Ъруин Шоу
Младите лъвове (22)

Глава двадесет и втора

— Редник Уитикър, след мене! — изкомандва сержантът. Майкъл стана и го последва. Двамата влязоха в голяма стая с високи тъмни врати. Тук горяха дълги свещи, чийто пламък се отразяваше с хиляди жълтеникави отблясъци в бледозелените огледала по стените.

В стаята имаше дълга полирана маса с един-единствен стол по средата — точно така, както Майкъл си беше представял обстановката. Той седна на стола, а сержантът застана зад него. На масата имаше мастилница и проста дървена писалка.

След момент се отвори друга врата и влязоха двама германци. Двама пълни генерали във великолепна униформа. Техните ордени, ботуши, шпори и монокли проблясваха слабо в меката светлина на свещите. Те се приближиха с отмерена военна крачка, спряха се пред масата, удариха силно токове и отдадоха чест.

Майкъл отговори на поздрава им с важно лице, без да става от стола. Единият от генералите разкопча мундира си, извади бавно от джоба свит на руло документ върху плътна хартия и го подаде на сержанта. В тихата стая се разнесе сухо шумолене — сержантът беше развил документа, който сега постави на масата пред Майкъл.

— Документите за капитулацията — произнесе сержантът. — Уитикър, вие сте избран да приемете капитулацията от името на съюзниците.

Майкъл се поклони тържествено и прегледа набързо книжата. Те изглеждаха редовни. После взе писалката, потопи я в мастилницата и с едър, разкрачен почерк написа отдолу, под подписите на двамата германци: „Майкъл Уитикър, №32403008, редник първи клас, армия на САЩ“. Скърцането на перото звучеше особено неприятно в настъпилата тишина. Майкъл остави писалката и стана.

— Това е всичко, господа — рязко каза той.

Генералите отдадоха чест. Ръцете им трепереха леко. Майкъл не отговори на поздрава им. Стоеше неподвижен, загледан над главите им в зеленикавите огледала зад тях.

Генералите се обърнаха отривисто кръгом и се отправиха към вратата. В ритмичното потракване на ботушите им по голия лъскав паркет и в подрънкването на шпорите им сякаш звучеше тъжната ирония на пруската капитулация. Тежката врата се отвори и германците излязоха. Вратата отново се затвори. Сержантът изчезна. Майкъл остана самичък в осветената от свещите стая с единствения стол и дългата полирана маса, на която лежаха мастилницата и жълтеникавият квадратен документ за капитулацията с неговия подпис…

— Мърдайте, обувайте чорапите си! — гърмеше някакъв глас. — Ставайте! Ставайте!

Из старата сграда и от съседните къщи се разнасяха остри пронизителни свирки и разбудените по тъмно войници стенеха и пъшкаха отчаяно.

Майкъл отвори очи. Той заемаше долното легло и сега погледът му попадна на дъските и сламения матрак над главата му. Човекът на горното легло спеше неспокойно и всяка нощ върху му се сипеха водопади от прах и късчета сламки.

Майкъл прехвърли крака през леглото и приседна тежко на единия му край; чувстваше някакъв възкисел вкус в устата си и усещаше вонята на спарена вълна, на мръсотия и студена пот, която се излъчваше от телата на двадесет души, натъпкани в една стая. Беше пет и половина сутринта. Прозорците на помещението, които никога не се отваряха, бяха все още плътно закрити с маскировъчни завеси.

Треперейки от студ, Майкъл се облече, без да обръща внимание на ругатните и непристойните звуци, с които войниците около него се готвеха да посрещнат новия ден.

Той надяна шинела си, като примигваше срещу светлината, и с несигурни стъпки се спусна по разнебитената стълба на старата сграда, която бяха реквизирали за казарма. Излезе вън и веднага усети пронизващия студ на лондонското утро. На улицата войниците се строяваха мудно за сутрешната проверка. Недалеч от Майкъл имаше една къща, на чиято фасада бе поставена бронзова табелка, която съобщаваше, че през деветнадесетия век тук е живял и работил Уилям Блейк^[35]. Как ли би погледнал Уилям Блейк на тая утринна проверка? Какво ли би помислил той, ако можеше да надзърне от прозореца и да види събраните на купчина задокеански войници — ругаещи и зажаднели за чаша бира, които стояха, зъзнейки, под балонните баражи, все още невидими в издигналата се високо над земята рядка мръсна мъгла? Какво ли би казал Уилям Блейк на сержанта, който приветстваше всяко утро вековния стремеж на човека към по-голяма красота с думите: „Мърдайте, обувайте чорапите си!“

— Галиани?

— Тук.

— Ейбърнъти?

— Тук.

— Татнъл?

— Тук.

— Камъргард?

— Тук.

— Уитикър?

— Тук.

„Да, аз съм тук, Уилям Блейк. Тук съм, Джон Кийтс^[36]. Тук съм, Самюъл Тейлър Колридж^[37]. Тук съм, крал Джордж. Тук съм, генерал Уелингтън^[38]. Тук съм, лейди Хамилтън^[39]. О, да си в Англия сега, когато Уитикър е тука!… Аз съм тук, Лорънс Стърн. Тук съм, принц Хол. Тук съм, Оскар Уайлд. Ето ме тук, екипиран с каска, газова маска и карта за продукти от войнишката лавка, инжектиран срещу тетанус, петнист и коремен тиф и едра шарка. Аз зная как да се държа в английски дом (тук храната е оскъдна и войниците трябва да отказват втора порция!); зная също, че трябва да се пазя от болните от сифилис саксонски нимфи в Пикадили. И съм лъснал медните си копчета така, че да засрамя всички английски войници. Да, аз съм тука, Пади Финюкейн — ти, който бе прострелян над Ламанш в своя спитфайър; тук съм, Монтгомъри, тук съм, Айзенхауер, тук съм, Ромел, въоръжен с пишеща машина и тесте индига; аз съм тук, тук, тук, о, Англия! Аз пристигнах тук от Вашингтон благодарение на седемнадесета наборна комисия, като минах през Маями и Пуерто Рико, Тринидад и Гвиана, Бразилия и остров Възнесение; аз прекосих океана, от който подводниците изплуват нощем, подобно на акули в кошмар, за да обстрелват самолетите, които летят без светлини в мрака на десет хиляди стъпки височина. Тук е моето настояще, тук е моето минало — тук, сред развалините, където по затъмнените улици посред нощ се чуват викове на американци от Средния запад: «Такси, такси!». Ето ви, съседе Уилям Блейк, ето ви тука един американец и нека бог да му е на помощ!…“.

— Свободно!

Майкъл влезе в помещението и оправи леглото си. После се обръсна, изми клозета, взе приборите си за храна и като подрънкваше с алуминиевото си канче, тръгна бавно по сънливите неприветливи улици, докоснати от първите зари на лондонското утро, на закуска в една голяма червена къща, където някога бе живяло семейството на някакъв граф. Над главата му се разнасяше равномерното боботене на стотици самолети ланкастър, които прелитаха Темза на връщане от Берлин. Закуската се състоеше от грейпфрут, каша от овесени ядки, омлет с яйца на прах и тлъст, недопечен, плуващ в собствената си мазнина бекон. „Защо — мислеше си Майкъл, докато ядеше, — защо не научат войсковите готвачи да правят сносно кафе? Как може да се пие такъв буламач?“

 

 

— Летците от н-ската изтребителна група молят да им пратим един комик и няколко танцьорки — докладва Майкъл на началника си, капитан Минси, който седеше зад бюрото си. Стените на стаята бяха украсени с фотографии на всички по-известни артисти, които бяха минали през Лондон по линията на Централната служба за развлечение на войската. — И настояват да не им пращаме повече пияници. Миналия месец при тях беше Джони Сътър; напил се, оскърбил един летец и го натупали здраво.

— Изпратете им Фланър — каза с усилие Минси. Капитанът страдаше от астма, пиеше много и от съчетанието на уискито с лондонския климат сутрин се чувстваше винаги малко отпаднал.

— Фланър има дизентерия и отказва да напусне Дорчестър.

Минси въздъхна:

— Тогава им пратете акордеонистката. Как се казваше — оная със синята коса?

— Но те искат комик.

— Съобщете им, че имаме само акордеонисти — изсумтя Минси, като поднесе към носа си тубичка с някакво лекарство.

— Слушам, сър — рече Майкъл. — Мис Роберта Финч не можела да отиде в Шотландия. В Солсбъри имала нервен припадък. Постоянно се събличала във войнишкия стол и правила опити да се самоубие.

— Тогава впишете за Шотландия оная естрадна певица — с въздишка каза Минси, — а после направете подробен доклад за случая с Финч и го изпратете в щаба в Ню Йорк, за да ни е мирна главата.

— Трупата на Маклийн се намира в ливърпулското пристанище — продължи да докладва Майкъл, — но корабът им бил поставен под карантина. Един от моряците заболял от инфекциозен менингит и никой не може да слезе на брега в продължение на десет дена.

— Това е просто ужасно — изръмжа Минси.

— Получихме поверителен доклад от н-ската бомбардировъчна група. Миналата събота при тях свирил джазът на Дари Корсет, а в неделя вечерта оркестрантите играли покер с летците, обрали им единадесет хиляди долара и полковник Коукър твърди, че използвали белязани карти. Той настоява да върнат парите, като заплашва, че в противен случай ще ги подведе под съдебна отговорност.

Минси въздъхна унило и тикна стъклената тубичка в другата си ноздри. До войната той бе държал нощен клуб в Синсинати и сега често мечтаеше да се върне в Охайо сред своите комици и танцьорки.

— Пишете на полковник Коукър, че ще разследвам подробно случая.

— Капеланът на транспортно-десантното командване — продължи Майкъл — протестира срещу непристойните изрази в нашата програма „Лудории на младостта“. Твърди, че главният герой седем пъти употребил „по дяволите“, а наивката нарекла във второто действие един от героите „кучи син“.

Минси поклати глава.

— Наредих на оня дебелак да изхвърли всички непристойни изрази от програмите, които изнасяме в този район, и той се закле, че ще го направи. Ах, тия артисти! — изстена Минси. — Съобщете на капелана, че съм напълно съгласен с него и че виновниците ще бъдат наказани.

— Това е всичко засега, капитане — заключи Майкъл.

Минси въздъхна и мушна шишенцето в джоба си. Майкъл тръгна към вратата.

— Една минутка, Уитикър — спря го Минси.

Майкъл се обърна. Капитанът го гледаше намръщен с възпалени очи; носът му беше целият почервенял от хремата.

— Ей богу, Уитикър — рече той, — вие имате ужасен вид.

Майкъл огледа без изненада измачканата си, огромна за ръста му куртка и торбестите си панталони.

— Да, капитане — съгласи се той.

— Лично аз пет пари не давам за това — добави Минси. — Ако зависи само от мене, можете да се явявате тук облечен като негър или с пола от слама. Но при нас идват офицери и от други части и ще останат с лошо впечатление.

— Разбирам, сър — рече Майкъл.

— Войскова единица като нашата — продължи Минси — е длъжна да има по-военен вид дори от парашутните части. Ние трябва просто да блестим, трябва да светим. Вие приличате на дежурен по кухня в патагонската армия.

— Да, сър.

— Нима не можете да се снабдите с друга куртка?

— Поисках още преди два месеца — обясни Майкъл. — Капитанът от снабдителната служба не желае вече да говори с мене по този въпрос.

— Поне си лъснете копчетата. Това не е много трудно, нали?

— Да, сър.

— Как можем да знаем — рече Минси — дали някой хубав ден генерал Лий няма да ни посети.

— Точно така, сър.

— Освен това бюрото ви е винаги отрупано с книжа. Това прави лошо впечатление. Поставете всичко в чекмеджетата. Дръжте винаги само по един документ на бюрото.

— Разбрано, сър.

— И още едно нещо — рече Минси унило. — Исках да ви питам дали имате в себе си пари. Снощи останах длъжник в „Ле з’Амбасадьор“, а дневните си ще получа едва в понеделник.

— Ще ви стигне ли една лира?

— Само толкова ли имате?

— Да, сър — отвърна Майкъл.

— Добре — рече Минси и взе банкнотата. — Благодаря. Радвам се, че сте при нас, Уитикър. До идването ви тук всичко беше в хаос. Ако само добиете малко по-войнишки вид!…

— Разбрано, сър.

— Изпратете ми сержант Московиц — нареди Минси: — Тоя кучи син е червив от пари.

— Да, сър. — Майкъл отиде в другата стая и каза на сержант Московиц да се яви пред капитана.

Така минаваха дните в Лондон през зимата на 1944 година.

 

 

„О, моят смраден грях достига бога! — възкликна кралят след излизането на Полоний. — Проклятие най-древно нося аз — братоубийство.“^[40]

На малките табла от двете страни на сцената блесна сигналът „въздушна тревога“ и в следващия миг се разнесе воят на сирените, последван от далечния грохот на зенитните оръдия, там някъде около крайбрежието.

„… Нито мога да се моля — продължаваше кралят, —

искам страстно, но не мога.

Грехът ми — той е по-силен от моето желание…“

Грохотът на зенитната артилерия ставаше все по-силен — очевидно противниковите самолети се намираха вече над предградията на Лондон. Майкъл се огледа. Беше премиерно представление, с нов изпълнител в ролята на Хамлет и присъстващите бяха дошли в най-официалното си военновременно облекло. Сред публиката имаше много възрастни дами, които може би не бяха пропуснали нито една премиера на „Хамлет“ от времето на сър Хенри Ървинг^[41]. В ослепителната светлина на рампата проблясваха бели коси, пристегнати във високи прически, и черни воалетки. Всички продължаваха да седят тихо, неподвижни, вперили очи в смутения, обхванат от отчаяние крал, който крачеше напред-назад из мрачната зала на Елсинор.

„Прости ми скверното убийство… —

говореше високо кралят. — Не!

Това е невъзможно — че все още

аз притежавам туй, което беше

цел на убийството: короната

и моята гордост, и моята кралица“.

Това беше главната сцена на краля и актьорът очевидно бе работил дълго над нея. Той беше самичък на сцената и сега му предстоеше да произнесе дълъг красноречив монолог. Играеше много добре — развълнуван, измъчен и смазан под тежестта на проклятието, той се движеше по сцената, докато Хамлет стоеше притаен зад кулисите и се колебаеше дали да го прониже, или не.

Оръдейната стрелба ставаше все по-силна и неравномерното бръмчене на немските самолети се приближаваше към позлатения купол на театъра. А гласът на краля ставаше все по-гръмовит, сякаш чрез него говореше тривековната история на английската драма и отправяше предизвикателство към бомбите, самолетите и оръдията. Залата беше притихнала. Зрителите слушаха с такова напрегнато внимание, като че присъстваха на премиерата на същата трагедия в театър „Глобус“^[42]

„… В развратний ход

на този свят — възкликна кралят — ръката позлатена

на грешника разбива всяка правда

и често престъплението подкупва

с цената си закона! Но там горе

не е така. Лъжа там няма…“

В този миг се обади зенитната батарея, която се намираше тъкмо до задната стена на театъра, и в същото време някъде наблизо експлодираха почти едновременно две бомби. Сградата потрепери леко.

„… голо е всяко дело там…“ — високо изрече кралят. Той говореше бавно, като се стараеше да вмъкне фразите си в интервалите между залповете, и придружаваше думите си с изящните движения на истински трагик.

„… и ний сами сме принудени… — каза кралят, използвайки краткото затишие, през което артилеристите зад стената на театъра зареждаха оръдията си — да сложим върху челото на наший грях признание… — В следващия миг обаче вън ревнаха ракетните оръдия, чиито снаряди винаги свистяха ужасно като падащи бомби, и кралят закрачи мълчаливо по сцената в очакване на следващото затишие. Свистенето и грохотът намаляха за миг, превръщайки се в някакво свирепо ръмжене. — Тогаз какво остава? — бързо рече кралят. — Да се види що може да направи разкаянието. А що не може то?“

След това гласът на артиста отново се загуби в общия грохот и сградата се разтресе в нестройния припев на оръдията.

„Горкият човек — помисли си Майкъл, като си спомни всички премиери, които беше гледал, — бедният човек! Толкова години да чака този велик момент и да му се случи това! Как ли мрази немците сега?“

„… О, мъка! — разнесе се задавеният глас на краля сред трясъка и шума. — О, гръд, черна като смърт!“

Самолетите летяха вече над самата сграда. Зенитната батарея зад стената на театъра изпрати срещу тях в небето последен злобен залп. Стрелбата бе подета от други по-далечни батареи, разположени край Хампстед. Изстрелите ставаха все по-слаби, подобни на бързи барабанни удари, сякаш недалеч оттук погребваха генерал. А кралят продължаваше да говори — бавно, спокойно и с такова царствено величие, с каквото умее да говори само актьор:

„О, мойта свързана душа, която

се бори за освобождение,

но само още повече затяга

веригите си! Милост, ангели!

Превийте се, корави колене!

И ти, стоманено сърце, смекчи се

като плътта на нежен младенец!

Дано да бъде всичко пак добре!“

Кралят коленичи пред олтара и влезе Хамлет, изящен и мрачен, загърнат в дългата си черна мантия. Майкъл погледна наоколо. Зрителите наблюдаваха със спокоен интерес онова, което се разиграваше на сцената. И възрастните дами, и военните всички седяха неподвижни.

„Обичам ви — искаше да възкликне Майкъл, — обичам ви всички. Вие сте най-добрите, най-силните и най-глупавите хора на тая земя и аз с радост ще дам живота си за вас.“

Той почувства, че от вълнение по лицето му закапаха сълзи и се обърна към сцената в момента, когато Хамлет, разкъсван от колебание, скри меча си в ножницата, не желаейки да убие чичо си по време на молитва.

Някъде далече самотно оръдие изпрати снаряд в затихващото вече небе. „Навярно — помисли си Майкъл — една от ония батареи, които винаги закъсняват и сега, по женски, бърза да се обади, за да покаже добрите си намерения!“

 

 

Лондон гореше, обхванат от ярък обръч от пожари, когато Майкъл излезе от театъра и се отправи към парка. Небето трептеше от светлини и тук-таме високо по облаците играеха оранжеви сияния. Хамлет беше вече мъртъв. „Едно възвишено сърце се пръсва — бе възкликнал Хорацио. — Спи, лека нощ, мой мили принце! Рой ангели ще те приспят в покой“ Докато Хорацио произнасяше своите заключителни думи за кървави, противоестествени и развратни деяния, за необмислени присъди и случайни убийства, над Дувър падаха последните немски самолети, последните жертви на неприятелското нападение изгаряха в своите домове, а завесата се спускаше бавно и театралните служители бързаха към сцената с цветя за Офелия и другите артисти.

По Пикадили сновяха цели тълпи проститутки, осветяваха с електрически фенерчета лицата на минувачите, кикотеха се дрезгаво и подвикваха: „Хей, янки, две лири, янки!“

Майкъл вървеше бавно сред гъмжилото от леки жени, войници и военни полицаи, като си мислеше за думите, с които Хамлет говореше за Фортинбрас и неговите воини:

„Така и туй огромно войнство,

предвождано от нежен бледен принц.

Но неговият дух жадней за слава

и хвърля се към неизвестен край,

като излага всичко смъртно свое

пред всеки жребий, гибел и опасност,

и то — за лешник!“

„Ето как нашият дух се хвърля към неизвестен край — помисли си Майкъл усмихнато, като наблюдаваше в тъмнината войниците да се пазарят с проститутките. — Колко печално е това! Ние рискуваме всичко, което е смъртно и нетрайно, и то за повече от лешник, но колко различно от Фортинбрас и неговите двадесет хиляди въоръжени войници зад сцената! Навярно Шекспир си е измислил всичко това.“ Едва ли някаква армия, дори армията на добрия стар Фортинбрас, която се връща от войната в Полша, можеше да бъде така войнствена и да има такъв бодър дух, както го представя авторът. Тия възвишени думи изтъкваха в положителна светлина душевните мъки на Хамлет и затова Шекспир ги бе вложил в устата на своя герой, макар да е знаел навярно, че те не отговарят на истината. „Ние не знаем какво е мислил редникът първи клас от пехотата на Фортинбрас за своя изящен и нежен принц и за неговия жаден за слава дух — продължаваше да философства Майкъл. — От това също би излязла твърде интересна сцена… Двадесет хиляди мъже заради една прищявка и нечия глупава слава отиват в гроба, сякаш отиват да спят — нима такова нещо е възможно? Съвсем наблизо — размишляваше Майкъл — се намират гробове за повече от двадесет хиляди войници, а навярно и за самия мене. Но може би за триста години прищевките и стремежът към глупава слава са загубили до известна степен притегателната си сила за хората. И все пак ние вървим, вървим. У нас няма оная благородна решителност, от която се е възхищавал човекът в черно трико, но ние все пак вървим. На нас ни говорят не в бели стихове, а в някаква нескопосна проза, на мъчно разбираем юридически език. Един безразличен към нашата съдба съд със заседатели, повечето избрани не от нашата среда, разглежда нашето дело, което впрочем съвсем не влиза в неговата компетентност, и най-често издава присъда в наша вреда. Един горе-долу честен съдия ни връчва повиквателна заповед, като ни заявява: «Върви на смърт! Върви, без да искаш обяснения!» Ние и вярваме, и не вярваме на тоя съдия, но все пак вървим. «Вървете на смърт — казват ни. — Светът няма да стане по-добър след войната, но може би няма да бъде и много по-лош.» Къде е оня Фортинбрас, който, разлюлял перото на шапката си и заел благородна поза, да изрази цялата тая проза на хубав, галещ слуха език? N’existe pas^[43] — както казват французите. Той изчезна безследно. Такъв човек няма в Америка, няма и в Англия; мълчи той във Франция, хитро се е спотаил в Русия. Фортинбрас изчезна от лицето на земята. Наистина Чърчил се опита да го замести, но се оказа, че в гласа му звучат кухи и старомодни нотки, както звучаха тръбите, зовящи за бой преди три години. Днес ние се усмихваме скептично на неизвестния край и все пак толкова много от нас ще загинат, че дори и най-кръвожадният посетител на «Глобус» в началото на седемнадесетия век би бил задоволен.“

 

 

Майкъл вървеше бавно край Хайд Парк, като мислеше за лебедите, които се готвеха да нощуват на своето островче, за ораторите, които щяха да се появят отново тук в неделя, и за прислугата на зенитните батареи, която в тая минута навярно си вареше чай и си почиваше след оттеглянето на немските самолети. Той си спомни как се бе изказал за лондонската противовъздушна артилерия един ирландски капитан, дошъл в отпуск от Дувър, където неговата батарея бе свалила четиридесет самолета.

„Тия хора не могат никого да улучат — бе казал презрително ирландецът с мекия си гърлен говор. — Чудно ми се вижда, че Лондон не е още сринат до основи. Всички са толкова заети да садят рододендрони около стрелбищните площадки и да лъскат дулата на оръдията си, за да очароват мис Чърчил, когато случайно мине край тях, че просто са отвикнали да стрелят.“

Над старите дървета и надупчените от шрапнели здания се издигаше луната. Под краката на няколко войници, които се разхождаха с приятелките си, скърцаха разбитите стъкла от един прозорец, който бомбите бяха изкъртили от касата му.

„Отвикнали да стрелят — промърмори тихо Майкъл, минавайки край грамадния портиер, върху чиято ливрея блестяха ордени от Първата световна война, и влезе в хола на «Дорчестър». — Отвикнали да стрелят“ — повтори си той, особено доволен от тая фраза.

Отгоре долиташе танцова музика, възрастни дами пиеха благоприлично чай със свои племенници, хубавички момичета, увиснали върху ръцете на американски офицери от въздушните сили, се движеха грациозно към американския бар; цялата тая картина се струваше особено позната на Майкъл, сякаш беше чел нещо за нея: хора, обстановка, действия — всичко изглеждаше точно както през миналата война, дори облеклото беше почти същото и човек просто не можеше да забележи разликата. „Такава е човешката съдба — помисли си той, — че нашите младежки мечти се осъществяват винаги твърде късно в живота, когато вече сме чужди на всякаква романтика!“

Той се качи на горния етаж и влезе в голямата стая, където веселието беше още в разгара си и дето Луиза беше обещала да го чака.

— Погледнете — обади се висока чернокоса девойка близо до вратата, — редник! — После тя се обърна към седналия до нея полковник: — Нали ти казах, че в Лондон има и редници! — И пак погледна към Майкъл: — Ще дойдете ли във вторник на вечеря с нас? Ще бъдете почетният гост на компанията ни. Гръбнакът на армията!…

Майкъл й се усмихна. Полковникът не изглеждаше особено очарован от появата на редника.

— Хайде, мила моя — рече той и я хвана решително под ръка.

— Ако дойдете, ще ви дам един лимон — подхвърли момичето през рамо на Майкъл, отдалечавайки се с полковника, като шумолеше с копринената си рокля. — Един цял истински лимон!

Майкъл огледа стаята. Шест генерали — установи той и изведнъж се почувства крайно неловко. За първи път в живота си срещаше такива висши военни. Погледна смутено куртката си, която не му стоеше добре, и небрежно лъснатите си копчета. Нямаше никак да се изненада, ако някой от тия генерали дойдеше и запишеше името му, чина и личния му номер, задето не бе лъснал добре копчетата си.

Той все още не можеше да открие Луиза и не се решаваше да отиде да пийне нещо при бара в другия край на помещението, където имаше толкова много важни личности. На шестнадесетгодишна възраст беше мислил, че е ликвидирал окончателно със своята неловкост и наистина оттогава насам той се чувстваше навсякъде като у дома си, винаги изказваше свободно мислите си и виждаше, че е добре дошъл във всякаква компания.

Но от деня, в който постъпи в армията, в него се появи някаква нова стеснителност, много по-силна, отколкото в младежките години — стеснителност в присъствието на офицери, на бойци от фронта и дори на жени, с които при други обстоятелства би се чувствал напълно свободно.

Сега той стоеше така, нерешително, близо до вратата и не снемаше очи от генералите. Те имаха неприятни лица. Това бяха лица на бизнесмени, провинциални търговци и фабриканти, понадебелели и поразглезени от охолство, чийто ум непрекъснато се занимава с мисълта за нови и изгодни сделки. „Немските генерали имат по-хубави лица — помисли си Майкъл, — не като хора, а като генерали. По-сурови, по-жестоки, по-решителни. На генералите подхождат само два типа лица: лице на боксьор от тежка категория, което гледа света студено с дързостта на безсловесния звяр през малки, присвити и подвижни очички или пък лице на душевноболен герой от романите на Достоевски — злобно, почти ненормално, изпълнено със зловещ екстаз и белязано от смъртта. Нашите генерали приличат на търговци, които се канят да ти продадат строителен участък или прахосмукачка, но в никакъв случай на хора, които биха могли да те поведат на щурм срещу крепост. О, Фортинбрас, Фортинбрас, нима никога не си напускал Европа?“

— За какво мислиш? — чу Майкъл гласа на Луиза.

Той се обърна и я видя застанала до него.

— За лицата на американските генерали — отговори той. — Никак не ми харесват.

— Лошото у тебе е — забеляза Луиза, — че имаш психиката на редник.

— Да, така е — рече Майкъл, като я разглеждаше внимателно. Тя беше облечена в сив кариран костюм и черна блуза. Яркочервеникавата й коса, която блестеше сред военните униформи, представляваше чудесна украса за дребната й елегантна фигура. Майкъл никога не можеше да каже дали обича тая жена, или тя всъщност го дразни. Луиза имаше съпруг там, някъде из Тихия океан, но рядко говореше за него. Самата тя вършеше някаква полусекретна работа в бюрото за военни информации и, изглежда, познаваше всички видни личности на Британските острови. Умееше да се справя с мъжете и постоянно я канеха за края на седмицата във вили на известни хора, където навярно словоохотливи висши военни й доверяваха редица важни тайни. Майкъл например беше уверен, че Луиза знае кога ще се открие вторият фронт, кои обекти в Германия ще бъдат бомбардирани през следващия месец и кога Рузвелт ще се срещне отново със Сталин и Чърчил. Луиза беше минала отдавна тридесет години, макар че изглеждаше по-млада, и до войната бе живяла скромно в Сент Луис, където съпругът й преподаваше в някакъв колеж. Майкъл бе сигурен, че след войната тя ще се кандидатира за сената или ще я пратят някъде посланик; когато си мислеше за това, той изпитваше съжаление към съпруга й, който гниеше в Бугенвил или в Нова Каледония и мечтаеше след края на военните действия да се върне в скромния си дом, при своята тиха женица в Сент Луис.

— Защо — попита Майкъл със замислена усмивка, чувствайки върху себе си ледените погледи на двама-трима висши офицери, — защо изобщо се занимаваш с мене?

— Защото искам да бъда в допир с войската и нейния дух — отговори Луиза. — „Редникът и неговата кариера“ — ето една статия, която бих могла да напиша за „Лейдис Хоум джърнъл“^[44].

— Кой плаща тая забава? — поиска да узнае Майкъл.

— Бюрото за военни информации — отвърна Луиза, като го държеше здраво за ръка. — Нашата цел е да поддържаме добри отношения с въоръжените сили на нашите достойни съюзници — англичаните.

— Ето къде отиват парите от данъците, които плащам! — рече Майкъл. — За уискито на генералите.

— Горките хорица! — продума Луиза. — Не им завиждай. Спокойните им дни са вече към края си.

— Да се махнем оттука — предложи Майкъл. — Чувствам, че се задушавам.

— Не искаш ли да пийнеш нещо?

— Не. Какво би казало бюрото за военни информации за такова нещо?

— Онова, което не мога да понасям у редниците — забеляза Луиза, — е склонността им да се държат така, сякаш някой се е усъмнил в моралното им превъзходство.

— Да се махаме оттука. — Майкъл видя, че към тях се приближава бързо сивокос английски полковник и се опита да поведе Луиза към вратата, но вече беше късно.

— Луиза — заговори полковникът, — ние отиваме на вечеря в клуба и ако не сте заета…

— Съжалявам — отвърна Луиза, опряна леко на ръката на Майкъл. — Моят приятел дойде. Да ви представя: полковник Тренър, редник Уитикър.

— Приятно ми е, сър — рече Майкъл и пое подадената ръка, заставайки почти несъзнателно „мирно“.

Полковникът, както забеляза Майкъл, беше хубав, строен мъж със студени бледи очи и с червени генералщабни петлици на ревера си. Той не благоволи дори да се усмихне на Майкъл.

— Наистина ли сте заета, Луиза? — рече той грубо.

Полковникът беше застанал съвсем близо до нея и я наблюдаваше втренчено, полюлявайки се леко на токовете си. В този момент Майкъл си спомни името му. Всъщност той отдавна беше чувал, че между тоя човек и Луиза има някаква интимност и веднъж в канцеларията Минси — който бе видял Майкъл с младата жена в бар — го беше предупредил да се държи по-благоразумно. Полковникът сега не беше боеви командир, но работеше в един от плановите отдели при върховното съюзническо командване и, според Минси, бе особено влиятелна личност.

— Казах ви вече, Чарлс — отговори Луиза, — че съм заета.

— Разбирам — избърбори с малко пиянски глас полковникът. После се обърна и се отправи към бара.

— Ето как редникът Уитикър — рече тихо Майкъл — попадна в първата десантна лодка!

— Не говори глупости — каза рязко Луиза.

— Това беше шега.

— Глупава шега.

— Така е. Глупава шега. Не забравяй все пак да ми осигуриш едно „Пурпурно сърце“^[45]. — Той й се усмихна, за да покаже, че наистина се е пошегувал, и добави: — А сега, след като провали кариерата ми в армията на Съединените щати, можем ли да тръгнем?

— Не искаш ли да се запознаеш с някои генерали?

— Друг път — рече Майкъл. — Да кажем към шейсета година. А сега иди си вземи палтото.

— Добре — каза Луиза. — Само не си отивай. Не бих понесла това.

Майкъл я погледна изпитателно. Беше застанала съвсем близо до него, забравила всички други мъже в помещението и го наблюдаваше сериозно с леко наведена настрани глава. „Тя не се шегува — развълнувано си каза Майкъл, — наистина мисли така!“ Той почувства внезапен прилив на нежност, но от друга страна думите й го накараха да застане нащрек. „Какво може да цели? — мина през ума му, докато гледаше ярката й умело фризирана коса и преценяваше сериозния й откровен поглед. — Какво ли желае? — После изведнъж настръхна: — Каквото и да е, аз не го желая!“

— Защо не се ожениш за мене? — внезапно попита Луиза.

Майкъл примига и се огледа, заслепен от ярките офицерски звезди и матовия блясък на пагоните. „Какво място — помисли си той, — какво неподходящо място за подобни въпроси!“

— Защо не се ожениш за мене? — повтори тихо Луиза.

— Моля ти се — рече Майкъл, — иди си вземи палтото. — Неочаквано той почувства остра неприязън към нея и същевременно отново някакво съжаление към съпруга й, учителя в колежа, надянал униформата на морски пехотинец, за да се бие там някъде, в далечните джунгли. „Трябва да е някой добър, простодушен и меланхоличен човек — реши в себе си Майкъл, — който ще загине в тая война просто защото не му е провървяло.“

— Не мисли — рече Луиза, — че съм пияна. Знаех, че ще ти задам този въпрос още в минутата, в която ти влезе тука. Наблюдавах те цели пет минути, преди да ме видиш. И разбрах, че намеренията ми са сериозни.

— Ще подам рапорт по надлежния ред — рече Майкъл, като се стараеше да говори шеговито, — за да поискам разрешение от командира си…

— Не се шегувай с този въпрос, дявол да те вземе — рече рязко Луиза. После се обърна и отиде за палтото си.

Майкъл я проследи с поглед, докато прекосяваше помещението. Преди да излезе обаче, тя бе спряна от полковник Тренър, който заспори бързо и шепнешком с нея, като я държеше за ръка. Луиза се дръпна и тръгна към гардероба. Вървеше плавно, стройна и женствено грациозна, като пристъпваше уверено с хубавите си крака с малки стъпала. Объркан и развълнуван, Майкъл съжали, че няма кураж да отиде да пийне нещо при бара. Досега неговият живот течеше толкова леко и приятно, без отговорности и грижи; толкова хубаво беше да живее така през тия дни, преди да попадне във вихъра на истинската война — през тия дни, когато работеше в службата на дребния, и смешен Минси, макар да си повтаряше постоянно, че тая работа не е достойна за него. Всичко беше тъй непринудено и ласкателно благодарение на Луиза, която бе изплела умело, с чувство за мярка, една тънка преграда от нещо, по-незначително и същевременно по-хубаво от любовта — преграда, с която го бе защитила от безбройните мизерии на войнишкия живот. И ето сега, може би всичко бе свършено. „Жените — помисли си Майкъл възмутено — никога няма да овладеят изкуството да променят обекта на чувствата си. Дълбоко в своята душа всички се стремят към семейно огнище, дори по време на войни и наводнения, на неприятелски нашествия и национални катастрофи. — Не — реши той, — няма да се съглася. Този път сам ще се оправям, но няма да се предам. По дяволите всички генерали!“ И се отправи решително и бързо към бара.

— Уиски със сода, моля — поръча Майкъл на бюфетчика и отпи с истинска наслада голяма глътка.

До него английски полковник от снабдителните служби разговаряше с подполковник от кралските въздушни сили. Двамата не му обърнаха никакво внимание.

— Хърбърт, стари приятелю — казваше полковникът, който беше малко пиян, — аз бях в Африка и мога да говоря съвсем авторитетно. Американците са чудесни в едно нещо. Просто незаменими. Не мога да го отрека. Незаменими са в снабдяването. Камиони, складове с гориво, служби по движението — в това са недостижими. Но нека си говорим откровено, Хърбърт, не могат да воюват. Ако Монтгомъри гледаше трезво на нещата, просто би им казал: „Момчета, ние ще ви дадем всичките си камиони, а вие ще ни предадете всичките си танкове и оръдия. Вие, момчета, ще товарите и возите, защото в тая работа никой не може да се мери с вас, а ние ще се бием и тогава до Коледа всички ще си бъдем вкъщи.“

Подполковникът кимна с важен вид и после двамата офицери от армията на негово величество си поръчаха отново уиски.

„Бюрото за военни информации — помисли си мрачно Майкъл, като разглеждаше розовия тил на полковника, който лъщеше под рядката му побеляла коса — очевидно хвърля на вятъра парите на нашите данъкоплатци, щом ги харчи за такива съюзници!“

В този момент той видя Луиза да влиза в сиво палто с широка кройка. Остави чашата си и забърза към нея. Лицето й беше загубило сериозния си израз и по него играеше характерната й леко въпросителна усмивка, сякаш младата жена не вярваше и половината от онова, което й разправяха хората. „Сигурно се е видяла в огледалото на гардеробната — помисли си Майкъл, като я хвана под ръка — и е решила, че не бива повече да издава чувствата си тая вечер, а след това си е наложила обичайната маска така непринудено леко, както слага сега ръкавиците ри!“

— О, боже мой — засмя се Майкъл, докато я водеше към изхода, — каква опасност ме застрашава!

Луиза го погледна и отчасти отгатна мисълта му. По лицето й се появи сериозна усмивка.

— Може би имаш право — подхвърли тя.

— Зная, зная! — възкликна той в същия тон.

Те се разсмяха и излязоха на улицата през хола на „Дорчестър“, минавайки край възрастните дами, които пиеха чая си със своите племенници, край младите капитани от авиацията и техните хубавички приятелки, край английския джаз, който свиреше ужасно, защото в Англия нямаше негри, които единствени можеха да му вдъхнат живот и да подканят саксофонисти и барабанисти: „Хайде, мистър, по-живо! Слушай, мистър, ей така се свири! Отпусни инструмента, мистър, не се залепяй за тая дяволска корна!…“ Майкъл и Луиза вървяха под ръка с весели лица, връщайки се отново — макар и може би само за миг — към своята чиста щастлива любов. Зад парка в свежия и прохладен вечерен въздух догаряха последните подпалени от германците пожари, които пращаха към небето празнично сияние.

 

 

Вървяха бавно към Пикадили.

— Тая вечер взех едно решение — заговори Луиза.

— Какво именно? — полюбопитства Майкъл.

— Реших да ти издействам офицерски чин. Да те направят поне лейтенант. Глупаво е цял живот да останеш обикновен редник. Трябва да поговоря с някои от моите приятели.

Майкъл се разсмя.

— Спести си тоя труд — рече той.

— Нима не искаш да бъдеш офицер?

— Може би искам — вдигна той рамене. — Не съм мислил по този въпрос. Във всеки случай не си хаби усилията.

— Защо?

— Приятелите ти не могат нищо да направят.

— Приятелите ми могат да направят всичко — възрази Луиза. — И ако поискам от тях…

— Нищо няма да излезе. Въпросът ще се отнесе във Вашингтон и там ще откажат.

— Защо?

— Защото във Вашингтон има някакъв човек, който твърди, че съм комунист.

— Глупости.

— Глупости — да, но това не променя положението.

— Ти всъщност комунист ли си?

— Горе-долу колкото и Рузвелт — отвърна Майкъл. — Навярно и на него биха отказали офицерски пагон.

— Правил ли си опит?

— Да.

— Боже мой — възкликна Луиза, — какъв глупав свят!

— Всъщност това не е толкова важно — забеляза Майкъл. — В края на краищата и така ще спечелим войната.

— Не побесня ли, когато узна това? — попита Луиза.

— Малко, може би — призна Майкъл. — Всъщност бях повече наскърбен, отколкото вбесен.

— И не изпита ли желание да запратиш всичко по дяволите?

— Да, за час-два. После реших, че това би било съвсем детинско.

— Ти си прекалено благоразумен.

— Възможно е. И все пак не толкова благоразумен — възрази Майкъл. — В действителност от мен няма да излезе блестящ военен и армията няма да загуби много без моето повишение. Когато постъпих във войската, реших, че ще се поставя изцяло на нейно разположение. Аз съм привърженик на тая война. Но това не значи, че съм привърженик на армията. Аз изобщо не обичам никоя армия. От армията не бива да очакваш никаква справедливост и здравомислещият човек може да иска от нея само да победи. Ако поставим въпроса така, тогава нашата армия е вероятно най-справедливата в света. Надявам се, че войската ще се погрижи за мен толкова, колкото е по силите й, че ако може, ще ме предпази от смъртоносния куршум и че накрая ще победи с толкова минимални жертви, колкото човешкият ум и опит могат да осигурят. Смятам обаче, че достатъчно сме разисквали по сериозни въпроси за днес!

— Това е цинично отношение към въпроса — забеляза Луиза. — Бюрото за военни информации не би останало очаровано от него.

— Може би — съгласи се Майкъл. — Аз очаквах, че в армията ще открия корупция, некадърност, разхищение и жестокост и ето, оказа се, че тя наистина страда — както впрочем и останалите армии — от всички тия пороци, само че в много по-малки размери, отколкото предполагах. В нея има много по-малко корупция, отколкото, да кажем, в германската армия. Толкова по-добре за нас. Победата, която ще спечелим, няма да е така блестяща, както би могла да бъде, ако армията беше друга, но тя ще е най-добрата победа, на каквато имаме право да се надяваме в днешната епоха, и аз мога само да благодаря за това.

— Какво смяташ да правиш? — настойчиво попита Луиза. — Нима ще останеш в оная глупава канцелария, за да потупваш хористките по задника до края на войната?

Майкъл се усмихна.

— Други прекарват и по-зле войната — пошегува се той. — Не смятам обаче да се занимавам само с това. — После замислено добави: — Рано или късно ще ме пратят някъде, където ще трябва да работя за хляба си, някъде, където ще убивам и ще могат да ме убият.

— Как гледаш на една такава перспектива? — попита Луиза.

— Тя просто ме плаши.

— Защо си уверен, че това ще стане?

— Не зная — повдигна рамене Майкъл. — Имам някакво предчувствие. Някакво мистично чувство, че трябва да изпълня своя дълг и да понеса последиците. Още в трийсет и шеста година, по време на Испанската война, изпитвах чувството, че един ден ще трябва да платя за всичко. Отлагах година след година, но това чувство се засилваше с всеки изминат ден. Да, неизбежно ще дойде часът, когато ще ми поискат да плащам!

— Мислиш ли, че още не си платил достатъчно?

— Платил съм, но малко — усмихна се Майкъл. — Лихвата по задължението. Основната сума остава непокътната. Един прекрасен ден ще ми поискат да изплатя всичко и естествено това няма да стане в службата за развлечение на войската.

Двамата завиха по Сент Джеймс Стрийт, в другия край на която се извисяваше тъмната сграда на средновековния дворец с часовника, чийто циферблат проблясваше слабо, подобно на меко сивкаво петно, върху фона на зъбчатите стени.

— Може би — продума Луиза, усмихвайки се в тъмнината — ти действително не си роден за офицер.

— Напълно възможно — съгласи се Майкъл със сериозно лице.

— Все пак би могъл да станеш поне сержант.

Майкъл се разсмя.

— Колко е издребняла нашата епоха! — възкликна той. — В Париж мадам Помпадур осигурява за своя фаворит маршалски жезъл, а Луиза Маккимбър решава да спи в леглото на краля, за да изпроси три сержантски нашивки за своя редник!

— Не се дръж така отвратително — смъмри го Луиза с достойнство. — Не се намираш в Холивуд.

Трима пийнали английски моряци прекосиха рамо до рамо по диагонал улицата, пеейки цинична песен.

— Мислех за Достоевски, преди да се срещнем тая вечер… — започна Майкъл.

— Не обичам образованите хора — прекъсна го решително Луиза.

— Един от героите на Достоевски, ако не се лъжа княз Мишкин, иска да се ожени за проститутка, за да изкупи по този начин собствената си вина и собствения си грях.

— Аз чета само „Дейли Експрес“ — заяви Луиза.

— Сегашната епоха не ни налага такива крайни мерки — продължи да философства Майкъл. — Аз изобщо не смятам да се женя. Ще изкупя вината си просто като си остана редник. Не е толкова трудно. В края на краищата като мене има цели осем милиона…

Майкъл и Луиза свърнаха в някаква странична улица, на която бомбите бяха улучили само една къща. Моряците се бяха вече отдалечили, като продължаваха циничната си песничка, и техните младежки гласове — хрипкави и свежи — звучаха все по-приглушено.

Въпреки внушителното си име клубът на съюзническите войски се намираше в едно сутеренно помещение, състоящо се от три малки стаи, чиито стени бяха украсени с прашни знаменца; една дълга дъска, забита на две бъчви, служеше за бар. Понякога тук човек можеше да намери еленови котлети, шотландска сьомга и бутилка бира, която съдържателката на заведението в стремежа си да угоди на своите американски клиенти държеше в голям ламаринен съд с лед. Тук французите можеха да намерят често пъти бутилка алжирско вино на пазарни цени. Почти всеки, който имаше нужда, можеше да получи кредит и момиче за леглото. Съдържателката поддържаше заведението заедно с четири-пет дами на около средна възраст, в чиито очи се четяха незадоволени желания и чиито съпрузи, изглежда, служеха в Осмата армия в Италия. Тия дами бяха нещо като доброволни помощнички без определена заплата и след работно време поднасяха „тайно“ спиртни напитки.

Когато Майкъл и Луиза влязоха в заведението, някой свиреше на пиано в задната стая. Двама английски сержанти пилоти пиеха мълчаливо до бара. Една девойка-капрал от спомагателния женски корпус се беше напила здраво и сега я водеха под мишница към банското помещение. До голяма маса един американски полковник на име Павоне, който приличаше на оперетен комик, държеше реч на четирима военни кореспонденти. Павоне бе роден в Бруклин, през тридесетте години беше държал цирк във Франция и в началото на войната бе служил във френската кавалерия; сега пушеше непрекъснато големи скъпи пури. В ъгъла, почти незабелязан от никого, седеше грамаден мургав французин, когото — така се твърдеше поне — английското разузнаване спускало с парашут два-три пъти месечно на френска земя; в този миг той дъвчеше усилено винени чаши — нещо обичайно за него, когато се напиваше нощем и изпадаше в тъжно настроение. В малката кухня, до задната стая, висок, пълен старши сержант от американската военна полиция, който поддържаше връзки с една от помощничките на съдържателната, си пържеше цял тиган с риба. На малка маса до кухнята се разиграваше игра на покер между един кореспондент и един двадесет и три годишен майор летец, който току-що се бе върнал от бомбардировка над Кил; Майкъл чу, че майорът каза: „Сто и петдесет лири“ и после намръщено написа дългова разписка, която сложи на средата на масата. „Приемам и също поставям сто и петдесет“ — рече партньорът му, който носеше формата на американски военен кореспондент, но — ако се съдеше по акцента — беше унгарец; после на свой ред написа разписка за горната сума и я пусна върху купчинката банкноти в средата на масата.

— Две уиски, моля — поръча Майкъл на английския младши капрал, който обслужваше бара винаги когато се намираше в отпуска в Лондон.

— Уискито се свърши, полковник — отговори капралът. Той беше останал без зъби и Майкъл реши, че от лошата войнишка храна венците му сигурно са в плачевно състояние.

— Тогава два джина.

Капралът, който бе препасал сива, изпоцапана престилка над грубата си военна униформа, ловко и внимателно наля две порции джин.

От съседната стая, където свиреха на пиано, долетяха несигурни мъжки гласове:

Баща ми е черноборсаджия,

а майка ми продава тайно джин,

сестра ми пък е проститутка

натрупахме така пари, амин!

Майкъл вдигна чашата си.

— Наздраве — обърна се той към Луиза.

Двамата пиха.

— Шест шилинга, полковник — подсети го капралът.

— Запишете ги в книгата — рече Майкъл. — Тая вечер съм в банкрут. Очаквам обаче голяма сума от Австралия. Там имам по-млад брат, майор от въздушните сили, който получава дневни и премии за всеки полет. Капралът старателно записа името на Майкъл в една омазнена книга, после отвори две бутилки топла бира за сержантите летци, които, чули песничката от съседната стая, тръгнаха лениво нататък с чаши в ръце.

— Искам да се обърна към вас от името на генерал дьо Гол — обади се французинът, който за миг бе престанал да дъвче винени чаши. — Моля всички присъстващи да станат в чест на генерал Шарл дьо Гол, водач на Франция и френската армия.

Всички станаха с безразличен израз в чест на френския генерал.

— Драги приятели — рече французинът високо със силен руски акцент, — аз не вярвам онова, което пишат във вестниците. Аз мразя всички вестници и журналисти. — Той погледна гневно четиримата кореспонденти, които седяха около полковник Павоне. — Генерал Шарл дьо Гол е демократ и човек с чест. — След тия думи той седна и се вгледа с помътен поглед в половината дузина чаши, които бе успял да натроши.

Всички седнаха на местата си. От задната стая долетяха отново високите гласове на английските летци:

Един ланкастър отлита от Рур

на път към брега на Блайти,

натъпкан с ужасно изплашен народ,

изплашен и проснат на голия под.

— Господа — разнесе се гласът на съдържателната, която досега спеше на стол до стената с провиснали от едното й ухо очила, — тая жена ми открадна шарфа! — Усмихвайки се към присъстващите, тя посочи американката от женския спомагателен корпус, която в този момент се връщаше от банското помещение, и отново заспа, като захърка високо.

— Онова, което ме привлича най-много в тоя бар — рече Майкъл, — е духът на сънлива стара Англия, който тук се чувства особено силно. Крикет, чай в градинката, на викария, музиката на Делиус.

В заведението влезе снажен генерал от снабдителните служби, който току-що бе пристигнал от Вашингтон. На ръката му бе увиснала едра млада жена с дълги зъби и развят черен воал. По петите на генерала вървеше някакъв пиян капитан с внушителни мустаци.

— О, драга моя мисис Маккимбър! — възкликна генералът с широка сърдечна усмивка, като се устреми към Луиза и я целуна. Жената с дългите зъби обсипа всички наоколо със съблазнителни усмивки. Очевидно не беше съвсем добре с очите, защото постоянно примигваше. По-късно Майкъл узна, че се нарича Кърни и че съпругът й, летец от въздушните сили, бил свален над Лондон през 1941 година.

— Генерал Рокланд — каза Луиза, — позволете ми да ви представя редника Уитикър. Той просто обожава генералите.

Рокланд му стисна ръката с такава сила, че едва не я строши, и Майкъл реши, че този човек сигурно някога бе играл ръгби в Уест Пойнт.^[46]

— Приятно ми е да се запозная с вас, млади човече — заяви генералът. — Видях ви на вечерята, когато се измъквахте с тази очарователна млада дама.

— Той настоява да си остане редник — обясни усмихнато Луиза. — Какво можем да направим от него?

— Ненавиждам професионалните редници — отсече генералът и капитанът, който стоеше зад него, кимна сериозно глава.

— И аз също — рече Майкъл. — С удоволствие бих станал лейтенант.

— Аз мразя и професионалните лейтенанти — каза Рокланд.

— В такъв случай, сър — пошегува се Майкъл, — ако желаете, бихте могли да ме направите подполковник.

— Може и да ви направя — отговори генералът, — може и да ви направя. Джими, запиши името на тоя човек.

Капитанът започна да рови из джобовете си и накрая измъкна една картичка с реклама за частни таксита.

— Фамилно име, чин, личен номер — машинално рече той.

След като получи необходимите сведения, капитанът прибра грижливо картичката във вътрешния си джоб. Когато закопчаваше куртката си, Майкъл забеляза, че той носи яркочервени тиранти.

Междувременно генералът бе приковал Луиза до стената в ъгъла и стоеше наведен към лицето й. Майкъл тръгна към тях, но дамата с дългите зъби му прегради пътя, като се усмихна любезно и примига.

— Ето визитката ми — рече тя и му подаде картичка от плътен картон; „Мисис Отили Менсъл Кърни — прочете той. — Риджънт 4027.“

— Всяка сутрин до единадесет часа съм вкъщи — добави Кърни и се усмихна двусмислено. После се обърна и с развят воал тръгна от маса на маса да раздава визитните си картички.

Майкъл си поръча един джин и тръгна към масата, където седеше полковник Павоне, заобиколен от военните кореспонденти, двама от които Майкъл познаваше лично.

— … след войната — ораторстваше Павоне — Франция ще тръгне наляво и нито ние, нито Англия, нито Русия ще можем да променим събитията. Седнете, Уитикър, ние пием уиски!

Майкъл допи джина си и седна при тях. Един от кореспондентите наля в чашата му четири пръста уиски.

— Аз се числя към гражданската администрация — продължи Павоне — и не знам къде ще ме изпратят. Но да ви кажа откровено, ако ме прехвърлят във Франция, това ще бъде наистина комично. Французите управляват страната си от сто и петдесет години и просто ще се изсмеят, ако някой американец намисли да ги посъветва например къде да поставят водосточните тръби на кметството си.

— Залагам петстотин лири — обади се унгарецът кореспондент от съседната маса.

— Приемам — отговори майорът от авиацията. Двамата написаха съответните разписки.

— Какво стана, Уитикър? — попита Павоне. — Нима генералът ви отне момичето?

— За краткосрочна аренда — отвърна Майкъл и погледна към бара, където генералът се смееше дрезгаво, притиснал Луиза.

— Привилегия на чина — закачи го Павоне.

— Генералът обожава младите жени — обади се един от кореспондентите.

— Този човек прекарал две седмици в Кайро и през това време успял да завърже връзки с четири момичета от Червения кръст. Когато се върнал във Вашингтон, бил награден с орден за бойни заслуги.

— Получихте ли от тия неща? — Павоне помаха визитната картичка на мисис Кърни.

— Това е един от най-скъпите ми сувенири — отговори сериозно Майкъл, като извади картичката.

— Тая жена — заяви Павоне — сигурно харчи огромни средства по печатниците.

— Баща й — намеси се друг кореспондент — е производител на бира. Имат купища пари.

„Не искам да постъпя в авиацията, — запяха английските летци от съседната стая, — не искам да воювам. Предпочитам из баровете на Пикадили да се шляя и с парите на знатните дами да си погуляя…“

Вън завиха сирените за въздушна тревога.

— Фриц започва да става много разточителен — рече един от кореспондентите. — Вчера написах статия, в която недвусмислено доказах, че луфтвафето вече не съществува. Събрах всички публикувани данни за унищожените от американската и английската авиация противникови самолетни заводи, изчислих броя на свалените при нападения немски изтребители и дойдох до извода, че германците разполагат с минус сто шестдесет и осем процента от предишната си въздушна мощ. Статията ми излезе три хиляди думи.

— Боите ли се от въздушни нападения? — обърна се към Майкъл един тлъст кореспондент на име Ахърн. Той имаше много сериозен вид и лице на петна от злоупотреба с алкохол. — Не ви питам случайно — обясни Ахърн. — Искам да пратя на „Колиърз“ голяма статия по въпроса за страха и сега събирам данни. Страхът е основният и общ знаменател за всички, които участват в тая война, независимо от коя страна се бият, и ще бъде интересно да се изследва същността му.

— Хм — започна Майкъл, — чакайте да видя…

— Колкото до мене — Ахърн се наведе към него със сериозно лице и го лъхна с тежкия си, вонящ на алкохол дъх, — когато се страхувам, започвам да се потя и виждам нещата по-ясно и с по-големи подробности. Помня, бях на борда на един военен кораб — името му все още не мога да открия, — недалеч от Гуадалканал, когато внезапно над нас се изви японски самолет, спусна се на десетина стъпки височина и се насочи право към оръдейната кула, където в тоя момент бях застанал. Обърнах неволно глава и зърнах до себе си един матрос, когото познавах от три седмици и често бях виждал съблечен. И ето, в тоя миг открих нещо, което не бях забелязал преди. На дясното му рамо с виолетово мастило беше татуиран висящ катинар с обвита в зелени лозови листа дръжка; над него пък с червен туш беше написано на латински: Amor omnia vincit^[47]. Спомням си тая татуировка съвсем ясно и ако желаете, ще ви я възпроизведа с всички подробности тук на покривката на масата. А сега да се върнем към вас — как виждате нещата, когато се намирате в смъртна опасност: по-ясно или по-зле?

— Как да ви кажа — започна пак Майкъл, — не ми се е случвало…

— Да, в такива моменти и дишането ми се затруднява — рече Ахърн, като го гледаше втренчено. — Сякаш се намирам в самолет на голяма височина сред силно разреден въздух без кислородна маска на лицето. — Неочаквано той обърна глава и помоли някого: — Подай ми, ако обичаш, уискито.

— Войната не ме интересува много — казваше в тоя миг Павоне. Някъде в далечината закашляха оръдия, обявявайки, че нападението започва. — По сърце аз съм цивилен, макар че съм във военна униформа. Повече ме интересува мирът, който ще се установи след края на военните действия…

Германците бяха вече над главите им и оръдията зареваха. Самолетите, изглежда, се движеха единично или на двойки и се спускаха ниско над улиците. В това време мисис Кърни връчи картичката си на старшия военен полицай, който тъкмо излизаше от кухнята с пържената риба.

— Изходът на войната — продължаваше Павоне — е предрешен. Ето защо тя не ме интересува. В момента, в който чух за японското нападение над Пърл Харбър, разбрах, че ще победим…

„О, какво чудесно утро — пееше един американец при пианото, — какъв чудесен ден, сякаш всичко днес е създадено за мен…“

— Америка не може да загуби войната — философстваше Павоне. — Това го знаете и вие, зная го и аз, а днес вече го знаят и японци, и германци. Повтарям — той направи комична гримаса и смукна продължително от пурата си, — войната не ме интересува. Интересува ме мирът, защото тоя въпрос остава все още неизяснен.

Влязоха двама поляци капитани със своите твърди, островърхи шапки, които винаги напомняха на Майкъл за телени мрежи и шпори, и със студени неодобрителни лица се отправиха към бара.

— Светът — ораторстваше Павоне — ще отиде наляво. Целият свят освен Америка. Не защото хората четат Карл Маркс или защото Русия ще прати свои агитатори, а понеже след края на войната това ще бъде единственият път, по който народите ще могат да тръгнат. Дотогава всички други пътища вече ще са били опитани и намерени за негодни. Боя се, че Америка ще се окаже изолирана, изостанала, намразена от всички и ние ще живеем като стари моми в самотна къща сред гората, които заключват здраво вратите, надзъртат под креватите, защото са зашили парите си в дюшека, и не могат да заспят, понеже всеки път, когато подухне вятър и подът изскърца, мислят, че идат убийци, за да им отнемат живота и да ги ограбят.

Унгарецът кореспондент се приближи до масата им, за да напълни водната си чаша с уиски.

— Аз имам своя собствена теория по този въпрос — заяви той, — която след време ще публикувам в „Лайф“. „Как да спасим капиталистическата система в Америка“, от Ласло Шигли. — Една батарея, разположена вероятно в Грийн Парк, откри яростен огън и унгарецът отпи от уискито си, поглеждайки укорно към тавана. „Направлявана система на демокрация“ — продължи той, когато гърмежите постихнаха. — Погледнете наоколо… — Ласло Шигли направи широко движение с ръка. — Какво виждаме? Небивало благосъстояние. Всеки, който иска да работи, може да намери хубава работа. Жени, на които в нормални времена не биха поверили дори да мият биберони, днес изработват прецизни инструменти и получават по осемдесет и седем долара седмично. Полицаите от охранителната служба по Мисисипи, които в мирни дни получаваха по хиляда и сто долара годишно, сега са полковници и започват военната си служба с шестстотин и двайсет долара на месец. Колежани, които са били материално бреме на семействата си, са вече майори от въздушните сили с петстотин и седемдесет долара заплата. Фабрики и заводи работят денонощно, безработица няма, всички ядат повече месо, ходят по-често на кино и се любят повече от всеки друг път. Всички са жизнени, щастливи и в чудесно физическо състояние… Кой е изворът на всички тия положителни неща? Войната! Но — ще кажете вие — войната не може да трае вечно. Уви, това е вярно. В края на краищата германците ще ни измамят, като капитулират и ние пак ще се върнем в задушните фабрики, пак ще има безработица, ниски надници и упадък. Това положение може да се избегне по два начина: като заставим немците да воюват безкрайно — нещо, на което едва ли можем да разчитаме — или… — Шигли отпи голяма глътка от чашата си и се усмихна широко — или като си даваме вид, че войната все още продължава. Ще оставим заводите да работят както преди, ще пускаме петдесет хиляди самолета годишно, като плащаме по два долара и половина на час на всеки, който е годен да държи в ръката си френски ключ, ще продължим да произвеждаме танкове по сто хиляди долара парчето, ще строим пак самолетоносачи на стойност по седем милиона долара. — Но — ще възразите вие — в такъв случай ще се стигне до свръхпроизводство. Системата „Шигли“ обаче е предвидила всичко! В момента германците и японците поглъщат изцяло нашето производство и не допускат да задръстим пазарите си. Свалят самолетите ни, потопяват самолетоносачите ни, разкъсват униформите ни. В бъдеще този въпрос ще се разрешава много лесно. Как? Като станем германци и японци за самите себе си. Всеки месец ще събираме на куп необходимия брой самолети, танкове и самолетоносачи. И какво ще направим с тях? — Унгарецът огледа с горд и пиянски поглед слушателите си? — Ще ги потопим всички в океана и веднага ще поръчаме нови. А сега — продължи той съвсем сериозно — идваме до най-деликатния пункт, до въпроса с хората. Свръхпроизводството на стоки, казваме ние, не е неразрешим проблем. Но поставим ли въпроса за свръхпроизводството на хора, така да се каже, стъпваме на много опасна почва. Сега за сега ние се избавяме всеки месец от сто хиляди, от двеста хиляди души — За съжаление не разполагам с точни цифри. В мирно време обаче унищожението на толкова хора ще предизвика известни възражения, дори ако това ни помогне да поддържаме икономиката си на най-високо ниво. Организации ще протестират, църквата ще надигне глас и даже самият аз предвиждам значителни затруднения. Не — казвам аз, — нека бъдем човечни, нека помним, че сме цивилизовани същества. Не, няма защо да избивате всички тия хора. Чисто и просто дръжте ги във войската! Плащайте им заплатата, повишавайте ги, награждавайте генералите, давайте издръжка на жените им, но не ги оставяйте в Америка. Пращайте ги начело с подбрани водачи на големи групи от една държава в друга. Те ще насаждат дух на добра воля, ще носят със себе си благосъстояние, ще харчат в чужбина големи суми американски пари, ще оплодяват самотни чужденки със здравите семена на демократичния Нов свят, ще представляват ценен пример на жизненост и целенасоченост за местното мъжко население. И, което е най-важното, няма да нокаутират работната ръка в Щатите. От време на време ще се позволява на групи войници да се демобилизират и да се приберат в родината. Тук те ще се върнат към предишния си живот, при своите жени и тъщи, при своите цивилни работодатели. И скоро ще схванат, че са извършили голяма глупост. Тогава ще поискат да постъпят отново във войската. Но ние ще приемаме обратно само най-добрите. В края на краищата само десет-дванадесет милиона най-добри измежду най-добрите американци ще обикалят света! В Америка ще оставим по-инертните, по-глупавите, които няма да конкурират така настървено местното население, и по този начин нервното напрежение, от което се оплакваме толкова много в Щатите, постепенно ще спадне и след време напълно ще изчезне…

Вън, някъде отвисоко, се разнесе остро свистене, което премина в оглушителен, ужасен и сърцераздирателен писък, извиращ от тъмнината, сякаш някакъв разнебитен от буря влак летеше бясно към хората в бара. В следващия миг всички се намериха на пода.

Експлозията заглуши ушите им. Подът се разлюля. Разнесе се звън от стотици счупени стъкла. Лампите примигаха и преди да изгаснат Майкъл забеляза как заспалата съдържателка на бара се плъзна от стола на пода с разлюлени на ухото си очила. Трясъкът прииждаше на вълни, които постепенно затихваха, като рушеше здания, разбиваше стени и запращаше парчета тухли в стаи и дворове. Пианото в задното помещение прогърмя, сякаш десетина души бяха ударили едновременно клавишите.

— Залагам петстотин — долетя гласът на унгареца някъде от пода и Майкъл се разсмя, разбрал, че е останал жив и че заведението не е улучено.

Лампите отново замигаха. Всички станаха. Някой вдигна съдържателката, която продължаваше да спи, и я сложи на стола й. Тя отвори очи и се загледа мрачно пред себе си.

— Трябва да си истински мошеник — промърмори тя, — за да задигнеш шарфа на една стара жена, докато спи — После отново затвори очи.

— Дявол да го вземе, разлял съм уискито си — изруга унгарецът и напълни чашата си.

— Ето — обърна се Ахърн към Майкъл, — вижте как ужасно се потя!

Майкъл погледна към другия край на бара. Генералът успокояваше Луиза, като я държеше през раменете и я потупваше нежно по гърба.

— Хайде, хайде, момиченце — мърмореше той.

— Стига, генерале — усмихна се студено Луиза. — Битката се свърши. Пуснете ме вече.

Унгарецът се поклони и почти без да залита се върна при масата, където го чакаше майорът от въздушните войски. Седна, написа разписка за хиляда лири и размеси три пъти картите.

След момент се разнесе продължителният и трептящ вой на сирената — въздушното нападение беше свършило.

И тъкмо в този миг Майкъл започна да трепери. Сграбчи с две ръце седалката на стола си и стисна челюсти, но зъбите му продължаваха да тракат. Погледна към Павоне, който палеше загасналата си пура, и му се усмихна пресилено.

— Уитикър — рече Павоне, — с какво, по дяволите, се занимавате в армията? Когато и да ви срещна, вие винаги се въртите край някакъв бар.

— С нищо особено, полковник — отвърна Майкъл и веднага млъкна, защото чувстваше, че ако каже още една дума, зъбите му отново ще затракат.

— Говорите ли френски?

— Малко.

— Карате ли кола?

— Да, сър.

— Бихте ли искали да работите за мен?

— Да, сър — отговори Майкъл просто защото Павоне беше старши по чин.

— Добре, добре — рече Павоне. — Човекът, който работеше за мен, ще бъде изправен пред военен съд за перверзни деяния и предполагам, че ще го осъдят.

— Разбирам, сър.

— Обадете ми се по телефона след две седмици — каза Павоне. — Може да се намери нещо интересно за вас.

— Благодаря, сър.

— Пушите ли пури?

— Да, сър.

— Ето. — Павоне му подаде три пури и Майкъл ги взе. — Не зная защо, но ми се струва, че имате интелигентен поглед.

— Благодаря.

Павоне отправи очи към генерал Рокланд.

— По-добре вървете там, докато генералът не е похитил момичето ви добави той.

Майкъл прибра пурите. Пръстите му трепереха, сякаш през тях минаваше електрически ток, и едва успя да закопчее джоба си.

— Продължавам да се потя — обади се Ахърн, докато Майкъл ставаше от стола си, — но виждам всичко необикновено ясно.

Майкъл застана почтително, но с решителност до генерала и се изкашля дискретно.

— Моля да ме извините, сър — рече той, — но трябва вече да отведа дамата вкъщи. Обещах на майка й да я върна до полунощ.

— Нима майка ви е в Лондон? — обърна се Рокланд към Луиза.

— Не — отвърна тя. — Но редникът Уитикър я познава още от Сент Луис.

Генералът се разсмя гръмогласно и добродушно.

— Разбирам, че е вече време да си вървя — заяви той. — Майка й! Ето нещо ново. — Той тупна здраво Майкъл по рамото и добави: — Желая ти щастие, синко, радвам се, че се запознах с тебе. — После се огледа и попита: — Къде е Отили? Нима и тука раздава визитните си картички?

И последван от мустакатия капитан, тръгна да търси мисис Кърни, която вече беше сварила да се затвори в банята с един от сержантите летци.

Луиза се усмихна на Майкъл.

— Забавлява ли се? — попита я той.

— Чудесно — отвърна Луиза. — Генералът успя да падне точно върху мене, когато бомбата избухна. Помислих дори, че възнамерява да прекара цялото лято в това положение. Тръгваме ли?

— Да вървим.

Той я хвана под ръка и излязоха.

— Залагам петстотин! — долетя гласът на унгареца, когато вратата се затваряше зад тях.

 

 

Въздухът беше наситен с тежък, непоносим мирис на дим. Майкъл се спря, чувствайки, че нервите му отново настръхват и челюстите му се схващат, и едва се сдържа да не изтича обратно в бара. След момент обаче успя да се овладее и поведе Луиза надолу по тъмната задимена улица.

Откъм Сент Джеймс Стрийт долетя звън на строшено стъкло, а през гъстия пушек се провираха оранжеви огнени езици и се чуваше някакъв странен, глух бълбукащ звук. Двамата завиха зад ъгъла и погледнаха към двореца. Улицата беше осеяна с милиони стъклени кристалчета, в които се отразяваха трептящи червеникави пламъци. Пред двореца се бе образувало малко езерце, чиято повърхност сякаш гореше от сиянието на пожара. Бълбукащият звук идеше от линейките и пожарникарските коли, които се движеха из водата на втора скорост. Без да си кажат нещо, Майкъл и Луиза тръгнаха бързо към мястото, дето бе паднала бомбата; под краката им непрекъснато хрущяха стъкла, сякаш се движеха по замръзнала поляна.

Бомбата беше улучила една малка кола пред самия дворец, която лежеше сега до някаква стена, смазана и раздробена, сякаш бе минала през гигантска преса. От шофьора и пътниците нямаше никаква следа; само край десния тротоар един старец старателно смиташе на купчинка нещо и може би това нещо беше единственото, което бе останало от тях. Недалеч се търкаляше съвсем запазена дамска барета в тъмносин цвят.

Къщите срещу двореца бяха оцелели, макар че фасадите им бяха рухнали на улицата. В нощната тъмнина се открояваха познати и печални картини: подредени стаи, сервирани маси, разстлани постели и часовници; които продължаваха да работят — експлозията беше отрязала като с нож предните стени. „Ето нещо, към което винаги се стремят в театъра — помисли си Майкъл, — да отрежат четвъртата стена, за да надникнат в живота на хората вътре.“

От полуразрушените постройки не идваше никакъв звук и Майкъл, без да знае защо, си помисли, че от бомбите не са пострадали много хора. Наблизо имаше множество дълбоки скривалища и навярно обитателите бяха проявили достатъчно благоразумие да се приютят в тях.

Но по всичко личеше, никой не полага усилия да спаси нещастниците, които може би бяха останали в разнебитените здания. Пожарникарите сновяха равномерно напред-назад и разплискваха водата, която струеше от разрушения водопровод. Работниците от противовъздушната защита обикаляха унило и безмълвно из развалините. И това беше всичко.

До стената на двореца — там, където се намираха будките на часовите, които крачеха нагоре-надолу и отдаваха чест като комични дървени кукли още щом зърваха офицер — сега нямаше нищо. Майкъл знаеше добре, че тия часови нямаха право да напускат поста си и сигурно бяха останали на мястото си — спокойни в своите разкошни униформи, образци на войни от стари времена, — за да посрещнат свистящата бомба и да умрат твърдо в момента, когато стъклата зад гърба им са се превърнали на прах, а старият часовник на кулата, изтръгнат от леговището си, е увиснал печално на своите пружини. И в същата минута той, Майкъл, беше седял с чаша в ръка на сто крачки оттука, усмихнат и заслушан в унгареца, който обясняваше своята направлявана система на демокрация! И пак по това време горе в небето едно момче е седяло настръхнало в своята мятаща се машина, заслепено от прожекторите, увиснало над разлюляния от бляскавите експлозии Лондон, заплашено от смъртоносния танц, който Темза, сградите на парламента, Хайд Парк и Мраморната арка са играли около него, застрашено от тракащите по крилата на самолета куршуми. Присвито в кабинката си, момчето е надничало разтреперано надолу, натискайки накрая бутона, който немците употребяват, за да избиват англичани, и бомбата е полетяла, за да унищожи и колата, и момичето с баретата, и къщите, останали невредими цели сто години, и часовите, чието поделение е било освободено от други задължения и удостоено с честта да пази двореца, където Уелският принц някога беше уреждал своите строго интимни прословути забави. Но ако момчето бе натиснало бутона половин секунда по-рано или половин секунда по-късно, ако в оня миг самолетът му не е подскочил наляво от някой неочакван взрив, ако прожекторите не са ослепили пилота секунда по-рано, ако, ако, ако… тогава той, Майкъл, щеше да лежи сега плувнал в кръвта си сред развалините на съюзническия бар, а часовите биха били живи, момичето с баретата би било живо, къщите все още биха стояли непокътнати, а часовникът би продължил да работи.

Майкъл съзнаваше колко банални са всички тия разсъждения за войната, за фаталността на това „ако“, но просто не можеше да се отърси от тях, да не мисли за оная случайност, която позволява на хората да доживеят нов ден, за да ги изправи пред следното „ако“.

— Хайде, мили — обади се Луиза. Майкъл откри, че младата жена трепери и се изненада, защото тя бе винаги така сдържана и хладнокръвна. — Тук не можем с нищо да помогнем. Да си вървим вкъщи.

Обърнаха се и се отдалечиха, без да разменят дума. Зад тях пожарникарите най-после бяха успели да се доберат до някакъв кран и струята, която бликаше от повредения водопровод, започна да намалява, докато накрая секна напълно. Тъмната вода на езерцето пред двореца се успокои.

 

 

Много други събития се случиха през този ден в Лондон.

Един генерал-майор, който току-що бе получил плана за нахлуване във Франция, поиска още една пехотна дивизия за десанта през първите два дена.

Един пилот на спитфайър, който бе направил две последователни излитания и беше свалил шест неприятелски самолета, бе отстранен от служба поради пиянство и се застреля в спалнята на майка си.

Започнаха репетициите на един нов балет, в който героят трябваше да пропълзи по корем цялата сцена, за да символизира подсъзнателен порив на страст.

На едно музикално ревю артистката, с цилиндър на глава и черни копринени чорапи на краката, пя: „Когато светлините блеснат отново, ще се напия до забрава“ и цялата публика — три четвърти от която бяха американци — запя заедно с нея.

Един майор от снабдителните служби, който в продължение на две години бе работил без отдих по шестнадесет часа на ден, получи перфорация на язва в кабинета си на Гроувнър Скуеър. Това се случи тъкмо в момента, когато той разтваряше донесение с надпис „секретно“, с което му съобщаваха, че един параход „Либърти“ на път към Саутхамптън се разцепил на две в океана по време на буря и потънал заедно със сто и двадесет тона 1,05-милиметрови снаряди.

Един пилот на бомбардировач „B-17“ родом от щата Юта, обявен три месеца преди това за убит над Лориан, се появи в „Кларидж“ ухилен до уши, със запас от четиридесет френски думи и поиска да му дадат най-хубавия апартамент в хотела. В продължение на двадесет минути той позвъни на шестнадесет души, използвайки бележника си, от който не се разделяше нито за секунда.

Един двадесетгодишен фермер от Канзас прекара осем часа в басейн плувайки под студената вода, за да може в деня на десанта да хвърли във въздуха всички преграждения край европейския бряг.

В камарата на общините министърът на вътрешните работи бе запитан защо обвинените в изнасилване американски войници се съдят от американски военни съдилища и се качват на бесилката, когато английските закони не предвиждат смъртно наказание за такова деяние и когато престъплението, извършено спрямо английски граждани на територия, която се намира под суверенитета на краля, би трябвало да се разглежда от граждански съд.

Един доктор по философия от Хайделбергския университет, понастоящем редник в инженерните войски на негово величество, загуби цял ден, за да покрива брезенти с водонепромокаем шеллак. По време на обяда докторът цитира извадки от съчиненията на Шпенглер и Кант пред един свой колега и уточни с един от новите войници личните си записки за концентрационния лагер в Дахау.

Около пладне прислужничката в една сграда с мебелирани квартири под наем в Челси усети, че от една стая излиза мирис на газ. Девойката отвори вратата и откри на кревата преплетените голи тела на американски сержант и млада англичанка. И двамата бяха вече мъртви. Преди да легнат, влюбените оставили отворен крана на газовата печка. Оказа се, че съпругът на англичанката бил в Индия, а жената на сержанта в щата Монтана. По-късно американското командване съобщи на съпругата, че мъжът й починал от сърдечен удар. Той беше на двадесет и една години.

Един лейтенант от бреговата охрана обядва в клуба си и се отправи към базата си, където се качи на своя либърейтър и отлетя на обичайния обход срещу неприятелски подводници. Самолетът се издигна във въздуха, взе курс към юг по посока на Бискайския залив и въобще не се завърна.

Един войник от противовъздушната отбрана успя да спаси седемгодишно чернокосо момиченце, затрупано в избата осем дни преди това.

Един капрал от американската армия, който минаваше по Гроувнър Скуеър на път към стола си, отдаде чест сто и единадесет пъти.

Един шотландец от групите за обезвреждане на неексплодирали бомби се промъкна предпазливо между две железни греди и отвинти запалката на еднотонна мина, която беше паднала предишната нощ и която издаваше особен часовников звук.

Един двадесет и пет годишен американски поет, сега сержант в инженерните войски, който се намираше на тридневен отпуск в Лондон, посети Уестминстърското абатство и откри, че за тленните останки на неизвестни аристократи е отделено повече място, отколкото за всичките покойни поети, начело с Кийтс, Байрон и Шели; тогава той реши, че ако Уестминстърското абатство се намираше във Вашингтон, в него навярно също щяха да почиват повече хора от типа на Гулд и Харимън, отколкото хора като Уитман и Торо^[48].

През този ден хиляда и двеста пъти беше повторен един виц за американците, който гласеше: „Какво е лошото на американците? — Нищо. Лошото е само, че са прекалено добре платени, прекалено охранени, прекалено хубаво облечени, прекалено сексуални и че останаха прекалено дълго тук, в Англия!“

Майката на три невръстни деца, чийто баща през това време лежеше свит в окопите някъде на юг от Анцио, обстрелван от германски миномети, вися един час и четиридесет и пет минути на опашка и се върна вкъщи с… един фунт костелива риба. Тя погледна рожбите си и реши да ги убие, но след малко се разколеба и им приготви супа от мършавата риба, прибавяйки един картоф и щипка соево брашно.

Един комитет, съставен от висши офицери от двете армии, се събра на заседание, за да обсъди въпроса за създаване на филм за десанта в Европа, с който трябваше да се изобрази сътрудничеството между участващите във военните операции бойни части. Представителят на английските въздушни сили се скара с представителя на английските сухопътни войски, представителят на Осмата въздушна армия се скара с представителя на американската военноморска флота, представителят на американските снабдителни части се разбесня срещу английския офицер, който представляваше бреговата охрана; накрая беше решено въпросът да се отнесе до по-висша инстанция.

По пладне можеше да се види как в пространството между противовъздушните скривалища и няколко хилави дървета на Бъркли Скуеър се обучават на бой с нож група английски чиновници, докато останалите им колеги мръзнеха на близките съседни скамейки под оскъдните слънчеви лъчи и ядяха обеда си.

Един английски комитет завърши подробния си доклад, в който се доказваше, че американските дневни бомбардировки представляват всъщност неоправдано разточителство.

По ъглите на улиците се появиха колички с първите нарциси; край тях с умиление се спираха изтощени, зле облечени хора и купуваха букетчета от тия нежни цветя, които отнасяха стеснително в канцелариите или домовете си.

На обедния концерт в Националната галерия едно трио изпълни творби от Шуберт, Уолтън и Бах.

Близо до Уайтчапъл събориха за огрев една дървена ограда, на която през 1942 година някой бе написал с големи бели букви: „Открийте веднага втория фронт!“

В устието на Темза, недалеч от индийските докове, един моряк от търговската флота от Сиатъл се обърна с молба към всевишния да уреди тая нощ въздушна бомбардировка, защото получаваше премия при всяко нападение върху кораба му; човекът се нуждаеше от пари, понеже след два месеца жена му очакваше ново дете.

През същия ден… четири милиона хора влязоха в кантори, заводи и складове и работиха упорито, със спокойна методичност, спирайки само за чаша чай в десет часа сутринта и в четири следобед, те събираха и изваждаха цифри, извършваха поправки, полираха, монтираха и шиха, пренасяха и сортираха материали, печатаха и подреждаха картотеки, печелеха и губеха пари. Всички те работеха спокойно, смислено и сръчно и с това ядосваха американците, които влизаха в допир с тях. По-късно те се прибраха в домовете си и някои от тях загинаха в нощната бомбардировка по същия спокоен, смислен и достоен начин.

 

 

Четири дена след премиерата на „Хамлет“ Майкъл бе призован в канцеларията на специалната рота, към която бе зачислен на храна и квартира, и получи заповед да се яви в пункта за попълване на пехотните части в Личфийлд. Дадоха му два часа да стегне багажа си.