Кристофър Уиткомб
Снайперистът (4)

3.

Беше петък, в навечерието на първия уикенд на юли. Елизабет Бийчъм шофираше към дома си и както винаги слушаше предаването „Да вземем всичко предвид“. Мениджърът на кампанията беше на мнение, че въпреки анемичния си рейтинг Националното обществено радио е по-верен барометър за настроенията в Демократическата партия от всички останали обществени медии. Три седмици преди националния конгрес на партията цялата страна говореше за политика, а нейното име често се споменаваше като водач на листата на кандидатите.

— Листи — промърмори полугласно Бийчъм. — Твърде много проклети листи.

Всичко това започваше да й писва. Кампанийни срокове, ораторски изяви, приеми за набиране на средства, класации в различни допитвания, заключения на фокусни групи, активисти на националния конгрес, регионални организатори, индекси на вота — този списък спокойно можеше да продължи. Бумагите преливаха върху бюрото й в комисията, в Сената, в предизборния щаб, на бюрото в дома й. Листи и класации имаше в колата й, в куфарчето й, в джобовете й, в сънищата й…

Натисна газта и колата се насочи на север, към Рок Крийк Паркуей. Стискаше волана с две ръце и мислено прехвърляше задачите, които предстоеше да отхвърли преди речта си в Ботаническата градина, организирана от Обединените профсъюзи. А те никак не бяха малко: кратко отскачане до дома за един душ и смяна на дрехите, още по-кратко спиране на Норт Капитол №400 за среща с Крис Матюс, после телефонно интервю със Си Ен Ен. И всичко това за по-малко от два часа, които я деляха от важната реч пред ръководството на най-влиятелния профсъюз в страната.

Речта. Ти си една проклета глупачка, Елизабет, изруга се мислено тя. Това трябваше да бъде първото нещо в списъка на нещата, които не искаше да забрави, но въпреки това я остави там, върху писалището в Сената. Удари с юмрук по кормилото и с това предизвика усмивката на един минувач, който приятелски й намигна и вдигна палец. След обявяването й за основен претендент в надпреварата за номинацията вече нямаше анонимност, нямаше интимни мигове и място за емоции. Някой винаги наблюдава, напомни си тя, докато насочваше колата към изхода за Джорджтаун. Налагаше се да включи и самообладанието в списъка на нещата, върху които трябваше да работи.

Насочи се на изток по улица М, движението й се стори по-натоварено от обикновено. По тротоарите и в кафенетата се блъскаха студенти, от които се излъчваше кипяща енергия. По всяко друго време тази гледка би я привлякла, тъй като обичаше младите хора на своя град, но не и тази вечер. Участието в президентската надпревара означаваше да забрави всякакви капризи или спонтанни прояви. То означаваше дисциплина и всеотдайност, стратегическо и целенасочено мислене. Означаваше още… — Брр-Брр-Брр — Ходът на мислите й беше прекъснат от вибрациите на мобилния телефон.

— Ало? — включи се тя, след като провери самоличността на повикващия. Номерът изглеждаше толкова познат, колкото нейния собствен.

— Още ли сте у дома? — попита плътен мъжки глас. Принадлежеше на административния й помощник Джеймс Хастингс.

— Тъкмо излизам на Уисконсин — отвърна тя и рязко завъртя волана, за да заобиколи една студентка от Джорджтаун, която шареше от платно в платно със скутера си. Веднага след това имаше стеснение заради ремонт на пътя. Единственото платно беше задръстено от автомобили и приличаше по-скоро на оживен паркинг, на който изнервени шофьори размахваха юмруци и си разменяха гневни реплики.

— Хей, преди да съм забравила! — сепна се тя. — Оставих върху бюрото речта, която трябва да произнеса довечера пред профсъюзите…

— Слушате ли радио? — прекъсна я Джеймс. Явно се намираше в предизборния щаб, тъй като в слушалката се долавяха напрегнати гласове, жужене на офис техника и непрекъснат телефонен звън.

— Опитвам се! — язвително отвърна Бийчъм и посегна към копчето за усилване на звука точно навреме, за да хване познат глас, който за миг заглуши грохота на машините за разбиване на бетон и издънените докрай радиоапарати в колите около нея. Беше на Парсънс. Какви ли глупости ще надрънка, по дяволите, разтревожено се запита тя.

— Разполагам с речта му — промърмори Джеймс, очевидно опитвайки се да поднови разговора. — Настроен е враждебно към намеренията ни за „Бордърс Атлантик“. Не е зле да го чуе какво ще каже… Хей, извинявам се, но трябва да вървя… Обадете ми се, след като той… — Нещо прещрака и линията прекъсна. Това беше част от лудницата, владееща всеки час и всяка минута от живота й.

— Доколкото ми е известно, сенатор Бийчъм има определени задължения към гражданите на тази страна — изквича от високоговорителя Марселъс Парсънс. — Но тя дълбоко греши, ако възнамерява да ги използва за предизборни цели. Пред нас стоят много важни въпроси, в които трябва да вложим усилия. Най-вече изясняване на стратегията ни за борба срещу тероризма и хармонизиране действията на ФБР, ЦРУ и НАС, които трябва да танцуват според една и съща музика. В края на краищата ни предстои избор на президент по време на войната, която водим с тероризма, а не избор на генерален директор…

Бийчъм нервно изключи радиото, направи завой на пресечката с Проспект Стрийт и се насочи към дома си. Отдавна й беше втръснала патетиката на Парсънс. Не казваше нищо ново, а да продължава да слуша идиотските му лозунги означаваше да си съсипе настроението. Нещо, което в никакъв случай не биваше да прави преди речта, която предстоеше да произнесе. Обединените профсъюзи все още не й бяха предложили безусловната си подкрепа, а тази вечер беше големият й шанс да я получи и да се сдобие с реално предимство пред Венабъл.

 

 

— Трябва да си блестяща, Елизабет — промърмори тя, имитирайки учителя си по ораторско майсторство. Прогони Парсънс от мислите си и завъртя кормилото на мерцедеса по посока на редицата стари, но елегантни къщи от кафяв пясъчник. В една от тях живееше вече повече от двадесет години. По принцип обичаше своите две Каролини, но животът на политиците се крепи на по-широки корени. Нейните се бяха разраснали тук, в Джорджтаун, сред доста еклектична общност от администратори, художници и финансисти. Понякога имаше чувството, че се намира на милиони километри от тютюневите плантации на Бъркли Каунти, но през 201 дни от годината — когато заседаваше Сенатът — постоянният й адрес беше улица Н, номер 173.

— По дяволите, Елизабет! — изруга се тя. — Кога най-сетне ще се оплачеш в общината от нетърпимото положение с паркирането? — Изви врат и се опита да направи маневра покрай един прекалено огромен седан. Две бяха ексцентричните привички, които често я вкарваха в беля: навикът да разсъждава на глас и хамалският език. Малко жени ругаеха на публични места по начина, по който го правеше Елизабет Бийчъм. А на още по-малко това им се прощаваше…

— Вече си прекалено дърта за подобни упражнения! — изръмжа тя, дръпна ръчната спирачка и преметна чантичката си през рамо. Така ръцете й останаха свободни за куфарчето с документи и дрехите, които беше взела от химическо чистене. Повечето хора си мислят, че високопоставените държавни служители си имат специално назначени сътрудници, които се грижат за всекидневието им — например транспорта и почистването. Бийчъм обаче не искаше да изглежда „твърде скъпа за поддръжка“ в очите на избирателите. Разбира се, голяма част от досадните грижи поемаха членове на екипа, щатни и доброволни служители, но тя все пак ставаше сама от студеното си легло и сама се обличаше.

Тръгна по улица Ф към дома си, опитвайки се да изхвърли от съзнанието си Парсънс, Мичъл, „Матрица 1016“ и всичко, свързано с новата ССТ технология. Макар и малко задушна, вашингтонската вечер беше приятна — един от онези магически финали на деня, в които слънцето блести ниско над Потомак, заливайки мраморните и бронзови статуи с плътни фосфоресциращи отблясъци в алено и розово. Червено време, както го наричаха кореняците. Според легендата, през лятото на 1861, когато Ейбрахам Линкълн за пръв път станал свидетел на такъв залез, той го изтълкувал като прокоба за кървава война.

— Strugger di gioia di timor mi sento… — пропя на глас Бийчъм, опитвайки да оправи настроението си с аматьорско изпълнение на арията на Адриана Лекуврьор. Може би днешното червено време също е предзнаменование за война, помисли си тя. Макар че президентският кръстоносен поход срещу тероризма отдавна беше изгубил инерция, битката му с демократите тепърва щеше да набира сила.

Сенатор Бийчъм крачеше бързо, но очите й с удоволствие опипваха саксиите с попрецъфтели невени и кашпите с азиатски азалии, с които изобилстваха градините от двете страни на улицата. Кварталът беше доста променен в сравнение с дните на първата й поява през 1982 г., но продължаваше да бъде най-любимото й място в цял Вашингтон. При все че повечето от старите фамилии се бяха изнесли, продавайки имотите си на по-млади, по-богати и по-незаинтересовани хора, къщите и терените около тях продължаваха да излъчват предишното си викторианско очарование. Ако не бяха рейндж ровърите, пътечките за фитнес и матраците за йога по терасите, Бийчъм едва ли би забелязала някаква промяна от времето, когато дойде да живее тук.

Докато спре пред собствената си порта, сенаторката вече беше успяла да възвърне самообладанието си. Майната им на Парсънс и Мичъл, майната на кухите им оправдания, каза си тя и отново започна да обмисля предстоящата си изява на мероприятието за набиране на средства. Нямаше смисъл да приема лично нападките, те бяха част от политиката — просто и ясно. С годините се беше научила да ги смята за нещо неизбежно.

Вкара ключа в античната ключалка и отвори. В къщата се носеше аромат на стара кожа и свежи цветя — аромат, който обичаше. Баща й Ансъл Бийчъм я беше отгледал в мъжки дом — огромно южняшко имение с десетки стаи от онези, които вашингтонската преса обича да иронизира. Днешното поколение от заклети непушачи заклейми тютюнопроизводството и то престана да бъде занимание за джентълмени. Но Елизабет продължаваше да цени наследството му. Благодарение на тютюна тя получи добър живот и никога не забравяше този факт.

— Хей! — извика тя в мига, в който пристъпи във входния вестибюл. Направи го по навик, тъй като прекрасно знаеше, че днес икономката й има почивен ден.

Тръсна дрехите от химическото, чантата и куфарчето си върху кръглата маса в средата на помещението, след което се обърна и тръгна към кухнята, наслаждавайки се на спокойствието и тишината в старата къща. Нещо в сгъстяващия се здрач й напомни за първите й дни тук, в сърцето на Джорджтаун. Едно време това място било извън чертите на някогашния Вашингтон и миришело на блато, а там, където днес се намира Институтът Смитсън, имало пазар на роби…

Спомни си как блясъкът на разкошния махагон и старата дъбова ламперия се отразяваха в очите на съпруга й Пол, запленен от красотата на къщата. Професор по история в Университета Джорджтаун, Пол с вълнение научи, че имотът е бил собственост на Елингтън Пийч — уважаван вашингтонски адвокат, който след Гражданската война бил обявен за шпионин на Конфедерацията. Обладан от изследователска страст, Пол се беше заел да възстанови в детайли историята на новия си дом. В резултат на задълбочените му търсения сред строителни скици и документи беше установено, че Пийч е изградил скрита стълба, която свързва мазето с тайна стая на втория етаж. По всяка вероятност членове на нелегалната му организация са я използвали, за да влизат в къщата, където са планирали своите операции. Практическото проучване, извършено с помощта на електрически фенерчета и железни лостове, откри още едно тайно помещение точно над кухнята и все още напълно използваем тунел за бягство, който водеше до лехите с петунии на съседите.

Но всичко това се беше случило отдавна, още преди любимият й съпруг да се разболее от рак и да я остави сама във Вашингтон. Днес тайната стая беше заключена и празна, каквато е била в продължение на повече от век. Елизабет рядко се сещаше за нея — обикновено в късни следобеди като днешния, когато угасващата светлина я връщаше към по-прости и по-щастливи времена.

— Липсваш ми, скъпи — подвикна тя към мъжа, когото продължаваше да носи в сърцето си през всичките години, които я деляха от смъртта му. Имаше моменти, в които дори беглият спомен за него й помагаше да върви напред.

Подмина вратата на килера в задната част на къщата, после някакъв шум я накара да се закове на място. Изминаха няколко дълги секунди, преди да осъзнае, че е проскърцването на стълбите — един от гласовете на старата къща, който беше чувала хиляди пъти.

— Роза? — попита тя. — Нали щеше да си вземеш почивен ден?

Домашната й прислужница я нямаше, разбира се. В момента със сигурност беше при дъщеря си в Александрия.

Къщата потъна в глуха тишина.

— Хей? Роза? На теб говоря!

Бийчъм направи крачка назад и вдигна глава към главното стълбище, но то се оказа абсолютно пусто. Постоя известно време със затаен дъх, после тръгна към кухнята с намерението да си налее чаша вино. Старите къщи постоянно скърцат и пъшкат, а аз имам нужда от глътка вино, рече си тя.

 

 

През седмиците след завършването на школата Джеръми Уолър почти не обръщаше внимание на политиката. От щаба на ООЗ му дадоха само три дни да си организира нещата, след което го изпратиха на километър и половина по-надолу по пътя, където се намираше Военноморската школа по снайперизъм. Там трябваше да изкара специализиран едномесечен курс. Докато Андрюс, Мос и Салинас се присъединиха към своите щурмови екипи и започнаха да опознават отвътре сградата на ООЗ, Уолър и Лотшпайх прекарваха дните си сред ръжени ниви и борови гори, усвоявайки тънкостите на занаята, правилата на поведение в полеви условия, изграждането на укрития, определянето на разстоянието до целта, начините за маскировка — изобщо всичко, което инструкторите наричаха „изкуство да се убива“…

— Ястреб на Уокър едно — стресна го напрегнат мъжки глас. — Засичам движение в шести квадрат.

Днешното упражнение се наричаше „дебнене“ — процес, който включваше пълзене през открито пространство, търсене на укритие в гола местност и ликвидиране на противниковия снайперист, преди той да предприеме враждебни действия. Джеръми лежеше по очи насред прорязана от плевели ечемичена нива и слушаше радиообмена по портативна радиостанция, каквато използваха морските пехотинци. Последните лъчи на залязващото слънце приятно затопляха раменете му. Коленете и лактите му кървяха от пълзенето по твърдата като камък червеникава глина на Вирджиния. Току-що се беше измъкнал от лобното място на някаква лисица, но от разхвърляните парчета козина и вътрешности изпита дълбокото подозрение, че тук е всъщност е бил убит един обикновен опосум. Разбира се, нямаше как да бъде сигурен, тъй като след два дни под парещите лъчи на слънцето всички мърши миришат еднакво.

Изкуството да се убива, глупости, рече си Джеръми. Ако в тая гадна и уморителна дейност имаше някакво изкуство, значи той нямаше очи да го види.

— Задръж, Ястреб! — изкомандва един нисък и набит морски пехотинец. — Тръгвам към теб.

Полето затихна, докато тежките стъпки на боеца бавно се отдалечаваха.

Дисциплина, напомни си Джеръми. Макар че правилата все още му се струваха малко объркани, целта на тази игра с високи залози изглеждаше достатъчно ясна: той разполагаше с четири часа да пропълзи през откритата местност, да открие добре замаскирания противник и да го извади от строя с мощната си карабина. На всяко друго място подобна цел би прозвучала категорично и недвусмислено, но в Куонтико нищо не беше толкова просто, колкото изглеждаше. Преди всичко, защото „врагът“ беше инструктор от корпуса на морските пехотинци на име Питс, който се беше маскирал някъде между далечните дървета и с помощта на дългогодишния си опит и отличния оптически мерник държеше местността под наблюдение. Курсантите го наричаха „Ястреб“ заради невероятно острия поглед и умението да ги открива, независимо от маскировката или обходните маневри. Питс беше пазителят на „мишената“, макар че, официално погледнато, той беше плячката, за която се бореха всички. Но на практика нещата често се обръщаха…

За да спечелят точки, курсантите трябваше да преодолеят няколко серии от препятствия с прогресивно нарастваща трудност. Откриването на мишената и произвеждането на изстрел по нея носеха едва пет точки. Ако и след първия изстрел снайперистът остане неразкрит — използваха се бойни патрони, въпреки очевидните рискове — той трябваше да остане абсолютно неподвижен, докато покрай него не минеше някой от контролиращите „туристи“, при това на не повече от една ръка разстояние. Ако и тогава останеше неоткрит от Ястреба, снайперистът трябваше да изстреля втори патрон, този път под пряко наблюдение. Не го ли откриеха пак, „туристът“ щеше да протегне ръка да го докосне. Щеше да получи девет точки само в случай че се е маскирал толкова добре, че Ястреб продължава да не го вижда. Десетата му се даваше само ако успее да се оттегли незабелязано — нещо, което на практика бе почти изключено.

За съжаление за неколцина от курсантите днешното упражнение беше десето поред и последно за двуседмичния цикъл на „дебненето“. Всеки от тях трябваше да събере минимум 80 точки, сред които задължително трябваше да има и една пълна десетка. Разбира се, Джеръми прояви своите качества и в тази трудна игра на котка с мишка, но около една трета от морските пехотинци отпаднаха. Със своите 70 точки Лотшпайх беше полужив.

— Какво правим тук, по дяволите? — прозвуча висок и нервен шепот някъде отляво. Джеръми извъртя глава и видя партньора си от ООЗ на някакви пет-шест метра по-нататък. Беше се залепил за земята и приличаше на безплътна сянка, но никак не беше щастлив.

— Не мърдай, преди да съм открил онзи задник — разпореди се Джеръми. Правилникът не разрешаваше никаква взаимна помощ между курсантите, но Лотшпайх (който между другото беше родом от Чикаго) не успя да се адаптира към това учение. А днешният ден беше решителен за него, защото ако не изкараше пълна десетка, щеше да отпадне.

— Виждаш ли го? — попита Фриц, без да помръдва.

— Още не.

Слънцето беше кацнало ниско на хоризонта, оставаха не повече от тридесет минути дневна светлина. Времето изтичаше, а те все още нямаха идея къде могат да открият Питс.

Джеръми леко повдигна глава и прецени обстановката. Той знаеше, че няма да има никакви проблеми с изстрела, в случай че засече мишената. Точната стрелба му се удаваше напълно естествено, колкото и странно да бе за страничния наблюдател. Оръжието беше почти без значение, макар че в случая беше въоръжен с карабина 308 калибър, сглобена и настроена според личните му предпочитания от оръжейниците на ФБР: цевта от неръждаема стомана „Харт“ беше монтирана на свободно окачен приклад от фибростъкло „Макмилън“, а подобният на скъпо бижу прецизен спусък беше изчислен на тежестта 2,25 фунта — точно толкова, колкото тежи спусъкът и на стандартната армейска карабина „Ремингтън“. Неподвижно фиксираният оптически мерник „Юнертъл“ 10х10 беше комплектуван с 8-милиметрова кожена възглавничка за буза, която предлагаше максимално удобство.

Денем или нощем, в арктическия студ или пустинната жега, гърмящата тояга на Джеръми беше изключително сериозно оръжие, създадено да причинява максимални щети, особено когато се използват и двете му сгъваеми крачета. В нетрепващите му ръце то беше в състояние да вкара три последователни куршума в мишена с размерите на хокейна шайба, при това от 800 метра разстояние.

За съжаление Джеръми не можеше да стреля по това, което не вижда. За да успее да се върне в играта, той трябваше да си намери по-добра точка за наблюдение и оттам да започне ново сканиране на местността в търсене на мишената.

БУУМ! Пушечният изстрел екна над нивата с гръмотевична сила. Някой го изпревари, вероятно защото търпението му се беше изчерпало.

Никакъв проблем, рече си Джеръми. Морските пехотинци не дават награди за бързина.

— Стой на място, а аз ще се опитам да намеря някакво прикритие — прошепна той. Някакви полуизсъхнали драки вдясно му се сториха подходящи за нов наблюдателен пост. Познаваше правилата на играта достатъчно добре, за да си даде сметка, че когато ястребът привлече вниманието на един снайперист, останалите могат незабелязано да сменят позициите си. Веднага разбра, че по-добър шанс едва ли ще има.

— Дръж си задника ниско, докато се върна! — предупреди приятеля си той. Досега нямаше случай снайперист на ООЗ да не издържи този изключително тежък курс и той нямаше никакво намерение да остави Фриц да бъде първият. — Ако правиш това, което ти казвам, след един час ще си пием бирата. За твоя сметка…

След тези думи се раздвижи и тялото му се плъзна по сухата трева. Някъде в тази нива се спотайваше сержант от морската пехота, въоръжен с четири пъти по-мощен телескопичен мерник от неговия и с десетилетен опит. Но Джеръми сериозно възнамеряваше да го ликвидира.

 

 

Сенатор Бийчъм издърпа една бутилка от специалната дървена ракла на пода, погледна етикета и напълни чашата си. После изгаси лампите, които Роза беше забравила включени, обърна се и се заизкачва по стълбите към спалнята за бърз душ. Официално разпространените сведения за личното й състояние твърдяха, че то възлиза на сума между 3 и 7 милиона долара, но въпреки това тя не виждаше защо трябва да се пилее електричество.

Дръж сметка за центовете, а доларите сами ще се погрижат за себе си, обичаше да казва баща й. Именно държейки сметка за центовете, той беше успял да превърне 40 акра запустели земи в най-цветущата плантация на Чарлстън. А Елизабет нито за миг не забрави ползата от спестовността.

Минавайки през вестибюла, тя взе почистените дрехи и куфарчето си, изкачи стълбите и тръгна по широкия коридор, който водеше към спалнята — втората врата вляво. Преди да запали осветлението, тя хвърли нещата си върху огромното плантаторско легло и спусна щорите на френските прозорци, които покриваха едната стена от пода до тавана. Те бяха много добри през деня, защото щедро пропускаха топлите слънчеви лъчи, но след залез-слънце ставаха опасни, тъй като даваха шанс на всякакви папараци, репортери и любопитни съседи. Подобно на всички публични фигури, Елизабет отлично знаеше, че педантичната предпазливост понякога предотвратява огромни и наистина неизчислими щети.

Осигурила интимността на спалнята си, тя отпи глътка мерло, задържайки за миг хладната стипчива течност на върха на езика си. После остави чашата на френския си секретар, прекоси дрешника и влезе в банята. След броени секунди звукът на шуртящата вода и вкусът на виното започнаха своето комбинирано действие по изтласкване на всекидневния стрес от съзнанието й. Позиционни декларации, списъци с гости, официални платформи и всякакви членове и параграфи изведнъж изгубиха своето значение. Тя излезе от банята и застана в средата на гардеробната.

— Имена — промърмори на отражението си в двуметровото огледало Бийчъм. — Как се казваше съпругата на Франк Морган? — Смъкна жакета с марката „Лорд и Тейлър“, повтаряйки си колко е важно да помниш по име съпругата на човека, от когото очакваш поне 100000 долара за предизборната си кампания.

— Нанси — сети се тя. — А синовете им са Даръл и Джон…

Нанси беше организирала демократите в дълбоката провинция на Вирджиния — тъй наречената „конска страна“, които бяха дарили към 1,7 милиона долара, главно на следобедни чайове и мачове по поло. Джеймс беше поставил семейството на централната маса, в знак на почит за солидното дарение.

— Дъщерята на Том Коликовски, която току-що роди момче… Емет? Атол? Не, Андерс — промърмори тя. — Андерс… Къде по дяволите изчезнаха нормалните човешки имена като Дик и Фред?

Разкопча блузката си, съблече я и едва тогава погледна часовника си. До речта оставаше точно толкова време, колкото й беше необходимо да се концентрира сред ароматните соли във ваната. Окачи блузката си на тапицирана закачалка и се извърна с лице към струята.

Нещо привлече вниманието й, докато сваляше полата си. Вечерните светлини танцуваха странен танц из старата къща. А образът в огледалото изглеждаше сериозно разтревожен. Странно как започнаха да ми личат годините, рече си Бийчъм, останала по сутиен и слипове. Гравитацията и дългите години в политиката бяха взели своето, особено сега — по време на предизборната кампания, бе прехвърлила физическите упражнения в часовете, запазени за сън. На петдесет и пет години все още привличаше вниманието, но повече с авторитета и поста, отколкото с външния си вид.

Мобилният телефон иззвъня в момента, в който се запъти към ваната. Наложи се да се върне до леглото, за да отговори.

— Ало?

Хладният въздух накара кожата й леко да настръхне.

— Сенатор Бийчъм, обажда се от Анди Пелтие от Групата — представи се плътен мъжки глас. — Съжалявам, че ви безпокоя у дома, но ме натовариха да ви предам, че заседанието във връзка със „Старфайър“ е пренасрочено за тринадесет нула-нула по молба на президента.

Бийчъм поклати глава и преглътна нелюбезната забележка, която кацна на устните й. Този човек се водеше на щат в Съвета за национална сигурност и беше член на Групата за антитерористична дейност. А „Старфайър“ беше кодова дума за секретния сателитен проект на Националната разузнавателна служба — един от трите важни проекта на правителството, които попадаха под пряката заплаха на новия ССТ телефон на Джордън Мичъл. Самото споменаване на думата „Старфайър“ по открит телефон нарушаваше поне половин дузина предписания за сигурност.

— Добре, ще бъда там — кратко отвърна Бийчъм и побърза да затвори. Ако му беше направила забележка за непредпазливото обаждане, само щеше да продължи диалога в услуга на евентуалния подслушвач. В случая беше по-уместно да направи писмено оплакване, което НАС нямаше как да пренебрегне.

— Ще те видим какво ще кажеш, като ти отнема разрешителното — промърмори тя. Така и не успя да свикне с отношението на сътрудниците на Белия дом, особено на републиканците. Подобно на шефа си, повечето от тях притежаваха его с тексаски размери и не проявяваха никакъв интерес към правилата, създадени да държат в подчинение по-незначителните хора.

Бийчъм отново се насочи към банята, натискайки в движение бутоните на мобилния си телефон. Ако хванеше Джеймс, преди да е излязъл, той щеше да подготви оплакването. На главата й имаше прекалено много неща, за да свърши всичко.

 

 

Джеръми пропълзя десетте метра за малко повече от десет минути и с облекчение се претърколи в плитката яма, оформила се в коренищата на повален дъб. Вратът го болеше, очите му пареха, жаждата го умоляваше да се изправи на крака и да обяви почивка. Но той само поклати глава и прогони еретичните мисли от главата си. Болката е слабост, която напуска тялото, твърдяха началниците в ООЗ. И по тази причина не бива да й се позволява да замъглява съзнанието.

— Добре, мръснико! — прошепна малко по-високо от позволеното той, имайки предвид Питс. — Къде си се окопал, по дяволите?!

Извади бинокъла си от калъфа с пушката и внимателно надникна от новото си прикритие. Започна да оглежда полето от най-високия бор на хоризонта в посока отляво надясно, местейки уреда с най-много пет градуса. Откриеше ли мишената, щеше да има достатъчно време да премести Фриц на нова позиция и по този начин да му осигури нужните точки.

А ако имаше късмет, вероятно щеше да изкара една десетка и за себе си. В настоящия момент това би било особено сладко, тъй като между морските пехотинци и командосите на ООЗ се беше развихрило остро съперничество. Един от най-опитните снайперисти в противниковия лагер — рейнджър Накамура, се беше обзаложил на цялата пиячка в бара довечера, че ще закове пръв Ястреба и ще прибави нова десетка към богатата си колекция от награди. А Джеръми, който прие облога, нямаше никакво намерение да пои четиринадесет прежаднели мъжаги от собствения си джоб.

Мисли като жертвата, заповяда си той, използвайки указанията на инструктора. Влез в главата й, победи я със собствените й средства.

Оглеждаше терена с методична педантичност, потискайки желанието да избърза, за да не изпусне последната дневна светлина. Къде бих се скрил аз, ако ми се наложи да се преборя с цял клас амбициозни снайперисти? Беше сигурен, че първата работа на Питс е била да си намери добро укритие със слънцето в гърба. По този начин то щеше да заслепява приближаващите се ловци и да увеличи шанса за огледални проблясъци на оптическите им мерници. На второ място в списъка на Ястреба щеше да бъде топографията. Поради факта, че нивата беше леко наклонена към плиткото дере на северозапад, той със сигурност бе избрал горния край, някъде около първите дървета на гората. За да стигне незабелязано дотам, снайперистът наистина трябваше да стане невидим, особено пък ако използва пътеката по синора. И накрая, той трябваше да използва маркери по терена, за да могат наблюдателите да се ориентират, когато ги повика да засекат поредния разкрит курсант. Поради терена и разстоянието трябваше да избере за маркер нещо, което стърчи нависоко и се вижда отдалеч — например разклонение на дърво или по-големичък прекършен клон.

Джеръми огледа хоризонта с миниатюрния бинокъл и най-сетне откри каквото търсеше. Там е, рече си. На негово място бих се скрил именно там. Очите му се заковаха в стогодишна лиственица. Позналото много природни катаклизми дърво беше различно от околните, главно благодарение на двойния си ствол, който не приличаше на нищо наоколо. Огледа основата му и скоро видя достатъчно: старши сержант Еймъри Питс в цял ръст клечеше сред корените с мишена във формата на 20-сантиметрова чиния, издигната малко над главата му.

Джеръми маркира целта с помощта на заден азимут от 187 градуса, след което се замисли за възможностите. Слънцето беше увиснало ниско над хоризонта, най-много след двадесетина минути щеше да се стъмни. От досегашните изстрели му стана ясно, че все още никой не беше засякъл Питс. Курсантите стреляха по сенки, в безплодни опити да наберат повече точки. Все още имаше шанс да победи.

— Стига с тая криеница, Уолър — промърмори на себе си той. — Време е да се залавяш за работа.

 

 

Бийчъм влезе в банята, продължавайки да набира някакъв номер на мобилния си телефон. Още беше бясна заради грубото нарушение на правилата за сигурност, благодарение на което отново се сети за Джордън Мичъл. Матрица 1016 предлагаше конкретни и точни доказателства, че новият мобилен телефон „Куантис“ представлява заплаха за националната сигурност. За съжаление тя нямаше как да даде гласност на този доклад, нямаше как да го превърне в обществено достояние. Докато Мичъл държи Парсънс в джоба си, Сенатът никога нямаше да започне открит дебат по темата.

Прекъсна набирането и се наведе да спре водата, която заплашваше да прелее. Невероятно, рече си тя. Предупрежденията на ЦРУ и НАС за предстояща терористична атака срещу някоя от основните финансови институции в страната сякаш бяха без значение. За Марселъс Парсънс и групичката около него бяха важни единствено заводите в Монтана и, естествено, силно привлекателната ССТ технология, свързана с тях. За тях те означаваха долари, работни места, гласове на избиратели. Все реални неща. Докато класифицираните доклади предлагаха единствено спекулации.

Провери с пръст температурата на водата. Стори й се прекалено гореща, за да скочи веднага във ваната, затова отново включи мобилния си телефон и започна да набира. Разкопча сутиена си със свободната ръка, преметна го на една от металическите пръчки до ваната, след което свали и долната част от бельото си. И тогава го видя — отначало само сянката, а след това и фигурата с неясни очертания, която бързо премина покрай рамката на отворената врата. Неволно се сви и започна да отстъпва към гардеробната.

— Кой е там?

В първия момент изобщо не й мина през ум за крадец, проникнал насилствено в къщата. Реши, че е някой друг — Роза, Джеймс… Примигване на някой от стенните аплици. Ръководният пост в Сената на САЩ все пак й беше създал чувство за имунитет. Повече от две десетилетия беше живяла в тази къща — и в този град — без никакви проблеми по отношение на сигурността.

— Кой е там?

След което го чу. Подът от дебели чамови талпи зад гърба й тежко изскърца и тя изведнъж осъзна, че е гола и си има компания.

— Какво става, по дя… — понечи да извика тя, но думите отказаха да излетят от гърлото й. Една ръка се протегна изотзад и рязко я обърна. Озова се очи в очи с преминал четиридесетте бял мъж, който побърза да я завърти в обратна посока и тя не успя да разгледа лицето му.

— Съжалявам, сенаторе — промърмори мъжът. Никакви емоции, никаква следа от акцент или говорни дефекти. — Нищо лично…

В първия момент тя почти му повярва. Реакцията на жертвата, която отказва да приеме реалността. Докато непознатият я хващаше за косата, през главата й преминаха серия ирационални мисли: Чашата с вино остана в спалнята… Колата има нужда от реглаж… Дъхът на Парсънс винаги мирише на бекон…

Непознатият намести шията й в свивката на ръката си. Пред очите й пробягаха очертанията на различни предмети. Завесата на душа. Кобалтовосинята керамична чаша на мивката. Цветната татуировка върху ръката на мъжа, изобразяваща търкалящи се зарове. Усети с гърба си грубата материя на ризата му. Беше си сложил ръкавици — от онези, хирургическите, изработени от тънка и еластична гума. Такива носеха хората, които преди години бяха откарали мъжа й с линейката. Направи опит да се освободи и облечените в гума пръсти потънаха дълбоко в плътта й.

— Моля ви… — опита се да изпроси милост тя, но ръцете на мъжа се сключиха около шията й и рязко дръпнаха. Тялото й политна назад, краката й се плъзнаха по мокрите плочки, ръцете й напразно потърсиха да прикрият голите гърди и окосмението между краката й.

— Моля ви… недейте!

Не по този начин! Не тази вечер…

Страхът й премина в гняв и тя направи закъснял опит да се бори. Хватката около шията й се затегна. Мъжът изричаше някакви слова, които потъваха без следа в бързо помръкващото й съзнание. Последната й мисъл беше съжалението за пропуснатата гореща вана…

 

 

Джеръми се плъзна наляво и запълзя обратно към Лотшпайх. От позицията си в корените на дървото нямаше да е трудно да излезе победител, но първо трябваше да доведе тук и партньора си.

— Фриц! — повика го с напрегнат шепот той в момента, в който преодоля тясното открито пространство. После изведнъж се закова на място. Пред очите му се разкри ивица смачкана трева, но от приятеля му нямаше дори следа.

Какво става, по дяволите, запита се объркано той. Главата му остана наведена, тъй като се страхуваше да не разкрие позицията си. Затрещяха пушечни изстрели — отчаяните курсанти изпразваха напосоки оръжията си. Те идваха отляво, отдясно и отзад, а само един от тях — откъм дерето. Което означаваше, че Накамура все още не беше открил Ястреба.

Притиснал се плътно в сухата трева, Джеръми се опитваше да определи шансовете си. Очевидно на Фриц му беше писнало да чака в сгъстяващия се здрач, а надеждите му да открие мишената окончателно се бяха стопили. Неговата „охлювена следа“ чезнеше наляво, в посока, обратна на дерето, но от мястото, на което се намираше, Джеръми нямаше как да определи докъде е стегнал. Дали разполагам с достатъчно време, за да го настигна?

ТРЯС! Вниманието на Джеръми беше привлечено от звучното пропукване на настъпена вейка. Той обърна глава тъкмо навреме, за да види облечения в маскировъчна униформа снайперист, който се плъзна към дерето на някакви си две дължини от него.

Уолър разполагаше с достатъчно време, за да огледа облеклото и оборудването и да си направи заключение за човека. Снайперистите от морската пехота тикаха оръжието пред себе си, докато този внимателно влачеше добре подплатения калъф. Беше обут във велурени рейнджърски ботуши, с уред за нощно виждане и рошаво конопено наметало. Спокойно би могъл да носи и табелка с името си. Нямаше никакво съмнение, че това е Лотшпайх.

— Наблюдател номер две, най-добре е да се насочиш насам — обади се гласът на Питс по радиото на „туриста“. — Спипах един стрелец, който се намира на двайсет метра от теб, шест нула-нула часа…

Джеръми замръзна на място, докато „туристът“ отмине, после се гмурна по следите на приятеля си в коловозите от стъпкана ръж. Ситуацията се променяше бързо, нямаше време за предпазни мерки.

БУМ! — екна поредният пушечен изстрел, този път право пред него.

— Мамка му! — изсъска Джеръми. Някой го беше изпреварил.

— Къде си? — подвикна един от „туристите“ наблизо, опитвайки се да открие стрелеца. Джеръми отново замръзна на място и зачака. Беше сигурен, че от радиостанцията на наблюдателя всеки момент ще прозвучи полезна за него информация. В момента Питс положително е насочил телескопичния си бинокъл в друга посока, тъй като е обзет от естественото желание да „изпържи“ максимален брой участници в играта още преди да прозвучи финалната камбана.

— Нищо не виждам! — разнесе се недоволният шепот на Питс. — Кажи му да стреля още веднъж…

БУМ! ДЗЪН!

До ушите на Джеръми долетя ясният тенекиен звън на овалната ламаринена мишена. Някой бе открил Питс и вече спечели осем точки.

— Нищо не виждам! — дрезгаво повтори Ястреба, който никак не обичаше да губи. — Кой ме гръмна?

— Накамура — обяви наблюдателят с достатъчно силен глас, за да бъде чут от всеки.

Джеръми усети как слепоочието му започва да пулсира. Разполагаше само с няколко минути до края на състезанието, а още не беше произвел дори първия си изстрел. Ако Накамура успееше да се върне при микробуса, без да бъде разкрит, довечера целият клас щеше да пие за сметка на Джеръми.

— Още не си победил! — заканително прошепна той, събра такъмите си и последва Лотшпайх, който бе успял да се изгуби в гъстата растителност. Вдясно забеляза малка зелена туфа, израснала между жилавите коренища. Пътят до нея изглеждаше прекалено открит, но нямаше време за търсене на по-безопасни пътища. Трябваше да рискува.

Последните два-три метра до укритието Джеръми премина буквално вкопал се в земята. За миг остана напълно неподвижен, после вдигна бинокъла за бегъл оглед на обстановката. Перфектно! Пред очите му се беше разстлала цялата долчинка. Лотшпайх се окопаваше вляво от него, зад коренището на някакъв смърч, опитвайки се да заеме максимално добра позиция за стрелба. Накамура беше залегнал на метър-два пред него и мъдро изчакваше Питс да насочи вниманието си към някоя друга жертва.

Джеръми направи светкавична оценка на ситуацията. До настъпването на мрака оставаха не повече от четири-пет минути. По всичко личеше, че Лотшпайх е открил мишената и разполагаше с прилично укритие, но все още не беше готов за стрелба. Ако Джеръми вземеше решение да го изчака, времето нямаше да им стигне за стрелба по целта и максимална оценка. На този етап беше по-добре Лотшпайх да победи Накамура, просто и ясно.

За него оставаше една-единствена възможност. Пресегна се и внимателно издърпа пушката от калъфа, после подреди растителността около себе си така, че да премахне евентуалните сенки и силуети. Огледа внимателно целта и терена около нея, тъй като искаше да бъде сигурен, че нищо няма да отклони куршума. После извади от раницата си къса градинарска ножица и старателно изряза тесен улей във високата трева, който трябваше да скрие излитащите от дулото пламъци. Нагласи мерника на едно и половина, след това предвиди и четвърт минута вятърно отклонение. Вече беше сигурен, че изстрелът ще бъде точен. Накрая сложи пълнителя и спусна предпазителя. Едно леко натискане на спусъка щеше да съобщи на Накамура, че нещата все още не са приключили.

Докосна спусъка с пръст, после потърси овалната мишена над главата на Питс през телескопичния мерник. Започна да изпуска въздуха от гърдите си — едно от задължителните условия за снайпериста, който се готви да произведе изстрел. Боляха го всички мускулчета по тялото, включително и най-малките. Езикът му беше набъбнал от жажда. Времето изтичаше.

Безкрайно внимателно погали лекия като перце спусък и зачака Накамура да се раздвижи. Вече беше почти тъмно й саможивият морски пехотинец явно искаше да приключва. За тази цел беше достатъчно да пропълзи обратно през дерето и да изчезне. Нетърпението му да спечели със сигурност щеше да победи дисциплината, която диктуваше да изчака.

— Още малко задръж… Още малко… — шепнеше Джеръми, наблюдавайки как Накамура пропълзява покрай него, буквално на една ръка разстояние, но без да го забележи. Лотшпайх изглеждаше почти готов; от произвеждането на изстрел го деляха най-много тридесет секунди.

Днес не ти е ден, дървена главо, рече си Джеръми. След което най-новото и най-смъртоносно попълнение на ООЗ изпусна последния остатък от въздух в гърдите си… и стреля.

 

 

Бийчъм дойде на себе си сред локва кръв. Свести се изведнъж, сякаш се пробуждаше след един от онези кошмари, при които човек скача изпотен от леглото и не знае дали е жив. Но сега беше друго. Тя падна назад толкова бързо, колкото се беше надигнала. Моментално й прилоша. Болката дълбаеше в основата на черепа, някъде към тила, но беше прекалено слаба, за да оправдае кръвта наоколо. Локви и пръски в различни нюанси на червеното — в зависимост от количеството и мястото, на което се беше разляла.

Спусна ръка между краката си, питайки се дали ще познае, че е била изнасилена. Но и там беше изтръпнала, както по цялото тяло. Усещаше се някак встрани от него, сякаш беше излязла от кожата си и не знаеше как да се върне в нея.

Успя да се надигне и да застане на колене, подпирайки се на ваната. От водата продължаваше да се извива пара, а кранът капеше и сякаш разбиваше на парченца земното притегляне около нея. Пльонк, пльонк, пльонк…

— О, Елизабет! — простена тя. Очите й с ужас пробягаха по помещението. Хубавата й баня приличаше на декор от филм на ужасите. Кръвта беше навсякъде. По стените личаха отпечатъци от кървави пръсти, такива имаше и по разкъсаната завеса на душа, увиснала от ръба на пречупената пластмасова рамка. Дълга кървава диря се проточваше по посока на коридора, където смътно се очертаваше обезформено петно. Сякаш тялото на смъртно ранен човек беше изгубило там последните си сили.

— Стой по-далеч от мен! — изкрещя Бийчъм, обзета от ужасното подозрение, че онзи мъж дебне в коридора и всеки момент ще се нахвърли върху нея. Направи опит да отскочи назад, но краката й се плъзнаха по окървавените плочки на пода. Тялото й политна и се блъсна в умивалника, а оттам се строполи долу. Затисна нещо ръбесто, което се оказа клетъчният й телефон. До него лежеше пистолет — полуавтоматичен колт 45-ти калибър, който татко й беше подарил, когато се премести във Вашингтон.

Големият град си е голям град, беше й казал той. И едва ли е много по-различен от Ню Йорк по отношение на престъпността.

Рязко сграбчи пистолета, стисна плъзгавата ръкохватка и инстинктивно потърси спусъка. После в съзнанието й проблесна удивлението. Пистолет ли, объркано се запита тя. Но защо светят всички лампи? Кога най-сетне общината ще вземе мерки срещу неправомерното паркиране? Сложих ли тапата на бутилката с вино? Нямаше време да се чуди откъде се е появил пистолетът. Разумът напълно я беше напуснал.

— Да не си мръднал, мръсник такъв! — изкрещя тя, но не получи отговор.

Внимателно, внимателно, обади се предупредителен глас в главата й. Обзе я страх, примесен с доста силна доза гняв. Направи една предпазлива крачка към зейналата врата. Държеше тежкия пистолет с две ръце пред себе си, дишаше плитко и на пресекулки. Умееше да стреля, беше израснала с оръжията. Баща й я беше учил да си служи с тях по най-рационалния начин — независимо дали отстрелват развъдилите се около фермата лисици, или ловуват дивеч за храна. Но никога не й се беше налагало да използва оръжието за самозащита. До днес…

Бийчъм завъртя дулото към гардероба, после отново го насочи към вратата. Движението й предизвика странно шумолене, но тя не успя да определи на какво се дължи то. Пистолетът в ръцете й потрепваше, сякаш не знаеше накъде да го насочи. Наоколо нямаше никой. Чуваше единствено собственото си дишане и равномерното поканване на водата от крана на ваната.

— Кой си ти? — истерично изкрещя Бийчъм. Пред очите й проблеснаха звезди. Под умивалника имаше две празни гилзи. Огледалото до вратата беше счупено. Мъжка обувка стърчеше редом с тоалетната чиния. В душата й изведнъж нахлу океан от емоции. Някой беше проникнал в къщата й и я беше нападнал. Все още беше тук, но тя имаше пистолет и възнамеряваше да го спре.

Пристъпи под рамката на вратата и се изправи на сантиметри от петното. Къде ли може да бъде?

— Не искам да стрелям, но ще го направя! — извика предупредително тя.

После, без никакво предупреждение, избухна в истеричен смях, сменен след броени секунди от не по-малко истерични ридания. Емоциите й бяха толкова бурни, че едва успяваше да задържи пистолета в ръцете си. Обливаха я на горещи и студени вълни, редуващи се със силни тръпки. Опитваше се да каже нещо, но думите излитаха напълно неразбираеми от устата й, очите й продължаваха да оглеждат с учудване и ужас кървищата около нея.

Предпазливо зави зад ъгъла на основния коридор и се насочи към стълбите, като не крачеше нормално, а по-скоро влачеше краката си по пода. Приближаващият вой на сирени й помогна да преодолее тъмния, изпъстрен с ярки звезди тунел, в който сякаш се движеше. Пистолетът се клатеше в ръцете й, но тя продължаваше да го стиска, опитвайки се да го насочи напред, към подножието на стълбите и входната врата. Кървавата диря продължаваше и надолу, към потъналото в мрак входно антре.

Понечи да изкрещи поредното предупреждение, но видя синьо-червените мигащи светлини навън и затвори устата си. Пистолетът изтропа в краката й. Ръцете й изведнъж се парализираха, главата й отново се изпразни, окаменяла от ужаса на преживяното нападение.

Как е възможно това, запита се безмълвно тя, втренчила празен поглед надолу. Входната врата зееше отворена. Нападателят беше изчезнал.

 

 

БУМ!

Джеръми видя как Ястреба трепна и се сви зад телескопичния си бинокъл в момента, в който двата куршума на ООЗ операторите — единият негов, а другият на Фриц — издрънчаха в овалната мишена над главата му. Точно това беше чакал — ясния и категоричен звук на смъртоносното попадение. Двамата не биха могли да постигнат по-добър синхрон дори с метроном.

Обърна се към партньора си в момента, в който той презареди и вкара втори патрон в магазина си.

Питс моментално насочи телескопа си в посоката, от която бяха дошли изстрелите. Там лежаха трима снайперисти, но само един от тях беше на открито, засечен моментално от орловия му поглед. Накамура.

Джеръми се отдалечи от окуляра на оптическия си мерник с единствената цел да се наслади на удивлението, изписало се по намацаното в защитни цветове лице на противника си.

— Майната ти, Уолър! — дрезгаво извика морският пехотинец.

— Какво виждам? — попита „турист“ №2, който побърза да цъфне над Накамура с радиостанция в ръце.

— Снайперист в краката ти — беше отговорът. И Накамура изгоря, заемайки едва десето място в днешното класиране.

— Кажи на последните двама стрелци, че светлината ще стигне само за единия от тях — долетяха инструкциите на Питс.

— Нека се възползва Лотшпайх — отвърна с усмивка Джеръми. Този път партньорът му се беше маскирал много добре. Ястреба нямаше начин да го открие.

БУМ! Фриц изстреля втория си патрон в момента, в който Джеръми си събра нещата и бавно тръгна към микробуса, абсолютно сигурен, че приятелят му ще получи пълна десетка. И въпреки че днес Джеръми Уолър не успя да удържи победа над Корпуса на морските пехотинци, той със сигурност спечели…

 

 

Шефът на полицията на окръг Колумбия се появи лично на местопрестъплението в дома на Бийчъм. Там завари половин дузина агенти на ФБР и Сикрет Сървис, две линейки, няколко коли на противопожарната охрана и лекаря на Сената. Президентът беше позвънил по телефона от Китай, където бе на официално посещение, за да получи информация за състоянието й — ловък политически ход, примесен с известна доза лична симпатия. Пред къщата бяха паркирани подвижните телевизионни станции на Си Ен Ен, Фокс ТВ и три от най-големите национални телевизии, които предаваха на живо. Цялата улица беше блокирана от полиция и разчистена от зяпачи.

— Знам, че ви е трудно, госпожо — обади се един от следователите в отдел „Убийства“ — нисък и плешив мъж, наближаващ петдесетте, който се наведе над Бийчъм с искреното намерение да я успокои. Тя винаги се беше възприемала като силна натура, но сега изведнъж избухна в сълзи, дълбоко разстроена от бруталната атака и пълното объркване след неочаквания развой на събитията.

— Не помня — каза през сълзи тя. — Нищичко не помня…

Пред очите й проблясваха и изчезваха неясни образи, които не й говореха нищо. Един мъж с ръкавици, свил ръка около гърлото й. Татуировка, кръв, пистолет…

— Изобщо не му видях лицето — добави тя, имайки предвид нападателя. — Но какво ще стане с официалната ми вечеря? Някой трябва да се обади и да предупреди, че не мога да присъствам… — Огледа се, смаяна от множеството непознати физиономии, които бяха нахлули във величествения й дом.

— И загасете тези лампи, ако обичате! Хаби се много електричество. Това е моят дом, все пак! Няма ли да престанете?

Някой й подаде лист хартия и помоли за разрешение да претърсят къщата. Тя се подписа, без изобщо да погледне текста. Разбира се, че могат да претърсят дома й. Нямаше какво да крие.

— Госпожо, ще се обадим на вашите домакини за вечерята — осведоми я детективът, после махна с ръка на един от минаващите наблизо униформени полицаи и му заповяда да изключи част от осветлението. Това моментално намали раздразнението на Бийчъм. — Значи изобщо не го видяхте? — подхвърли той. — А защо тогава сте се въоръжила с този пистолет?

Детективът беше разследвал стотици убийства — семейни, екзотични, серийни, бандитски, по поръчка и такива, свързани с грабежи. Но нито едно от тях не бе свързано с толкова високопоставена личност. Бийчъм беше сред най-известните фигури в Сената на САЩ, основен кандидат в президентската надпревара и може би най-голямата знаменитост от женски пол в цял Вашингтон. Кабелните канали вече бяха прибягнали до услугите на разни учени глави, които чертаеха различни траектории и графики, репортерите заливаха зрителите с какви ли не предположения. Шефът на полицията възнамеряваше да даде пресконференция. Ако изиграе козовете си както трябва, като нищо ще го покажат по телевизията, помисли си развеселено детективът. И децата му ще изпаднат в луд възторг.

— Пистолетът ли? — подхвърли Бийчъм и с недоумение се огледа, сякаш отговорът на този въпрос се криеше някъде сред античните мебели и маслените платна, с които беше пълна голямата стая. — Изобщо не съм се въоръжавала… Когато се свестих, пистолетът беше до мен…

— Значи не си спомняте кога сте го взели? — попита детективът и в ръката му се появи малък бележник с меки корици. Пръстите на другата механично натиснаха бутона на черен автоматичен молив. Един фотограф от екипа на криминолозите се плъзна покрай тях, устремен към завесата на душа. Из цялата къща проблясваха светкавици и се чуваха груби подвиквания. Сенатор Бийчъм избърса сълзите си и тръсна глава.

— Държа го в най-горното си чекмедже — обяви тя. — Но изобщо не съм имала възможност да стигна дотам.

После сълзите й внезапно се върнаха, този път с нова сила. Тя беше толкова изненадана, че не можа да добави нито дума към краткото си обяснение.

— Елизабет! Добре ли си, скъпа? — Една друга ръка прегърна раменете й, а гласът изведнъж стана гневен: — Хей, не виждате ли, че жената е дълбоко травмирана?

— Да, сър, виждаме — отвърна детективът. — А кой сте вие?

Новопристигналият носеше костюм за 2500 долара, ръчно бродирана риза и елегантна кърпичка в джобчето на сакото. Не показа нито значка, нито някакви други документи.

— Аз съм Филип Матюз, личният адвокат на сенатор Бийчъм — съобщи с достойнство той. — И ви известявам, че този разпит приключи.