Ричард А. Кнаак
Нощта на дракона (19)

Осемнадесет

Верееса продължаваше пътя си по криволичещите тунели, навлизайки все по-дълбоко в планината, но все още нямаше знак, че приближава целта си. Тя си мислеше, че ще открие някаква следа от Зендарин, но вместо това проходът, по който беше поела, изглеждаше все по-неизползван, а когато понечи да се върне назад, попадна в друг, също толкова непознат тунел.

„Понякога сякаш самата Грим Батол е жива и си играе с всички — добри или лоши“ — мислеше си Верееса. Тя беше чувала легенди за подобни места, които притежават собствен разум, най-често заради огромната магия, която съхраняват. Определено Грим Батол беше такова. В Азерот имаше още няколко места, отдавна тънещи в такива енергии.

Решена да открие пътя си, висшата елфа извади острието си и започна да прави малки драскотини по стените, следи, които после да разпознае отново. Всеки път, когато свиеше зад някой ъгъл, Верееса маркираше дясната му страна. Така рейнджърът се надяваше да не се загуби. Но когато в един момент пътят свърши и Верееса бе принудена да се върне, не успя да открие знаците си.

Тя пристъпи назад, уверена, че това е посоката, по която трябваше да се движи, и упорито продължи напред. Но не след дълго тя не видя нищо познато и по-лошото бе, че опитът й да се върне се оказа точно толкова объркващ, колкото предишния. После някъде в далечината тя чу гласовете на скардини. Макар че предпочиташе да стои далеч от тях, сега елфата реши, че те са най-добрата възможност не само да открие братовчед си, но и своето местоположение.

Съскащите и гърлени звуци обаче се отдалечаваха от нея. Дори когато ускори крачка, Верееса не успя да се приближи до тях. По-тревожното беше, че пътят й продължаваше да води надолу по-дълго, отколкото й се искаше. Тя нямаше представа какво се крие в дълбините на Грим Батол и точно сега нямаше никакво намерение да разбира, освен ако Зендарин не беше там… но това беше малко вероятно.

До голяма степен Верееса разчиташе както на очите си, така и на дребните кристали, вградени тук-там в стените. Беше очевидно, че кристалите са умишлено поставени и това донякъде я успокояваше, защото поне знаеше, че се движи по проходи, използвани от сегашните или предишните обитатели на планината.

В една малка зала тя откри тялото на трол, който явно навремето бе служил на орките. Прохладното подземие беше запазило трупа непокътнат и тя дори успя да види някои от татуировките по дългото и слабо тяло. Заостреното му лице беше изкривено в предсмъртна усмивка. До него тя откри малка секира и кама. И двете оръжия изглеждаха годни за употреба и тя бързо ги прибра.

Но щом остави тялото на вечния му сън, Верееса изведнъж се притесни, че не беше открила следа от причината за смъртта на трола. Освен че беше доста слаб, той изглеждаше почти жив. Дали не се беше изгубил и умрял от глад, далеч от другарите си? Това нямаше да е добра новина за рейнджъра. Но сега Верееса поне беше по-добре подготвена за сблъсък с врага, въоръжена със секира и кама.

Тя продължи да маркира пътя си. Но не след дълго той стана по-слабо осветен и тя най-накрая стигна до тунел, в който напълно липсваха следи от светещите кристали. С нарастващо притеснение Верееса се върна в предишния тунел и продължи по него, докато не стигна отново до друг, също неосветен. Още два пъти тя премина по дължината на осветения тунел, достигайки до други, изпълнени единствено с мрак. И най-сетне се убеди, че или някой — може би Зендарин — или дори самата планина си играе с нея.

Тя се спря пред поредния неосветен тунел и се замисли. Явно бе обречена да навлезе в мрака, затова просто пристъпи в тунела, който беше пред нея. От дълбините му тя дочу слаб глас. Верееса не разбра кой точно говори, но долови болка и умора. Въпреки вероятността това да се окаже капан, елфата забърза ход. Но колкото и да напрягаше уши, не успя да чуе отново гласа. Верееса не беше сигурна дали той всъщност не е бил плод на умореното й съзнание. Но вече беше избрала пътя си и нямаше намерение да се връща.

Със секира в едната ръка и кама в другата, рейнджърът пристъпваше в мрака. С всяка стъпка тя усещаше, че слиза все по-надолу и по-надолу. Тя стисна здраво оръжията си. Стори й се, че в далечината проблясва бледа светлина.

И наистина, продължавайки напред, това, което първоначално изглеждаше като слабо сияние, постепенно изпълни целия тунел. Верееса най-сетне успя да види по-добре стените и детайлите, които ясно показваха, че този тунел е по-грубо прокопан от другите по-горе. Това само по себе си означаваше, че е малко вероятно тези на повърхността дори да подозират за съществуването на това древно дело. Но тогава чий беше гласът, който като че ли чу преди малко? Елфата забави темпото.

Пред нея се появи слабо червено сияние… явно следваше някаква зала. Верееса стисна зъби и много внимателно продължи напред.

Изведнъж забеляза, че колкото повече се приближава, толкова по-студено остава. Много по-студено, отколкото би било нормално. Всъщност в Грим Батол щеше да е логично подобна зала да излъчва топлина, а не студ. Макар да беше стигнала толкова далеч, Верееса се подвоуми дали да не се върне. Но имаше нещо, което не й позволяваше да го стори. Тя се наведе и надникна вътре — и остана изумена.

Пред нея се откри огромна зала, в която имаше едновременно лед и огън. От огъня се излъчваше червеното сияние, а в огромните басейни бълбукаше разтопена лава. Изведнъж ноздрите й се изпълниха с миризмата на сяра. Рейнджърът успя да види дузина такива басейни — от по-малки, колкото дланта й, до по-големи, в които тя и джуджетата спокойно можеха да потънат, без дори да размърдат повърхността им. Залата трябваше да е силно нажежена, а елфата отдавна да е плувнала в пот. Но всъщност беше толкова студено, че тя виждаше дъха си.

Обяснението на това дойде отгоре. От тавана се проточваха огромни ледени ками. Но те не бяха нито плод на въображението й, нито пък бяха естествени. Верееса влезе по-навътре в залата и видя колко искрящо бели бяха всъщност и дори почувства пулсиращия студ по кожата си. И после разбра на какво се дължи тази магическа обстановка. Елфата видя една, после втора и още една… и осъзна, че всички заоблени издатини са еднакви. Навсякъде имаше яйца. Яйцата бяха толкова големи, че можеха да са само на едно същество. Дракон.

Верееса се приближи до това, което беше най-близо до нея. Отначало си помисли, че е пропукано, защото лепкавото нещо, с което беше покрито, й заприлича на белтък. Но, след като го разгледа по-добре, се убеди, че яйцето е здраво. Просто беше изцяло покрито с някаква странна субстанция. Тя потопи камата в течността и получи отговора. „Маятис.“

Хората й използваха магическото покритие, за да предпазват свещени реликви или редки живи неща като семена. Някой беше решил да го употреби за нещо по-интересно — да предпази яйцата от гниене. Но, макар маятисът да бе особено ефективно защитно покритие, Верееса вече разбра и причината за непрекъснатата битка между студа и топлината в залата. Маятисът не беше достатъчен.

Тя потопи пръст в него и осъзна, че така се постига идеалната температура, която да поддържа живота на яйцата. После Верееса се огледа и видя колко много яйца лежаха наредени в тази невероятно балансирана среда. Не една шепа. Не няколко дузини. Стотици. Толкова много стотици яйца… сигурно бяха събирани с векове…

Елфата се обърна. От маятисовото покритие всички яйца изглеждаха еднакво сиви, но чак сега тя забеляза, че всъщност бяха различни. Различаваха се не само по форма и размер, но и по цвят и модел. „О, Слънчев извор! Това не са само яйцата на черния дракон… Има и яйца на червен, и други…“

Верееса не можеше да повярва на очите си. Когато тя и Ронин помогнаха на кралицата на червения орляк да се освободи от Ордата, Верееса имаше възможност да види парченца от счупените черупки на яйцата й. По-късно съпругът й, който не спираше да обогатява магическите си познания, й беше показал части от яйца и на другите орляци, включително на черния. Определено в залата доминираха тези от вида на Детуинг, но тук имаше също и такива, наподобяващи червените, както и други, които явно са били откраднати от сините и останалите.

— Векове… — прошепна тя. — Сигурно е отнело векове…

После рейнджърът забеляза нещо странно и се вгледа по-отблизо в две от яйцата. Изглеждаха необичайно издути, а около черупките им имаше малки наранявания. Каквото и да е имало някога в тях, вече не беше невинно бебе дракон.

Елфата потръпна, но не заради студа на ледените магически сталактити. Тя знаеше за желанието на Детуинг за нов, още по-ужасен орляк, знаеше как собствените му деца бяха продължили зловещото му дело. Но докато Нефариан и Ониксия се бяха отдали на собствените си планове за новия орляк, някой друг търпеливо и упорито, и несъмнено с измама, е събирал всички тези различни яйца през времето, за да може да бъде осъществен почти перфектен шанс за създаване на успешен чудовищен орляк. И толкова много яйца биха осигурили повече от достатъчно страшилища, които да разгромят и последната съпротива, която естествените същества в Азерот биха могли да организират.

Кошмарните й мисли бяха прекъснати от внезапно раздвижване в дъното на огромната зала. Стискайки здраво секирата си, Верееса се насочи в посоката, откъдето й се стори, че долови странния звук. Но щом приближи, единственото, което видя, беше още един басейн с бълбукаща лава. Този беше толкова голям, че цял кораб можеше да се побере в него, макар че нямаше да стигне много далеч.

Елфата разгледа ръба на басейна, търсейки следи от някой, който може да е наблизо. Въпреки постоянното бълбукане, тя беше сигурна, че не може да е объркала звука. От средата на басейна изплува огромна чудовищна глава. Горещината от разтопената лава я оцвети в ярко огненооранжево. Тя отвори страховитата си паст…

— В-верееса? — чу се груб глас.

Гигантът изохка и се понесе към ръба на басейна. Рейнджърът отстъпи няколко крачки назад, за да направи път на тоновете драконово тяло, което се измъкна от лавата и стъпи на земята пред нея. Тя продължи да се отдръпва, стъписана от гигантските размери на звяра. Рядко беше виждала толкова огромен дракон, с изключение на кралицата на червения орляк или Крас в истинската му форма на Кориалстраз… „Кориалстраз?“

Димящият левиатан продължаваше да пристъпва към нея. Рейнджърът се обърна и побягна, осъзнавайки, че драконът е много по-голям, отколкото очакваше. Сянката му я покри. Верееса знаеше, че не бяга достатъчно бързо. Тя се подготви за неизбежното… Но Кориалстраз не се строполи върху нея. И наистина, очакваният страшен сблъсък не се получи. Вместо това зад гърба си тя чу само тъпия звук от удара на тялото на дракона в земята. Елфата се престраши и се обърна назад.

Крас се беше проснал на ръба на басейна, а от тялото му все още се издигаше пара. Бледата му кожа за миг беше яркочервена, а тялото му остави следи от изгаряне върху каменния под. Странно бе, че робата му изглеждаше непокътната… но това все пак не беше реален образ, а резултат от заклинанието на дракон, което я правеше много по-издръжлива от всяка друга дреха.

Верееса се отърси от шока си и изтича до него. За щастие, въпреки че лежеше неподвижно, Крас дишаше. Но тя не успя да го събуди. Без да е сигурна какво да направи, Верееса опипа тялото му, за да разбере колко е топло. Макар да беше по-горещо от нормалното, тя поне можеше да го докосва, без да се изгори. Възможно най-внимателно тя повдигна отпуснатата фигура и я довлачи до едно място, където подът се издигаше. Там тя го намести в седнало положение и се замисли за следващия си ход. Крас й спести усилията, когато най-сетне отвори очи.

— В-верееса от висшите елфи — успя да изрече той. — Не очаквах точно теб…

Драконът-магьосник получи пристъп на силна кашлица. Той изглеждаше по-стар, по-изтощен.

— Но се радвам да те видя, макар и не точно тук.

— Аз пък очаквах да те открия — отвърна рейнджърът. — Когато е надвиснало зло, кой друг би дошъл да го спре, ако не ти?

— Ти… ти и Ронин… направихте повече от нужното, младо момиче — той махна с ръка в отговор на възражението й. — О-свен това, то е нито тук… нито тук, нито там.

Крас присви очи.

— Знаеш ли какво става в Грим Батол?

— Достатъчно, за да се объркам още повече, велики.

Той отново се сгърчи от болка и Верееса го погледна още по-тревожно.

— Крас… какво те мъчи?

— Бях на такова адско място, където се надявам повече да не попадам. Едва успях да се измъкна… за малко да бъда разкъсан. Бях захвърлен в забвение в самата планина… в самия камък на планината…

Той набързо й описа ужасния момент, когато, измъквайки се от магическия затвор, е бил отблъснат от освободените сили някъде в Грим Батол. Тялото му и същността на планината се слели в едно. Единствено невероятната магия и воля на дракона му помогнали да не остане завинаги вграден в нея.

— Само това успях да направя, за да се измъкна в най-близката зала. Все още в истинската си форма, успях да се откъсна и да пропълзя от една пещера в друга. Имах нужда от топлина, за да съживя тялото си, силна топлина. Но единственият източник, който успях да усетя, беше твърде малък. Нямах избор. Стигнах до него, но се принудих да се трансформирам в сегашната си форма, когато тунелите станаха по-тесни.

Той дори не бе обръщал внимание на това, което го заобикаля. Измъченото му съзнание го беше водило към източника, макар и твърде нищожен, и той беше достигнал до басейните с лава. Драконите по природа не се гмуркат в лава и, ако беше останал вътре още малко, сигурно щеше да изгори до смърт. Но в такова критично състояние това беше единственият начин да се възстанови най-бързо. С помощта на останалата му магия невероятната горещина беше успяла да го съживи по-бързо от всичко друго.

— Но трябва да знаеш точно кога да се измъкнеш от басейна. Бях толкова омаломощен, че едва не пропуснах момента. Успях да изплувам два пъти и да повикам някой, който ме смята за приятел, защото знаех, че, за съжаление, щях да имам нужда от допълнителна помощ. Очаквах друг — или джудже, или дренаята…

— Ириди?

Крас повдигна вежди.

— А-а? Срещнала си я. Да. Тя е поела не една невъзможна мисия, а две. Надява се или да освободи, или да унищожи етерния дракон…

— Да… и освен това да си върне жезъла, който кървавият елф е откраднал от трупа на приятеля й… — изражението на Верееса се смрази, въпреки близостта на горещия басейн. — Но Зендарин е мой и никой друг…

Той се загледа загрижено в лицето й.

— Лична мисия, лична вражда. Няма да те питам защо, но ще ти напомня глупостта от подобно нещо.

— Едва ли би могъл да разбереш — отвърна рязко рейнджърът и се изправи.

Тя огледа отново чудовищната подредба.

— А какво мислиш за това? Дали е останало от Детуинг или децата му?

— Не… това е манията на майката на Нефариан и Ониксия. Мания, която тъкмо бях започнал да разбирам… и да се страхувам. Колко ли време е събирала яйцата… събирала ги е и ги е покварявала, без съмнение, с помощта на прокълнатата Демонична душа… за да послужат за нейните ужасни цели! И колко ли още усилия е положила, за да ги премести в Грим Батол, след като видът ми престана да охранява мястото.

— Мислиш, че тя и това не са били тук отпреди?

— Тя… не може да е била тук и да върши злото си, незабелязано от стражите ми. Не, Синестра съвсем скоро е дошла в това изоставено място, но е… Настанила се е доста добре!

Крас се опита да се изправи. Верееса се спусна да му помогне, щом стана ясно, че може да се строполи отново.

— Благодаря… благодаря ти. Трупам сили с всеки миг, но се надявам повече да не ми се налага да преживявам подобно нещо. То е по-присъщо на вида на Детуинг. Но огънят във всяка форма е ценна част от живота и единствено това ми помогна да оцелея.

Драконът-магьосник се намръщи от гледката на толкова много яйца.

— И като пазител на живота, тази отвратителна подигравка… — Крас посочи едно от издутите яйца — … ме изпълва с такава ярост, че бих унищожил залата и всичко в нея, без да се замисля дали няма да си отида с нея!

Верееса остана поразена, страхувайки се, че той наистина би изпълнил дръзката си идея. Тя си представи как загива с него, оставяйки децата си и Ронин… и Зендарин, който свободно преследва близнаците… Макар самата тя да смяташе, че тази пещера трябва да бъде заличена, у Верееса надделяваше егоистичното й желание първо да защити семейството си.

Но Крас поклати глава.

— Не, все още не мога да направя това. То ще накара Синестра само да отложи плана си. Тя държи етерен дракон и вече има едно чудовищно дете. Може да открие друг червен и син дракон — магия и живот — за да развие ужасяващите сили на създанието си…

— Защо й е да прави това? Тя има яйца от червения орляк и дори от синия, които е откраднала през вековете. Може да си отгледа собствени дракони.

— Отглеждането им ще й коства повече усилия. Тя се нуждае от зрял дракон, който е развил силите си през годините, за да може да се надява, че ще постигне целта си. Синестра е търпелива, но не за всичко. Освен това вече поколения наред е крила плановете си — той се усмихна леко, осъзнавайки още нещо. — А има толкова малко яйца от другите орляци. Те ще са по-ценни за нея от нейните собствени… които със сигурност са всички тези от черния орляк.

— Всички са от един дракон?

— Изглеждат много, но са събирани векове наред — той поклати глава. — Невероятният обхват на действията на Детуинг и кръвта му за някои от плановете му не спира да ме удивява.

Верееса потръпна.

— Ще ги унищожим ли едно по едно, тогава? Двамата заедно…

— Би отнело твърде много време. Все още съм слаб, младо момиче, и мисля, че знам защо… — Крас посочи към дъното на странната пещера. — И ако не се лъжа, сега трябва да тръгна натам.

Чудейки се какво би било толкова важно за дракона-магьосник, Верееса му помогна да поеме в указаната посока. Щом се отдалечиха от яйцата, горещината от басейните стана толкова силна, че елфата дори трудно си поемаше дъх. Мястото се озари в още по-червени нюанси, тъй като единственият източник на светлина останаха басейните. Макар че в миналото му беше имала пълно доверие, елфата започна да се съмнява дали Крас всъщност знае накъде отива.

Изведнъж закачулената фигура изръмжа.

— Да… Много сме близо.

— Близо до какво?

Но Крас не й отговори, а вместо това се взря в нещо в далечината. Дори очите на висшия елф не виждаха по-далеч от няколко стъпки напред. Отначало светлинката беше едва доловима — само слаб, златист блясък. Тя идваше от някаква зала, чийто вход беше цепнатина, през която двамата трябваше да преминат един по един, и то странично. Крас се подвоуми.

— Аз ще мина първи, но ти ме последвай веднага. Не знам колко добре ще понеса това, което е вътре.

— Какво има там?

Той я погледна и в същото време започна да се промушва навътре.

— Един от кошмарите ми… — отвърна той и изчезна в залата.

Верееса знаеше, че Крас няма навика да преувеличава и веднага го последва. Тя притисна гърба си към скалата и се приплъзна в пещерата, чудейки се какво ще открие вътре.

— Точно както очаквах и се опасявах — прошепна Крас, гледайки пред нещото пред себе си. — И наистина е логично, особено за нея.

Още докато говореше, Крас започна да губи почва под краката си. Верееса бързо се спусна към него и му помогна да се изправи. Драконът-магьосник изруга толкова яростно, колкото елфата досега не го беше чувала. Тя видя горчивината в изражението му, горчивина, която до голяма степен се отнасяше за самия него.

Погледът й се премести върху една малка платформа, изваяна от самия камък на планината. Отгоре стоеше източникът на сиянието — ужасяващ артефакт, който тя разпозна, въпреки лошото му състояние.

— Едната частица беше у мен — отсече Крас. — После открих още една. От останалите нямаше и следа и дори не се опасявах… Но само тя може да възкреси дори толкова малко от онова ужасно нещо… Само консортът на Детуинг може да си помисли да възстанови Демонична душа…