Ъруин Шоу
Младите лъвове (23)

Глава двадесет и трета

Десантната лодка плаваше непрестанно в кръг. Водните пръски прелитаха над борда и заливаха хлъзгавата палуба. Войниците седяха приведени над оръжието си, за да не се измокри. Лодките се носеха над вълните на една миля от брега още от три часа сутринта. Сега беше седем и половина и всички разговори бяха отдавна престанали. Корабите бяха почти привършили артилерийската подготовка. Учебно-въздушното нападение беше приключило. Димната завеса, която един нисколетящ самолет бе хвърлил на̀преко на заливчето, все още продължаваше да се степи върху водната повърхност до самия бряг. Всички бяха мокри, всички бяха измръзнали, всички — освен тия, на които се повдигаше от люшкането — се чувстваха страшно изгладнели.

Обаче Ноа беше доволен. Присвит до носа на лодката и прикрил старателно тротиловите заряди, които му бяха поверили, той усещаше как солените пръски на Северно море се плискат по каската му и вдишваше свежия резлив въздух на ранното утро, изпълнен с особено задоволство.

Това беше последното учение на неговия полк в подготовката за десанта. Беше генералната репетиция за нахлуването в континента, проведена в поддръжката на кораби и авиация и с бойни муниции. В продължение на три седмици те се бяха упражнявали на групи по тридесет души — всяка група срещу отделен бункер — с подкрепата на стрелци, базуки^[49], огнепръскачки и пионери. Това беше последната репетиция преди истинското представление. А в ротната канцелария Ноа щеше да получи като дар от провидението отпускарски билет за цели три дена!

Бърнекер беше презеленял от морската болест и едрите му селски ръце стискаха карабината конвулсивно, сякаш тя беше единственото стабилно и сигурно нещо сред този развълнуван океан. Той се усмихна с усилие на Ноа.

— Дявол да ме вземе — продума Бърнекер, — нищо не става от мене!

Ноа му отговори с усмивка. През последните три седмици на съвместна служба той беше опознал този човек много добре.

— Скоро ще се свърши — успокои го Ноа.

— А ти как се чувстваш? — попита Бърнекер.

— Не мога да се оплача.

— Готов съм да дам осемдесетте акра земя на баща ми в замяна на твоя стомах — рече Бърнекер.

Над развълнуваната вода се разнесе глъч от гласове, предавани чрез усилвателни тръби. Лодката изви рязко и набирайки скорост, се насочи към брега. Ноа се притисна до мокрия стоманен борд, готов да скочи, щом пуснат мостчето. „Може би — мислеше си той докато вълните се блъскаха с нарастваща сила в летящия корпус, — може би в лагера ме чака телеграма от Хоуп, която ми съобщава, че всичко вече е свършено. Някой ден ще седна до сина си и ще му кажа: «В часа, когато ти се роди, аз слязох на английския бряг с двадесет фунта тротил в ръце.» Разбира се — продължи да философства той усмихнат, — би било добре да се намирам при Хоуп, докато ражда, но всяко зло има и добрите си страни. Тука съм толкова зает, че не ми остава време да се тревожа много. Не ми се налага да се разхождам нервно из болничния коридор, да припалвам цигара от цигара и да я слушам как пищи отвътре.“ Наистина това беше твърде егоистично, но имаше и преимущества.

Лодката застърга гладкото дъно и след момент подвижната стълба бе спусната. Ноа скочи, чувствайки как снаряжението се заблъска по гърба му и студената вода го обля до кръста. Спусна се бегом към една малка дюна и залегна зад нея. Другите войници също се измъкнаха от водата и се пръснаха бързо наоколо, като залягаха кой в дупка, кой зад нискостеблените храсти. Стрелците откриха огън по бункера, разположен на малко възвишение, което бе надвиснало над брега на осемдесет ярда от тях. Войниците от сапьорската група припълзяха предпазливо до телената мрежа, заложиха зарядите си и хукнаха назад. Зарядите експлодираха и острият мирис на тротила се смеси с миризмата на гъстия дим, който самолетът беше пуснал над тях.

Ноа скочи бързо и закрилян от Бърнекер, изтича към ямата, която се намираше близо до телената мрежа. Бърнекер се свлече върху него.

— Господи — рече той задъхан, — земята е чудесно нещо, нали?

Двамата се разсмяха и погледнаха предпазливо навън. Войниците действаха с прецизността на футболен отбор; по даден сигнал те се впуснаха напред, придвижвайки се, както ги бяха учили, към бледосивите стени на бункера.

Базуката откри огън, мините се посипаха с грохот върху бункера и във въздуха полетяха големи късове железобетон.

— В такива минути — каза Бърнекер — се питам само едно, какво ще правят германците, докато ние вършим всичко това?

Ноа изскочи от ямата и се втурна през разкъсаната телена мрежа приведен на две, със скъпоценните заряди в ръце. Базуката се обади отново и той се хвърли на пясъка, за да избегне парчетата бетон, които сигурно щяха да полетят наоколо. До него лежеше Бърнекер, дишайки тежко.

— Някога мислех, че да ореш земята, не е лесна работа!

— Давай, давай, селянино! — подкани го Ноа. — Бягай напред. — Той скочи на крака. Бърнекер се надигна с пъшкане.

Затичаха надясно и отново се хвърлиха на земята, тоя път зад една висока около шест стъпки дюна. Тревата върху билото й шумолеше силно на влажния вятър.

В този момент видяха как войникът с огнепръскачката припълзя близо до бункера. Куршумите на стрелците, които прикриваха настъплението им, продължаваха да свирят над главите им, рикоширайки от бетонната повърхност.

„Ако Хоуп можеше да ме види!…“ — помисли си Ноа.

Човекът с огнепръскачката беше вече заел позиция и войникът, който го следваше, отвъртя крана на увисналите върху гърба му цилиндри. Тия огромни и тежки цилиндри бяха поверени на Донъли, който беше най-силният войник във взвода. Донъли натисна стартера. От огнепръскачката излетя дълъг пламък, който, подхванат от силния вятър, се замята встрани, издавайки тежък дъх на прегоряло масло. Донъли обля ожесточено амбразурите на бункера с дъгообразни огнени струи.

— Хайде, Ноа — обади се Бърнекер, — време е да изпълниш задачата си.

Ноа скочи и се спусна към бункера, минавайки край Донъли. До това време германците в бункера теоретически трябваше да бъдат убити или ранени, изгорени или зашеметени. Ноа тичаше бързо въпреки дълбокия пясък. Той виждаше ясно всичко: раздробения почернял бетон, застрашителните амбразури, тъмнозеления стръмен хълм, извисил се на брега върху фона на синьото небе. Чувстваше се изпълнен със сили, способен да носи на цели мили тежките заряди. Тичаше, като дишаше тежко, дълбоко и равномерно, и знаеше точно къде трябва да отиде и какво да направи. Когато стигна до бункера, по лицето му заигра усмивка. Сложи бързо торбата със зарядите до стената на бункера и после тикна във вентилационния отвор един заряд, прикрепен на дълга ос. През цялото време чувстваше, че очите на войниците от взвода са приковани в него, че всички следят как ловко и умело изпълнява последния акт на тая церемония. Той запали сръчно фитилите и хукна назад към една яма, на тридесет стъпки от бункера. Хвърли се в нея и зарови глава в пясъка. За миг наоколо настъпи тишина, нарушавана само от свистенето на вятъра в разхвърлените по брега снопчета морска трева. После зарядите почнаха да експлодират първи, втори, трети… Във въздуха се разхвърчаха късове бетон и се посипаха с глух шум в пясъка около него. Ноа вдигна глава и погледна. Бункерът се беше разцепил на две и от него излизаше черен дим. Той стана и се усмихна със сдържана гордост.

Лейтенантът, който водеше обучението на взвода в лагера и в момента се намираше тук като наблюдател, се приближи до Ноа.

— Браво — рече лейтенантът, — добре изпълнено!

Ноа махна с ръка към Бърнекер, който, застанал опрян на карабината си, му отговори по същия начин.

 

 

В лагера Ноа намери писмо от Хоуп. Той го отвори тържествено и бавно.

„Мили — гласеше писмото, — все още не мога да ти съобщя нещо ново. Мога само да ти кажа, че съм станала страшно дебела. Всички мислят, че детето ще тежи сто и петдесет фунта. През цялото време се тъпча. Обичам те.“

Ноа препрочете писмото три пъти, изпълнен с бащинска нежност и обхванат от чувство, че е вече възрастен човек. После го сгъна внимателно, мушна го в джоба си и отиде в палатката, за да се приготви за тридневния си отпуск.

Бръкна във войнишката си раница и лекичко опипа малката кутия, която беше завил в едни дълги вълнени гащи. В кутията имаше двадесет и пет пури. Беше ги купил в Съединените щати и ги бе пренесъл през океана специално за деня, който вече настъпваше. В живота си Ноа беше имал толкова малко тържествени събития, че простодушната и смешна идея да ознаменува раждането на своя наследник, като раздаде пури на приятелите си, бе добила в съзнанието му особено голямо значение. Пурите купи в Нюпорт Нюс и даде за тях цяло състояние — осем долара и седемдесет и пет цента, при това кутията заемаше много ценно място в раницата му, но той никога не съжали нито за парите, нито за пожертваното място. Ноа схващаше смътно, по-скоро със сърце, отколкото с разум, че тоя акт, този прост и глуповат символ на едно тържество, ще му позволи да почувства по-осезаемо и реално детето, което се намираше на три хиляди мили от него, ще установи между детето и него — в собственото му съзнание и в съзнанието на приятелите му — нормалните естествени отношения между баща и син или баща и дъщеря. Иначе в безспирния поток на войнишкия живот тоя ден би минал както всеки друг ден, а редникът Ноа не би се отличавал по нищо от своите колеги. Сега обаче, докато запалените пури димят, той ще бъде нещо повече от войник, повече от „един“ от десетте милиона, повече от изгнаник, повече от една стоманена каска, повече от един войнишки номер… той ще стане баща, олицетворение на творческата сила на любовта — сила, която създава звеното между отделните поколения.

— Охо — обади се Бърнекер, който лежеше изтегнат на леглото си без обуща, но все още с шинел, — погледнете нашия Акерман! Елегантен като посетител на мексиканска забава в събота вечер! Всички лондонски момичета ще припаднат, като видят новата му прическа.

Ноа се усмихна, обхванат от признателност към Бърнекер заради дружеската му шега. Как се беше променило всичко от дните във Флорида! Колкото повече наближаваше часът на битката, колкото по-близък ставаше денят, когато животът на всеки щеше да зависи от останалите хора в ротата, толкова разногласията намаляваха и сплотеността и приятелските отношения се засилваха.

— Нямам намерение да ходя в Лондон — обясни той, докато връзваше старателно връзката си.

— Акерман поддържа отношения с някаква херцогиня в Съсекс — обърна се Бърнекер към капрал Анджър, който си режеше ноктите на краката край печката. — Но ги пази в строга тайна.

— Нямам никаква херцогиня — рече Ноа, закопчавайки куртката си.

— Къде отиваш тогава?

— В Дувър — каза Ноа.

— В Дувър! — Бърнекер беше толкова изненадан, че приседна на леглото. — При тридневна отпуска?

— Аха.

— Германците постоянно бият Дувър — рече Бърнекер. — Наистина ли отиваш там?

— Аха. — Ноа им помаха с ръка и излезе от палатката. — До понеделник…

Бърнекер го изпрати с недоумяващ поглед. После повдигна рамене.

— Тревогите са размътили ума на тоя човек — реши той накрая. След това легна отново и подир минута и половина вече спеше.

 

 

Ноа излезе от чистия стар хотел с дървени стени и тухлена зидария точно когато слънцето изгряваше над френска земя.

Тръгна по застланата с каменни плочи улица и се отправи към Ламанш. Нощта бе протекла спокойно, с лека мъгла. Вечерта прекара в един ресторант, в който свиреше тричленен оркестър и английски войници танцуваха с приятелките си. Самият той не танцува. Седеше настрани, сърбаше горчивия чай и се усмихваше стеснително, като навеждаше глава всеки път, когато улавяше подканящия поглед на някое момиче. Ноа обичаше да танцува, но беше решил твърдо, че не бива да се забавлява, притиснал плътно някоя девойка може би тъкмо в момента, когато жена му е с родилни болки и първият вик на собственото му дете се разнася на бял свят.

Тръгна си рано и когато минаваше край естрадата на оркестъра, забеляза едно съобщение, което гласеше: „При нападение танците се прекратяват.“

Той заключи вратата на студената си, оскъдно мебелирана стая и си легна със задоволство, изпълнен от приятното съзнание, че е самичък и никой няма да се разпорежда с него чак до понеделник вечерта. После приседна и започна писмо до Хоуп, припомняйки си стотиците писма, които й бе пратил, откакто се познаваше с нея.

 

 

„Седя в леглото си — започна той, — в истинско легло и в истински хотел, свободен от всякакви задължения за цели три дни, и ти пиша, погълнат от мисли за тебе. Няма да ти обясня къде се намирам, защото навярно не би се харесало на цензурата, но смятам, че не рискувам, ако ти кажа, че тая нощ тук има мъгла и току-що се върнах от един ресторант, в който оркестърът свиреше «Сред моите спомени», а на естрадата имаше надпис: «При нападение танците се прекратяват.» Струва ми се, мога да ти кажа, че те обичам.

Аз се чувствам много добре и макар че през последните три седмици ни изтощиха от обучения, успях да наддам цели четири фунта. Когато се върна вкъщи, сигурно ще бъда толкова дебел, че нито ти, нито детето ще ме познаете!

Моля ти се, не се тревожи, ако е момиче. Аз дори ще съм очарован, ако е момиче. Честна дума. Знаеш ли, дълго размишлявах върху възпитанието на нашето дете — продължи да пише Ноа със сериозен израз, наведен над хартията под слабата примигваща светлина, — и ето какво реших. Не бива да прилагаме модерните възпитателни идеи, които се втълпяват на децата днес. Много пъти съм виждал какво влияние оказват те върху неоформения ум и бих желал да предпазя нашето дете от тях. Идеята да се позволява на децата да вършат каквото им хрумне, за да могат да проявят свободно склонностите си, ми се струва съвсем безсмислена. Такова възпитание създава разглезени, капризни, непочтителни деца — пишеше Ноа, почерпил мъдрост от опита на своите двадесет и три години — и изобщо е изградено на погрешни схващания. Без съмнение светът няма да позволи на никое дете — нито дори на нашето — да действа само с оглед на собствените си желания и затова да му се внушава, че всичко му е позволено, би означавало жестоко да го мамим. Аз съм противник на детските ясли и градини и смятам, че през първите осем години ние можем да научим нашето дете на онова, което трябва да знае, много по-добре, отколкото всеки друг. Не съм съгласен също да се принуждава детето да се учи да чете още в крехка възраст. Надявам се, мила, че думите ми не звучат прекалено догматично, но ние с тебе не сме имали време да обсъдим всичко това, да поспорим и да стигнем до общо мнение.

Моля ти се, мила, не ми се смей, задето така тържествено говоря за бедното детенце, което в тоя момент може би все още не е родено. Но навярно ще мине много време, преди да получа пак отпуска, и сигурно това е последният път, когато мога да обмисля всичко при спокойна и тиха обстановка.

Сигурен съм, мила — продължи да пише Ноа бавно, със сериозен израз, — че ще имаме чудесно дете, физически добре развито и с жив ум, и че ще го обичаме много. Обещавам да се върна при детето и при тебе цял и невредим, със сърце, запазено единствено за вас. Зная, че каквото и да се случи, ще се върна при вас. Ще се върна, за да ти помагам да го повиваш, за да му разправям приказки, преди да заспи, за да го уча да яде спанак с лъжичка и да пие мляко от чаша, за да го извеждам в неделя в парка и да му говоря за животните в зоологическата градина, за да му обясня защо не бива да бие малките момиченца и защо трябва да обича майка си така, както я обича баща му.

В последното си писмо ми казваш, че ако ни се роди син, искаш да го кръстиш на името на баща ми. Моля ти се, не прави това. Аз не обичах много баща си, макар че той безспорно имаше своите положителни качества, и цял живот се стараех да стоя далече от него. Наречи го, ако искаш, Джонатан, на името на твоя баща. Наистина баща ти ме плаши малко, но същевременно аз се възхищавам от него още от оная коледна утрин във Върмонт.

3a тебе не се безпокоя. Зная, че ще бъдеш истински герой.

И ти не се тревожи за мен. Нищо лошо не може да се случи с мъжа ти — сега!

Обичам те,

Ноа

П. П. Днес преди вечеря написах едно стихче. Първото ми стихотворение. Ето го. Само не го показвай никому. Защото се срамувам!

Пази се от сърдечните вълнения,

не за през война създадени са те;

пази се от леките почуквания

по дверите на твоето сърце!

Това е първият куплет. Днес ще напиша още два и ще ти ги пратя. Пиши ми, мила, пиши ми, пиши, ми, пиши ми…“

Ноа сгъна грижливо писмото и го сложи в джоба на куртката си. После загаси лампата и се върна бързо в топлите завивки.

Тая нощ нямаше бомбардировка. Само към един часа сирените завиха — няколко самолета бяха прелетели над крайбрежието на десетина мили на запад, на път към континента, след като бяха бомбардирали Лондон. Зенитните оръдия обаче не се обадиха.

 

 

Ноа излезе на улицата и потупа леко издутия джоб на куртката си, в който лежеше писмото. Искаше да разбере дали в града няма някаква американска войскова част, за да го даде на цензора. Той винаги изпитваше известно раздразнение, когато се сещаше, че офицерите от собствената му рота, които не можеше да понася, четат писмата му до Хоуп.

Слънцето вече се беше издигнало, като провираше горещите си лъчи през рядката мъгла, от която къщите изплуваха една след друга. Ноа мина край старателно разчистените основи на четири разрушени от снаряди постройки. „Най-после — помисли си той, докато отминаваше развалините — попаднах в град, който воюва!“

Долу под краката му лежеше Ламанш, сив и студен. Обаче все още не можеше да види френския бряг, въпреки че мъглата редееше. Три английски торпедни лодки, малки и бързоходни, пореха водите по посока на бетонните си леговища в пристанището. През нощта те бяха обикаляли неприятелския бряг, оставяйки зад себе си белезникава искряща пяна, сред водовъртеж от бясно мятащи се прожектори, потоци трасиращи куршуми и подводни взривове на торпеда, които издигаха на стотина метра във въздуха огромни черни фонтани вода. Сега, в слънчевата неделна утрин, лодките се завръщаха миролюбиво и бавно, игриви и празнични на вид, като излетни катери край летен курорт.

„Град, който воюва!“ — повтори си Ноа.

В края на улицата имаше някакъв бронзов паметник, почернял и очукан от морските ветрове. Ноа прочете надписа, който гласеше, че паметникът е издигнат за слава на английските войници, минали през това място на път за Франция през 1914–1918 година.

„И ето сега пак, в трийсет и девета — помисли си Ноа — и после в четирийсета, при отстъплението на Дюнкерк. Какъв ли надпис ще прочете войникът в Дувър след двадесет години и какви ли битки ще възкреси той в паметта му?“

Той продължи нататък, обхванат от чувството, че целият град му принадлежи. Пътят се катереше нагоре по прочутите скали, след това се виеше сред изложени на вятъра поляни, които напомняха парк, поддържан в добро състояние от работлив и грижлив, но лишен от въображение градинар.

Вървеше бързо, като размахваше ръце. Сега — без карабина, без войнишка раница, без котелка и щик — ходенето през тая зимна утрин му се струваше леко, неизискващо усилия движение, радостно и спонтанно проявление на физическо здраве.

Когато стигна върха на канарата, мъглата се бе вдигнала и Ламанш искреше игриво, син и блестящ, чак до френския бряг. В далечината се издигаше скалата на Кале. Ноа се спря и се загледа към отвъдния бряг. Франция изглеждаше съвсем близко. Стори му се даже, че различава един камион, който пълзеше нагоре по пътя и след малко мина край църква, чиято островърха камбанария се издигаше в редкия въздух. Сигурно военен камион, с който немски войници отиваха на църква. Ноа изпита особено странно чувство, докато се взираше така към неприятелската територия в далечината, съзнавайки, че в тоя миг немците може би го наблюдават през своите бинокли. Това примирие, наложено от огромното разстояние, приличаше на хипнотичен сън. Кой знае защо, по време на война хората мислят, че щом зърнеш врага или той тебе, някой трябва веднага да падне убит. И това миролюбиво взаимно наблюдение изглеждаше някак си неестествено, ненормално; то оставяше у човека особено смущаващо чувство на неудовлетвореност. „Колкото и странно да изглежда — помисли си Ноа, — това може да ми попречи по-късно да ги избивам с лека ръка.“

Застанал така на върха на скалата, той продължаваше да наблюдава загадъчния, ясно очертан бряг на Европа. Кале, с неговите докове, островърхи кули, покриви на къщи и голи дървета, извисени в небето, лежеше притихнал в безмълвието на неделното утро точно както Дувър, проснал се под собствените му крака. Как му се искаше Роджър да бъде сега при него! Роджър сигурно би направил някаква неясна, но ценна забележка за взаимните отношения между тия два града близнаци през вековете — два града, които са изпращали един на друг риболовни флотилии, туристи, посланици, войници, пирати и снаряди. Колко жалко бе, че Роджър трябваше да отиде на Филипинските острови, за да умре сред палмите и обраслите в лишеи джунгли. И колко по-подходящо би било — щом му беше писано да умре, — ако куршумът го беше стигнал по време на щурма срещу брега на Франция, която той обичаше толкова много, или ако беше загинал, когато влиза усмихнат в някое село край Париж, за да потърси съдържателя на кафенето, в което преди години е пил кафе в компания с местни хора; или ако беше намерил смъртта си в Италия, сражавайки се може би тъкмо в онова рибарско селце, в което се е отбивал на път от Неапол за Рим през есента на тридесет и шеста година, ако бе паднал там, разпознавайки църквицата, общината, лицето на някоя девойка. „Смъртта — помисли Ноа — има свои специфични степени на справедливост и смъртта на Роджър лежи някъде в основата на тая скала.“

Да се веселиш и любиш, умееш,

умееш да правиш чудесни бонбони;

но, мили, умееш ли да печелиш пари? Това ми кажи!

След войната — реши Ноа — щеше да дойде тука заедно с Хоуп.

„Аз стоях ей на това място — ще й каже той, — наоколо беше съвсем тихо, а ето там се виждаше Франция, която изглеждаше точно както днес. И досега не мога да разбера добре, защо реших да прекарам може би последната си отпуска именно в Дувър? Не зная… вероятно просто от любопитство, от желание да видя как изглежда тоя град — град, който воюва, действително воюва — и да хвърля поглед към мястото, където се намираше врагът… Толкова бях слушал за немците, за начина, по който се сражават, за оръжията им, за издевателствата, които вършат, че исках поне да зърна земята, която газят. Да, и от време на време оръдията гърмяха, но това не беше яростна стрелба — както обикновено, се изразяваме във войската…“

„Не — реши Ноа, — изобщо няма да говоря за войната. Ще дойдем тука някой летен ден, уловени ръка за ръка, ще седнем на окосената трева, ще погледнем към Ламанш и аз ще кажа: «Виж, човек може да зърне камбанарията на оная църква. Прекрасен ден, нали?»…“

Звук от експлозия раздра тишината. Ноа погледна надолу към пристанището. Над складовете, там, където бе попаднал снарядът, се издигаше бавно и лениво облаче дим, което в далечината изглеждаше съвсем малко, като на детска картинка. После се разнесе втора експлозия, трета… Димните облачета се разцъфтяха в безпорядък над покривите на къщите из целия град. Един комин се разклати бавно — твърде далеч, за да се чуе звук — и се срути меко, сякаш бе направен от захарни тухли. След седмата експлозия отново настъпи тишина. Градът, като че ли без никакви усилия, пак потъна в своя неделен сън.

Германците от другата страна на пролива, задоволили озлоблението и охладили гнева си с тая военна демонстрация, сега навярно чистеха оръжията си и очакваха отговор.

Англичаните обаче не се обадиха. Димните облачета от експлозиите се разсеяха и след минута беше вече трудно да се повярва, че се е случило нещо.

Ноа заслиза бавно към града, като се стараеше да запечата в паметта си формата на димните облаци и звука на експлозиите. Стрелбата му се бе сторила съвсем безсмислена, по детски злобна, безвредна… „Това ли е войната? — питаше се той неволно, докато се спускаше по стръмния склон. — Така ли се води тая война?“

Градът се беше вече разбудил. Две възрастни дами с шапки с черни пера вървяха спокойно към църква, стиснали молитвеници в облечени в ажурни ръкавици ръце. Висок лейтенант с превързана ръка, стегнат в чудесната си униформа на командос^[50], весело и бързо профуча край него на велосипед. Едно мъничко девойче, което леля му бе повела на църква, вдигна очи и попита сериозно Ноа, употребявайки обичайното за английските деца обръщение към американските войници:

— Имаш ли дъвка, приятелю?

— Хариет! — смъмри я сухо лелята.

Ноа се ухили на малкото русокосо човече, което бяха помъкнали на неделната служба.

От висока тъмна врата на улицата се изсипа едно многочислено семейство: баща, майка и цяла тълпа деца на възраст между четири и десет години. Бащата държеше за ръка най-малкото. Под спретнатото сукнено костюмче се очертаваше закръглено коремче; на главата си детето носеше стара, но безукорно изчеткана шапка, а лицето му изглеждаше сънено и самодоволно. Майката постоянно обикаляше край младото стадо и подобно на шотландско овчарско куче ги подтикваше напред, към църковната сграда.

Една хубава девойка без чорапи и в широко палто мина разсеяно сред семейната група, забила поглед в неделното издание на „Таймс“.

Уловил жена си под ръка, от другата страна на улицата крачеше благопристойно военен с характерното лице на английски сержант — хладно, затворено, застинало в израз на властност и компетентност. Жената беше млада и Ноа видя, че се старае с всички сили да подражава на надутото началническо държание на своя съпруг. Обаче всеки път, когато поглеждаше косо към мъжа си, лицето й се разливаше във весела усмивка и това й придаваше много смешен и мил вид, сякаш тая женичка беше девойка с шарени панделки в плитките си, яхнала игриво косматото си пони, попаднала случайно в парадна колона от бронирани коли.

„Добро утро, добро утро“ — приветстваха се жителите при среща из разораните от бомби улици. „Чудесен ден, нали? Чух, че рибарският магазин на бедната мисис Финчли пак бил ударен!… Колко хубаво, че вашият Албърт се е върнал за събота и неделя!… Колко хубаво, че мъглата се вдигна — днес може да се види чак до френския бряг. Следобед смятаме да се качим на скалите и да погледаме. Да, получих вест от Сидни. Много е добре, благодаря, много е добре, преди три дни са махнали последните шевове от раната и сега го пращат в Калкута на почивка… В събота пак идва американският сержант на моята Роберта, донесе голяма кутия с оная чудесна фруктова салата и цял кашон цигари «Честърфийлд». Чудесно момче наистина, чудесно момче. Казва, че позволението ще се получи най-много до месец — нали знаете колко бавно става всичко във войската — и сигурно ще се венчаят тука, ако изпреварят, разбира се, десанта. Аз вече говорих с пастор Редуайн… Добро утро, добро утро, добро утро…“

Ноа се спря пред църквата. Тя представляваше висока каменна сграда с тежка квадратна кула. Изглеждаше така, сякаш нейният бог, комуто енориашите се молеха, бе някакво сурово божество от Стария завет, установило недвусмислено и ясно своите сурови закони, задължителни за многобройните поколения вярващи по брега на Ламанш; божество на крайбрежието и скалите, божество на студените води и бурите, сурово в своето правосъдие и пестеливо в милосърдието си. На моравата пред църквата имаше противовъздушно скривалище, зад нея, близо до пасторския дом, бяха разположени в зигзаг телени мрежи, а в единия й край застрашително стърчаха противотанкови бетонни пирамиди, предназначени да спрат германците, които въпреки обещанието си през 1940 година не бяха успели да се изкатерят по скалите на Дувър.

Службата беше вече започнала и богомолците пееха някакъв химн при съпровод на орган. Сопраните на жените и децата, които се издигаха над високите плътни гласове на органа и на мъжете, звучаха изненадващо нежно и лекомислено сред тия неравни и сиви каменни стени. Обхванат от неразбираем подтик, Ноа прекрачи прага.

Богомолците бяха малко и той седна на една от празните дъбови скамейки в дъното. Много от прозорците бяха изпочупени, някои бяха запушени с мукава, а в други стърчаха само парчета стъкла, оградени с масивни оловни рамки. Възсоленият вятър откъм Ламанш напираше през дупките, като диплеше леко воалите на жените, прелистваше страниците на библиите и пилееше дългата бяла коса на пастора, който стоеше в унес на амвона, полюлявайки се на пети в такт с химна; със слабото си изсушено лице и дълги бели коси старият човек напомняше средновековен органист, увлечен в своите фуги, на астроном, потънал в съзерцание на звездите и забравил, че трябва да се подстриже.

Ноа никога не бе стъпвал в синагога. Цветистите предвзети слова на баща му, изпъстрени с цитати от свещените писания, бяха объркали представата за бога в съзнанието му още от ранни години. И никога не беше разговарял със свещеник в армията — било еврейски или християнски. Всички тия хора му се струваха прекалено резки, прекалено сърдечни, прекалено войнствени и светски, съвсем сходни с бойните командири, за да могат да му предложат духовно утешение. Все си мислеше, че ако отиде при някой от тях и му каже: „Аз прегреших“ или „Отче, аз се страхувам от ада“, той ще го потупа по гърба, ще му цитира нещо от военния устав и ще го прати да почисти карабината си.

Ноа почти не следеше службата. Ставаше заедно с другите, сядаше заедно с тях и слушаше, без да обръща внимание на думите на вълнуващата тъжна и нежна мелодия на химните, като не сваляше очи от умореното слабо лице на пастора, осветено от зимното слънце, което се процеждаше през зиналите прозорци над главата му.

Най-после богомолците зашумяха тихо — местеха крака, затваряха молитвени книги и шъткаха на децата да мълчат. Приведен замислено над амвона и стиснал с големите си бели ръце полираното тъмно дърво, пасторът започна проповедта си.

В началото Ноа не обръщаше внимание на смисъла на думите. Той често слушаше така и музиката — не следеше внимателно мелодията и развитието на идеите на композитора, но с помощта на отвлечените звуци се пренасяше в някакъв своеобразен свят от образи, създадени от собственото му въображение. Пасторът имаше нисък старчески глас, мек и задушевен, който на моменти се губеше напълно, заглушен от напиращия през счупените прозорци вятър. Това беше глас, лишен от професионална страст и нравоучителни нотки — глас, който се обръщаше към бога и неговото паство с неосквернен помисъл, необременен от тежестта на стари изтъркани догми, глас, очистен от останките на минали проповеди и от надута обредност, един истински религиозен, тъй малко характерен за църковните служители глас.

„… любовта — говореше старецът — е словото Христово, тя е неделима, тя е чужда на всякаква лукава пресметливост и не допуска различни тълкувания. От нас се иска да обичаме ближния си както самите себе си и врага си като свой брат и значението на тия думи не предизвиква съмнение, както грамовете върху везните, с които се мерят нашите постъпки.

Ние сме жители на Ламанш, но в действителност не живеем по неговите брегове; ние живеем сред водораслите и шлифованите от водата корабни останки, сред подвижните солени папрати и голите кости на хора, намерили смъртта си на дъното на тъмното море; над всички нас текат дълбоките потоци от ненавист, която човек храни към своя събрат и към бога. Днес тия потоци идат от север и ни захранват с ледения сок на отчаянието. Ние живеем сред оръдия и техният металически глас заглушава нежния глас на бога; в техния грохот може да се чуе само дивият вик за отмъщение. Ние виждаме как нашите градове се рушат от неприятелски бомби, ние оплакваме нашите деца, които падат, покосени в зората на своя живот от куршумите на врага, и обхванати от бездънна омраза, отговаряме яростно и жестоко с удари по неговите градове, по неговите деца. Врагът е по-свиреп от тигъра, по-стръвен от акулата, по-жесток от вълка; в защита на своята чест и на своя скромен начин на живот, ние въставаме срещу него и в тая борба ставаме по-свирепи тигри от него, по-стръвни акули от него, по-жестоки вълци от него. Ще можем ли тогава, когато всичко това се свърши, да заявим, че сме победили? Нашата победа ще унищожи това, което днес защищаваме и което не може да се унищожи, ако загубим. Можем ли ние да си седим тука с окаменяло сърце и да мислим, че нашата неделна молитва ще стигне до бога, след като цяла седмица сме избивали невинни същества, хвърляли сме бомби над църкви и музеи, горили сме библиотеки и сме погребвали деца и майки под отломките на стоманата и железобетона — след като сме извършили тия ужасни престъпления, тъй присъщи на нашия век?

Не ми се хвалете във вестниците си, че сте хвърлили безразборно с хиляди бомби над нещастната германска земя, защото ще ви отговоря, че всъщност вие сте хвърлили тия бомби срещу мен, срещу вашите църкви, срещу самите себе си и срещу собствения си бог. Разправете ми по-скоро как сте оплакали германския войник, когото сте били принудени да убиете, защото се е нахвърлил срещу вас с оръжие в ръка, и тогава ще ви кажа: Вие сте мои защитници, вие сте защитници на моята църква и на моята Англия.

Тук, сред богомолците, аз виждам няколко военни и зная, че те имат право да попитат: «Какво представлява любовта за войника? Как трябва войникът да се подчинява на словото Христово? Как може войникът да обича своя неприятел?» На това аз ще отговоря: Убивай, като щадиш с чувството, че вършиш тежък грях — грях, не по-малък от тоя на човека, когото поваляш. Защото нима не са твоето прежно равнодушие, слабият ти дух, алчността ти и душевната ти слепота, които са въоръжили неговата ръка и са го пратили на бойното поле да те убие? Той е страдал, той е ронил сълзи, той те е зовял, но ти си отговорил: «Не те чувам. Гласът ти не стига до мене през водата.» Тогава, отчаян, той грабва пушката си и ето накрая ти казваш: «Сега го чувам ясно. Хайде да го убием!»

Не смятайте — продължаваше старецът с тихия си слабеещ глас, — че сте постъпили правилно, като сте го дарили по такъв кървав начин със своето закъсняло внимание. Убивайте, ако ви се налага, защото поради нашата слабост и нашите грешки ние не сме могли да намерим друг път към мира, но убивайте с чувство на разкаяние, със съжаление за безсмъртните души, загинали в боя, носете милосърдие в патрондашите си и опрощение в раниците си, убивайте без чувство за възмездие, защото възмездието принадлежи не вам, а на бога, убивайте, съзнавайки, че всеки живот, който отнемате, прави вашия собствен живот още по-беден.

Станете, деца, станете от дъното на пролива, вие, погребаните под корабните останки, отърсете от себе си папратите на морската джунгла и нека топлото течение съгрее вашите души. Макар че се борим срещу убийци, нека не обагряме с кръв собствените си ръце. Нека не превръщаме нашите врагове в безплътни сенки, нека се опитаме да направим от тях наши братя. Ако ние носим в себе си меча господен — както се хвалим, — то нека помним, че той е направен от благородна стомана и нека не допуснем в нашите ръце на англичани да се превърне в кървав касапски нож.“

Старецът въздъхна и потрепери слабо; вятърът, който се провираше през счупените прозорци, продължаваше да пилее дългите му коси. Той постоя така, отправил невиждащ поглед над главите на богомолците, сякаш в своя старчески унес бе забравил напълно за тях. После сведе очи и се усмихна благо към полупразните скамейки.

Заедно с енориашите си старецът прочете една молитва и изпя заключителния химн, но Ноа не чу почти нищо. Словата на божия служител го бяха развълнували и събудили в душата му обич към стареца, към хората около него, към войниците, които стояха зад оръдията си отсам и оттатък Ламанш, към всички живи, обречени скоро да загинат. Тия слова породиха в сърцето му някаква необяснима надежда. Здравият разум не му позволяваше да приеме думите на свещеника. Заставен да убива, самият той мишена на врага и опознал объркания характер на войната, в която участваше, Ноа разбираше, че е почти невъзможно да спазва в сраженията така строго християнските повели, проповядвани от стария човек, схващаше, че подобен опит би сложил прекалено тежко бреме върху плещите на армията и би позволил на враговете да добият твърде лесно преимущество, което един ден би могло да струва собствения му живот. И все пак проповедта на пастора го изпълни с надежда. Ако в такова време и на такова място, където димът от последните седем бомби — носители на безсмислена злоба — не се бе още разсеял, ако в тая засегната от войната църква, сред тия ранени войници и тия хора, загубили близки, ако в такава, обстановка можеше да се намери човек, който е способен тъй страстно да зове към милосърдие и братство, който е способен да говори, без да се бои от наказание и упрек, тогава светът действително все още не беше загубен. Ноа знаеше, че оттатък Ламанш никой не смее да говори така и че именно там, отвъд Ламанш, се намират хората, на които е съдено да бъдат победени. И не те щяха да владеят света, а тия тук дремещи унили хора, които седяха сега, кимайки глави, пред своя проповедник! „Дотогава, докато на тоя свят се чуват подобни сурови, нелогични и същевременно любещи гласове — помисли си Ноа, — дотогава и моето собствено дете ще може да живее в атмосфера на упование и надежда.“

— Амин — произнесе божият служител.

— Амин — отговориха в хор енориашите.

Ноа стана бавно и тръгна към изхода. Застана до вратата и зачака. На улицата едно момче се мереше с лък и стрела в една от противотанковите пирамиди. Детето стреля и не улучи, отиде да прибере стрелата си и отново се прицели внимателно.

Пасторът се приближи до изхода и се спря, като подаваше със сериозно лице ръка на своите енориаши, които се разотиваха един след друг, за да изгълтат своя оскъден обед. Силният вятър развяваше косите му, ръцете му видимо трепереха. В този миг той изглеждаше още по-стар и крехък.

Ноа почака, докато всички богомолци си отидат. После, тъкмо когато пасторът се обърна да си тръгне, пристъпи към него.

— Сър — започна той тихо, без да знае още какво иска да му каже и неспособен да изрази гласно обхваналото го смътно чувство на признателност и надежда, — сър, аз… аз ви почаках и… прощавайте, че не мога да се изразя по-добре… благодаря ви…

Старецът го погледна замислено. Имаше тъмни и проницателни печални очи с восъчножълти набръчкани торбички под тях. Той кимна бавно глава и подаде ръка на младия човек. Тая ръка беше суха, почти прозрачно крехка и Ноа я пое много внимателно.

— Хубаво — рече старият човек. — Благодаря ви. Аз отправям тъкмо към вас, младите хора, думите си, защото тъкмо вие трябва да решавате… Благодаря ви. — И като разгледа внимателно униформата на Ноа, възкликна сърдечно: — О… канадец?

Ноа не можа да сдържи усмивката си.

— Не, сър — отвърна той, — американец.

— Американец. А… — продума старецът малко озадачен. Да, да… — Ноа изпита чувството, че пасторът не е съвсем наясно дали Америка участва във войната, че за това са му говорили много пъти, но той е успял всичко да забрави, и че в неговите очи различните униформи се сливат в едно жълтеникавосиво петно. — Много се радвам, много се радвам… А! — възкликна той внезапно, поглеждайки към прозорците на църквата зад него. — Трябва да сложим нови стъкла, вътре сигурно става ужасно течение.

— Не, сър — усмихна се отново Ноа. — Не усетих такова нещо.

— Много мило, — рече пасторът, — много мило от ваша страна, че говорите така. Американец? — В топлия му глас отново прозвуча предишната лека нотка на недоумение. — Бог да ви благослови, синко, и да ви върне жив и здрав в дома ви, при вашите близки след ужасните дни, които ви очакват. — Старецът тръгна към църквата, но се обърна рязко и се върна, гледайки почти, сурово Ноа. — Кажете откровено, синко — заговори той живо и енергично като млад човек, — кажете, мислите ли, че аз съм просто бъбрив стар глупак? — Старецът сграбчи здраво, с неочаквана сила ръцете на събеседника си.

— Не, сър — отвърна тихо Ноа. — Мисля, че сте един велик човек.

Пасторът впи пронизващ поглед в лицето на Ноа, сякаш търсеше да открие признаци на насмешка или снизхождение към възрастта и отживелите му схващания. Но, изглежда, остана доволен от онова, което видя. Отпусна ръцете си и се опита да се усмихне, но лицето му потрепери и очите му се покриха с лека мъгла.

— Синко, синко — прошепна той, като поклати глава. — Старците понякога сами не знаят в какъв свят живеят, дали говорят за миналото или за бъдещето… Погледна ли моите енориаши, виждам лица на хора, починали преди петдесет години, и си мисля, че разговарям с тях, докато се опомня. На колко години сте, синко?

— На двадесет и три — отвърна Ноа.

— Двадесет и три — повтори замислено пасторът, — двадесет и три. — После вдигна бавно ръка и го докосна по лицето. — Пълно с живот лице, пълно с живот. Ще се моля за вашето спасение.

— Благодаря ви, сър — рече Ноа.

— Сър — повтори старецът. — Сър! Навярно във войската ви учат да се обръщате така?

— Да, сър — призна Ноа.

— Господи, как мразя всички тия армии — рече пасторът. Той примига, забравяйки сякаш за момент с кого говори. После се огледа разсеяно и добави с отпаднал глас: — Елате пак някоя неделя. — След тия думи старецът неочаквано се обърна и повлече крака през тъмното църковно преддверие.

 

 

В лагера Ноа намери една каблограма. Беше пратена преди седем дни. Той я разтвори с разтреперани ръце, чувствайки, че кръвта пулсира в китките и в краищата на пръстите му. Съобщението гласеше: „Момче шест и половина фунта. Чувствам се чудесно. Обичам те. Хоуп.“

Ноа излезе замаян от канцеларията.

След вечеря раздаде пурите. Внимаваше да не забрави нито един от хората, с които се беше бил във Флорида. Брейлсфърд отсъстваше — той беше преместен обратно в Щатите, — но всички останали приеха пурите изненадани и стеснени и му стиснаха ръката, като го поздравиха смутено и топло, сякаш и те — застанали тук под ситния дъжд, на хиляди мили от родния край и оградени отвсякъде със смъртоносни оръдия — изпитваха чудните трепети на бащинството.

— Момче! — възкликна Донъли, огнепръскачът и боксьорът от тежка категория, който бе участвал в турнира „Златните ръкавици“; после раздруса с огромната си лапа ръката на Ноа така, че тя цялата изтръпна. — Момче! Какво ще кажете за това? Момче! Дано горкото хлапе никога не носи униформа като баща си. Благодаря — каза той, като помириса пурата, — много благодаря. Чудесна пура!

Обаче в последния миг Ноа не можа да намери сили да предложи пури на сержант Рикит и капитан Коукли. Вместо това даде три къса на Бърнекер. Една изпуши сам — първата пура в живота му — и си легна леко замаян, с неясни видения в главата.