Ричард А. Кнаак
Нощта на дракона (8)

Седем

В ямата, която играеше роля на гнездо, създадено от Зендарин и забулената магьосница, съществото беше погълнало цялата енергия, която току-що му бяха дали. Макар да беше получило изобилна храна, за което свидетелстваше и ревът на Зераку, нещото в мрака все още беше гладно. То бе гладно както за това, което етерният дракон можеше да му даде, така и за нещо по-солидно.

Но и двете неща липсваха. Малките люспести същества — скардините, както ги наричаше „майката“ на нещото — се бяха научили да стоят далеч от гнездото. Научиха го по трудния начин. Макар новородено, това, което се излюпи от яйцето, добре владееше естествената си магия. Възможностите му нарастваха и то беше успяло да се докопа до един скардин, сривайки земята под краката му. Скардинът пропадна в ямата, където беше бързо погълнат като малка хапка, не спирайки да крещи и рита по пътя си в гърлото на нещото.

То растеше много бързо, дори по-бързо, отколкото „родителите“ му очакваха. Те бяха доволни, макар и не толкова, колкото самото него. То жадуваше да се освободи, да полети в небето… Да ловува и да поглъща вкусна плячка… По-късно, със сетивата, които само то знаеше, че притежава, бе забелязало тези, които се бяха появили преди него — тези, които бяха почти като него… но не съвсем. От време на време дори усещаше какво правят другите двама — онези, които действаха като един.

Те му бяха като братя и моментите, в които зърваше свободата им, бяха като пир за прегладнялата му душа. Те ловуваха. Ловуваха истинска плячка. И не само ловуваха, но вече вкусили част от нея, знаеха къде се крие. Съществото в ямата беше усетило порива им. Те не бяха толкова умни, колкото него, но имаха силни инстинкти. То чакаше да вкуси плячката… през тях. Скоро обаче… Много скоро то щеше да порасне достатъчно, за да ловува само. И тогава… нямаше сила в света, която да може да го спре.

* * *

Нощното небе се изпълни с плющенето на криле, но въпреки отличното си зрение Ириди не можеше да определи какво точно предвещаваха. Отгоре се носеха фигури, които смътно напомняха на това, което търсеше, но дренайската жрица усещаше и злото, което се излъчваше от тях. Каквото и да кръжеше над Крас и нея, със сигурност нямаше правото да съществува нито в Азерот, нито в Дренор… И въпреки всичко създаваше усещането, че принадлежи и на двата свята.

— А-а, какви красссиви хапчициии… — чудовищен глас отекна в ушите й като гръм. — И сссме толкова гладниии…

— Гладниии… Дааа… — прогърмя още един зловещ глас. — Толкова отдавна не сссме пирувалиии…

— Толкова отдавнааа… — повтори първото същество, което явно кръжеше точно над дренаята.

Точно там в небето проблясваше странно виолетово сияние, което преливаше в очертанията на гигантско създание. Дракон. Дракон, от чийто размери Ириди остана изумена, въпреки опасността, която представляваше за нея.

— Толкова отдавнааа… — повтори то. — И сссме винаги толкова гладниии…

Съществото се спусна надолу. Жрицата вдигна ръка и в нея се появи жезълът й. Кристалът проблесна. С гневен рев кошмарният дракон изведнъж изчезна. Ириди знаеше, че не жезълът й беше причината за това. Кристалът нямаше такава способност.

Земята около нея изригна, изтръгнати бяха цели дървета, откъснаха се огромни скални късове и тонове пръст. Ириди първоначално реши, че е земетресение, но само след миг се материализира драконът… само на няколко метра от двете дребни фигури.

— Трябва да сссе нахраним! — изрече той малко по-ясно от преди.

Отгоре другият повтори:

— Дааа, трябва да ядем!

Ириди нямаше нужда от въображението си, за да разбере, че двойката говореше за нея и Крас. Тя размаха жезъла си пред този, който беше на земята. Блестящият дракон се разгневи и след като разруши останалата около Ириди земя, се отдръпна… и отново изчезна.

Жрицата бързо подхвана Крас и със сетни сили го повлече в обратна посока. Блатистата земя изведнъж избухна. Миг по-късно се появи гигантската форма на дракон. Макар че Ириди не виждаше разлика между това и предишното, тя беше сигурна, че това е второто чудовище. То зина с огромната си паст, готово да погълне Крас… и нея.

Тя се опита да вдигне жезъла, но се спъна в припадналия магьосник. Ириди се концентрира, търсейки друг изход. Очите на Крас се отвориха рязко и леко проблеснаха от живителната енергия. Преди да успее да му каже нещо, той я отблъсна от себе си. Жрицата се сепна и се олюля.

Последвалият рев разцепи небето, но сега беше по-различен. Ириди примигна, за да проясни погледа си. На мястото на Крас се извисяваше гигантска пурпурна фигура. Червеният дракон, Кориалстраз, разпери криле — невероятна, величествена гледка, която накара блестящото чудовище да изсъска и да отстъпи.

— Да! По-добре да бягаш от мен! — заяви Кориалстраз. — Защото не проявявам милост към тези, които заплашват приятелите ми!

— Глупава хапчица… — изръмжа снижаващото се чудовище, но продължи да отстъпва назад, явно уплашено…

Ириди знаеше, че това беше целта на червения дракон. Зад тях вторият страховит звяр нададе вой. Кориалстраз рязко извъртя огромната си глава и щракна със зъби. Беше по-слаб, отколкото враговете му подозираха и дренайската жрица се молеше да не разберат истината. Ако усетеха и най-малкия признак на слабост у червения дракон, моментално щяха да се нахвърлят върху него.

Кориалстраз изрева в мрака… и другият дракон се появи. Беше уплашен също както и първия. Щом червеният дракон разпери още по-широко криле, блестящата форма се снижи на земята и зае същата поза, като близнака си.

Гигантският другар на Ириди сведе очи към нея.

— Напусни това място — прошепна той. — Оттегли се внимателно, без да показваш страх, но тръгвай веднага…

— Ами ти?

Без да й отговори, той се обърна към двамата бегемоти. Кориалстраз не се боеше за своя живот, а за нейния. Но жрицата не можеше да го остави да се бори сам. Притежаваше много умения, а и разполагаше с жезъла си. Трябваше да има някакъв начин да му помогне… Въпреки че Кориалстраз не сваляше очи от двамата кошмарни дракони, изведнъж размърда опашка и дренаята осъзна, че жестът е насочен към нея. Червеният гигант настояваше тя да се оттегли. Едно от мрачните създания също забеляза жеста… и се оказа достатъчно хитро да разбере значението му.

Чудовищните му очи отново измериха Кориалстраз. Страхът в тях изчезна, но се смръщиха. Аметистовият звяр нададе пронизващ вой и се спусна към червения дракон. Другият го последва почти веднага, отвръщайки на воя му. Кориалстраз също изрева и размаха силно криле. Ириди се опасяваше, че двете чудовища отново ще се дематериализират, но явно отблизо им се струваше, че плячката им е обречена.

Само че червеният дракон не само не помръдна от мястото си, но и атакува с цялата си мощ. Тежките му криле се стовариха върху страховитите дракони. Единият се завъртя назад, повличайки още дървета и разривайки земята. Вторият се сгромоляса по лице, заоравайки с муцуна дълбоко в пръстта. Кориалстраз обърна глава към него и го окъпа с пламъци.

„Драконът-сянка…“ — не, на Ириди това определение не й се струваше подходящо, тъй като тези дракони не наподобяваха точно сенки, а по-скоро преливането на деня в нощта… Та този дракон изрева и, освобождавайки страховитата си паст, със закъснение премина в призрачното си състояние. Аметистовият блясък се усили.

„Сумрак!“, помисли си дренаята. „Сякаш са като сумрака на този свят…“

В следващия миг към нея се засили огромна лапа. Единствено бързите инстинкти, присъщи на членовете на нейния Орден, й позволиха да се отмести, преди да бъде премазана в прахта. Ириди насочи жезъла на наару към врага си. Този път звярът реагира доста бавно. Около адския левиатан проблесна синя светкавица.

Драконът нададе вой. Жрицата се изпълни с надежда. Може би заедно с Кориалстраз все пак щяха да успеят да надвият тази ужасяваща двойка, която й вдъхваше толкова страшно усещане, но в същото време беше някак свързана с това, което тя търсеше.

Но изведнъж кристалът угасна. Ириди се сепна и погледна към върха на жезъла си. Драконът срещу нея се засмя зловещо.

— Дааа! — провикна се той. — Нахраниии ме отновооо!

После се спусна към нея, но Ириди знаеше, че съществото се цели в жезъла й. Осъзнавайки силата, която все още притежава, жрицата се уплаши от това, което можеше да последва, ако драконът успее да погълне цялата същност на жезъла. Искаше й се да се обърне за помощ към Кориалстраз, но и той самият беше в затруднено положение. Другият звяр не само беше станал безтелесен, но и беше изчезнал някъде под тялото на древния левиатан. Кориалстраз се въртеше и търсеше следа. Зад гърба му се появи виолетово привидение. Ириди се опита да предупреди Кориалстраз, но беше твърде късно.

„Сумрачният дракон^[1]“ — да, това определение подхождаше на страховитото чудовище — се стовари върху гърба на Кориалстраз. Неподготвен за внезапната тежест, червеният дракон залитна напред.

— Ще сссе нахраняяя! — заяви привидението.

Вместо да захапе врата му обаче, то впи нокти в гърба и крилете му. Древният летец изпъшка. Зловеща виолетова аура обви Кориалстраз. Тъмният враг доволно си пое дъх… а от превития дракон се отдели червено сияние, което виолетовият бегемот моментално погълна. Вампирският звяр отново вдиша, поглъщайки това, което можеше да бъде само живителната енергия на Кориалстраз.

Макар отчаяно да се опитваше да се въздържи, червеният най-накрая изрева силно от болка. Люспестата форма на Кориалстраз започна да се свива, сякаш беше мушица, засмукана от паяк. Той задрапа във въздуха, опитвайки се да се освободи от врага, който поглъщаше същността му.

Ириди не можеше с нищо да спре този ужасяващ пир. Нейният противник отново се стрелна към нея и едва не захапа жезъла й заедно с нея самата. Драконът заора в пръстта и земята се разтресе. Ириди залитна и загуби равновесие. Докато падаше, жезълът й отхвръкна настрани. Сумрачният дракон нададе победоносен вой, който бързо се изпълни с разочарование, щом жезълът изчезна пред очите му. Той нямаше как да знае, че дарът от наару изчезва веднага, щом се отдели от ръката й.

— Къдеее еее? Къдеее?

Ириди усети как чудовището се надвесва над нея. В далечината Кориалстраз продължаваше да вие от болка. А от небето се разнесе друг рев, който заглуши всички останали звуци. В следващия миг огромна сила се сгромоляса върху дракона, който разкъсваше Кориалстраз с магията си. Сумрачният дракон се прекатури. Другият, който беше до Ириди, едва осъзна какво се случва с близнака му, когато нов дракон се появи до него. Сумрачният дракон моментално се трансформира и макар че трябваше да избегне внезапно появилия се враг, ноктите на новия левиатан го сграбчиха. Ириди забеляза, че самите нокти светят.

— Предпочиташ неравностойни противници, а? — изръмжа новодошлият.

Гласът му, тонът му показваха, че е по-млад, но и по-яростен дракон. Той излъчваше магическа енергия, каквато жрицата беше усещала само у един вид дракони.

— Искаш да ядеш ли? Изяж това!

Стъписаният противник отново изрева, когато върху него се изля изгаряща синя енергия. Светлината на тази енергия разкри орляка на дракона. „Син дракон!“ Ириди беше срещала само един такъв, но споменът за него все още блестеше ясно в съзнанието й. Тя не беше запленена от някакво негово действие — все пак го беше видяла само как лети — удивяваше я по-скоро самата магическа енергия, която се излъчваше от лазурното му тяло.

Жрицата я почувства и сега, но този път още по-силно. Колкото и да бе млад, този син дракон притежаваше огромна сила. И я използваше твърде добре. Хванат неподготвен и заблуден, че безтелесната му форма може да го спаси, сумрачният дракон се опита да избяга. Но синият левиатан не изпускаше плячката си. Той беше готов за битка и жрицата усети изгарящото му желание да всее ужас у всеки, който се изпречи на пътя му.

— Не бързай толкова! — изрева синият. — Не съм приключил с теб!

Като че от нищото се появи другият близнак и нападна синия. По-младият левиатан беше притиснат, но не се предаваше, явно без да се интересува от изхода на битката. Но той не беше сам. Пурпурни нокти сграбчиха втория нападател и, възползвайки се от елемента на изненада, подпалиха крилете му. Ириди най-сетне успя да се фокусира достатъчно, за да призове жезъла си, но се колебаеше какво точно да стори, без да позволи на двете същества да погълнат енергията, за която жадуваха. Тя остана на място, несигурна в избора си.

Най-накрая стана ясно, че това е битка между дракони, в която няма място за дребна дренайска жрица, каквато и сила да притежава тя. Ириди отстъпи назад и започна да се моли. И очевидно молитвите й бяха чути. Кориалстраз застана до синия дракон като стар негов другар. Нямаше думи, само действия. Те нападаха привиденията — синият се впусна напред, а Кориалстраз го зареждаше със собствената си енергия. Кошмарните близнаци ревяха, но не се предаваха. С обезумели блестящи очи те гледаха към тези, които не само че не утоляваха глада им, но още повече го увеличаваха…

— Трябва да ги накараме да се изчерпят! — извика Кориалстраз.

— Това възможно ли е? — попита синият.

— Трябва да е!

Сумрачните дракони се смалиха под магическите удари. Формите им станаха неясни. Образите им затрептяха и най-накрая изчезнаха. Ириди заликува безмълвно. Съществата бяха победени — кошмарните близнаци се стопиха. Кориалстраз и синият дракон останаха поразени.

— Какви нестабилни същества! — заяви червеният. — Това не беше номер — ние успяхме да ги изпарим!

— Ще сссе нахраааним! — изрева огромна фигура.

С ужасяващ смях тя обгърна двамата другари в невероятно широките си криле.

— Не! — извика дренаята.

Убедена в това, което трябва да направи, тя вдигна жезъла си. Кристалът излъчи толкова силна сребърна светлина, че очите на Ириди се просълзиха. Тя изохка под натиска на силата, но не се предаде и събра цялата мощ, на която беше способна. Нямаше да предаде Кориалстраз и синия дракон.

Светлината докосна внушителното създание и то изведнъж се разцепи на двете си половини. Изпод двете огромни криле се появиха червеният и синият дракон. Явно нито Кориалстраз, нито по-младият левиатан можеха да фокусират силите си, но и сумрачните дракони също не можеха да атакуват. Над Блатистата земя настъпи момент на затишие.

После синият дракон изрева. Очите му блеснаха, а земята около страховитите близнаци изригна. В същото време към тях безмилостно полетяха сини мълнии. Двойката отново се дематериализира. Синият дракон се спусна към тях, но сумрачните дракони се издигнаха в небето.

— Не трябва да ги изпускаме! — извика Кориалстраз.

Древният пурпурен дракон полетя след тях, осветявайки небето с огромна огнена струя, която, за съжаление, не ги порази, но поне наруши полета им. Синият веднага го последва. Небето около синия дракон проблясваше почти както враговете им, когато се превръщаха в привидения. Но каквото и да беше решил да направи, не постигна успех. Ириди почувства гнева му. Какво успя и какво не успя да повлияе на чудовищата, остана въпрос без отговор.

Задъхана, жрицата се подпря на жезъла си. Надяваше да успее да направи последен опит. Молитвата, която изрече, беше първата, която научи като член на Ордена си. Целта й беше да постигне пълно спокойствие. Само така Ириди можеше да се надява да оцелее. Големият кристал проблесна. За част от секундата сребърната светлина се проточи като нишка, насочи се към двете чудовища и се раздвои точно преди да ги достигне. Ириди се концентрира и новите две нишки достигнаха целта си.

За миг сумрачните дракони станаха сребърни. Осветиха всичко около себе си и блеснаха по свой удивителен начин. Жрицата се свлече на земята, едва запазвайки съзнание. Вече можеше да си представи как се бе чувствал червеният дракон, тъй като за последния си опит и тя трябваше да пожертва частица от себе си.

Блестящите форми започнаха да се издуват. Осъзнавайки, че това не е добър знак, червеният и синият дракон моментално се снижиха към Блатистата земя. Драконите близнаци се изсмяха страховито. Те продължиха да се издуват, почти достигайки размерите на гигантската форма, в която се бяха слели за кратко. Все още се смееха като един, когато изведнъж избухнаха, освобождавайки силен поток от енергия.

Огромна форма покри Ириди, за да я защити от ужасяващите смъртоносни сили, които се стовариха на земята. Тя чу гърления глас на Кориалстраз:

— Не се плаши…

Блатистата земя се разтресе силно… и почти веднага стихна. Ириди лежеше омаломощена под крилото на червения дракон и едва си поемаше дъх. Тя чуваше и усещаше затрудненото дишане на Кориалстраз и знаеше, че той беше понесъл много повече от нея. Все още не можеше да повярва, че той бе успял да удържи толкова дълго срещу атаката на двете чудовища.

Някъде отстрани се чу едновременно познат и непознат глас.

— Опасността премина…

— Да — отвърна закрилникът й. — И аз мисля така.

Докато говореше, червеният дракон се отдръпна от Ириди. Тя се опита да се изправи, но не можа и накрая се принуди да приеме помощта на две силни ръце. Тези ръце не принадлежаха на този, когото очакваше, а на един доста симпатичен младеж, който изглеждаше почти на нейната възраст.

Имаше елфски черти, но наподобяваше и на човеците, които беше виждала. Той беше облечен като благородник, излязъл на лов — с високи кожени ботуши, риза и елек в тон със сините му панталони. Изглежда синьото беше повече от любим цвят. Синьото беше част от самия него — никой елф или човек нямаше толкова блестящи небесносини очи, макар и леко присвити в момента, нито пък дълга до раменете коса в същия цвят.

— Ти си дренаи — заяви уверено той. — Срещал съм други от твоя вид, но не и жена.

— Ти… ти си синият дракон…

Жрицата осъзна колко очевидно бе изказването й и дори се засрами, но не можа да измисли какво друго да каже. Съзнанието и тялото й все още бяха толкова силно изтощени от последното й усилие, че тя се опасяваше да не падне, ако не се държи за него.

— Аз съм синият дракон — отвърна той.

По лицето му пробяга лека усмивка, но щом се огледа настрани, сякаш някакъв лош спомен изплува в съзнанието му. Усмивката му се стопи и той се намръщи. И намръщеното изражение явно бе насочено към закачулената фигура, която се приближи към тях.

— Какво чудо да получим помощ в толкова критичен момент — обърна се драконът-магьосник към по-младия си събрат. — Но по-удивителна е формата, под която се появи.

Той се поклони.

— Поздрави, Калекгос.

— Крас… — в тона на синекосия воин прозвуча нотка на неприязън. — Помислих, че си ти, но отначало не можах да повярвам.

— Явно съдбата е отредила пътищата ни отново да се пресекат.

— Съдбата? По-скоро беше господарят ми Малигос. Той ме изпрати тук… и доколкото го познавам, явно е знаел, че и ти си се запътил насам.

Крас сви рамене.

— Но все пак ни е било писано да се срещнем отново — каза той и пристъпи към своя събрат. — Калекгос! Знаеш, че мислех само доброто на Анвийна…

— Може да ме наричаш Калек — обърна се младежът към Ириди, умишлено отбягвайки Крас. — В тази форма предпочитам това име…

— Калек… аз съм Ириди.

— Можеш ли да стоиш на крака, Ириди?

Тя кимна и той внимателно я пусна.

— Добре.

Крас се опита отново да се намеси в разговора.

— Калекгос… Калек… радвам се да те видя…

— Аз не се радвам — отсече синекосият. — Но не можех да гледам отстрани как някой става жертва на… каквито и да бяха тези… — Той се загледа в далечината и продължи: — Но не се съмнявам откъде са дошли.

— Да, млади друже, трябва да са дошли от Грим Батол.

— Значи натам продължавам и аз.

Калек разпери ръце и от очите му Ириди разбра, че предстои трансформация. Но Крас го хвана за ръката — опасен жест, съдейки по намръщения поглед, който получи.

— Не би било умно да отидеш сам — каза му драконът-магьосник.

— Не е безопасно да ти се доверявам! — отвърна той и се наведе към лицето на Крас. — Дари й покой и после позволи да я погубят! Накара я да живее в лъжа, макар да знаеше много добре, че това ще свърши трагично!

— Но не стана така, Калек. Ти знаеше какво трябваше да направи… и какво направи. Съдбата на Анвийна беше предопределена…

— Да не си споменал повече името й!

Калек вдигна ръка и в нея се появи светещ меч. Острието изглеждаше достатъчно остро, за да прореже самия въздух, а дръжката му като че беше излята, за да легне идеално в ръката му. Калек насочи върха на меча към Крас, оставяйки го да виси във въздуха само на няколко сантиметра от гърдите му. Крас запази спокойствие и отмести очи от острието към притежателя му.

— Знам колко много значеше тя за теб и скърбя за загубата й… но Анвийна винаги ще бъде с теб. Със сигурност го усещаш, младежо.

Ириди беше застинала на място и следеше развитието на разговора. Предпочиташе изобщо да не беше започвал подобен спор, особено толкова скоро след битка с чудовищни същества, но очевидно този сблъсък се бе зародил много отдавна и тя нямаше какво да каже или направи, за да го спре.

Калек въздъхна. Гневът му постихна и се замени с примирение.

— Точно това каза и тя, преди да се пожертва. Беше едновременно тъжна и щастлива. Тъжна да напусне гората… и нас… но щастлива да върне това, което беше, на тези, които се нуждаеха от него.

Спомняйки си за Ириди, Крас спокойно й обясни:

— Анвийна беше грижовно младо момиче, непознаващо зъл умисъл. Тя и Калек се срещнаха случайно, след като бях положил огромни усилия да я скрия от очите на Крал-лич и агентите му, и по-специално на един от тях — Дар’кан.

Жрицата се сети за русокосата жена от спомените на дракона. Трябваше да е тя.

— Пожертвала е живота си, за да могат други да живеят? Благородна съдба…

Думите й по някаква причина накараха Калек да се изсмее.

— Ти не разбираш, дренайско момиче! Анвийна никога не е имала истински живот, който да пожертва! Самото й съществуване беше магьоснически трик! — той отново насочи меча си към Крас, но без намерението да го използва. — Неговият трик! Анвийна не беше човек, тя дори не беше смъртна! Тя беше самата същност на Слънчевия извор^[2] на висшите елфи — техният извор на сила! Тя беше чиста магия, използвана да играе ролята на живо същество, което действително вярваше, че диша и има сърце…

Ириди знаеше твърде малко за Слънчевия извор, макар и друг път да беше чувала за него. Знаеше само, че е вече унищожен извор на невероятна магия. Въпреки това се носеха слухове, че е бил възстановен… И сега явно не само слухът се оказваше истина, но около него се появяваха и твърде много неща, които никой дори не можеше да си представи.

— Волята на този свят ни прави такива, каквито сме — прошепна Ириди, опитвайки се да успокои Калек, който явно силно скърбеше за това човешко въплъщение. — И въпреки всички беди, ние ставаме по-силни.

Лазурните му очи се смекчиха.

— Щеше да я харесаш, дренайско момиче… както и тя теб.

Ириди се поклони.

— Разбирам защо той е тук — продължи Калек, имайки предвид Крас, — но защо и ти си тук?

Закачуленият магьосник също се обърна към нея.

— Така и не успяхме да обсъдим този въпрос, нали? Какво търсиш в Грим Батол, Ириди?

Тя вече не виждаше смисъл да крие истината, особено след като сега търсеше връзката между случилото си и целта си. Можеше и да не й повярват, но тя щеше да им каже всичко, което знае.

— Търся… търся един етерен дракон — отговори тя.

Крас бе удивен, което рядко му се случваше. Ириди не се изненада от това, че Крас остана с отворена уста, но дори синият магьосник показа изненадата си, макар и само повдигайки едната си вежда.

— Тя търси етерен дракон… в Азерот! — изломоти Калек. — Но в Азерот няма етерни дракони! Тези, които се опитаха да проникнат в този свят, бяха унищожени от орляка ми на портала в Непознатата земя. И оттогава нищо не преминава, без да бъде забелязано дори от убежището ни…

Жрицата поклати глава.

— Един е оцелял след трудния преход. Усетих присъствието му, но закъснях със секунди. Закачулена фигура, подобна на твоята, Крас, го откри първа — закачулена фигура, на която служат чудовищни същества. Те носеха със себе си нещо, което разбрах, че наричат какавидена камера.

— Какавидена камера?

Крас погледна към Калек, който кимна. И двамата много добре знаеха какво представлява този артефакт, а също и как действа.

— Използваха същата магия, с която се прикриха от етерния дракон, за да защитят и камерата от всеки, който може да забележи нещо съмнително покрай портала.

В съзнанието на Ириди изплува неясен образ, трагичен образ.

— Никой кървав елф не може да се скрие от моя вид! — настоя Калек.

Той разтвори дланта си и мечът му изчезна, заедно с жезъла на Ириди. Жрицата и без това знаеше, че мечът на Калек, също както жезълът й, е просто проявление на силата му, а не истинско оръжие.

— Никой… Освен ако не е имал някакъв друг силен източник на… — предположи Крас, поглеждайки изпитателно към Ириди.

Тя усети, че драконът-магьосник има някаква представа за истината и остана удивена дори само от факта, че е разбрал всичко до тук.

— Имаше източник.

Жрицата протегна ръка и призова жезъла си. Щом големият кристал проблесна, Ириди почувства остра болка, въпреки всичките тренировки, които беше изтърпяла, за да се научи да контролира силните си емоции. Калек протегна ръка към кристала, опитвайки се да разбере как работи.

— Това не е… не е от Азерот… Познавам произхода му… Това е на съществата, наречени наару…

— От наару е — съгласи се тя. — Аз получих един. Един приятел… много добър приятел получи друг. Това бяха специални дарове, които донесохме в Азерот, за да използваме с добра цел…

— Какво се случи с другия? — попита Крас с тон, в който пролича подозрението му.

— Беше взет от трупа на приятеля ми — отвърна тихо Ириди. — След убийството му…

— Значи това е… — измърмори драконът-магьосник. — Това е източникът на енергия, която е притъпила сетивата на Малигос… И това е причината да вярваме, че най-лошото тепърва предстои.

После Крас се обърна към Калек:

— Тази закачулена фигура… този кървав елф очевидно притежава силата на наару, макар че малцина други биха си помислили подобно нещо…

Калек се намръщи.

— Явно е по-лошо от това, ако те разбирам правилно, Ириди. Ти търсиш кървавия елф, използващ откраднатата от наару енергия, който е хванал и отвлякъл етерен дракон…

— Да.

Жрицата се поклони на мъдростта на Крас. Той определено разбираше нещата правилно.

— Значи остава само един въпрос, който никой от нас досега не е задал, но до който трябва да стигнем.

Крас се увери, че и двамата го слушат внимателно.

— Кървав елф със сила от наару държи етерен дракон… И какво точно мислите, че смята да прави с толкова сила на разположение? Мисля, че току-що видяхме отговора… и това може дори да е само началото на нещо много по-лошо…