Лорън Донър
Рот (10)

Глава 9

Лорън се опитваше да се пребори с нервността си, докато отваряше вратата на офиса за Рот. Той искаше да мине пред нея и да й отвори, но тя поклати отрицателно глава.

— Ти си клиент. Предполага се, че аз трябва да те впечатля, а не ти — мен. Оценявам жеста, но сега не е моментът да бъдеш кавалер.

Новият вид не каза нищо, когато влезе вътре. Лорън се усмихна на Ким, момичето на рецепцията, като се надяваше изражението й да не изглежда изкуствено. Сърцето й препускаше, тя не искаше да провали Рот и екипа му, залавянето на Бил беше важно за тях.

— Здравей, Ким! Това е господин Уилямс. Отиваме в кабинета ми, за да му покажа няколко оферти за апартаменти. Кой друг е тук?

— Мел беше тук, когато пристигнах. Джон Би и Джон Ти също са тук, а Джина преживява нервен срив в офиса си с някакъв банкер, който не дава заем на клиентите й. — Ким й намигна. — Избягвай я. Бясна е.

— Благодаря за предупреждението! — Лорън тръгна към кабинета си, но после спря. — Оу, снощи Мел ме помоли да покажа на клиент един от имотите на Брент. Клиентът е заинтересован, но зададе някои въпроси, на които не можах да отговоря. Има някакви ужасни, огромни контейнери в онзи склад и той искаше да знае дали остават, или не. Брент ще идва ли днес?

— Не знам. Мога да позвъня, ако искаш, и да го попитам.

— Би било страхотно. Клиентът имаше и други въпроси, така че ако Брент ти се обади, моля те, прехвърли го към моя офис. Човекът наистина има интерес към имота.

Жената й кимна и посегна към телефона. Лорън се усмихна на Рот и го поведе през приемната към по-голямо помещение. Забеляза Джон Ти на едно от бюрата и го доближи.

— Ако обичате, бихте ли ме изчакали тук, господин Уилямс? Веднага идвам. — Посочи на Рот един от столовете близо до бюрото на Джон Ти.

Новият вид седна, а тя се съсредоточи върху колегата си, за когото знаеше, че е близък с Брент. Двамата обикаляха заедно баровете и Лорън предположи, че вероятно той е най-добрия й шанс да намери чудовището, което Рот искаше да залови.

— Добро утро, Джон! Снощи Мел ми се обади да покажа един от имотите на Брент. Купувачът е заинтересован, но имаше някои въпроси, на които не можах да отговоря. Знаеш ли къде е той? Клиентът искаше склада, но не беше очарован да намери там някакви огромни контейнери. Не знам дали продавачът ще ги махне, или не, след като финализираме сделката.

— Снощи след работа някой му се обади и той излетя от тук като куршум. — Джон сви рамене, без да вдига поглед от компютъра. — Оттогава не съм го чувал, а снощи трябваше да дойде в Бъгъл.

— Какво е това?

— Нашият любим стриптийз бар — усмихна се той. — Ходим там няколко пъти седмично.

Лорън опита да изглежда незаинтересована.

— О! Ами добре, ако се чуете, ще му предадеш ли да ми се обади?

— Разбира се. — Взе мобилния си и се обърна със стола. Когато забеляза Рот, се стресна и изпусна телефона на бюрото. Намери го пипнешком, преди да насочи вниманието си отново към компютърния екран и измърмори. — Веднага ще му се обадя.

Лорън се обърна с усмивка към Рот.

— От тук, господин Уилямс. Нека Ви покажа имотите.

— Лорън!

Лорън подскочи стреснато и се обърна към Мел, която стоеше на вратата на офиса си и гледаше странно към Рот.

— Здравей, Мел! Това е господин Уилямс, който иска да си купи жилище.

Мел се усмихна, но изражението й изглеждаше престорено.

— Може ли да поговорим за момент?

Лорън кимна и с жест покани Рот към отворена врата близо до рецепцията.

— Това е офисът ми. Моля, почакайте ме там, ще дойда след секунда.

След което отиде при шефката си, чудейки се дали няма да й създаде проблеми за това, че предишната вечер беше опитала да спори с нея за показването на онзи склад.

— Какво става, Мел?

Тя изчака, докато Лорън затвори вратата, и заговори.

— Кой е той? — почти прошепна.

— Това е господин Уилямс. Току-що се е преместил в района и възнамерява да се установи тук за постоянно.

Няколко секунди Мел хапеше долната си устна и след това се намръщи.

— Обадил ти се е, за да си уговорите среща?

Младата жена кимна, надявайки се шефката й да не се опита да я прецака и да открадне клиента й. Нямаше да й е за първи път. Разбира се, Мел не знаеше, че в действителност Рот не е никакъв клиент и тя се тревожеше какво би могло да се случи, ако началничката й поискаше лично да му покаже някои имоти.

— Как мина огледа снощи? — смени темата Мел.

Успявайки да скрие облекчението си, Лорън отговори спокойно.

— Добре. Господин Хърбърт е заинтересован от имота, но там има някакви големи контейнери, които той не желае. Попита ме за тях, но тъй като това не е мой обект, не знаех дали ще бъдат махнати преди продажбата. Искаше да говори с Брент.

— Ще му предам. — Мел я изгледа продължително. — Добре. Отиди да провериш какво можеш да предложиш на господин Уилямс, но имай предвид, че свиквам среща на персонала след половин час. Може да му предложиш кафе, докато те чака. Няма да продължи дълго. — Погледна часовника си. — В офиса ми, след половин час и е задължително. Можеш да му показваш имотите, които го интересуват след това.

— Всичко наред ли е? Обикновено не провеждаме срещи, когато има клиенти тук.

Устните на шефката й се извиха в усмивка.

— Всичко е наред, Лорън. Имаме проблеми с хазяина относно паркирането и обещах, че ще говоря със служителите си. Човекът е трън в задника, но не искаме да прекрати договора ни за наем. Няма да ни отнеме повече от няколко минути. Искам всички да присъстват, за да не се чувства някой лично порицан, но и двете знаем кои са двамата виновници. Джон Ти и Джон Би знаят, че не трябва да паркират на алеята. Другите наематели се оплакват.

— Добре. — Лорън излезе от офиса на Мел, върна се в своя и се усмихна на Рот. Седна на бюрото си, погледна към отворената врата и прошепна. — Ще бъдем тук поне половин час. Шефката ми свиква среща, за която каза, че е задължителна. Това би трябвало да означава, че и той ще присъства. Може да дойде всеки момент.

— Чухте ли това? — Изглежда някой му отговори в слушалката и той кимна на Лорън, като също прошепна. — Чули са.

— Ще ти покажа някои имоти, докато чакаме. Просто ще се преструваме, че ги разглеждаме, за да минава времето.

Тя го накара да приближи стола си към нейния, така че да могат и двамата да виждат екрана на компютъра й.

— Докато гледаме апартаментите, ще можем да виждаме кой влиза. Никога не ми омръзва да гледам тези оферти. Някои от тях са доста привлекателни.

— Харесват ми извитите стълби и голямата вана. — Новият вид посочи към монитора, а с другата си ръка погали бедрото й, преди да се отпусне назад в стола си.

Бяха разгледали няколко оферти, когато петнадесет минути по-късно телефонът на Лорън звънна.

— Лорън Хендерсън.

— Здравей, Лорън! Брент е.

Погледът й се насочи към Рот.

— Здравей, Брент!

Вида се напрегна и се приведе по-близо. Лорън извъртя слушалката, надявайки се, че той ще може да чуе разговора.

— Разбрах, че си ме търсила.

— Да. Снощи трябваше да покажа един склад от твоите. Човекът прояви интерес, но не иска контейнерите. Имаше и въпроси за покрива и… всъщност знаеш как е, но аз не можах да му отговоря. Поиска да разбера отговорите и да се срещнем днес.

Погледна към Рот, чакайки инструкции какво друго да каже. Той кимна и прошепна „в склада по обяд“.

— Иска да се срещнем в склада днес по обяд, за да може да го разгледа и на светло. Казах му, че ще опитам да уредя да се види с теб, понеже имотът е твой и можеш да отговориш на всичките му въпроси. Изглежда наистина заинтересован.

Брент се засмя.

— Страхотно! Ще се срещна с него. Благодаря ти, Лорън! Знам, че не се разбираме, но беше мило от твоя страна да ми се обадиш. Лесно можеше да ме прескочиш.

— Това е твой имот, Брент. Някой ден и на мен може да ми се наложи да отсъствам и ти да показваш мой имот. Бих се надявала да ми върнеш услугата. — Въздържа се да не изсумти. Човекът нямаше да се поколебае да й открадне сделката.

— Благодаря! Ще се срещна с клиента по обяд. — Той затвори.

Лорън се усмихна на Рот, щастлива, че успя да му помогне. Брент беше лош човек, който трябваше да бъде арестуван. Бил, поправи се тя. Той беше бивш служител на Мерикъл, наранявал хора като Рот, а това направо я вбесяваше.

Вида й се усмихна и снижи глас.

— Той ще отиде в склада по обяд.

Изведнъж младата жена си даде сметка колко близо беше до това да загуби Рот.

— Ами, какво следва оттук нататък? — Погледът й беше съсредоточен върху слънчевите му очила. Шепнеше, с надеждата, че болката, която чувстваше, няма да проличи в гласа й. — Това ли е моментът, в който се връщаш към живота си, а аз — към моя?

— Все още не сме го заловили. Ще дойдеш с мен.

Тя мълчаливо си призна, че не е готова да се сбогува с него. Той се наведе към нея, а ръката му се плъзна бавно под полата, галейки бедрото й. Бюрото ги скриваше от минаващите покрай офиса й. Лорън се вгледа в омразните очила, знаеше, че той я наблюдава и усети желанието, което искреше между тях.

Реши да му каже истината. Че ще й липсва и се надява да се видят отново след залавянето на Бил.

— Аз…

— Лорън?

Тя подскочи, стресната от гласа на приятелката си. Рот издърпа ръката си изпод полата й, тъкмо когато Аманда влезе в офиса. Другата жена ококори очи и облиза устни, когато видя мъжа.

— С клиент съм, Аманда. Господин Уилямс, това е най-добрата ми приятелка Аманда Дейвис. — Поколеба се, отправяйки възмутен поглед към неочакваната посетителка. — В момента не е удобно. Ще ти се обадя по-късно.

Аманда не си тръгна, вместо това изпъчи гърди.

— Здравейте, господин Уилямс!

Лорън стисна зъби. Приятелката й оглеждаше тялото на Рот, както умиращ от глад гледа пържола.

— Моля Ви, кажете ми, че не сте обвързан! — Аманда седна на стола до вратата, кръстоса крака и се настани удобно.

— Така е, не съм — усмихна се Рот.

Тя погледна нагоре към тавана.

— Има Господ! — После се засмя и запърха с мигли. — Аз също не съм обвързана. Но търся.

Рот задържа усмивката на лицето си.

— Добре.

— Аманда — каза Лорън напрегнато, — господин Уилямс е клиент. Какво правиш тук толкова рано?

— Беше ми скучно и реших да дойда да те попитам дали би искала да вечеряш с мен преди филма довечера.

— Заета съм. В интерес на истината, ще трябва да отложим плановете си за кино. Ще отидем утре. — Аманда се нацупи. — Показвам апартаменти на господин Уилямс.

Приятелката й се усмихна.

— И аз имам апартамент за показване. Моят. — Намигна на Рот. — Мисля, че особено ще те заинтересува спалнята ми.

— Аманда — предупреди я Лорън, — спри!

Пренебрегвайки приятелката си, Аманда продължи.

— Искаш ли да дойдеш с мен и да видиш спалнята ми, красавецо? Защо да си купуваш жилище, когато можеш направо да се преместиш при мен? Мисля, че ще ти хареса. Тренираш доста, нали?

— Аманда! — Лорън започваше да се ядосва.

Тя й отговори с усмивка.

— Затова си сама. Аз се опитвам да не съм. Тихо! Той е голям и необвързан. Какви са шансовете ми да го примамя да дойде с мен вкъщи? — Аманда се усмихна на Рот. — И така, какво ще кажеш? Искаш ли да ти покажа апартамента си? Можем да отидем още сега.

Рот престана да се усмихва.

— Оценявам предложението, но Лорън ще ми показва жилища днес следобед.

— Искам да ти покажа не само апартамента. — Аманда приглади блузата си, отново изпъчвайки гърди. — И знам, че искам да ми покажеш повече от едно жилище. — Погледът й се насочи към скута му и остана там.

— Аманда! — ахна Лорън.

На вратата се появи Джон Ти.

— Време е за срещата, Лорън.

Младата жена се изправи, тресяща се от яд. Обърна се към Рот.

— Няма да се бавя.

Извъртя се и отправи поглед към приятелката си.

— Аманда, престани! Дръж се прилично!

Тя й се усмихна.

— Но аз не искам да съм добра. — Намигна на Рот. — Искам да съм лоша! Мнооого лоша!

Лорън изхвърча от кабинета си, заканвайки се, че по-късно ще убие най-добрата си приятелка, защото флиртува с Рот. Аманда не биваше да сваля клиентите й, но по принцип Лорън би подминала това със смях. В случая изобщо не й беше смешно, тъй като ставаше въпрос за Рот. Гневът й пламна.

Вратата на Мел беше отворена и Лорън просто влезе. Шефката й стоеше до бюрото си, заедно с Брент, и двамата се извърнаха към нея. Лорън опита да скрие шока си, че го вижда там. Някак си бяха пропуснали да го видят, когато бе минал покрай офиса й, и й се прииска да може да предупреди Рот. Надяваше се, че изражението й не издава истинските й чувства и се помъчи да изглежда спокойна. Беше й трудно, като знаеше, че се намира в една стая с убиец и някой, който е злоупотребявал с Новите видове.

Джон Ти и Джон Би влязоха след нея и затвориха вратата. Джина липсваше. Мел бързо отиде и хвана раменете на Лорън.

— Веднага трябва да ми кажеш как и кога онзи мъж в офиса ти се е свързал с теб!

Лорън незабавно застана нащрек. Пулсът кънтеше в ушите й и тя се взираше нямо в шефката си. Най-накрая успя да накара мозъка си да заработи.

— Обади се вчера и уговори среща. Защо? Какво става?

Брент се загледа в нея.

— Не забеляза ли нещо странно в него?

Лорън поклати глава. Надяваше се добрият слух на Рот да може да долови случващото се в офиса. Страхуваше се, че може да са разбрали истината, но не й беше ясно как са заподозрели, че той не е обикновен мъж. Брент не го беше виждал, а той бе единственият, който би могъл да разпознае Нов вид.

— Не. Защо?

Джон Ти се намръщи.

— Той носи слънчеви очила. Как, по дяволите, би могла да разбере, след като никога не е виждала някой от тях, как да разпознае характерните черти на лицето? Съмнявам се, че изобщо ще разбере.

О, Господи! Лорън се паникьоса, но опита да скрие страха си. Джон Ти със сигурност знае какъв е Рот, но как?

Мел кимна.

— Трябва незабавно да си тръгнеш, Лорън. Мъжът в твоя кабинет е… изнасилвач. Наема брокери, за да му показват жилища и щом останат сами — атакува. Ние ще се справим с него.

— Но… — Лорън не знаеше какво да каже. Внимателно се вгледа в хората, които стояха около нея, и почувства студ, чак до мозъка на костите си. Лъжеха я и всеки един от тях беше наясно, че Рот е Нов вид. — Добре, но чантата ми е в офиса. Ще я взема, ще измисля някакво извинение и ще си тръгна. — Ще предупредя Рот.

— Остави я! — Неочаквано Брент я сграбчи. — Просто тръгвай. — Избута я към задната врата на офиса на Мел.

— Но…

Преди да успее да се осъзнае и да се възпротиви, беше избутана на алеята през задната врата. Тя се затръшна в лицето й и звукът от превъртането на ключа беше достатъчно силен, за да го чуе. Остана потресена, че я заключиха отвън по този начин.

Те знаеха, че Рот е Нов вид, отърваха се бързо от нея и по някаква причина защитаваха Брент. Ужасно притеснена за безопасността на Рот, тя притича надолу по улицата към джипа, за да информира екипа за случилото се. Те трябваше или да предупредят Рот да се махне оттам, или да влязат и да му помогнат.

Аманда беше с Рот. Страхът й се увеличи и тя затича по-бързо. Почти си счупи глезена с неудобните обувки на токчета, но щом забеляза джипа, изпита облекчение. Едва не я блъсна кола, когато забрави да се огледа, преди да пресече. Шофьорът натисна спирачките, след това клаксона и за финал изкрещя няколко цветисти израза по неин адрес.

Брас отвори пасажерската врата и трябваше да я задържи, след като тя буквално се блъсна в него.

— Какво става? Къде е Рот?

— Мисля, че те знаят, че той е Нов вид. Казаха ми някаква глупава история, че бил изнасилвач и ме изблъскаха навън през задната врата. Брент е там. Всички се държат странно и изглежда колегите ми го защитават.

Брас изпсува.

— Стой тук! — Той я вдигна, подпря я отстрани на автомобила и я пусна да стъпи на краката си. — Влизаме вътре.

Лорън едва си поемаше въздух.

— Алеята. — Задъхана, тя мълчаливо се закле да си купи пътека за бягане, за да влезе във форма. — Може да се измъкнат през задния вход, ако решат да бягат.

Брас се обърна към Браян — и двамата с Шадоу бяха излезли от автомобила.

— Отивай на алеята и се увери, че няма да избягат от там.

Младият мъж се затича в посоката, от която беше дошла Лорън.

— Ти оставаш тук, Лорън! — Брас провери оръжията си. — Тук ще бъдеш в безопасност.

— Приятелката ми Аманда също е там. Тя е руса, облечена в синя блуза и черна пола.

— Разбрах — каза Шадоу.

И двамата мъже се затичаха по тротоара към сградата, в която Лорън работеше. Най-накрая тя успя да си поеме дъх и се намръщи. Не искаше да чака при колата, бе твърде разтревожена за приятелката си и Рот. Можеше да имат нужда от нея. Бързо се оттласна от автомобила и последва екипа.

Беше толкова притеснена и разсеяна от мисли какво би могло да се случи с Рот, екипа му и Аманда, че едва не падна, когато се извъртя по посока на гласа, който я повика.

— Хей!

Аманда й махаше от тротоара, застанала пред отворената врата на колата си, недалеч от нея.

— Господи, този мъж е толкова секси! Искам да го съблека и да го поръся със сол, за да мога да пия шотове текила направо от тялото му.

— Мислех, че си вътре.

— Шефката ти ми нареди да напусна. Каза, че спешно те е изпратила на някакъв обект, за да отвориш на водопроводчика. Тази жена е такава кучка, вероятно самата тя иска да опита късмета си с него, но аз няма да позволя това да се случи. Кажи ми, че имаш телефона на господин Уилямс и какво, за Бога, е първото име на този мъж? Той не пожела да ми го каже.

Лорън се обърна, за да погледне към сградата, в която беше офисът й.

— Стой тук! Просто… стой тук! Не мърдай!

— Добре! Донеси ми номера му.

Лорън кимна, връщайки вниманието си към офиса, нетърпелива да разбере, какво става там. Аманда беше в безопасност. Беше облекчена да го разбере, но нямаше да се успокои, докато не видеше Рот. Мина през тревата и избегна предната алея, защото можеше да бъде видяна от рецепцията. Когато приближи прозореца и надникна, бюрото на Ким беше празно. Лорън се намръщи.

Бавно се промъкна към страничната част на сградата и към един от прозорците на офисите. Поколеба се, вдигна глава и надникна. Онова, което видя, я накара да затаи дъх. Брас и Шадоу стояха с лице към стената, а Джон Ти беше насочил пистолет към тях. Мел и Брент стояха наблизо и спореха. Можеше да чуе гласовете им, но не можеше да разбере думите. Къде е Рот? Къде са Ким, Джина и Джон Би?

Лорън се наведе, за да не я видят, и буквално пропълзя към задната част на сградата, докато стигна до алеята. Ахна. Браян лежеше по гръб на земята, близо до задната врата. Затича се към него. По челото му имаше прясна кръв. Изглежда някой го беше ударил с нещо, но той все още дишаше. Ръцете й трепереха силно, докато ровеше в джобовете му за мобилния телефон. Зарадва се, когато го намери.

Отвори списъкът с повикванията и най-отгоре откри номер с името „БАЗА“. Набра го и още на първото позвъняване й отговори някакъв мъж.

— Ало?

— Говори Лорън Хендерсън. Това централния щаб ли е?

Мъжът отсреща се поколеба.

— Кой се обажда и откъде имате телефона на Браян?

— Той лежи на земята и кърви. — Бързо издиктува адреса и името на фирмата си. — Хванали са Брас, Шадоу и Рот. Колегата ми е насочил пистолет към Шадоу и Брас. Все още не съм видяла Рот, но и той беше вътре. Трябва ли да се обадя в полицията?

— Не! — отсече мъжът. — Ние сме на път. Останете с Браян. Диша ли?

Лорън отново провери състоянието на мъжа на земята, увери се, че гърдите му се повдигат и спускат, и си пое успокояващо дъх, в опит да контролира паниката си.

— Да, но е в безсъзнание. Бил е ударен по главата с нещо, но то вече не е тук, защото не виждам нищо с кръв по него. Ние сме на алеята зад сградата.

— Не мърдай и остани на телефона! Не затваряй! До няколко минути екипите ни ще са при теб.

Лорън остави телефона в жилетката на Браян, така че да не се вижда, но все пак човекът от другата страна на линията да може да чува какво се случва. Нямаше никакво намерение да стои безучастно там и да чака помощта, когато Рот можеше да е в опасност.

Изправи се на крака, мина от другата страна на сградата и пропълзя под прозорците, докато не стигна до офиса си.

Заслуша се, не чу нищо и повдигна глава, за да види какво става вътре. Рот все още беше в същия стол, в който го остави, но изглеждаше заспал — главата му беше отпусната назад, а ръцете му висяха безжизнено отстрани. Стреличка с червен край стърчеше от гърдите му. Виждаше я как се движи, когато той си поемаше въздух, което я увери, че е жив, но очевидно упоен.

Адреналинът се втурна по вените й. Рот имаше нужда от помощ. Не знаеше колко ще се забави подкреплението. Нямаше начин да стои там, без да прави нищо. Мрежата излезе лесно и тя я подпря на стената. Погледна към ключалката на прозореца — добре я познаваше, тъй като често заяждаше, и хвана металната част с пръсти. Размърда я, стараейки се да го направи тихо, и се съсредоточи върху отворената врата на кабинета си. Не забеляза движение, но трябваше да се скрие, ако се появи някой.

Ключалката изщрака и Лорън наостри слух за някакъв признак, че вътре са чули звука. Най-накрая долови крясъци, но не можеше да разбере какво казваха. Никой не дойде в стаята и тя плъзна стъклото настрани, за да отвори прозореца докрай. Рот беше толкова близо. Нямаше представа какво да прави, щом стигне до него, но вероятно можеше да залости вратата и да ги барикадира вътре, докато дойде помощта.

Гласовете вече се чуваха ясно през отворения прозорец и тя успя да различи ядосаните викове на колегите си. Изправи се до отвора, който беше на височината на кръста й, повдигна полата и опита да прехвърли крака си вътре. Не беше лесно, но се справи и падна на колене, пропълзя зад бюрото си, за да се скрие.

— Какво ще правим, по дяволите? — изкрещя Мел.

— Просто се успокой — отвърна Брент. — Казах ти, че ще измисля нещо.

— Всичко това най-вероятно е по твоя вина! — продължи Мел. — Да не би да си се напил и да си казал на някого истинската си самоличност? Мамка му, Бил! Казах ти, че излагаш всички ни на риск, но ти престана ли да бъдеш такова егоистично копеле?! По дяволите, не!

— Не съм казал на никого. — Гласът му се снижи и Лорън не можа да чуе останалите думи.

— Открили са ни! — изкрещя Мел отново. — Каза, че никой няма да може да ни проследи тук и аз ти повярвах.

— Намерили са ни! — Това беше Джон Ти и очевидно беше ядосан. — Нека помислим какво ще правим сега. Предлагам да ги убием и да се махаме.

— И къде ще отидем? — Чу се звук от счупване на стъкло. Мел беше толкова бясна, че вероятно бе хвърлила нещо. — Всичките ни пари отидоха за това място и за фалшивите ни самоличности. Вероятно са замразили банковите ни сметки. Прецакани сме! Ще трябва да се обадя на сестра ми, а знаете колко не искам да правя това. Исках да се махна от тези глупости и никога повече да не виждам тези копелета, а сега имаме трима. В-нашия-офис!

— Достатъчно! — изръмжа Джон Би. — Предлагат парични награди за тях. Имаме трима. Всички да се успокоят! Не мога да мисля, когато крещите. Можем да ги използваме, за да изкараме бързи пари и да започнем на чисто някъде другаде.

— Кой ще направи размяната? А? — изкрещя Брент. — Не и аз! Това е глупаво. Просто ще ни заложат капан и ще ни тикнат в затвора до живот. В действителност няма да ни платят.

— Ще ги преместим някъде другаде и това ще ни даде малко време, за да помислим как най-безопасно да си вземем парите от НСО. По-умни сме от тези копелета. Просто трябва да се махнем от тук, преди да пристигнат още от тях.

— Не мърдай или ще те застрелям! — изкрещя Джон Ти.

— Успокой се! — Лорън едва успя да чуе дълбокия глас на Брас, тъй като той не крещеше. — НСО ще плати за нас. Само не наранявайте жените.

— Видяхте ли? Казах ви, че са достатъчно глупави, за да защитават невинните. Ако мръднеш, ще прережа гърлото на рецепционистката. Тя не е част от това и е бременна във втория месец. Ако се борите — тя умира! Мога да убия и Джина, преди да стигнете до мен. — Джон Би силно изсумтя. — НСО ще ни плати. Само трябва да се махнем от тук. Бил, има ли още стрелички? Ще упоим тези двамата, ще завържем жените и ще се разделим. — Гласът му се повиши. — Насам може да са тръгнали още от тях. Тези тримата вероятно са разузнавачи или нещо такова. Те са ловци, нали? Пусни им по една стреличка, ще ги изнесем от тук и когато сме в безопасност, ще измислим останалото.

— Моля ви — примоли се Ким, — пуснете ме!

— Млъкни! Не донесох достатъчно стрелички! — Брент беше бесен. — Каза ми, че е само един, а не трима.

— Дойде сам! — изкрещя Джон Ти. — Ако знаех, че има още, щях да ти кажа по проклетия телефон.

— Не мърдай! — извика Джон Би. — Кълна се, че той ще ви застреля и двамата, и повече няма да ви предупреждавам! Тези жени също ще умрат. Искате ли кръвта им по ръцете си?

Сърцето на Лорън заби лудо, тя знаеше, че трябва да направи нещо. Вдигна ръка да се обади на полицията от телефона в офиса, но си спомни за телефонната система, която имаха. Всеки телефон, който ползваше линията, се появяваше като червена мигаща лампичка на другите апарати. Не можеше да се обади, но колегите й планираха да отведат Рот, а тя не можеше да рискува това да се случи.

Бутна бюрото, за да провери колко е тежко, но то не помръдна. Това беше единствената мебел, достатъчно голяма, за да барикадира с нея вратата. Този план нямаше да свърши работа, защото, разбира се, те можеха да постъпят като нея и просто да заобиколят сградата и да влязат през прозореца.

— Мърдай! — нареди Джон Ти. — В задния офис, веднага! Дръжте ръцете си вдигнати и се движете бавно! Ако дори трепнете, ще ви гръмна!

— Да — каза Брент, — направи го! Имаме телефонните кабели. Ще ги завържем, ще ги измъкнем отзад и ще се върнем и за другия, когато ги вкараме в микробуса. — Той замълча за малко. — Отиди да го докараш!

— Моят микробус? — ахна Джон Би. — Всички ще виждат какво става вътре.

— Фирменият, идиот такъв! — изкрещя Мел. — По-голям е. Има отделна товарна част и затъмнени прозорци. Просто изхвърли табелите, които стоят отзад.

— Мамка му! — изкрещя той. — Мърдай, Джина! Ти също, Ким! Ще стоите близо до мен! Ако те ме нападнат — и двете сте мъртви!

— Движение! — заповяда Джон Ти. — Дръжте ръцете си вдигнати! Мел, отиди и вземи телефонните кабели. В офиса има три. Използвай и тези за факса.

Лорън погледна иззад бюрото си, не видя никого и пропълзя да надникне през вратата. Колегите й не се виждаха никъде и тя се наведе достатъчно, за да провери офиса на Мел. Джон Ти беше обърнат с гръб към нея и скриваше от погледа й ставащото вътре. Изглежда всички бяха там.

Чувстваше се ужасена, но се насили да се раздвижи, изправи се на крака и хвана стола с Рот за страничните облегалки. Облегалката на стола се заби в корема й, когато дръпна. Докато го теглеше по килима, ботушите на мъжа се влачеха по пода и правеха движението още по-трудно за нея. Тя продължи, като се молеше Рот да не се свлече от стола. Беше твърде тежък, за да го вдигне обратно.

Спря, ослуша се и чу колегите й да спорят в офиса на Мел. Отново погледна натам, видя, че Джон Ти е все още с гръб и задърпа с всички сили. Столът вече беше извън офиса й, тя потисна стона си и продължи да дърпа Рот към входната врата. Трябваше да мине само няколко метра до рецепцията. Успя, без да я забележат. Чувстваше се виновна, че оставя Видовете под дулото на пистолета. Въпреки това не можеше да им помогне. Рот беше единственият, когото можеше да спаси. Трябваше да го заведе на безопасно място и да се моли човекът, с когото говори по телефона на Браян, да дойде навреме за останалите. Би било самоубийство да връхлети в офиса на Мел и да опита да помогне на другите. Гърбът й се удари в стъклената врата на сградата, но тя не се отвори. Бутна я и с дупе, но тя само леко помръдна. Обърна се, осъзна, че някой я беше заключил и опита да отключи. Вратата се отвори и свежият въздух изпълни дробовете й, щом пое дълбоко дъх. Отново задърпа стола, измъквайки го заедно с Рот навън от сградата.

Нямаше никой на алеята. Гравитацията й помогна да движи стола, тъй като сградата беше по-високо от нивото на улицата. Продължи да върви, с очи, вперени във вратата. Очакваше колегите й всеки момент да тръгнат след нея, щом разберяха, че един от Видовете липсва, но успя да стигне до Аманда.

— Отвори веднага задната врата! — Лорън дръпна стола по-силно и се забърза.

Аманда видя Рот, стола и Лорън. Очите й се разшириха и устата й остана отворена.

— Отвори проклетата врата! — сопна й се Лорън. — Веднага! Движи се! Задната врата! Отвори я, по дяволите! Сега, Аманда! Сега!

Жената се раздвижи. Натисна бутона за отключване и почти се спъна в бордюра, докато тичаше да отвори задната врата, но го стори тъкмо когато задъханата Лорън стига до там със стола.

— Помогни ми да го вкараме вътре!

— Какво, по дяволите? — Очите на Аманда бяха широко отворени и тя изглеждаше необичайно бледа.

— Ще ти обясня по-късно. Помогни ми! Тежи цял тон. Трябва да го измъкнем от тук, преди някой да ни е видял. — Лорън грабна стреличката от гърдите на Рот и я пусна в джоба си. — Побързай!

Аманда хвана едната ръка на Рот, а Лорън обърна стола с лице към вратата на автомобила. Хвана го здраво и заедно вдигнаха от стола отпуснатото му тяло.

— Исусе! — изсумтя Аманда. — Ще ми се счупи гърба. Сигурно тежи над сто и двайсет килограма.

Двете успяха да вкарат упоения мъж на задната седалка. Лорън подгъна краката му, за да може да се хване. Не изглеждаше да му е удобно, но все пак беше вътре и лицето му не беше притиснато в седалката. Затвори задната врата с трясък и отвори пасажерската.

— Влизай в колата! — каза задъхано на Аманда.

Приятелката й заобиколи автомобила, отвори шофьорската врата и се строполи на седалката. Двигателят заработи, а сърцето на Лорън щеше да се пръсне от изтощение и страх. Един поглед към сградата я увери, че все още никой не я е последвал, но за всеки случай се снижи на седалката.

— Карай, по дяволите! Махни ни от тук!

Аманда настъпи педала на газта.

— О, Господи! — повтаряше тя. — Заради теб ще арестуват и двете ни. Знам, че все се оплаквам, че нямам гадже, но да не си си загубила ума? Не можеш просто да си отвлечеш мъж. Той е наистина готин, но какво си мислеше? Да не си дрогирана? Нека просто се обадим на полицията и да им кажем, че си претърпяла нервен срив. Може да го закараме в болница и да ги накараме теб да те освидетелстват.

— Не съм го отвлякла, мамка му! Не е това, което изглежда. Трябва да се махаме. Карай! Ще ти обясня всичко по-късно, но той е в опасност.

— Нали знаеш, че приятелите могат да си кажат всичко? — Аманда облиза устни. — Ти си полудяла!

Лорън се надигна достатъчно, за да може да погледне зачервеното лице на приятелката си. Отвори уста, за да й обясни, но после се отказа. В момента беше твърде уморена, за да крещи. Реши просто да бъде откровена.

— Трябва да ми се довериш. Моля те, карай, Аманда! Случаят наистина не е толкова лош, колкото изглежда.

— Къде отиваме?

— В твоя апартамент.

— Добре — кимна Аманда. — Господи, много ще загазим! Дано имаш основателна причина. Не мога да повярвам, че правим такова нещо.

Лорън искаше да използва мобилния на приятелката си, за да се обади на полицията, но не се осмели, след като й бяха наредили да не го прави. Молеше се екипът да пристигне навреме, но не желаеше да се навърта наоколо, за да се увери в това. Да измъкне Рот от там беше приоритет — единственото, което можеше да направи.