Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (64)

64.

Една от хубавите страни на полицейската работа е, че рядко можеш да попаднеш на убийство, каквото да не си виждал или за каквото да не си чувал преди. Но тези убийства бяха различни: с привидно произволно избрани жертви, изключително жестоки, продължаващи повече от единайсет години, вариращи в начина на извършване. Това, което правеше случая изключително труден, бе възможността да си имаме работа с няколко различни убийци.

Срещнах се с Кайл на следващата сутрин, за да обсъдим случая. Той беше в лошо настроение и аз нямах търпение да се разделя с него. Разменихме си разни работни теории и оплаквания, после се присъединих отново към Джамила Хюз, която наблюдаваше къщата в Гардън Дистрикт.

Донесох кутия прясно изпечени понички, за което получих овации от нея и от останалите агенти, наблюдаващи къщата. Нахвърлиха се лакомо на пухкавите понички с крем и кутията се изпразни за нула време.

— Оказва се, че тези двамата са истински домошари — каза Джамила, докато довършваше поничката си.

— Още е светло. Сигурно сега спят в ковчезите си — предположих аз.

Тя се усмихна и поклати глава. Тъмните й очи блестяха.

— Не е точно така. По-ниският, Чарлз, работи в градината отзад цяла сутрин. Той определено не се страхува от слънцето.

— Значи може би Даниъл е истинският вампир. Господаря. Вероятно той е основната фигура в магическите им изпълнения.

— Чарлз доста пъти говори по телефона. Урежда парти утре вечер в къщата. Това ще ти хареса — ще бъде бал на фетишите. Всеки трябва да носи това, по което е превъртял — кожа, гума, готически, викториански костюми, по избор. Ти по какво си падаш?

Засмях се и се замислих.

— Най-вече дънки, джинси, малко кожа. Имам черно кожено яке. Малко е овехтяло, но изглежда много страховито.

Тя се засмя.

— Мисля, че би изглеждал ослепително като готически принц.

— Ами ти? Имаш ли някакви фетиши, за които би трябвало да знам?

— Ами… ще си призная, че имам две-три кожени якета, панталони, чифт високи ботуши, които още изплащам. Нали съм от Сан Франциско. Момичетата трябва да са в крак с модата.

— Момчетата също.

Това бе още един дълъг безплоден ден. Наблюдавахме къщата, докато се стъмни. Към девет се появиха двама агенти от ФБР, които да ни сменят.

— Да идем да хапнем — предложих на Джамила.

— Стига да не е човешко. — И двамата се засмяхме малко пресилено.

Не искахме да се отдалечаваме много от къщата на илюзионистите, така че избрахме да вечеряме в ресторант „Камелия грил“ на Саут Карълтън авеню. Отвън приличаше на малко плантаторско имение. Отвътре бе спретнат крайпътен ресторант с дълъг бар и високи столчета, завинтени към пода. Обслужваше ни сервитьор с искрящо бяло сако и черна вратовръзка. Поръчахме си кафе и омлети, които се оказаха леки и пухкави и големи колкото свит на руло вестник. Джамила си поръча и гарнитура от червен боб и ориз. Когато си в Ню Орлиънс…

Храната беше добра, кафето — още повече. Компанията също ми беше приятна. Дори паузите в разговора ни не бяха неловки и настъпваха рядко. Един мой приятел веднъж бе определил любовта като да намериш човек, с когото можеш да си говориш късно вечер. Добре казано.

— Още нямам съобщения на пейджъра — каза тя, докато пиехме бавно кафето си. Бях чувал, че за този ресторант се чака на опашка в часовете за обяд и вечеря, но ние бяхме улучили някакъв спокоен промеждутък.

— Чудя се какво правят двамата в онази голяма странна къща, Алекс? Какво правят психарите убийци в свободното си време?

Бях ги изучавал достатъчно. Нямаше установен модел.

— Някои са женени, дори щастливо, ако попиташ жените им. Гари Сонежи си имаше малко момиченце. Джефри Шейфър имаше три деца. Това вероятно е най-зловещото, което мога да си представя — когато съпругът или съседът, или бащата се оказва хладнокръвен убиец. Случва се. Виждал съм го.

Тя отпи от кафето, което й доляха.

— Съседите им, изглежда, харесват Даниъл и Чарлз. Намират ги за ексцентрични, но приятни и — това е любимата ми част — с високо гражданско съзнание. Даниъл е собственик на къщата. Наследил я е от баща си, който също е бил ексцентрик — художник портретист. Според слуховете двамата илюзионисти са хомо, но често ги виждат в компанията на млади, привлекателни жени.

— Вампирите не са само мъже. Научих това от Питър Уестън — казах аз. — Тези двамата убиват с еднакво удоволствие и мъже, и жени. Обаче има още нещо, което не ми се връзва. Има една празнина в логиката, която все се опитвам да запълня. Всъщност даже са няколко.

— Магическото им турне със сигурност съвпада с местата на много от убийствата, Алекс — каза тя.

— Знам. Не оспорвам доказателствата, които вече сме събрали.

— Но имаш едно от известните си предчувствия.

— Не знам дали са известни, но има нещо, което ме смущава. Според мен има нещо неизяснено, някакъв пропуск. Това ме тревожи. Защо така изведнъж са станали немарливи? Останали са неразкрити толкова много години, а сега дузина агенти от ФБР държат къщата им под наблюдение.

Допихме кафето си, но останахме още известно време в ресторанта, който бе едва наполовина пълен, но несъмнено щеше отново да се препълни, когато затвореха баровете. Никой не ни притискаше да освободим масата си, а и ние не бързахме да се върнем към скучното наблюдение.

Джамила ми беше интересна поради множество причини, но основната вероятно бе, защото виждах толкова много от собствения си опит в нея. И двамата подхождахме всеотдайно към работата си. И двамата водехме пълноценен живот — приятели, близки, — но в известен смисъл и двамата бяхме самотници. Защо така?

— Добре ли си? — попита ме тя. В очите й се четеше загриженост. Обикновено долавям интуитивно добрите хора и тя бе от тях. Без никакво съмнение.

— Просто се замислих за минута. Вече се върнах.

— И къде отиваш, когато се отнасяш така?

— Във Флоренция. Мисля, че това е най-красивият град на земята. Поне според мен.

— И току-що се беше пренесъл във Флоренция в Италия?

— Всъщност размишлявах над сходствата в твоя и моя живот.

Тя кимна.

— И аз съм мислила за това. Какво, по дяволите, ще стане с нас, Алекс? Обречени ли сме да повтаряме едни и същи грешки?

— Ами да се надяваме, че ще хванем двама особено опасни убийци тук, в Ню Орлиънс. Как ти се струва това?

Джамила протегна ръка и ме потупа по бузата, после каза тъжно:

— И аз така мисля. Че сме обречени.