Ъруин Шоу
Младите лъвове (31)

Глава тридесет и първа

Под жарките слънчеви лъчи конските трупове започваха вече да се подуват и да вонят. Към тая тежка миризма се прибавяше и острият болничен дъх, който идеше от разнебитения санитарен обоз: разпилени по пътя миризливи прахове, купища превързочен материал, изпокъсани знаменца със знака на Червения кръст. Наистина ранените и мъртвите бяха вдигнати, но разбитите и преобърнати обозни коли се търкаляха надлъж по шосето, което се катереше по хълма, така както ги бяха оставили пикиращите американски самолети.

Стиснал автомата си в ръка, Християн крачеше бавно край разбития обоз заедно с други двадесет войници, които бяха загубили частите си и които той виждаше за първи път. Християн се бе присъединил към тях рано тая сутрин, след като бе загубил връзка с набързо сформирания взвод, към който го бяха назначили преди три дни. Той беше сигурен, че взводът се е предал на американците още през нощта и сега изпитваше мрачно облекчение, че не носи вече отговорност за него.

При вида на разнебитения обоз с червените кръстове, които не бяха помогнали на никого, в сърцето му неочаквано нахлуха отчаяние и гняв — гняв към ония млади американци, които бяха връхлетели с четиристотин мили в час върху пъплещия нагоре по хълма обоз, натъпкан с ранени и умиращи хора, и с дивашка жестокост го бяха разрушили със своите картечници и бомби.

Поглеждайки към своите спътници обаче. Християн веднага разбра, че те не споделят гнева му. В техните очи се четеше само отчаяние. Тия хора бяха загубили способност да се гневят и влачеха крака изтощени, с помътени очи, прегърбени под тежките си раници, някои дори без оръжие, без да обръщат внимание на разбития обоз и на вонящите конски трупове. Те се влачеха бавно към изток, оглеждайки от време на време с тъпа тревога ясното, но опасно небе, мъкнеха се напред без цел и без надежда като ранени зверове, които жадуват да се доберат до спокойно и сигурно място, за да легнат и умрат. Някои, обхванати от безумна алчност, продължаваха да влачат заграбени вещи сред тоя хаос, изтъкан от поражения и смърт. Един стискаше в ръка цигулка, задигната бог знае от кой музикант; от раницата на друг стърчаха два сребърни свещника — нямо доказателство, че тоя човек дори в предсмъртния си час се надяваше да урежда някой ден блестящи вечери при меката светлина на свещи; грамаден гологлав мъжага със зачервени очи и сплъстена от прах гъста руса коса бе натъпкал в раницата си дузина дървени кутии с камемберско сирене. Той вървеше упорито, с бърза крачка, и скоро отмина Християн, който въпреки вонята от конвоя за миг почувства тежкия възкисел дъх на размекнатото сирене. На челната кола на обоза стърчеше монтирано 88-милиметрово зенитно оръдие. Конете лежаха мъртви в ремъците си, изпружили крака, сякаш в своя предсмъртен страх бяха направили отчаян опит да се впуснат в галоп, а самото оръдие и лафетът бяха покрити целите с кръв. „Ето ти немската армия — помисли мрачно Християн при вида на тая гледка, — коне срещу самолети!“ Наистина в Африка също бяха отстъпили, но там поне се бяха изтеглили с моторни коли. Той си спомни за мотоциклета на Харденбург, за италианската щабна кола, за санитарния самолет, който го беше пренесъл над Средиземно море в Италия. Такава, изглежда, беше съдбата на германската армия: колкото по-дълго воюва, с толкова по-примитивни средства да води войната. Навсякъде ерзаци — ерзац-бензин, ерзац-кафе, ерзац-кръв, ерзац-войници…

Християн имаше вече чувство, че цял живот отстъпва. Просто не можеше да си спомни дали изобщо някога е напредвал. Отстъплението беше станало обичайно явление, неизбежен спътник на живота му. Назад, все назад, вечно сломен и изтощен, вечно сред вонящи трупове на убити германци, вечно преследван от неприятелски летци, които — с ухилени лица и сигурни в своята безопасност — стреляха с картечници от блестящите крила на своите машини и избиваха стотици хора за една минута.

Зад гърба му прогърмя клаксонът на автомобил и той отскочи машинално настрани. След миг край него профуча малка закрита кола, обгръщайки го с облак ситен прах. Пред очите му за момент се мярнаха гладко избръснатите лица на няколко мъже, единият от които пушеше пура.

Внезапно някой изкрещя нещо и над главите им зареваха мотори. Християн скочи тромаво настрани и се хвърли в един от ония плитки окопи, които германската армия бе имала съобразителността да изкопае покрай голяма част от шосетата на Франция специално за подобни нужди. Той се прилепи към влажната земя и свря глава между раменете си, заслушан в рева на завръщащите се машини и трясъка на картечниците. Самолетите прелетяха два пъти над тях и се отдалечиха. Християн се изправи и излезе от окопа. Никой от спътниците му не беше пострадал, но малката кола лежеше прекатурена до едно дърво и гореше. Двама от пътниците бяха изхвръкнали от нея и лежаха неподвижни посред пътя. Останалите двама пламтяха като факли заедно с конопената тапицерия, целите облени с бензин.

Християн се приближи бавно до двамата, които лежаха по лице на шосето. Не беше нужно да ги докосне, за да разбере, че са мъртви.

— Офицери — обади се някой отзад. — Искало им се да се повозят — ето, повозиха се! — И човекът плю шумно.

Останалите войници минаха равнодушно край труповете и горящата кола. За миг Християн изпита желание да спре някой, за да му помогне да преместят убитите, но това щеше да доведе до пререкания, и реши, че всъщност не си струва да рискува.

Той продължи бавно пътя си към изток и почувства, че повреденият му крак започва отново да трепери. В устата и гърлото му беше заседнал тежкият смесен дъх от конските трупове и разпилените лекарства от обоза; в желанието си да се отърве от него той се изсекна и започна да плюе на земята.

На другата сутрин щастието му се усмихна. През нощта се бе отделил от другите войници и след време успя да се добере до покрайнините на някакво село, което на лунната светлина изглеждаше мрачно, безжизнено и запустяло. Християн обаче реши да не влиза по тъмно в него, защото жителите можеха да открият, че е самичък, да задигнат оръжието, обущата и униформата му, а трупа му да захвърлят да изгние зад плетищата. Затова се подслони под едно дърво, хапна малко от сухата си дажба и спа чак до зори.

На сутринта прекоси селището почти бегом и мина край църквата, край неизбежния паметник на победата с палмови листа и щикове пред кметската сграда и край затворените с капаци магазини, без да види човешка душа. Французите просто изчезваха от лицето на земята навсякъде, където отстъпваше германската армия. Дори кучетата и котките сякаш разбираха, че е по-безопасно да се укрият, докато премине потокът от озлобени и победени войници.

Щастието му се усмихна чак когато се намери на другия край на селото. Той продължаваше да тича задъхан, защото последните къщи все още не бяха изчезнали зад гърба му, когато иззад близкия завой се появи велосипедист.

Християн се закова на мястото си. Велосипедистът очевидно бързаше. Навел ниско глава, той въртеше усилено педалите и се приближаваше, без да забележи германеца.

Християн застана сред пътя и зачака. Ездачът беше петнадесет-шестнадесетгодишен хлапак без шапка, в синя риза и стари панталони от френската армия; той се носеше в хладната мъглива утрин между редиците тополи от двете страни на неравното шосе, предшестван от леката удължена сянка, която хвърляха краката му и двете колела.

Младежът забеляза Християн едва когато се намери на около тридесет ярда от него, и внезапно спря.

— Ела тука! — пресипнало кресна Християн на немски, защото в момента не можеше да си спомни ни една френска дума. — Хайде, приближи се.

И сам се отправи към момчето. Известно време двамата се гледаха втренчено. Лицето на младежа, над което се виеха тъмни къдрици, беше пребледняло, а в очите му се четеше страх. После, с бързината на подплашено животно, хлапакът обърна велосипеда си, скочи за миг на седлото и преди Християн да успее да свали автомата си, полетя в обратна посока, като въртеше отчаяно педалите.

Християн машинално откри огън и улучи момчето с втория откос. То се строполи на пътя, а велосипедът полетя в близката канавка.

Християн се затича тромаво по неравното шосе, като тропаше тежко с обущата си в утринната тишина. Вдигна велосипеда и го задвижи напред-назад, докато се увери, че не е повреден. После погледна към момчето. То лежеше с глава към него, с бледо лице. На горната му устна, под тънкия, изящен нос, бяха наболи едва забележими мустачки. На гърба на избелялата синя риза се разливаше бавно червено петно. Християн неволно пристъпи към момчето, но се спря. В селото сигурно бяха чули изстрелите и ако го намереха тука, надвесен над умиращото дете, сигурно щяха веднага да го ликвидират.

Той скочи на велосипеда и потегли към изток. След изтощителното ходене в продължение на толкова дни сега му се струваше, че земята се носи под него с удивителна бързина. Беше му леко на краката, утринният ветрец, приятен и прохладен, галеше лицето му, а погледът му се спираше с наслада на зелените, покрити с роса листа на дърветата от двете страни на пътя. „Ето — помисли си той, — не само офицерите имат възможност да се движат с превозни средства!“

Шосетата във Франция бяха сравнително равни, добре поддържани, без големи наклони, сякаш пригодени специално за велосипедисти. По такива шосета човек можеше да мине без особени усилия по двеста километра на ден, да, без особени усилия…

Християн отново се чувстваше силен и млад и за първи път, откакто бе видял неприятелски безмоторник да се спуска на крайбрежието в оная злощастна и далечна утрин, изпита известна надежда, че не е загубено всичко. След половин час, когато велосипедът се носеше леко надолу по слабия наклон между две ниви с млада, огряна от утринното слънце бледожълта пшеница, неочаквано откри, че си подсвирква някаква весела и волна песничка.

Тоя ден Християн непрекъснато въртя педалите към изток, по пътя за Париж, отминавайки група войници, които вървяха пеша или се движеха бавно в селски каруци, тежко натоварени с картини, мебели и бъчвички ябълково вино. Бежанци той беше виждал и по-рано, преди месеци и дори години, но тогава това му бе изглеждало естествено, защото те бяха предимно жени, старци и деца, които имаха основание да мислят за своите дюшеци, олющени мебели и кухненски съдини, понеже се надяваха да си изградят другаде огнище и дом. Но беше странно да срещнеш в такива групи германски войници — въоръжени и в униформа млади мъже, — които можеха да очакват само едно от двете: да бъдат сформирани в нови части и заставени насила да се сражават отново или пък да попаднат в ръцете на американците, които — както се мълвеше — напираха от всички страни. И в двата случая тия картини в рамки, задигнати от нормандските замъци, и тия емайлирани лампи щяха да им бъдат от съмнителна полза. С упорити и окаменени лица войниците на разгромената армия се точеха в бавен поток към Париж по огрените от лятното слънце шосета, без офицери, без дисциплина, без организация, изоставени на милостта на американците, чиито танкове и самолети ги преследваха по петите. От време на време само край Християн минаваше запъхтян френски автобус с газгенераторен мотор, препълнен с прашни войници, които при всяка височинна трябваше да слизат и тикат колата. Понякога се срещаха и офицери, но те предпочитаха да мълчат и изглеждаха отчаяни и сломени като самите войници.

А лятото във Франция бе в пълния си разгар, времето беше прекрасно, слънцето грееше ярко и в селските градинки бяха избуяли розови и червени мушката.

 

 

Надвечер Християн се почувства съвсем изтощен. От години не бе карал велосипед, а днес първите един-два часа се бе движил с много голяма скорост. При това бяха стреляли на два пъти по него и чувайки писъка на куршумите над главата си, той увеличаваше още повече бързината, за да избегне опасността. Когато най-после влезе бавно в площада на някакъв град, кормилото просто отказваше да го слуша. Залитащ от умора, той откри с радост, че площадът е пълен с войници; едни седяха в кафенетата, други спяха изтощени върху каменните пейки пред кметската сграда, а трети се мъчеха да поправят допотопни ситроени с надежда, че ще ги накарат да пропътуват още няколко километра. Тук, поне за известно време, той щеше да бъде в безопасност.

Слезе от велосипеда, който представляваше за него вече нещо като неуловим и подъл враг — коварна френска машинка сякаш със свой собствен ум, която в своята упорита кръвожадност беше изсмукала всичките му сили и бе направила пет опита да го хвърли на земята било при завои, било при невидими дупки по пътя.

Той вървеше, като буташе велосипеда, със схванати от умора крака. Войниците — насядали и налягали по площада — хвърляха към него тъп, безразличен поглед и веднага свеждаха равнодушно очи. Християн стисна здраво велосипеда, защото схващаше, че всеки от тия изтощени хора със студени безучастни лица би го ликвидирал с радост при първа възможност заради двете колела и протритото седло.

Имаше голяма нужда да поспи малко, но не се решаваше да стори това. След ония изстрели по пътя не искаше да рискува и да остава самичък дори в най-тихите и безопасни места. Единственото спасение от дебнещите из засада французи беше да се движи бързо или да търси компанията на големи групи хора. Тука обаче, в тоя град, сред тия войници, също не можеше да остане да спи, защото знаеше, че когато се събуди, велосипедът ще е изчезнал. Той също не би се поколебал да задигне някое превозно средство не само от заспалия си другар, но и от самия генерал Ромел, и за това нямаше основания да предполага, че тия озлобени, с подбити крака господа биха постъпили другояче.

„Трябва да пийна — реши Християн. — Това ще ме ободри и ще ми даде нови сили.“

Влезе със схванати крака през отворената врата на едно кафене, като тикаше велосипеда пред себе си. В дъното на помещението седяха няколко войници, които го погледнаха без изненада, сякаш смятаха за най-естествено явление немски подофицери да влизат в кафенета с велосипеди, с коне или с бронирани коли. Християн внимателно опря машината до стената и пред задното колело постави стол, на който седна. После направи знак на стареца зад бара.

— Коняк — поръча той, — един двоен коняк.

Помещението тънеше в сянка, а на стените висяха обичайните табелки на немски и френски, които запознаваха посетителите със заповедите за продажба на алкохол и гласяха, че във вторник и четвъртък се поднасят само аперитиви. „Днес е четвъртък — спомни си с усилие Християн, — но тоя четвъртък е особен и може би министерските разпоредби на Виши нямат задължителна сила. Във всеки случай министърът, който е издал тия заповеди, в тоя миг сигурно бяга нанякъде колкото му държат краката и сам не би се отказал от чашка коняк.“ Единственият закон, който действаше в тая лятна вечер, беше законът за бягството, а реалната власт се изразяваше чрез оръдията на 1-ва и 3-та американска армия, чийто глас още не се чуваше, но въпреки това караше хората да изтръпват предварително от ужас.

Бюфетчикът се приближи с провлечена стъпка и малка чашка коняк в ръка. Християн с раздразнение откри, че старецът има дълга брада като на библейски пророк, а вонящата му уста беше осеяна с прогнили зъби. Нима и тука, в тая прохладна тъмна стая, нямаше спасение от този ужасен лъх на разложение и смърт, на гнилост и леш?

— Пет франка — рече французинът и се наведе към Християн, като за всеки случай продължаваше да държи чашата в ръка.

Християн изпита желание да поспори със стария мошеник, задето искаше такава прекомерна цена, но се отказа. Тия французи извличаха облаги от победи и от поражения, от настъпления и отстъпления, от приятели и от врагове! „Нека американците поживеят малко с тях и тогава ще ги питам как им харесва“ — помисли си той мрачно, като хвърли на масата една смачкана и обезценена петдесетфранкова банкнота, отпечатана от германските военни власти. Всъщност тия франкове и без това нямаше да му трябват дълго време. Християн си представи с усмивка как старикът се мъчи да получи от новите победители здрава валута срещу тия парчета хартия без никаква стойност.

Французинът сгъна прилежно банкнотата, повлече крак край изтегнатите войници и зае обичайното си място зад бара. Християн повъртя чашата в ръка, без да пие, доволен, че може най-после да седне, че подбитите му крака ще си починат и че е в състояние да облегне уморения си гръб на дървения стол. После разгледа лениво останалите посетители в бара. В полумрака беше трудно да види добре лицата на тия хора, които седяха мълчаливи, обхванати от изтощение и потънали в мисли, като отпиваха бавно от чашите си, сякаш съзнаваха, че не им остава още много време да пият и искаха да удължат удоволствието, да задържат завинаги парливия вкус на спирта върху езика си.

В паметта му възкръсна полузаличената от времето картина на едно друго кафене в Рен, където войниците — безгрижни, весели и шумни — седяха по разкопчани куртки и пиеха евтино шампанско. Сега никой не пиеше шампанско, нито вдигаше шум, а ако някой отвореше уста, говореше тихо и отвръщаше само с „да“ или „не“. Ще оживее ли до утре? Какво ще сторят американците с нас? Свободен ли е пътят за Рен? Чухте ли какво ставало с бронираната дивизия „Леер“? Какво казва Би Би Си? Свършено ли е всичко, или още не? Докато въртеше чашата си в ръка, Християн си спомни за войника, когото бе предал за наказание заради неподчинение и непристойно държание. Какво ли бе ставало с него? Навярно го бяха лишили от седмична отпуска за един месец. Християн се усмихва слабо и се облегна на велосипеда. Колко хубаво би било сега да те затворят в казармата за цял месец! Или да затворят в казармите за цял месец 1-ва американска армия, 8-а въздушна армия и австрийците, които служеха в германската войска, заради непристойно държание…

Християн сръбна от коняка си. Течността имаше остър вкус и може би дори не беше коняк. Навярно бе правен преди два-три дена, и то от долнокачествен спирт. Ах, тия французи, тия жалки французи! Той погледал с омраза старика зад бара. Навярно старият французин е бил измъкнат от къщи и пратен тук да поработя малко в заведението. Барът сигурно принадлежеше на някои здрав и тлъст търгаш, който до вчера е работил в него, заедно със своята пълна и потна женичка. Но видял накъде клонят работите, видял как първата вълна от разпасани германци се стича през града, той бе поставил старика зад бара, уверен, че дори немците не биха излели озлоблението си върху главата на такъв допотопен представител на човешкия род. Самият собственик и жена му сигурно се таяха сега в някоя мансарда и се тъпчеха с телешки пържоли с гарнитура, които поливаха с хубаво бяло вино, или пък се любеха в леглото, потни и вмирисани на чесън. (Християн неволно си спомни Корин от Рен с нейните огромни форми, дебели ръце и твърди като кълчища боядисани коси). Прегърнати като херувими в своето пухено легло, търговецът и жена му навярно се подсмиваха доволно при мисълта за стария татко в мръсната кръчма, който ограбва обеднелите германски войници, и потръпваха от радост, като си представяха дългия низ убити германци по пътищата, по които напираха вече американци, готови да плащат още по-висока цена за тоя долнокачествен алкохол.

Християн втренчи поглед в старика, който в отговор го изгледа нахално, невъзмутимо и предизвикателно с мъничките си черни очички на похабеното си сбръчкано лице. Да, един грохнал старец с хиляди безполезни франкове в джоба, един грохнал старец с прогнили зъби; един грохнал старец, който знае, че ще надживее половината от тия млади хора в заведението на дъщеря му; един грохнал старец, който ликува в душата си при мисълта за ужасната участ, която очаква всички тези полупленени, полумъртви чужденци, безмълвни и присвити в здрача край мръсните маси.

— Мосю желае още нещо? — попита старецът с тънкия си хрипкав глас и с израз на човек, заслушан в някаква забавна шега, която някой друг в залата не може да чуе.

— Мосю не желае нищо — отвърна Християн.

Да, грешката на германците се състоеше в това, че бяха проявили прекалена снизходителност към французите. Съществуват само приятели и врагове — средно положение не може да има. Едните обичаш, другите убиваш: всичко останало е политика, корупция и слабост, за която накрая трябва да се плаща. Харденбург със своето обезобразено лице там, на Капри, в съседство с обгорелия танкист, беше прозрял прекрасно това, но политическите дейци не го бяха разбрали.

Старецът притвори очи. Черните насмешливи зрънца се скриха зад жълтеникавите и набръчкани, подобни на мръсен пергамент клепачи. Той обърна глава настрани, но Християн осъзна, че старикът бе успял някак си да спечели решителна победа над него.

Пи отново и усети, че алкохолът започва вече да му действа. Чувстваше се сънлив и същевременно изпълнен с необикновени сили, като великан от сънищата — страшен със своите бавни полусъзнателни движения и с чудовищния си удар.

— Допийте коняка си, подофицер — разнесе се тих познат глас. Християн вдигна глава и присви очи, за да разгледа човека, който стоеше в полумрака пред неговата маса.

— Какво? — с глупаво изражение попита той.

— Бих искал да поговоря с вас — добави човекът с усмивка.

Християн тръсна глава, разтвори широко очи и внезапно го позна.

Пред него стоеше Бранд — в офицерска униформа, мършав, потънал в прах и гологлав, но все пак Бранд с усмивка на лицето.

— Бранд…

— Шшт! — предупреди го Бранд и сложи ръка върху рамото му. — Допий си чашата и ме последвай.

После се обърна и излезе от бара. Християн видя през прозореца, че той застана на улицата с гръб към заведението, край което в този момент минаваше разпокъсана колона трудовашки части. Допи на един дъх коняка си и стана. Старият французин зад тезгяха отново го изгледа внимателно. Християн отмести стола, хвана велосипеда за кормилото и го подкара към изхода. При вратата неволно се обърна и отново срещна насмешливия поглед на мъничките старчески очички, които помнеха 1870 година, Вердюн и Марна. Старикът стоеше пред един плакат, отпечатан от германците на френски език, с изображението на охлюв, който вместо рога имаше американско и английско знаме и който пълзеше бавно нагоре по Апенинския полуостров. Надписът отдолу гласеше, че дори един охлюв отдавна би стигнал до Рим… „Каква дързост!“ — помисли си Християн. Старикът навярно бе окачил плаката преди няколко дни с явното желание да подиграе и обиди бягащите германци.

— Надявам се — изхриптя французинът с писклив старчески смях, — че мосю е харесал коняка.

„Проклети французи — помисли си гневно Християн, — способни са до един да ни избият!“

Той излезе на улицата и се присъедини към Бранд.

— Да вървим — тихо го подкани Бранд. — Ще се поразходим из площада, защото не искам да чуят онова, което ще ти кажа.

Двамата тръгнаха по малкия площад край спуснатите капаци на магазините. Християн с изненада откри, че след последната им среща фотографът бе значително остарял, отслабнал и посивял при слепоочията, а около очите и устата му се бяха появили множество дълбоки бръчки.

— Видях те, като влизаше — рече Бранд, — и в началото просто не можах да повярвам на очите си. Цели пет минути те наблюдавах, за да се уверя, че действително си ти. Боже мой, какво е станало с тебе?

Християн повдигна рамене, малко ядосан от думите на Бранд, който също не изглеждаше особено блестящо.

— Животът ме поочука — отвърна той. — А ти какво търсиш тук?

— Пратиха ме в Нормандия — обясни Бранд, — за да заснемам десанта, пленени американски войници, трупове на френски жени и деца, убити от американски бомби… Изобщо обичайните неща. Само не се спирай, върви. Заседиш ли се и — хоп, някой офицер ще ти поиска документите и ще се опита да те прикачи към някаква част. Тук е пълно с такива типове.

Двамата продължиха да крачат деловито по тротоара, сякаш отиваха да изпълнят някаква задача. Залезът бе обградил с червено-сивите каменни стени на околните здания и разтакащите се из площада войници приличаха вече на разлети тъмни петна на фона на сивия калдъръм и плътно закритите прозорци.

— Кажи, какво смяташ да правиш? — попита Бранд.

Християн се засмя тихо и сам се учуди на сухия звук, който се изтръгна от гърлото му. Сега, след многодневното паническо бягство пред напиращите американци, мисълта, че може да прояви самостоятелна инициатива, му се стори особено забавна.

— За какво се смееш? — Бранд го погледна подозрително и Християн веднага доби сериозен вид, защото разбра, че ако ядоса фотографа, той няма да сподели с него своите сведения.

— За нищо, честна дума — отвърна Християн. — Просто съм малко уморен. Току-що спечелих деветдневното европейско състезание на велосипед и не съм съвсем в ред. Но и това ще мине.

— И така — раздразнено рече Бранд, — какво смяташ да правиш? — По гласа му Християн разбра, че и неговите нерви са обтегнати до крайност.

— Смятам да се върна с велосипеда в Берлин и да стигна световния рекорд на бързина.

— Остави, за бога, шегите — сопна се Бранд.

— Знаеш ли, аз обичам да въртя педалите из историческите места на Франция — каза Християн развеселен, — обичам да беседвам с местните жители, тъй очарователно обкичени с ръчни бомби и английски автомати, но все пак, ако ми падне нещо по-интересно, бих могъл да си помисля…

— Слушай — прекъсна го Бранд, — в един хамбар на километър и половина оттука съм скрил една двуместна английска кола…

Християн внезапно изтрезня и загуби всякакво желание да се шегува.

— Не се спирай — прошепна рязко Бранд. — Предупредих те да не спираш на едно място. Аз искам да се върна в Париж. Но моят глупав шофьор снощи офейка. Вчера ни обстрелваха самолети и тоя идиот така се изплаши, че през нощта хукна да се предава на американците.

— Гледай ти — продума Християн и се помъчи да изрази някакво съчувствие. — А защо цял ден си висял тука?

— Защото не мога да шофирам — горчиво отвърна Бранд. — Представяш ли си — да не се науча да карам кола!

Тоя път Християн не можа да сдържи смеха си.

— Господи — възкликна той, — и това ми било човек на модерния двадесети век!

— Няма нищо смешно в това — сопна се Бранд. — Какво мога да науча с тия похабени нерви? Веднъж в трийсет и пета година се опитах и едва не се пребих.

„Как може някой да си позволи да бъде с похабени нерви в двадесетия век?“ — помисли си Християн, обхванат от радост, че така внезапно бе добил преимущество над човека, който през цялата война се бе нареждал тъй умело и успешно.

— А защо не предложи на някой от тия хора? — Християн махна с ръка към войниците, които се изтягаха по стълбището на кметството.

— Защото не им вярвам — мрачно отвърна Бранд, като се огледа с нескрит страх. — Ако ти разправя само половината от онова, което съм чувал за убийства на офицери от собствените им войници през последните дни… От двайсет и четири часа вече обикалям това проклето градче и все мисля какво да предприема и кому да се доверя. Но всички се движат на групи, всички си имат другари, а машината е само двуместна… Кой знае, утре американците може да пристигнат тука или да отрежат пътя за Париж. Да ти кажа право, когато те видях в кафенето, едва не се разплаках от радост. Слушай… — Бранд го сграбчи с тревога за ръката, — ти самичък ли си? Няма ли други с тебе?

— Не се бой — успокои го Християн. — Съвсем сам съм.

Бранд неочаквано се спря и с нервно движение обърна изпотеното си лице.

— Забравих да те питам — ти караш ли кола? — прошепна той.

Страданието, което се изписа по лицето на Бранд, когато зададе тоя глупав въпрос, който в настоящия час на пълен погром беше от жизнено значение за него, събуди у Християн особено съчувствие към този мършав и застарял художник и същевременно някакво желание да го защити.

— Не се безпокой, приятелю — отвърна той и го потупа успокоително по рамото, — разбира се, че мога.

— Слава богу! — въздъхна облекчено Бранд. — Кажи, ще дойдеш ли тогава с мене?

Християн почувства, че го обхваща слабост и му се завива свят. Предлагаха му превозно средство, безопасност, бързина, дом, живот…

— Никаква сила не би могла да ме спре! — възкликна той.

Двамата се усмихнаха слабо като давещи се, които по някакво чудо са успели да се доберат с общи усилия до спасителния бряг.

— Тогава да тръгваме веднага — предложи Бранд.

— Почакай — спря го Християн. — Бих искал да дам тоя велосипед на някой, който би могъл да се спаси.

Той се вгледа в неясните лица на войниците около кметството, като мислеше как би могъл, без да събуди подозрение, да избере щастливеца, комуто ще спаси живота.

— Не — дръпна го Бранд. — Велосипедът ни трябва. Собственикът на чифлика ще ни даде срещу него толкова храна, колкото можем да вземем със себе си.

Християн се поколеба, но след, момент се съгласи.

— Разбира се — рече той спокойно. — Трябваше самичък да се сетя.

Бранд погледна нервно през рамо, за да види дали не ги следят, и двамата тръгнаха по пътя, по който Християн бе минал едва преди половин час. От двете страни на шосето растяха глогови храсти, чиито цветове пълнеха тихия вечерен въздух с тежка благоуханна миризма. Скоро стигнаха един прашен междуселски път и свиха по него. След петнадесет минути се озоваха пред хубава селска къща, оградена с лехи от мушкато; встрани от нея се издигаше голям каменен хамбар, в който под купа сено Бранд беше скрил своята двуместна кола.

 

 

Велосипедът — както бе предрекъл Бранд — се оказа наистина полезен. Когато с появата на първите звезди излязоха от фермата на тесния път, те имаха в колата си два пушени свински бута, голям бидон мляко, огромна буца сирене, литър калвадос и два литра сидър, шест бухнали домашни хляба от смесено брашно и цяла кошница яйца, които чифликчийката беше сваряла, докато двамата вдигаха сеното, за да извадят машината. Да, велосипедът се оказа необикновено полезен!

Настанен зад кормилото на малката кола, която трябваше да мине известно разстояние сред огрените от бледожълтата луна глогови храсти, преди да излезе на главното шосе, Християн се усмихваше доволен, заслушан в равномерния шум на безупречно работещия мотор. Да, срещата с момчето в синята блуза рано сутринта по безлюдния път се оказа много по-полезна, отколкото можеше да предполага!

През града минаха, без да спират. На площада някой изкрещя зад тях, но дали това беше заповед да спрат, молба на войник да го вземат със себе си или просто най-обикновена ругатня, задето караха, без да държат сметка за хората наоколо, не можаха да разберат, защото в отговор Християн увеличи още повече скоростта. След минута колата се понесе по тъмното платно на пътя, който се простираше като лента сред задяната от луната открита околност и който водеше към Париж, на двеста километра от тях.

 

 

— С Германия е свършено — говореше Бранд с уморен и слаб, но достатъчно висок глас, за да може Християн да го чува през воя на насрещния вятър, докато колата се носеше с равномерна скорост сред притихналата околност. — Само безумците не могат да проумеят това. Виж какво става навсякъде около нас. Пълен разгром! Никой не се интересува от нищо. Цял милион войници, изоставени на произвола на съдбата, принудени да търсят сами спасение. Цял милион войници, които бродят из страната почти без офицери, без определени цели, без боеприпаси и продоволствие, изоставени на милостта на американците, които могат да ги пленят, когато пожелаят, или да ги избият, ако са достатъчно безумни да се съпротивляват. Германия не е вече в състояние да поддържа армията си. Може би някъде ще успеят да съберат известни сили, за да опитат да се опрат, но това ще бъде само символичен жест, краткотрайна съпротива, при която ще дадем безсмислени кървави жертви… Самоубийство на нервно разстроени романтични викинги! Клаузевиц и Вагнер, генералният щаб и Зигфрид — всички събрани наедно, за да се придаде по-голям театрален ефект на едно масово самоубийство. Аз съм патриот както всеки друг и, бог знае това, служих на родината според силите си и в Италия, и в Русия, и тука, във Франция. Но аз съм културен човек и не мога да се помиря с участта, която ни отреждат. Аз не вярвам в завещанието на викингите. Аз не желая да изгоря на кладата, която Гьобелс ни е издигнал. Разликата между цивилизования човек и дивия звяр е тая, че човекът знае кога е победен и взема мерки да се спаси… Слушай, в навечерието на войната аз бях подал молба да получа френско поданство, но не се поколебах да я оттегля. Германия имаше нужда от мене — продължи сериозно Бранд, сякаш се опитваше да убеди както себе си, така и човека, който седеше до него, в своята честност, откровеност и патриотични чувства — и аз й предложих да й служа. Направих каквото бе по силите ми. Боже мой, да знаеш само какви неща съм снимал! И какво съм изживял, докато ми позволят да направя тия снимки! Сега обаче няма какво да се снима; никой не би поместил такива неща и никой не би им вярвал, нито би се трогнал от тях, ако ги отпечатат. Аз дадох апарата си на оня селянин срещу десет литра бензин. Войната вече не е обект за снимки, защото фактически войната свърши. Остава само да се прочистят последните гнезда на съпротивата. Тая операция ще свършат американските парашутисти. Разбира се, смешно би било да увековечаваме на филм собственото си унижение. Никой не може да иска от нас подобно нещо. Постъпи ли в армията — в което и да е армия, — войникът сключва нещо като договор с нея. Според тоя договор армията може да поиска от войника да даде живота си за нея, но тя няма право да му налага да се пожертва без никаква полза. Ако в настоящия момент правителството не моли за мир — а няма никакви признаци, че ще стори подобно нещо, — то нарушава договора си с мене, както и с всички останали войници, които се намират във Франция. С други думи, ние не му дължим вече нищо. Абсолютно нищо.

— Защо ми разправяш всичко това? — попита Християн, без да сваля очи от бледата лента на пътя, като същевременно си мислеше с тревога: „Той има някакъв определен план, но аз не искам да се свързвам още с него!“

— Защото, когато стигна в Париж — бавно отвърна Бранд, — смятам да дезертирам.

В продължение на цяла минута и двамата мълчаха.

— Всъщност не се изразих правилно — рече най-после Бранд. — Не аз дезертирам от армията, а армията дезертира от мене. И смятам да го направя официално, без да се крия.

Да дезертира! Тая дума прокънтя с особена сила в ушите на Християн. Противникът отдавна вече хвърляше позиви и пропуски, с които искаше да убеди германците, че войната е свършена, че трябва да дезертират и че като пленници ще бъдат третирани добре… Християн бе чувал за случаи, когато войници правили опити да се предадат на противника, но били залавяни и обесвани по няколко души на първото срещнато дърво, а близките им в Германия били разстрелвани. Бранд нямаше семейство, за него беше много по-лесно. Разбира се, в тоя хаос трудно би могло да се установи кой е дезертирал, кой е паднал убит и кой е бил пленен в сражение с противника. Може би по-късно, след петнадесетина години, ще достигне смътен слух, че си дезертирал, а може би и никога няма да се узнае; тогава заслужаваше ли си да се мисли за подобна далечна опасност?

— Защо трябва да ходиш чак в Париж, за да дезертираш? — попита Християн, спомняйки си позивите. — Защо не избереш обратния път: да се предадеш на първата американска част, на която попаднеш?

— Мислил съм по този въпрос — отвърна Бранд. — Не смятай, че не съм мислил. Но е опасно. Трудно е да се довериш на фронтови части. Може набързо да те пречукат, кой знае, може би минута преди това снайперист да е убил някой техен другар! Може би не ще имат време да се занимават с пленници. А може да попаднеш и на евреи, чиито близки се намират в Бухенвалд. Всичко е допустимо. Не забравяй също, че тука, в тая дяволска страна, има вероятност изобщо да не стигнеш до американски войски. Всички французи между това селище и Шербург имат вече оръжие и с настървение дебнат да убият някой германец, преди да стане късно. Не, не, приятелю, аз искам да дезертирам, а не да умра.

„Какъв предвидлив човек! — с възхищение си каза Християн. — Предварително е обмислил всичко.“ Нищо чудно тогава, че Бранд бе успял така добре да се нагоди и в армията; той правеше снимки, които се харесваха в министерството на пропагандата, имаше чудесна службица като фотограф в Париж, където живееше в елегантен апартамент, ядеше вкусни неща, обличаше се добре и разполагаше с куп платени любовници.

— Кажи, помниш ли моята Симон? — обади се Бранд.

— Още ли поддържаш връзки с нея? — изненада се Християн.

Бранд живееше със Симон още от 1940 година. Християн се бе запознал с нея в Париж през време на първата си отпуска. Тогава излязоха заедно да се позабавляват и Симон дори доведе една своя приятелка… Как ли се казваше? Да, Франсоаз… Но тая Франсоаз беше студена като лед и изобщо не скриваше неприязнеността си към германците. Бранд наистина имаше щастие в тая война. Облечен в униформа на армията победителка, но останал по дух гражданин на Франция, той използваше добре както знанията си по френски език, така и преимуществата на своето двойствено положение.

— Разбира се, че все още поддържам връзки със Симон — отвърна Бранд. — Какво чудно има в това?

— И аз сам не зная — усмихна се Християн. — Само недей да ми се сърдиш. Но това беше толкова отдавна… Четири години оттогава… Четири години война… — Макар че Симон беше много хубавичка, той, без да знае защо, винаги си бе въобразявал, че със своите възможности Бранд непрекъснато прелита от една красавица на друга.

— Ние смятаме да се оженим веднага щом като тая свинщина се свърши — решително каза Бранд.

— Правилно — одобри Християн, намалявайки скоростта, за да отмине колона уморени войници в края на пътя, чието оръжие проблясваше слабо на лунната светлина. — Какво всъщност би могло да ви попречи? — добави той, като си помисли със завист: „Ах, тоя Бранд, тоя щастлив, благоразумен Бранд! Ни веднъж не е раняван, преживя леко войната и ето вече подготвя бъдещото си щастие!“

— Ще отида направо при нея — продължи Бранд — и ще се облека цивилно. И няма да мръдна оттам, докато американците пристигнат. После, когато възбуждението стихне, Симон ще отиде при американската военна полиция и ще им съобщи за мен, ще им каже, че съм германски офицер, който иска да се предаде. Американците са културни хора, отнасят се внимателно с пленниците си. Разбира се, войната скоро ще свърши и ще ме пуснат, тогава ще се оженя за Симон и ще започна отново да рисувам картини…

„Щастливец е тоя Бранд — помисли си отново Християн. — Умее да се подрежда — жена, кариера, всичко…“

— Слушай, Християн — рече оживено Бранд, — знаеш ли, че можем да уредим същото и за тебе?

— Как? — усмихна се Християн. — Нима Симон желае да се омъжи и за мен?

— Не се шегувай — настоя Бранд. — Тя има голям апартамент с две спални. Би могъл и ти да останеш в него. Ти си добър момък и не заслужаваш да потънеш в блатото на тая война. — Той махна рязко с ръка, сякаш с тоя жест искаше да обхване всичко: и залитащите по пътя войници, и небето, от което всеки миг можеше да се появи смъртта, и разгрома на цели държави. — Ти направи достатъчно. Даде своя дял. Даде нещо повече дори. Настъпи времето, когато всеки разумен човек трябва да се погрижи за себе си. — Бранд сложи леко, но настойчиво ръка върху рамото на Християн и добави: — Още от оня ден по пътя за Париж аз винаги съм се възхищавал от тебе, безпокоил съм се за тебе и съм си казвал, че ако мога да помогна някому да се измъкне жив и здрав от тая каша, това ще бъдеш ти. Когато всичко се свърши, ние ще имаме нужда от хора като теб. Ако смяташ, че нямаш право да постъпиш така заради самия себе си, то трябва да го сториш заради родината. Ще останеш ли с мене, Християн?

— Може би — отговори бавно Християн. — Може би ще остана. — Той тръсна глава, за да прогони умората и сънливостта си и заобиколи една спряла бронирана кола, около която при слабата светлина на затъмнените си джобни фенерчета се суетяха трима войници. — Може би ще остана. Само че най-напред трябва, да се доберем до Париж. Тогава вече ще мислим как да постъпим по-нататък.

— Ще се доберем — спокойно рече Бранд. — Сигурно ще се доберем. Сега съм вече уверен в това.

 

 

Следващата вечер пристигнаха в Париж. Движението из улиците беше много слабо. Градът тънеше в обичайната си тъмнина, но нищо не изглеждаше променено от дните, когато Християн бе идвал тука преди съюзническия десант. По улиците фучаха немски щабни коли както преди, тук-таме се отваряха врати на кафенета и за миг проблясваха слаби светлини, долитаха гръмки смехове на войници, които се разхождаха по тротоара. Когато се озоваха на площада на Операта, Християн зърна обичайните проститутки, които задиряха минаващите край тях в здрача мъже в униформа. „Да, светът на търговията продължава дейността си — помисли си мрачно Християн — независимо дали противникът е на хиляди километра оттук, или пред стените на града, дали американците са в Алжир, или в Алансон…“

Бранд беше обхванат от необикновена възбуда. Седнал върху края на седалката, той направляваше Християн с остър шепот сред лабиринта от затъмнени улици. Християн си спомни деня, когато заедно с него и Харденбург се разхождаха по същите тия булеварди, а подофицерът Химлер с вид на професионален водач им показваше местните забележителност Веселякът Химлер отдавна беше мъртъв, неговите кости гниеха там, на пясъчния хълм в пустинята; Харденбург бе завършил със самоубийство в Италия… А те двамата с Бранд са все още живи и ето отново се движат по същите улици, дишат същия възкисел аромат на стария град, минават край същите паметници недалеч от вечната река…

— Стигнахме — прошепна Бранд. — Спри тука.

Християн натисна спирачките и изгаси мотора. Чувстваше се много изморен. Намираха се пред един гараж с масивна врата, към който водеше силно наклонена циментова площадка.

— Чакай ме тука — рече Бранд и слезе бързо от колата. После се приближи до една странична вратичка и почука. Вратата почти веднага се отвори и той изчезна зад нея. (Християн си спомни, че някога Химлер бе изчезнал по същия начин зад вратата на публичния дом; спомни си и мавританските завеси, изстуденото шампанско и усмивката върху червените устни на брюнетката. „Не намирате ли, че той има малко странен вкус?“ — бяха изрекли тия червени устни. И грубият отривист отговор на Бранд: „Ние изобщо сме странни хора. Скоро ще се увериш сама в това. Хайде, върви си гледай работата!“ И после — зелената копринена рокля в ръцете на Химлер, и надписа на стената „1918“.) Някъде в подсъзнанието на Християн отново изплува мрачната мисъл: „Тия французи ще ни изиграят накрая.“

Масивната врата на гаража се разтвори със скърцане и в дъното на постройката замъждука бледожълта светлина. След миг Бранд се върна и огледа улицата.

— Влизай — прошепна той. — Бързо!

Християн запали мотора и насочи колата нагоре по циментовата площадка към слабата светлина. Вратата зад него се затвори. Движейки се предпазливо по тесния проход, той откара машината в помещението, удари спирачките и се огледа. В мъждивата светлинка можа да различи други три-четири коли, покрити с брезент.

— Всичко е наред — обади се Бранд зад гърба му. — Стигнахме целта си.

Християн изгаси мотора и слезе. Бранд пристъпи към него заедно с някакъв мъж. Непознатият беше дребен, но пълен, с мека филцова шапка, която в оскъдното осветление му придаваше полукомичен, полузловещ вид.

Човекът обиколи бавно колата, като я потупваше. „Не е лоша“ — произнесе той на френски. После изчезна в едно малко помещение встрани, където светеше затъмнена лампичка.

— Продадох машината за седемдесет и пет хиляди франка — рече Бранд и размаха банкнотите. Християн не можеше да види парите, но долови сухото шумолене на хартията. — Ще ни свършат добра работа през следните няколко седмици. А сега да извадим всичко от колата. Ще продължим пеша.

„Седемдесет и пет хиляди франка! — с възхищение си каза Християн, докато помагаше на Бранд да извадят хляба, свинските бутове и калвадоса. — Тоя човек е просто непобедим. Навсякъде има приятели, делови връзки и винаги е готов да ти се притече на помощ.“

Човекът с меката шапка се върна с две зеблови торби. Християн и Бранд натикаха в тях всичките си продукти. Французинът стоеше равнодушно в сянка, като ги наблюдаваше внимателно, без да прояви никакво желание да им помогне. Когато привършиха работата си, той ги поведе надолу по някакви стълби и отключи една врата.

— Довиждане, мосю Бранд — рече французинът с безизразен глас. — Надявам се, че ще прекарате добре в Париж. — В гласа му прозвуча лек присмех и едва доловимо предупреждение. Християн изпита желание да го измъкне на улицата и да разгледа лицето му, но се поколеба и в това време Бранд го дръпна нервно за ръката. Християн го последва. Французинът затвори вратата зад гърба им и с лек шум завъртя ключа.

— Оттука — рече Бранд и тръгна напред, носейки на рамо торбата с плячката. — Не е далеч.

Християн го последва нататък по тъмната улица. Беше решил по-късно да разпита Бранд що за човек е французинът с меката шапка и защо му е двуместната кола. Но сега се чувстваше много уморен, а Бранд и без това вървеше бързо, нетърпелив да стигне до дома на своята любима.

Две минути по-късно Бранд се спря пред входа на четириетажна къща, чиито прозорци бяха затъмнени, и позвъни. По пътя не бяха срещнали никого.

Мина доста време, докато някой открехна вратата. Бранд прошепна нещо през процепа, откъдето долетя глас на старица, в началото ядосан, а после — когато германецът установи самоличността си — приветлив и топъл. Разнесе се слабо дрънкане на верига и вратата се отвори широко. Християн последва приятеля си нагоре по стълбите покрай загърнатата с шал портиерка. „Бранд винаги знае къде да почука — помисли си той — и какво да каже, за да му отворят вратата!“ Щракна електрически ключ и стълбището се обля в светлина. Християн откри, че се намира в хубава, типично буржоазна къща, спретната и с мраморна стълба — къща, която подхождаше за едри търговци и висши държавни чиновници.

След двадесетина секунди светлината угасна и те продължиха да се изкачват в тъмнина. Автоматът на Християн, който висеше на рамото му, се удряше от време на време в стената, издавайки силен металически звън.

— Тихо! — прошепна Бранд. — Бъди внимателен!

На следващата площадка той натисна електрическия бутон и лампите светнаха отново за още двадесет секунди, както ги бяха пригодили пестеливите французи.

На горния етаж Бранд почука предпазливо на вратата, която се отвори почти незабавно, сякаш хората вътре ги очакваха с нетърпение. Лампата на площадката освети хол, в който Християн видя жена в дълъг пеньоар. Тя се хвърли в прегръдките на Бранд и задъхана, през сълзи, проплака:

— Ето те най-после тука, о, cheri, ти си вече тука, тука…

Християн стоеше смутено до стената, хванал с ръка приклада на автомата си, за да не дрънка, и наблюдаваше прегърнатите. Двамата се бяха притиснали като съпруг и съпруга, не толкова със страст, колкото с някакво чувство на облекчение — простичко, делнично, трогателно и дълбоко интимно — и той реши, че не е никак уместно да присъства на такава сцена.

Най-после, смеейки се през сълзи, Симон се освободи от прегръдката я приглади назад дългата си права коса, без да изпуска ръката на Бранд, сякаш той бе призрак, който можеше всеки миг да изчезне.

— А сега — обърна се тя към госта си със своя мек приятен глас, който Християн не беше забравил, — сега да изпълним задълженията си на учтиви домакини.

— Ти помниш Дистл, нали? — попита я Бранд.

— Разбира се, разбира се! — Симон протегна сърдечно ръка на Християн. — Много се радвам, че ви виждам. Толкова често сме си спомняли за вас… Но влезте, влезте… Нима ще останете вън през цялата нощ?

Влязоха в апартамента и Симон завъртя ключа на вратата, който им осигуряваше спокойствие и безопасност. Бранд и Християн я последваха в дневната стая. До спуснатите завеси на прозореца стоеше жена в тегелиран пеньоар, чието лице оставаше вън от светлинния кръг на единствената лампа, която бе поставена на масата в съседство с кушетката.

— Оставете всичко тука. Трябва да се измиете. И сигурно умирате от глад — занарежда оживено Симон като грижлива съпруга. — Имаме вино, ще отворим една бутилка, за да отпразнуваме пристигането ви… Франсоаз, виж кой е пристигнал, не е ли чудесно?

„Франсоаз — спомни си Християн, — жената, която мразеше германците, разбира се!“ Той я огледа предпазливо, докато тя се приближаваше, за да поздрави Бранд.

— Много се радвам, че ви виждам — каза Франсоаз.

Сега тя изглеждаше дори по-хубава, отколкото я помнеше — висока, с вчесана нагоре кестенява коса, тънък изящен нос и волева уста.

— Добре дошли, подофицер Дистл — обърна се Франсоаз към Християн, като му стисна топло ръката.

— О — рече предпазливо Християн, — значи, си спомняте за мене?

— Естествено — отвърна Франсоаз, като го погледна втренчено. — Аз често съм си мислила за вас.

„Какво се крие зад тия зеленикави очи? — запита се тревожно Християн. — За какво ли се усмихва, за какво намеква, като ме уверява, че често е мислила за мен?“

— Франсоаз се премести тука миналия месец, cheri! — обясни Симон на Бранд. — Квартирата й беше реквизирана от вашата армия. — При тия думи тя направи мила гримаса на Бранд, който се засмя и я целуна. Симон оттегли неохотно ръце от раменете му. Християн забеляза сега, че е значително остаряла. Беше все още крехка и изящна, но около очите й личаха дребни бръчици, а кожата на лицето й изглеждаше отпусната и суха.

— Дълго ли смятате да останете тука? — попита Франсоаз.

— В момента нямаме нищо определено — рече Християн след кратко колебание, но думите му бяха прекъснати от Бранд, който се разсмя почти истерично, с чувство на явно облекчение.

— Християн, престани с тия глупости — рече той. — Да, ние смятаме да останем до края на войната.

При тия думи Симон се разплака отново и се отпусна на края на кушетката. Бранд се зае веднага да я утешава. Християн забеляза хладния, малко ироничен поглед, който Франсоаз хвърли към двойката, преди да се обърне деликатно и да се върне при прозореца.

— Хайде, вървете — изхлипа Симон. — Ставам просто смешна. Сама не зная защо плача. Да, ставам смешна. Съвсем като мама: тя плаче, когато е щастлива, плаче, когато е нещастна, плаче при слънчево време, плаче, когато завали. Вървете да се изкъпете. Когато се върнете, аз ще бъда пак предишната разумна женичка и ще ви поднеса най-хубавата вечеря в света. Вървете и не ме гледайте на какво приличам! Хайде!

Бранд се усмихна глупаво като блудния син, който се завръща у дома, и доби изражение, което никак не подхождаше на неговото слабо и изразително интелигентно лице, покрито сега с прах от дългия път от Нормандия дотук.

— Ела, Християн — рече той. — Да свалим от себе си тая мръсотия!

Двамата тръгнаха към банята. Християн забеляза, че Франсоаз дори не погледна след тях.

Водата в банята беше студена поради липса на отопление. Докато Християн се мъчеше да вчеше мократа си черна коса с някакъв чужд гребен, Бранд заговори през сапунената пяна за Симон:

— В тая жена има нещо особено, нещо, което не съм срещал в никоя друга. Всичко… всичко в нея ми харесва. Това изглежда странно, като имаш пред вид, че съм много придирчив към жените. Коя намирах много слаба, коя суетна, коя глупава. Две-три седмици, и всичко свършваше. Със Симон обаче се оказа съвсем друго… Зная, че е твърде сантиментална, зная, че вече старее, забелязвам бръчките й и въпреки това я обичам — добави той усмихнат. — Не притежава кой знае какъв ум, и все пак я обичам. Разплаква се лесно, но и това ми харесва. — После със сериозен вид заключи: — Симон е единствената ценност, която съм спечелил във войната.

Сякаш засрамен от прекалената си откровеност, Бранд отвори целия кран на душа и започна енергично да измива сапуна от лицето и врата си. Беше съблечен до кръста и Християн погледна с насмешливо съчувствие тънките му момчешки ръце и слабия му гръден кош с ясно очертани ребра. „Колкото любовник, толкова и войник! — помисли си Християн. — Как успя изобщо да оцелее в тая четиригодишна война?“

Бранд се изправи и изтри лицето си с кърпата.

— Християн — със сериозен израз каза той, — ти оставаш с мен, нали?

— Преди всичко — отвърна Християн, като се стараеше да говори по-тихо, — къде ще иде приятелката на Симон?

— Франсоаз? — Бранд махна с ръка. — Не се безпокой за нея. Тук има достатъчно място. Ти би могъл да спиш на кушетката. Или… — усмихна се той — да се разбереш с нея. Тогава не ще има нужда да спиш на кушетката!

— Не говоря за мястото — рече Християн.

Бранд посегна да спре водата, но Християн го хвана за ръката.

— Остави я да тече — остро рече той.

— Какво те тревожи? — озадачено попита Бранд.

— Тая жена не обича германците — обясни Християн. — И може да ни създаде куп неприятности.

— Глупости. — Бранд с рязко движение спря водата. — Аз я познавам добре и отговарям за нея. Ти ще й харесаш. Хайде, обещай ми да останеш.

— Добре — рече бавно Християн. — Ще остана. — Той забеляза, че очите на приятеля му заблестяха. Бранд го потупа по рамото с леко разтреперана ръка.

— Сега всичко е наред, Християн — прошепна Бранд. — Сега вече сме в пълна безопасност…

Той се обърна, намъкна с несръчни движения ризата си и излезе от банята. Християн се облече бавно, закопча внимателно всички копчета и се погледна в огледалото, където видя едно измъчено и изтощено лице с изпъкнали кости и две уморени очи, които бяха познали и ужас, и страх. Наведе се още повече към огледалото и разгледа косата си. Слепоочията му бяха съвсем посивели, а над тях се забелязваха сребристи влакна. „Господи — помисли си Християн, — да не забележа всичко това досега! Започвам да старея…“ Сподавяйки с усилие мигновеното чувство на самосъжаление, което го беше обзело, той се отправи с твърда стъпка към дневната.

Лампата под розовия абажур обливаше с приятна светлина модерните светли мебели и яркочервеното килимче на пода, пъстрите завеси, празните чаши и стройното тяло на Франсоаз, която лежеше на меката кушетка.

Бранд и Симон бяха отишли да спят, уловени като съпрузи за ръка. След вечеря полузаспалият Бранд описа на двете жени малко несвързано онова, което бяха изживели през последните дни, и Симон го отведе нежно в дневната, усмихвайки се майчински на Християн и Франсоаз, които останаха сами в полутъмната стая.

— Войната свърши — промърмори Бранд, преди да излезе. — Да, войната е свършена, братя, и аз отивам да спя. Сбогом на лейтенант Бранд от армията на Третия райх! — продължи той да ораторства сънливо. — Сбогом на войника Бранд! Утре художникът-декадент отново ще се намери в своето цивилно легло редом до жена си. — После, сочейки добродушно към Франсоаз, добави: — Бъди добра с моя приятел и го обичай. Той е най-добрият от добрите. Силен, нежен, изпитан в боя — надеждата на нова Европа, ако изобщо има нова Европа, ако изобщо има някаква надежда. Обичай го и го люби!

Симон поклати с нежен укор глава.

— Виното го е хванало здраво — каза тя, отвеждайки Бранд към спалнята.

— Лека нощ — извика Бранд от хола, — лека нощ, скъпи приятели…

Вратата се затвори и настъпи тишина. Християн огледа отново малката, подредена чисто по женски стая — светлите мебели, тъмните огледала, облечените в калъфки с меки тонове възглавнички и поставената в посребрена рамка снимка на Бранд с кепе и по баскска риза.

Християн погледна към Франсоаз. Сложила ръце под глава, тя лежеше съвсем неподвижно, загърната в синия си тегелиран пеньоар, потънала сред възглавничките, с очи отправени към тавана и полускрито в сянката лице. От време на време само тя лениво протягаше носа на атлазената си пантофка с нисък ток към края на кушетката и после отдръпваше крака си назад. В паметта на Християн изплува смътният спомен за друг подобен пеньоар — тъмночервения пеньоар, с който Гретхен Харденбург го бе посрещнала първия път пред вратата на просторния берлински апартамент. Какво ли правеше Гретхен сега? Оцелял ли бе апартаментът, жива ли беше самата тя? Съжителстваше ли още с оная сивокоса французойка?…

— Уморен войник — продума Франсоаз от удобното си гнездо на кушетката. — Много уморен войник е нашият лейтенант Бранд.

— Наистина е уморен — съгласи се предпазливо Християн.

— Сигурно е преживял доста тежки часове — добави тя, помръдвайки отново носа на пантофката си. — Последните седмици навярно са били много неприятни, нали?

— Да, много.

— Какво ще кажете за тия американци? — подхвърли Франсоаз с невинен израз и равнодушен тон. — Изглежда, разполагат с огромни и съвсем свежи сили, нали?

— Така е.

Франсоаз се раздвижи леко и стройното й дълго тяло се очерта още по-ясно под гънките на копринения пеньоар.

— Но вестниците тука пишат, че всичко се развива според предвидения план. Противникът бил спрян и се подготвял контраудар. — В ленивия й тон се долавяше явна насмешка. — Това изглежда много успокоително. Мосю Бранд би трябвало да ги чете по-често. — Франсоаз се засмя тихо и Християн си помисли, че ако говореха на друга тема, този смях би прозвучал особено чувствено и примамливо. — Мосю Бранд — продължи тя меко — не е на мнение, че американците могат да бъдат спрени и един контраудар би представлявал голяма изненада за него, нали?

— Така предполагам — отвърна Християн, започвайки да се ядосва, като същевременно се питаше: „Какво ли цели тая жена?“

— А самият вие какво мислите? — разсеяно попита тя, сякаш говореше на друг, който се намираше в топлата полутъмна стая.

— Може би споделям мнението на Бранд.

— Вие навярно също сте много уморен? — Франсоаз седна на кушетката и го погледна изпитателно. По устните й играеше искрена и съчувствена усмивка, но в полускритите й зад тежки клепки очи Християн сякаш долови лека насмешка… — Навярно и вие изпитвате желание да спите?

— Още не — отвърна Християн. Мисълта, че тая стройна, зеленоока и насмешлива жена може да го остави сам, му се стори изведнъж непоносима. — Бивал съм и много по-уморен.

— Ето един истински войник! — продума Франсоаз и се излегна отново. — Твърд, неуморим. Как може една армия да загуби война, щом все още има такива войници?

Християн я изгледа с омраза. Тя обърна сънливо глава на възглавничката, за да го вижда по-добре. В меката светлина на лампата обтегнатите дълги мускули под бледата кожа на шията й подчертаваха още повече изящните й линии. Той внезапно разбра, че трябва непременно да целуне тая матовобледа кожа там, където основата на врата се сливаше с началото на полуразголеното й рамо.

— Някога познавах един младеж като вас — рече Франсоаз този път без усмивка, като го гледаше в очите. — Само че беше французин. Силен. Издръжлив. Истински патриот. Признавам, много го харесвах — гърлено прошепна тя. — Загина в четиридесета година. Пак при отстъпление. А вие, вие смятате ли да умрете, подофицер?

— Не — отвърна Християн бавно. — Не смятам да умирам.

— Браво — промърмори Франсоаз с едва доловима усмивка на пълните си устни. — Най-добрият от добрите, както се изрази вашият приятел. Надеждата на нова Европа. Смятате ли, че вие действително сте надеждата на нова Европа, подофицер?

— Бранд беше пиян.

— Така ли? Възможно. И сте уверен, че не искате да спите?

— Уверен съм.

— Но вие наистина изглеждате много уморен.

— И все пак не желая да спя.

Франсоаз кимна леко.

— Човек, който винаги е на пост и не желае да спи. Човек, който предпочита да бодърства с цената на големи жертви, за да забавлява една самотна французойка, която не може нищо да стори, преди американците да влязат в Париж… — Франсоаз закри очи с опакото на ръцете си и широкият ръкав на пеньоара се свлече надолу, разкривайки изящните й китки и дългите й остри нокти. — Утре ще ви представим за ордена на „Почетния легион“, втора степен, за заслуги към френската нация.

— Стига — рече Християн, без да помръдне от стола си. — Престанете да се подигравате с мен.

— Не съм и помисляла подобно нещо — спокойно отвърна тя. — Кажете ми, подофицер, питам ви като военен, кога според вас американците ще стигнат в Париж?

— След две седмици. Може би след месец.

— О, значи, очакват ни интересни дни?

— Така е.

— Да ви кажа ли нещо, подофицер?

— Да?

— Често съм си спомняла за нашето малко забавление. Кога беше то: през четиридесета или четиридесет и първа?

— През четиридесета.

— Бях облечена в бял тоалет. А вие изглеждахте много красив. Висок, строен, с интелигентно лице, покорител на сърца. В блестящата си униформа приличахте на истински млад бог на модерната война. — При тия думи Франсоаз се засмя тихо.

— Ето че отново се подигравате с мене — рече Християн. — Не мислете, че това е особено приятно.

— Вие просто ме очаровахте. — Франсоаз направи жест, сякаш за да предотврати възраженията му. — Говоря ви откровено. Но аз се държах съвсем студено с вас, нали? — Тя отново се засмя при възкръсналия спомен. — Вие дори не можете да си представите колко ми е било трудно да се държа така студено. Аз не съм никак безразлична към младите привлекателни мъже. А вие бяхте толкова хубав, подофицер… — Нейният сънлив хипнотичен шепот звучеше като далечна феерична музика в полутъмната, с вкус наредена стая. — Толкова самоуверен със своите победи, толкова арогантен и красив! Трябваше да повикам на помощ всичките си сили, за да се овладея. Днес обаче не сте самоуверен, нали, подофицер?

— Имате право — сякаш насън отвърна Християн, обхванат от странното усещане, че се носи по някакви заоблени, благоуханни и необяснимо защо опасни вълни. — Съвсем не съм вече така самоуверен.

— Днес вие сте много уморен — тихо продължи жената. — Малко побелял. И накуцвате леко. През четиридесета година никога не бих повярвала, че можете изобщо да се уморите. Да загинете от славна смърт — да, пронизан от куршуми, но да се уморите — това ми се струваше съвсем невъзможно. Днес вие изглеждате съвсем друг, подофицер, съвсем друг. С това накуцване, с тая прошарена коса и това слабо лице трудно би могъл да каже някои, че сте хубав… Но знаете ли, подофицер, аз съм жена с твърде странни вкусове. Вашата униформа вече не блести, лицето ви е посърнало и у вас не е останало нищо от младия бог на модерната война. — В гласа й отново прозвуча лека насмешка. — За мен обаче тая вечер вие сте много по-привлекателен, подофицер, безкрайно по-привлекателен…

Франсоаз млъкна и нейният опияняващ като опиум глас замря, сякаш сподавен сред потъналите в сянка възглавнички.

Християн стана, пристъпи към кушетката и се втренчи в жената на нея. Тя го погледна с широко отворени очи и недвусмислена усмивка.

Той коленичи бързо и я целуна.

 

 

Християн лежеше неподвижно до нея в тъмното легло. Летният нощен ветрец полюшваше леко дръпнатите завеси на широко отворения прозорец. Бледата сребриста светлина на луната смекчаваше контурите на бюрото, тоалетната масичка и на столовете, по които бяха разхвърлени дрехите му.

За Християн нейните бурни, опитни и изтощителни прегръдки бяха нещо ново в неговия любовен живот; невъздържаната вълна от страст бе помела напълно всички спомени за отстъплението, за вонята от санитарния обоз, за трудните походи, за убития млад французин и омразния велосипед, за изтощителното бягство с откраднатия автомобил по задръстените шосета, чийто прах възпаляваше очите. Тук, на меките постели, залети от лунната светлина, войната бе престанала да съществува. Християн внезапно осъзна, че най-после — години след като бе попаднал за първи път във Франция — неговата отдавна забравена мечта да притежава хубава и опитна жена се е осъществила.

Жената, която мразеше германците… Той се обърна с усмивка към нея. Тя лежеше до него с разпръснати по възглавницата тъмни благоухания коси, докосвайки го леко от време на време с върха на пръстите си, и го наблюдаваше с очи, които в бледия здрач бяха добили отново своя загадъчен блясък.

— Както виждаш — продума Франсоаз и по лицето й се плъзна лека усмивка, — не си бил толкова уморен, нали?

Двамата се засмяха тихо. Той се привдигна и я целуна по гладката светла кожа, между шията и рамото, вдишвайки упоителното благоухание на топлото й тяло и косите й.

— Всъщност човек би могъл да намери утешение за всяко отстъпление — прошепна Франсоаз.

През отворения прозорец долитаха стъпките на войници, чиито подковани обуща трополяха тихо и ритмично по паважа; тук, в тая закътана стаичка, през разпилените ароматични коси на неговата любовница, този звук се струваше на Християн приятен и същевременно някак си съвсем безсмислен.

— Знаех, че ще бъде така още тогава, когато за първи път те видях — прошепна Франсоаз. — Знаех, че ще бъде нещо особено.

— Защо трябваше толкова да чакаш? — Християн повдигна леко глава и се загледа в светлото петно, което отразената в огледалото луна очертаваше на тавана. — Господи, като си помисля колко време загубихме! Защо не се реши на това още тогава?

— Не обичах да се любя с германци тогава — хладно отвърна Франсоаз. — Смятах, че не бива да се отстъпва на победителя всичко. Може да ми вярваш, а може и не — за мен това е съвсем безразлично, — но ти си първият германец, комуто позволявам да се докосне до мене.

— Вярвам ти — отвърна Християн, и той наистина й вярваше, защото каквито и да бяха нейните пороци, човек трудно можеше да я упрекне в неискреност.

— Не мисли, че ми беше леко — продума Франсоаз. — Аз не съм монахиня.

— Зная — рече Християн сериозно. — Готов съм да се подпиша под това.

Франсоаз не се засмя.

— Естествено ти не беше единственият — продължи тя. — Имаше толкова много чудесни млади мъже, такъв голям избор от приятни млади мъже… Но нито един… никой… Победителите не получиха абсолютно нищо… Нищо, до тая нощ…

Обхванат от някаква смътна тревога, Християн след кратко колебание попита:

— Защо сега… защо сега промени решението си?

— Сега е друго — засмя се Франсоаз със сънлив глас, в който се долавяте чисто женско лукаво задоволство. — Сега е съвсем друго. Ти не си вече победител, мили, ти си беглец… — Тя се обърна към него и го целуна. — Мисля, че е време да спим.

След тези думи Франсоаз се премести на своя край на леглото и се изтегна по гръб с целомъдрено протегнати до тялото ръце; завита с бялата покривка, под която се очертаваха стройните й форми, тя скоро заспа и в тихата стая се разнесе спокойното й равномерно дишане.

Християн не можа да заспи. Лежеше изтегнат неудобно, като вцепенен, заслушан в диханието на жената до себе си и загледан в светлото петно, което луната хвърляше на тавана. Откъм улицата отново долетя звукът от подкованите обуща на патрула, чиито стъпки постепенно замряха в тишината. Сега този звук не му се струваше вече отдалечен, приятен и безсмислен.

„Беглец!“ — спомни си Християн и в ушите му отново прозвуча тихият насмешлив глас. Той обърна леко глава и погледна Франсоаз. Стори му се, че дори насън в ъгълчетата на голямата й чувствена уста играе съвсем лека усмивка на тържество и превъзходство. Християн Дистл — вече беглец, а не победител — бе получил най-после достъп до леглото на тая парижанка! „Да, тези французи — мина му отново през ума — ще ни изиграят накрая! И което е най-лошото, те съзнават това!“ Обхванат от нарастващ гняв, Християн втренчи очи в продълговатото хубаво лице върху възглавницата. Да, тая жена го бе използвала и съблазнила, за да му докаже превъзходството си и да му се присмее. И Бранд, който спеше в съседната стая, капнал от умора и изпълнен с пиянски надежди — и той беше уловен в подобен капан с марка „произведен във Франция“.

Християн извита внезапна омраза към Бранд, задето бе влязъл с такава готовност в капана. Той си спомни всички, с които бе имал допир през войната и които сега бяха мъртви. Харденбург, Краус, Беер, безстрашният малък французин по пътя към Париж, момчето с велосипеда, селянина в подземието на кметството, изправен пред зиналия жълт ковчег, войниците от неговия взвод в Нормандия, безумно храбрия полугол американец, който стреляше от минирания мост в Италия… Нима беше справедливо мекушавците да оцелеят, когато храбреците измират? Бранд, със своята типична хитрост на цивилен човек, който в момента спеше сладко в меките копринени постели на Симон, представляваше най-отвратителната подигравка с всички тия храбреци. Много, прекалено много бяха наистина хората, които знаеха на коя врата да почукат и какво да кажат, когато им отворят! Силните бяха загинали, нима трябваше слабите да останат да благоденстват? Смъртта беше най-сигурното лекарство срещу благоденствието и така лесно можеше да се приложи! През тези четири години бяха загинали много по-добри приятели от Бранд. Защо трябваше Бранд да остане жив и да благоденства върху костите на Харденбург? Целите оправдаваха средствата, но нима целта на тая масова касапница бе гражданинът Бранд да прекара три-четири месеца в комфортните американски лагери за военнопленници и после да се върне при своята нежна французойка, за да рисува глупавите си безсмислени картини и години наред да се извинява пред победителя за делата на всички тези загинали храбреци, които самият той беше предал? Християн се бе сблъсквал със смъртта непрестанно още от началото на войната; нима сега, на края, от сантиментално приятелско чувство имаше право да пощади човека, който най-малко заслужава това? Нима през тези четири години на непрекъснати убийства не бе научил нещо ново?

Изведнъж Християн изпита непоносима тежест при мисълта, че Бранд хърка спокойно в съседната стая, че самият той лежи до тая красива жена, която го бе използвала така безжалостно за свое лично удоволствие… Измъкна се безшумно от леглото и се приближи до прозореца, отправяйки поглед към покривите на спящия град, към огрените от луната комини, към белеещите се криволичещи улички, съхранили в себе си историята на много векове, към реката, която блестеше под мостовете в далечината. Откъм тъмната улица до него долетя приглушеният звук от стъпките на патрула и той дори успя да забележи самите войници, когато се появиха на съседната пресечка. Петима мъже, които крачеха в нощта бавно и предпазливо по улиците на неприятелския град, петима приятели, така уязвими и трогателно патетични…

Християн се облече бързо и безшумно. Франсоаз се размърда и се протегна лениво към другия край на леглото, но не се събуди. Бялата й, подобна на змия ръка, се отпусна морно върху топлата празна постеля.

Хванал обущата си в ръка, Християн се приближи до вратата, отвори я безшумно и хвърли последен поглед назад към леглото. Преситена от ласки, Франсоаз лежеше в същата поза с протегната ръка, сякаш мамеше покорения любовник. Стори му се, че по устните й играе някаква нова усмивка на сластно задоволство и победно тържество.

Той се измъкна предпазливо навън и безшумно затвори вратата.

 

 

След петнадесетина минути Християн стоеше пред писалището на един есесовски полковник. Градът спеше, но службите на есесовците бодърстваха. Помещенията бяха ярко осветени, навсякъде сновяха непрекъснато хора, тракаха пишещи машини и телеписи; във всичко това имаше нещо от трескавата атмосфера в работата на фабрична нощна смяна, която довършва закъснели поръчки.

Полковникът зад бюрото изглеждаше съвсем бодър. Беше нисък на ръст и носеше очила с дебели рогови рамки, но с нищо не напомняше канцеларски плъх. Бледите му очи, увеличени от стъклата, гледаха посетителя внимателно и хладно, а устата му приличаше на тънка червена цепнатина. Държеше се като човек, готов всеки миг да нанесе удар.

— Отлично, подофицер — заяви полковникът. — Ще отидете с лейтенант фон Шлайн, за да покажете къщата и да потвърдите самоличността на дезертьора, както и на жените, които го укриват.

— Слушам, господин полковник — каза Християн.

— Вие имате право. Вашата войскова част вече не съществува — продължи безстрастно есесовецът. — Тя беше унищожена от противника преди пет дена. Вие сте проявили голяма храброст и находчивост, като сте се спасили… — Християн изпита леко смущение, защото не можеше да разбере дали полковникът говори сериозно, или с ирония. Да смущава другите, очевидно беше обичайната тактика на този човек, но може би в случая той беше съвсем искрен. — Ще наредя да ви върнат в Германия. Там ще получите кратка отпуска и после ще ви придадат към друга войскова част — добави есесовецът и очите му блеснаха зад дебелите очила. — В най-близко бъдеще, подофицер, ние ще имаме нужда от хора като вас на наша родна земя. Свободен сте. Хайл Хитлер!

Християн козирува и излезе от стаята с лейтенант фон Шлайн, който също носеше очила.

Двамата седнаха в малката кола, зад която следваше открит камион с войници.

— Какво ще стане с него? — обърна се той към лейтенанта.

— О! — прозя се есесовецът, като свали очилата си. — Утре ще го разстрелят. Всеки ден разстрелваме с десетки дезертьори, а сега, при отстъплението, работата ни още повече ще нарасне. — Той сложи отново очилата си и попита: — Тая ли е улицата?

— Тази — потвърди Християн. — Ето тука.

Малката кола спря пред познатата врата. Камионът също спря с шум и войниците наскачаха на земята.

— Не е нужно да се качвате с нас — рече фон Шлайн. — Присъствието ви би могло да усложни нещата. Кажете ми само на кой етаж и коя квартира и аз ще уредя всичко за минутка.

— Последния етаж, първата врата вдясно от стълбата — обясни Християн.

— Добре — заяви фон Шлайн. Есесовецът говореше с високомерен и пренебрежителен тон, сякаш искаше да покаже на целия свят, че армията далеч не оценява неговите големи способности. Той лениво махна на четиримата войници, които бяха дошли с камиона, приближи се до вратата и позвъня високо.

Застанал на бордюра и облакътен на колата, която го беше довела от есесовския щаб, Християн можеше да чува зловещото дрънкане на звънеца в помещението на портиерката, което се разнасяше навсякъде из заспалата къща. Фон Шлайн не вдигаше пръста си от бутона и непрекъснатият дразнещ звук ставаше сякаш все по-силен. Християн запали цигара и смукна дълбоко. „Ония горе ще го чуят — помисли си той. — Този фон Шлайн е истински глупак!“

Най-после вратата се открехна и Християн дочу раздразнения сънлив глас на портиерката. Фон Шлайн изкрещя бързо нещо на френски и вратата веднага се разтвори. Лейтенантът и войниците се вмъкнаха в къщата и вратата се затвори зад гърба им.

Християн закрачи бавно напред-назад край колата, продължавайки да пуши. Съмваше се и матовобисерна светлина, примесена с тайнствените синкави и сребристолилави тонове на отминаващата нощ, постепенно заливаше улиците и зданията на Париж. Утрото беше прекрасно, но събуждаше само озлобление у Християн. Скоро — може би още днес — той щеше да напусне Париж, за да не го види навярно никога вече в живота си. Обаче тази перспектива не го натъжи. Нека Париж си остане на французите, на тия гъвкави, измамни французи, които накрая винаги побеждаваха. Той беше вече ликвидирал с него. Онова, което бе взел за приказна поляна, се беше оказало тресавище. Привлекателната хубост на града бе всъщност умело поставена примамка, гибелна за човешката чест и достойнство. Измамливо нежен, той вливаше в душата на победителя неизлечима печал. Военните лекари се бяха оказали прави още в самото начало. Тези циници бяха раздали на всеки войник по три ампули салварзан — единственото оръжие, с което можеше да се победи Париж…

Вратата се разтвори с трясък и се появи Бранд в цивилно палто, наметнато над пижамата; от двете му страни имаше войник. Зад тях вървяха Франсоаз и Симон по пеньоари и пантофки. Симон ридаеше като дете, приглушено и спазматично, но Франсоаз наблюдаваше войниците със спокойна насмешка.

Християн се взря в Бранд, който му отвърна с поглед, изпълнен с мъка. Изтръгнат грубо от спокойния си и дълбок сън, той вървеше сега с тъпа безизразна физиономия. При вида на това прорязано с бръчки, изнежено и безволно лице Християн почувства, че в сърцето му се надига омраза. „Та тоя тип дори не прилича на германец!“ — изненадано помисли той.

— Да, това е човекът — рече Християн, като се обърна към фон Шлайн. — А ето и двете жени.

Войниците блъснаха Бранд в камиона и внимателно качиха Симон, която беше цялата обляна в сълзи и приличаше на беззащитно дете. Щом се намери в камиона, тя направи безпомощен жест към Бранд. Християн с презрение видя как бившият фотограф пое протегнатата й ръка и с трагичен вид я притисна до лицето си, без да се стеснява от своите другари, които искаше да изостави, като дезертира от армията.

Франсоаз отказа помощта на войниците. Изгледа Християн със суров напрегнат поглед, поклати в недоумение глава и сама се качи в камиона.

„Охо! — помисли си Християн, докато я наблюдаваше. — Ясно е, не все още не сме се предали. Даже и в последния миг искаме да отбележим известни победи…“

Камионът потегли. Християн се качи до фон Шлайн и малката кола последва арестантите по облените в светлолилава светлина улици на пробуждащия се Париж към есесовския щаб.