Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (75)

75.

Късно следващия следобед Джамила трябваше да замине за Сан Франциско. Тя почти си беше признала, че е напълно объркана и изтощена. Закарах я до летището и продължихме да обсъждаме убийствата по целия път дотам. Осъзнавахме, че и двамата сме обсебени от този случай.

Случилото се предишната нощ бе променило всичко. Бяхме проследили предполагаемите убийци и те бяха убити. Това бе сложна и абсолютно дразнеща бъркотия, в която всичко изглеждаше възможно. Не бе задължително убийците да са умни, но определено бяха пълни с изненади.

— А ти накъде ще се отправиш оттук, Алекс? — попита тя, когато стигнахме до летището.

Засмях се.

— О, сега се интересуваш накъде ще се отправя?

— Знаеш какво имам предвид. Хайде.

— Вероятно ще остана тук още ден-два, да видя дали мога да помогна с нещо. Всички, които бяха в къщата, поне тези, които са задържани, все още са в полицията. Има доста откачалки за разпитване. Някой би трябвало да знае неща.

— Ако успееш да изкопчиш нещо от тях. Мислиш ли, че местната полиция вече ще сътрудничи? Досега със сигурност не го правеха.

Усмихнах се.

— Знаеш какви инати са местните полицаи. Ще постигнем това, което искаме. Но може да ни отнеме малко повече време. Сигурен съм, че отчасти това е причината Кайл да иска да остана.

Тя се намръщи при споменаването на името на Кайл. Знаех, че е разочарована, че си тръгва.

— Трябва да се прибирам вкъщи, но няма да изоставя разследването. Приятелят ми Тим от „Икзаминър“ в момента подготвя още една голяма статия за убийствата в Калифорния. Може всичко да е започнало оттам. Помисли по този въпрос.

— Преди единайсет години, може и повече. Но кои са били първите убийци? Даниъл Ериксън и Чарлз Дефо? Някой друг от този култ? Има ли изобщо такъв култ?

Тя вдигна ръце във въздуха.

— Нямам никаква представа, поне на този етап. В момента не мога да родя никаква идея. Ще се кача на самолета и ще спя по време на целия полет.

Говорихме още известно време за това колко странен е случаят. После я попитах за Тим от „Икзаминър“.

— Той е просто приятел — каза тя.

С Джамила се ръкувахме пред входа на терминала, маркиран със знака на „Юнайтед Еърлайнс“. После тя се наведе и ме целуна по бузата.

Плъзнах ръка зад врата й и я прегърнах за няколко секунди. Беше приятно. Двамата бяхме изживели заедно много болка и покруса за кратко време. Бяхме преминали заедно и през една опасна за живота ситуация.

— Алекс, както винаги, за мен беше чест да работя с теб — каза тя, като се отдръпна. — Благодаря за поничките и всичко останало.

— Ще поддържаме връзка. Нали, Джамила?

— Разбира се. Можеш да разчиташ на това. Говоря сериозно, Алекс.

После инспектор Хюз се обърна и влезе в шумния терминал на нюорлиънското летище. Тя определено щеше да ми липсва. Вече я възприемах като приятел.

Изпратих я с поглед, после се отправих към офиса на ФБР в града, за да се заровя в работа. Обсъдих с Кайл всичко, с което разполагахме. После го обсъдихме още веднъж, просто за да се уверим, че е толкова объркано, колкото ни се струваше. Двамата се съгласихме, че не разполагаме с никакви смислени теории, обясняващи случилото се с Даниъл и Чарлз. Просто не знаехме. Засега никой не проговаряше — или никой не бе видял нищо.

— Който ги е убил, е искал да ни покаже, че стои по-високо от тях. От нас. Физически, умствено, като безцеремонност и наглост — казах аз. Но не бях сигурен в това. Просто разсъждавах на глас.

— Не мисля, че е случайно, че всичко стана като подобие на илюзионистки трик — каза Кайл. — Не мислиш ли така, Алекс? Че има някаква връзка с фокусите?

— Да, но това не беше фокус. Даниъл и Чарлз са мъртви, както и много други хора. И убийствата продължават вече толкова време.

— Стигнали сме до задънена улица. Това ли ми казваш?

— Да. И това никак не ми харесва — кимнах.