Стефан Нойков
С името на Левски (8)

Години на възход. Международен дебют

Както всички софийски клубове по онова време, и „Левски“ няма треньор. Играчите му се учат сами, помагат си един на друг.

„През 1915 — 1916 година мнозина от играчите на другите клубове бяха извикани постепенно под знамената — връща се в спомените си Спас Стоянов. — Ние, като гимназисти, останахме в София. Поради военната обстановка училищните занимания се водеха нередовно и можехме да играем по цял ден. Стараехме се да си помагаме и да усвояваме тайните на футбола, измисляхме и разни трикове. Извикам например че ще подам на ляво, за да заблудя противника, а пратя топката на дясно… Какво да правим — нямаше кой да ни научи на нещо повече.“

Спортният живот на София се нормализира през 1918 година. Но в него настъпват промени. Непобедимият някога „Футбол клуб“ запада. Установява се хегемонията на „Славия“, бързо напредва и „Левски“. В борбата за първенство на София, което е все още неофициално, на първо място за 1919 година застава „Славия“, на второ е „Левски“, а ветеранът „Футбол клуб“ заема трето място, следван от други клубове.

През 1919 година са и първите междуградски футболни срещи на столичните отбори — с представители на Варна, където „Тича“, а също и „Владислав“ (които играят с команди на чуждестранни кораби) започват да си създават известна популярност. „Славия“ гостува първа във Варна и губи от „Тича“ с 0:3, после заминава и „Левски“, за да падне срещу „Тича“ с 1:4. През есента на същата година „Тича“ връща визитата им в София — побеждава „Славия“ с 1:0 и завършва с „Левски“ 1:1.

Тази 1919 година е забележителна за „Левски“ с това, че за първи път се появява синият цвят — футболният му отбор излиза със сини ризи (понеже жълто-червени фланелки не могат да се намерят).

„А Цеко Генев предложи да сложим и вратовръзки, за да сме по-елегантни — спомня си д-р П. Стоянович, един от основателите на клуба. — Сложихме ги. При гостуването си във Варна играхме с тях. Не зная дали сме били елегантни, но съвсем се задъхвахме с вратовръзките в онзи пек… Впрочем, и славистите по едно време играеха с бели ризи и черни вратовръзки.“

От синята риза (както обясняват създателите на клуба) произлиза синята фланелка с бяла якичка, бели маншети, а на гърдите — жълто-червен кръг с голяма буква Л. (За смяната на клубните цветове има и друга версия: на едно представление на операта „Кармен“ в София членовете на „Левски“ забелязали, че испанското знаме е жълто-червено. Това подкрепило решението им да се откажат от тия цветове и да възприемат синята фланелка.)

През 1919 година се играе първият неофициален международен мач по футбол в София (за него се пише и в нашия печат след 9 септември). От Цариград пристига в София един руски „Кубански отбор“, съставен от емигранти. Гостите са с високи калпаци, меки ботуши и голямо самочувствие и добиват прякора „Страшилището“. За тях се говорят легенди — между тях и тази, че един от бековете им с шута си можел да повали вол…

„Те бяха наистина едри хора — спомня си за този мач Гено Матеев, дългогодишен играч на «Левски» — Особено внушителен ни се виждаше център-нападателят Балдин, помня още името му.“

Тези „страшни“ гости искат да играят с „Левски“. В млекарницата на бай Трайче започват горещи спорове — да се приеме ли мачът или не. В споровете, редом с ръководителите и играчите, участвуват и привърженици на клуба, посетители на млекарницата, разбира се, и самият бай Трайче. На края надделява решението: да играем, пък каквото ще да става!

Мачът се устройва в двора на бившите Артилерийски казарми, където има солидна ограда. Левскарите се хвърлят в играта с жар и себеотрицание, но бързо става ясно, че това не е нужно — на терена „Страшилището“ съвсем не е така страшно и „Левски“ го побеждава с 6:0.

Клубът е получил вече своето международно кръщение.

Нови събития носи 1920 година. С „Левски“ се сливат клубовете „Скобелев“ и „България“, които до тогава са негови клонове и няколко отлични техни играчи засилват отбора му. Пулсът на клуба бие все по-мощно. Млекарницата на бай Трайче гъмжи от левскари. Няма треньор, няма футболна секция, но затова всеки разпалено дава съвети и чертае планове за нови победи или реванш. Скоро популярна фигура тук става скромният Симеон Янков, който през тази година от втория отбор на „Левски“ минава в първия, за да стане за дълги години незаменим ляв защитник в клубния отбор, а после и в националната единадесеторка, когато тя се създава. Години наред Симето е и незаменим безплатен домакин, майстор в лепенето и кърпенето на топките (казват, че той е последният в София, който е свалил дългите панталони, за да играе с гащета).

През 1921 година „Левски“ има и свой химн. Негов композитор е 16-годишният ученик от Втора мъжка гимназия Любомир Пипков.

„Спортът вълнуваше младежта, той беше тогава нещо ново, което си пробиваше път — казва народният артист Любомир Пипков. — Аз играех футбол в едно махленско тимче в квартала и повечето от основателите и играчите на «Левски» ми бяха приятели и съученици. Написах химна, за да изразя моето въодушевление от спорта и любовта си към клуба «Левски», който носи едно велико име за нашия народ.“