Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Young Lions, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)

Издание:

Автор: Ъруин Шоу

Заглавие: Младите лъвове

Преводач: Бистра Винарова; Юлий Генов

Година на превод: 1968

Език, от който е преведено: английски

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1968

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Редактор: Кирил Xавезов

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Александър Димитров

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Евгения Кръстанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5651

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и трета

Лагерът за попълнения лежеше в неприветлива равнина близо до Париж и се състоеше от палатки и стари немски военни бараки, върху чиито стени личаха образите на едри германски младежи, усмихнати възрастни мъже, които пиеха бира с халби, и босоноги селски девойки, прилични на тежки першеронски коне; в горната част на всички рисунки беше изобразен орел с пречупения кръст. При това мнозина американци бяха увековечили престоя си тук чрез своите имена по нашарените стени: сержант Джу Закари, от Канзас Сити, щата Мисури, Майер Грийнберг, редник от първи клас, от Бруклин, САЩ…

Хилядите хора, които чакаха да бъдат разпратени по дивизиите за да попълнят бойните загуби, търпеливо тъпчеха нагоре-надолу в ноемврийската кал. Мълчаливи и сдържани, те се отличаваха рязко от шумните, готови винаги да се оплакват войници, каквито Майкъл беше срещал преди. „В тоя лагер няма нищо човешко мислеше си той, застанал при входа на палатката си и загледан в облечените в мушами хора, които се движеха безцелно и неспокойно под ситния неприятен дъжд из дългите, задръстени с народ улички. — Би могъл да се сравни само с оградения двор на кланицата в Чикаго, където събраните на купчини говеда усещат миризмата на пролята кръв и със смътна тревога очакват своята неизбежна участ.“

— Ах, тая пехота! — горчиво се оплакваше младият Спиър в палатката. — Пратиха ме за две години в Харвард, откъдето трябваше да изляза офицер, но после изведнъж им дойде друг ум и всичко отиде по дяволите. Редник в пехотата след две учебни години в Харвардския университет! И това ми било армия!

— Да, истинско безобразие — съчувствено се обади Кринек от съседното легло. — В нашата армия царува истински хаос, няма никакво съмнение. Всичко зависи от връзките, които имаш.

— Аз имам големи връзки — рязко рече Спиър. — Как иначе бих могъл да вляза в Харвард? Но те не ми помогнаха, щом дойде заповедта за превеждането. Майка ми едва не умря, когато узна това.

— Да — учтиво забеляза Кринек, — това сигурно е било удар за всички твои близки.

Майкъл се усмихна горчиво и се обърна да види дали Кринек се подиграва с младежа от Харвард. Кринек беше служил картечар в 1-ва дивизия, беше ранен в Сицилия, а после втори път в деня на десанта в Нормандия и сега за трети път отиваше на фронта. Но Кринек — дребен и жилав тъмнокос младеж от предградията на Чикаго — искрено съчувстваше на благородния младок от Бостън.

— Е, нищо не се знае — обади се Майкъл, — може би войната ще свърши още утре.

— Ти какво, да нямаш някакви тайни сведения? — попита Кринек.

— Не — отвърна Майкъл, — но „Старс енд Страйпс“ пише, че руснаците напредвали по петдесет мили на ден.

— Ох, тия руснаци — поклати глава Кринек. — Аз не мога много да се надявам, че руснаците ще спечелят войната заради нас. В края на краищата пак Първа дивизия ще трябва да влезе в Берлин и да се доразправи с немците.

— Смяташ ли да направиш опит да те върнат в Първа дивизия? — попита Майкъл.

— Господи, разбира се, че не — поклати леко глава Кринек и вдигна очи от карабината, която почистваше на леглото си. — Аз искам да изляза от тая война жив. Всички знаят, че Първа дивизия е най-добрата в цялата армия. Какво ли не писаха за нея, а това е крайно опасно. Има ли да се превземе особено тежък участък на брега, има ли да се завземе укрепена височина, има ли да се поведе атака — винаги си спомнят за Първа дивизия По-добре е да пуснеш куршум между очите си, отколкото да попаднеш в Първа дивизия. Аз искам да ме причислят към някоя кротка невзрачна дивизия, за която никой нищо не е чувал и която не е превзела ни един град от Пърл Харбър до днес. Попаднеш ли в Първа дивизия, най-хубавото, на което можеш да разчиташ, е да те ранят. На два пъти ме награждаваха с „Пурпурно сърце“ и всеки път хората от взвода идваха да ме поздравяват. Командването винаги праща в тая дивизия най-добрите генерали, най-дейните и най-безстрашните, а това означава — сбогом, войнишко щастие. Аз вече дадох своя принос, нека сега други получат възможност да се проявят. — И Кринек се зае отново да почиства металическите части на карабината си.

— Кажете, как е там? — тревожно попита Спиър. Той беше хубав русокос младеж с къдрава коса и меки сини очи. Като го гледаше, човек неволно си представяше дългата върволица гувернантки и лели, които в събота вечер го водят на концертите на Кусевицки[64]. — Как е там, в пехотата?

— Как е в пехотата ли? — рече напевно Кринек. — Ами просто вървиш, вървиш и все вървиш…

— Не, не, питам те сериозно — настоя Спиър. — Кажи ми как постъпват? Просто те грабват за яката, захвърлят те в ротата и те пращат веднага да се биеш, така ли?

— А ти как смяташ — че всичко става на етапи? — отвърна Кринек. — Не, не става на етапи, поне така беше в Първа дивизия.

— Ами ти? — обърна се Спиър към Майкъл. — В коя дивизия си служил?

Майкъл отиде до леглото си и се отпусна тежко на него.

— В никоя дивизия. Бях на служба в гражданската администрация.

— В гражданската администрация? — изненада се Спиър. — Ето къде трябваше да ме пратят!

— Ти си служил в гражданската администрация? — обади се Кринек.

— А как си успял да получиш „Пурпурно сърце“ в такава служба?

— В Париж ме прегази френско такси, което строши левия ми крак — обясни Майкъл.

— В Първа дивизия никога не би получил „Пурпурно сърце“ за подобно нещо — с гордост рече Кринек.

— Бях в болнично отделение с двадесет други ранени — обясни Майкъл. — Една сутрин пристигна някакъв полковник и на всички връчи медали.

— Това носи пет точки — рече Кринек. — Не е никак лошо. Един ден ще благодариш на бога, че са ти строшили крака.

— Господи! — промърмори Спиър. — Какво става с армията? Да пратят в пехотата човек със строшен крак!

— Кракът ми е вече здрав — възрази меко Майкъл — и ми служи добре. Наистина не е зарасъл много хубаво, но лекарите уверяват, че ще върши работа, особено в сухо време.

— Дори така да е — продължи Спиър, — защо не се върнеш в гражданската администрация?

— Ако си от сержант надолу, никой няма да си направи труд да те върне в старата ти част обади се Кринек. — Всички от сержант надолу представляват нещо като взаимозаменяеми части във военната машина.

— Благодаря, Кринек — сериозно рече Майкъл, — това е най-приятното нещо, което съм чул за себе си през последните девет месеца.

— Каква е твоята военноотчетна специалност? — попита Кринек.

— Седемстотин четиридесет и пет — отвърна Майкъл.

— Седемстотин четиридесет и пет — повтори Кринек. — Стрелец. Хубава специалност, да. И все пак взаимозаменяема частичка. Всъщност ние всички сме взаимозаменяеми части.

Майкъл забеляза, че меката хубава уста на Спиър се сви леко в нервна гримаса на отвращение. Очевидно той не беше очарован от мисълта, че също представлява една взаимозаменяема частичка. Това никак не съвпадаше с образа, който бе изградил за себе си през безоблачните години, прекарани в обществото на гувернантки и в аудиториите на Харвардския университет.

— Сигурно има дивизии, в които е по-приятно да служиш — рече упорито Спиър, загрижен за бъдещата си съдба.

— Човек може да бъде убит в която и да е американска дивизия — наставнически каза Кринек.

— Аз имам пред вид дивизии, в които превръщат човека постепенно във войник, а не го хвърлят направо в бой — обясни Спиър.

— Изглежда, братле, добре са ви подготвили в Харвардския университет — рече Кринек, като се наведе над карабината си. — Виждам, че са ви наговорили цял куп глупости за армията.

— Папуга! — обърна се Спиър към един човек, който от леглото си мълчаливо наблюдаваше с широко отворени очи мокрия полегат брезент над главата си. — Папуга, ти в коя дивизия беше?

Папуга продължи да наблюдава — замислено брезента, без да обърне глава.

— Бях в зенитната артилерия — най-после отвърна той с равен и унесен глас.

Папуга беше тлъст човек на около тридесет и пет години с болезненожълто сипаничаво лице и дълга, суха черна коса. Той по цели дни лежеше на леглото си и Майкъл бе забелязал, че много пъти дори не ходи на храна. Върху ръкавите на куртката му личаха следи от отпрани сержантски нашивки. Папуга никога не участваше в разговорите в палатката и с държанието си, както и с факта, че му бяха отнели нашивките, представляваше загадка за останалите.

— Зенитната артилерия — поучително рече Кринек. — Виж това не е лоша служба.

— Защо си сега тука? — попита Спиър. В тия дъждовни ноемврийски дни, в тази мрачна равнина, където във въздуха се носеше дъх на кланица, той беше готов да търси утешение от всеки ветеран в лагера. — Защо не остана в зенитната артилерия?

— Един ден — рече Папуга, без да обърне глава към Спиър — аз свалих три наши самолета P-47.

В палатката настъпи тишина. Майкъл изпита неволно желание Папуга да не каже нищо повече.

— Намирах се до 40-милиметрового оръдие — продължи след кратка пауза Папуга със своя равномерен и безстрастен глас. — Нашата батарея охраняваше летище, което се използваше от P-47. Беше почти тъмно, а немците имаха навик да прелитат тъкмо в тия часове и да ни обстрелват с картечници. Не бях имал истинска почивка в продължение на цели два месеца и ни веднъж не се бях наспал като хората; и ето точно тогава получих писмо от жена си, че скоро ще има бебе, а аз не си бях ходил вкъщи две години…

Майкъл затвори очи с надежда, че Папуга ще мълчи. Но в сърцето на този човек се беше набрала толкова мъка, че заговорил веднъж, не можеше да спре.

— Намирах се в ужасно състояние — продължи Папуга, — а един приятел ми беше дал половин бутилка френска ракия; силна като чист спирт и хваща за гърлото като капан. Изпих я самичък и когато над летището се спуснаха самолети, а някой край мене започна да крещи, изглежда съм изпаднал в умопомрачение. Беше тъмно, нали разбирате, а германците имаха навик да… — Той млъкна с въздишка и прекара бавно ръка по очите си. — Насочих оръдието към тях, аз съм добър стрелец… А след мен откриха огън и другите оръдия. Трябва да призная, че на третия самолет забелязах отличителните знаци: ивиците и звездата, но просто не можах да спра. Той летеше бавно над самия мене със спуснати предкрилки и се опитваше да се приземи… Просто не разбирам и не мога да обясня защо не прекратих стрелбата… — Папуга вдигна ръка от очите си. — Два от тях изгоряха — добави той с безжизнен глас, — а третият се блъсна и разби на земята. След десет минути дойде полковникът, който командваше групата. Младеж, нали ги знаете тия полковници от авиацията? Беше получил за нещо „Почетният медал на Конгреса“, още когато се намирахме в Англия. Приближи се до мен и веднага ме подуши. Мислех, че ще ме застреля на място и да си кажа право, не бих могъл да го обвиня, никакво лошо чувство не изпитвам към него.

Кринек с рязко движение вкара затвора в карабината.

— Но той не ме застреля — мрачно продължи Папуга. — Само ме отведе на полето, където бяха паднали самолетите, и ми показа какво е останало от двамата изгорели летци, а после ми заповяда да отнеса третия — тоя, който се бе разбил на земята — в санитарната палатка, макар че човекът беше вече мъртъв.

Спиър цъкаше нервно с език и Майкъл изпита съжаление, че младежът бе чул тази история. Тя едва ли щеше да му помогне, когато го пратят ненадейно на фронта да щурмува линията „Зигфрид“.

— Арестуваха ме с намерение да ме изправят пред военен съд и полковникът заяви, че ще стори всичко, за да ме обесят — продължи Папуга. — Но както ви казах, в нищо не можех да го обвиня, всъщност той беше само един обикновен младеж. Не мина много време обаче и началствата дойдоха при мене в ареста и казаха: „Папуга, ще ти дадем възможност да заличиш вината си и няма да те съдим, но ще те пратим в пехотата.“ И аз отвърнах: „Както намерите за добре.“ Тогава ми свалиха сержантските нашивки, а в деня, в който трябваше да ме изпратят тука, полковникът ми каза: „Надявам се, че ще ти пръснат главата още в първата битка!“

Паруна млъкна и отново втренчи безизразни очи в брезента над главата си.

— Надявам се — обади се Кринек, — че няма да те правят в Първа дивизия.

— Да ме пратят, където искат. За мен е все едно.

Вън се разнесе свирка. Всички наскачаха, надянаха мушамите и подшлемниците си и излязоха да се строят за вечерна проверка.

От Щатите току-що бе пристигнала нова войнишка група. Набъбналата свръх щата рота се бе построила на плаца; войниците стояха в гъстата кал под ръмящия дъжд и отговаряха, когато ги викаха по име. След края на проверката сержантът доложи на ротния командир:

— Сър, при проверката всички в дванадесета рота се оказаха налице.

Капитанът отдаде чест и се отправи към стола за вечеря.

Сержантът обаче не разпусна ротата и тръгна напред-назад пред първата редица, като се взираше в измокрените войници. Говореше се, че до войната сержантът бил балетен танцьор. Беше строен, атлетически сложен мъж с бледо лице и резки черти. На униформата му имаше нашивки „За примерно поведение в службата“, „Американски медал за отбрана“ и „За участие в бойни действия в Европа“, макар че нямаше звездички за участие в сражения.

— Искам да ви кажа две думи, момчета — започна сержантът, — преди да хукнете за вечеря.

Лек, едва чут шепот се разнесе по войнишките редици. През този етап на войната всички знаеха, че от устата на сержанта не може да се чуе нищо приятно.

— Преди няколко дни тука имахме малка неприятност — продължи заплашително сержантът. — Ние се намираме близо до Париж и няколко момчета си бяха втълпили, че не ще бъде зле да се измъкнат за една-две нощи, за да се позабавляват с момичета… Ако някои от вас замислят подобно нещо, искам да ви кажа, че никой от тия войници не можа да се добере до Париж и не успя да се позабавлява. Нещо повече: тия хора са вече на път за Германия и аз съм готов да се обзаложа пет срещу едно, че никой от тях няма да се върне жив.

Сержантът закрачи мълчаливо нагоре-надолу с ръце на гърба си и загледан в земята. „Как грациозно се движи — помисли си Майкъл, — като истински танцьор! Изобщо има вид на първокласен войник: винаги спретнат, стегнат и дори елегантен…“

— За ваше сведение трябва да ви кажа — продължи сержантът с нисък и тих глас, — че войниците от тоя лагер нямат право да влизат в Париж. По всички шосета и при всички входове на града са поставени военни полицаи, които проверяват внимателно документите на войниците. Да, много, много внимателно.

Майкъл си спомни двамата войници, които маршируваха с пълни раници напред-назад край канцеларията на ротата във Форт Дикс, защото бяха отишли тайно в Трентън да изпият по чаша бира. Да, в армията се водеше вечна и непрекъсната борба: затворените в клетки животни се стремяха упорито към свобода, макар и за час, за ден, заради чаша бира или някоя жена, а началниците постоянно налагаха сурови наказания.

— Командването тук е много снизходително — поде отново сержантът. — Тук не дават под съд за самоволна отлъчка както в Щатите. Във вашето лично досие нищо не се отбелязва. Нищо няма да ви попречи да се уволните с чест от армията — ако доживеете до този ден. Ние само ви улавяме, гледаме какви заявки има за попълване и казваме: „Аха, двадесет и девета дивизия е понесла най-тежки загуби през тоя месец…“ Тогава аз лично написвам заповедта и ви пращам в тази дивизия.

— Знаеш ли, че този кучи син е перуанец? — прошепна някой зад Майкъл. — Да, чух нещичко за него. Можете ли да си представите: не е дори гражданин на Съединените щати, а си позволява да ни говори така!

Майкъл погледна сержанта с увеличен интерес. Той действително беше мургав и приличаше на чужденец. Майкъл за първи път виждаше перуанец и му се стори забавно, че стои под дъжда на френска земя и слуша наставленията на един перуанец сержант, бивш балетен майстор. „Демокрация — помисли си той, — твоите пътища са незнайни!“

— Аз отдавна се занимавам с попълване на бойните части — продължаваше сержантът. — В тоя лагер през ръцете ми са минали петдесет хиляди, може би седемдесет хиляди войници и зная какво се върти в ума ви. Вие четете вестници, слушате речи и всички повтарят: „Ах, нашите храбри войници, нашите герои в защитна униформа!“ И вие си мислите, че щом сте герои, можете, дявол го взел, да си позволите всичко: да ходите самоволно в Париж, да се напивате и срещу петстотин франка да хванете трипер от някоя френска проститутка, чиято пиаца се намира пред клуба на Червения кръст. Но чуйте какво ще ви кажа, момчета. Забравете онова, което сте чели във вестниците. То е писано за цивилните, а не за вас. За ония, които изкарват по четири долара на час в авиационните заводи, за отговорниците в гражданската противовъздушна отбрана, който се изтягат там някъде в Минеаполис с чаша вино в ръка, прегърнали нежната съпруга на някой пехотинец. Вие не сте герои, момчета. Вие сте добитък за клане. И тъкмо затова сте изпратени тука. Вие на никого не сте нужни. Вие не умеете да пишете на машина, не можете да поправяте радиоапарати или да събирате колони с цифри. Вас никой не ви иска в канцелариите, никой изобщо не ви иска там, в Съединените щати. Вие сте утайката на армията. Това ми е добре известно, макар че не чета вестници. Там, във Вашингтон, са си отдъхнали облекчено, когато са ви натоварили на парахода, и никой пет пари не дава дали ще се върнете у дома си, или не. Вие сте — попълнения! А в армията няма нищо по-жалко от попълненията освен, разбира се, от следващите групи попълнения. Всеки ден погребват по хиляди такива като вас, а хора като мен преглеждат списъците и пращат на фронта нови хиляди като вас. Ето как стоят работите в тоя лагер, момчета, и аз ви разправям всичко това, защото е във ваш интерес да знаете къде се намирате и какво представлявате. Днес в лагера има много нови войници, чиито устни са още влажни от бира, и аз искам да им кажа откровено: избийте от главите си всякаква мисъл за Париж, момчета, защото няма нищо да излезе от нея. Идете си в палатките, почистете грижливо карабините и напишете последните си разпореждания до вашите близки вкъщи. И така, забравете за Париж, момчета. Върнете се тука през петдесета година. Може би тогава редниците ще имат право да влизат в Париж.

Войниците стояха неподвижни, в пълно мълчание. Сержантът се спря пред строя и разтегна уста в мрачна усмивка; по лицето му под меката, обвита с целофан офицерска шапка се появиха дълбоки, сякаш изрязани с бръснач бръчки.

— Благодаря за вниманието, момчета — рече сержантът. — Сега вече всички знаем къде се намираме. Свободно!

Той се обърна и тръгна с енергична крачка надолу по уличката между помещенията. Войниците побързаха да напуснат местата си.

— Ще пиша на майка ми — гневно рече Спиър, докато вървяха към палатката, за да вземат котелките си. — Тя познава сенатора от Масачузетс.

— Да — учтиво каза Майкъл. — Непременно й пиши.

— Уитикър…

Майкъл се обърна. На няколко крачки от него стоеше дребен човек, който едва се виждаше под мушамата. Майкъл пристъпи към непознатия. Въпреки тъмнината успя да различи едно покрито с белези лице, с разсечена вежда и пълна широка уста, разтегната в лека усмивка.

— Акерман! — възкликна Майкъл. Двамата си стиснаха ръцете.

— Не знаех дали ще се сетиш кой съм — рече Ноа. — Гласът му беше спокоен, нисък и звучеше много по-мъжествено, отколкото си го спомняше Майкъл. В полумрака пък лицето му изглеждаше измършавяло и имаше някакъв нов израз на зрелост и уравновесеност.

— Боже мой! — възкликна отново Майкъл, зарадван, че сред тази огромна маса от непознати хора е срещнал човек, когото познаваше и с когото е бил близък. Той изпитваше чувство, сякаш по някаква щастлива случайност сред море от неприятели неочаквано е намерил съюзник. Да знаеш само колко се радвам, че те виждам!

— На вечеря ли отиваш? — попита Ноа, стиснал собствената си котелка.

— Да — отвърна Майкъл и го улови за ръката. Под тънката материя на мушамата тая ръка му се стори необикновено слаба и крехка. — Трябва само да взема котелката си. Ела с мене.

— Да вървим — усмихна се печално Ноа и двамата се отправиха към палатката на Майкъл. — Сержантът произнесе чудесна реч, нали?

— Да, чудесна за повишаване на бойния дух — съгласи се Майкъл.

— След тая реч, просто изпитвам желание да унищожа саморъчно преди вечеря цяло немско картечно гнездо.

Ноа се усмихна леко.

— Нашата армия е пълна с хора, които обичат да произнасят речи — каза той тихо.

— Какво непреодолимо изкушение! — рече Майкъл. — Петстотин души в строя, от които никой няма право да напусне мястото си или да възрази нещо. При такива условия и аз не бих устоял на изкушението.

— И какво би казал на негово място? — попита Ноа.

Майкъл помисли за миг.

— Господ да ни е на помощ — рече той след малко. — Да, бих казал — господи, помогни на всички живи — мъже, жени, деца.

Той се мушна в палатката и след момент излезе с котелката в ръка.

Двамата се отправиха бавно към дългата опашка, която се бе образувала пред стола.

 

 

Когато Ноа свали мушамата си, Майкъл забеляза над джоба на куртката му „Сребърната звезда“ и отново почувства остро угризение на съвестта. „Сигурно не са му я дали, задето го е прегазило такси — помисли си той. — Да, малкият Ноа Акерман, който започна военната си служба с мен и който имаше толкова причини да напусне армията, въпреки всичко остана…“

— Окачи ми я лично генерал Монтгомъри — обясни Ноа, като забеляза, че Майкъл гледа медала му. — В Нормандия. На мен и на един мой приятел, Джони Бърнекер. Изпратиха ни в склада да си изберем нови униформи. Присъстваха и Патън, и Айзенхауер. В щаба на дивизията имаше един чудесен човек — началникът на разузнаването — и той уреди всичко. Беше на четвърти юли. Нещо като проява на англо-американското приятелство — усмихна се Ноа. — Генерал Монтгомъри благоволи лично да ми връчи звездата… В края на краищата тя ме приближава с пет точки към уволнение и запас.

Седнаха до маса, около която имаше вече други войници, и се нахвърлиха лакомо на подгретите консерви от кълцано месо със зеленчук, последвано от рядко кафе.

— Как не ги е срам — обади се от другия край на масата Кринек — да лишават цивилните от най-хубавите късчета месо заради армията?

Никой не се засмя на старата шега, която бе служила на Кринек за тема на разговор още в Луизиана, Фериана и Палермо…

Майкъл ядеше с истински апетит. Двамата с Ноа си разправиха онова, което се бе случило през годините, които отделяха Флорида от лагера за попълване на бойните части. Майкъл разгледа внимателно снимката на сина на италианеца.

— Това са дванадесет точки — рече Ноа и след момент добави: — Момчето има вече седем зъба! — После разказа на Майкъл за смъртта на Каули, Донъли и Рикит, както и за провала на капитан Коукли. Майкъл изпита истинска скръб за старата рота, която с такава радост беше напуснал във Флорида.

Ноа се беше променил много. Сега изглеждаше съвсем спокоен. Макар че бе отслабнал и кашляше силно, от него се излъчваше някаква уравновесеност, мъдра и улегнала зрелост и на Майкъл почна да се струва, че евреинът е по-възрастен от него. Ноа говореше спокойно, без огорчение и от някогашния му буен, едва сдържан гняв не бе останало нито следа. „Ако оцелее след края на войната — каза си Майкъл, — ще бъде по-добре подготвен за живота от мене.“

Двамата измиха приборите си, запалиха с наслада цигари от дажбата си и тръгнаха в тъмнината към палатката на Ноа, съпроводени от мелодичното подрънкване на котелките, които висяха на кръста им.

В лагера прожектираха цветния филм „Момичето от корицата“ с участието на Рита Хейуърт и всичките войници от палатката на Ноа отидоха да го видят, привлечени от заглавието. Двамата приятели седнаха на леглото на Ноа, като пухкаха цигарите си и наблюдаваха как сипкавият дим се вие плавно през студения въздух към тавана.

— Утре се махам оттука — рече Ноа.

— Така ли? — възкликна Майкъл, обхванат от внезапна скръб, и си помисли, че армията постъпва много несправедливо, като събира двама приятели, за да ги раздели отново само след дванадесет часа. В списъка ли си?

— Не — продума тихо Ноа. — Просто се махам.

Майкъл замислено смукна от цигарата си.

— Самоволна отлъчка?

— Да.

„Боже мой — помисли си Майкъл, като си спомни, че Ноа вече бе лежал в затвора, — нима не му дойде до гуша?“

— В Париж?

— Не. Париж Не ме интересува. — Ноа се наведе и извади от раницата си две пачки писма, грижливо завързани с канап. Сложи едната на леглото и Майкъл забеляза, че адресите върху пликовете са написани, без никакво съмнение, от нервна женска ръка. — Тия са от жена ми — обясни с равен глас Ноа. — Пише ми всеки ден. А тия… — той размаха нежно другата пачка — от Джони Бърнекер. Джони ми пише всеки път, когато намери минутка свободно време. И всяко негово писмо завършва с думите: „Ти трябва да се върнеш при нас!“

— Да — продума Майкъл, като се помъчи да си спомни Джони Бърнекер. Да, висок, мършав младеж с руса коса и свежо моминско лице.

— Джони страда от една мания — обясни Ноа. — Втълпил си е, че ако двамата сме заедно, ще останем живи и невредими до края на войната. Джони е чудесно момче. Най-добрият човек, когото съм срещал в живота си. И просто трябва да се върна при него.

— Но защо трябва да се отлъчваш? — учуди се Майкъл. — Защо не отидеш в канцеларията и не поискаш да те пратят обратно в старата рота?

— Ходих — рече Ноа. — Но оня перуанец ми каза да вървя по дяволите. Бил достатъчно зает, за да се занимава с мен, лагерът не бил борса на труда и аз трябвало да отида там, където ме пратят. — Ноа повъртя замислено пакета с писмата на Бърнекер, които изшумоляха слабо. — Избръснах се, пригладих униформата си, закачих „Сребърната звезда“ и се явих пред него. Но това не му направи никакво впечатление. Ето защо утре след закуска се махам.

— Ще имаш много неприятности — забеляза Майкъл.

— Не. — Ноа поклати глава — Всеки ден се измъкват хора. Ето например вчера офейка един капитан. Беше му дошло до гуша да виси тука бездеен. Взел със себе си само раница с провизии. Момчетата разграбиха всичко, което бе оставил, и го продадоха на французите. Ако не се мъчиш да отидеш в Париж, а вървиш към фронта, военната полиция не те закача. При това командир на трета рота сега е лейтенант Грийн. Чух дори, че бил станал вече капитан, а той е прекрасен човек и ще оформи всичко, което е необходимо. Ще се зарадва, като ме види.

— Знаеш ли къде се намират сега? — попита Майкъл.

— Не, но ще открия. Няма да е трудно.

— Не се ли боиш, че ще си навлечеш нови неприятности — попита Майкъл — след всички ония истории в Щатите?

Ноа се усмихна меко.

— Драги приятелю — рече той, — след дните в Нормандия всичко, което армията може да стори с мен, е без особено значение.

— Все пак се излагаш на опасност — упорстваше Майкъл.

Ноа вдигна рамене.

— Щом разбрах в болницата, че не ми е съдено още да умра, писах на Джони Бърнекер, че ще се върна в ротата. Той ме чака. — В гласа на Ноа прозвуча някаква спокойна решителност, която не допускаше повече възражения.

— Пожелавам ти щастлив път — рече Майкъл. — Поздрави момчетата.

— Защо не дойдеш с мен?

— Какво?

— Да вървим двамата — каза настойчиво Ноа. — Вероятността да излезеш жив и невредим от войната ще бъде много по-голяма, ако попаднеш в рота, в която имаш приятели. Нямаш нищо против да останеш жив в края на войната, нали?

— Не — усмихна се колебливо Майкъл, — нямам нищо против.

Той не каза нищо на Ноа за дните, когато му беше почти все едно дали ще оживее, или не, за ония дъждовни и мъчителни нощи в Нормандия, когато се чувстваше толкова безполезен, когато войната му приличаше все повече на огромно гробище, на огромна фабрика на смъртта; не му разправи нищо за мрачните дни в болницата в Англия, където лежа заобиколен от обезобразени по френските полесражения хора, където се намираше във властта на сръчни, но безсърдечни лекари и сестри, които не му разрешиха дори еднодневен престой в Лондон и които гледаха на него не като на човешко същество, зажадняло за утешение и подкрепа, а само като на един зле зараснал крак, който трябваше някак си да се дооправи, за да се изпрати неговият собственик час по-скоро обратно на фронта.

— Не — добави Майкъл, — нямам нищо против да остана жив в края на войната. Макар че, да ти кажа откровено, имам чувството, че пет години след последното сражение ние всички ще съжаляваме, задето не сме паднали убити.

— Не, това не се отнася до мене — ожесточено рече Ноа. — Не се отнася до мене. Повярвай ми, аз никога няма да изпитам подобно съжаление.

— Разбира се — каза гузно Майкъл. — Моля те, не обръщай внимание на думите ми.

— Попаднеш ли на фронта като попълнение — рече Ноа, — положението ти става неудържимо. В ротата, в която отиваш, всички са приятели, чувстват отговорност един за друг и ще направят всичко възможно да спасят другаря си. А това значи, че всяка тежка и опасна задача ще се възлага на попълненията. Сержантите дори не си дават труд да научат името ти. Просто не желаят да те опознаят. Те те жертват заради своите приятели, а след това искат нови попълнения. Попаднеш ли в нова рота, без никакви приятели, ще те слагат във всеки патрул, ще те поставят в челните редове при всяка атака. Ако пък се намериш в тежко положение и се постави въпрос да спасят тебе или някой от старите войници е добре как смяташ ще постъпят?

Ноа говореше разгорещено, без да откъсва черните си настойчиви очи от приятеля си, и Майкъл се трогна от неговата искрена загриженост. „Всъщност аз направих толкова малко за него, когато се намираше в беда във Флорида — каза си той, — и почти нищо не сторих за жена му там, в Ню Йорк. Има ли представа тая слабичка мургава жена какво говори нейният съпруг сега тука, в това мрачно поле край Париж? Знае ли как упорито мъжът, търси изход от положението, в което се намира сега, в тая хладна и дъждовна есен, далеч от родината, за да може един ден да се върне вкъщи и да погали ръката й, да притисне до гърдите си своя собствен син?… Какво всъщност знаят за войната там, в Америка? Какво ли пишат кореспондентите за лагерите за попълнения на първите страници на вестниците?“

— Ти си длъжен да имаш приятели — продължаваше разпалено Ноа. — Не бива да допуснеш да те пратят там, където нямаш приятели, които биха съумели да те защитят…

— Добре — тихо рече Майкъл и докосна Ноа по ръката, — ще дойда с тебе.

Но Майкъл каза това не защото смяташе, че именно той е човекът, който имаше нужда от приятели.

Бележки

[64] Руски музикант, емигрирал в САЩ и починал в 1951 г.