Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (55)

55.

Събуждах се няколко пъти през нощта. По едно време ми се стори, че в къщата има някой. Усещах нечие присъствие. Но не можех да направя нищо.

Накрая се събудих след четиринайсет часа в леглото и открих, че всъщност се чувствам по-добре. Почти можех отново да разсъждавам нормално. Все пак изтощението още ме владееше. Всички стави ме боляха. Зрението ми бе замъглено. Чух, че в къщата се носи тиха музика. Ерика Баду, една от любимите ми изпълнителки.

На вратата на стаята ми се почука и аз казах:

— Облечен съм. Кой е?

Джени отвори вратата. Носеше червен пластмасов поднос със закуска — бъркани яйца, овесена каша, портокалов сок и чаша димящо кафе. Усмихваше се широко, очевидно горда от себе си. И аз й се усмихнах. Това е моето момиче. Каква мила душица беше — когато искаше.

— Не знам дали вече можеш да ядеш, тате. Донесох ти закуска. За всеки случай.

— Благодаря, миличка. Чувствам се малко по-добре. — Успях да се надигна леко в леглото и със здравата ръка да си подложа няколко възглавници зад гърба.

Джени донесе подноса и внимателно го сложи в скута ми. Наведе се и целуна леко брадясалата ми буза.

— Някой трябва да се обръсне.

— Толкова мило се държиш с мен — казах й.

— Просто съм си мила, тате — отвърна Джени. — Чувстваш ли се достатъчно добре за малко компания? Само ще те гледаме как ядеш, нищо повече. Няма да те тормозим. Може ли?

— Точно от това се нуждая в момента.

Джени се върна с малкия Алекс на ръце, следвана от Деймън, който ми махна за поздрав. Седнаха на края на леглото ми и както бяха обещали, стояха съвсем кротко, най-доброто лекарство, на което можех да се надявам.

— Изяж си закуската, докато е топла. Че ще станеш слаб като скелет — подразни ме Джени.

— Направо си кожа и кости — съгласи се Деймън.

— Добре. — Усмихнах им се между две хапки от яйцата и препечената филийка, които се надявах да не повърна. Постоянно галех малкия Алекс по главата.

— Някой отрови ли те, тате? — попита Джени. — Какво точно стана?

Въздъхнах и поклатих глава.

— Не знам, миличка. Някаква инфекция, която може да се получи, ако те ухапе човек.

Джени и Деймън направиха гримаси.

— Нана каза, че е септисемия. Иначе казано, отравяне на кръвта — добави важно Деймън.

— Кой съм аз да споря с Нана? — казах аз и не продължих с обясненията. — В момента не съм в категорията на Нана. — Може би по принцип не бях. Погледнах дебелата си превръзка, която покриваше почти изцяло дясното ми рамо. Кожата около превръзката бе болезнено жълтеникава. — В кръвта ми е попаднало нещо лошо. Сега обаче съм по-добре. Оправям се. — Но помнех какво ми беше казал Ъруин Снайдър: Ти си един от нас.