Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (99)

99.

— Знаеш ли, Алекс, никога не съм го харесвала — каза Джамила, докато чакахме в сумрака на апартамента й. — Струваше ми се толкова студен, почти като робот. Казвам ти, той мрази жените. Веднага го усетих.

— Е, за съжаление аз пък наистина харесвах Кайл. Той е невероятно умен. Дори инсценираше, че Мислителя ми се обажда в моменти, когато бяхме двамата с него. Сега трябва да обмисля внимателно кой е той в действителност. При него не става въпрос за психоза, поне не мисля, че е така. Той е организиран. Очевидно умее да изработва сложни и прецизни планове. Като никога ми се иска да ми се обади.

— Внимавай какво си пожелаваш — каза Джамила.

Двамата с нея седяхме на пода до една етажерка в дневната. Имаше и пейка за коремни преси, нищо претенциозно, стар модел. По пода бяха разпръснати гирички от по два и половина и пет килограма. Имаше и списания и страници от „Кроникъл“.

Надявах се Кайл да не може да вижда какво става вътре в апартамента, да не си носи бинокъл. Или окуляр за нощно виждане, прикачен на някоя пушка. Знаех, че може да стреля добре, след като бях видял как се справи с Майкъл Алигзандър. Биваше го за много неща.

Все пак за всеки случай двамата с Джамила не се доближавахме до прозорците.

— Завива ми се свят само като си представя какво е направил досега. Чудя се дали някога ще узнаем всичко — каза тя.

— Ако го заловим, той ще иска да говори. Ще иска да се похвали с това, което е извършил. Ако ни нападне тази вечер, може би ще научим всичко още по-бързо.

— Мислиш ли, че знае, че си тук?

Въздъхнах, свих рамене.

— Вероятно знае, че съм тук. Може би това е вечерта, в която ще се разкрие. Знам едно: няма да направи това, което очакваме. Мислителя никога не го прави. Това е единственият твърд модел, който следва.

Обсъдихме дали да не се обадим по телефона за подкрепление, но Джамила реши, че така ще подплашим Кайл и той ще изчезне. Той искаше нас двамата, нали така? Това и щеше да получи. Още ли искаш да ме дразниш, копеле? Хайде! Направи го, Кайл!

Така че двамата си седяхме в мрака и се чувствахме едва ли не уютно. Накрая Джамила се пресегна и докосна ръката ми. И двамата се преместихме и се облегнахме един на друг. Чакахме.

— Поне е удобно — прошепна Джамила. — Не е като да висим някъде навън.

— У дома е най-добре, нали?

Беше малко преди четири, когато чухме шум отвън. Джамила се обърна и ме погледна. Вдигнахме пистолетите си.

За пръв път се сблъсквах с мисълта, че може да застрелям Кайл, човек, когото доскоро считах за приятел. Това чувство не ми харесваше. Не бях сигурен как ще реагирам и това ме плашеше.

Чухме леки стъпки по терасата. В известен смисъл се почувствах облекчен. Това бе откритото противопоставяне, което Кайл искаше. Той идваше. Предполагах, че историята, която представяше от толкова време, измисленият му живот в крайна сметка бяха надделели над истинския. Може би в момента бе в състояние на психоза. Това щеше да ни даде преимущество.

— Съвсем внимателно — прошепнах и докоснах ръката на Джамила. — Опитай да възприемеш ситуацията от неговата гледна точка. Кайл мисли, че може да се справи с нас, където си пожелае.

Зае се с ключалката бързо и умело. С минимално усилие. Осъзнах, че бе наблюдавал апартамента на Джамила продължително. Познаваше сградата достатъчно добре, за да мине по задното стълбище и после да се изкатери по металната пожарна стълба до терасата.

Ключалката на вратата към терасата щракна тихо. После не се случи нищо.

— Всичко е наред, ще се справим — прошепна Джамила. — Този път ще победим.

Чакахме в мрака близо до вратата. Накрая вратата се отвори, съвсем бавно. Кайл влезе вътре. Тръгна към нас, приведен ниско. Очевидно не виждаше къде се намираме, но ние го виждахме.

Ударих го с цялата си тежест, с пълна сила, с цялата мощ, която имах. Блъснах го силно в стената на дневната. Целият апартамент се разтресе. Книги и чаши изпопадаха на пода от близките полици. Изненадах се как тялото му не проби стената.

Забих лакът в брадата му с всичка сила. Стана ми по-добре. Кайл беше силен и жилав, но аз бях надъхан да го победя. Забих му едно късо дясно кроше, което размести челюстта му. После го ударих в слънчевия сплит. Изкарах му въздуха.

Щях да продължа да го удрям, но Джамила светна лампите в стаята. Главата ми пламна. Тялото ми затрепери.

Това не беше Кайл Крейг.