Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Young Lions, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)

Издание:

Автор: Ъруин Шоу

Заглавие: Младите лъвове

Преводач: Бистра Винарова; Юлий Генов

Година на превод: 1968

Език, от който е преведено: английски

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1968

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Редактор: Кирил Xавезов

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Александър Димитров

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Евгения Кръстанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5651

История

  1. — Добавяне

Глава шестнадесета

Генералът, който бе дошъл да инспектира фронта, имаше необикновено самоуверен вид и всички разбраха, че предстои нещо. Дори италианският генерал, който бе заобиколен от десетина снажни блестящи офицери с шарфове, защитни очила и бинокли — и той изглеждаше самонадеян, а това подсказваше, че предстои нещо наистина важно. Германският генерал беше изключително любезен; разговаряйки с войниците, той се смееше гръмогласно, потупваше ги здраво по раменете и дори ощипа по бузата един осемнадесетгодишен младеж, току-що пристигнал с част, която щеше да попълни взвода на Химлер. Това беше сигурен признак, че скоро по един или по друг начин ще загинат много войници.

Имаше обаче и други признаци. Химлер, който преди два дена бе ходил в щаба на дивизията, беше чул по радиото, че англичаните отново горели книжа в главната си квартира в Кайро. Очевидно тия англичани имаха огромни количества книжа, които трябваше да унищожат. Те бяха горили през юли, после през август, сега беше октомври, а те продължаваха да горят.

Химлер бе чул също по радиото, че общият стратегически план на германците бил да направят пробив до Александрия и Ерусалим, а после да се срещнат с японците в Индия. Наистина за хора, които от няколко месеца стояха под палещото слънце на едно и също място, подобен план изглеждаше твърде грандиозен и амбициозен, но все пак в него имаше нещо насърчително. Беше поне ясно, че генералът действително има някакъв план!

Нощта беше съвсем тиха. Само от време на време се разнасяше безпорядъчна стрелба и припламваха осветителни ракети, но това беше всичко. Светеше луна и бледото небе, осеяно с меко блещукащи звезди, се сливаше незабележимо с тъмния простор на пустинята.

Християн стоеше самичък с автомат под мишница, загледан в тайнствения мрак, който скриваше противника. В безмълвната нощ не се разнасяше никакъв звук — нито откъм врага, нито от хилядите хора, които спяха тихо около него.

Нощта имаше своите преимущества. Можеше спокойно да се движиш, без да се боиш, че някой англичанин те следи с бинокъла си и се пита дали заслужаваш да ти изпрати един-два куршума. При това нощта притъпяваше зловонието — този вечен и безмълвен спътник на войната в пустинята. Водата не стигаше дори за пиене и затова никой не се миеше. Всички се потяха от сутрин до вечер, не се преобличаха със седмици наред, дрехите започваха да гният от пот и просто се втвърдяваха на гърба, а кожата се покриваше с обриви, щипеше и пареше. Но най-много страдаше обонянието. Хората са поносими само когато мият редовно неприятните секреции на организма. Разбира се, човек привиква към собствената си миризма, иначе сигурно би се самоубил, но когато попадне във войнишка група, зловонието веднага го удря в носа.

Ето защо нощта носеше успокоение, макар че, откакто се намираше в Африка, Християн рядко имаше случаи да се чувства спокоен. Наистина те бяха спечелили редица победи и той бе успял да стигне невредим от Бардия до този пост, който се намираше само на около стотина километра от Александрия. Но макар и приятна, победата нямаше особено значение за войника на фронта. Без съмнение тя беше много по-осезаема и ценна за облечените в блестящи униформи щабни офицери, които навярно пируваха и пиеха при превземането на всеки нов град; за простия редник обаче тя означаваше, че той все още има шанс да падне убит на следващата сутрин или че ще продължава да живее в плитки пясъчни окопи, а хората около него ще отделят зловоние, което е еднакво нетърпимо и при поражение, и при блестяща победа.

Християн беше прекарал добре само две седмици, когато се разболя от малария и го изпратиха в тила в Киренайка. Там беше по-хладно, имаше повече зеленина и човек можеше да се къпе в Средиземно море.

Когато Химлер им предаде чутото по радиото съобщение, че планът на германския генерален щаб предвижда да минат през Александрия и Кайро и да се срещнат с японците в Индия, Кнулен, който бе дошъл наскоро с последните подкрепления и който бе заместил отчасти Химлер в ролята на ротен шут, заяви гласно: „Който иска, нека върви да се среща с японците, но лично аз, ако нямате нищо против, ще остана в Александрия да се повеселя.“

Християн неволно се усмихна в тъмнината, спомняйки си шегата на Кнулен. „Там, отвъд минните полета — помисли си той, — едва ли ще им е много до подобни шеги!“

Внезапно безкрайна ослепителна светкавица проряза небето и след секунда се чу самият трясък. Християн падна на пясъка в момента, когато наоколо заваляха снаряди.

 

 

Християн отвори очи. Беше тъмно, но той разбра, че пътува и че не е сам, защото все още усещаше познатото зловоние. То напомняше миризмата на нечистени парижки писоари, на замърсени рани и на зимни дрехи на бедни деца. Той си спомни звука на снарядите над главата си и отново затвори очи.

Намираше се в камион, нямаше съмнение в това. А там някъде, не много далеч, сражението продължаваше, защото артилерийският грохот ту се засилваше, ту отслабваше. И сигурно се бе случило нещо лошо, защото край него в тъмнината някой плачеше и повтаряше през сълзи: „Казвам се Рихард Кнулен, Рихард Кнулен“, сякаш се мъчеше да докаже на самия себе си, че е съвсем нормален и знае добре кой е и какво прави.

Християн втренчи поглед в тъмнината към вонящия брезент, който се люшкаше над главата му. Имаше чувство, че ръцете и краката му са счупени, а ушите му смазани. Известно време остана така, легнал на дървения под сред непрогледна тъмнина, мислейки си, че ще умре.

— Казвам се Рихард Кнулен — започна да повтаря отново гласът — живея на Карл Лудвиг щрасе, номер три. Казвам се Рихард Кнулен и живея на…

— Млъкни — рече Християн и изведнъж се почувства по-добре. Опита се дори да седне, но това се оказа свръх силите му, легна отново и под спуснатите му клепачи се занизаха ярки разноцветни петна.

Плачът престана и някой се обади:

— Ще се срещнем с японците и аз зная къде… — После се разнесе див продължителен смях. — В Рим! На балкона на Бенито в Рим! Трябва да кажа, това на оня специалист…

В този миг Християн позна, че това е гласът на Химлер и си спомни голяма част от събитията, които се бяха разиграли през последните десет дни.

Първата нощ ги подложиха на силен барабанен огън, но всички бяха окопани добре и загинаха само Майер и Хайс. Лъчите на прожекторите шареха наоколо, проблясваха ракети, зад тях гореше танк, а отпред светеха факли — там, дето томитата под прикритието на артилерийски огън се опитваха да разчистят път през минните полета за своите танкове и пехота; те приличаха на дребни тъмни фигурки, осветявани от време на време от ракетите над тях, подскачащи чевръсто някъде в далечината. После откри огън и немската артилерия. Само един-единствен танк бе успял да се приближи до тях и всички оръдия в радиус от хиляда метра насочиха дулата си към него. Скоро люкът се отвори и те с изненада видяха, че англичанинът, който се мъчеше да се измъкне навън, гори като факла.

След края на артилерийския огън на техния сектор англичаните минаха в атака, която продължи само два часа и бе проведена на три последователни вълни; в резултат на полесражението останаха седем зарити в пясъка обгорели танка с разкъсани вериги, насочили оръдията си към противника, както и множество разхвърляни наоколо неподвижни тела. Всички в ротата бяха доволни. Бяха загубили само пет души и Харденбург тръгна в тихата утрин на доклад в дружината, широко усмихнат.

На пладне обаче неприятелската артилерия отново откри огън и в минното поле се появиха, подскачайки тромаво във вихрушка от пясък и прах, едва ли не цяла рота танкове. Този път те успяха да разчистят пътя, но английската пехота беше спряна, преди да стигне немските позиции, и оцелелите танкове започнаха да се оттеглят, като от време на време обръщаха злобно дула, за да обсипят противниковите окопи с огън, докато най-после се намериха извън обсега на немските оръдия. Но преди да си поемат дъх както трябва, английската артилерия пак откри стрелба, застигайки на открито санитарните части, които се грижеха за ранените. Хората пищяха и гинеха, ала никой не можеше да се измъкне от окопите, за да им помогне. Може би тъкмо тогава бе започнал да крещи и Кнулен и Християн си спомни, че по това време, замаян и изненадан, си беше казал: „Изглежда, че не се шегуват!“

След това започна да го тресе. Той притисна ръце към бедрата си и се прилепи в стената на окопа. Когато погледна навън, стори му се, че въпреки избухващите мини към него тичат хиляди томита, сред които сновяха малки, с формата на буболечки транспортьори, чиито картечници непрекъснато бълваха огън. Изведнъж той изпита желание да скочи и да им извика: „Какво правите, за бога? Аз съм болен от малария и сигурно няма да поемете върху себе си греха да убиете един инвалид!“

Това продължи много дни и нощи. И през цялото време маларията ту стихваше, ту се засилваше, а през знойните обедни часове го побиваха ледени тръпки. „Никога не са ни казвали, че една битка може да продължи толкова дълго и че през всичкото време човек може да боледува от малария!“ — мислеше си озлобено той.

После, необяснимо как, всичко започна да затихва и Християн си помисли: „Ето че сме още тука. Не беше ли глупаво от тяхна страна да се опитват да ни прогонят?“ И заспа, отпуснат на колене в окопа. В следващия миг Харденбург вече го разтърсваше и като го гледаше втренчено, викаше: „Дявол да ви вземе, жив ли сте още?“ Той се опита да отговори, но зъбите му тракаха ужасно и просто не можеше да отвори очи, затова само се усмихна нежно на Харденбург, който го сграбчи за яката и го повлече като чувал с картофи. Главата на Християн се залюшка, сякаш кимаше печално на труповете, които лежаха от двете страни на пътя. Той с изненада откри, че е вече съвсем тъмно, че до тях стои някакъв камион със запален мотор и извика високо: „Ей вие там, по-тихо!“ До него някой ридаеше и повтаряше: „Казвам се Рихард Кнулен“: много по-късно, когато се намериха върху голите дъски под вонящия брезент на камиона, който се тресеше и подскачаше ужасно, същият глас продължаваше да повтаря плачевно: „Казвам се Рихард Кнулен и живея на Карл Лудвиг щрасе, номер три.“ Когато най-после дойде напълно на себе си и разбра, че няма още да умре, че отстъпват непрестанно и че е болен от малария, Християн си помисли разсеяно: „Бих искал сега да видя оня генерал! Интересно, дали е все така самонадеян?“

Камионът спря и Харденбург се появи при задния му край, като се развика:

— Излизайте всички, всички!

Бавно, сякаш газеха дълбока кал, войниците започнаха да се придвижват към задната част на камиона и един по един заскачаха долу. Двама-трима се строполиха на земята и останаха неподвижни, докато другите скачаха и падаха върху тях. Християн слезе последен. „Мога да стоя на краката си — помисли си той победоносно, — мога да стоя!“

Той забеляза, че Харденбург го наблюдава с някакъв странен поглед. От двете страни на пътя припламваха непрекъснато светлини от стрелбата на оръдията и въздухът се тресеше от гърмежи, но мисълта за малката победа, която бе удържал, като бе скочил от камиона, без да падне, правеше всичко наоколо да му изглежда съвсем нормално.

Християн втренчи поглед в хората, които полагаха отчаяни усилия да се задържат на краката си и стояха в странни пози като сомнамбули, но успя да различи само неколцина. Може би при дневна светлина щеше да познае и останалите.

— Къде е ротата? — попита той.

— Ето, това е ротата — отговори Харденбург с неузнаваем глас. В Християн неочаквано се събуди подозрение, че някой друг се представя за лейтенанта. Впрочем по вид тоя човек приличаше на Харденбург, но той реши да се занимае по-подробно с въпроса, когато положението се изясни.

Харденбург протегна ръка и го блъсна грубо по лицето с долната част на дланта си. Ръката му миришеше на смазочни масла и пот. Християн примига и отстъпи крачка.

— По-добре ли се чувствате? — попита Харденбург.

— Да, господин лейтенант — отвърна Християн. — Съвсем добре.

— Трябваше да разбере къде е останалата част от ротата, но този въпрос можеше да се отложи.

Камионът потегли, залитайки по пясъка, и двама от войниците затичаха тромаво след него.

— Стойте! — извика Харденбург. Войниците се спряха, загледани в тежката машина, която набра скорост и с шум се понесе на запад по осветения от луната пясък. Те стояха в подножието на едно хълмче и наблюдаваха безмълвно как камионът мина, дрънчейки край мотоциклета на Харденбург, и се изкачи по възвишението. За миг се появи на върха, огромен, разлюлян, подобен на подвижна къща, и изчезна отвъд склона.

— Ще се окопаем тука — рече Харденбург и с рязък жест посочи блестящия пясъчен скат. Войниците го погледнаха с тъпо недоумение.

— Започвайте — заповяда той и като се обърна към Християн, добави:

— Дистл, останете при мен.

— Слушам — отвърна отчетливо Християн и пристъпи към лейтенанта, доволен, че може да се движи.

Харденбург се покатери по склона с бързина, която се стори на Християн просто невероятна. „Изумително — помисли си той унило, — такъв слаб и мършав, след тия десет дни…“

Войниците повлякоха крака след тях. С резки движения Харденбург посочи на всеки къде да копае. Бяха само тридесет и седем души и Християн отново се сети, че трябва да попита какво се е случило с останалите от ротата. Харденбург ги разположи в пръсната неправилна редица на една трета разстояние до върха. След като той определи мястото на всеки войник, двамата с Християн се обърнаха и огледаха приведените фигури, които копаеха бавно. Християн внезапно разбра, че ако ги атакуват, хората ще трябва да останат там, където са, защото не можеха да отстъпят от посочените от лейтенанта места нагоре по открития склон. Сега вече той започна да разбира плана на Харденбург.

— Хайде, Дистл — рече лейтенантът, — тръгвайте с мене.

Християн го последва надолу по пътя и без да каже дума, му помогна да избутат мотоциклета до върха. От време на време един или друг от войниците преставаше да копае, обръщаше се и замислено наблюдаваше как двамата тикат бавно машината към гребена на хълма. Когато се изкачиха, Християн лъхтеше от умора. Те се обърнаха и погледнаха към пръснатата редица войници, които продължаваха да копаят методично. Луната, голата пустиня и ленивите движения на хората — всичко това приличаше на някаква нереална и мирна сцена от далечните библейски времена.

— Ако се стигне до бой, тия хора не ще могат да се оттеглят — почти несъзнателно продума Християн.

— Точно така — невъзмутимо рече Харденбург.

— Ще ги избият до крак — добави Християн.

— Точно така — повтори Харденбург. В този миг Християн се сети за нещо, което лейтенантът му беше казал още в Ел Агейла: „При тежки случаи, когато позициите трябва да се удържат колкото може по-дълго, умният офицер разполага хората си така, че да не могат да отстъпят. Ако войниците се поставят така, че нямат друг избор, освен да се сражават и да умрат, значи, офицерът е извършил добре работата си.“

— Какво се случи на полесражението? — попита Християн.

Харденбург повдигна рамене.

— Пробиха фронта и на двата фланга.

— И къде са сега?

Харденбург погледна уморено към ярките светлини от артилерийската стрелба на юг и по-далечните проблясъци на север.

— Вие ми кажете къде са — отвърна той и се наведе да види бензинометъра на мотоциклета. — Ще стигне за стотина километра. — И после попита: — Чувствате ли се достатъчно силен да се държите на задната седалка?

Християн смръщи чело в усилие да схване въпроса и постепенно започна да разбира.

— Да, господин лейтенант. — Той се обърна и погледна към залитащите, бавно затъващи в пясъка хора, там долу на склона, които бяха обречени на смърт. За миг излита желание да каже на Харденбург: „Не, господин лейтенант, аз ще остана тук.“ Но какво би спечелил от тия думи?

Войната имаше свои закони и Християн схващаше, че ако двамата с Харденбург успеят да се спасят, това не би било егоизъм от негова страна или пък страхливост от страна на лейтенанта. Тая шепа хора щяха да се бият без никакви изгледи за успех, в най-добрия случай щяха да задържат за час-два някоя английска рота тук, на голия склон, и накрая щяха да загинат. Ако той и Харденбург останат, не биха могли да удължат битката дори с десет минути, въпреки всички усилия. Да, точно така беше. Може би следващия път и него ще го оставят на някой хълм без надежда да се спаси, а на пътя ще стои някой друг в относителна безопасност.

— Почакайте тука — рече Харденбург. — Седнете и си починете. Аз ще им кажа, че ще отидем да потърсим минометен взвод за поддръжка на отбраната.

— Слушам — отвърна Християн и веднага седна. Той видя как Харденбург се спусна надолу към Химлер, който копаеше бавно. После се повали настрани и заспа още преди да опре рамо до пясъка.

Някой го разтърси безцеремонно. Той отвори очи и видя Харденбург. Чувстваше, че не е в състояние да се изправи и да направи дори няколко крачки. Искаше му се да каже: „Моля ви се, оставете ме на спокойствие“ и отново да заспи. Но Харденбург го сграбчи за яката и го дръпна силно. Християн едва намери сили да стане. Повлече машинално крака и помогна на Харденбург да подкара мотоциклета. Звукът на скърцащите по пясъка обуща му напомни хрущенето на втвърденото колосано бельо под ютията на майка му вкъщи. Харденбург чевръсто прехвърли крак през седалката и натисна педала. Машината запука, но отказа да се запали.

Християн гледаше как при гаснещата жълтеникава светлина на луната лейтенантът се мъчи яростно да подкара мотора. Внезапно той почувства, че някой го наблюдава и вдигна очи. Беше Кнулен, който бе плакал в камиона и който сега, захвърлил кирката, беше последвал лейтенанта нагоре по хълма. Той не говореше нищо, а просто стоеше и наблюдаваше безучастно как командирът му се мъчи безуспешно да запали мотора.

Харденбург също го забеляза. Въздъхна дълбоко, прехвърли бавно крака си обратно и застана до мотоциклета.

— Кнулен, марш обратно на мястото си! — заповяда той.

— Слушам — отвърна Кнулен, но не се помръдна.

Харденбург се приближи до него и го удари силно с юмрук по носа, от който рукна кръв. Кнулен простена, но пак не помръдна. Ръцете му висяха от двете страни като нещо вече съвсем ненужно. Карабината и лопатата си беше оставил долу, при окопа. Харденбург отстъпи назад и погледна Кнулен с любопитство и без никаква злоба, сякаш той представляваше някаква малка техническа задача, която трябва своевременно да се реши. После отново пристъпи към него и го удари с удвоена сила. Кнулен се смъкна бавно на колене и остана така, загледан безучастно в лейтенанта.

— Стани! — заповяда Харденбург.

Кнулен стана бавно, все още мълчалив, с отпуснати ръце.

Християн го погледна с недоумение. „Защо не си стоиш долу? — помисли си той, обхванат от омраза към тоя тромав и грозен човек, застанал тука на гребена на залятия от луната хълм, като някакво страстно обвинение срещу своите началници. — Защо не умираш?“

— Хайде — подкани го Харденбург, — връщай се!

Но Кнулен продължи да стои, сякаш думите не стигаха вече до съзнанието му. От време на време само преглъщаше кръвта, която се стичаше по лицето му, като мърмореше нещо, което звучеше особено странно в устата на тоя прегърбен и мълчалив човек. Тая сцена приличаше на една модерна картина, която Християн бе видял в Париж: три неясно очертани, мършави фигури върху гол хълм под светлината на залязващата луна; небето и земята — неприветливи и мрачни, а наоколо почти същото тайнствено неземно сияние.

— Добре — рече Харденбург, — тръгвайте тогава с мене.

Той хвана мотоциклета за дръжките и го повлече надолу по склона на хълма в противоположна страна на войниците. Християн хвърли последен поглед към тия тридесет и шест човека, които копаеха ритмично и мудно в пясъка. После тръгна след Харденбург и Кнулен по пътеката.

Кнулен вървеше зад мотоциклета, като тътреше крака. Изминаха петдесетина метра така, в мълчание. Тогава Харденбург се спря. „Дръжте“ — обърна се той към Християн.

Християн хвана кормилото и опря машината на краката си. Кнулен се спря и втренчи покорен поглед в лейтенанта. Харденбург се изкашля, сякаш искаше да произнесе реч, приближи се до Кнулен и го изгледа продължително, после го удари два пъти, бързо и жестоко, между очите. Кнулен рухна назад, без да издаде звук, и остана така, впил упорит и тъп поглед в командира си. Харденбург го погледна замислено, после измъкна пистолета си и свали предпазителя. Кнулен дори не помръдна и в осветеното от слабата луна окървавено лице не настъпи никаква промяна.

Харденбург стреля. Кнулен се опита да стане, като се опря на ръце.

— Драги лейтенанте — продума той с тих и спокоен глас. После залитна и зари лице в пясъка.

— Свърши се и с това — рече Харденбург и прибра оръжието.

После се върна при мотоциклета, настани се на седлото и натисна педала. Този път моторът се запали.

— Качвайте се! — заповяда той.

Християн прехвърли предпазливо крак и се настани на задната седалка. Мотоциклетът заподскача под него.

— Дръжте се здраво — каза Харденбург. — Хванете ме през кръста.

Християн изпълни нареждането. „Не е ли комично — помисли си той — в такива минути да прегръщаш офицер, като девойка на неделна разходка из гората с мотоциклет!“ От толкова близо лейтенантът миришеше ужасно и Християн се страхуваше, че ще почне да повръща.

Харденбург включи на скорост и моторът с пукот и рев се понесе напред. Християн изпита желание да му извика: „Моля, не вдигайте толкова шум“, защото такива неща се вършеха тихо — не беше почтено така открито да се покаже на останалите войници, че са обречени на смърт и че други ще живеят тогава, когато техните кости ще гният на хълма, от който нямаше бягство.

„Останаха тридесет и шест — каза си Християн, като си спомни малките, с толкова усилия изкопани дупки, които трябваше да спрат англичаните, танковете и бронираните коли. — Три дузини войници — продължи да мисли той, вкопчен в лейтенанта на подскачащия мотор и решен да не позволи маларията и студените тръпки да го нападнат отново. — Три дузини войници…“

Когато стигнаха на равно място, Харденбург увеличи скоростта. Моторът се понесе още по-бързо по голата пустиня, осветена от последните полегати лъчи на луната. На хоризонта проблясваха пламъчетата на далечна артилерийска стрелба. Въздушното течение, което се образуваше от голямата бързина, отнесе фуражката на Християн, но той не се ядоса, защото вятърът отнасяше и тежката миризма, която се излъчваше от лейтенанта.

 

 

В продължение на половин час те пътуваха в северозападна посока. Моторът летеше по криволичещия път между дюни и редки островчета суха нискостеблена трева и след всеки метър светкавиците на хоризонта ставаха все по-силни. Тук-таме се мяркаха изгорели танкове и овъглени камиони, чиито огромни оси стърчаха като противосамолетни оръдия на лунната светлина; пресни, набързо изкопани гробове със забити в пръстта карабини, на които бяха надянати каски и фуражки; и разбити обгорели самолети с изкривени перки и строшени криле, чиито нацепени металически части проблясваха слабо на бледата светлина. Най-после — много по на север — те стигнаха някакво шосе, което се движеше почти право на запад, и тук за първи път срещнаха войски. Като излязоха на шосето, те изведнъж попаднаха сред дълга полкова колона от камиони, бронирани коли, транспортьори и мотоциклети, които се движеха бавно по тесните коловози сред облаци от прах и дим.

Харденбург свърна встрани, но не много далеч от шосето, защото местността наоколо постоянно минаваше от едни ръце в други и човек не знаеше дали няма да се натъкне на мини. Неочаквано той спря мотоциклета и Християн едва не падна на земята. Харденбург се обърна бързо и го прихвана.

— Благодаря — продума Християн машинално със замаяна глава. Той чувстваше, че отново го побиват тръпки; езикът му се беше подул, а челюстите му бяха сковани от студени спазми.

— Ако желаете, можете да се качите в един от тия камиони — изкрещя Харденбург, като махна с изненадваща енергия към боботещата по пътя моторизирана колона, — но не ви съветвам.

— Каквото заповядате, господин лейтенант — отвърна Християн със застинала по лицето любезна усмивка като пияница, попаднал на официална и скучна градинска забава.

— Не зная какви заповеди са получили — извика отново Харденбург. — Всеки момент може да се обърнат и да се хвърлят в боя.

— Разбира се — съгласи се Християн.

— По-добре е да продължим със собствения си транспорт — добави Харденбург. Християн изпита някаква смътна признателност към лейтенанта, задето бе толкова внимателен да му обясни всичко.

— Да, да, разбира се — повтори той.

— Какво казахте? — извика Харденбург сред грохота на една бронирана кола, която профуча край тях.

— Казах… — запъна се Християн, защото вече не помнеше какво беше казал, и след момент добави, кимайки неопределено глава: — Съгласен съм, напълно съм съгласен с вас.

— Чудесно — рече Харденбург и заразвързва кърпичката, която Християн беше увил около врата си. — По-добре да я сложим на лицето ви срещу праха. — И започна да я връзва на тила му.

Но Християн отстрани внимателно ръцете на лейтенанта.

— Извинете за минутка — рече той и като се наведе, започна да повръща.

Войниците в камионите, които минаваха край тях, не им обръщаха никакво внимание. Те гледаха направо пред себе си без интерес, без любопитство, без определена цел и надежди като сенки, които дефилират пред замъгления поглед на умиращ човек.

Християн се изправи. Сега се чувстваше по-добре, макар че неприятният вкус в устата му се беше засилил. Сложи кърпата на носа и долната част на лицето си, но едва успя да я завърже на тила си, защото пръстите му просто отказваха да се движат.

— Готов съм — каза той.

Харденбург вече беше завързал собствената си кърпа около лицето си. Християн го хвана отново през кръста и мотоциклетът, подскачайки, влезе в колоната зад една санитарна кола, от разбитата врата, на която висяха три чифта крака.

Неочаквано Християн почувства дълбока симпатия към лейтенанта, който седеше като непоклатима скала пред него с пребрадено лице, подобно на бандит от американски филм. „Трябва да направя нещо, за да му покажа благодарността си“ — реши той. В продължение на цели пет минути, докато пътуваха така, потънали в прах, не можа да измисли нищо. После се сети: „Ще му разправя за себе си и за жена му! Друго не ми иде наум. — След миг обаче поклати глава. — Не, това е глупаво, наистина глупаво.“ Сега обаче, когато тая идея му бе влязла в главата, той просто не можеше да се отърве от нея. Затвори очи и се опита да мисли за ония тридесет и шест души, които копаеха бавно в пясъка, там, някъде на юг, после се помъчи да си спомни колко бира, вино и газирана вода беше изпил през последните пет години, но през цялото време изпитваше огромно желание да изкрещи, заглушавайки рева на моторите: „Лейтенант, аз спах с жена ви, когато бях в отпуска!“

Колоната се спря и Харденбург, който бе решил, че е по-безопасно да не се отделя от нея, стъпи с крак на земята, без да загася мотора. „Сега — помисли си Християн, обхванат от своята натрапчива идея, — сега ще му кажа!“ Но в този миг от санитарната кола излязоха двама войници и извлякоха за краката някакво тяло, което поставиха край пътя. После го повлякоха отново — бавно и уморено — по-далеч от движението на колите. Християн ги изгледа втренчено над ръба на кърпичката. Войниците вдигнаха към него виновно очи.

— Умря — побърза да каже единият, като пристъпи към него. — Има ли смисъл да го влачим с нас, щом като не е жив?

Колоната потегли отново и санитарната кола мина на първа скорост. Войниците хукнаха след нея с разлюлени по бедрата манерки; след малко успяха да се вмъкнат вътре и се проснаха върху хората, чиито крака висяха през разбитата врата. Сега вече беше много шумно, за да може да разкаже на Харденбург за жена му.

Християн трудно можеше да си спомни кога започна стрелбата. Наблизо пред колоната се разнесе ужасен трясък и машините спряха. В същия миг му се стори, че от дълго време чува някакъв шум, без да разбира на какво се дължи.

Хората заскачаха тежко от камионите, които представляваха много слаба защита, и се пръснаха в пустинята от двете страни на пътя. Един от ранените в санитарната кола падна на земята, заби пръсти в пясъка и се повлече със схванат крак към едно островче оскъдна трева на десетина метра надясно от колоната. После се отпусна на земята и започна да рие пред себе си с ръце. От всички страни затракаха картечници и бронираните коли започнаха да се въртят наляво-надясно, бълвайки яростно огън. Някакъв човек без фуражка тичаше край изоставените камиони, чиито мотори продължаваха да работят, и крещеше бясно: „Стреляйте, стреляйте, гадове такива!“ Той беше плешив и голата му глава лъщеше на светлината на луната; в ръката си държеше бастунче, което размахваше ожесточено. „Трябва да е поне полковник“ — помисли си Християн.

На около шестдесет метра от тях заваляха мини. Един от транспортьорите се подпали и в светлината на пламъците Християн видя как хората се разбягаха настрани от пътя. Харденбург приближи мотоциклета до санитарната кола, загаси мотора и погледна към пустинята. Краищата на кърпата върху лицето му запляскаха под устата му като лошо закрепена триъгълна брадичка.

Англичаните стреляха с трасиращи картечни куршуми и малокалибрени снаряди. Светлинните линии се извиваха лениво нагоре и после се устремяваха към конвоя, сякаш с нарастваща скорост. Християн просто не можеше да разбере откъде се стреля. „Каква бъркотия! — помисли си огорчено той. — Нима може да се воюва при такива необичайни обстоятелства?“ Реши, че най-добре ще бъде, ако слезе от мотоциклета, за да се притули някъде и да види какво ще се случи по-нататък.

— Не мърдайте! — изкрещя Харденбург, макар че се намираше само на около една педя от него. „Пак бъркотия!“ — помисли си обидено Християн и се отпусна на мястото си. Опита се да намери автомата си, но просто не можеше да се сети къде го е оставил. От санитарната кола идеше остър дразнещ мирис на дезинфекционни вещества, примесен с воня на мъртви тела. Той започна да кашля. Неочаквано нещо изсвистя и наблизо падна снаряд. Християн веднага наведе глава зад металическия борд на колата, но почувства, че нещо го чукна отзад; той вдигна ръка и свали от рамото си едно горещо шрапнелно парче. В следващия миг напипа автомата върху гърба си. Помъчи се да оправи заплетения ремък, но в тоя момент Харденбург даде газ и моторът полетя напред. Християн едва се задържа да не падне, удари си брадичката в цевта на автомата и усети в устата си възсоления вкус на топла кръв — беше си прехапал езика. Тогава се притисна още по-здраво в Харденбург, който лавираше бързо с мотора сред приклекналите войници, сподирен от общата глъч и безразборната стрелба на оръдията. Далече встрани блесна нова светлинна дъга от трасиращи куршуми, която се насочи бързо към тях. Но Харденбург не се отклони от пътя и скоро изведе мотоциклета извън яркоосветеното от пламтящите камиони пространство.

— Каква бъркотия! — промърмори Християн и неочаквано изпита омраза към лейтенанта. Ако Харденбург искаше да отиде при англичаните, нека си върви. Защо обаче трябваше да влачи и него? И той реши да се свлече от мотора на земята. Опита се да повдигне крак, но крачолът му се закачи за някакъв метален издатък и не можа да го освободи. Неочаквано напред, встрани от пътя, той забеляза неясните силуети на танкове, които въртяха оръдията си. От куличката на един от тях затрака картечница и куршумите запищяха край самите им уши.

Християн се сви на две и още по-плътно се притисна в рамото на Харденбург. Катарамите на кожената каска на лейтенанта издраскаха лицето му. Картечницата се обърна отново и този път куршумите заваляха пред тях, като отскачаха звънливо от пясъка, повдигайки светли облачета прах.

Християн заплака и още по-силно се прилепи към лейтенанта; съзнаваше, че е уплашен, че не може да направи нищо, за да се спаси, че ще го убият и че той, Харденбург и мотоциклетът ще се превърнат в безформена димяща маса, размесена с изгорели дрехи и пясък, сред тъмна локва от бензин и кръв. В същия момент някой наблизо закрещя на английски, като размахваше отчаяно ръце. Харденбург изръмжа нещо под носа си и почти легна на кормилото. Внезапно те се намериха сами на белезникавия равен път и куршумите започнаха да пищят вече зад гърба им. Скоро шумът от битката заглъхна някъде в далечината зад тях.

Най-после Християн се успокои. Когато Харденбург се изправи, той също изправи гръб и дори успя да огледа с известен интерес безлюдния път, който се простираше пред подскачащия мотоциклет. Усещаше някакъв особен вкус в устата от повръщането и кръвта и бузата го смъдеше от пясъка, който се промъкваше под кърпата и полепваше по драскотините. Въпреки това той въздъхна дълбоко и облекчено, защото се чувстваше вече много по-добре, дори умората му беше изчезнала.

Ослепителните светкавици и стрелбата зад тях отслабваха бързо и пет минути по-късно вече им се струваше, че са съвсем сами в тихата, огряна от лунна светлина пустиня, в цялото това огромно пространство от Судан до Средиземно море, от Ел Аламейн до Триполи.

Християн се притискаше до лейтенанта, обхванат от особено чувство на признателност. Спомни си, че искаше да му каже нещо, преди да започне всичко това, но в момента не се сещаше какво. Той свали от лицето си кърпичката, огледа се наоколо, усещайки как вятърът изсушава влагата в ъглите на устата му, и изведнъж се почувства щастлив и в мир с целия свят. Харденбург беше странен човек, но Християн знаеше, че може да разчита на него да го отведе благополучно в безопасно място. Къде и кога именно ще го отведе, той сам не знаеше, но нямаше причини да се безпокои. Какво щастие, че капитан Мюлер, ротният им командир, беше паднал убит! Ако бе жив, сега на мотоциклета щяха да седят Мюлер и Харденбург, а той, Християн, щеше да остане на онзи хълм с трите дузини обречени на смърт войници…

Християн вдъхна дълбоко сухия въздух, който струеше насреща му. Сега вече беше сигурен, че ще остане жив, и то може би за твърде дълго време.

 

 

Те се движеха непрекъснато в северозападна посока. Харденбург управляваше мотора отлично и бяха минали вече значително разстояние, макар че машината постоянно залиташе и подскачаше по шосето. По небето зад тях пълзеше вече розовата светлина на зората. Пътят и пустинята оставаха все така безлюдни и само тук-таме се срещаха разбити коли, от които специалните интендантски части бяха обрали всичко оцеляло и ценно. От време на време зад тях се чуваше неравномерна стрелба, но далечна, подобна на стенание, което отеква многогласно в пустинята.

Слънцето изгря. Харденбург, който сега виждаше по-ясно, увеличи скоростта и Християн трябваше да внимава да не падне.

— Спи ли ви се? — извика лейтенантът, като обърна назад глава, за да може помощникът му да го чуе сред шума на мотора.

— Да — призна Християн, — малко.

— Тогава ми разправете някаква история — посъветва го Харденбург. — Самият аз едва не заспах преди няколко минути.

— Слушам, господин лейтенант. — Християн отвори уста да продължи, но веднага я затвори. Просто не знаеше за какво да говори.

— Хайде — извика Харденбург, — говорете.

— Слушам — повтори Християн и безпомощно добави: — За какво?

— За каквото и да е. За времето.

Християн се огледа. Времето беше същото, както през последните шест месеца.

— Днес ще бъде горещо — избърбори той.

— По-високо! — изкрещя Харденбург, вперил поглед напред. — Не мога да ви чуя.

— Казах, че днес ще бъде горещо — извика Християн в ухото на Харденбург.

— Това е вече по-добре — рече лейтенантът. — Да, много горещо.

Християн се опита да измисли друга тема.

— Продължавайте — подкани го нетърпеливо Харденбург.

— За какво друго искате да говорим?

Християн се чувстваше като упоен и просто неспособен за такова умствено усилие.

— Боже мой, за каквото ви дойде наум. Ходихте ли в гръцкия публичен дом, който откриха в Киренайка?

— Ходих.

— Е, как беше?

— Не зная — призна Християн. — Бях на опашка и затвориха вратите тъкмо когато останаха само трима души пред мен.

— Влизал ли е някой от вашите познати?

Християн се помъчи да си спомни.

— Да — рече той след малко, — един ранен в главата ефрейтор.

— Харесало ли му е?

Християн отново се постара да си припомни.

— Струва ми се, каза, че гъркините не били нещо особено. Нямали плам. При това — сети се той — приятелят ми каза, че всичко било по час и много скучно.

— Вашият приятел е идиот — раздразнено рече Харденбург.

— Точно така — съгласи се Християн и млъкна.

— Продължавайте — заповяда Харденбург и рязко тръсна глава, сякаш за да прогони съня си. — Продължавайте да говорите. Какво правихте през отпуската си в Берлин?

— Ходих на опера — отговори бързо Християн, — и на концерти.

— И вие също сте идиот.

— Точно така — отвърна Християн и си помисли тревожно, че лейтенантът става необикновено раздразнителен.

— Запознахте ли се с някакви жени в Берлин?

— Да. — Християн внимателно обмисли отговора си. — Запознах се с едно момиче, което работи в самолетен завод.

— Спахте ли с нея?

— Да.

— Е, как беше?

— Чудесно — високо отвърна Християн, като оглеждаше тревожно над приведената глава на лейтенанта шосето, което се простираше вече като блестяща лента пред тях.

— Браво! — одобрително рече Харденбург. — А как се казваше?

— Маргарита — отговори Християн след кратко колебание.

— Омъжена?

— Не вярвам. Във всеки случай не говореше нищо по този въпрос.

— Кучки! — възкликна Харденбург, сякаш се обръщаше към всички берлинчанки. — Били ли сте някога в Александрия?

— Не.

— Така ми се искаше да видя тоя град! — рече Харденбург.

— Не ми се вярва вече, че ще можем да стигнем до него — забеляза Християн.

— Млъкнете! — извика Харденбург. Мотоциклетът сви рязко настрани, но той успя да го оправи. — Ще стигнем! Чувате ли? Казах, ще стигнем. И то скоро! Чувате ли?

— Чувам! — изкрещя Християн срещу вятъра, който фучеше край главата на лейтенанта.

Харденбург се обърна. Лицето му беше сгърчено, очите му искряха между посипаните с прах клепки, устата му беше отворена, а зъбите му блестяха сред почернелите устни.

— Заповядвам ви да мълчите! — Бясно изкрещя той, сякаш обучаваше на плац при силен вятър цяла рота новобранци. — Затваряйте си устата или ще…

В този миг кормилото рязко изви встрани, предното колело се обърна на̀преко на пътя и Харденбург изпусна ръчките. Християн почувства, че полита напред и инстинктивно сграбчи лейтенанта. Харденбург се удари в издигнатото предно колело, мотоциклетът изскочи вън от шосето с ревящ мотор, наклони се рязко и падна с трясък на земята. Християн усети, че лети във въздуха и несъзнателно изпищя, но в същия момент някакъв глас спокойно се обади: „Е, това е вече прекалено, прекалено много!“ В следващия миг той се блъсна в нещо и почувства болка в рамото, обаче успя да се привдигне на коляно.

Харденбург беше паднал под мотоциклета, чието предно колело продължаваше да се върти; задното обаче беше напълно разбито. Лейтенантът лежеше съвсем неподвижен, от една рана на челото му течеше кръв, а краката му стърчаха в неестествено положение изпод мотора. Християн се приближи бавно до него и се опита да го издърпа, но не успя. Тогава вдигна с усилие мотоциклета и го прекатури, настрани от Харденбург. Седна за минута-две да си поотдъхне, после извади чантичката за първа помощ и превърза несръчно челото на ранения. В началото му се стори, че превръзката е добра, но скоро от нея закапа кръв и сега тя изглеждаше така, както всички други превръзки, които му се беше случвало да види.

Неочаквано Харденбург седна, погледна мотора и заяви твърдо:

— Ще продължим пеша. — Но когато се опита да стане, не успя. Погледна замислено краката си и добави, сякаш искаше да убеди самия себе си: — Нищо сериозно. Уверявам ви, че няма нищо сериозно. Вие здрав ли сте?

— Да, господин лейтенант.

— Струва ми се, че трябва да си почина десетина минути, а после ще видим какво ще правим — добави Харденбург и легна по гръб, като притисна с ръце окървавената превръзка.

Християн се отпусна на земята до него и се загледа в предното колело, което се въртеше все по-бавно с лек, постепенно замиращ звук. Когато най-после то спря, настъпи пълна тишина. Мотоциклетът мълчеше, мълчаха и армиите, вчепкани в битка някъде далеч оттука.

На утринното слънце пустинята изглеждаше свежа и прохладна. Дори останките на мотоциклета имаха съвсем обикновен и безобиден вид на тая светлина. Християн отпуши бавно манерката си и отпи малко вода, като я задържа известно време в устата си, преди да я глътне. Харденбург отвори едното си око, за да го види какво прави.

— Пестете водата си — рече той машинално.

— Слушам — отвърна Християн, мислейки си с възхищение: „Тоя човек ще командва и самия дявол, когато го хвърлят в пещта на ада! Харденбург — най-висшето творение на немската военна школа! Заповедите просто текат от устата му, като кръв от рана. Минута преди да умре, пак ще съставя план за следващите битки!“

След малко Харденбург въздъхна и стана. Опипа кървавата превръзка на главата си и попита:

— Вие ли я направихте?

— Да.

— Ще падне още щом помръдна — рече Харденбург студено и без гняв, като безстрастен критик. — Кой ви е учил да превързвате?

— Виноват — промърмори Християн. — Навярно и аз не съм бил съвсем на себе си, когато я правих.

— Навярно — рече Харденбург. — И все пак не бива така да се прахосват бинтовете. — След тия думи той разкопча куртката си и измъкна обвита в мушама кутийка, от която извади внимателно сгъната карта на местността. Разтвори я на пясъка и каза: — А сега да видим къде сме.

„Удивително! — помисли Християн. — Винаги подготвен за всякакви изненади.“

Харденбург се зае да проучи картата, като от време на време притваряше очи и оправяше превръзката си с неволно изкривено от болка лице. Въпреки това продължаваше да пресмята бързо, като си мърмореше нещо под нос. Накрая сгъна картата и я сложи с решителен жест в кутията, която прибра грижливо под куртката си.

— Чудесно — заяви той. — Този път се съединява с друг, който води към запад, на около осем километра оттука. Смятате ли, че сте в състояние да вървите?

— Да. А вие?

Харденбург го погледна високомерно.

— Не се безпокойте за мен. Хайде, на крака! — излая той така, сякаш отново се обръщаше към някаква рота.

Християн се изправи бавно. Рамото го болеше и едва движеше ръката си, но чувстваше, че все някак ще може да премине поне част от тия осем километра. Харденбург се надигна, макар и с невероятни усилия; лицето му се обля в пот, а от превръзката на челото му отново закапа кръв. Християн се наведе да му помогне, но той го погледна гневно и кресна:

— Отстранете се, подофицер!

Християн отстъпи, втренчил поглед в лейтенанта. Харденбург заби пръсти в пясъка, сякаш се готвеше да посрещне удара на връхлитащ великан, и после, използвайки десния си лакът като лост, напъна всичките си сили, за да се изправи. Бавно, много бавно, той започна да се отделя от земята, мъртвоблед от болки. Накрая с рязко движение успя да стъпи на крака и остана така, залитащ, но прав, с някаква страшна маска от пот; кръв и кал върху лицето. „Той плаче!“ — каза си изненадан Християн, като забеляза сълзите, които се стичаха по страните на лейтенанта и оставяха дълбоки бразди в дебелия слой мръсотия по тях. Харденбург дишаше тежко и от гърлото му излизаха сухи сдържани стенания, но зъбите му бяха стиснати в решителна гримаса. Със смешни и тромави движения той се обърна към север.

— Готово — избърбори Харденбург. — Ходом, марш!

И закрачи пред подчинения си в дълбокия пясък, накуцвайки и с неестествено сведена настрани глава, но решително и без да се обръща.

Християн го последва. Чувстваше ужасна жажда, а окаченият на плещите автомат му се струваше невероятно тежък, обаче беше решил да не пие вода и да не мисли за почивка, докато лейтенантът сам предложи да спрат.

Вървяха бавно, преплитайки по пясъка крака, сред разхвърляни тук-там останки от съоръжения и коли, към пътя на север, където може би и други германци отстъпваха от бойното поле. Или където може би ги причакваха англичаните…

За англичаните Християн мислеше вече съвсем спокойно и безстрастно. Те му се струваха сега някак си нереални и безопасни. Единствените реални неща в този момент бяха само бакъреният вкус в устата му, напомнящ на прокиснат малц, Харденбург, който куцукаше пред него като пребито животно, и горещото слънце, което се катереше зад тях по небосвода, жарейки всичко с нарастваща сила. Ако на пътя ги дебнеха англичани, по този въпрос щеше да мисли, когато му дойде времето. Сега имаше да се занимава с по-неотложни неща.

Бяха седнали за втори път да си отдъхнат — замаяни, изтощени от жаркото слънце и с натежали от умора и страдание очи, — когато на хоризонта се появи някаква кола. Тя се приближаваше бързо, оставяйки зад себе си като опашка облачета прах. Скоро можаха да я различат — беше хубава открита щабна кола, и след миг разбраха, че е италианска.

С огромни усилия Харденбург успя да се изправи, закуцука към средата на пътя и застана така, задъхан, но със спокоен поглед, срещу летящата машина. С окървавената превръзка на челото и с възпалените си хлътнали очи той приличаше на някакъв луд, заел заплашителна поза; изцапаните му с кръв ръце висяха хищно, полусвити от двете му страни.

Християн стана, но не отиде при Харденбург.

Колата продължаваше да се носи с грамадна скорост, издавайки високи сигнали с клаксона си, които отекваха в пустинята като предупредителен зов и замираха в простора. Харденбург стоеше като закован. В откритата кола имаше пет души. Харденбург продължаваше да стои неподвижен и наблюдаваше италианците със студения си поглед. Християн беше сигурен, че машината ще го прегази и вече отвори уста да извика, когато чу остро скърцане на спирачки и дългият елегантен автомобил спря на две крачки от лейтенанта.

Отпред седяха двама италиански войници, единият при кормилото, а другият, присвит до него. Отзад имаше трима офицери. Всички скочиха и закрещяха гневно на италиански към лейтенанта.

Харденбург стоеше все така неподвижен.

— Искам да говоря със старшия офицер — каза той на немски, без да загуби хладнокръвието си.

Италианците продължиха да приказват нещо на родния си език. Най-после един мургав пълен майор каза на лош немски:

— Аз съм старшият. Ако желаете да ми кажете нещо, приближете се и говорете.

— Бъдете любезен, да дойдете вие — отвърна Харденбург, застанал като закован пред колата.

Италианците отново забърбориха помежду си, после майорът отвори задната вратичка и слезе. Тлъст и облечен в измачкана униформа, видяла някога и по-хубави дни, той се приближи войнствено към лейтенанта. Харденбург отдаде важно чест. Поздравът от страна на такова плашило изглеждаше съвсем театрален в залятата от слънчева светлина гола пустиня.

Но майорът удари токове в пясъка и на свой ред поздрави.

— Лейтенант — заговори той нервно, като погледна нашивките на Харденбург, — ние бързаме много. Какво желаете?

— Имам заповед — отвърна студено Харденбург — да реквизирам транспортни средства за генерал Айгнер.

Майорът отвори с досада уста, но я затвори веднага, без да каже нещо. Огледа се бързо, сякаш очакваше, че генерал Айгнер ще изскочи някъде от пустинята, и накрая рече:

— Глупости. По тоя път се движи един новозеландски патрул и ние не можем да се бавим.

— Аз изпълнявам специални заповеди — напевно рече Харденбург — и при това не съм чувал нищо за някакъв си новозеландски патрул.

— Къде е генерал Айгнер? — Майорът се огледа отново с неувереност.

— На пет километра оттука — отговори Харденбург. — Едното гъсенично колело на колата му се скъса и аз имам специални нареждания…

— Чух това вече! — изкрещя пискливо майорът. — Чух вече за специалните ви нареждания.

— Тогава бъдете така добър, — рече Харденбург — да поканите останалите господа да слязат от колата. Шофьорът може да остане.

— Махнете се от пътя — каза майорът и тръгна обратно към колата. — Достатъчно слушах тия глупости.

— Майоре — рече със студена учтивост Харденбург. Майорът се обърна с плувнало в пот лице. Останалите италианци го наблюдаваха тревожно, без да разбират нито дума от разговора.

— Изключено е — заяви майорът с колеблив глас. — Съвсем изключено. Това е италианска бронирана кола и ние изпълняваме задача…

— Много съжалявам, господин майор — рече Харденбург, — но генерал Айгнер е старши по чин, а това е територия на германската армия. Бъдете добър да ми предадете колата.

— Но това е просто смешно — каза италианецът вече съвсем колебливо.

— Имайте пред вид — продължи Харденбург, — че по-нататък на пътя има застава, която е получила заповед да конфискува всички италиански транспортни средства, ако е нужно дори със сила. Там ще трябва да обясните какво правят трима строеви офицери в такъв момент толкова далече от своите части. Ще ви се наложи да обясните как сте се осмелили да пренебрегнете специалните нареждания на генерал Айгнер, който командва всички войски в този район.

И той погледна студено майора. Италианецът вдигна ръка към гърлото си, сякаш нещо го душеше. Лицето на Харденбург оставаше все така непроменено. Все така уморено, презрително и отегчено. Той обърна гръб на майора и се отправи към колата. И като по чудо, успя дори да направи тия няколко крачки, без да куца.

— Furi[28] — каза той по италиански, като отвори предната вратичка на колата. — Излизайте! Шофьорът ще остане. — Войникът до водача на машината погледна умолително към офицерите отзад. Те обаче се направиха, че не го забелязват и погледнала тревожно към майора, който вървеше зад Харденбург.

Лейтенантът потупа по ръката човека, който седеше до шофьора.

— Furi — невъзмутимо повтори той.

Войникът избърса лицето си. После, загледан в обущата си, слезе от колата и застана с нещастен вид до майора. Тия двама си приличаха необикновено много — двама кротки, мургави и смутени италианци, хубави и никак неприличащи на военни.

— А сега — Харденбург недвусмислено махна към другите двама офицери — вие, господа…

Италианците погледнаха към майора. Единият заговори бързо на родния си език. Майорът въздъхна и му отговори нещо. Офицерите слязоха и застанаха до него.

— Подофицер — извика Харденбург, без да се обърне.

Християн се приближи и отдаде чест.

— Опразнете багажника — заповяда Харденбург — и предайте на господата цялото им лично имущество.

Християн надникна в багажника. В него имаше бидони с вода, три бутилки кианти и две кутии с провизии. Методично, една по една, той извади бутилките и кутиите и ги сложи при краката на майора в края на пътя. Тримата офицери наблюдаваха мрачно как разтоварваха вещите им на пясъка.

Християн нерешително попипа бидоните с вода.

— И водата ли, господин-лейтенант? — попита той.

— И водата — отвърна Харденбург без никакво колебание.

Християн постави бидоните до кутиите с провизии.

Харденбург отиде при задната част на колата, където бяха вързани намотани на руло брезентови завивки, извади ножа си и с три бързи замаха преряза кожените ремъци. Брезентите се развиха и паднаха в праха. Един от офицерите заговори гневно по италиански, но майорът с рязко движение го накара да млъкне, после се изпъчи пред Харденбург и заяви на немски:

— Настоявам да ми дадете разписка за колата.

— Разбира се — сериозно отвърна Харденбург. После извади картата си, откъсна едно триъгълно парче от края и започна да пише бавно на гърба му.

— Достатъчно ли е това? — попита той и прочете гласно, без да бърза, и отчетливо: — „Получена от майор еди-кой си — оставям празно място, майор, за да го попълните сам, когато имате време — една щабна кола фиат заедно с шофьора. Реквизицията е извършена по заповед на генерал Айгнер. Подписал: лейтенант Зигфрид Харденбург“.

Майорът дръпна хартийката и я прочете внимателно. После я размаха и заяви високо:

— Ще я представя на съответното място в съответното време!

— Чудесно, — отговори Харденбург. После седна на задната седалка и каза: — Подофицер, елате тука.

Християн се настани до лейтенанта. Седалката беше тапицирана в хубава жълтеникавокафява кожа и в колата миришеше на вино и тоалетна вода. Той погледна безучастно напред към силно изгорелия от слънцето врат на шофьора. Харденбург се наведе към Християн и хлопна вратата.

— Avanti![29] — заповяда той на италианеца.

За миг шофьорът изопна гръб и Християн забеляза, че вратът му започна да почервенява. После човекът включи внимателно на скорост. Харденбург отдаде чест. Офицерите му отговориха един след друг. Войникът обаче, който бе седнал до шофьора, беше толкова зашеметен, че не можа да вдигне ръка.

Колата тръгна плавно и върху малката групичка хора край пътя се посипа лек прах. Християн направи неволно движение да се обърне, но Харденбург го сграбчи за ръката.

— Не ги гледайте! — изръмжа той.

Християн се помъчи да се успокои, но не успя. Очакваше всеки миг да чуе изстрели зад гърба си, обаче нищо не се случи. Тогава погледна към Харденбург. По лицето на лейтенанта играеше лека студена усмивка. „Наслаждава се на победата си! — откри с изненада Християн. Въпреки раните си, въпреки унищожението на ротата, въпреки че само господ знае какво му предстои, Харденбург се наслаждава на този момент, изпитва истинско удоволствие от него.“ Християн нямаше сили да се усмихне, но с удоволствие отпусна умореното си тяло върху меката кожена седалка.

— Какво щеше да се случи — попита той след малко, — ако бяха отказали да предадат колата?

Харденбург се усмихна, като примижа от чувствена наслада.

— Сигурно щяха да ме убият, това е всичко — отговори той.

Християн кимна замислено.

— А водата? — добави той. — Защо им оставихте водата?

— Защото имаше опасност чашата да прелее — усмихна се отново Харденбург и се изтегна на разкошната кожена седалка.

— Какво, мислите, ще се случи с тях? — продължи да пита Християн.

Харденбург повдигна небрежно рамене.

— Ще се предадат и ще попаднат в някой английски затвор. Италианците обичат да лежат в затвори. А сега — заключи той — помълчете малко. Искам да поспя.

След минута дишането на Харденбург стана равномерно, а окървавеното му изпоцапано лице доби почти детско изражение — лейтенантът спеше! Християн не можа да заспи. Все някой трябваше да наблюдава пустинята и шофьора, който седеше пред тях в напрегната поза и караше бързо мощната кола по шосето.

 

 

Градчето Мерса Матрух току-що бе докоснато от ръката на смъртта. Те се опитаха да намерят някого, комуто да докладват, но навсякъде царуваше хаос. Сред развалините се движеха камиони, лутаха се хора и се търкаляха разбити бронирани коли. Скоро след като пристигнаха, долетя ескадрила самолети, които бомбардираха града в продължение на двадесет минути. Разрушенията се увеличиха, от разбитите вагони на един влак се понесе ужасен вой на ранени хора и всички се устремиха на запад. Харденбург заповяда на шофьора да се вмъкне в дългия, бавен поток от коли, насочен към края на селището. Там имаше контролен пункт, при който стоеше някакъв капитан с хлътнало лице; пред него се намираше дълъг лист хартия, закрепен върху дъска. Капитанът записваше имената и частите на потъналите в прах изтощени хора, които се нижеха един след друг край него. Той приличаше на побъркан счетоводител, решен на всяка цена да направи баланса на банка, която се клатушка от земетресение. Човекът не знаеше къде се намира щабът на тяхната дивизия и дали изобщо още съществува. Той само повтаряше, безжизнено и високо, с покрити с кожички устни: „Минавайте, минавайте, дявол да го вземе! Минавайте.“

Когато видя италианския шофьор, той каза:

— Оставете тоя при мене. Ще го използваме за отбраната на града. Ще ви дам наш шофьор.

Харденбург каза нещо с мек глас на италианеца. Човекът заплака, но слезе от колата и се приближи до капитана, влачейки безволно в праха карабината си, която държеше почти до самото дуло и която в неговите ръце имаше съвсем безобиден вид. После застана до капитана и загледа безнадеждно оръдията, камионите и залитащите войници, които минаваха край него.

— С такава войска няма да задържим дълго Мерса Матрух — рече Харденбург мрачно.

— Разбира се — измърмори като замаян капитанът, — разбира се, дявол да го вземе. След това се наведе да запише номерата на две противосамолетни оръдия и една бронирана кола, които с грохот минаха край него, обсипвайки го с облаци прах.

Капитанът придаде към тях един водач на танк, който бе загубил машината си, и един пилот на месершмит, който бе свален над градчето, като ги посъветва да се доберат колкото може по-скоро до Солум, защото според него обстановката навярно не била толкова лоша в тила.

Водачът на танк беше едър русокос селянин. Той сграбчи здраво кормилото и потегли. Този човек напомняше на Християн ефрейтора Краус с изцапаните от черешов сок устни, който отдавна вече почиваше в земята край Париж. Пилотът беше млад, но плешив, с посивяло набръчкано лице и със силен нервен тик, който правеше устата му да се свива надясно по двадесет пъти в минута.

— Тая сутрин — повтаряше той, — тая сутрин нямах такова нещо, а виждам, че става все по-лошо и по-лошо. Много ли е грозно?

— Не — успокои го Християн, — едва се забелязва.

— Свали ме един американец — обясни пилотът с явна изненада в гласа си. — Представете си само! Първият американец, когото виждам в живота си. — И той поклати глава, сякаш това бе най-големият провал на немското оръжие в цялата африканска кампания. — Не знаех дори, че тук има американци. Представете си само!

Русокосият шофьор познаваше добре работата си и караше бързо, направлявайки с умела ръка колата по бомбардираното и осеяно с ями шосе край Средиземно море, спокойно и прохладно, проснало блестящите си синкави води до Гърция, Италия и Европа…

 

 

Това се случи на следващия ден. Шофьорът напълни резервоара с бензин от един повреден камион край шосето и колата продължи заедно с дългата, бавно движеща се моторна колона, която ту спираше, ту тръгваше напред по виещия се разнебитен път, който се катереше над унищоженото градче Солум и вървеше към Киренайските възвишения. Долу, под тях, се белееха останките на стени, разположени живописно около пристанището, което по форма напомняше дупка на ключалка; в заливчето водата беше яркозелена, а там, където то се вдаваше в опожарената земя — светлосиня. Тук, сякаш останали от древни войни, се виждаха също затънали разрушени кораби, чиито силуети се полюшваха тихо и спокойно на леките вълни.

Нервният тик на пилота беше станал още по-силен и той непрекъснато искаше да се гледа в огледалцето на шофьора, като се стараеше да улови спазматичния гърч и някак си да го „задържи“, за да види какво представлява, но това все не му се удаваше. През изтеклата нощ нещастникът беше крещял мъчително всеки път, когато се унасяше в сън и Харденбург започваше да се дразни сериозно от него.

Имаше вече признаци, че там долу редът полека-лека се възстановява. Около градчето се виждаха противосамолетни оръдия, на източния му край се окопаваха две дружини пехота, а край пристанището крачеше напред-назад някакъв генерал, който размахваше ръце и даваше разпореждания.

От колоната, която се точеше до самия хоризонт, бяха изтеглени няколко танкови поделения. Те бяха съсредоточени като резерв зад пехотата и група войници, които от височината приличаха на малки играчки, пълнеха резервоарите с гориво и подаваха боеприпаси на танкистите в купичките.

Застанал прав отзад в колата, Харденбург наблюдаваше внимателно всичко, което ставаше наоколо. Сутринта беше успял дори да се обръсне, макар че имаше силна треска. Устните му бяха напукани и покрити с ранички, а на челото му бяха направили чиста превръзка, но все пак изглеждаше отново като истински войник.

— Ето къде ще ги спрем — заяви той. — По-далече няма да отидат.

И тъкмо тогава откъм морето се появиха самолетите и бръмченето на моторите им заглуши почти веднага сподавения грохот на танковете, които пълзяха нагоре по възвишението. Те летяха ниско, в правилни клинове, като че изпълняваха фигурен полет на парад. Изглеждаха много уязвими и сякаш стояха на едно място. По някаква необяснима причина обаче никой не стреляше по тях. Християн видя как бомбите се засипаха дъгообразно към земята. В следващия миг планинският склон се разтресе от взривове. Един камион на върха се прекатури бавно и полетя с трясък в стометровата бездна. От него изхвърча една обувка, описвайки дълга извита линия, сякаш беше хвърлена от човек, решен да спаси първата попаднала под ръката му вещ.

Следващата бомба падна съвсем близо до тях. Християн усети, че някаква сила го издига във въздуха и успя само да си помисли: „Не е частно — след като стигнах толкова далече и преживях такива мъки. Не, никак не е честно.“ Той съзнаваше, че е ранен, макар че не го болеше, и реши, че ще умре. Така леко и приятно беше да потъне без никакви болки във вихрения разноцветен хаос! В следващия миг загуби съзнание.

След известно време отвори очи. Нещо го притискаше и той се опита да го отмести, но не успя. Във въздуха се усещаше сладникавият дъх на кордит, пиринченият мирис на обгорели камъни и познатата миризма на горящи машини, на запалена гума, кожа и боя. В следващия миг той забеляза една куртка и една превръзка и реши, че това трябва да е лейтенант Харденбург. Да, беше лейтенант Харденбург, който повтаряше спокойно: „Заведете ме при лекаря.“ Ала само гласът, нашивките и превръзката даваха да се разбере, че това наистина е Харденбург; предната част на главата представляваше червеникавобяла безформена маса, а спокойният глас излизаше от някакви дълбини, сред червени мехурчета и белезникави ивици кожа — единственото нещо, което бе останало от лицето на лейтенант Харденбург. Като насън Християн се опита да си спомни къде е виждал нещо подобно. Това обаче беше трудно, защото той отново започна да изпада в унес, но най-после се сети — лицето на лейтенанта приличаше на изпъстрен с жилки нар, набързо и накриво разрязан, чийто сок се стича от лъскавите зрели и месести клетки в ослепително бяла чиния. Неочаквано Християн почувства силна болка и дълго време не можа да мисли за нищо.

Бележки

[28] По-бързо — (итал.).

[29] Напред — (итал.).