Кристофър Уиткомб
Снайперистът (20)

19.

Сирад се измъкна от работа малко след четири под претекста, че трябва да си купи дрехи за предстоящото посещение в Лондон. Спусна се с асансьора до фоайето и излезе на улицата. Смени три таксита, с които направи продължителна обиколка на центъра. Използваше контраразузнавателните си познания, придобити в школата на ЦРУ Харви Пойнт в Северна Каролина — достатъчно солидни, за да изпотят и най-опитните агенти по проследяването от седемнадесетия етаж. Когато най-сетне се увери, че след нея няма опашка, тя се спусна в метрото и хвана Шеста линия, която я отведе на една пресечка от апартамента на Хамид на Осемдесет и втора.

Портиерът я поздрави по име и предложи да съобщи за пристигането й, но тя размаха под носа му ключа, който беше получила от Хамид, след което се насочи към асансьора.

— Ало, има ли някой? — попита тя, затваряйки вратата на апартамента зад гърба си. Огромното жилище изглеждаше самотно и стерилно, напоено с онази особена неподвижност, характерна за музеите и раковите отделения.

Не получи отговор и побърза към контролния панел за дезактивиране на алармената инсталация. После тръгна по главния коридор, подминавайки голямата спалня, в която все още висяха дрехите й. Интересуваше я кабинетът на Хамид. Специализираният софтуер на Хох бе копирал стотици страници документи — списъци с инвеститори, номера на рутери, схеми на бъдещи трансакции, замразени активи, лични досиета — но всичко това предполагаше съществуването на допълнителна информация, която отсъстваше от хард дисковете на финансиста. Сирад беше решила да открие именно нея.

Влезе в кабинета и се зае с претърсването. Като IT вицепрезидент на „Бордърс Атлантик“ тя имаше достъп до повечето главни файлове на компанията, но в момента я интересуваха многобройните дискети и сидита, запълнили повечето чекмеджета в бюрото на Хамид. Мнозинството бяха надлежно надписани, но съкращенията и абревиатурите на финансовия мениджър не й говореха абсолютно нищо. Единствената възможност беше да прехвърли всичко в своя персонален лаптоп, но щеше да е дълго и отегчително.

Отвори куфарчето си и понечи да извади лаптопа, ала в същия момент вратата тихо изскърца и тя рязко се завъртя.

— Мислиш се за много умна, а? — прогърмя груб мъжки глас. Фигурата му се очертаваше на прага, но осветлението откъм коридора скриваше чертите на лицето му.

— Кой си ти? — скочи от стола си Сирад, опитвайки се да реши как да действа. Вероятно беше включила някаква допълнителна аларма — само картините на Хамид струваха около 20 милиона долара, а тя очевидно беше подценила охраната на жилището му.

— О, извинете — усмихна се тя. — Задействала съм алармата, нали? Всичко е наред, имам си ключ. — Вдигна ръка, за да го покаже: — Хайде, обадете се на Хамид.

— На никого няма да се обаждам! — изръмжа онзи. — Знам защо си тук!

После прекоси разстоянието до нея на три скока и я сграбчи за гърлото — точно по начина, на който я бяха учили по време на обучението в Кемп Пиъри.

Сирад инстинктивно притисна длани и с рязко движение нагоре успя да разхлаби хватката му. Устните на мъжа се разтеглиха в лека усмивка — той явно приемаше съпротивата й като приятна шега.

— Във Фермата ли те научиха на това? — попита.

Сирад си даваше сметка, че никоя от глупавите защитни тактики, на които я бяха учили, няма да издържи дълго. Тежеше едва 55 килограма, докато мъжът насреща й не само беше едър, но и се придвижваше като професионалист.

В следващия миг той потвърди мнението й, заемайки бойна поза. Придвижи се така, че да й отсече пътя за отстъпление към вратата и да я притисне в ъгъла. Тоя тип явно не беше от охранителната компания. Приличаше на израелец — вероятно от Мосад, а може би от Шин Бет или дори на тяхната група за мокри поръчки — Китон…

Със светкавично движение, изпреварващо реакцията на Сирад, мъжът се гмурна надолу и я сграбчи за косата. Тя реагира със саблен удар и навря пръсти в очите му.

— Кучка! — изрева той. По бузите му се плъзна кръв, а адреналинът накара телата им да потръпнат. Край на преструвките, край на театъра. Някой тук щеше да умре.

Мъжът й нанесе страхотен удар, ушите й писнаха. Но това не намали желанието й за борба и тя отново замахна.

Кракът й успя да улучи меката тъкан между краката му, но преди да затвърди и разшири атаката си, рамото му я тласна с огромна сила и я залепи за стената. Долната част на ръката му се стрелна нагоре и притисна ларинкса й, лишавайки дробовете й от въздух.

Очите на Сирад изскочиха, ръцете й се вкопчиха в него. Колената й започнаха да работят с бясна скорост, като на полудял велосипедист, ритайки и блъскайки този великан без никакъв ефект. В съзнанието й проблеснаха картини от един живот, изпълнен с болка и предателства. С лъжи и манипулации, с всички гадории, до които беше прибягвала, за да получи това, което иска. И в крайна сметка стигна дотук…

След миг на агония болката започна да стихва. Съзнанието й се замъгли и престана да регистрира паренето на дробовете, останали без кислород. Всичко пред очите й започна да избледнява — стаята, Мичъл, ЦРУ, животът…

После изведнъж се озова просната на пода и отново дишаше. Над нея шаваха неясни фигури. Чуха се остри подвиквания, последвани от удари. Нещо тежко се стовари на пода. Две силни ръце я изправиха на крака.

— Къде е дискът? — попита рязък мъжки глас, който й беше смътно познат. — Онова сиди… Къде е?

Понесоха я към дневната. Стана й лошо. Отворила широко уста, тя гълташе въздуха на едри глътки, връщайки се към живота. Кои бяха тези мъже, защо я бяха спасили?

 

 

Джеръми приключи със свалянето на бронежилетката в момента, в който колата на Мейсън закова отпред. Проверките по време на обучение бяха нещо нормално за командира на ООЗ, особено на отдалечени полигони като този. Но когато той слезе от джипа и се насочи право към декорите на неотдавнашната стрелба, в корема му се образува огромна буца.

— Главите горе! — подхвърли с напрегнат шепот Кокс. — Старецът току-що пристигна.

Мейсън направи знак на Хесус и го дръпна встрани. Двамата размениха няколко реплики на тих глас, след което Хесус се обърна и махна по посока на Джеръми.

— Уолър! Лотшпайх!

— Сега пък в какво ни забърка, копеле? — полугласно подхвърли Лотшпайх.

Джеръми го стрелна с поглед, дръпна ципа на комбинезона си и запретна ръкавите. Изпълняваше една от заръките на баща си, която гласеше: Никога не им позволявай да видят, че се потиш…

— Здрасти, шефе — поздрави той, приближавайки се към двамата командири. — Какво има?

— Имам една задача за вас двамата — лаконично отсече Мейсън, който по принцип не обичаше да говори много. — Току-що ми се обадиха от Държавния департамент. Обектът за охрана пристига по-рано от предвиденото. От вас искам да отлетите за Ню Йорк и да се заловите с професионалното наблюдение на хотела.

— А останалите от взвода?

Джеръми си даваше ясна сметка, че този въпрос не подхожда на статута му, но тази задача изглеждаше малко прибързана за двамата най-нови оператори на екип „Рентген“.

— Остават тук, ще работят по движението на превозните средства заедно с „Ехо“. По някое време през нощта също ще тръгнат на път. — Мейсън рядко си правеше труда да разяснява заповедите си. — Защо? Да не би да имаш предвид нещо по-добро?

— Не, шефе. Готов съм да тръгна.

Каролайн щеше да побеснее, но това в случая нямаше никакво значение. Мейсън се беше женил три пъти. Но ООЗ винаги беше на първо място, независимо от характера на конкретната мисия.

— Добре — кимна той. — Уолт ви чака на пистата. Той ще ви откара до Ричмънд, откъдето ще хванете някой граждански полет…

Без да каже нито дума повече, Мейсън се качи в своя „Експлорър“ и изчезна по Парч Роуд.

Три часа по-късно Джеръми, Лотшпайх и две препълнени тактически раници излетяха от международно летище Ричмънд към нюйоркското летище „Кенеди“. Малко преди излитането му се удаде възможност да звънне у дома, но никой не отговори и той остави съобщение.

— Ще ти обясня по-подробно като се видим — гласеше то. Във всички случаи Каролайн нямаше да го разбере.

 

 

Бийчъм караше на изток по Рок Крийк Паркуей, избрала по-късия път между главно шосе 266 и Ленгли. Беше си направила труда да позвъни предварително и да поиска среща със заместник-директора по контраразузнаването Джордж Шеридан, когото познаваше още от времето му на говорител на малцинството в Сената. Дългогодишен приятел на президента, Шеридан си беше спечелил недосегаем статут благодарение на важната информация за ръководителите на „Ал Кайда“, събрана от неговия екип. Двамата с Бийчъм бяха добри приятели, въпреки че той беше заклет републиканец. Едва ли някой от политиците във Вашингтон имаше повече познания от него за разузнавателната общност. И ако някой изобщо можеше да й помогне в сегашната ситуация, това несъмнено беше Шеридан.

Паркира вдясно от главния вход и влезе във фоайето за издаване на временен пропуск. Получила документа, тя се върна в колата и подкара по серпентината на покрития гараж. Намери място чак най-горе, редом с микробусите за спешен превоз. Хора от екипа на Шеридан я чакаха пред новата административна сграда. Три минути по-късно тя вече влизаше в кабинета му на седмия етаж.

— Как си, Елизабет? — попита я с искреност в гласа той.

Вместо отговор тя извади от чантичката си портативен касетофон „Олимпъс“ и натисна клавиша за възпроизвеждане. Шеридан изслуша записа на касетата мълчаливо, но с видим интерес.

— Какво беше това?

— Запис на нещо, което никога не се е случвало.

Той се облегна назад и прекара длан по грижливо сресаната си коса.

— Ще трябва да ми разкажеш малко повече…

— Добре, слушай — кимна тя. — Става въпрос за малко сладко проникване в частен дом, отговарящо на инструкция 101. За вкус е прибавена инфантилна паравоенна операция, подходяща за начинаещи курсанти. Секретна, разбира се. Или, казано иначе — една шибана акция за изграждане на фалшиво обвинение.

— Не разбирам накъде биеш — поклати глава Шеридан.

— Вечерта, когато бях нападната, един млад служител от Съвета за национална сигурност ми позвъни във връзка със заседанието за „Старфайър“, насрочено за определен час в Белия дом. Помниш ли го?

— Разбира се. Ти не се появи.

— Той употреби думата Старфайър по открита линия — поклати глава Бийчъм. — С което, естествено, е задействал системата „Ешелон“, която автоматично маркира моя номер за 24-часово подслушване.

— Не могат да го направят, защото ти си…

— Не ми цитирай инструкциите, Джордж — прекъсна го тя. — Нали знаеш манталитета — записвай всичко, пък после нека Господ да се оправя. Записали са две обаждания. Това тук ме оневинява.

Скептичното му изражение се запази.

— Записът от НАС ли е свален?

— Да, но без регистрация. Искам да ме снабдиш с копие по официалните канали.

— Знаеш, че не мога, Елизабет — поклати глава Шеридан.

— Обвинена съм в убийство, Джордж — хладно го изгледа тя. — А тази лента доказва, че не съм го извършила. Чуй я пак… — Пусна финала на записа и поклати глава: — Парсънс е… Споменават името му.

— Стига, Елизабет — усмихна се Шеридан. — Това може да е всяко друго име. Ти твърдиш, че е Парсънс, но едва ли можем да сме сигурни без професионален анализ…

— Затова съм тук. Твоите хора ще му направят професионален анализ.

— Аз съм заместник-директор по контраразузнаването, Елизабет — напомни й той. — Ако изпратя тази касета в лабораторията и поискам да докажат връзката й с някаква конспиративна теория, цялата тази сграда ще си умре от смях!

— Ти си политически назначен да отговаряш за девет самостоятелни шпионски централи, занимаващи се с психологически операции, кампании по проникване, скрито финансиране за милиарди долари — все програми, които са толкова секретни, че ще ти трябва разрешение от господ бог, за да прочетеш само етикетите върху папките им. По дяволите, Джордж, трябва да го признаеш — там навън има един свят, в който ти не можеш да си пъхаш носа! А аз те моля за помощ, защото това трябва да се докаже.

Шеридан замълча. Той прекрасно знаеше, че като много ръководители на отговорен пост, и на него му се спестяваха част от мрачните тайни на собствения му бизнес.

— Да речем, че си права — бавно промълви той. — Но защо един сенатор на Съединените щати ще прояви желание да те компрометира и унищожи? И за целта да стигне до убийство? При това не на кого да е, а на юрист в СНС. Абсурд!

Бийчъм усети как гръбнакът й се вдървява от справедливо негодувание.

— Не ми трябва обяснение, трябва ми име! — отсече тя. — Анализ на три секунди аудиозапис. Три секунди истина. Ти си единственият човек, който може да ми помогне.

Той помълча известно време, после кимна и си записа нещо в бележника.

— Остави ми касетата. Ще видя какво мога да направя.

— Има и още нещо — погледна го настоятелно Бийчъм. — Мъжът, който ме нападна, има татуировка на ръката, най-вероятно направена по време на военната му служба… — Извади от чантичката си рисунка, върху която работеше от известно време. Чифт зарове, единият обърнат с цифрата едно нагоре, а другият — с две от страните си, на които са изписани двойки. — Надявам се да я проследиш…

Шеридан плъзна пръст върху рисунката.

— Имам желание да ти помогна, Елизабет, в името на дългогодишното ни приятелство — промълви той. — Но ако чуя за този разговор от устата на друг човек, категорично ще отрека всичко!

— Разбирам те, Джордж — кимна Бийчъм. — И ти благодаря.

Категоричното отрицание е крайъгълен камък в тяхната работа. Просто част от играта…

 

 

— Добре ли си?

Сирад лежеше на дивана със златиста дамаска в хола на Хамид, а наоколо се движеха петима-шестима мъже. Двама от тях теглеха за краката безжизненото тяло на онзи, с когото се беше борила.

— Можеш ли да дишаш? — попита Джордън Мичъл, който се оказа мъжът над нея.

— Какво стана? — безсилно прошепна тя. — Какво правите тук?

Надигна се до седнало положение и бързо вдигна ръка към гърлото си. Не беше в състояние да преглътне, адска болка пронизваше слепоочието й. Малко над лявото й ухо се беше оформила цицина с големината на топка за голф.

— Какво стана? — повтори тя.

— Мисля, че ние трябва да ти зададем няколко въпроса — поклати глава Мичъл и махна с ръка. Напълно безчувствен, мъжът, който я беше нападнал, изчезна през една от вратите, влачен от двама непознати.

Сирад направи усилие да разпръсне мъглата, която се стелеше в главата й.

— Лошо ми е… — прошепна тя, наведе се над кошчето за боклук и повърна. — Извинете… — Нов пристъп я принуди да остави фразата си недовършена.

— Вероятно си получила сериозна контузия, но ако не бяхме се появили, той със сигурност щеше да те убие.

Сирад вдигна глава и срещна очите на Крис — офицера от сигурността, с когото беше пътувала до Дубай.

— Слушай ме внимателно, Сирад — погледна я настойчиво Мичъл. — Нашият специален отдел откри, че от момента на твоето завръщане някой се опитва да проникне в най-секретните ни файлове. Не знаем кой е той, но съществува вероятност твоята поява тук да е свързана с евентуалната кражба на част от личните файлове на Хамид…

Сирад замълча, но умът й трескаво работеше. Дали я подлагаха на поредния тест?

— Къде го отнесохте? — попита тя.

— Не се безпокой за него — отвърна Крис. — Повече няма да те безпокои, но неговите хора — които и да са те, сигурно ще дойдат да го потърсят…

Сирад направи опит да разсъждава въпреки гаденето и болката.

— Какво ти каза той? — попита Крис. — Познаваш ли го?

Сирад само поклати глава. Не беше го виждала никога през живота си.

— Попита ме за някакъв диск — промърмори след кратка пауза тя. — Искаше някакво сиди, което съм била взела…

Мичъл се изправи и започна да крачи напред-назад. Устните му се превърнаха в тънка черта, а на слепоочията му започнаха да пулсират тънки венички. В очите му се четеше обвинение.

— Казах ти проклетото нещо да не напуска седемнадесетия етаж! — изкрещя той към някого вляво от себе си. Сирад надникна натам и видя бледата физиономия на Хамид, облегнал се на стената до камината. Изглеждаше дълбоко разстроен, страхуваше се.

— Съжалявам, господин Мичъл — смотолеви той. — Мислех си, че тук ще е на по-безопасно място.

Сирад понечи да повърне отново, но с върховно усилие на волята ограничи процеса до две дълбоки хълцания.

— Почистете я, за Бога! — изръмжа Мичъл.

Крис и двама от хората му изправиха Сирад на крака и я поведоха към кухнята. Мичъл остана в присъствието на Хамид и Дитер. В ранния следобед Траск бе напуснал града, поемайки грижата за други неотложни дела.

— Дали е успяла да запише нещо? — попита магнатът, след като вратата се затвори зад хората от охраната.

— Не, но е имала такива намерения — поклати глава Дитер. — Все още не е ясно какво знае за мащабната операция — разбира се, ако изобщо знае нещо…

— Не би могла да се добере до нищо съществено, с изключение на няколко копия от сметки — позволи си намеса Хамид. — Просто това е всичко, което държа тук. Документите на Алал-Бин никога не са копирани, никога не са напускали сградата!

— Ти все много знаеш! — сряза го Мичъл и отново закрачи напред-назад. — Искам да я държите под ключ! Нямаме време да се занимаваме с нови проблеми!

— Ако позволите, господин Мичъл… — обади се колебливо Дитер. — Задържането й ще предизвика нови проблеми и нищо повече. Ако наистина се е научила да краде от нас, по-добре да я пуснем да си върши обичайната работа и да я следим. Само по този начин можем да разберем за кого работи…

— Хамид? — рязко попита Мичъл и се обърна към човека, който познаваше най-добре както Сирад, така и търговията с периферни книжа.

— Съгласен съм — кимна финансистът. — Тя ми се доверява, господин Мичъл. Оставете я тук още един-два дни и аз ще разбера какво знае. — Интимните му интереси бързо избледняваха, просто защото тази жена можеше да му причини огромно зло. — Ако датите в документите на Алал-Бин са верни, разполагаме с още четиридесет и осем часа, за да обърнем нещата в наша полза.

Мичъл престана да крачи и кимна с глава. След два дни Съединените щати щяха да бъдат подложени на най-жестоката атака в своята история — атака срещу паричните потоци на страната, която, в случай на успех, щеше да даде на организаторите си реален контрол върху най-мощната икономика на света. Той беше инвестирал милиарди, за да се предпази — а дори и да реализира известна печалба, но нещата бързо излизаха от контрол. Хамид бе прав — времето е малко, но няма причини за паника.

— Добре — съгласи се Мичъл. — Но искам да бъде наблюдавана неотстъпно, двадесет и четири часа в денонощието! — Пръстът му се заби на сантиметър от гърдите на Хамид: — До утре сутринта на бюрото ми да е пълният анализ на трансакциите! Уолър току-що пристигна в Ню Йорк, а нашите станции улавят подозрително оживление по ССТ телефонията. В същото време Агенцията си трае и това не може да не буди подозрения. Нещата трябва час по-скоро да приключат!

Дитер кимна с глава. И той като Мичъл беше наясно, че несигурността е най-вредното нещо за бизнеса. Но когато нещата опрат до нея, пак става въпрос за бизнес.

 

 

— Прекрасни са, нали?

Филип Матюз спря пред един от остъклените щандове на третия етаж на Националния музей по история на Америка, очите му с възхищение опипаха цигулките от XVIII век, изложени вътре. Винаги беше предпочитал този музей пред останалите, събрани под шапката на Института Смитсън.

Обърна се към висок мъж с нищо незабележителна физиономия, облечен в тъмнозелен блейзър и панталони в защитен цвят. Би могъл да бъде както обикновен посетител, така и туристически гид. Косата му беше подстригана късо и стърчеше право нагоре — нещо, което намекваше за отдавна приключила военна кариера.

— Да — отвърна Филип. — Тази най-отпред е „Страдивариус“ направена през 1762 за французин на име Анри Ларус Д’Атансион, чийто единствен исторически принос се състои във факта, че през нощта, преди да бъде хвърлена в затвора, Мария-Антоанета е слушала изпълненията му на тази цигулка… И тя вероятно е издала последните приятни звуци за ушите й…

— Красиво — кимна високият. Гласът му остана тих, тъй като около тях се точеха в непрекъснат поток групи от студенти и ученици. Току-що беше пристигнал със совалката на „Делта“ от Ню Йорк и нямаше време за празни приказки. — Какъв е проблемът?

Филип се направи на много заинтригуван от страдивариуса.

— Бийчъм има запис.

— Какъв запис? — едва забележимо се приведе мъжът.

— От онази нощ. По всяка вероятност е успяла да набере някакъв номер на клетъчния си телефон и целият инцидент се е записал на телефонния секретар в офиса й.

— Какво доказва този запис? — пожела да узнае мъжът. — Прибягвайки до услугите на някое професионално звукозаписно студио, тя би могла да си компилира каквото пожелае… Въпросът е дали някой ще й повярва.

— Сдобила се е с копие от НАС.

— Но как, по дяволите…

— Не знам и не ме интересува. Най-лошото е, че вътре се споменава името на Парсънс…

— Парсънс ли? Че кой, по дяволите, е споменал името му? Той дори не е…

Една цяла група „Сиви пантери“ се извърна към тях, а някаква дребна бабичка приближи пръст до устата си.

— Ти прослуша ли лентата? — попита мъжът.

— Да, по телефона. Тя ми заяви, че имала да урежда някои неща, а след това щяла да я занесе във ФБР.

— Други неща?

— Допускам, че се е сдобила със записа по неофициален път и сега се опитва да го легализира…

— Значи все още не може да го използва, така ли?

— Не може — кимна Филип. — Тя не разполага с достатъчно пълномощия, за да получи законно информация от подобен род.

Мъжът отметна глава и заби поглед в тавана.

— Аз съм й адвокат — прошепна Филип. — Мисля, че ще успея да забавя нещата с двадесет и четири часа, но ти трябва да се погрижиш за това…

— Не, ти трябва да се погрижиш! — решително възрази мъжът. — Нямам никакво намерение да си рискувам задника заради твоя грешка. Или вземаш мерки да я поправиш, или ние вземаме мерки срещу теб!

— Не ме заплашвай! — процеди през стиснати зъби Флип. — Аз съм адвокат и имам достатъчно опит с подобни неща…

Джон Траск — дясната ръка на Джордън Мичъл, остана с поглед, забит в тавана, сякаш искаше да разгледа добре това, което можеше да се окаже единствената слаба брънка в една отлично планирана операция.

— Не разчитай прекалено на силата на закона — предупредително изсъска Траск. — Помни, че и ние разполагаме с опит, при това в повече сфери!