Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (59)

59.

Телефонът ми иззвъня рано сутринта и аз веднага го грабнах. Беше Кайл. С бавния си флегматичен глас ми каза, че Даниъл и Чарлз изчезнали предната вечер. Той беше бесен на агентите си. Никога не бях го чувал толкова ядосан. Засега нямаше съобщения за убийства в района на Ню Орлиънс. Към шест сутринта илюзионистите се бяха появили в къщата си в Гардън Дистрикт. Къде бяха прекарали цялата нощ? Какво се бе случило? Нещо се беше случило със сигурност.

И този ден останах във Вашингтон, още се възстановявах от възпалението. Изучих цялата информация за Даниъл и Чарлз и съставих първоначален психологически профил, който да бъде сравнен с изработения в Куонтико. Първата важна информация бе, че двамата със сигурност бяха изнасяли представления в Савана, Чарлстън и Лас Вегас. Работех заедно с двама компютърни гении от Куонтико и те не само бяха намерили съответствия между градовете от турнето на илюзионистите и поне половината убийства, но и бяха проверили, че Даниъл и Чарлз със сигурност са имали представления в тези градове по времето на извършване на убийствата. Друго полезно откритие бе, че тигрите пътуваха с Даниъл и Чарлз само когато представленията в един град щяха да продължат поне седмица. Илюзионистите имаха насрочени представления в Ню Орлиънс за следващите три седмици. Те имаха своя собствена къща там, в Гардън Дистрикт.

Споделих с екипа в Куонтико това, което бях открил, и те го включиха в досието, което събираха. Изпратих по факса всичко ново и на Джамила Хюз в Сан Франциско. Тя правеше всичко възможно да уреди да я изпратят в Ню Орлиънс, но шефът й още не бе дал разрешението си.

Обадих се още веднъж на Кайл да съдейства по този въпрос. Той хъмка и мрънка, но накрая обеща да опита да уреди изпращането на инспектор Хюз в Ню Орлиънс за няколко дни. В края на краищата всичко започна с нейното разследване.

Чувствах се все по-потиснат у дома. Сякаш бях заложник в собствената си спалня — не можех да наблюдавам нищо от първа ръка. Утешението бе, че прекарвах дълго време с малкия Алекс и че виждах повече Джени и Деймън. Но се чувствах малко като забравения човек в разследването.

Същия следобед посетих доктор Прабу в болницата. Той ме прегледа и с неохота ми разреши да се върна на работа. Каза ми да не се претоварвам през следващите няколко дни.

— Все пак как получихте онези ухапвания? — попита той отново. — Така и не ми казахте, детектив Крос.

— Напротив, казах ви. Вампири в Северна Каролина.

Благодарих на лекаря за помощта му, после си отидох вкъщи да си приготвя багажа за пътуването до Ню Орлиънс. Още бях леко замаян, но нямах търпение да замина. Нана не си направи труда да ме поучава, когато тръгвах от Вашингтон този път. Беше ядосана, че бях боледувал толкова тежко заради ухапванията.

Пристигнах на международното летище в Ню Орлиънс късно следобед и взех такси до града. На рецепцията в хотела ме чакаше съобщение. Отворих колебливо малкия плик, но новината се оказа добра. Инспектор Хюз пътуваше към Ню Орлиънс.

Съобщението бе истинска класика. Типично в стила на Джамила: Идвам в Ню Орлиънс и ще ги пипнем. Не се съмнявай пито за секунда.