Ъруин Шоу
Младите лъвове (3)

Глава трета

На западното крайбрежие на Америка, в приморския град Санта Моника с неговите равни и плъзнали по всички посоки улици и одрипавели палми, старата година завършваше своя живот сред мека сива мъгла, полегнала над маслиненозелената повърхност на океана, над разпенения прибой, който се разбиваше върху мокрия плаж, над затворените през зимата павилиони за кренвирши, над вилите на кинозвездите и над безлюдния крайбрежен път, водещ към Мексико и Орегон.

Улиците на града бяха пусти, изоставени на мъглата, сякаш Новата година представляваше някакво обществено бедствие и всички жители бяха решили да седят благоразумно в домовете си, докато опасността премине. Тук-таме през влажната пелена мъждукаха светлинки; тук-таме мъглата беше озарена от оная светлина, която бе станала символ на нощния живот на американските градове — яркочервената светлина на неоновите реклами и фирми над ресторанти, кафенета, хотели и гаражи. Сега в тихата и печална нощ тая светлина правеше тягостно впечатление, сякаш даваше възможност на човечеството да надзърне през пълзящата мъгла към своето последно пристанище — мрачно и бездънно, озарено от кървавочервени краски.

Неоновата фирма над хотел „Морски изглед“, от който никога — дори в най-ясни дни — не се виждаше морето, обагряше тънката мъгла, която пълзеше пред прозореца на Ноа, в мъртвешки безрадостен тон. Неонът се промъкваше в тъмната стая и се катереше по влажните варосани стени и по окачената над леглото литография с изглед на Йосемитския водопад. Червеникави петна играеха по възглавницата и по лицето на заспалия старец, бащата на Ноа, осветявайки големия граблив нос с широки ноздри, дълбоко хлътналите очи, високото изпъкнало чело, разкошната грива от бяла коса, величествените мустаци и испанската брадичка, която сякаш беше взета от лицето на някой американски полковник от каубойски филм — тъй комична и не на място у този евреин, умиращ в хотелската стая.

Ноа искаше да почете, но не се решаваше: светлината можеше да събуди баща му. Той се опита да поспи на единствения стол, но за това му пречеше тежкото дишане на болния — хрипкаво и неспокойно. Лекарят и жената, която баща му отпрати в навечерието на Рождество, оная вдовица — как се наричаше? — да, Мортън, бяха му съобщили, че Джейкъб умира, обаче Ноа не им повярва. Той бе пристигнал след телеграмата, която мисис Мортън по искане на стареца му беше пратила в Чикаго. За да си купи билет за автобуса, трябваше да продаде палтото, пишещата машина и големия стар куфар. Той се вълнуваше много, през целия път ни веднъж не слезе от автобуса и в Санта Моника пристигна страшно уморен и замаян, но тъкмо навреме, за да присъства на трогателната сцена.

Джейкъб вчеса косата си, сложи брадата си в ред и седна на леглото в позата на Йов по време на спор с бога. После целуна мисис Мортън, която минаваше петдесетте години, и я отпрати, заявявайки с гръмовития си театрален глас: „Аз искам да умра в ръцете на сина си. Искам да умра сред евреи. А сега прощавай…“

Ноа за първи път чуваше, че мисис Мортън не е еврейка. Всичко това приличаше на сцена от второто действие на староеврейска пиеса в театъра на Второ авеню в Ню Йорк; мисис Мортън се разплака, но Джейкъб остана неумолим и тя трябваше да си отиде. По настояване на омъжената й дъщеря неутешимата вдовица замина за дома си в Сан Франциско. Ноа остана самичък с баща си в тая малка стая с единствено легло в евтиния хотел на страничната уличка, която се намираше на половин миля от океана. Лекарят идваше всяка сутрин по за няколко минути. Освен него Ноа не виждаше никого — впрочем той и не познаваше други хора в града. Джейкъб настояваше синът му да стои непрекъснато при него и Ноа спеше на пода близо до прозореца на неудобен дюшек, който съдържателят на хотела му беше дал с голяма неохота.

Ноа се заслуша в тежкото мъчително дишане на баща си, което се разнасяше в пропитата с дъха на лекарства стая. За момент му се стори, че старецът е буден и нарочно диша така, като предполагаше навярно, че щом му предстои да се пресели на оня свят, всеки негов дъх трябва да напомня за близкия му край. Ноа погледна хубавата патриархална глава на Джейкъб върху възглавницата, до която на нощното шкафче проблясваха слабо цяла редица шишенца с лекарства. Той отново почувства, че се дразни и от щръкналите рунтави вежди, и от вълнистата, театрално разрешена остра коса, която според него баща му обезцветяваше тайно, и от внушителната бяла брада, и от мършавото му аскетично лице. „Защо — мислеше си гневно Ноа — иска толкова много да прилича на юдейски цар, изпратен в Калифорния със специално послание? Друго би било, ако беше водил праведен живот.“ През своето дълго и бурно съществуване Джейкъб постоянно се опитваше да играе ролята на Мойсей, който слиза от Синай с каменните скрижали в ръце, но това изглеждаше само като лоша шега на всички ония, които помнеха с колко жени беше имал връзки и които знаеха всичките му фалити, вечните му неплатени дългове и безбройните му кредитори, пръснати между Одеса и Хонолулу.

— Побързай, о боже — продума Джейкъб, отваряйки очи, — побързай, господи, да ме прибереш. Подай ми ръка за помощ…

Това беше друг навик на стареца, който винаги дразнеше Ноа. Джейкъб знаеше библията наизуст и на староеврейски, и на английски, макар че беше пълен безбожник, и винаги изпъстряше словото си с дълги и цветисти библейски цитати.

— Освободи ме, о мой господи, от ръцете на порочния, от ръцете на неправедния и жесток човек! — Джейкъб се обърна към стената и отново затвори очи.

Ноа стана, приближи се до леглото и още по-плътно загърна баща си с одеялата. Но Джейкъб сякаш не усети това. Ноа го погледа известно време, заслушан в мъчителното му дишане, и се отдалечи от леглото. Разтвори прозореца и помириса влажната, напоена с острия дъх на океана мъгла. Между двете редици палми долу на улицата профуча някаква кола и след миг празничният звук на клаксона й заглъхна в мрака.

„Какво място — помисли си неволно Ноа. — Как могат тия хора да посрещат Новата година на такова място!“ Той потръпна леко от студа, но остави прозореца отворен. Ноа работеше като чиновник за поръчки в една от експедиторските фирми в Чикаго и сега си признаваше честно, че се бе зарадвал от възможността да дойде в Калифорния, макар и за да погребе баща си. Залят от слънце бряг, напечени плажове, овощни градини, в които дърветата се къпят в ярка слънчева светлина, хубави момичета… Огледа стаята и се усмихна кисело. От цяла седмица вече валеше дъжд, а баща му удължаваше до безкрайност играта със смъртта. Ноа беше оставал само със седем долара и току-що бе открил, че кредиторите са сложили запор върху фотоателието на баща му. В най-добрия случай дори ако успеят да разпродадат всичко на най-високи цени, те можеха да получат само по тридесет цента за долар. Ноа ходи до малкото заключено ателие, недалеч от брега, и успя да надникне през стъклената врата. Баща му се бе специализирал в художествен ретуш на портрети на млади жени, които той разкрасяваше с щедра ръка. През мръсното прашно стъкло към Ноа гледаха премрежените очи на безброй местни хубавици в кадифени тоалети и с ярко осветени лица. Подобни ателиета Джейкъб постоянно откриваше ту в единия, ту в другия край на страната и със своята професия успя да закара преждевременно в гроба майката на Ноа. Такива ателиета се отваряха за сезона в разнебитени сгради, работеха някак си по няколко месеца и после собственикът им изчезваше, оставяйки зад себе си две-три подправени и разкъсани сметководни книги, множество неплатени сметки и купища жълтеещи фотографии и рекламни обяви, които накрая се изгаряха в задния двор от новия наемател.

През своя живот Джейкъб бе сменил много професии: търгуваше с места за гробове и препарати против забременяване, с недвижими имоти и светено вино, със стари мебели, със сватбени тоалети; по едно време събираше реклами, а веднъж дори държеше магазинче за корабни принадлежности в балтиморското пристанище. Но ни една от тия професии не му даде възможност да припечели добре. Все пак благодарение на цветистия си сладкодумен език, с който сипеше библейски цитати, благодарение на старомодното си красноречие, на хубавото си лице и на своята неизчерпаема жизненост той винаги успяваше да намери жени и те винаги попълваха разликата между онова, което печелеше със собствени усилия в борбата за насъщния, и това, което му бе нужно, за да живее. Ноа беше единственото му дете и това дете трябваше да води скитнически и нередовен живот. Той често оставаше самичък и ту прекарваше по цели месеци при далечни роднини, ту — самотен и преследван — в евтини възпитателно-изправители школи.

— Езичниците изгарят в пещта моя брат Израел…

Ноа въздъхна и затвори прозореца. Джейкъб лежеше съвсем неподвижен, втренчил очи в тавана. Ноа запали единствената лампа, която той беше покрил с розова, на места вече опърлена хартия, и в пропитата с дъх на лекарства стая се разнесе слаб мирис на изгорено.

— Мога ли да ти помогна с нещо, татко? — попита Ноа.

— Виждам огнени езици — измърмори Джейкъб. — Усещам мирис на горяща плът. Виждам как се превръщат във въглен костите на моя брат. Аз го изоставих и тая вечер той загива сред друговерци.

Ноа отново изпита раздразнение срещу баща си. Джейкъб не беше виждал брат си от тридесет и пет години; нещо повече: заминавайки за Америка, той го бе оставил в Русия да се грижи за родителите им. От всичко, което бе чул, Ноа беше останал с убеждението, че Джейкъб презира брат си и че двамата са се разделили като врагове. Но преди две години брат му бе успял по някакъв начин да се обади от Хамбург, където беше отишъл през 1919 година. Това беше отчаяно, изпълнено с вопли за помощ писмо. Ноа трябваше да признае, че Джейкъб направи всичко възможно да помогне на брат си — непрекъснато пишеше до Емиграционното бюро и лично ходи във Вашингтон; старомоден, брадат, приличащ на равин и същевременно на комарджия по речните параходи, той обикаляше като привидение коридорите на Държавния департамент и водеше разговори със сладкодумни, но неотзивчиви млади хора — възпитаници на Принстън и Харвард, които разсеяно и важно прелистваха книжа върху своите полирани бюра. Обаче от всичко това не беше излязло нищо и след тоя единствен отчаян зов за помощ последва пълно мълчание; нацистка Германия не отговаряше на запитванията и Джейкъб се завърна при своето ателие и при пълничката вдовица мисис Мортън в залятата от слънце Санта Моника и вече не отвори дума за брат си. Но ето, че тая вечер, когато обагрената в червеникаво мъгла въздишаше нечуто зад прозореца, а Новата година беше вече на прага й — както казваше докторът — смъртта щеше да почука след няколко часа, Джейкъб си спомняше отново за своя изоставен брат, тъй внезапно пометен от вихрушката в Европа, и неговият пронизителен вопъл за помощ прозвуча с нова сила в помътеното съзнание на умиращия.

— Плът — заговори Джейкъб с дълбок и гръмлив дори на смъртния одър глас, — плът от моята плът и кост от моята кост, ти понесе наказание заради греховете на моето тяло и на моята душа.

„О, господи — мислено възкликна Ноа, поглеждайки към баща си, — защо трябва винаги да говори в бели стихове като древен пастир, който диктува на своята секретарка на някой юдейски хълм?“

— Не се усмихвай — рече Джейкъб, поглеждайки остро към него и в дълбоко хлътналите му очи неочаквано заблестя разумен поглед. — Не се усмихвай, синко. Моят брат гори на кладата заради теб!

— Не се усмихвам, татко — отвърна успокоително Ноа и сложи ръка върху челото му. Кожата на стареца беше гореща и грапава и младият човек почувства как някаква лека тръпка на отвращение пробягна в края на пръстите му.

Лицето на Джейкъб се разкриви в презрителна театрална гримаса.

— Ето, ти стоиш тук в своя евтин американски костюм и си мислиш: „Какво общо има с мен неговият брат? За мен той е чужденец. Аз никога не съм го виждал и не се интересувам дали щял да умре в някоя пещ. В тоя свят постоянно умират хора!“ Но този човек не е чужденец за тебе. Той е евреин, преследван от всички, както си преследван и самият ти.

Изтощен, Джейкъб затвори очи и Ноа си помисли, че ако старецът говореше естествено и просто, човек би могъл наистина да се затрогне. В края на краищата един умиращ баща, който се измъчва от мисълта за своя брат, убит на пет хиляди мили далеч от него, един самотен човек, който е стигнал до най-самотния миг в своя живот и чувства, че душата му вече отлита от него, един човек, който оплаква съдбата на своето племе, пръснато по целия свят, беше наистина трогателна и вълнуваща гледка. И макар че Ноа не възприемаше смъртта на своя непознат чичо като лична трагедия, той, като нормален и мислещ човек, не можеше да не почувства мъка при съзнанието за всичко онова, което се разиграваше в Европа. Ноа така често бе слушал надутото красноречие на баща си, тъй често бе наблюдавал неговите театрални маниери, че никакви речи на стареца не можеха вече да го трогнат. Застанал до леглото сега, загледан в посърналото лице и заслушан в неравномерното дишане на умиращия, той мислеше само едно: „Боже справедливи, нима ще играе като на сцена до последния си дъх?“

— В хиляда деветстотин и трета — заговори Джейкъб, без да отвори очи — при раздялата ни в Одеса Израел ми даде осемнайсет рубли и рече: „Ти не си годен за нищо. Послушай моя съвет. Винаги и за всичко разчитай на жените. Америка не може да се различава много от останалия свят. И там жените са същите глупачки и с радост ще те издържат.“ Израел не пожела да ми стисне ръка и аз заминах. Но независимо от всичко той трябваше да ми подаде ръка, нали така, Ноа? — Гласът му внезапно заглъхна до шепот и престана да звучи в ушите на Ноа като театрално слово.

— Ноа…

— Да, татко?

— Не мислиш ли, че той трябваше да ми подаде ръка?

— Мисля, татко.

— Ноа…

— Да, татко…

— Подай ми ръка, Ноа.

След кратко колебание Ноа се наведе и улови сухата широка ръка на баща си. Кожата по нея се лющеше, а ноктите — обикновено така грижливо поддържани — бяха станали дълги, разкривени и замърсени. Почувства слабия и неспокоен натиск на пръстите му.

— Добре, добре… — с неочаквано раздразнение рече Джейкъб и отдръпна ръка, сякаш обхванат от някаква мисъл, която не желаеше да обясни. — Добре, достатъчно. — После въздъхна и втренчи поглед в тавана.

— Ноа…

— Да?

— Имаш ли молив и хартия?

— Да.

— Тогава пиши…

Ноа седна на масата и взе лист тънка хартия с гравюра от хотел „Морски изглед“, обкръжен от просторни морави и високи дървета. В тая картина нямаше никакъв живот, но върху бланката хотелът имаше внушителен и празничен вид.

— „До Израел Акерман — започна Джейкъб със сух делови тон, — 29 Клостерщрасе, Хамбург — Германия.“

— Но, татко… — обади се Ноа.

— Пиши на староеврейски — рече Джейкъб, — ако не можеш на немски. Той не е много грамотен, но ще го разбере.

— Добре, татко. — Не можеше да пише нито на староеврейски, нито на немски, но не намираше за нужно да признае това на баща си.

— „Мили братко…“ — написа ли?

— Да, татко.

— „Срамувам се, че не ти писах по-рано, но ти сигурно можеш да си представиш колко съм бил зает. След като пристигнах в Америка…“ — Написа ли, Ноа?

— Да — отвърна Ноа, драскайки каквото му хрумне по хартията. — Написах.

— „След като пристигнах в Америка… — продължи тихо Джейкъб с глас, който прозвуча особено мъчително във влажната стаичка — аз постъпих в едно голямо предприятие. Работих усилено (знам, че ти няма да повярваш това) и през цялото време ме повишаваха от един пост на друг. След осемнадесет месеца станах най-ценният сътрудник на фирмата, а после съдружник и скоро след това се ожених за дъщерята на собственика фон Крамър — син на старо американско семейство. Зная, ти ще се зарадваш, като научиш, че имам пет сина и две дъщери — утеха и гордост на своите стари родители. Ние сега живеем в едно от най-аристократичните предградия на Лос Анджелис — голям град на брега на Тихия океан, където грее вечно слънце. Разполагаме с къща с четиринадесет стаи, а аз ставам не по-рано от девет и половина и всеки ден отивам в клуба си, където прекарвам следобеда в игра на голф. Уверен съм, че всички тия подробности ще представляват интерес за тебе…“

Ноа усети, че се задушава. Изпитваше ужасно чувство, че ако отвори уста, ще избухне в гръмогласен смях и че баща му просто ще умре, удавен във вълните на смеха му.

— Ноа — рече Джейкъб свадливо, — пишеш ли всичко?

— Да, татко — едва успя да издума младият човек.

— „Наистина — продължи успокоен Джейкъб — ти си най-възрастният брат и си свикнал да даваш съвети. Но днес понятия като «най-възрастен» и «най-млад» нямат вече предишното значение. Аз пътешествах много и смятам, че сега на свой ред бих могъл да ти дам някои полезни съвети. Евреинът не бива никога да забравя как подобава да се държи. В тоя свят има хиляди завистливи хора и техният брой постоянно расте. Видят ли евреин, бързат да кажат: «Погледни само как се държи на масата!», или «Диамантите на жена му са фалшиви», или «Виж го как шуми в театъра», или пък «Везните му не мерят точно. Бъдете сигурни, че ще ви измами!» Времената стават все по-тежки и евреинът е длъжен да се държи така, сякаш животът на всички други евреи зависи от всяка негова постъпка. Ето защо той трябва да се храни благоприлично и да борави изящно с вилицата и ножа. Той не бива да обкичва жена си с диаманти, особено ако са фалшиви. Неговите везни трябва да са най-точните в града. Той трябва да се движи като солиден човек със съзнание за своето достойнство…“ — Не — внезапно извика Джейкъб, — задраскай всичко това, защото само ще го разгневи!

Старецът въздъхна дълбоко и дълго мълча. Лежеше така неподвижно, че Ноа с безпокойство го погледна, но се увери, че е още жив.

— „Мили братко — заговори накрая Джейкъб с несигурен и изменен до неузнаваемост прегракнал глас, — всичко, което ти писах досега, е лъжа. Аз живях мизерно, мамех всички около себе си и тласнах жена си в гроба. Имам един-единствен син, от когото сигурно няма да излезе нищо, а самият аз съм разорен и всичко, което ти ми предрече, се сбъдна…“

Той се задави, опита се да каже още нещо и умря.

Ноа сложи ръка върху гърдите на баща си, за да провери дали сърцето му бие. Под набръчканата кожа изпъкваха тънки ребра. Под тая суха напукана кожа животът беше вече спрял.

Той скръсти ръцете на баща си върху гърдите му и затвори втренчените му очи — както беше виждал да постъпват при подобни случаи в множество филми. Лицето на Джейкъб с отворена уста беше като живо, сякаш той се готвеше да произнесе реч. Ноа обаче повече не се докосна до него. Само се загледа в мъртвеца и откри, че изпитва облекчение. И така, всичко бе свършено. Властният глас беше замлъкнал. Театралните жестове бяха престанали.

Ноа обиколи стаята, разглеждайки деловито вещите, които имаха някаква стойност. А те бяха малко. Два износени, твърде безвкусни двуредни костюма, подвързана в кожа библия от дните на крал Джеймс, снимка на седемгодишния Ноа върху шотландско пони, поставена в сребърна рамка, кутийка с чифт копчета за ръкавели и карфица за вратовръзка от никел и стъкло и голям изпомачкан червен плик, превързан с канап. Ноа го отвори и извади отвътре двадесет акции от някакво предприятие за производство на радиоапарати, което бе фалирало в 1927 година.

В дъното на шкафа откри една картонена кутия. В нея се намираше голям старомоден портретен фотоапарат със силен обектив, внимателно увит в мека фланела. Това бе единствената вещ в стаята, която очевидно се съхраняваше с любов и грижливост. Ноа мислено благодари на баща си, задето бе скрил фотоапарата от очите на своите кредитори. С парите от него дори би могло да се плати погребението. Поглаждайки изтърканата кожа и шлифованите лещи на апарата, той си помисли, че би било хубаво да задържи тая единствено запазена вещ за себе си като спомен от баща си, но веднага разбра, че не може да си позволи подобен разкош. Грижливо зави апарата, сложи го обратно в кутията и го мушна под куп стари дрехи в ъгъла на шкафа.

После отиде до вратата, но се спря и обърна глава. В слабата светлина на единствената лампа баща му имаше вид на самотен и страдащ човек. Ноа завъртя електрическия ключ и излезе.

Той бавно вървеше по улицата. След седмичния затвор в задушната стаичка свежият въздух и разходката му се сториха особено приятни; дишаше с пълни гърди и усещаше как дробовете му се разпъват, крачеше по влажния тротоар, заслушан в тихите си стъпки, чувствайки се млад и изпълнен със сили. Чистият морски въздух в тия безлюдна нощ беше наситен с някакъв особен дъх. Ноа се бе насочил към голямата надвиснала над океана скала и колкото повече се приближаваше към нея, толкова по-силно усещаше тоя рязък, възсолен дъх.

Някъде от мрака долиташе музика, която ту замираше, ту се засилваше, понесена от вятъра. Ноа се отправи по посока на звуците и когато стигна до ъгъла, откри, че музиката иде от бара на срещуположната страна на улицата. През вратата постоянно влизаха и излизаха хора. Над заведението висеше обява: „В празник — обичайните цени. Посрещнете Новата година при нас!“

От музикалния бокс в бара долетяха звуците на нова плоча и нисък женски глас запя. „И ден и нощ — само ти, и под луната, и под слънцето — само ти единствен…“ — носеше се гласът на певицата в тихата влажна нощ, властен и наситен със страст.

Ноа прекоси улицата, отвори вратата и влезе. В далечния ъгъл седяха двама моряци и една блондинка, които наблюдаваха някакъв пиян, обронил глава върху махагоновата повърхност на бара. Когато Ноа влезе, барманът вдигна глава.

— Имате ли телефон? — попита младият човек.

— Ей там. — Барманът посочи към кабинката в дъното на залата. Ноа се отправи към нея.

— Не бъдете лоши, момчета — чу той блондинката да казва на моряците, когато минаваше край тях. — Сложете малко лед на врата му.

Върху лицето на жената падаше зеленикавата светлина от музикалния бокс. Тя се усмихна широко на Ноа. Той й кимна, влезе в кабинката и извади визитната картичка, която лекарят му беше дал. На нея бе написан телефонният номер на някакво погребално бюро, което работеше денонощно.

Ноа набра номера. Притиснал слушалката до ухото си и заслушан в сигнала, той си представи другия телефонен апарат там, в погребалното бюро, върху полираното писалище от тъмно дърво, осветено само от една лампа под абажур, представи си как тоя апарат със своя звън оповестява настъпването на Новата година. Ноа се канеше вече да остави слушалката, когато чу глас от другия край на жицата.

— Ало — обади се неясно някой, сякаш от много далече. — Погребално бюро „Грейди“.

— Бих искал да направя справка за едно погребение — каза Ноа. — Баща ми току-що умря.

— Името на покойника?

— Бих желал да се справя с цените. Аз не разполагам с големи средства и…

— Трябва да ми кажете името — прибави сухият служебен глас.

— Акерман.

— Уотърфийлд? — произнесе гърлено гласът от другия край. — Малкото име… — И после, шепнешком: — Глейдис, престани, Глейдис! — И пак по телефона, сякаш потискаше неудържим смях: — Първото име, моля.

— Акерман — повтори Ноа. — Акерман.

— Това ли е първото име?

— Не — отвърна Ноа, — семейното. Първото е Джейкъб.

— Ще ви помоля — рече гласът с пиянска церемониалност — да говорите по-ясно.

— Искам да зная — изкрещя Ноа — колко вземате за кремация.

— Кремация? — рече гласът. — Можем, защо не — ако пожелаете.

— Колко ще струва?

— А колко екипажа желаете?

— Какво, какво?

— Колко екипажа ще ви трябват за траурната процесия? — попита гласът, произнасяйки последната дума „прошешия“. — Колко гости и роднини ще присъстват?

— Един — отвърна Ноа. — Един гост, който е и роднина.

Плочата „И ден, и нощ“ завърши с шумен акорд и Ноа не можа да чуе какво каза човекът от другия край на жицата.

— Искам всичко да бъде колкото може по-скромно — в отчаяние рече Ноа. — Парите ми са малко.

— Рашбирам, рашбирам — каза човекът от погребалното бюро. — Позволете още един въпрос, ако обичате. Застрахован ли е покойникът?

— Не — отвърна Ноа.

— В такъв случай ще трябва — вие рашбирате, нали? — да платите в брой. И то предварително.

— Колко? — изкрещя Ноа.

— В какво желаете да поставим праха — в проста картонена кутия или в посребрена урна?

— В проста картонена кутия.

— Най-ниската цена при нас, драги — гласът от другия край изведнъж стана силен и отчетлив, — е седемдесет и шест долара и петдесет цента.

— Трябва да пуснете още пет цента за допълнителен разговор от пет минути — обади се телефонистката.

— Добре. — Ноа пусна в апарата нова монета и телефонистката каза: „Благодаря!“ — Съгласен съм, значи, седемдесет и шест долара и петдесет цента — продължи той, мислейки си, че все някак си ще събере тая сума. — Тогава вдругиден следобед — добави той с надежда, че до втори януари ще успее да продаде фотоапарата и останалите вещи. — Адресът е — хотел „Морски изглед“. Знаете ли къде се намира?

— Да — отвърна пиянският глас, — да, ра-ашбира се. Хотел „Морски изглед“. Утре ще изпратя човек, за да подпишете договора…

— Добре — съгласи се Ноа изпотен, готвейки се да окачи слушалката.

— Още едно нещо, драги — продължи гласът. — Какъв ще бъде църковният обред?

— Не ви разбирам.

— Каква религия е изповядвал покойникът?

Джейкъб не беше изповядвал никаква религия, ала Ноа не смяташе за нужно да казва това на човека.

— Той е евреин.

— О!… — Последва кратко мълчание, после Ноа чу веселия и пиянски глас на някаква жена: „Хайде, Джордж, да му пийнем по още една!“

— За съжаление — обади се отново човекът от погребалното бюро — ние не можем да уредим църковна служба по еврейски обред.

— Това няма никакво значение — изкрещя Ноа. — Баща ми не беше религиозен и не се нуждае от никаква служба.

— Това е невъзможно — дрезгаво, но с достойнство отвърна гласът — Ние не извършваме погребения на евреи. Аз не се съмнявам обаче, че ще намерите други… много други бюра, които ще се наемат с кремация на евреи.

— Но вас ви препоръча доктор Фишбърн — вбесен изкрещя Ноа Той знаеше, че не е в състояние да води отново тоя разговор с друго погребално бюро; чувстваше се съвсем замаян и притиснат до стената. — Нали и вие се занимавате с погребения?

— Приемете моите съболезнования, драги, в тоя час на скръб — рече гласът, — но ние не виждаме възможност…

Ноа чу някаква глъчка и след това женският глас каза: „Джорджи, дай да поговоря с него!“ След кратка пауза жената изкрещя нахално с преплетен език:

— Защо не престанеш, човече? Ние сме заети. Нали чу какво каза Джорджи? Той не желае да погребва чифути. Честита Нова година.

Телефонът млъкна.

Разтреперан и изпотен, Ноа една успя да окачи слушалката. Излезе от кабинката и се отправи бавно към вратата, минавайки покрай музикалния бокс, от който сега се разнасяше един джазов аранжимент на „Лок Ломънд“, покрай моряците, блондинката и пияния до бара. Жената му се усмихна.

— Какво ти е, драги? — рече тя. — Няма ли я вкъщи?

Ноа не й обърна внимание. Довлече се до свободния край на бара и седна на едно столче близо до вратата.

— Уиски — каза той на бармана. Изпи чашата си на един дъх и поръча втора. Алкохолът веднага го съживи. Под неговото въздействие и салонът и музиката, и останалите посетители му се сториха изведнъж особено приятни и когато блондинката, която бе облечена в тясна жълта рокля на цветя, с червени обувки и шапчица с пурпурна воалетка, се приближи към него, полюшвайки пълните си бедра, той й се усмихна добродушно.

— Ето така — рече тя, докосвайки го леко по ръката, — така е по-добре.

— Честита Нова година — поздрави я Ноа.

— Гълъбче… — Блондинката седна до него и като се завъртя на тапицираното с кожа столче, отърка коляно в крака му. — Гълъбче, с мен се случи нещо неприятно, а ти, доколкото виждам, си единственият човек в бара, комуто мога да се доверя… Един коктейл — каза тя на бармана, който се бе приближил към нея. — Когато имам някаква неприятност продължи тя, като улови Ноа за лакътя и го погледна през воала с подкупваща откровеност в малките си сини гримирани очи, — когато имам някаква неприятност, винаги предпочитам компанията на италианци. Те са хора с характер, избухливи, но отзивчиви. А да си призная, гълъбче, аз обичам избухливи мъже. Мъж, който не може да излезе от кожата си, не е годен да направи жената щастлива дори за десетина минути в годината. Аз търся у мъжа две неща: отзивчив характер и пълни устни.

— Как, какво? — избърбори поразен Ноа.

— Пълни устни — сериозно повтори жената. — Аз се казвам Джорджия, гълъбче, а ти?

— Роналд Бивърбрук — отговори Ноа. — И трябва да ти кажа, че аз… не съм италианец.

— О, така ли? — Блондинката доби разочарован вид и на един дъх изпи половината от коктейла си. — Аз пък бях готова да се закълна, че си италианец. Какъв си тогава, Роналд?

— Индианец — отвърна Ноа. — Индианец от племето сиукси.

— Дори и да е така — каза жената, — обзалагам се, че ти си способен да направиш една жена щастлива.

— Пийни още нещо — предложи Ноа.

— Пиленце — подвикна блондинката на бармана, — два коктейла, но двойни… На мен и индианците ми допадат — обърна се тя отново към Ноа. Единствените хора, които не обичам, това са обикновените американци. Те не умеят да се държат с жените. Гледат само да получат своето и да изтичат час по-скоро при съпругите си… Гълъбче — неочаквано добави тя, допивайки първия си коктейл, — иди при ония две момчета в синя униформа и им кажи, че ще ме придружиш до къщи. В случай че започнат да спорят, почерпи ги с бутилка бира.

— А ти с тях ли си дошла? — попита Ноа. Той беше изпаднал в някакво особено лекомислено и весело настроение и сега галеше ръката на жената, като й се усмихваше и я гледаше в очите. Нейните ръце бяха груби, мазолести и тя очевидно се срамуваше от тях.

— Това е от работата в пералнята — печално обясни блондинката. — Никога недей работи в пералня, мили мой.

— Добре — съгласи се Ноа.

— Аз дойдох ей с оня. — Тя кимна към пияния, който бе обронил глава върху бара, и при това движение воалетката й трепна в зеленикавата светлина на музикалния бокс. — Но той получи нокаут още при първата чаша… Слушай какво ще ти кажа. — Тя се наведе към Ноа, за да му прошепне нещо, и той усети как от нея лъхна мирис на джин, чеснов лук и теменужен парфюм. — Тия моряци, макар и в униформа, се наговарят да го ограбят, а после да ме проследят и в някоя тъмна уличка да задигнат кесията ми. Хайде, вземи бутилка бира, Роналд, и иди да поговориш с тях.

Барманът сложи чашите пред тях, жената извади една десет доларова банкнота и му я подаде.

— Аз плащам — рече тя. — Ти си един нещастник, който няма с кого да посрещне Нова година.

— Не си длъжна да плащаш и за мене — запротестира Ноа.

— За нас двамата, гълъбче! — Жената поднесе чашата си до лицето му и го погледна разнежено и кокетно през воалетката. — За какво ни са парите, гълъбче, ако не за да ги харчим с приятелите си?

Двамата пиха и жената погали Ноа по коляното.

— Ти изглеждаш много уморен, гълъбче — рече тя. — Ще трябва да направим нещо. Хайде да се махаме. Тук не ми харесва вече. Да отидем в моята квартирка. Вкъщи имам бутилка уиски „Четири рози“ и ние с теб ще отпразнуваме сами Нова година. Целуни ме, мой мили! — Блондинката се наведе и затвори очи. Ноа я целуна. Устните й бяха меки и освен мириса на чесън и джин той усети дъх на малини от червилото й. — Не мога повече да чакам, гълъбче! — Тя, слезе от столчето почти без да залита, хвана Ноа за ръка и двамата с чаши в ръце се отправиха към дъното на бара.

Моряците ги наблюдаваха мълчаливо как се приближават. Те бяха съвсем млади и по лицата им се четеше обърканост и разочарование.

— Бъдете внимателни с моя приятел — предупреди ги блондинката и после целуна Ноа по врата зад ухото. — Той е снукс!… Ей сега ще се върна, гълъбче — обърна се тя към Ноа и се изкикоти, като му стисна ръката с влажната си длан. — Ще отида да се поосвежа малко, за да ти харесам още повече! — И без да остави чашата си, блондинката тръгна към дамската тоалетна, полюлявайки както преди стегнатите си в корсет ханшове.

— Какво успя да ти наговори? — попита по-младият от двамата моряци. Той беше без шапка и косата му бе остригана толкова ниско, че приличаше на мъх по главичката на бебе.

— Казва — рече Ноа, обхванат внезапно от прилив на сили и готов на всичко, — казва, че сте се уговаряли да я ограбите.

Другият моряк, който беше с шапка, изсумтя.

— Да я ограбим? Гледай ти! Тъкмо обратното, братко.

— Поиска ни по двайсет и пет долара — обади се по-младият. — По двайсет и пет на човек ни поиска! Твърди, че никога досега не се е занимавала с това, че била омъжена и че трябвало да й се плати за риска.

— Какво изобщо си въобразява тая жена? — възмути се морякът с шапката. — Колко поиска от тебе?

— Нищо не ми поиска — отвърна Ноа, обхванат от чувство на глупава гордост. — Дори ми обеща бутилка „Четири рози“.

— Какво ще кажеш за това? — обърна се горчиво по-старият моряк към приятеля си.

— Ще отидеш ли с нея? — попита завистливо младият.

— Не. — Ноа поклати глава.

— Защо? — запита младият.

— И аз не знам — повдигна рамене Ноа.

— Е, драги — подхвърли младият, — изглежда, че в това отношение добре се грижат за тебе!

— Слушай — рече морякът с шапката, — да се махаме оттука. На ти Санта Моника! — Той погледна укорително приятеля си. — Можехме спокойно да си останем в базата.

— Къде е вашата база? — попита Ноа.

— В Сан Диего. Но той… — по-възрастният кимна насмешливо и огорчено към младежа с мъха на главата — той обеща, че ще прекараме добре тук, в Санта Моника. Познавал бил две вдовици със собствена къща! Никога вече няма да му вярвам.

— Аз не съм виновен — троснато отвърна младият. — Отде да зная, че са ме измамили и че адресът бил измислен?

— Три часа обикаляхме в тая проклета мъгла, за да търсим къщата. Ето на̀, така посрещаме Нова година! Като си помисля само как съм празнувал тоя празник в чифлика в Оклахома, когато бях малък!… Хайде, аз си тръгвам.

— Ами оня? — Ноа докосна пияния, който спеше кротко върху бара.

— Нека дамата се погрижи за него.

По-младият моряк решително нахлупи бялото си кепе и двамата излязоха, затръшвайки зад себе си вратата.

— Двайсет и пет долара! — долетя до ушите на Ноа гласът на по-възрастния.

Ноа почака малко, после потупа приятелски заспалия пияница и последва моряците. На улицата се спря и вдъхна мекия влажен въздух, който освежи приятно пламналото му лице. В премигващата светлина на уличната лампа той забеляза двете унили, облечени в синьо фигури, които вече изчезваха нататък в мъглата. Обърна се и тръгна в обратна посока. Възбудената му от алкохола кръв пулсираше ритмично и приятно в слепоочията.

 

 

Ноа предпазливо отвори вратата и влезе безшумно в тъмната стая. Тук се усещаше предишната миризма, която беше успял да забрави за известно време. Миризма на спирт, лекарства и някакъв тежкосладникав дъх… Той запипа нервно по стената и се спъна в стола, преди да намери електрическия ключ.

Баща му лежеше проснат на леглото, с отворена уста, сякаш, сепнат от ярката светлина, се канеше да заговори. Ноа го погледна, олюлявайки се леко. „Да, един глупав, лукав старец с комична брада и обезцветена коса, готов винаги да цитира библията!“ — помисли си той.

„Побързай, о боже, побързай, о господи, да ме прибереш…“ „Каква религия е изповядвал покойникът?…“ Ноа почувства леко замайване. Умът му не можеше да се спре на нищо определено и мислите, откъслечни и нелепи, се гонеха една друга в главата му. Пълни устни… Двадесет и пет долара за моряците и безплатно за него!… Никога не бе имал голям успех с жените, особено с такива като тая блондинка. А може би тя бе почувствала мъката му и тъкмо това я бе привлякло към него? Разбира се, тая жена беше страшно пияна… Роналд Бивърбрук… Как само подскачаха цветчетата върху полата й, когато вървеше, полюлявайки се, към дамската тоалетна!… Ако беше останал, сега навярно вече щеше да лежи удобно изтегнат под топлите завивки редом с тая мека и пълна бяла плът, която миришеше на чеснов лук, джин и малини. Изведнъж изпита остро, болезнено съжаление, че се е върнал тук, в голата стая, при мъртвия старец. Ако положението беше обратно — ако той, Ноа, беше мъртъв, а Джейкъб бе получил подобно предложение, без съмнение старият щеше да излочи „Четирите рози“ и да легне при блондинката… Но нима биваше да мисли така? Поклати глава. Та това беше баща му — човекът, който му бе дал живот! Господи, дали когато остарее, щеше да се превърне в бъбривец и позьор като Джейкъб?

С усилие на волята Ноа си наложи да се обърне към мъртвия и цяла минута не свали очи от него. Най-после всеки самотник срещу Нова година имаше право да очаква от единствения си син да пролее поне една сълза над него. Опита се да заплаче, но не успя.

Откакто беше пораснал, Ноа рядко мислете за баща си, а когато се сещаше за него, то беше само с озлобление. Но сега, наблюдавайки това бледо, набръчкано лице, което го гледаше от възглавницата, благородно и гордо като каменно ваяние (Джейкъб винаги си беше представял, че ще изглежда така на смъртния си одър), той положи истинско усилие да не мисли за баща си. Много нещо наистина беше преживял Джейкъб, преди да се озове в тая тясна стая на брега на Тихия океан! Напуснал мръсните улици на Одеса, той бе прекосил Русия, Балтийско море, океана и беше попаднал сред грохота и трескавия живот на Ню Йорк… Ноа затвори очи и си представи Джейкъб млад, стремителен и гъвкав, с хубаво лице и хищнически нос — младеж, който бе усвоил английски език с лекотата на роден оратор. Да, Ноа просто го виждаше как крачи по многолюдните улици с живи изпитателни очи, готов да се усмихне дръзко и на жени, и на съдружници, и на клиенти, готов всеки миг да тръгне на път… Джейкъб безстрашен и безчестен, — човекът, който странстваше през Южните щати, през Атланта и Тускалуза, човекът със сръчните пръсти, който всъщност не държеше много на парите, но мамеше заради тях, за да загуби всичко накрая; Джейкъб — човекът, който кръстосваше континента до Минесота и Монтана, готов винаги да се засмее, вечно с черна пура в устата, познат в кръчми и игрални домове; човекът, който разказваше цинични анекдоти и същевременно цитираше Исая… В Чикаго, след женитбата си за майката на Ноа, Джейкъб за кратко време беше станал внимателен и сериозен, неочаквано обхванат от чувство за дълг. Може би дори в ония дни — когато беше забелязал, че годините започват да натежават, а в косата по слепоочията му да се промъкват сребристи нишки — той сериозно бе помислил да се установи на едно място и да стане порядъчен човек.

Ноа си спомни също как Джейкъб, седнал следобед в обзаведения с плюшени мебели салон, пееше често със своя сочен дълбок баритон: „Разхождах се из парка веднъж, през веселия, весел май…“

Ноа поклати глава. Някъде, дълбоко в неговото съзнание, зазвуча глас, младежки и силен: „… през веселия, весел май“ — глас, който отказваше да замлъкне…

Така годините се трупаха една след друга и Джейкъб започна да се спуска все по-надолу и по-надолу. Слабата търговия ставаше все по-хилава, очарованието изчезваше, а враговете нарастваха, сякаш целият свят се опълчваше срещу него. После започнаха провалите — в Чикаго, в Сиатъл, в Балтимор и последният жалък провал — в Санта Моника… „Аз живях мизерно, мамех всички около себе си и тласнах жена си в гроба. Имам един-единствен син, от който сигурно няма да излезе нищо, а самият аз съм разорен…“ Мисълта за изоставения брат, който загива в огнената пещ, беше преследвала Джейкъб през години и океани до последния му дъх…

Ноа гледаше стареца със сухи очи. Устата на Джейкъб беше все още отворена, сякаш ще проговори. Скачайки, той се приближи до баща си с несигурна стъпка и се опита да я затвори. Зъбите изтракаха зловещо, а острата твърда брада на мъртвия го одраска по ръката. Отдръпна се, но устата веднага се отвори, като че искаше да каже нещо. Тогава той се опита със сила да я затвори и чу как долната челюст остро изхрущя. Отдръпна отново ръка и устата отново зина, а зъбите блеснаха на жълтеникавата светлина. Отчаян, опря колене на леглото, за да събере сили. Обаче Джейкъб — упоритият Джейкъб, който цял живот бе противоречил на своите родители, учители, на брат и съпруга, на собственото си щастие, на съдружници, любовници и на родния си син — не желаеше да отстъпи дори и сега, след смъртта си.

Ноа направи крачка назад. Устата продължаваше да зее, жалка и бледа под засуканите мустаци, под благородно очертаното чело на тая измамническа мъртва глава върху възглавницата.

И Ноа заплака — за първи път след смъртта на баща си.