Лорън Донър
Рот (16)

Глава 15

Рот бързо слезе от джипа, уверен, че Брас и Шадоу ще го последват. Слънцето беше залязло. Закъсняха, понеже трафикът се оказа натоварен и той искрено се надяваше, че Лорън не се е отказала да го чака и не си е легнала. Едва удържаше въодушевлението си, че ще я види отново.

На около три метра от вратата усети миризмите и незабавно спря. Пое си шумно въздух, двамата мъже зад него направиха същото. Рот изръмжа. Миризмите идваха от дома на Лорън и той забеляза, че вратата й не е напълно затворена. Втурна се напред, отвори я докрай и изтръпна от ужас.

Брас застана до него и подуши въздуха.

— Трима човешки мъже, една човешка жена и един Нов вид.

— Помирисвате ли това? — изсъска Шадоу. — Мерикъл!

— Да!

Страхът на Рот се увеличи, щом до ноздрите му достигнаха още миризми — на кръв, на разлагаща се плът и смърт. Втурна се вътре, ужасен, че те може да идват от тялото на Лорън, но в тъмнината лежеше мъж. За секунди зрението му се приспособи към мрака, но един от мъжете се сети да включи лампите.

— Лорън! — извика той. Затича се към спалнята й, но щом видя разбитата врата, се закова на място.

Шадоу сложи ръка на рамото му.

— Някой е влязъл с взлом.

Рот прекрачи разпилените по пода книги и изръмжа. Мирисът на Новия вид беше по-осезаем в стаята й. Освен тези две, нямаше други миризми, но разбитата врата на банята се набиваше на очи. Шкафът беше счупен там, където някога е било чекмеджето. За секунди Вида се озова вътре, видя отворения прозорец и бързо скочи върху плота на мивката.

— Човекът е мъртъв — изръмжа Брас.

Болка прониза сърцето на Рот и той се обърна, за да срещне погледа на събрата си.

— Мъжът в коридора. Не Лорън — увери го Брас, след което извади мобилния си и набра някакъв номер. — Обаждам се за помощ.

Рот хвана рамката на прозореца и с усилие се промъкна навън. Следите в тревата му подсказваха какво трябва да се бе случило. Проследи малки отпечатъци от стъпки, следвани от големи, докато стигна до мястото, където мъжът я бе хванал. Нейните стъпки липсваха, а по-големите следи ставаха по-дълбоки заради добавеното тегло.

— Той я е носил — отбеляза Шадоу зад гърба му.

Рот последва стъпките, заобиколи къщата и ги изгуби на алеята към входа. Изтича отново вътре, клекна до мъртвото тяло и започна да го оглежда.

Шадоу хвана ножа за писма, извади го от трупа и помириса дръжката. Вдигна глава и погледна към Рот.

— Лорън е убила този мъж. Явно е била уплашена. Помирисвам страх, който вероятно е предизвикал потене, включително и по дланите й. Затова мога да я усетя по дръжката на ножа.

— Усещаме аромата на непознат мъж. Нов вид — долетя гласът на Брас. — Той мирише на Мерикъл.

— Какво означава това?

Рот се обърна и едва успя да се въздържи да не изръмжи на мъжа от специалния отряд, който ги беше докарал. Явно ги бе последвал вътре. Лорън я нямаше и й се беше наложило да убие човек. В ума на Рот се въртяха ужасяващи мисли и в гърлото му се образува буца, която не му позволи да изрази на глас най-големия си страх — че тя може да е мъртва.

— Тук е имало Нов вид, който мирише на сапуна, даван ни в Мерикъл. Нито един свободен Вид не би го докоснал доброволно. — Шадоу се изправи. — Иди и разпитай съседите дали не са видели нещо. Ако са, доведи ги тук. Искаме да им зададем няколко въпроса.

Мъжът се обърна и излезе. Рот отметна глава и нададе вой. Лорън я нямаше. Изправи се и погледна отново към мъртвеца. Тя го беше убила, а това означаваше, че който и да я е отвлякъл, ще търси отмъщение. Щяха да я убият за наказание.

— Успокой се! — нареди му Шадоу. — Ако не се стегнеш, няма да можеш да й помогнеш.

— Те ще я убият.

— Не знаем със сигурност.

Брас се прокашля, за да привлече вниманието им.

— На дивана има петно от кръв и оставена бележка.

Рот го избута, наведе се над мястото и вдиша дълбоко. Можеше да усети само аромата на Лорън и това със сигурност беше нейната кръв. Петното беше съвсем малко, но това не успокои страховете му, че може да е мъртва.

— Искат да разменят Лорън за хората, които хванахме вчера — каза Брас, след като прочете бележката.

Рот се обърна бавно и го погледна.

— Ще ги разменим!

— Да — кимна Брас. — Ще ти върнем жената.

— Един от нашия вид е последвал Лорън навън, хванал я е и я е носил. Намерихме следите — каза Шадоу. — Не разбирам. Можел е да я остави да избяга, но не го е направил.

— Ще го убия! — закле се Рот.

Шадоу го хвана за ръката, стисна го здраво, но Рот не пожела да се успокои. Не можеше. Лорън беше хваната от служители на Мерикъл. Знаеше, че не е в състояние да контролира накъсаното си дишане, но не можеше да се справи с всички емоции, които бушуваха в него. Тя беше в опасност, ранена, и всичките му инстинкти крещяха да направи нещо. Каквото и да е.

— Сър? — Беше шофьорът им, човекът от специалния отряд.

— Да, Тед? — обърна се към него Брас.

— Мъжът, който живее в апартамента на горния етаж, каза, че преди около два часа е видял четирима мъже и една жена да идват тук. Според него един от мъжете е все още вътре, тъй като не го е видял да излиза. — Тед се обърна и погледна към трупа на пода. — Предполагам, че това е той.

Рот опита да се измъкне от хватката на Шадоу. Имаше въпроси към свидетеля, но приятелят му го дръпна достатъчно силно, че да го спре.

— Не! — изръмжа Шадоу. — Успокой се! В това състояние няма да й помогнеш. Дишай дълбоко!

Рот потисна яростта си.

— Оставили са телефонен номер — Брас се обърна към Рот. — Пазете тишина! — Той извади мобилния си, огледа мъжете около себе си и отново прочете бележката. — Тихо! — Набра номера и включи на високоговорител.

— Виждам, че сте получили бележката ми. — Гласът отсреща беше женски. — Тъй като номерът не ми е познат, предполагам, че се обажда половинката на Лорън?

Брас повдигна учудено вежди към Рот, но отговори преди него.

— Да. Кога и къде искате да направим размяната? Не наранявайте Лорън или никога повече няма да видите вашите хора живи.

— Сестра ми жива ли е? — В гласа на жената се усещаха гняв и недоверие. — Искам веднага да говоря с Мел!

— Би трябвало да знаеш, че в момента не съм при нея, но може да се уреди да говорите. Искам да чуя половинката си, за да се уверя, че е жива.

— Това няма да стане, докато не говоря със сестра си. Обади ми се отново, когато си при нея. Кога ще стане това?

— Дай ми един час. Трябва да отида до мястото, където я държат. И тя, и мъжете, които заловихме с нея, са добре. Сегашното й жилище е доста по-удобно, отколкото онези, в които Мерикъл държеше нас.

Жената изсумтя.

— Поне ви уреждахме секс от време на време. Споменавам го, защото Лорън ще научи всичко за този тип експерименти и ще бъде прехвърляна от клетка в клетка, ако не чуя сестра ми след 60 минути. Съмнявам се, че половинката ти ще оцелее, тъй като те не са имали жена от месеци.

След тези думи тя затвори.

— Чу ли това? — изръмжа Брас. — Или блъфира, или държи повече от един от нашите мъже.

— Тя мисли, че Лорън е моя половинка. — Рот искаше това да е истина. — Защо?

— Не знам — поклати глава Брас.

— Трябва веднага да тръгваме, за да стигнем до Хоумленд и да направим това обаждане — каза Рот и тръгна към вратата, но Шадоу все още го държеше здраво и лесно го дръпна обратно. Рот се обърна и му се озъби. — Пусни ме!

— Не! — пристъпи напред Брас. — Никъде няма да ходим. Тим и вторият екип пътуват насам. Те ще открият всичко за мъртвия човек. Можем да направим конферентен разговор с Хоумленд. Не е необходимо наистина да ходим там, за да позволим на жената да говори със сестра си. — Той замълча за момент. — Там също така могат и да проследят обаждането. Нямаме никакви гаранции, че ще направят размяната на добра воля. Биха могли да убият Лорън просто от злоба.

— Те искат да си върнат хората — напомни Шадоу на всички. — Ще я оставят жива, тъй като това е условието на сделката.

Тим Оберто влезе в апартамента с няколко души от екипа си и бързо прецени ситуацията.

— Уведомиха ме, че Лорън Хендерсън е била отвлечена. — Той погледна към Брас. — Ще се опитаме да я върнем.

Брас му подаде бележката.

— Трябва да уредим конферентен разговор между Хоумленд и похитителите. Искат да говорят с жената, която заловихте вчера. Ще заменят Лорън за онези престъпници. Ще направим каквото искат, за да върнем обратно жената на Рот.

— Но…

— Ще го направим! — каза твърдо Брас и прекъсна възраженията на Тим. — Ще хванем тези чудовища отново. Сестрата на онази жена държи бъдещата половинка на Рот. Наш приоритет е да спасяваме Видове. Лорън е една от нас, защото принадлежи на Рот. Не знам дали твоя човек ни е чул, но тук е имало и мъж Нов вид, който е помогнал за отвличането й.

Тим ахна.

— Защо, по дяволите, един от вашите би предал НСО?

— Той е все още в плен — въздъхна Шадоу. — Миризмата му го показва. Може би са намерили начин да го подчинят или пък не разбира, че Мерикъл са негов враг. Той е…

— Мъртъв! — изръмжа Рот.

— Объркан — поправи го намръщено Шадоу. — Не познава друг живот.

— Да, объркан — кимна Брас и изгледа Рот. — Ако нарочно й е навредил, ще го признаят за негоден.

— Негоден? — попита Тим.

— Няма значение. Да кажем, че ако го признаят за такъв, повече няма да бъде заплаха за никого.

— Ние имаме същото за негодни хора — кимна Тим. — Наричат го „смъртна присъда“ и в някой случай съм напълно съгласен с нея.

— Трябва да се върнем в щаба и да проведем това обаждане. Колкото по-бързо направим размяната, толкова по-добре. — Брас се обърна към Рот. — Знам, че може би ти е трудно, но знай, че ще направим всичко възможно.

— Искам да съм там! — настоя Рот.

— Само ако се успокоиш.

— Ще направя всичко, което е необходимо! — закле се той и задържа погледа на Брас, за да му покаже, че е искрен.

— Проверете мъртвото копеле — нареди Тим на един от хората си. — Искам да знам всичко за него, включително от къде за последно си е купил презервативи и с кого ги е използвал. Обадете ми се веднага, щом имате някаква информация и повикайте някой да почисти тук. Не искаме този случай да се появи във вечерните новини.

— Да, сър! — козирува мъжът и ги заобиколи, за да отиде до тялото.

* * *

В джипа Шадоу седна до Рот и го потупа по рамото.

— Ще я намерим!

— Страх ме е!

— Знам.

— Може би страда или е ранена, или е мъртва. Онази жена може да лъже.

— Ние държим сестра й. Хората се грижат за семействата си. Ако им е полезна, няма да рискуват и да я убият. Знаем как действа Мерикъл.

Вълни от гняв заляха Рот.

— Да. Те лъжат и не трябва да им се вярва.

— Ние имаме нещо, което искат. Лорън им е нужна.

Това трябваше да го успокои, защото нищо друго не можеше да се направи. Тогава друг страх обзе душата му.

— Ако оцелее след това, Лорън няма да иска да има нищо общо с мен. Познанството й с мен я изложи на опасност.

— Ще се справим с това, когато му дойде времето. — Шадоу замълча. — Тя щеше да избяга, ако те нямаха един от нашите да им помага. Умна е и е убила човек, за да спаси живота си. Тя е силна, Рот. Има борбен дух. Трябва да се надяваме, че планът ни ще успее.

* * *

Лорън беше уплашена, изтощена и гладна. Някой бе изгасил лампите и в двата коридора, слънцето бе залязло и в залата беше тъмно като в рог. Странни шумове я стряскаха, както се беше свила на пода в центъра на клетката, твърде уплашена, че Марвин ще се опита да я докосне, ако се приближи към решетките. С всяка минута ставаше все по-студено.

В никакъв случай нямаше да вземе одеялото в ъгъла. То миришеше на прах, пот и мръсотия. Отчаяно се нуждаеше от тоалетна. Дочу се още един звук, но той не идваше от мъжете в клетките. Тя се сви още повече.

— От какво се страхуваш? — попита недружелюбният кучешки Вид.

— Не виждам нищо. Откъде идват тези звуци?

— Това са плъхове. Те са далеч от теб, а и обикновено не ни закачат.

По дяволите! Не искам да знам това.

— Страхотно! Бих искала аз да хапна нещо, а не да вляза в менюто на някакви гризачи. Моля те, кажи ми, че не са много големи!

Тя си ги представи с размерите на котка и потрепери.

— Момчета, как ходите до тоалетна?

Той не отговори веднага.

— Казваме им и те ни носят кофа.

Ууу! Не искаше да го прави, но беше достатъчно отчаяна.

Вида обаче изръмжа.

— Ние сме мъже и за нас е лесно. На твое място аз не бих им извикал. Онзи вероятно ще те накара да си съблечеш блузата, за да ти позволи да излезеш от клетката. Използвай одеялото в ъгъла, щом като отказваш да се завиваш с него. След това го хвърли извън клетката.

Един плъх изцвърча силно, когато някой включи осветлението в коридора към тоалетните. Появи се Мери с мобилен телефон в ръка. Лорън се учуди, когато кучката спря пред нейната клетка.

— Ето я! Говори с тях и внимавай какво им казваш!

— Ало?

— Лорън? — Това беше прекрасният глас на Рот. — Добре ли си?

— Да, добре съм, Рот.

— Някой нарани ли те?

— Не, но съм заключена в клетка.

Тя чу ръмженето му.

— Ще те освободя, независимо какво ще ми струва! Вярвай ми!

— Вярвам ти! — По лицето й се стичаха горещи сълзи и тя отвори уста да му каже, че го обича, в случай, че никога повече не й се отдаде подобна възможност, но Мери дръпна телефона към себе си и се отдалечи на няколко метра.

— Много трогателно! — изсумтя тя. — Вече чу, че е жива и здрава. Имаш доказателството, което поиска. А сега по-добре направи каквото ти кажа, ако искаш да си остане невредима. Срещата ще бъде в пет сутринта на място, което ще разберете малко преди това. Няма да ви дам време да ми заложите капан и ако опитате, гаджето ти умира. Увери се, че сестра ми и всичките й хора са там или приятелката ти ще получи куршум в челото.

От отговора му Мери пребледня.

— Казах, че ще се срещнем в пет. Не ме заплашвай, животно! Ако всичко мине гладко, ще си я получиш обратно. — Тя прекъсна връзката и се обърна към Лорън.

— Твоето животно има нужда от каишка. Ето какво става, когато им позволиш да си мислят, че са хора.

— Те са такива! — Лорън хвана решетките и се изправи, но краката й бяха схванати от седенето на студения твърд под. — Може ли да използвам тоалетната?

— Марк?

Непознат мъж се появи по коридора. Той не беше толкова едър като биячите, които бяха дошли в жилището й. Умореното изражение и увисналите рамене му придаваха изтощен вид.

— Викаш ли ме?

— Отключи вратата и я заведи до тоалетната!

Той извади ключове, приближи се и погледна предпазливо Лорън.

— Не ми създавай проблеми!

— Просто искам да отида до тоалетната.

Мъжът отвори вратата и Лорън тръгна бавно, защото не искаше да им даде причина да я наранят. Докато вървеше, забеляза, че Мери се обажда на някой друг.

— Насам! — посочи Марк. — Близо е и трябва да оставиш вратата отворена, но аз няма да те гледам.

— Съгласиха се на условията ми — казваше Мери на някого. — Ще дадат исканата сума.

Коридорът беше дълъг и освен тези към дамската и мъжката тоалетна, имаше още няколко врати, които Лорън не знаеше накъде водят. На всичките имаше катинари.

Мъжът се обърна с гръб и блокира изхода от тоалетната. Тя влезе в една кабинка, която отдавна не беше чистена и нямаше врата, и бързо си свърши работата. Марк погледна към нея, щом пусна водата, за да измие лицето си и да почисти с пръст зъбите си. След това Лорън отиде при него.

Той се поколеба, понечи да каже нещо, но в този момент към тях долетя викът на Мери.

— Защо се бавиш толкова? Побързай!

— Тръгвай! — каза Марк и се дръпна от вратата, за да й позволи да мине.

Мери я хвана за ръката в секундата, в която влезе в голямата зала, и я бутна обратно в клетката. Мъжът заключи вратата.

— Доведи 140! — нареди му Мери.

Той бързо тръгна, очевидно уплашен от шефката си. Тя сложи ръце на кръста си и огледа Лорън.

— Наистина ли вярваш, че са хора?

— Да.

— Те не са нищо повече от животни, които могат да говорят. Харесва ли ти да се чукаш с един от тях? Какво е чувството? Аз никога не бих им се доверила толкова много, без да се страхувам, че няма да ми счупят врата.

Лорън се поколеба, но не можа да се въздържи и й отговори.

— След като те срещнах, бих казала, че страховете ти са основателни.

Мери изкриви ядосано устни.

— Никога няма да позволя на някое животно да си завре пениса в мен! Имам си принципи. Не съм трътлеста блондинка с кофти коса, която е толкова отчаяна, че би позволила на всеки да я чука. Предполагам, че с тези килограми не можеш да си позволиш лукса да избираш. Просто се радваш, когато някой прояви желание да те опъне.

Гневът й пламна, но Лорън стисна зъби. Може и да имаше някой и друг килограм отгоре, но поне не беше луда, зла кучка. Беше я яд, че не може да отговори, но предпочиташе да остане жива.

— Дори те — посочи Мери към тримата затворени Вида и погледна насмешливо Лорън. — Вероятно биха чукали и баба ми, ако я вкарам в клетките им. Жалка си, след като си се свързала с един от тях. Никой друг не го е искал, само ти си го харесала. Колко тъжно!

Беше достатъчно лошо, че тази жена я обиждаше, но сега намеси и Рот в обидите. Лорън сграбчи решетката и пристъпи още по-близо.

— Рот е дяволски секси! Искаш ли да знаеш какво е да бъдеш с него? Това е най-добрият секс, който някога съм имала. Кара ме да крещя и да забравя всичко. Той ме докосва така, както никой друг мъж не го е правил, обожава ме и се обзалагам, че никога никой не е бил готов да направи нещо подобно за теб. Може да не съм красива или с тяло на манекен, но ти, мадам, си безсърдечна, студена кучка, която никой мъж не би могъл да обича!

В очите на жената проблесна гняв, но в този момент Марк се върна с високия, намръщен 140. Мери се обърна, отстъпи назад и посочи към Лорън.

— Заключи го в нейната клетка! Тя обича да си прекарва времето с животни.

Марк се поколеба, но отиде до вратата, отвори я и погледна Вида.

— Влизай!

— Не! — отказа той.

— Влизай вътре! — каза рязко Мери. — Марвин пази приятелката ти. Колкото повече се бавиш, толкова по-дълго той е при нея. Знаеш колко е извратен.

Вида изръмжа и влезе в клетката. Марк я заключи и се отдалечи. След това погледна Мери.

— Как мина?

— Животното се закле, че ще направим размяната. Мел звучеше уплашено, но е добре и спомена, че ще я съдят според Закона на Новите видовете.

— Каква е разликата? — Марк изглеждаше нервен.

— Тъй като те са я арестували, тя попада под тяхна юрисдикция. Проклетите животни могат да я убият, ако искат.

— Мамка му! — изсъска мъжът. — Искаш да кажеш, че могат да ни убият?

— Да. Мразя тези шибани животни! — Мери погледна към четирите Нови вида. — Всичките! Имам нужда от питие. Ти остани тук и ги наблюдавай. Разбра ли? Ще се върна след няколко часа.

— Добре. — Марк не изглеждаше щастлив.

Мери изфуча и изчезна по коридора. Някъде се затръшна врата и в голямата зала настъпи абсолютна тишина. Марк не помръдваше от мястото си. Най-накрая се обърна и погледна Лорън. Изглежда искаше да каже нещо, но се отказа и се извъртя към 140.

— Ще донеса храната. — След което излезе бързо от помещението.

Лорън беше заключена в една клетка със 140. Той се обърна, бавно я огледа, помириса я и напрегнатото му тялото бързо се отпусна.

— Марвин не те е докоснал. Това е добре. — Той замълча. — Усещам страха ти, но няма да те нараня.

— Благодаря ти!

Той кимна и се обърна към другите Видове.

— Вие как сте?

— Как мислиш, че сме? — намръщи се русият. — Как е половинката ти? По-добре ли е?

— Не — поклати глава 140. — Все още е твърде слаба.

— Какво се е случило с нея?

140 погледна към Лорън.

— Теб какво те интересува?

Тя потръпна от омразата в очите му.

— Аз не съм враг.

Той си пое дълбоко въздух и малко се успокои.

— Не си. Знам това. Ти си с един от нашите. Разкажи ми за него!

— Той е малко по-висок от теб и работи с група хора, които търсят все още не спасени Нови видове. Преследват задници, като тези, които ни държат в момента.

— Казваше истината, когато ни разказа за НСО, нали? — попита тъмнокосият Вид.

Лорън срещна погледа му.

— Да. Всичко, което ви казах, е вярно. Когато Рот и екипът, с който работи, открият това място, те ще ни спасят. Ще ви отведат в територията на НСО и вие ще сте свободни.

— Разкажи ни за тях! — помоли я 140.

Младата жена им разказа всичко, което беше чела или видяла по време на краткото си посещение в Хоумленд. Те я слушаха и често в очите им се забелязваше шок. Най-накрая разказът й свърши. Не им каза само, че знае къде се намират, в случай че Мери или някой от хората й могат да я чуят. Страхуваше се, че може да преместят Новите видове на друго място.

— Когато изляза от тук, ще им разкажа за вас и те ще ви намерят! — Това беше обещание.

— Наистина има надежда, че ще дойдат за нас, нали? — въздъхна 140. — Да живеем в мир с такива като нас, далеч от враговете ни?

— Да. Споменах ви за враждебно настроените групи, нали? Не са много, но са досадни. Повечето хора са добри, не като тези малоумници. И те като мен са ужасени от действията на Мерикъл.

Прозвучаха стъпки и Марк се появи, носейки няколко найлонови торбички. Спря до една от клетките.

— Отдалечи се! — нареди на златокосия Нов вид.

Вида отиде в далечния край на малкото пространство. Марк се протегна през решетките и пусна една торбичка, след което направи същото и при другите два Вида. Последно спря пред клетката на Лорън. Тя не помръдна, но 140 се долепи до другия край. Мъжът пусна в клетката две торбички и се отдалечи, с поглед вперен в Лорън.

— Казаха ми, че се срещаш с един от Новите видове. Вярно ли е?

— Да. И ти ли ще ме обиждаш?

Той се огледа и сниши глас, когато отново се обърна към нея.

— Искам да сключа сделка. Когато излезеш от тук, ще говориш ли с приятеля си за мен? Ще им дам адреса на това място в замяна на един милион долара, пълен имунитет срещу всички престъпления и безопасно излизане от страната. Не знаех, че те имат собствена правосъдна система. Имат право да уговарят подобни сделки, нали? Никога не съм се съгласявал с всичко това, но ако не изпълнявам заповедите на Мери, ще ме убият. Имах две възможности: да ме арестуват като служител на Мерикъл или да тръгна с тях.

Лорън прехапа устни, мозъкът й работеше на пълни обороти и у нея се породи надежда.

— За да се съгласят с условията ти, ще искат живи всичките Нови видове.

— Имаме четирима мъже и една жена. Мери и сестра й работеха в едно от изследователските съоръжения. След като беше издадена заповедта за обиск, им помогнахме да избягат с тези петимата. Всички мислехме, че няма да се получи, но се излъгахме. Мери просто искаше да предпази проучването си, но сега всичко отиде по дяволите. Нашето място беше разкрито. Вероятно полицията ни издирва и аз не мога дори да се обадя на родителите си или на сестра ми. Писна ми да живея в тази дупка и да ме третират като боклук! Просто искам да си получа обратно живота.

Лорън въобще не изпитваше съчувствие към него, но мъжът беше отчаян и тя щеше да се възползва от това. Копелето продължаваше да работи за Мерикъл и държеше в плен Нови видове.

— Аз съм половинка на един от тях — излъга го тя. — Мога да договоря сделка с теб и те ще я приемат.

Погледът му се изпълни с надежда.

— Наистина ли?

— Разбира се! — блъфира Лорън. — Един милион долара, имунитет и хеликоптер до най-близката граница са цената за живота на петимата Нови видове. Знам, че ще се съгласят.

— Добре — кимна мъжът. — Как ще го направим? Ако някой тук разбере, ще ме убият.

— Имаш ли телефон?

— Да, но се страхувам да ти го дам. Могат да проследят обаждането. Не съм глупав.

Умът й работеше бързо.

— Нужни са поне три минути, за да се проследи обаждането.

— Чувал съм за това, да.

Тя нямаше представа дали е истина, а и не я интересуваше, защото трябваше да предаде едно съобщение.

— Обади се в Хоумленд, задръж разговора под три минути и им кажи, че знаеш къде държат пет Нови вида. Изброй условията си и им предай, че аз съм сключила сделка с теб. Името ми е Лорън Хендерсън. — Тя замълча за малко. — Кажи им, че кодовата ми дума е „При Джаспър“. Това ще е доказателството, че наистина си говорил с мен и не ги лъжеш.

— Кодова дума?

— Нали знаеш как родителите учат децата си да им казват някоя кодова дума в случай на спешност? Новите видове използват същата система и моята дума е „При Джаспър“.

Марк крачеше насам-натам, докато обмисляше предложението и накрая кимна.

— Добре! Мери ще отсъства няколко часа, момчетата след малко ще си идат и аз ще имам достъп до офиса. Там държат мобилните телефони. Да се обадя в Хоумленд, така ли?

— Да. Обади им се!

Мъжът си тръгна и Лорън започна да се моли той да направи това обаждане и някой да разбере тайното й съобщение. Беше изстрел в тъмното, но с Рот работеха и доста хора. Някой от тях можеше да си спомни за „При Джаспър“. Някога този клуб беше популярен.

— Истината ли му каза? — привлече вниманието й 140. — НСО ще се съгласят ли на подобна сделка?

— Те ще направят всичко, за да ви освободят.

— Харесвам те! — усмихна се Вида.