три дни беше участвал като треньор на дъщеря си в официалния мач от Детската лига, а днес го разследваха от СПО за убийство по време на операция.

Убил си човек, екнаха в съзнанието му думите на Каролайн, заковала се на крачка от него в банята. Съжалявам. Гласът й прозвуча някак отдалеч, чужд и незаинтересован.

— Какво каза Мади след победното й бягане в онзи мач? — опита да смени темата той.

— Какво победно бягане? — учудено го погледна Каролайн, забравила да свали кърпата от мократа си коса. — Нима не желаеш да говорим за Пуерто Рико?

Спомни си, че остави четката за зъби и започна да плиска лицето си, докато картините в главата му се сменяха в безпорядък: плясъкът на изстреляната от Маршал Болдуин топка в ръкавицата на кетчъра, рязкото изщракване на барабана на колта 45-ти калибър, поел поредния патрон, тъничката фигурка на Мади, тичаща с всички сили през игрището… После, без никакъв преход, той изведнъж се озова в къщата на мачетеросите, в разгара на сражението. Картината избухна в главата му с такава сила, че лицето му се сгърчи в неволен тик.

Така течеше времето. Спомените го връхлитаха, когато най-малко ги очакваше — подобно вълните на мигрената, които идват и си отиват без никакъв ред, оставящи го уморен до смърт, като след тежко препиване. Имаше чувството, че сънува кошмар, в който отчаяно се опитва да побегне, но краката му отказват да се помръднат. Над главата му се плъзна облак ослепителна светлина, последван от две гигантски черни дупки, изпълнени с червени и жълти светкавици. Под краката му се появи нещо лепкаво и хлъзгаво. Кръв. Тя се стичаше от главата на простреляния мъж и се събираше на малка локвичка встрани. Простреляният мъж. Без име, без лични документи, автоматически приел прозвището „терорист“ в момента, в който заедно с гадните си приятелчета беше отвлякъл невръстното момиче.

Дали е имал деца, запита се Джеръми, докато се насочваше към вратата на класната стая. Съпруга, близки? Къде ли е живял? Въпросите изскачаха в главата му безпричинно, в бърза последователност, без участие на съзнанието. Даваше си сметка, че има нещо странно в неспособността му да се отърве от тях. Ако не беше убил онзи мъж, вероятно трябваше да убие себе си.

— Хей, тестена главо! — извика някой в момента, в който се показа в коридора. Така наричаха презрените пехотинци от американската армия. Джеръми се обърна към гласа, но коридорът беше пуст.

Вече всичко е различно, помисли си той. Забеляза началото на промяната още по време на традиционното разпускане в офицерския клуб на Рузвелт Роудс, което направиха веднага след операцията. Започна се с няколко втренчени погледа от страна на колегите му и една-две безплатни бири, смесени с текила. Всички искаха да знаят как се чувства, какво е видял в онази сграда, казала ли е нещо малката заложница. Бяха го наобиколили и внимателно слушаха как двамата с Шелънбай бяха открили и отворили тайния капак за подземието. В един момент барът беше толкова притихнал, че се чуваше само гласът на Джеръми, на фона на някаква песен на Джордж Стрейт.

Дните си течаха, от време на време имаше чувството, че операцията в Пуерто Рико беше проведена преди много години. Но имаше моменти, в които изпитваше чувството, че продължава да е там…

Джеръми стана от мястото си в класната стая на ООЗ и направи опит да прочисти главата си. Прекоси коридора и се насочи към процепите на пощенските кутии срещу вратата.

— Не забравяйте да впишете картата си — обади се секретарката и почука по корицата на дебелия журнал.

— Той вече не се регистрира — пошегува се Лотшпайх и го смушка в ребрата на път към собствената си пощенска кутия. — Той е герой от войната.

— Тук е ФБР, а не Морската пехота — отряза го секретарката и му подхвърли една химикалка. — А героите от войната не получават заплата, преди да извършат някои бюрократически процедури.

Джеръми се подчини, после вдигна купчината с кореспонденция, съдържаща лични писма и обичайните дебели пакети на вътрешноведомствената поща, известни като „амбалажната хартия“. Обърна се и тръгна към стаята за почивка в дъното на коридора. Лотшпайх го настигна по средата на пътя.

— Хей, зарежи го тоя регистър — усмихна му се той. — Ако ти трябва нещо, само кажи. У дома наред ли са?

— Да, всичко е наред — отвърна Джеръми и кимна на Джими Галяно — командирът на екип „Голф“, който без намесата му със сигурност щеше да се надъни на онзи часовой пред къщата. Ветеранът му кимна с онази любопитна усмивка на лицето, която за последен път бе показал на състезанието с кучешката каишка. За добро или лошо, той вече не беше новобранецът в редиците на „нощните снайпери“, а изведнъж бе станал член на неспокойното братство на хора, за които натискането на спусъка е част от служебните задължения.

Джеръми се усмихна, решил да превърне въпроса в предположение.

— Как се представят според теб Албърт и Кифър? — попита Лотшпайх. Ставаше въпрос за другите двама оператори, стреляли по време на акцията, които в момента даваха обяснения пред Съвета за професионална отговорност.

— Трябва да кажат истината, нищо повече — отвърна Джеръми. — Стрелбата им беше отлична и няма какво да крият.

Покрай тях минаха двама колеги и приятелски го потупаха по рамото.

— Разбира се, че стрелбата им беше отлична, човече — кимна Лотшпайх. — Тук си абсолютно прав.

На стената срещу Джеръми беше окачена фотография 20х30, на която беше запечатан екипът, участвал в операцията в затвора „Таладега“ през 1990. На такива големи фотоси се радваха само най-успешните операции през годините, десетки на брой. След като приключи разследването на СПО, операцията във Вила Давила щеше да заеме достойно място сред тях — Джеръми беше сигурен в това.

Зави наляво и влезе в „колибата“ на нощните снайпери — просторно помещение, задръстено от работни клетки с площ два квадратни метра, тренировъчни екипи и бойна екипировка.

— Хей, Уолър — извика Мани Салинас, спрял пред автомата за сандвичи на метър от бюрото на Джеръми. — Решил съм да купя на жената една машина за месене на хляб… Да ми препоръчаш някоя марка? — Екипът „Уиски“ беше известен с постоянните си бартерни операции и нелегална търговия. Там се разменяше и продаваше всичко — от шоколадови блокчета до тютюн за дъвчене марка „Бийчнът“. Спечелените пари се харчеха за общото благо на екипа — например за барбекюто в ШНО.

— Целуни ми задника — отвърна Джеръми, но му се прииска да беше измислил по-оригинален отговор. Салинас се беше включил в екипа след Войната в Залива, откъдето се беше завърнал с пълен комплект отличия — като командир на танк от Корпуса на морската пехота, той бе участвал в ликвидирането на неуточнен брой „вражески персонал“.

— На курса по снайперизъм ли научи тоя номер с брашното? — добави Мани, докато си избираше кутийка с плодови дражета. — Или сам го измисли?

Джеръми понечи да отговори, но някой изкрещя „Газ!“ и над преградата на работното му място прелетя пакет с брашно, който се стовари върху бюрото и избухна в облак от бяла прах.

— Хей, майната ви, копелдаци такива! — гневно викна Джеръми, грабна пакета с остатъка от брашното и излетя иззад ъгъла. Но онзи, който беше планирал операцията, отдавна беше изчезнал.

— Спокойно, брато — промърмори Лотшпайх и започна да изтърсва побелелия му гащеризон. — Това е част от процедурата, която просто трябва да изтърпиш…

 

 

Сирад напусна хотелската стая на Хамид малко след осем в петъчното утро, взе такси и се прибра у дома. В друг случай би се ядосала на многозначителната усмивчица на портиера пред входа, но не и днес. Нещата се подреждаха с невероятна бързина и тя нямаше време да мисли за подобни елементарни положения, при които осъмва с вчерашните си дрехи.

— Днес май ще е горещо, Джими — подхвърли тя и го дари с приятелско намигване. Това, което беше получила след дивата нощ с Хамид, изобщо не можеше да мине през ума на този лъстив слуга.

Горе побърза да смъкне изпомачканите си дрехи и да влезе под душа. След по-малко от час имаше делова закуска в центъра, а дори не беше разгърнала каталога на клиентите, с които й предстоеше да преговаря. Хамид позвъни два пъти още докато се обличаше, но тя не намери за нужно да отговори. Той вече беше безнадеждно оплетен от чара й, сега й оставаше само да клати примамката — повече с обещания, отколкото с преки действия.

Позвъни в службата да провери електронната си поща, после грабна куфарчето и бързо се спусна в гаража. Двадесет минути по-късно колата й влезе в паркинга на хотел „Четири сезона“ в Бъкхед. „Бордърс Атлантик“ притежаваше повече от десет хиляди квадратни метра офис площ в Атланта, но тези клиенти държаха срещата да се състои в любимия им хотел. Шефът й прие, просто защото ставаше въпрос за евентуална печалба от 40 милиона долара. Заряза беемвето си пред входа и се насочи към рецепцията. Един от хотелските служители бързо се насочи към нея.

— Госпожица Мално? — попита той със силен източноевропейски акцент.

— Аз съм — кимна тя и се огледа, питайки се как я беше познал.

— Търсят ви по телефона, моля… — рече човекът и й подаде слушалката на безжичния телефон.

— Ало? — притисна я до ухото си Сирад. Беше готова да се закълне, че е Хамид, но още при първия звук в мембраната разбра, че това обаждане няма да има нищо общо с телесните наслади.

— Мислех си, че ще обядваме заедно — обяви един плътен мъжки глас, басов и приятен.

— Ти не си от хората, чиито номера са във файла ми за бързо набиране — отвърна с усмивка Сирад, светкавично окопитила се от изненадата. За контактите си с този човек имаше специален номер, но до този момент го беше използвала само два пъти. — Нека позная, пристигнал си в града, но само за един ден…

Така работеше мистър Хох. Появяваше се изневиделица — винаги когато тя най-малко го очакваше — след което изчезваше, често и без да си довърши изречението. Не губеше нито секунда за прояви на тактичност или някакви сантименти.

— Откъде знаеш, че съм тук? — попита тя.

— О, моля те! — отвърна с безкрайна самоувереност плътният бас. През последните три години той беше нейният резидент — пъпната връв, свързваща я с един мрачен свят, за който малцина подозират. Разбира се, че знаеше — той винаги знаеше всичко.

— Трябва да говоря с теб — рече. — Лично.

— Кога? Сега ли? — погледна часовника си Сирад. Срещата с клиентите беше насрочена за девет, а тя вече закъсняваше.

— Няма да отнеме много време. Ще те чакам в ресторанта на хотела.

Сирад кимна и върна телефона на пиколото. После бе обзета от внезапни подозрения и се огледа, сякаш очакваше да открие човека, който я беше проследил. Прогони това чувство и заизкачва широкото стълбище към ресторанта, по това време пълен с бизнесмени и туристи. Мистър Хох седеше на малка маса близо до кухнята.

— Изглеждаш добре — тихо каза той, но басовият му глас пак излъчи характерния си резонанс. Беше облечен в блейзър от кашмир и сиви вълнени панталони, а от фигурата му се излъчваше онази особена солидност, която е характерна за някои цветнокожи мъже.

— Ти също изглеждаш добре — отвърна Сирад и се настани срещу него и чинията с яйца по бенедиктински, които разсеяно ровеше с вилицата си. Хох протегна ръка да се здрависат и в дланта й се оказа твърд правоъгълен предмет, който тя побърза да прибере в чантичката си, без да го разгледа.

— Ключ от стая 327 — промърмори той и отхапа от препечената си филийка. — На леглото има плик. В него е софтуерният пакет, който трябва да качиш в персоналния лаптоп на Хамид, преди да заминеш на близкоизточната си обиколка.

— Каква близкоизточна обиколка? — учуди се Сирад. — Какви ги говориш?

— Саудитците са изтеглили напред датата на доставката. Желанието им е да пуснат по-рано в действие вашата система „Куантис“.

— Момент — вдигна ръка Сирад. — Мислех, че става въпрос за дата някъде през есента. В момента дори не са ме прехвърлили изцяло на работа по проекта.

— След две седмици ще бъдеш повикана в Ню Йорк, където ще те инструктират за новите срокове на проекта „Куантис“. Малко след това ще отлетиш от Ню Йорк за Дубай за формалния старт на операцията със саудитците.

— За Дубай? А защо не за Риад?

— Саудитските ви партньори искат да обявят договора по време на срещата на високо равнище на ОПЕК. Според тях това е стратегически ход, който ще им даде допълнителна тежест при разпределението на производствените квоти.

Сирад се намръщи.

— А какво ще стане с нашите срокове?

— Налага се да променим и тях — отвърна Хох и посегна към чинията си. — Не виждам какво би ни попречило.

— Защо сега? Многократно ме уверяваха, че акцията ще стартира през есента.

— Нещата се променят и ти прекрасно го знаеш…

Сирад мрачно поклати глава. Гневът й нарастваше.

— Не мислиш ли, че някой би трябвало да ме информира? — попита тя. — Искам да кажа, че нещо не е наред, когато чувам за такива големи промени от теб, а не от ръководството на собствената си компания.

— Да не забравяме за кого всъщност работиш, Сирад — меко подхвърли мъжът. Каза го с тон, който внушаваше, че не би трябвало да обсъждат тема, която е неприятна и за двамата.

Сирад сведе поглед към празната чиния пред себе си. Резюмето й без съмнение би привлякло вниманието на отдела за човешки ресурси във всяка от водещите 500 компании в страната, но истинската й трудова биография започна веднага след завършването на колежа, когато бе вербувана от Централното разузнавателно управление. След двуседмична паравоенна и физическа подготовка в Харви Пойнт, Калифорния, тя бе избрана за член на една тайна група от обещаващи млади разузнавачи, внедрени на мениджърски позиции в големи мултинационални корпорации. Получила кодовото име „Сценично присъствие“, тази нова и дълбоко засекретена система за неофициално прикритие оперираше с презумпцията, че най-добрият начин за събиране на секретна информация е да се върви след парите, които са свързани с нея.

През последните три години Хох ръководеше абсолютно всичко в живота на Сирад — от мъжете, с които трябваше да се среща, до дрехите, които да носи. Той решаваше кога да пътува, къде да ходи на почивка, дори каква марка кола да кара. ЦРУ, а не „Бордърс Атлантик“ определяше съдбата й. В този смисъл повишението на Сирад — включително и трансферът й в чужбина, не беше нищо повече от поредното прикритие. А под него тя продължаваше да е това, което винаги е била — дълбоко законспириран агент.

— Не се тревожи за Мичъл — подхвърли Хох. — Той контролира отблизо инициативата „Куантис“ и ще се свърже с теб в момента, в който задоволи любопитството си относно новата ти интимна връзка…

— Искаш да кажеш, че знае за Хамид?

— Това му е работата — той трябва да знае.

— До каква степен?

— Достатъчна, за да прати хора да те наблюдават. Кабинета ти, телефоните ти, жилището ти.

— Значи снощи са си напълнили очите! — горчиво констатира Сирад. — А тази сутрин вероятно са ме проследили дотук…

Хох започна да маже с конфитюр препечената си филийка, а тя скришом се огледа.

— Втората маса от вратата — обади се той, без да вдига глава. — Аз ще се оправя с тях, докато ти се качваш горе да прибереш софтуера.

— Би трябвало да ме предупредиш за… — започна Сирад, но Хох й хвърли хладен поглед и тя побърза да си затвори устата.

— Извинявам се — промърмори, осъзнала, че си е превишила правата. — Би трябвало да си мълча, но все пак става въпрос за личния ми живот… Който, впрочем, не зная доколко е личен…

— Какво означава „личен“? — попита Хох. — От кого искаш да го скриеш? — Направи знак на келнера да му налее още кафе, отмести чинията и се наведе към Сирад: — Трябва да разбереш едно: Джордън Мичъл е бизнесмен. Неговата единствена цел е да печели пари. Но заподозре ли, че между теб и Хамид има нещо повече от интимни отношения, ще си имаме сериозни проблеми.

Тя мълчаливо се втренчи в зачервените му очи. Те бяха единственото доказателство, че този човек все пак е податлив на стреса.

— Какво ще правя в Дубай?

— Нямаш грижа за Дубай. В момента трябва да мислиш единствено за ключа в чантата си. Качи се горе, прибери софтуера и го качи на лаптопа на Хамид. А това, което Мичъл иска да свършиш в Дубай, остава на втори план…

Хох се облегна назад, хвърли бегъл поглед към наблюдателите до вратата и спокойно довърши кафето си.

— Много ми е приятно да си бъбрим, но ще закъснееш за срещата си — промърмори той, докато подписваше сметката. После стана, наведе се да я целуне по бузата и прошепна: — Много хора се интересуват от тази сделка, Сирад. Едва ли е нужно да ти казвам колко важна за нас е тя…

Изправи се и тръгна към вратата, но Сирад не си направи труда да го проследи с поглед. Очите й бяха заковани в недовършената порция яйца, а умът й напрегнато работеше.

— Мамка му! — промърмори полугласно тя и погледна часовника си. Клиентите вече я чакаха.

 

 

Информаторите са крайъгълният камък на всяка разузнавателна операция. По подобие на агенциите, които контролираше, сенатор Бийчъм също разполагаше с цял куп информатори. Длъжността председател на основната надзорна комисия на правителството означаваше, че тя знае повече от всички за основните процеси, които протичат в държавата: кой кого преследва, кой какво търси и най-важното, защо го търси…

Смело напусна къщата си и започна да си пробива път сред блясъка на светкавиците, тълпата репортери и протестиращи. Спокойно отвори вратата на колата си, настани се зад кормилото и потегли на изток, по посока на Рок Крийк Паркуей, откъдето щеше да стигне до офиса си на Капитолийския хълм. Но вместо да излезе от магистралата на моста Мемориал, тя предпочете изхода за И-395 и се насочи на юг, към Вирджиния. Винаги се беше гордяла с факта, че умее да се оправя сред дълбоко наслоеното вашингтонско притворство, но събитията през последните три седмици я, хвърлиха в дълбоко недоумение. Как кръвта на един юрист от НСС се беше озовала на пода в жилището й? Как личните му вещи се оказаха в гаража й? За пръв път от десетилетия насам тя нямаше към кого да се обърне, за да научи верните отговори.

Засега. Жената, която вчера я беше потърсила в службата, пожела да се срещнат в заведението за бърза закуска „Силвър Сити“ в Потомак Милс — търговски център на тридесет минути път от Капитолия. Бийчъм имаше милион причини да отклони поканата, но нито една от тях не беше достатъчно силна, за да надделее над огромното й желание да разбере какво става. Някой бе решил да съсипе не само кариерата, но и целия й живот. И тя трябваше да научи защо.

— Слушай и кимай с глава, старо момиче! — заповяда си полугласно тя, докато излизаше от магистралата. Това беше първият съвет, който получи след пристигането си във Вашингтон, но въпреки това й беше служил вярно в продължение на десетилетия. — Не отговаряй на въпросите, по-добре е да ги задаваш…

От половин километър забеляза отбивката за закусвалнята и това й даде достатъчно време за преустройване. Спря на паркинга и се огледа, инстинктивно очаквайки да види нещо необичайно. Когато от Агенцията по национална сигурност дойдоха да я информират за засичането на телефонни разговори на „Ал Кайда“ в района на Кашмир, тя прекрасно знаеше как са го направили. Когато Националният картографски институт я запозна с триизмерните си интерактивни топографски карти от най-ново поколение, тя знаеше кой е техният откривател. Но когато нещата опираха до засичането на подозрителна кола, тя се оказа абсолютно безпомощна.

Влезе в заведението и седна на маса до прозореца, от който се разкриваше добра гледка към пътя. Сепаретата от двете й страни бяха заети от шумни туристи, пътуващи по И-95. Оттатък пътеката се бяха настанили половин дузина сивокоси членове на клуба „Мол Уокърс“, чието основно забавление беше да обикалят хилядите търговски центрове, пръснати из цялата територия на САЩ.

— Здравейте, госпожо — стресна я приятен женски глас. Не беше свикнала да живее с толкова обтегнати нерви. — Казвам се Рут…

— Добро утро, Рут — светкавично се окопити Бийчъм. — Моля, седнете…

Фотографската памет на опитен политик й помогна да установи две неща: първо, никога в живота си не беше срещала тази жена, и второ, името й със сигурност не беше Рут.

— Радвам се, че дойдохте — рече Рут.

— А аз се радвам, че се обадихте — кимна Бийчъм. — Вероятно знаете колко много означава това за мен…

Сервитьорката се изправи пред масата и те си поръчаха кафе.

— Помогнали сте на куп хора в този град — установи с равен глас непознатата. — Затова не можех да остана безучастна и да гледам какво става…

Изключителната проницателност на Бийчъм й беше извоювала славата на ясновидка и много хора се прекланяха пред нея. Надушили нещо нечистоплътно в даден проект или операция, те бързаха да го споделят с нея. Вероятно защото винаги бяха наясно къде е нейното място в този безкрайно сложен лабиринт от криви огледала, в който тя така и не си позволи двуличие. Може би тази жена беше някоя от нейните почитателки.

— А какво точно става? — попита на глас тя. — Адски ми е трудно да говоря на тази тема, просто защото нямам абсолютно никаква представа за това, което се случва. В един момент животът ми е ясен и смислен, но в следващия… — Осъзнала къде се намира, сенаторката махна с ръка и остави изречението си недовършено.

— Вижте, аз всъщност не съм наясно какво трябва да направя — промълви Рут, която се оглеждаше толкова често, че съдържателите сигурно щяха да я заподозрат в нечисти намерения. — Не искате ли да се повозим малко? Ще си поговорим в колата…

— Разбира се — кимна сенатор Бийчъм, макар че не й стана ясно защо тази Рут беше настояла да се срещнат на толкова публично място. Пусна петдоларова банкнота на масата и последва жената, която беше тръгнала към мустанг последен модел.

— Сега вече можем да говорим — въздъхна Рут в момента, в който затръшнаха вратите. Запали двигателя и подкара по Принс Уилям Паркуей. — Предлагам да прескочим формалностите и да минем върху същността на въпроса. И двете знаем, че вас ви прецакват, а аз разполагам с нещо, което може да ви помогне…

— Добре — кимна Бийчъм, която до този момент твърдо се беше придържала към правилото за слушане. — Какво е то?

Рут извади от чантичката си една микрокасета — от онези, които се въртяха в телефонния секретар на Бийчъм.

— Какво има на нея?

— Това не трябва да се случва, сенаторе — отвърна Рут, погледна в огледалото и зави в тясна уличка, от двете страни, на която имаше типови двуетажни къщи. — Хората се опитват да ви изпратят послание, с което да ви внушат, че вече не притежавате власт, че е време да се оттеглите…

— Власт ли? Какво общо с властта има всичко това? В един момент пред вратата ми са Тим Ръсърт и Дан Радър, които молят за интервюта, а в следващия пътувам в района на северна Вирджиния с една напълно непозната жена, която иска отговори… Къде тук виждате проклетата власт?

Рут й подаде касетата, но Бийчъм не посегна да я вземе.

— През последните две години светът претърпя огромна промяна — промълви по-младата жена. — На войната вече не се гледа както преди. Разбирате ли какво имам предвид?

— Коя сте вие?

— Може и да не повярвате, но аз съм на ваша страна. Не искам да ви наранят…

Жената отново направи ляв завой.

— Какво означава това? — втренчи се в нея Бийчъм.

— От името на хората, които ви обичат, аз ви моля да напуснете поста председател на Комисията по разузнаването и да се откажете от президентската надпревара. Войната срещу тероризма поема в нова посока, но много хора са на мнение, че вие ще се противопоставите на тези тенденции. Ако откажете да излезете от играта, те ще го направят вместо вас!

Бийчъм поклати глава.

— Вземете я — добави жената и тикна касетата в ръката й. — Тя ще ви помогне да си промените решението.

Бийчъм пое касетата и със същото движение я изхвърли през прозореца. Тази жена очевидно беше на страната на хората, които страшно много искат да я наранят. Записът върху тази касета нямаше да й донесе никаква полза.

— Парсънс, нали? — процеди през зъби тя подозрението, което я беше обзело още от началото на тази странна среща. — Кажете на този жалък страхливец, че няма да се предам толкова лесно. В този град нещата никога не остават в тайна. Ще се бия с него и ще го победя!

— Съжалявам, че мислите така — отвърна Рут, натисна спирачките и отби в банкета. Нещо проблесна в страничното огледало и Бийчъм се обърна тъкмо навреме, за да види как зад тях спира полицейски автомобил без отличителни знаци. — Мислех ви за по-умна…

— Какво правите, за Бога? — попита Бийчъм.

Рут изключи мотора и сложи лоста в положение „паркиране“. Двама мъже в безлични костюми се приближиха откъм страната на пътничката.

— Добро утро, госпожо — поздрави единият от тях. — Вие ли изхвърлихте това?

Микрокасетата беше кацнала на върха на писалката му. Бийчъм хвърли кос поглед към Рут, след което заби очи право пред себе си. Този път не я обзе познатото чувство на отчаяние, може би защото на негово място се появи неподозирано силното желание за бой.

— Аз съм специален агент Уедърбай от Федералното бюро за разследване, госпожо сенатор — представи се човекът със сивия костюм, а колегата му пристъпи напред и отвори вратичката: — Ще ви помолим да слезете от колата!