Ъруин Шоу
Младите лъвове (30)

Глава тридесета

В девет часа се появиха първите самолети: „B-17“ „B-24“, мичели и мародери. Ноа за първи път в живота си виждаше толкова много самолети. Също както на плакатите, които призоваваха младежта във войската, въздушната армада се носеше бавно, в правилни формации, по яркосиния небесен простор с блеснали на лятното слънце алуминиеви части — символ на неизтощимата енергия и умение на американския индустриален работник. Ноа се изправи в землянката, в която от една седмица вече живееше заедно с Бърнекер, и проследи внимателно стройните въздушни редици.

— Крайно време беше — рече кисело Бърнекер. — Господа летците трябваше да бъдат тука още преди три дни.

Ноа продължи да наблюдава мълчаливо самолетите, сред чиито сребристи редици тук-таме започнаха да се появяват малки черни клъбца — вестители на германската зенитна артилерия. От време на време снарядите улучваха целта си и поразената машина отпадаше от строя. Някои от ударените самолети се обръщаха назад и повличайки подир себе си черен шлейф от дим, се опитваха да се доберат до съюзническите летища зад фронта; други избухваха веднага в пламък като жълтеникави петна на фона на яркото небе и политаха надолу, разбити на части, обгърнати в пушеци и огнени езици. Тук-таме заблестяха парашути, които се заклатиха бавно надолу към полесражението, подобни на бели копринени чадъри в тая лятна утрин над Франция.

Бърнекер имаше право. Настъплението трябваше да почне преди три дена, но беше отложено поради лошото време. Наистина предишния ден се бяха появили няколко самолета, но облаците се сгъстиха отново и след кратка бомбардировка машините се върнаха и пехотата остана в окопите си. Тая сутрин обаче никой не се съмняваше, че битката ще почне.

— Времето днес е такова — обади се Бърнекер, — че авиацията може да унищожи цялата немска армия от десет хиляди метра височина.

В единадесет часа — до което време се предполагаше, че въздушните сили ще сломят или поне ще разстроят немската отбрана пред съсредоточената за настъпление американска войска — пехотата щеше да мине в атака с цел да направи пробив за бронетанковите части и да обезпечи свободния приток на свежи дивизии, чиято задача беше да проникнат дълбоко в германския тил. Лейтенант Грийн, който сега командваше ротата, им беше обяснил всичко най-подробно. Макар че войниците се отнасяха към тоя „изпипан“ план твърде скептично, сега — когато видяха убийствената точност, с която грамадните самолети атакуваха врага — всички решиха, че настъплението ще бъде леко.

„Прекрасно — каза си Ноа, — това ще бъде нещо като истински парад!“ След завръщането си от тила на неприятеля той се бе затворил в себе си, бе станал сдържан и през дните, в които биваше свободен, както и в часовете на сравнително затишие на фронта, размишляваше упорито, като се мъчеше да си изгради ново отношение към околната среда, да си създаде философия на равнодушие и отчужденост, за да се предпази от ненавистта на Рикит и на ония войници от ротата, които го мразеха както сержантът. Сега, докато гледаше самолетите, които прелитаха с рев над него, и слушаше експлозиите на бомбите, той си мислеше, че в известни отношения би трябвало да бъде благодарен на Рикит. Сержантът го беше избавил от необходимостта да се стреми да се прояви, давайки да се разбере, че какъвто и подвиг да извърши Ноа — ако ще дори да превземе саморъчно Париж или за един ден да избие цяла есесовска бригада — пак няма да промени отношението си към него.

„Сега — казваше си Ноа — всичко ми е все едно. Просто ще се нося по течението. Ни по-бързо, ни по-бавно, ни по-добре от останалите, нито пък по-зле. Ако напредват, ще напредвам и аз, ако решат да бягат, ще бягам и аз.“ Изправен във влажния окоп зад вечнозеления жив плет, той се вслушваше в трясъка на бомбите и острия вой на прелитащите над главата му снаряди, обхванат от някакъв странен покой, който бе настъпил в душата му след взетото решение. Наистина този покой беше безрадостен и безнадежден, резултат на крушението на най-светлите му мечти, но той успокояваше изопнатите му нерви и макар изпълнен с горчивина, може би щеше да му помогне да излезе жив и здрав от войната.

Ноа продължи да наблюдава внимателно самолетите.

От време на време поглеждаше и през живия плет към противниковите позиции, като тръскаше глава, когато слухът му заглъхваше от експлозиите, обхванат от някакво абстрактно чувство на жалост към скритите зад позициите си германци, над които самолетите изсипваха своите бомби. Прикован на земята с оръжие, което можеше да прати само няколко грама метал на някакви си жалки хиляда ярда, той изпитваше неволна омраза към равнодушните убийци там горе на небето и същевременно съчувствие към свитите в окопите безпомощни хора, върху които модерните средства за унищожение безнаказано хвърляха тонове експлозиви от пет хиляди метра височина. Ноа погледна към Бърнекер и по болезнената гримаса върху неговото слабо юношеско лице разбра, че и той е обхванат от подобни чувства.

— Боже мой — промърмори Бърнекер, — защо вече не престанат? Достатъчно са ги блъскали! Какво искат да направят от тях — баница с кълцано месо?

Германските зенитни батареи вече бяха престанали да стрелят и самолетите се въртяха над тях спокойно, сякаш на маневри над Райт Фийлд.

Неочаквано съвсем близо до Ноа нещо изсвистя, разнесе се страхотен трясък и покритата с трева земя се разлюля. Бърнекер го сграбчи и го повлече в окопа. Вкопчени един в друг, с опрени каски и преплетени крака, двамата лежаха притиснати към земята. Край тях с оглушителен трясък падаха бомби и върху главите им заваляха буци пръст, камъни и счупени клони.

— Ах, кучета проклети! — заруга Бърнекер. — Това не са летци, а истински убийци.

Наоколо се разнесоха писъци и викове на ранени. Но беше невъзможно да се излезе от окопа, защото бомбите продължаваха да се сипят с трясък. Ноа чуваше над главата си монотонното бездушно бръмчене на машините, които — непостижими там горе в небето — продължаваха спокойно работата си, и в които седяха самоуверени хора, доволни, поне за момента, от постигнатите резултати.

— Ах, тия жалки безделници, тия скъпо платени убийци! — продължаваше да ругае тихо Бърнекер. — Та те ще ни избият до последния човек!

„Това ще бъде унищожителният удар на армията срещу мене — помисли си Ноа. — Армията ще ме убие собственоръчно, защото не се доверява на германците! Не, не бива да съобщават на Хоуп какво се е случило. Хоуп не бива да узнае, че съм загинал от американска ръка…“

— Летящи чували с пари! — крещеше вече Бърнекер между взривовете с пресипнал от омраза глас. — Всички с нашивки, всички сержанти и полковници! Ето ти на прехвалените бомбомерачи! Ето ти чудото на съвременната техника! Впрочем това не бива да ни изненадва. Та нима не бомбардираха веднъж дори швейцарска земя? Прецизна стрелба! Тия кучета не са способни да отличат една държава от друга — как тогава искаш да разберат коя войска е наша и коя чужда?

Бърнекер ревеше право в лицето на Ноа, пръскайки го яростно със слюнки. Ноа обаче знаеше, че приятелят му крещи просто за да не полудеят, просто за да не загубят и последната искрица надежда, докато стояха свити така, на дъното на окопа.

— Не виждаш ли, че пет пари не дават! — продължаваше да се пени Бърнекер. — Пет пари не дават кого ще ударят. Заповядано им е да изсипят сто тона бомби на ден и ще ги изсипят, ако ще дори и върху родните ся майки. Навярно някой кучи син е хванал снощи трипер и сега, уплашен, мисли само как по-скоро да се дотътри до болницата, и ето мръсникът натиска копчето минута-две по-рано; а къде ще хвърли бомбите, това не го интересува. Задачата е изпълнена! Още пет такива полета и, току-виж, след месец човекът получил домашен отпуск… Кълна се, че ще удуша с голи ръце първия летец, който ми попадне пред очите. Ей богу, кълна се…

Неочаквано бомбардировката престана, сякаш по някакво чудо. Машините все още продължаваха да бръмчат над тях, но очевидно летците бяха забелязали грешката си и сега се отдалечаваха към други обекти.

Бърнекер се изправи бавно и надзърна навън.

— Боже мой! — сломено продума той, след като отдела наоколо.

Ноа също се опита да стане, макар че коленете отказваха да му се подчиняват. Бърнекер обаче го бутна обратно на земята.

— Не мърдай! — рязко рече той. — Нека санитарите почистят терена. Всъщност пострадалите са повечето новаци… Стой си на мястото. — Бърнекер сложи тежко ръка върху рамото му. — Обзалагам се, че тия кучи синове ще се върнат и ще почнат отново да ни ръсят. Не бива да излизаш на открито, Ноа… — Той приклекна до приятеля си и го стисна до болка за ръцете. — Ноа, ние трябва винаги да се държим един за друг. Двамата с тебе. През цялото време. Защото взаимно си носим щастие. Грижим се един за друг. Бъдем ли все заедно, нищо няма да ни сполети. Цялата рота може да отиде по дяволите, но ние ще оцелеем… ще оцелеем…

Бърнекер разтърси Ноа като побеснял. В очите му гореше някакъв див огън, устните му се движеха конвулсивно, а в дрезгавия му глас звучеше дълбока увереност в онова, което говореше — увереност, която се градеше на многобройните преодолени изпитания: край брега на Ламанш, в обсадения чифлик, във водите на морския прилив в канала през нощта, когато бе загинал Каули…

— Ти трябва да ми обещаеш, Ноа — шепнеше Бърнекер, — че на никого не ще позволим да ни раздели. Никога! Каквото и да правят. Обещай ми!

Ноа така се развълнува при тая молба и тази проява на мистична вяра, че по лицето му потекоха топли безпомощни сълзи.

— Разбира се, Джони — увери го той, — разбира се, че обещавам, Джони. — И за момент дори повярва, че тяхната дружба се намира под някаква щастлива звезда, че ще излязат невредими от всички изпитания, ако успеят да останат заедно до края.

 

 

Двадесет минути по-късно оцелелите след бомбардировката излязоха от прикритията и се придвижиха до предишните позиции, от които се бяха оттеглили, за да не станат мишена на собствените си самолети. После, като се прехвърлиха през живия плет, се отправиха по изровеното от бомби пасбище към линиите, където германците — както се предполагаше поне — бяха избити или поне обезвредени.

Войниците се движеха бавно и мълчаливо в разтегнати колони по окосената трева, притиснали карабини и автомати до бедрата си. „Това ли е останало от цялата рота? — с мрачна изненада се запита Ноа. — Това ли е останало от нея?“ А новобранците, които бяха пристигнали предишната седмица и които не бяха дали още ни един изстрел, нима всички те бяха вече загинали?

В съседната нива се движеше друга разтегната колона от мрачни войници, крачещи бавно към канавката в подножието на един насип, който пресичате напряко зеленото поле. Над главите им, както преди, продължаваха да фучат снаряди, но карабините и картечниците мълчаха. Самолетите бяха отлетели назад към Англия, след като бяха осеяли полето с блестящи ивички станиол, за да объркат радарните станции на противника. Под лъчите на яркото слънце тия ивици святкаха като искрици в свежата зелена трева и привличаха като магнит погледа на Ноа, който крачеше редом до Джони Бърнекер.

Разстоянието до насипа им се стори много голямо, но най-после го, изминаха. Без да дочакат команда, войниците се хвърлиха в плитката канавка под обраслия с трева склон, търсейки инстинктивно закрила, макар че все още никой не стреляше по тях. Лежаха неподвижно с такъв вид, сякаш бяха завзели някакъв важен обект, за който са се сражавали упорито в продължение на дни.

— Вдигайте си задниците! — закрещя Рикит. Това беше същият тон и същият речник, с които сержантът караше хората да чистят лагерните клозети във Флорида и по-късно да атакуват картечните гнезда в Нормандия. — Войната още не е свършила. Излизайте от канавката!

Ноа и Бърнекер продължаваха да лежат, благоразумно заврели глави в меката трева, като си даваха вид, че изобщо не забелязват присъствието на сержанта.

Трима-четирима новобранци се надигнаха, подрънквайки със снаряжението си, и започнаха да се катерят неохотно нагоре по насипа. Рикит ги последва и като се изправи с цял ръст върху билото, закрещя към останалите:

— Хайде, вдигайте си задниците! Вдигайте се!

Ноа и Бърнекер се изправиха неохотно и заедно с другите се изкатериха бавно по хлъзгавия насип, който беше висок около шест стъпки. Бърнекер се изкачи пръв и протегна ръка на Ноа. Пред очите им се разкри нива, осеяна с трупове на убити крави, а по-нататък се точеше дълга редица жив плет, край който на равни промеждутъци се издигаха дървета. Всичко наоколо тънеше в мълчание. Новобранците, които бяха тръгнали първи, вървяха предпазливо напред, а Рикит продължаваше да крещи като бесен.

Ноа закрачи бавно след другите по притихналото поле, обхванат от такава омраза към сержанта, каквато не беше изпитвал никога преди.

Тогава, съвсем неочаквано, затракаха картечници. Наоколо засвистяха хиляди куршуми и мнозина паднаха още преди Ноа да чуе глухия трясък от самата стрелба.

За миг хората останаха неподвижни, втренчени изумено в загадъчния плет, който бълваше огън.

— Напред! Напред! — закрещя като обезумял Рикит, мъчейки се да надвика гласа на картечниците. — Бегом, напред!

Но половината от хората бяха вече залегнали. Ноа сграбчи Бърнекер за ръката и двамата хукнаха ниско приведени назад към насипа. Стигнаха до канавката и задъхани от умора, се хвърлиха на земята, търсейки спасение на тревистото й дъно. Един по един останалите войници се изсипаха след тях в рова, запъхтени и съвсем изтощени. На гребена на насипа неочаквано се появи Рикит; клатейки се като пиян и размахал ръце, той крещеше пресипнало нещо с гърло, от което струеше кръв. След миг, ударен от втори куршум, той се търколи надолу и се строполи право върху Ноа. Ноа почувства на лицето си топлата кръв на сержанта. Той се отдръпна настрани, но Рикит се държеше за него с отчаянието на удавник, впил пръсти в ремъците на раницата му.

— Ах, вие! — ясно произнесе Рикит. — Ах, негодници такива… — След тия думи той изведнъж се отпусна и се плъзна в рова в краката на Ноа.

— Свърши! — рече Бърнекер. — Кучето най-после свърши.

Той отмести настрана тялото на сержанта, а Ноа започна да трие бавно кръвта от лицето си.

Стрелбата спря и наоколо отново настъпи тишина, нарушавана само от виковете и стенанията на ранените, които се търкаляха из нивата. Някой се надигна предпазливо над насипа, за да види дали може да се помогне на пострадалите, но картечниците залаяха отново и над главите им полетяха стръкчета трева, покосена от куршумите. Изтощени, задъхани, останалите живи войници от ротата се спотаиха на дъното на канавката.

— Проклета авиация! — гневно изруга Бърнекер. — „Съпротивата ще бъде сломена. Противникът ще бъде унищожен или обезвреден.“ Добре са ги унищожили, нали? Кълна се, че първия летец, когото видя…

Войниците си бяха поотдъхнали и сега лежаха тихо, очевидно решени да оставят на други да повоюват малко.

След няколко минути се появи Грийн. Той крачеше бързо покрай канавката и с тънкия си писклив глас се мъчеше да убеди хората да продължат напред.

— Не може така — пищеше лейтенантът. — Хайде, ставайте. Трябва да вървим напред. Докога ще стоим тука? Втори взвод изпраща група да заобиколи картечниците отляво, а ние сме длъжни да ги държим приковани на местата им. Хайде ставайте, ставайте…

В пискливия глас на Грийн звучеше истинско отчаяние, но войниците дори не поглеждаха към него. Лежаха, закрили лица в меката трева, и се правеха, че не чуват думите му.

Неочаквано Грийн се изкачи върху насипа и изправен с целия си ръст, продължи да ги увещава и моли, но никой не помръдна от мястото си. Ноа наблюдаваше с любопитство лейтенанта, сигурен, че след миг ще го види сразен от куршум. Картечниците затракаха отново, но Грийн продължи да скача напред-назад като полудял, викайки несвързано:

— Вижте колко е просто… Няма нищо страшно… Ставайте…

Най-после той скочи от насипа, обърна гръб на канавката и закрачи по откритата нива. Картечниците замлъкнаха и войниците си отдъхнаха доволни, че лейтенантът си бе отишъл.

„Ето моята система! — самодоволно си помисли Ноа. — Прилагам ли я, няма нищо страшно. Просто ще правя, каквото правят останалите. Ще си стоя тука и нищо не могат да ми сторят!“

Отляво и отдясно сражението продължаваше, но те не можеха да видят и да разберат как се развиват нещата. Тук, в канавката, всичко беше тихо и спокойно. Германците не можеха нищо да им направят, а те от своя страна нямаха никакво желание да ги предизвикват. Тук беше удобно и съвсем безопасно. Когато противникът се оттегли или бъде обграден, тогава ще имат време да решат дали да се придвижат напред. Преди това обаче — не!

Бърнекер извади от раницата си кутията със сухата храна и я отвори.

— Пак телешки колбаси — недоволно промърмори той, тъпчейки в устата си парчета месо с помощта на ножа си. — Кой глупак е измислил това ядене? А това пък — добави той и захвърли пакетчето с лимонада на прах — не бих пил, дори ако умирам от жажда.

Ноа нямаше никакво желание да яде. От време на време само поглеждаше към трупа на Рикит, който лежеше на пет стъпки от него. Очите на мъртвеца бяха широко разтворени, по окървавеното му лице беше застинала гневна заповедническа гримаса; в горната част на гърлото му зееше голяма рана. Ноа се опита да си внуши, че изпитва удоволствие при вида на мъртвия си враг, но не успя. Смъртта бе превърнала Рикит от брутален и зъл грубиян, от човек с циничен език и от студен убиец в още един мъртъв американец, в загинал другар и загубен съюзник…

Ноа поклати глава и отвърна очи от Рикит.

Към насипа отново се приближи лейтенант Грийн заедно с някакъв висок човек, който крачеше бавно и се взираше замислено в налягалите в канавката намръщени войници. Когато двамата се приближиха, Бърнекер възкликна тихо:

— Господи, две звезди!

Ноа се надигна и погледна. За първи път, откакто беше в армията, виждаше генерал-майор.

— Генерал Емерсън — сепнато прошепна Бърнекер. — Какво, по дяволите, търси тука? Защо не си стои вкъщи?

В този момент генералът изтича с неочаквана енергия към хребета на възвишението и се изправи с цял ръст с гръб към германските линии. После закрачи бавно край канавката и заговори на онемелите от изненада войници. На кръста си носеше пистолет в кобур, а под мишница държеше къса палка.

„Невероятно — помисли си Ноа, — тоя човек просто е навлякъл генералска униформа! Грийн се мъчи да ни подведе.“

Картечниците затракаха отново, но генералът продължи да се движи все така бавно, с леки и спокойни стъпки, като истински атлет, и не спираше да говори на войниците, край които минаваше.

— Хайде, момчета — чу Ноа тихия му, спокоен и дружелюбен глас, когато той се приближи към него. — Хайде, ставайте, момчета. Не можем цял ден да стоим тука. Време е да вървим. Ние задържаме другите и затова трябва да се придвижим напред. Аз искам от вас само да стигнем до следващия плет, нищо друго. Хайде, синко, не може вечно да останеш тука…

В същия миг Ноа забеляза, че лявата ръка на генерала трепна и от китката му протече кръв. Той обаче само сгърчи едва забележимо устни, стисна още по-здраво палката си и продължи да говори на войниците със същия спокоен, но малко по-остър глас. Стигнал до Ноа и Бърнекер, генералът се спря.

— Е хайде, момчета — рече приятелски той, — направете няколко крачки…

Сега Ноа можа да го разгледа добре. Продълговатото му и слабо лице със спокойни печални очи беше хубаво и интелигентно, като лице на учен или лекар. Това откритие смути необикновено много Ноа и той изпита странното чувство, че армията през цялото време го е мамила. Тъжният израз на това мъжествено лице го накара изведнъж да почувства, че за нищо на света не би могъл да откаже каквото и да било на този човек.

Ноа се надигна и в същия момент усети, че Бърнекер става след него. Генералът неволно възкликна и по лицето му пробягна лека признателна усмивка.

— Браво, момчета — рече той и потупа Ноа по рамото. Ноа и Бърнекер пробягаха петнадесетина ярда и залегнаха в една дупка.

В следващия миг Ноа погледна назад. Макар че германците стреляха вече ожесточено, генералът продължаваше да стои върху насипа, а войниците един след друг изскачаха от канавката и чрез кратки прибежки се придвижваха по голата нива.

„Едва сега разбирам каква е ползата от тия генерали.“ — помисли си смутено Ноа, докато се обръщаше отново към неприятелските линии.

Последван от Бърнекер, той изскочи от дупката тъкмо в момента, когато други двама войници залегнаха в нея. Най-после ротата, или по-точно оцелялата половина от нея, минаваше в атака.

След двадесет минути те стигнаха живия плет, иззад който бяха стреляли противниковите картечници. Най-сетне минохвъргачките успяха да унищожат едно от картечните гнезда в ъгъла на нивата, а останалите германци се оттеглиха още преди ротата да се добере до техните линии.

Ноа коленичи изтощен край умело замаскираната и укрепена с пясъчни торби позиция; сега картечницата мълчеше разбита, а около нея се търкаляха трима германци, единият от които беше останал в поза, сякаш все още продължаваше да стреля. Бърнекер протегна крак и ритна коленичилия мъртвец, който се олюля леко и се свлече настрани.

Ноа обърна глава, отвори манерката си и отпи две-три глътки вода. Гърлото му беше просто пресъхнало от жажда. Макар че тоя ден не бе дал нито един изстрел, раменете и ръцете го боляха както след продължителна стрелба.

Той надникна през плета. На триста ярда от него — отвъд нивата, която както всички останали беше осеяна с дупки от снаряди и трупове на крави — се простираше друга ивица гъст плет, иззад който германците стреляха с картечници. Ноа неволно въздъхна — към тях се приближаваше Грийн, очевидно за да ги подкани да направят още една прибежка. „Какво ли е станало с генерала?“ — помисли си уморено той. После двамата с Бърнекер отново тръгнаха напред.

Не бяха минали и десетина крачки, когато Ноа беше ранен и Бърнекер го завлече обратно под прикритието на живия плет.

Почти веднага пристигна санитар. Ноа вече бе загубил много кръв и сега трепереше от студ; всичко наоколо му се струваше някак си отдалечено, а лицето на санитаря му изглеждаше разлято като насън. Този санитар беше дребен кривоглед грък с контешки мустачки. Когато той и Бърнекер преляха кръв на ранения, на Ноа се стори, че тия надвесени над главата му странни черни очи и тънки мустачки плуват самостоятелно във въздуха. „Шок!“ — мина през замъгления му мозък. През миналата война често пъти ранените в началото се чувствали добре и дори искали да запушат — така бяха писали в някакво списание, — а след малко падали внезапно мъртви. Сега обаче не беше така. Тая война се водеше с първокласни и най-модерни средства и на пострадалите веднага преливаха кръв. Кривогледият грък му инжектира и морфин и това беше много любезно от негова страна, защото подобна процедура не се налагаше от лекарските предписания… Странно наистина, че той изпитваше такава симпатия към тоя разноглед човечец, който преди войната беше готвач в закусвалня в Скрянтън, Пенсилвания, където поднасяше шунка с яйца, кюфтета и бульон от консерви. Сега пък поднасяше консервирана кръв. Гъркът се казваше Маркос. И ето ти сега: Акерман от Одеса и Маркос от Атина седят в тоя летен ден недалеч от полуразрушения град Сен Ло в Нормандия, свързани с една тръбичка, по която тече консервирана кръв, а край тях е клекнал един фермер от Айова, на име Бърнекер, и плаче ли, плаче…

— Ноа, Ноа — хлипаше младежът от Айова. — Как се чувстваш? По-добре ли си сега?

Ноа си въобрази, че се усмихва на Бърнекер, но скоро схвана, че лицето му остава почти неподвижно въпреки желанието му. Освен това беше му много студено — много студено за летен ден, много студено за това време на деня, много студено за Франция, много студено за месец юли, както и за неговите години…

— Джони — успя да прошепне Ноа. — Не се тревожи, Джони. Пази се добре. Аз ще се върна. Джони, честна дума, ще се върна…

Войната беше придобила съвсем неочакван облик. Нямаше вече ни крясъци, ни псувни. Нямаше го Рикит — той беше загинал едва ли не в неговите ръце, опръсквайки го със своята сержантска кръв. Сега Ноа имаше работа с дребничкия кривоглед готвач с мекия глас и нежните ръце, разногледия Христос с контешките мустачки и странното гръцко име; имаше работа и с печалния слаболик генерал, който изкарваше заплатата си, като се разхождаше под неприятелския огън с палка под ръка, тъжния и властен генерал, комуто човек не можеше нищо да откаже; имаше най-после работа и с Джони Бърнекер, който ронеше искрени братски сълзи за него и комуто той се бе клел никога да не се разделят, защото двамата си носеха щастие и бяха длъжни да останат живи, ако ще би цялата рота да загине, да останат живи, защото имаха още толкова много нивя и плетове да преминават! Да, армията се бе променила и продължаваше да се променя — бързо и неусетно, сред някаква гръмлива и мъглява вихрушка от тръбички, бандажи, морфин и човешки сълзи.

Сложиха Ноа на носилка и го понесоха към тила. Той повдигна глава. Свалил каската си. Джони Бърнекер седеше на земята самотен в своята скръб и оплакваше приятеля си. Ноа се опита да му извика, да го увери, че накрая всичко ще се оправи, но не можа да издаде никакъв звук. Тогава той отпусна отново глава и затвори очи, защото нямаше сили да гледа мъката на изоставения си другар.