Лорън Донър
Рот (5)

Глава 4

Лорън се чувстваше нервна, докато Рот я водеше надолу по дълъг коридор, който се отваряше към просторна стая, в ъгъла на която беше разположена билярдна маса. В центъра имаше наредени няколко дивана, маси и огромен телевизор, а покрай едната стена беше оформена кухня с голям хладилник, шкафове и мивка. Имаше също трапезна маса и столове. Точно там се фокусира вниманието й и я накара да спре уплашено.

Една ръка я хвана нежно за лакътя и погледът на младата жена се вдигна към лицето на Рот. Той й се усмихна.

— Всичко е наред, Лорън. Това са мъжете, с които работя. Вече си срещала единия от тях.

Той я побутна напред и не й остави друг избор, освен да се приближи към масата. Там, един срещу друг, седяха двама мъже. Единият от тях беше русият от склада, но без очилата и очите му се виждаха ясно. Определено беше Нов вид. За разлика от Рот, той беше синеок, но чертите им бяха подобни. Русият се намръщи, докато гледаше как приближават.

— Това е Шадоу — представи го Рот.

Шадоу погледна събрата си.

— Защо е извън стаята за разпити? — Набързо я огледа. — Толкова ли ти пречеше парфюмът й, докато я разпитваше, че си я накарал да облече твои дрехи? — Той подуши въздуха. — Признавам, че сега ми е по-приятно да съм в нейно присъствие.

Без да му обръща внимание, Рот кимна към третия мъж.

— Това е Брас.

Младата жена се вгледа в неговата кафява коса и почти черни очи. Той също беше огромен, с широки рамене и мускули като на другарите му. И също се мръщеше.

— Защо е тук? Опитвахме се да я сплашим.

Нейният спасител се поколеба.

— Ще го обсъдим по-късно. В момента тя има нужда от храна. Вярвам й, че не е гадже на Бил, а само работи с него. Каза ми, че той обича да ходи в някакъв бар, който е недалеч от жилището му. Тим трябва да изпрати екипа там и да го постави под наблюдение. Може би Бил ще се появи, ако го посещава редовно.

Когато чу стъпки зад гърба си, Лорън се обърна. В стаята влезе Венджънс. Беше се преоблякъл в потник и къси панталони, които не скриваха мускулите му. Беше достатъчен само един поглед и я прониза ужас, по-бързо и от светкавица. Тя изхленчи и се измъкна от хватката на Рот. Препъна се назад и затърси къде да се скрие.

Рот бързо я хвана през кръста и я притисна към гърдите си. Извъртайки се така, че да блокира гледката й към източника на нейния страх, той наведе поглед към нея.

— Всичко е наред, Лорън. Вен няма да те докосне отново.

Пръстите й се бяха вкопчили в ризата му. Не се опитваше да избяга, а напротив — прилепи се към него. Беше я спасил веднъж и тя се чувстваше в безопасност, сгушена в прегръдката му.

— Какво става? — Брас се изправи. — Мога да помириша ужаса, който се носи от нея.

— Това е интересна реакция към Венджънс. Заради обръснатата му глава ли е? Да, наистина изглежда странно. Сигурно е била много объркана, за да не го забележи, когато я измъкнахме от онзи склад? — Шадоу се подсмихна. — Добре ли си, Рот? Имаш ли нужда от помощ, преди да се е покатерила по теб?

Рот изръмжа и тялото срещу нейното се напрегна. Звукът беше гневен и заплашителен. Младата жена щеше да опита да го избута и да избяга, но ръцете му бяха здраво заключени около кръста й. Едната я галеше по гърба, дори когато той издаде още един такъв звук.

— Виждаш ли, Венджънс? Виждаш ли какво направи? Ако не можеш да се контролираш, трябва да се върнеш в Резервата, докато се научиш как да го правиш.

Още едно ръмжене се разнесе из стаята.

— Казах, че съжалявам!

— Съжаляваш за какво? — включи се и Брас. — Какво си направил, Вен?

— Уплаших я — призна той.

— Как? Мисля, че ако можеше да се качи върху Рот, за да избяга от теб, щеше да го направи. — Шадоу звучеше ядосан. — Да не би да си преминал границата?

— Тя е споделяла секс с онова чудовище. — Гласът на Венджънс се задълбочи. — Изгубих търпение. Защитава го, а не трябва. Отивам да се разходя.

Мина доста време, но младата жена не искаше да пусне спасителя си, докато не бъде сигурна, че гологлавият мъж си е отишъл. Най-накрая Брас проговори.

— Какво се е случило?

Рот продължаваше да я гали по гърба.

— Чух писъците й и влязох в стаята. Той беше разкъсал дрехите й и имаше намерение да я обладае, за да я накара да сътрудничи. Мислеше, че ако я направи своя половинка, лоялността й ще се обърне към него.

— Кучи син! — рече Брас през зъби. — Нищо чудно, че реагира толкова силно на присъствието му. Тя добре ли е?

Все още притискайки Лорън към себе си, Рот й каза:

— Той се махна. Вече можеш да ме пуснеш.

Лорън го послуша и отстъпи назад. После надникна иззад Рот, за да се увери, че Венджънс наистина го няма. Страхът й се стопи и тя вдигна поглед към своя герой. Той я гледаше спокойно.

— Благодаря ти! — Тя преглътна.

Рот я докосна и я обърна с лице към другите двама Вида. Сега стояха само на крачка разстояние. Лорън ахна и бързо се дръпна назад. Гърбът й се удари в гърдите на Рот и той обви леко ръце около нея, за да я задържи на място.

— Спокойно — каза й. — В безопасност си.

Шадоу се усмихна, но изглеждаше насила.

— Няма да те нараним. Само се опитвахме да те сплашим, за да ни дадеш информация, но никога не си била в реална опасност. Ние не нараняваме жени.

Изражението на Брас беше мрачно.

— Вен не е трябвало да те докосва по този начин. Ние не толерираме насилственото обвързване или грубото отношение към жени.

— Внимавах да не те нараня, когато те метнах върху масата. — Шадоу се намръщи. — Беше само за да те разтърся леко, но Рот каза, че съм отишъл твърде далеч. Затова ни накара да излезем. Извинявам се!

— Обясних й. Китките й бяха леко разранени от белезниците след борбата да се измъкне от Вен, но ги превързах. — Плавно я отдалечи на няколко сантиметра от тялото си. — Доведох я тук, за да хапне и пийне нещо, стомахът й къркори от глад.

Брас въздъхна.

— Сигурно си мислиш най-лошото за нас. Извинявам се за гнева на Вен!

Рот я пусна.

— Тя не е щастлива, че трябва да остане тук, докато хванем Бил.

— Кой би бил щастлив да е държан като затворник? — Шадоу седна обратно на мястото си, но погледът му остана прикован в Рот. — Учуден съм, че не си му откъснал главата, когато си влязъл там.

— Щях да го направя, ако не се бе успокоил. — Изражението на Рот стана мрачно. — Брас, може би трябва да поговориш с него. Той не трябва да участва в тази мисия, ако не може да контролира гнева си. Нека да се върне в Резервата. Там се справят с разгневените мъже много по-добре, отколкото в Хоумленд.

Брас кимна.

— Ще отида да поговоря с него. — Той спря за момент. — Жената е твоя отговорност, Рот. Изглежда с теб е много по-спокойна, отколкото с останалите от нас.

Рот пребледня.

— Мислех, че можем да я предадем на специалния отряд и те да се погрижат за нея.

Шадоу поклати глава.

— Не. — Сините му очи обходиха тялото на Лорън по цялата дължина. — Бих се чувствал по-добре, ако е с нас. Сигурен съм, че са добри хора, но не ги познаваме достатъчно, за да им се доверим да се погрижат за жената. Ние я доведохме тук. Отговорността за нейната защита е наша, докато бъде освободена.

— Да, отговорността е наша — съгласи се и Брас. — Знам, че не е нужно да го казвам, но не я оставяй с Вен. Сигурен съм, че сега той е добре, но поведението му е притеснително. Вероятно не е толкова стабилен, колкото изглеждаше. Всички сме под голямо напрежение на тази мисия. Сигурен съм, че и жената не би искала да е сама с него.

Рот се намръщи.

— Къде да я държа?

— Близо до теб. — Брас сви рамене.

— По-добре ти, отколкото аз — кимна Шадоу.

Лорън погледна към тримата мъже. Брас изглеждаше безразличен, на Шадоу като че ли му бе неудобно, а Рот беше намръщен. Очевидно не искаше да му я лепнат, както впрочем не искаха и другите двама. Може би беше време отново да опита да спечели свободата си.

— Не може ли просто да си отида у дома? Моля ви! Няма да кажа нищо на Бил. Искам да го хванете.

Три чифта очи я изгледаха сурово и тя преглътна. Никой не каза и дума. Въздъхна. После въздъхна отново, осъзнала, че няма да ходи никъде.

— Добре. Гладна съм. Тъкмо сядах да вечерям с приятелката си, когато получих обаждането да отида в склада. Изобщо не успях да хапна.

Рот се отдалечи от нея.

— Седни. Искаш ли сандвич с печено говеждо или шунка? Ще ти направя.

— С говеждо, моля! Без горчица. Алергична съм.

— Разбирам. — Рот се обърна с гръб и започна да вади продуктите за сандвича от хладилника. — Би трябвало да е лесно да те нахраня.

Лорън седна и погледна към Шадоу, докато Брас напускаше стаята. Той отвърна на погледа й и смръщи вежди, но продължи да се взира в косата й.

— Какво? — Протегна ръка и докосна главата си, за да се увери, че кокът е още на мястото си и няма стърчащи кичури. — Да не би да има нещо в косата ми? Кажи ми, че не е паяжина. Мразя паяци.

— Няма паяци. Защо правиш това с косата си? Изглежда неудобно.

Младата жена отпусна ръката си.

— Изглеждам по-професионално, когато е вдигната. Би трябвало да я отрежа, но като малка все бях с къса коса. Винаги съм искала да имам дълга коса, затова я пуснах веднага щом си намерих собствено жилище след гимназията.

— Защо просто не спря да я режеш още като дете?

— Отгледаха ме моите баба и дядо. — Тя се позабави с отговора. — Баба казваше, че е по-лесно да се поддържа, когато е къса, а дядо не искаше момчетата да се заглеждат по мен и затова беше съгласен с нея. Караха ме да се подстригвам през няколко месеца, докато се изнесох. Тяхната къща, техните правила. — Усмихна се.

— Може ли да я пуснеш, ако обичаш? Любопитен съм.

Младата жена сви рамене. Вдигна ръце и започна да измъква фибите. Знаеше, че ще изглежда рошава, но искаше да задоволи любопитството му. Разбираше го, след като самата тя имаше куп въпроси за Новите видове. Осъзна, че и тя би могла да им изглежда странна, както те на нея.

Остави фибите на масата, размота косата си и махна ластика. Прокара пръсти през кичурите, доволна от свободата, тъй като беше свикнала да я сресва преди лягане и потърси погледа на Шадоу, за да види реакцията му.

Устните му бяха разтворени, а сините му очи гледаха втренчено косата й. Премигна няколко пъти и накрая се усмихна.

— Красива е и е по-дълга, отколкото предполагах. Липсва ми дългата ми коса.

Тя погледна към късата му прическа.

— Защо си я отрязал, щом я харесваш дълга?

— Мисията е по-важна, пък и ще порасне отново. — Усмивката му помръкна. — Трябваше да я отрежа, за да изглеждам повече като човек и да се впиша в специалния отряд. Не беше толкова дълга като твоята, но стигаше под раменете ми.

Можеше да го разбере.

— Държа моята вързана заради работата ми. Може би, вместо да я режеш, е можело да я вдигнеш.

В кухненския бокс се счупи стъкло. Лорън се стресна и се обърна в посоката, от която дойде силният звук. Рот се беше втренчил в нея с отворена уста, а чинията с нейния сандвич лежеше счупена на пода в краката му, където я бе изпуснал.

Шадоу се изкиска.

— Красива е, нали? Много по-дълга, отколкото мислех.

Чертите на Рот се сковаха и той погледна към пода. Изръмжа и се наведе, за да разчисти бъркотията. Лорън беше объркана и погледна към събеседника си.

— Той да не би да изръмжа току-що? Мислех, че си въобразявам.

— Всички ние ръмжим. Заради промените в нас е. Също така се зъбим. Вием. — Засмя се. — Показваме зъби. Виждала ли си ги вече?

— Изглеждат като обикновени зъби — поклати глава тя.

— Това е, защото сме се научили да контролираме мимиките си, когато сме около човеци. Упражняваме се пред огледало как да говорим и да се усмихваме, за да не плашим хората, когато си имаме работа с тях. Искаш ли да видиш кучешките ми зъби?

Тя се поколеба.

— Разбира се, ако не се приближаваш към мен.

Младият мъж се засмя и отвори широко устни. Лорън не можа да се сдържи и зяпна в него. Преглътна трудно. Зъбите му бяха ослепително бели и изглеждаха като човешките, докато не разкри кучешките. Те бяха по-дълги от нормалното и се изостряха в краищата. Мъжът бавно ги скри.

— В нашия екип всички сме от кучешкия вид. С това са били смесени нашите гени. Котешкият имат същите особености, само че те издават рев, като животинските си събратя, когато са емоционални. Ние вием и ръмжим. — Повдигна рамене. — Всички ръмжим. Не се тревожи, когато чуеш нещо подобно. Често го правим. Но това не означава, че сме ядосани.

— Котешки вид?

— Някои от нашите хора са с ДНК на големи котки, предполагаме, че са лъвове, тигри и онези едрите, черните — вие ги наричате пантери. Това е само предположение, но те имат котешки очи и реват. Кучешкият вид са най-добрите следотърсачи и се разбират добре помежду си. Обонянието ни е по-силно и обичаме да сме в компания. Котките са по-бързи и могат да скочат на височина от етаж или два. Повечето от тях не са общителни. Предпочитат да са сами.

— Джъстис Норт е от котешкия вид, нали?

— Той е изключение. От котешкия вид е, но е много общителен.

— Виждала съм го често по новините. Изглежда приятен.

— Такъв е.

— Заповядай! — Рот постави пред нея чиния с храна и кутийка сода.

Тя внимателно огледа сандвича.

Шадоу се засмя.

— Не е онзи, който падна на пода. Той ти направи друг.

Лорън се изчерви, смутена, че е отгатнал мислите й. Обърна се и погледна към Рот.

— Благодаря ти!

Той седна до нея, но вниманието му оставаше фокусирано върху косата й. По незнайна причина мъжът изглеждаше очарован от вида на дългата руса коса, която стигаше почти до кръста й. Мислено го игнорира. Шадоу й беше казал, че харесват дълги коси.

Сандвичът с говеждо беше вкусен, беше му сложил майонеза, сирене и прясна маруля. Лорън се усмихна на Новия вид.

— Благодаря ти! Страхотно е! Оценявам го. — Тя отвори содата.

Рот се обърна към Шадоу.

— Ти трябва да я защитаваш и да я държиш близо до себе си.

Очите на другия мъж се присвиха.

— Не.

Рот изръмжа.

— Моля те!

Известно време се гледаха един друг. Лорън ядеше и ги наблюдаваше. Чудеше се дали не си комуникираха по някакъв начин. Изглежда имаха безмълвна дискусия, защото присвиваха очи и правеха странни физиономии.

— Да не би вие двамата да си четете мислите?

И двамата я зяпнаха.

— Не. — Шадоу й се усмихна. — Но щеше да е готино, ако можехме. Просто се изучавахме. Има неща между нас, които не е нужно да изговаряме. Идваме от едно и също съоръжение за тестване и откакто сме освободени, прекарваме повечето си време заедно. Познаваме се достатъчно добре, за да знаем какво мисли другият. — Той се обърна към Рот. — Не!

Рот изглеждаше ядосан.

— Би била в по-голяма безопасност с теб.

Чертите на Шадоу се смекчиха.

— Не беше твоя вината, че опита да нападнеш онази жена, докато още беше дрогиран и заключен. Трябва да го преодолееш. По-силен си и това би бил идеалния начин да си го докажеш.

Внезапно Рот се изправи.

— Как?

— Няма да я нараниш. Ти си по-силен, отколкото си мислиш. И двамата знаем, че тя не е от хората, които ни измъчваха. Не е замесена в нещата, които ни правеха, а и опиатите отдавна са се изчистили от кръвта ни. Ще се справиш.

— Ти си с по-добър характер от мен.

Шадоу се намръщи.

— Имам същите спомени като теб. Споделяхме онзи ад и ти беше по-силния. Аз бях предозиран, защото не можех да контролирам гнева си. Тя ти вярва и ти не би предал доверието й.

Лорън се досети, че говореха за нея.

— За какво става въпрос?

Шадоу бавно се изправи.

— За живота ни в плен. Въпросът е личен.

Това я накара да осъзнае, че е пристъпила границата. Довърши вечерята си, докато те продължаваха да се гледат. Най-накрая тишината бе нарушена от Рот.

— И ти се страхуваш.

— Постоянно — призна Шадоу. — Ти винаги си бил по-силен от мен.

Нейният герой прекъсна визуалния контакт с приятеля си и я погледна мрачно.

— Лорън? Да вървим. Ще останеш с мен, в стаята ми. Можеш да вземеш леглото, аз ще спя на пода. Няма да те нараня.

Тя беше шокирана.

— Трябва да спя в стаята ти заедно с теб?

Той се поколеба.

— Би ли предпочела да спиш в стаята на Венджънс.

Младата жена се изправи с треперещи крака.

— Готова съм да дойда с теб.

Шадоу се подсмихна.

— Това мина гладко.

Тъмнокосият му събрат му се озъби и нежно подхвана ръката на Лорън.

— Ти можеш да измиеш чиниите. Ще се видим на сутринта.

— Вярвай в себе си — провикна се Шадоу след тях.

Младата жена се чувстваше неудобно, докато Рот я водеше обратно към стаята си. Той затвори вратата след тях с намръщено изражение. Веднага я пусна и се отдалечи на няколко крачки. Изглежда също като нея изпитваше неудобство да бъдат затворени заедно в една стая. Това я накара да се почувства по-добре, като знаеше че и той не е въодушевен от идеята да прекарат заедно нощта.

Най-накрая той я погледна.

— Няма телевизор, но има радио и няколко книги на шкафа. Отивам да си взема душ. — Рот изправи рамене. — Не напускай стаята ми. Венджънс е отвън и не искам да му даваме възможност да се конфронтира с теб. Ще предположи, че бягаш, а вече е достатъчно стресиран. Леглото е твое. Сигурен съм, че след всичко, което преживя, си много уморена. Почини си.

Отиде до шкафа за чисти дрехи и се затвори в банята. Лорън се огледа из стаята, надявайки се, че е само за една нощ и с тъга си спомни собствената си спалня. Седна на леглото. Матракът беше по-твърд, отколкото й се нравеше, но Рот не беше от типа мъже, които харесват меките легла.

Обгърна с ръце кръста си, докато слушаше шума от пуснатата вода в другата стая. Все още не можеше да повярва, че е с Нови видове, които я бяха отвлекли. Рот беше секси, трябваше да му го признае, а и той я беше спасил от Венджънс.

Прехапа долната си устна. Впери поглед в затворената врата на банята и прехапа устни, когато осъзна, че той е на по-малко от три метра от нея, гол под душа. Аманда никога няма да ми повярва, когато й кажа. Усмихна се при тази мисъл.

Рот стисна зъби и остави водата да облива лицето му. В леглото му щеше да спи жена, на по-малко от метър от него. Човешка жена. Образи преминаха през съзнанието му. За човешките жени, които беше принуден да гледа, за да може да откраднат семето от тялото му. Членът му се втвърди и той едва успя да задържи яростния си вой.

Лорън не беше отговорна за жестоките тестове, от които бе оцелял. Виновни бяха служителите на Мерикъл, които го отвлякоха от тестовото съоръжение, преди то да бъде щурмувано от полицията и събратята му да бъдат освободени. Държаха го окован в клетка, прикачваха го към машини, слагаха му каска, на която показваха видеоклипове с голи човешки жени, които се докосваха, и помпаха тялото му с наркотици, които го побъркваха от похот.

Отдръпна лице от водната струя, пое си въздух и погледна надолу. Хвана члена си с ръка. Усещането от грубата му длан беше много по-различно от машината, която смучеше семето му за хората, които искаха да го продадат. Той погали ствола, за да се задържи в реалността. Вече не беше затворник. Нямаше машина, прикачена към тялото му, а Лорън беше реален човек, не някаква безименна жена от филм, използвана за да го възбуди.

Удоволствието помогна да се уталожи част от гнева му. Вече под контрол, той се облегна на студената стена на душа. Очите му останаха затворени и образът на Лорън нахлу в съзнанието му. Усмивката й, начинът, по който косата падаше по гърба й, и колко мека беше кожата й. Тялото й беше по-различно от това на жените видове. Бледо. Пищно.

Той простена и започна да движи по-бързо ръката по члена си, а когато стигна до върха, стисна устни, за да не издаде звук. Напрежението в тялото му се стопи, щом се възстанови от бързия оргазъм, и посегна към шампоана. Липсваше му дългата коса, но така беше по-лесно да я поддържа. Бързо изми и тялото си. Бързаше в случай, че гостенката му започнеше да се страхува. Тя беше на непознато място, с непознати мъже.