Ъруин Шоу
Младите лъвове (10)

Глава десета

Навярно все някак си щеше да се търпи, ако нямаше вятър. Християн се размърда тежко под одеялото и облиза пясъка по напуканите си устни. Вятърът вдигаше пясъка от заоблените каменисти хребети и го запращаше злобно в очите, гърлото и дори в дробовете.

Християн се надигна бавно и седна, като притискаше одеялото около себе си. Зазоряваше се вече, но пустинята все още беше скована от хапливия нощен хлад. Зъбите му затракаха от студ и той се опита да се постопли, като раздвижи непохватно ръце и крака.

Някои от войниците продължаваха да спят. Християн ги погледна втренчено с удивление и омраза. Харденбург и петима войници лежаха под самия хребет. Подал предпазливо глава над назъбеното било, лейтенантът разглеждаше внимателно през бинокъла си неприятелския конвой. Той беше облечен в дълъг плътен шинел, но личеше ясно, че цялото му тяло е напрегнато като струна. „Дявол да го вземе! — мислено изруга Християн. — Нима тоя човек никога не спи? Колко хубаво ще бъде, ако сега го убият.“

С наслада се залови за тая мисъл, но след миг въздъхна. Не, това беше невъзможно. Всички можеха да паднат убити тая сутрин, само не и Харденбург. Достатъчно бе да го погледнеш, за да разбереш, че той ще остане жив през цялата война.

Химлер, който лежеше до Харденбург под прикритието на възвишението, се смъкна предпазливо надолу, като внимаваше да не вдига прах, събуди спящите и им прошепна нещо. Войниците се раздвижиха бавно и внимателно, като хора в тъмна стая, натъпкана с крехки стъклени съдове.

После Химлер пропълзя до Християн и седна до него с прибрани колене.

— Вика те — прошепна той, макар че англичаните се намираха на триста метра от тях.

— Добре — отвърна Християн, без да мръдне.

— Ще направи така, че всички да ни избият — добави Химлер. Той беше отслабнал много, лицето му изглеждаше загрубяло под четинестата брада, а в погледа му се четеше отчаяние и мъка. Беше престанал да се държи като шут и да забавлява офицерите с шеги още от момента, когато първият снаряд бе прелетял над главите им преди три месеца пред Бардия. Сякаш след пристигането им в Африка в тялото на подофицера се бе заселил друг човек, може би някой негов братовчед — измъчен и слаб, — а духът на предишния добродушен веселяк се бе приютил в някакво потайно убежище в Европа и чакаше спокойно завръщането на Химлер, за да го завладее отново.

— Погледни го — лежи си там, наблюдава томитата^[19] и си тананика нещо — отново зашепна Химлер.

— Какво, тананика ли си? — Християн разтърси глава, за да прогони съня си.

— Да, тананика и се усмихва. Цяла нощ не е мигнал. От момента, в който конвоят се установи на лагер миналата нощ, той лежи, не сваля бинокъла от тях и само се усмихва. — Химлер погледна мрачно към лейтенанта. — Не пожела да ги нападнем снощи. О, не — това щяло да бъде съвсем лесно! Бои се, че някой от томитата можел да се измъкне. Трябваше да лежим тука цели десет часа, докато се съмне, за да ги избием до крак. Разбираш ли, тогава докладът му щял да бъде безупречен! — Химлер гневно плю върху пясъка, който непрекъснато се разнасяше от едно място на друго. — Ще направи така, че всички да ни избият, помни ми думите.

— Колко са англичаните? — попита Християн. Той най-после отхвърли одеялото и като потръпна от студа, вдигна грижливо завития си автомат.

— Осемдесет — шепнешком отвърна Химлер, оглеждайки се наоколо с гневно лице. — А ние сме тринайсет. Тринайсет! Само един кучи син като него може да тръгне на разузнаване с тринайсет човека. Не дванайсет, не четиринайсет, не…

— Станали ли са вече? — прекъсна го Християн.

— Да. Навсякъде са поставили часови. Цяло чудо е, че още не са ни забелязали.

— Какво чака още? — Християн погледна към лейтенанта, легнал под самия хребет в позата на притаен звяр.

— Попитай го — изръмжа Химлер. — Може би чака Ромел да дойде лично, за да наблюдава нападението и след закуска да му връчи орден.

Лейтенантът се смъкна в подножието на хребета и нетърпеливо махна на Християн, който запълзя бавно към него, последван от Химлер.

— Решил е сам да нагласи минохвъргачката — измърмори Химлер. — Не се доверява на мене, не съм бил достатъчно подготвен! Цяла нощ пълзя напред-назад и бърника подемния механизъм. Ей богу, ако го прегледа някой доктор, сигурно веднага ще му надене усмирителна риза.

— По-живо, по-живо! — хрипкаво зашепна Харденбург. Приближавайки се, Християн забеляза, че очите на лейтенанта блестят от задоволство. Той не се беше бръснал, а фуражката му бе покрита с пясък, но изглеждаше необикновено свеж, сякаш бе спал непробудно поне десет дена.

— За една минута всички да са по местата си — нареди Харденбург. — Без моя заповед никой да не мърда. Огън ще се открие с минохвъргачката по знак, който ще дам оттука.

Застанал на ръце и крака, Християн кимна глава.

— Щом сигнализирам, ще вдигнете веднага двете картечници ей тук, на тоя хребет, и заедно със стрелците ще поддържате непрекъснат огън, докато дам отбой. Ясно?

— Да, господин лейтенант — шепнешком отвърна Християн.

— Коригирането на стрелбата на минохвъргачката ще ръководя лично аз. Минохвъргачите да не откъсват очи от мене. Разбрахте ли?

— Да, господин лейтенант, — отговори Християн. — А кога ще открием огън?

— Когато намеря за добре. Хайде, обходете хората, проверете дали всичко е наред и се върнете при мен.

— Разбрано, господин лейтенант.

Християн и Химлер се обърнаха и запълзяха към минохвъргачката, зад която край струпаните снаряди се бяха стаили стрелците.

— Ако тоя мръсник получи куршум в задника си, аз ще умра със спокойно сърце — измърмори Химлер.

— Млъкни! — смъмри го Християн, защото нервността на Химлер започваше да действа и на самия него. — Гледай си работата. И остави лейтенанта да се грижи за себе си.

— Никой не мисли за мене — тросна се Химлер. — И никой не може да каже, че не си гледам работата.

— Не съм казал такова нещо.

— Да, но се канеше да го кажеш — продължи Химлер, доволен да поспори с тоя безопасен противник и за миг да отклони мисълта си от осемдесетте англичани, които се намираха само на триста метра от тях.

— Затваряй си устата — сряза го Християн и се обърна към минохвъргачите, които трепереха от студ. Единият от тях — новакът Шопер — непрекъснато кривеше лицето си в нервна прозявка. Но, общо взето, хората бяха готови. Християн им предаде нарежданията на лейтенанта и като внимаваше да не вдига прах, запълзя нататък към десния край на възвишението, където бяха тримата картечари.

И тука хората бяха готови. Нощното бдение в непосредствена близост с противника отвъд голия хребет очевидно се беше отразило на всички. Двете патрулни коли и гъсеничният камион стояха едва прикрити зад малкото възвишение. Ако се появеше някой подранил английски самолет и се спуснеше да разузнае местността, щяха да ги избият до крак. Хората се взираха нервно, както предишния ден, в ясното безкрайно небе, озарено сега от нарастващата светлина. За щастие слънцето се намираше зад гърба им, ослепително и ниско на хоризонта, и за още един час англичаните от лагера трудно можеха да ги открият на фона на такава ярка светлина.

През последните пет седмици Харденбург предприемаше вече трето разузнаване дълбоко в английските позиции и Християн не се съмняваше, че лейтенантът сам предлага услугите си в щаба на дружината за подобни задачи. Тук, при края на десния фланг на постоянно менящите се бойни линии, в безводната и без пътища пустиня, покрита с оскъдни храсти, войсковите части бяха съвсем малочислени. Имаше само отделни постове, между които се движеха предимно патрули от двете страни — за разлика от крайбрежието, където имаше важен стратегически път и водоснабдителни пунктове и където бяха събрани големи войскови единици, а артилерийската стрелба и въздушните нападения не спираха ни денем, ни нощем.

Тук, над пустинята, висеше потискащо мълчание, някакво предчувствие за близка катастрофа.

„В известни отношения миналата война е била за предпочитане — мислеше си Християн. — Наистина касапницата из окопите е била ужасна, но всичко е било някак си по-организирано. Човек редовно е получавал храна, чувствал е, че всичко се върши съгласно някакъв разумен порядък и опасностите са идвали по установен и известен път. В окопа войникът не е бил безпомощна играчка в ръцете на такива смахнати търсачи на слава като тоя — продължаваше да разсъждава той, като пълзеше бавно към Харденбург, който отново стоеше прилепен до горната част на хребета и гледаше над него през бинокъла си. — В шейсета година този маниак сигурно щеше да стане началник на немския генерален щаб. Бог да пази тогава немския войник!“

Християн се отпусна предпазливо на пясъка, без да вдига глава над хребета. Листата на мършавите храсталаци, които бяха пуснали корени в каменистата почва, издаваха някакъв слаб възкисел мирис.

— Всичко е готово, господин лейтенант — каза той.

— Добре — отвърна Харденбург, без да мръдне.

Християн свали фуражката си, вдигна много предпазливо глава и по-гледна отвъд възвишението.

Англичаните правеха чай. От дванадесет малки тенекиени съдове, наполовина пълни с пясък, напоен с бензин, се издигаше бледен пламък. Около тях стояха войници с емайлирани канчета в ръце. От време на време по блестящия емайл на съдинките проблясваха ярки слънчеви петна и тогава човек добиваше странното впечатление, че хората изведнъж започват да се движат неспокойно. На триста метра оттук англичаните изглеждаха съвсем дребни, а покритите им със защитни краски камиони и леки коли приличаха на разнебитени играчки.

При картечниците, които бяха монтирани над кабинката на всеки камион, стояха часови. Цялата сцена обаче напомняше празничен пикник на хора от града, които са оставили жените си вкъщи и са решили да прекарат една сутрин по мъжки на чист въздух. Край машините все още се търкаляха одеялата, на които бяха спали англичаните, някои от войниците се бяха заловили да се бръснат, поставили пред себе си канчета с вода. „Сигурно имат вода в изобилие — машинално си помисли Християн, — щом могат да я разливат така.“

Камионите бяха шест: пет открити, натоварени със сандъци с провизии, и един закрит навярно пълен с муниции. Часовите се бяха приближили до огньовете с пушки в ръце. „Колко ли сигурни трябва да се чувстват тия хора помисли си Християн — на петдесет километра от своите собствени позиции, щом са тръгнали така да обикалят южните си постове!“ Те не бяха намерили за нужно дори да се окопаят и в случай на опасност можеха да се укрият само зад камионите си. Изглеждаше просто невероятно, че осемдесет човека могат така дълго и така спокойно да се разхождат под прицела на противника, който чакаше само сигнал, за да ги избие. А това, че се бръснеха и си варяха чай, беше просто смешно. Е, ако трябваше да бъдат унищожени, тъкмо сега беше моментът!

Християн погледна към Харденбург. Той — както бе казал Химлер — си тананикаше нещо, а по лицето му бе застинала слаба усмивка. Тая усмивка изглеждаше почти нежна — така би се усмихвал възрастен човек, който наблюдава трогателните и несръчни движения на някакво дете. Но Харденбург не даваше знак и на Християн оставаше само да се настани на пясъка така, че да вижда противника пред себе си и да чака.

Водата в лагера на англичаните започна да кипи и във въздуха се понесоха струйки пара, които вятърът грабваше и развяваше на всички страни. Християн видя как томитата се заеха като добри домакини да слагат във водата чай, захар от торбичките си и кондензирано мляко. „Не биха пестили толкова — каза си той, — ако знаеха, че няма да им трябва нищо за обяд и вечеря!“

След малко от групичките около огньовете се отделиха по един човек, които отнесоха в камионите останалите провизии от захар и мляко. Един по един томитата потапяха канчетата си в димящата течност и ги изваждаха пълни. От време на време вятърът донасяше слаби звуци от смеха и разговорите на хората, които закусваха върху голата земя. Християн завистливо се облиза. От дванадесет часа не беше ял и не бе пил нищо горещо от момента, в който напуснаха лагера на ротата. Сега му се струваше, че долавя силния приятен аромат на парата и усеща вкуса на хубавия горещ чай.

Харденбург стоеше неподвижен, както преди. Същата усмивка, същото тихо тананикане! За бога, какво още чакаше тоя човек? Да ги забележат? Да стигнат до битка, вместо да избият спокойно врага от прикритието си? Или да ги връхлети някой самолет? Християн се огледа. Хората лежаха в напрегнати неестествени пози, впили тревожни погледи в Харденбург. Човекът от дясната му страна преглътна с усилие и звукът, който излезе от устата му, прозвуча необикновено остро и високо.

„Той изпитва удоволствие от всичко това! — помисли си Християн, като се обърна, за да погледне отново Харденбург. — Не, армията няма право да оставя войниците в ръцете на такъв човек. Техният живот и така не е лек.“

Някои от англичаните край камионите запалиха лули и цигари. Това засили още повече атмосферата на спокойствие и задоволство, която царуваше в противниковия лагер, и Християн изпита мъчително желание да запуши. Разбира се, от такова разстояние човек трудно можеше да следи внимателно англичаните, но те приличаха на най-обикновени томита — кокалести и дребнички в шинелите си, флегматични и невъзмутими.

Някои от тях бяха свършили закуската и вече търкаха с пясък канчетата си, след което се отправяха към камионите, за да навият одеялата си. След малко картечарите от колите наскачаха на земята и отидоха на свой ред на закуска. В продължение на две-три минути около картечниците нямаше никого. „Ето какво е чакал Харденбург!“ — досети се Християн и се огледа бързо, за да види дали всичко е наред. Хората не бяха помръднали; лежаха както преди, притаени в крайно неудобни пози.

Християн отправи поглед към лейтенанта. Дори да бе забелязал, че при картечниците на англичаните няма никого, Харденбург с нищо не показа това. Само продължаваше да се усмихва и да си тананика.

„Най-грозното нещо в него са зъбите му — реши Християн. — Големи, широки, криви и редки. Кой знае какъв шум вдига, когато пие!“ И какво самодоволство само се четеше по лицето му! Всъщност това самодоволство личеше в цялото му държание, докато лежеше така и се усмихваше с бинокъл на очи, съзнавайки добре, че всички погледи са впити в него в очакване на знака, който ще ги освободи от мъчителното напрежение, съзнавайки, че всички го мразят, че се боят от него и не разбират какво смята да прави.

Християн примига и отново погледна, тоя път сякаш през мъгла, към англичаните, като се стараеше да забрави насмешливото мършаво лице на Харденбург. Местата зад картечниците бяха заети вече от нови войници. Един от тях, русокос и гологлав, пушеше цигара. Беше разтворил яката на куртката си, за да се постопли на лъчите на издигащото се слънце. Седеше така, удобно облегнат на железния капак на камиона, цигарата висеше от устните му, а ръцете му лежаха върху картечницата, чието дуло гледаше право към Християн.

„Ето — помисли си гневно Християн, — Харденбург изпусна благоприятния момент! Какво чака още? Трябваше да поразуча нещо за него от Гретхен. Какви сили движат тоя човек? Към какво се стреми, защо е станал такъв мрачен? Как трябва да се постъпва с него?“… „Хайде, хайде!“ — молеше той мълчаливо лейтенанта, когато неочаквано забеляза, че двама английски офицери излязоха от лагера с лопати и тоалетна хартия в ръце.

Но Харденбург оставаше все така неподвижен.

Християн почувства, че устата му пресъхват и едва преглъща. Беше му студено — по-студено, отколкото в минутата, когато се събуди, и трепереше цял; опита се да се успокои, но не успя. Езикът му беше набъбнал ужасно, а по зъбите му имаше пясък. Той погледна ръката си, която лежеше върху затвора на автомата, и се опита да раздвижи пръстите си. Те едва-едва помръднаха, сякаш бяха чужди. „Няма да успея да стрелям! — помисли като обезумял Християн. — Лейтенантът ще даде сигнала, а аз няма да мога да вдигна автомата.“ Той усети, че очите му горят и започна да примигва, докато му потекоха сълзи, а осемдесетте англичани там долу, камионите и огньовете — всичко се разкриви и сля в някаква безформена маса.

Не, това беше прекалено. Нетърпимо. Да лежиш тука толкова дълго и да наблюдаваш как хората, които смяташ да избиеш, готвят закуската си, пушат и облекчават естествените си нужди! Петнадесет-двадесет души вече стояха наклякали със смъкнати гащи настрани от камионите… Позната войнишка рутина във всички армии… Ако не свършиш това десетина минути след закуска, навярно няма да намериш време през целия ден. Тръгваш на война с развети знамена, под звуците на барабани и тръби и маршируваш по чистите метени улици, а нямаш никаква представа за онова, което те очаква, не знаеш, че ще лежиш по десетина часа върху студения остър пясък на места, които дори бедуините не са прекосявали преди теб, ще лежиш и ще наблюдаваш как двадесетина англичани клечат над малки санитарни дупки в Киренайската пустиня… Ето какво трябваше да снеме Бранд за „Франкфуртер Цайтунг“!

Християн чу до себе си някакъв странен ритмичен звук и се обърна бавно. Беше Харденбург, който… се кискаше!

Извърна глава и притвори очи. „Стига толкова — помисли си той. — Трябва да се свърши! Да се свърши с това кискане, да се свърши с утринния тоалет на тия англичани, да се свърши и с Харденбург, и с Африка, и със слънцето, и с вятъра, и със самата война!“

Зад гърба му се разнесе някакъв шум. Той отвори очи и след миг видя експлозията на мината. Най-после Харденбург беше дал сигнал! Снарядът падна право върху русокосия младеж — оня, който до преди минутка редеше в камиона и пушеше. В следващия миг юношата просто изчезна, сякаш се беше стопил във въздуха.

Камионът избухна в пламъци. Мините продължаваха да се сипят над другите машини. Издигнатите на върха на хребета картечници откриха огън по конвоя. Дребните фигурки се заклатиха смешно и се разпиляха по всички посоки. Хората, които стояха приклекнали, започнаха да теглят гащите си, тичаха тромаво, препъваха се и падаха с голи задници, които се белееха на яркожълтеникавия фон на пустинята. Един войник се втурна право към хребета, сякаш не можеше да разбере откъде иде огънят. Забеляза картечницата едва когато се намери на стотина метра от нея. Няколко секунди постоя така, като закован, после се обърна и хукна обратно, като придържаше панталоните си. Някой от немските войници небрежно, сякаш ей тъй, между другото, го повали на земята.

Харденбург коригираше стрелбата на минохвъргачката и от време на време започваше отново да се кикоти. Две мини улучиха камиона с боеприпасите и той експлодира сред облаци дим. В продължение на цяла минута над главите на германците хвърчаха стоманени отломки. Земята пред камионите се покри с трупове. Един сержант бе успял да събере около дузина войници и като стреляше от бедро напосоки, залитайки, ги поведе до пясъка към хребета. Някой от германците се прицели в него. Той падна улучен, но успя да седне и продължи да стреля, докато го удариха отново. Човекът се преметна, зари глава в пясъка и замря.

Хората, които сержантът беше повел, се пръснаха в безредие и се втурнаха обратно към камионите, но един след друг паднаха, покосени от немските куршуми. След две минути стрелбата откъм английския лагер престана напълно. Силният вятър отнесе настрани от хребета пушека, който бе дошъл от горящите камиони. Тук-таме по пясъка се влачеше по някой човек, като смачкана буболечка.

Харденбург се изправи и вдигна ръка. Стрелбата се прекрати.

— Дистл — рече той, без да откъсва очи от горящите камиони и мъртвите англичани, — продължете да стреляте с картечниците.

— Какво, господин лейтенант? — глухо попита Християн, като стана от земята.

— Продължете огъня с картечниците.

Християн погледна към унищожения лагер. Там всичко беше вече мъртво освен пламъците, които излизаха от горящите камиони.

— Слушам, господин лейтенант.

— Прочистете с огън целия участък — добави Харденбург. — След две минути ще се спуснем в лагера им. Не искам да остане нито един жив. Разбрано ли е?

— Да — отвърна Християн и отиде да предаде нареждането на картечарите.

Те го погледнаха с недоумение, вдигнаха рамене и подновиха стрелбата. Острият, дразнещ пукот на картечниците звучеше съвсем неестествено сега, когато наоколо бяха стихнали всички викове и всички останали оръжия. Един по един войниците се бяха изкатерили на хребета и следяха как куршумите, рикоширайки от земята, разкъсваха мъртвите и ранени англичани, карайки ги да подскачат чудновато по гонения от вятъра пясък.

Куршум улучи някакъв войник, който лежеше проснат до един огън. Човекът се надигна, отметна глава и запищя диво. Понесен от вятъра към възвишението, тоя писък прозвуча покъртително човешки, в дисонанс със сухия ритмичен пукот на оръжията. Нещастникът продължи да пищи все така с отметната глава, като размахваше слепешком ръце пред себе си, и картечарите прекратиха стрелбата.

— Не спирайте огъня! — отсече Харденбург.

Картечниците залаяха отново и човекът, улучен и от двете, падна по ръб. Той нададе нов вик, който веднага секна — няколко куршума бяха пронизали гърлото му.

Всички наблюдаваха тая сцена като омагьосани, занемели от ужас. Само лицето на Харденбург имаше друг израз. Оголил зъби с животинска усмивка, той дишаше бързо и неравномерно с полупритворени очи. Християн се опита да си припомни у кого бе виждал такъв израз — израз на пълна самозабрава и истинска задоволеност. Да, разбира се, у Гретхен! „Сигурно са роднини — помисли си той. — Колко много си приличат!“

Картечниците продължаваха стрелбата и техният равномерен остър пукот беше вече станал за войниците така познат, както грохотът на завод в родния град. Двама от войниците на хребета извадиха цигари и запушиха с най-равнодушен вид, явно отегчени от еднообразието на онова, което ставаше пред очите им.

„Ето какво струва животът на войника! — помисли си Християн, загледан в сгърчените тела под възвишението. — Ако бяха останали в Англия, нямаше да им се случи това.“ Утре може би самият той щеше да се търкаля по пясъка, надупчен от куршумите на някой англичанин от Ийст Енд. Християн внезапно усети прилив на гордост. Колко приятно беше да съзнаваш, че стоиш много по-високо и от поляци, и от чехи, и от руснаци, и от италианци, да съзнаваш, че си все още жив и здрав! Той си спомни хубавите, лениви млади англичани, които идваха да се пързалят със ски в Австрия. Те приказваха в кафенетата с такъв висок и самоуверен глас, сякаш около тях нямаше никакви други хора. „Надявам се — помисли си Християн, — че сред тия английски офицери, които се търкалят сега на пясъка там долу с разкъсани кореми и лъснали задници, все ще има някой и друг от ония младички лордове!“.

Харденбург махна с ръка.

— Спрете стрелбата — изкомандва той.

Картечниците прекратиха огъня. Най-близкият до Християн картечар въздъхна шумно, избърса бликналата пот и се облегна уморен на замлъкналото дуло.

— Дистл! — извика Харденбург.

— Слушам, господин лейтенант.

— Вземете петима човека и вървете след мене. — Той тръгна надолу към притихналото полесражение, като стъпваше тежко в дълбокия пясък.

Християн направи знак на петимата войници, които се намираха най-близо до него, и последва лейтенанта.

Харденбург вървеше към камионите бавно, сякаш се готвеше да държи реч, като размахваше ръце в такт с крачките си. Християн и войниците го следваха по петите. Приближиха се до англичанина, който така глупаво се бе втурнал към тях, хванал смъкнатите си панталони с ръце. Беше ударен с няколко куршума в гърдите. От потъналата в кръв куртка се подаваха изпочупени ребра, но той беше още жив и гледаше мълчаливо към тях. Харденбург измъкна пистолета си, зареди го и небрежно пусна два куршума в главата му, без да се прицели. Човекът издаде хрипкав звук и в същия миг лицето му се превърна в кървава пихтия. Харденбург прибра пистолета си и продължи нататък със същата спокойна крачка.

Стигнаха до купчина проснати на пясъка тела. Всички бяха мъртви, но Харденбург заповяда: „Довършете ги!“ и Християн, без да се цели, даде няколко изстрела в труповете. В този момент той не чувстваше никакво вълнение.

След минута стигнаха до огньовете. Християн забеляза, че тенекиените кутии, които всъщност представляваха импровизирани печки, бяха пробити особено грижливо, за да се получи по-добра тяга. Очевидно тия своего рода печки отдавна се използваха от томитата във войската. Във въздуха се носеше тежък дъх на чай, на овъглено дърво, на изгоряла гума и човешка плът — той идеше откъм камионите, от които войниците не бяха могли да се измъкнат. Един от тях обаче беше успял да скочи на земята и сега, овъглен, лежеше на лакът в странна бдителна поза. Пак тука, сред разсипан чай, консервирано говеждо и захар, се търкаляха два крака, които мините бяха просто изтръгнали от панталоните на човека.

Друг войник седеше отпуснат върху автомобилна гума с почти откъсната глава. Християн втренчи поглед в тая увиснала глава със здрави челюсти. Тоя човек навярно беше работник; на неговото лице беше застинал типичният за англичаните израз на лукаво упорство и привидно покорство. От устата, разтворена в насмешлива гримаса, висеше изкуствена горна челюст. Човекът беше старателно избръснат и бузите под посивелите слепоочия бяха дори простъргани до червено. „Един от тия, които никога не забравят да се обръснат! — помисли си Християн. — Истинският изряден войник, когото можеш да срещнеш във всеки взвод. Само че днес тоя напразно е губил време!“

Ту тук, ту там помръдваше ръка и се разнасяше стенание. Войниците се бяха пръснали на различни страни и навсякъде се чуваха единични изстрели. Харденбург се приближи до челната кола, която навярно принадлежеше на началника на колоната, и започна да рови в нея за документи. От една служебна чанта извади няколко карти, заповеди на пишеща машина и снимката на русокоса жена с две деца. Накрая той подпали колата.

После се приближи до Християн и двамата останаха известно време така, загледани в горящата машина.

— Имахме щастие, че спряха на лагер точно там, където трябваше — рече усмихнато Харденбург. Християн също се усмихна. Това никак не приличаше на оперетното сражение при похода им към Париж. Нито на черноборсаджийската и полицейска работа в Рен. То беше тъкмо онова, за което се бяха готвили, това беше самата война, а труповете наоколо представляваха реално, конкретно и ценно постижение в борбата. Да, тия англичани не можеха да разчитат вече на американска помощ!

— Достатъчно! — извика Харденбург към войниците. — Ония, които не сте доубили, могат да се върнат вкъщи. А сега обратно към височината!

И заедно с Християн той закрачи назад към немските позиции. Очертани на фона на небето, останалите на хребета войници ги наблюдаваха как се приближават. „Колко уязвими изглеждат в тая огромна пустиня! — помисли си Християн сепнато. — И колко е хубаво, че не съм сам, че те са с мене…“

Минаха край един английски офицер, който лежеше по очи с лъснал гол задник; имаше нежна и бледа кожа като на аристократ.

— Помните ли как изглеждаше тоя, когато клечеше, може би разтревожен, че има запек, и чу първия изстрел? — усмихнато рече Харденбург. — И как тичаше и викаше нещо на войниците си, като се мъчеше същевременно да придържа гащите си?… Капитан от армията на негово величество английския крал!… Готов съм да се обзаложа, че в Сандхърст^[20] не ги учат как да се справят с подобни случаи.

Харденбург се разсмя. Очевидно случката, която си бе спомнил, му се струваше толкова комична, че смехът му ставаше все по-силен и по-силен. Накрая дори се спря. Приведен, опрял ръце върху коленете си и задъхан, той се кискаше като безумен, а вятърът грабваше веднага и отнасяше нататък дивия му смях.

Християн също се засмя, макар че не се чувстваше особено весел. Постепенно обаче смехът го завладя с такава сила, че той започна да се кикоти гръмогласно, като пристъпваше от крак на крак. Като видяха, че лейтенантът и подофицерът се смеят, войниците, които ги придружаваха, побързаха да последват примера им. В началото те само се подсмихваха, но скоро и те, и картечарите на хребета се разсмяха с цяло гърло и техният смях се понесе над разораната от снарядите земя, над притихналите човешки тела, над гаснещите огньове, на които англичаните бяха готвили своята закуска, над разхвърляните оръжия и походни лопатки, над горящите камиони и над мъртвеца, който седеше облегнат на автомобилната гума с полуоткъсната глава и увиснала през сгърчените устни горна протеза.