Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алекс Крос (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Violets are Blue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Джеймс Патерсън

Заглавие: Теменужките са сини

Преводач: Дори Габровска

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2004

Тип: роман

ISBN: 954-26-0160-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4561

История

  1. — Добавяне

27.

Най-после имах за какво да се хвана. Благодарение на Тим, приятеля на Джамила от „Сан Франциско Икзаминър“. Преследването започваше или поне се надявах да е така. На следващата сутрин поех по шосе 101 към Санта Барбара, приблизително на сто и шейсет километра северно от Ел Ей.

Беше отрезвяващо и малко потискащо да видиш как небето става по-синьо, когато се отдалечиш от Лос Анджелис и излезеш изпод сивото покривало на смога, стелещ се гъсто над града.

Имах среща с един човек на име Питър Уестън в библиотеката „Дейвидсън“ на Калифорнийския университет в Санта Барбара. Предполагаше се, че библиотеката притежава най-изчерпателната колекция от книги за вампири и вампирски митологии в Съединените щати. Уестън бе експертът, препоръчан ми от Тим. Бях предупреден, че Уестън е абсолютно ексцентричен, но е най-надеждният източник на информация за вампирите от миналото и настоящето.

Срещнахме се в малка зала, в съседство с голямата читалня на библиотеката. Питър Уестън изглеждаше около четирийсет годишен и бе облечен изцяло в тъмнолилаво и черно. Дори и ноктите му бяха лакирани в наситено тъмномораво. Според Джамила той бил собственик на магазин за дрехи и бижута в малък търговски център на име „Ел Пасео“ на Стейт стрийт в Санта Барбара. Имаше дълга черна коса със сребристи кичури и изглеждаше мрачен и опасен.

— Аз съм детектив Алекс Крос — представих се, докато се ръкувахме. Стисна ръката ми силно, въпреки че ходеше с маникюр.

— Аз съм Уестън, наследник на Влад Тепес. Поздравявам ви с добре дошли. Нощният въздух е хладен и вие сигурно сте гладен и уморен — каза той с изключително драматичен тон.

Усетих, че се усмихвам на предварително подготвената му реч.

— Звучи като реплика на графа от някой от старите филми за Дракула.

Уестън кимна и се усмихна, при което видях, че зъбите му са идеално оформени, без издължени кучешки зъби.

— Доста експлоатирана реплика в интерес на истината. Това е официалното приветствие на Трансилванското общество на Дракула в Букурещ.

— Те имат ли клонове в Америка? — попитах незабавно.

— И в Америка, и в Канада. Имат клон дори в Южна Африка, също и в Токио. Има неколкостотин хиляди мъже и жени, които живо се интересуват от вампирите. Това изненадва ли ви, детектив Крос? Мислехте, че сме по-скромен по мащаби култ?

— Може и да съм си го мислел преди седмица, но не и сега — отвърнах. — Вече нищо не може да ме изненада. Благодаря, че се съгласихте да поговорим.

Двамата с Уестън седнахме на голяма дъбова маса. Той ми бе приготвил десетина книги за вампири, които да взема и прочета или поне да прелистя.

— Особено ви препоръчвам „Жажда за кръв: разговори с истински вампир“ от Каръл Пейдж. Госпожица Пейдж разбира от тези работи — обясни той и ми подаде книгата. — Тя се среща с вампири и документира действията им точно и справедливо. Започнала е собственото си разследване скептично настроена към съществуването на вампирите — общо взето като вас самия, доколкото разбирам.

— Прав сте, аз гледам на всичко това много скептично — признах си. Разказах на Питър Уестън за последното убийство в Лос Анджелис и после той ме подкани да му задам въпросите си за света на вампирите. Отговаряше ми търпеливо и скоро научих, че вампирска субкултура съществува буквално във всеки по-голям град, както и в много от по-малките градове — Санта Крус, Калифорния; Остин, Тексас, Савана, Джорджия; Батавия, Ню Йорк; Де Мойн, Айова.

— Истинският вампир — каза ми той — е човек, роден с необикновена дарба. Той или тя притежава способността да поглъща, канализира, трансформира и манипулира праничната енергия — която е всъщност жизнената сила. Сериозните вампири обикновено са много духовни.

— Но как се вписва в зова пиенето на човешка кръв? — попитах Питър Уестън. — Ако изобщо се вписва — добавих бързо.

Уестън отговори тихо:

— Казва се, че кръвта е най-висшият познат източник на пранична енергия. Ако пия от вашата кръв, ще отнема от силата ви.

— Моята кръв? — попитах.

— Да, мисля, че сте напълно подходящ.

Спомних си нощното нападение на погребалното бюро, северно от Ел Ей.

— Ами кръвта от трупове? На хора, умрели преди ден-два?

— Ако някой вампир или имитатор е отчаян, предполагам, че би се задоволил и с кръв от труп. Нека ви разкажа за истинските вампири, детектив Крос. Повечето са алчни, търсещи вниманието на околните и манипулативни. Често са привлекателни — основно заради безсмъртието си, заради забранените желания, бунтарството, силата, еротизма, собственото си чувство за безсмъртие.

— Постоянно подчертавате думата „истинските“ вампири. Каква разлика се опитвате да очертаете?

— Повечето млади хора, съпричастни към вампирския начин на живот, са просто имитатори, те играят роли. Експериментират, търсят някаква група, която да отговаря на потребностите им в момента. Дори има една популярна игра „Вампир: Маскарад“. Тийнейджърите особено много харесват вампирския начин на живот. Вампирите имат невероятно алтернативен светоглед. Да не забравяме вампирските партита късно през нощта. До изгрев-слънце. — Устните му се извиха в усмивка.

Уестън определено имаше желание да говори на тази тема с мен и аз се зачудих защо. Запитах се доколко сериозно възприема самият той вампирския начин на живот. Клиентите на магазина му за дрехи в града бяха млади хора, търсещи ексцентрични облекла. Дали и той самият не бе имитатор? Или Питър Уестън бе истински вампир?

— Митологията на вампирите датира отпреди хиляди години — разказа ми той. — Среща се в Китай, Африка, Южна и Централна Америка. И в Централна Европа, разбира се. За много хора тук, в Америка, това е естетически фетиш. Сексуален, театрален и много романтичен. Освен това не е полово ограничен, което е привлекателна идея в наши дни.

Усетих, че е време да прекъсна сладкодумието му и да се върнем на убийствата.

— А какво ще кажете за убийствата — истинското насилие, случило се тук, в Калифорния, и в Невада?

Болезнена гримаса се изписа на лицето му.

— Чувал съм да наричат Джефри Дамър вампира — канибал. Също и Никълъс Кло, за когото може и да не сте чували. Кло беше собственик на погребално бюро в Париж, който си призна извършването на поредица от убийства в средата на деветдесетте. Щом го заловиха, той с огромно удоволствие описа как е ядял плътта на труповете в погребалното си бюро. Стана известен в цяла Европа като Парижкия вампир.

— Чували ли сте за Род Феръл във Флорида? — попитах аз.

— Разбира се. За някои той е герой от мрака. Много е известен в Интернет. Той и малкият кръг от негови последователи пребили с тояги родителите на друг член на култа им. После издълбали множество окултни символи върху мъртвите тела. Знам всичко за Род Феръл. За него казват, че е бил обсебен от идеята да разтвори портите на ада. Мислел, че трябва да убие голям брой хора и да погълне душите им, за да е достатъчно силен да разтвори ада. Кой знае. Може и да е успял. — Уестън ме гледа втренчено дълго време. — Нека ви кажа нещо, детектив Крос. Това е самата истина. Вярвам, че за вас е важно да я разберете. Вече не е по-вероятно един вампир да е психопат или убиец в сравнение с някой случаен човек от улицата.

Свих рамене.

— Предполагам, че ще трябва да проверя достоверността на статистиката ви по този въпрос. Междувременно един или повече вампири, истински или просто имитатори, са убили поне шестима души.

Уестън изглеждаше леко натъжен.

— Да, знам. Затова се съгласих да говоря с вас.

Зададох му един последен въпрос:

— Вие вампир ли сте?

Питър Уестън помълча, преди да ми отговори.

— Да.

Отговорът му се заби в мен. Той говореше съвсем сериозно.