Кристофър Уиткомб
Снайперистът (13)

12.

Преди да приеме тази работа, Едгар Валез никога не беше чувал за сенатор Бийчъм.

Беше се регистрирал като гласоподавател в казармата, но непрекъснатите пътувания му пречеха да се ориентира в политическата обстановка, за да разбере кой за какво се кандидатира и какво предлага. После го арестуваха и интересът му окончателно се стопи. Престъпниците нямат право да гласуват.

— Добро утро, сър — поздрави го портиерът, докато излизаше навън за чаша кафе.

— Да, здрасти — промърмори разсеяно Валез. Вече две години живееше тук, но така и не си направи труда да научи името на човека. Разбира се, през по-голямата част от това време пътуваше, освен това хората от помощния персонал получават заплати, за да осигуряват удобствата на наемателите, а не за да си говорят с тях.

Макар и разсеян, Валез излезе в слънчевия нюйоркски следобед с усмивка на уста. Днес беше ден за плащане, при това на добра сума. След един час щяха да му звъннат на мобилния телефон и да го повикат в пощата на Шесто авеню, където последният му работодател беше оставил на съхранение необработени диаманти на стойност сто хиляди долара. Още преди вечеря той щеше да отскочи до клона на Дойче Банк на Таймс Скуеър, за да заключи скъпоценностите в личния си сейф, където имаше и други трудни за проследяване платежни средства.

— Кафе, черно — промърмори той на продавача в будката на ъгъла. И при него се беше отбивал всеки божи ден от престоя си в Ню Йорк, но също не му знаеше името. В бизнеса на Валез имената означаваха отговорност, а отговорности той си имаше предостатъчно. С имена бяха свързани плащанията, телефонните абонаменти и договорите, които той винаги се беше старал да избягва. Предпочиташе да прави бизнес анонимно, чрез устни договорки или добре замаскирани лични обяви в Интернет изданието на лондонския „Таймс“. В резултат всеки месец получаваше достатъчно поръчки, при това с твърде разнообразна тематика — от проследяване на неверни съпруги и осигуряване на доказателства за бракоразводни дела до чисти убийства.

— Хубава татуировка — подхвърли продавачът, докато прибираше долар и половина за кафето му. Имаше предвид двата ярко оцветени зара, изрисувани върху дясната ръка на редовния клиент. На единия имаше единица със звездичка, а на другия се виждаха три двойки. — Бас държа, че е направена в казармата. Вероятно сте участвали във Войната в Залива, нали?

— Аха — неохотно промърмори Валез и отново млъкна. Куп народ имаше татуировки.

 

 

Сирад продължаваше да чука по компютъра, опитвайки се да не обръща внимание на мъжа зад лявото си рамо. Беше свикнала да я зяпат, но този тук я караше да се чувства неудобно. В момента, в който се обърнеше да каже нещо на Бартолъмю, този тип — Джеръми, отместваше очи и се преструваше, че чете списанието в ръцете си. Не я зяпаше с обичайното за повечето мъже сексуално излъчване, а по-скоро така, сякаш се опитваше да си спомни къде се бяха срещали преди. Изглеждаше заинтригуван по-скоро от задачите, които й предстоеше да изпълнява, отколкото от насладата, която евентуално би могла да му достави.

— И така, кога ще ме информирате малко повече? — подхвърли към Бартолъмю тя, щом самолетът престана да набира височина и пое по предначертания си курс. Реши да опипа почвата — ей така, в името на по-пълната информация. От време на време позволяваше на телата им да се докоснат. Отначало се извиняваше, по после престана — давайки му да разбере, че интересът й не е случаен.

— Няма да стане — усмихна се с лека ирония той. — Който е решил да измъкне информация от мен, ще трябва да предложи малко повече от едно хубаво дупе…

Прав е, разбира се, укори се мислено Сирад. Тук стандартните флиртове едва ли биха довели до успех.

— Ами тези двамата отзад? — подхвърли тя, демонстрирайки умерено смущение. — Надявам се, че поне за тях ще можете да ми кажете нещо…

— Чакайте да видим — проточи Бартолъмю. — С единия съм бил колега преди години — този вдясно. Предполагам, че в рамките на броени минути ще глътне две хапчета срещу прилошаване и ще си пусне Нийл Янг на портативния дискмен. Той е човек на навика — онзи, от едно време…

— Какво е ставало в това „едно време“? — направи гримаса Сирад, после се наведе напред и посегна към чантата си. Прекрасно знаеше, че това движение беше достатъчно, за да позволи поглед към деколтето й, и много искаше да види каква реакция ще последва.

— Става въпрос за времето, прекарано в армията — поясни Бартолъмю. — И двамата първо влязохме в казармата, а след това се дипломирахме. Напуснахме едва когато разбрахме, че трябва да направим и малко пари.

— По нищо не личи, че сте избягали много надалеч — отбеляза Сирад и отново улови погледа на Джеръми, закован в профила й.

— А вие? — възползва се от паузата Бартолъмю. — Защо една жена с вашата външност попада на борда на самолет в компанията на трима тесни професионалисти, не знае закъде пътува и какво ще й се случи като стигне там?

— Защото си падам по големите изненади — отвърна тя. — И нещо ми нашепва, че именно вие ми готвите първата…

Разговорът неусетно премина на друга плоскост, далеч от преструвките. И на двамата им беше ясно, че тя няма да издържи дългото пътуване, без да го изстиска докрай.

— Виж к’во ще ти кажа — понижи глас Бартолъмю, зарязал официалностите. — Ако от време на време се навеждаш и ми показваш сутиена си, може да ще стана по-разговорлив и да споделя нещичко за интересното ни пътешествие…

Сирад отметна глава и се изсмя.

— Тези момчета отзад са частни предприемачи — започна Бартолъмю. — Съветвам те да стоиш по-далеч от тях.

Интересът й моментално се повиши, точно според очакванията му.

— Ами ако покажа сутиена си на тоя Джеръми отзад? — прошепна тя. — Може би той ще ми каже това, което искам да знам…

— Съмнявам се — поклати глава Бартолъмю и замълча за момент, за да се наслади на аромата на кожата й. — Мисля, че знае точно толкова, колкото и ти…

 

 

Траск използва личния си ключ, за да отвори вратата на апартамент 12Д — уютно обзаведено двустайно жилище, което компанията беше купила преди години с помощта на офшорна фирма за внос и износ. Основното му предназначение беше да осигурява престоя на външни клиенти с по-специални интереси. Но днес щеше да бъде използвано за съвсем други цели.

— Хей? — подвикна той.

— Т-т-тук в-вътре — обади се мъжки глас. Траск се насочи към първата спалня, където проектният инженер на „Невю“ се трудеше над някакъв странен уред с големината на видеокамера. Във въздуха се стелеше дебел пласт цигарен дим, чаршафите лежаха на пода в безформена купчина, а телевизорът дънеше с пълна сила нашумяло рап парче.

Без да обръща внимание на всичко това, Траск се насочи право към масата и се наведе над уреда.

— Значи ето какво било — промърмори той. По подобие на повечето опасни оръжия и това тук изглеждаше абсолютно невинно.

— Цяла г-година от ж-живота ми отиде з-за т-тая к-красавица, ч-човече — с достойнство поясни Марти, смачка поредната цигара върху перваза на прозореца и захвърли фаса в ъгъла. — Т-тя е м-малкото м-ми ангелче!

— Представях си я по-голяма — промърмори Траск.

— К-кутията с-съдържа с-само м-мернкка и нищо п-повече — успокои го Марти. — Останалото с-се побира в к-клетчен т-телефон — т-точно според с-спесификациите… — Затегна едно кръстато винтче с отвертката и изпусна гъст облак дим над главата си: — М-можеш да я с-скриеш и в г-гащите си, с-стига да искаш…

— Много добре — кимна Траск и внимателно взе в ръце малката черна кутийка. Все още не можеше да повярва, че звукът умее да убива. Видя демонстрацията, разбира се, но това все пак беше полеви тест. Използването на подобно оръжие в реалния живот е съвсем друга работа.

— Сигурен ли си, че ще работи с нашите телефони?

— Абсолютно, з-защото с-става въпрос за ф-физиката — отвърна Марти. — Р-размерът м-може да има з-значение в леглото, н-но не и т-тук!

— И е напълно безшумна, така ли? В пустинята не чух нищо, но там бяхме зад блиндирано стъкло, а и хеликоптерът заглушаваше всякакви странични звуци… Сигурен ли си, че машинката няма да прозвучи странно, да речем на някоя оживена улица?

— Н-никакъв звук, в-въобще! — отсече Марти, дръпна апаратчето от ръцете на Траск и започна да го върти между пръстите си. — Освен ако м-мишената н-не си ти! М-мощността му е п-променлива — т-точно като на д-домашна уредба. П-пуснеш ли го т-тихо, н-няма да т-тормозиш с-съседите. Издъниш ли го о-обаче, с-става наистина с-страшно!

Траск предпочете да се въздържи от коментар.

Марти довърши работата си и започна да събира пръснатите по масата инструменти. Запали нов фас, пресуши остатъка от безалкохолно в чашата си и огледа стаята, да не би да е забравил нещо. После каза сбогом на рапъра и изключи телевизора.

— Ж-желая ви к-късмет! — обяви той, огледа се за последен път и тръгна към вратата. Много му се искаше апаратчето, което току-що предаде, да носи някакви отличителни белези, да има марка или сериен номер, свързани с името му. Изобщо нещо, което да го посочи като автор на това изключително изобретение. Но анонимността е задължителна, когато става въпрос за секретни проекти. В историята са останали имена като Колт и Сикорски, но гениите, създали истински страшните оръжия, ще останат завинаги забулени в тайна.

 

 

— Ето, вземи — промърмори Хесус, когато самолетът достигна височина от 10000 метра и носът му зае хоризонтално положение. — Това е идентификационният ти пакет.

Извади от раницата си плик от кафява хартия и го подаде през пътеката. Вътре Джеръми откри паспорт, две кредитни карти, шофьорска книжка от Уисконсин и още няколко типични за всеки мъжки портфейл документи — от карта за веригата видеотеки „Блокбастър“ до служебен пропуск от фирмата „Арсин Ойл“. Под пластмасовото покритие беше изписано името Брайън Кембъл, родом от Тълса, Оклахома. Хубаво име, рече си той, спомнил си, че майка му беше шотландка.

— Провери дали няма несъответствия — обади се Хесус и отвори подобен плик в скута си.

В портфейла, който извади най-накрая, Джеръми откри 160000 йеменски риала, всички в доста употребявани банкноти. Пластмасовото отделение за снимки съдържаше две фотографии на жена и деца — нечии жена и деца, разбира се. Той самият ги виждаше за пръв път в живота си.

Всички карти и документи отговаряха на снимката и физическите му данни, но датата на раждане, номерът на социалната осигуровка и домашният адрес бяха различни. Изглеждаха доста поизносени, сякаш ги имаше от години.

— Запомни наизуст гадориите, а след това вземи това…

Хесус отново протегна ръка през пътеката и му подаде две малки заоблени хапчета. — По-малкото е амбиен, осигурява минимум четири часа сън. Сигурен съм, че ще ти потрябва.

— А по-голямото? — попита Джеръми, подхвърляйки хапчетата в шепата си.

— Хлорокин — отвърна Хесус. — Служи за профилактика срещу малария.

— Малария ли? — стреснато го погледна Джеръми. — От къде на къде малария?

Хесус се зарови в раницата и след малко измъкна някакъв дискмен със слушалки.

— В Йемен има доста случаи на малария — промърмори той. — Няма смисъл да се рискува…

Джеръми погледа хапчетата известно време, после отвори кутийка „Севън Ъп“ и ги погълна с помощта на няколко едри глътки от пенливата течност.

— О, и още нещо, което трябва да имаш предвид в бъдеще — обади се с усмивка Хесус. — Обикновено гълтам хапчетата чак когато сме над океана… Защото, ако сега ни изтеглят обратно, ще ти се наложи да си отспиваш в някой хангар…

Джеръми сви рамене.

— От какво ще ни изтеглят? — попита той. — Аз дори не зная какво по дяволите ще правим…

Хесус качи краката си на отсрещното кресло.

— Не се грижи за това — промърмори той, докато слагаше диск на Нийл Янг в портативния апарат. После му предложи комплект тапи за уши от мека пяна, които Джеръми разтърка между пръстите си, преди да ги постави. — Най-добре ще е да поспиш, защото Йемен е адски оживено място…

Йемен, повтори си на ум Джеръми и насочи очи към бялата пелена на високите облаци, в които се гмурна самолетът. Втора мисия в рамките на месец — този път в някаква шибана страна от Третия свят, до която се стига само с частен самолет. По всяка вероятност ще си имаме работа с терористи… Да вървят на майната си и Ай Би Ем, и бляскавата корпоративна кариера. Това тук е истината!

 

 

Едгар Валез закрачи на юг по Пето авеню, тръгнал да търси адреса, който му бяха съобщили по-рано през деня. Разполагаше с достатъчно време преди окончателното обаждане за мястото на доставката. Денят беше хубав, а точността беше една от причините клиентите му никога да не оспорват размера на хонорарите му. Определяха ли му час за поредната операция, те спокойно можеха да си сверяват часовниците по него.

 

 

Траск отиде да вземе шефа си точно според предварителните разчети. В седем нула-нула Мичъл трябваше да се появи на раздаването на автографи за новата си книга в „Барне и Ноубълс“ на Пето авеню. Не обичаше подобни прояви и винаги се оплакваше, но договорите за по 10 милиона долара авторски права винаги вървяха с известен брой трудно променящи се клаузи.

— Какво трябва да зная за цялата работа? — попита Мичъл, докато шофьорът плавно спря на червения светофар, хванал ги на Четиридесет и осма улица.

— Нищо — отвърна успокоително Траск. — В определения час ще поискате да погледнете през прозореца навън, но иначе сте там, за да раздавате автографи…

Пред вратата на книжарницата се извиваше дълга опашка, стигаща почти до светофарите на Четиридесет и осма. Имаше хора, които държаха по две-три копия от новата книга на Мичъл.

— Гледай поне да осигуриш писалките, които харесвам — промърмори Мичъл и посегна за куфарчето си, докато шофьорът спираше пред един от страничните входове. Отпред, ухилени до ушите, се бяха наредили висши служители на „Барнс и Ноубълс“, издокарани в най-новите си дрехи.

— За всичко е помислено, господин Мичъл — успокоително подхвърли Траск. — Нещата са подредени отлично, чака се единствено сигналът ни…

 

 

Едгар Валез зави на изток по Четиридесет и осма улица. Крачеше спокойно, тъй като разполагаше с цели петнадесет минути. Спря на червения светофар, стъпи на ръба на бордюра и затвори очи под гальовните слънчеви лъчи. Преброи пресечките, които оставаха до мястото на срещата, после хвърли кос поглед на часовника си, показващ седем без десет. Една красива блондинка стъпи на платното едновременно със смяната на светлините и той тръгна подпре й. В следващата секунда звънна мобилният му телефон и веднага го върна в действителността.

— Ало — промърмори той в апаратчето — Валез. — Функцията идентифициране на обаждането беше изключена, но той отлично знаеше кой се обажда.

— Къде си? — пожела да узнае мъжки глас.

— Сигурен съм, че знаеш къде — отвърна Валез и изви врат нагоре, към фасадите на подредените по Пето авеню небостъргачи. Знаеше, че са там и го наблюдават. Знаеше го с абсолютна сигурност.

— Има малка промяна в плана — добави гласът. — Продължавай на изток, но на ъгъла с Пето ще завиеш на север, до пресечката с Четиридесет и шеста. На ъгъла чака такси, номерът му е 6N76. Парите ти са в багажника.

Върху лицето на Валез разцъфна усмивка, която той дори не се опита да скрие. Някои дни просто са по-добри от други, но най-добри неизменно са дните на заплащането. Прекоси уличното платно по петите на русокосата красавица, която след още няколко метра зави наляво и се насочи към тълпата, струпала се пред книжарницата на „Барнс и Ноубълс“. Хората се бяха наредили на опашка и търпеливо чакаха — вероятно поредната знаменитост на литературния небосклон.

К’во пък толкоз, рече си Валез и продължи да крачи след жената към книжарницата. Разполагаше с още няколко свободни минути и не беше зле да си купи някое добро четиво…

 

 

— Още ли сме в Нюфаундленд? — попита Джеръми, опитвайки се да разтърка слепените си от хапчето очи. Преминаваха през въздушен фронт и той се събуди от подскачането на самолета.

— О, вече бяхме там — отвърна Хесус. Ако Джеръми беше буден, той несъмнено би се възхитил на двукилометровата писта, изсечена направо в масивния ледник, простиращ се чак до Полярния кръг. Вероятно би харесал и току-що изпечените, сладкиши, които според цветните каталози се предлагат денонощно на презокеанските полети. Но всичко това беше останало на хиляди километри назад.

Обърна се към илюминатора. Самолетът се снижаваше сред гъсти облаци, обливан от струите на проливен дъжд.

— Господи, тая гадост, дето я наричаш амбиен, наистина упойва здравата! — промърмори той. Върху скъпия тапет на стената тъмнееше засъхнала слюнка — там се беше опирала главата му. Стрелна с поглед младата жена, за да провери дали е забелязала това, но тя също спеше. — И тъй, ще ми кажеш ли най-сетне каква е задачата, или да започвам да гадая?

Хесус се усмихна, за пръв път от началото на полета.

— Извинявай, но никой не получава подробна информация за тези операции. Всичко е засекретено…

Рязък порив на вятъра лашна машината наляво, после корпусът пропадна и се върна в обратна посока. Раниците изпопадаха на пода, а очите на Джеръми най-сетне се отвориха, при това доста широко. Хесус изобщо не обърна внимание на турбуленцията.

— Става въпрос за операция на Агенцията — промърмори той. — Работил ли си някога за тях?

— Малко — отвърна с преднамерена небрежност Джеръми, опитвайки се да не изглежда съвсем новобранец.

— Един от техните хора е засякъл копелето, организирало взривяването на кораба „Коул“ през 2000 г. А ние отиваме да го пипнем.

— Ще го позная ли? — попита Джеръми, който дълго време беше изучавал физиономиите на двадесетте най-търсени от ФБР нарушители на закона.

— Не, защото е оперативен командир от средно ниво. Саудитец на име Асам Алал-Бин.

— Кой още идва с нас? — зададе следващия си въпрос Джеръми. Един от четиримата пътници в салона решително не ставаше за стрелец. Пуерториканската операция не изглеждаше толкова сложна, но въпреки това изпратиха целия екип.

— Това е операция на Агенцията — повтори Хесус. — А ние отиваме само за финалния купон.

— Какво има в Шанън?

— Керосин — отвърна Хесус и отново разтвори бележника си. — Кацаме за зареждане и веднага излитаме. Следващата спирка е Люксембург, а после Дубай. Оттам ще се прехвърлим на редовен полет, след което ни предстои проникване в Йемен.

— Проникване ли?

Участниците в операции по прибирането на престъпници често се оплакваха, че по-голямата част от времето си прекарвали в спане и четене на книги. Два дебели романа плюс една седмица запек, кълняха те. В много случаи страната — домакин ги молеше да пристигнат час по-скоро, за да я отърват от предварително окованите във вериги престъпници.

— Надявам се, че ще харесаш пустинята, защото въпросният задник едва ли ще ни чака на летището — сякаш отгатна мислите му Хесус. — Понесен от бурята, самолетът продължаваше да подскача. Дъждът обливаше илюминаторите и пречеше да видят пистата под тях. — Остана ли ти тютюн за дъвчене?

Джеръми се обърна към раницата си и видя, че жената беше отворила очи. Дори след осем часа във въздуха продължаваше да изглежда красива.

— Пристигнахме ли? — прозя се тя, после изведнъж се обърна и улови погледа на Джеръми.

— Дръж — обърна й гръб той и подхвърли пакетчето с тютюн на колегата си. — И карай по-леко, защото това са всичките ни запаси…

Десет минути по-късно кацнаха. Задграничната операция не можеше да отвлече вниманието му от непознатата. Нещо в тази жена не беше наред. Нещо го смущаваше. Майната му на тютюна, рече си той. И без това е вреден!

 

 

Траск се опитваше да демонстрира интерес към подписването на книгите, с което беше зает Мичъл, но вниманието му беше насочено към истинската причина за присъствието им на Пето авеню. Беше сигурен, че организацията е безупречна, но годините в служба на Мичъл го бяха научили да обръща внимание на всеки детайл. Нямаше никакъв смисъл да се излага на рискове. Пристъпи към масата, на която шефът му драскаше автографите си под възхитените погледи на многобройните си почитатели.

— Господин Мичъл, позволете да ви прекъсна за миг, ако обичате — пропя той, подаде му телефона и се обърна да се извини на поредния читател, уверявайки го, че всичко ще приключи за миг. Мичъл стана и се насочи към прозореца, където Траск вече му беше осигурил място с прекрасен изглед към улицата.

— Кой конкретно е той? — попита Мичъл, надничайки през широките прозорци на магазина.

— Не зная, сър. Никога не съм го виждал. — Траск погледна часовника си и добави: — Просто натиснете копчето.

Мичъл направи опит да се усмихне, съзнавайки, че всички в помещението го гледат. Извърна се към прозореца и видя, че десетина пешеходци пресичат на зелен светофар. Успоредно с тях течеше оживеният поток от таксита, камионетки и куриери на велосипеди.

— Сега, сър! — прошепна настоятелно Траск, очевидно притеснен.

Мичъл натисна зеления бутон и вдигна телефона към ухото си. Чу две последователни позвънявания, последвани от прещракването на линията. Никакви гласове.

Изведнъж отвън долетя пронизителното скърцане на автомобилни гуми, последвано от нестройния хор на клаксоните. Хората от опашката се обърнаха точно навреме, за да видят как един голям синьо-бял транзитен автобус поднесе надясно, отнесе две таксита и се блъсна в уличния стълб след тях. Униформеният полицай на ъгъла изтича към платното, за да помогне на мъж, който лежеше по гръб, а от ушите и носа му бликаше кръв.

— Добре ли сте? — попита ченгето, докато помагаше на мъжа да се изправи и го питаше дали да извика линейка.

— Не, не… Добре съм — отвърна Едгар Валез. Беше в съзнание, беше жив — значи никаква болница, преди да си е прибрал диамантите! — Какво се случи, мамка му?

— Не зная, сър — отвърна полицаят. — Май никой не ви блъсна, но от вас тече кръв… Сигурен ли сте, че не ви трябва линейка?

Валез се отпусна на треперещите си колене и остана в тази поза докато се опитваше да се освести. Полицаят се наведе и вдигна мобилния му телефон, който започна да звъни. Подаде го на Валез, а след това се обърна към автобуса, чиито разгневени пътници бяха започнали да се изсипват на тротоара.

— Внушително, а? — промърмори Мичъл, докато клиентите на книжарницата продължаваха да протягат вратове към улицата.

— Да, сър — отвърна Траск, после пое телефона от ръката на шефа си и го притисна до ухото си. От мястото си виждаше как ченгето помага на минувача да се изправи и го насочва към тротоара на Пето авеню.

— Ало? — обади се мишената. Беше извадил бялата си носна кърпа и се опитваше да попие кръвта, която течеше от ушите и носа му. — Кой се обажда?

— Твоето бъдеще — отвърна Траск, докато Мичъл крачеше обратно към масата. — Пищенето в ушите ти е само предупреждение. Хонорарът те чака в онова такси, господин Валез. Точно според уговорката. Но ако някога решиш да говориш за политика, имай предвид, че монетата има две страни…

— Никога не съм си падал по политиците — промърмори Валез, без да има представа, че Траск го наблюдава през големия прозорец на магазина. — Просто им нямам доверие.

 

 

Йемен изплува от синьо-зелените води на Индийския океан като блестящ мираж. Пустинното слънце прежуряше, без да се съобразява с късния следобеден час. Въздухът над пистата леко трептеше. Залепен за илюминатора, Джеръми гледаше безбрежните пясъци наоколо, сред които складовите постройки и резервоарите за гориво изглеждаха някак дребни и незначителни. На север се простираше градът с неговите къщи от бял камък и изсушена глина, а на противоположната страна се виждаше огромното пристанище, претъпкано с търговски кораби и петролни танкери.

— Пресвета дево, виж това! — прошепна Джеръми и посочи към останките от два самолета, струпани току до пистата. Сякаш ги бяха зарязали там нарочно, като предупреждение за пътниците, които негодуват срещу услугите на йеменските въздушни диспечери.

До слуха му долетя пронизително грачене и той инстинктивно се обърна към арабина в традиционно бяло облекло оттатък пътеката, който държеше в скута си клетка с опитомен сокол. Птицата неспокойно въртеше зачулената си глава, опитвайки се да разгадае тътена и друсането, които съпътстваха кацането. А Джеръми се запита как това гордо и благородно същество понася гъстите облаци тютюнев дим, които се стелеха в салона. От него не можеше да се видят дори местата в дъното.

— Върви плътно до мен, дръж си езика зад зъбите и се прави на отегчен — промърмори Хесус, докато крачеха към терминала. Летището на Аден нямаше подвижни ръкави за пътниците и по тази причина хората се изсипаха направо на размекнатия от жегата асфалт. Джеръми последва командира си към едноетажната сграда, построена от груби тухли и бетонни блокчета. Сега бяха само двамата, тъй като спътниците им от частния „Гълфстрийм“ бяха останали в Дубай.

— Каква жега, мамка му! — промърмори Джеръми. Това не беше оплакване, а по-скоро безкрайно учудване.

Смесиха се с останалите пътници и бавно се насочиха към терминала. Големите вентилатори на тавана изобщо не раздвижваха спарения въздух. Изпитаха чувството, че влизат в запалена пещ.

Зад счупена масичка се беше настанил митничар. До него стоеше бял мъж с яке за сафари в защитен цвят и каубойски ботуши от змийска кожа. Беше рус, с авиаторски очила на челото.

— Доста бие на очи — промърмори Джеръми.

— Дай паспорта си на Скини и ме последвай! — заповяда през зъби Джеръми, без да проявява интерес към професионалните забележки на колегата си.

Наредиха се на опашка пред гишето за паспортен контрол. Скоро им дойде редът и служителят протегна ръка за документите им.

— Бинес? — обърна се той към Хесус, който беше заел мястото на арабина със сокола.

— Не бинес, баканция — отговори спокойно взводният командир. Притеснен от този диалог, Джеръми се готвеше да се намеси, но беше изпреварен от друг глас.

— „Арсин Ойл“ — обяви непознатият. — Те са с мен. — Говореше арабски с тежък западнотексаски акцент, виеше като уокмен с изтощени батерии. Митничарят протегна ръка за паспорта на Джеръми, прегледа го и кимна с глава.

— Бинес.

Подпечата двата документа и ги върна обратно. Една жена с черно покривало безцеремонно избута Джеръми и зае мястото му пред гишето.

— Оттук, господа — посочи тексасецът и кимна с глава към нещо като килер без прозорци, в пода, на който зееше канал, а отгоре висеше къс гумен маркуч. Импровизираната тоалетна вонеше зверски на човешки екстременти и престояла урина. Джеръми усети как очите му се насълзяват.

— Как беше полетът? — небрежно подхвърли тексасецът, докато сваляше ципа на панталоните си. Облекчи се с доволно пъшкане, после се изплю в дупката.

— Добре — отвърна Хесус, изправяйки се над съседната дупка. — Имаме ли зелена светлина?

— Доколкото съм осведомен, да — кимна онзи, дръпна ципа си и подаде същата ръка на Джеръми: — Казвам се Пауъл, РС в Сана.

Джеръми пое ръката му. От съкращението разбра, че човекът насреща му е резидент по сигурността в американското посолство в Сана. Поне такова беше прикритието му.

Хесус си свърши работата, дръпна се крачка встрани и кимна на Джеръми, за да му покаже, че е негов ред. Но най-новият нощен снайперист под негово подчинение не прояви интерес.

— Нещата наистина са зле, след като не щеш дори да се изпикаеш на мястото, на което си се озовал — ухили се Пауъл. — Добре дошли в Кретенландия.