Ричард А. Кнаак
Нощта на дракона (13)

Дванадесет

Красивата девица със слънчева коса се усмихна на Калек и протегна ръце към него. Той понечи да ги хване, но всеки път, когато му се стореше, че ще ги докосне, тя се оказваше съвсем малко по-далеч от него. Объркан, Калек се затича към нея. Но макар че тя явно го викаше при себе си, той все не успяваше да я достигне. „Анвийна…“ — извика той, без да отваря уста. После около нея се появиха нечии други пръсти. Висок, благороден човек… със загниваща кожа. Призракът избледня, превръщайки се в сянка на огромен скелет на дракон… леден дракон.

После и той изчезна, но бе заменен от фигурата на висша елфа, облечена в пищни, макар и тъмни одежди, и широкопола шапка. Калек отчаяно сочеше зад девицата, опитвайки се да я предупреди за страховитите сенки и най-вече за една от тях. „Анвийна… Това е Дар’кан! Дар’кан…“

— Това е Дар’кан! — изрева той.

— Калек! — гласът на Крас прекъсна кошмара му… но и му позволи да види, че светът, в който се пробужда, не е по-добър.

Двамата бяха оковани в подземна пещера, която със сигурност беше част от Грим Батол. Калек се обърна към другаря си.

— Значи великият Кориалстраз отново е спасил света… или бъркам?

Драконът-магьосник не показа да е обиден от думите му, а вместо това го попита:

— Тези сънища често ли се повтарят?

Калек извърна поглед, не искаше да обсъжда този въпрос. Само че другият пленник нямаше намерение да се отказва.

— Колко често я сънуваш, Калек?

Той рязко обърна глава към Крас.

— Всеки път, когато заспя или изгубя съзнание по някаква причина, както сега! Доволен ли си?

Крас поклати глава.

— Не.

Младият дракон въздъхна.

— В Грим Батол сме, нали? Детуинг ли ни плени?

— Не… Синтария… или Синестра, както предпочита да я наричат, откакто отрича всякаква връзка с мъртвия си съпруг.

Драконът-магьосник подробно му разказа за срещата си със съпругата на Детуинг. Повечето от гнева на Калек към Крас се замени с удивление от чутото. Той погледна нагоре към малкото златно парче.

— Това ли отслабва силите ни?

— Това… и малкият ми домашен любимец — чу се друг глас.

Двамата погледнаха към входа, където сега стоеше кървавият елф — Зендарин, за когото Крас тъкмо беше разказал. В коридора зад него проблясваше огромна енергийна форма — елементалът, който можеше да бъде единствено магоубиецът. Синият младеж бе привикнал с множество аспекти на магията и моментално разбра, че това не е обикновен магоубиец, а същество, което е било променено драстично… и превърнато в заплаха дори за драконите. Калек усети, че то иска да се приближи, но Зендарин го задържаше далеч от тях.

— Развил е определен интерес… вкус — отбеляза кървавият елф. — В някои отношения сега напомня на… например, маноед^[1].

— Какво искаш? — попита Крас.

Зендарин се усмихна.

— Искам да сме приятели.

Калек изсумтя.

— Не ми ли вярваш? Напоследък научих някои неща, особено за скъпата ни тъмна дама. Имам известни намерения, някои от които ти би подкрепил…

— Играй си с твоята орис, Зендарин — отвърна по-възрастният дракон — и ние няма да си играем с теб. Не мислиш ли, че тя очаква предателството ти от самото начало?

— Разбира се. Точно това прави всичко по-забавно.

Пленниците се спогледаха. Калек очакваше другарят му да притисне кървавия елф, но Крас очевидно нямаше никакво намерение да преследва единствения си шанс за спасение.

— Какво искаш от нас? — попита най-сетне Калек.

Зендарин почака Крас също да добави нещо, но видя, че старият дракон предпочита да си мълчи и се обърна към синия.

— Ще дойде време, когато някой трябва да се изправи срещу нея. Аз съм просто един кървав елф. Но един дракон би имал по-голям шанс да й се противопостави в момента, нужен за…

— Нужен за какво?

— Значи си заинтригуван?

Калек оголи зъби.

— Не бих разговарял с никого от твоя вид, ако не бях заинтересуван, независимо от положението, в което се намирам.

Зендарин обърна поглед към Крас.

— Ами той?

Драконът-магьосник отново не отговори и това вбеси Калек. Смяташе ли, че имат толкова много възможности, за да откаже да последва дори кървавия елф?

— Той не отговаря за мен, нито аз за него — отсече синият. — Аз съм заинтригуван. Толкова ти стига, нали?

— По-добре двама, отколкото един. Ще ти дам малко време да вразумиш приятеля си… но знай, че времето е много кратко — каза Зендарин и изчезна.

Магоубиецът не го последва веднага, а остана известно време на входа, сякаш готов да се нахвърли върху тях. Отиде си чак когато кървавият елф го извика.

— Превърнали са едно малко зло в нещо много по-ужасяващо — отбеляза Крас. — Така става с всичко в Грим Батол. Злото тук не само процъфтява, то се трансформира…

— Какво ти стана? Защо не прие предложението му?

— Кървавият елф е прекалено глупав дори да си играеш с него, младежо. Мракът в него е ужасен, но хиляди пъти по-нищожен от нейния. Повярвай ми, всякакви преговори с него са по-рисковани, отколкото си струва.

Калек го изгледа гневно.

— Никога няма да те разбера. Прави каквото искаш, тогава. Ако Зендарин се върне, можеш да изгниеш в оковите си, взирайки се в онова проклето парче, докато тя не изкопчи или пожертва това, което иска.

— Тя прави отвратително подобие на дракон и иска да го нахрани с живота ни…

— Ето още по-добра причина да се възползваме от шанса за изход… освен ако нямаш някакъв нов чуден план?

Крас присви очи.

— Не бих го нарекъл „чуден“, нито дори „план“, но все пак мисля, че мога да направя нещо…

Младият дракон изчака да последва обяснение, но Крас просто се обърна към входа на пещерата… и се загледа в него.

* * *

„Той е тук… Кориалстраз е тук…“ Синестра се наслаждаваше на момента. Всичките й машинации се увенчаваха с успех, точно както си беше мечтала. Дори беше получила повече, отколкото очакваше — синият дракон се появи като дар от съдбата. Консортът на Детуинг се приближи до ръба на ямата, където си почиваше любимото й дете. То беше гладно, много гладно, но се беше научило да получава храна в точно определено време и по точно определен начин.

— Жалко, че не се появи по-рано — измърмори Синестра на себе си. — А също и синият… Щеше да е най-добре, ако същностите им бяха захранили яйцето. Сега те ще развият детето, но няма да са неразделна част от природата му.

Тя изцъка разочаровано.

— Да, колко жалко…

„Но има и други яйца“, припомни й гласът в съзнанието й. „Следващите ще могат да се възползват от това, което първото пропусна! Те ще бъдат още по-мощни, истински завет от годините на страдание…“

— Да — съгласи се гласно тя. — Следващото поколение ще надмине дори Даргонакс…

Щом изрече името му, съществото в ямата се размърда.

— Тихо, тихо — прошепна му лудата дама. — Почивай си, мили Даргонакс, почивай си… Вечерята ще е готова много скоро…

Над ямата отново се възцари тишина. Доволна, Синестра привика двама скардини.

— Слезте долу. Знаете какво ми трябва. Ще ме намерите в пещерата на етерния дракон.

Те изръмжаха утвърдително и се втурнаха да изпълнят заповедта й. Синестра се загледа в ямата още веднъж и после пое към пещерата. Тя вече си представяше какво щеше да се получи от следващите яйца, невероятните деца, които щяха да се излюпят…

— Най-накрая! — въздъхна черният дракон. — Най-накрая…

Нещото в ямата отново се размърда. То… той беше разбрал, че, ако се прави на доволен, може доста да научи. Този път може би научи повече, отколкото очакваше. Следваща партида яйца… нови братя и сестри… по-добри братя и сестри… Даргонакс изсъска.

* * *

Джуджетата и двамата им странни съюзници се промъкваха към Грим Батол. Верееса беше настояла да продължат, въпреки че Ром се бе опитал да я убеди да почакат до вечерта. Денем джуджетата прекалено много биеха на очи и стражите лесно можеха да ги забележат, без да се добавят магическите фактори, с които трябваше да се преборят. Ириди им даде малка надежда, свързана с последното. Въпреки че кървавият елф можеше да я проследи, тя подозираше, че той не познава толкова добре силите на жезъла, колкото нея.

— Има го отскоро, със сигурност съвсем малко преди да залови етерния дракон — обясни тя на останалите.

Новината за етерния дракон беше шокирала както Верееса, така и джуджетата. Дори Ириди не знаеше откъде произлизат етерните дракони, а само че се бяха появили изведнъж от Непознатата земя и известно време измъчваха вида й. Но, съдейки от това, което беше виждала, те не бяха толкова зли, за каквито ги смятаха. Дори те самите не разбираха какви са и как се бяха появили на този свят.

Етерният дракон продължаваше да бъде целта на мисията на жрицата. Дори се беше опитала да прогони всички странични мисли, опасявайки се, че желанието й да отмъсти за приятелите си може да я разконцентрира в неподходящ момент. И все пак Ириди вече разбра, че е допуснала грешка, отказвайки да признае колко голяма опасност всъщност я грози… и колко непосилна може да се окаже мисията й.

Но преди групата да поеме на път, Верееса обеща на спътницата си три неща. Първо — че ще открият етерния дракон. Дали щяха да го освободят или елиминират, зависеше само от обстоятелствата.

— Не можем да позволим да наранява други същества, дренаи — настояваше рейнджърът. — Нито пък, както предполагаме, да бъде използван за чудовищните им планове, каквито и да са те. Ще го освободим, ако можем, но не трябва да позволим това зло… да продължи, превръщайки се в подобие на тези две създания, които ни описа.

Второто обещание се отнасяше за кървавия елф. Верееса беше непоклатима за това.

— Зендарин е мой. Ако можеш да му отнемеш жезъла, за да го върнеш, където трябва, така да е. Но братовчед ми е само мой!

Трето — и най-важно — трябваше да открият Крас и Калек. Не само заради тях самите — при положение че са живи — но поради простата причина че двамата и особено червеният им даваха най-голяма надежда за успех… или поне спасение.

Шансовете им не бяха големи, но Ром даваше всичко от себе си.

— Няма да е по-зле, отколкото превземането на Грим Батол по време на войната! Поне сега няма нужда да се озъртаме за орки…

— Не, но сега има скардини, драконспони и дракониди — отбеляза Гренда, заместник-командирът му, с типичната си прецизност.

Това им попречи толкова, колкото и всичко останало. Всички джуджета под командването на Ром бяха готови при нужда да се простят с живота си.

Грим Батол изглеждаше точно толкова страховита, колкото Верееса я помнеше. Тя потръпна и за миг й се прииска Ронин да бе с нея. Но в допълнение на другите му задачи, той беше единственият, който можеше да остане при децата.

За тях се грижеше Джейлиа — храбра акушерка, която имаше шест свои деца и беше едновременно баба и втора майка за близнаците. Но тя нямаше как да ги защитава. „Моля се да се видим отново след всичко това“, мислеше си Верееса за съпруга и децата си. Но, в противен случай, тя поне щеше да се погрижи злото на братовчед й да не заплаши отново семейството й.

Твърде голяма част от рода й загина в предишните войни, а съдбата на сестра й, Силванас, се оказа дори още по-страховита. Не стигаше това, ами после се появиха и кървавите елфи. Толкова много от вида й загърбиха традициите си и поеха по тъмния път, защото не можеха да понесат страданието от загубата на енергиите на Слънчевия извор.

Верееса помнеше собствения си глад и се чудеше дали щеше да се присъедини към останалите, ако Ронин не й беше помогнал да се съвземе. И много по-късно, когато усещането за немощ отново се появи, вече имаше близнаци. Те имаха нужда от нейната обич и това й беше достатъчно.

Верееса добре познаваше Зендарин от времето, когато двамата бяха още малки. Той беше амбициозен, но тогава поривът му беше твърде невинен. Той искаше да се издигне сред хората си, независимо колко трудно беше за един елф да се откъсне от кастата си. Верееса го разбираше, защото самата тя също до известна степен не се вписваше в полковия модел на обществото на висшите елфи. Но, когато той се превърна в кървав елф, цялата му амбиция се насочи към едно-единствено нещо — да събира все повече и повече магия, с която да задоволява неутолимия си глад и в същото време да му дава сили да взема от другите още и още.

Верееса беше чувала откъслечни истории за непристойните му дела, но никога не го бе смятала за проблем. Като кървав елф, той беше част от Ордата, а Алиансът не спираше да се бори срещу нея. Верееса очакваше рано или късно той да прекрачи границата и някой магьосник или паладин да го ликвидира. Но после Зендарин набеляза децата й за следващата си цел. Както Верееса, така и Ронин смятаха, че децата им ще са специални, след като са плод на любовта между висш елф и човек. Потенциалът им се усещаше в самото им присъствие.

Още след раждането им съпругът й беше казал нещо и тя чак сега осъзна, че това е било пророчество, без той самият да е предполагал. „Надявам се да пораснат — беше прошепнал червенокосият заклинател в едно от мрачните си настроения. — Надявам се да пораснат…“

Кратък коментар, но много сложен, имайки предвид опасностите. Докато си мислеше за всичко това, Верееса приготви една стрела. Мечът, подарен й на раздяла от съпруга й, висеше в ножницата на кръста й.

„В очите или точно под брадичката, в горната част на гърлото — беше й казал Ром. — Ако искаш да убиеш драконспон или се надяваш да събориш драконид, това са най-добрите ти варианти, милейди.“

Рейнджърът внимателно огледа местността. Донякъде зрението й беше поне толкова добро в тъмното, колкото на джуджетата. Но черните люспести кожи на драконидите и драконспоните ги правеха особено трудни мишени. Скардините бяха по-лесни за прицел, но тя не желаеше да хаби стрелите си за тях. Въпреки това, първото същество, на което се натъкна, беше скардин. Противното създание седеше на една скала и душеше въздуха като куче, докато дъвчеше някакво тъмно парче месо, вероятно от някой злощастен гущер.

Верееса опъна тетивата и я пусна. Стрелата цъфна на гърдите на скардина. Люспестото джудже изплю хапката си и падна по лице от скалата. Както рейнджърът очакваше, звукът от удара на тялото му беше заглушен. В тъмното се размърдаха няколко фигури на джуджета, приближавайки се до пещерните входове. Плътно до Верееса дренаята чакаше търпеливо. Елфата беше предупредила Ириди да не се отделя от нея и да я следва, докато е възможно. Ириди никога досега не бе идвала в Грим Батол, а елфата имаше няколко спомена… и малко повече премълчани кошмари.

Високо на хребета се появи още един скардин. Верееса изруга под нос. Тя не искаше да убива скардини, но отново нямаше избор. По-лошото бе, че съществото наблюдаваше от място, до което дори опитният рейнджър трудно можеше да постигне точен изстрел. Дренаята сложи ръка на рамото й и прошепна:

— Нека опитам аз.

Преди Верееса да успее да я спре, жрицата се беше спуснала напред. Елфата гледаше как Ириди си проправя път до мястото, където стоеше стражата. Въпреки че дренаята беше внимателна, рейнджърът се изненада, че скардинът не я забеляза и не подаде сигнал. Наистина, в един момент съществото се взря точно в нея, но изглежда не я видя. „Това трябва да е някакъв номер“, реши елфата. Беше чувала, че жреци от други ордени имаха способността да останат незабелязани или видени като заплаха от тези, които искаха да хванат.

Ириди се покатери до странно заблудения страж. С ръба на дланта си тя нанесе силен удар по врата на скардина. Стражът се строполи, без да издаде звук. От скалите вдясно от рейнджъра Ром даде сигнал да продължат напред.

Входът се виждаше, но Верееса беше научила от джуджето, че всеки път, когато успееха да стигнат толкова близо, се случваше нещо ужасно. Въпреки това, бавно, но сигурно те приближаваха към целта си. Джуджетата се погрижиха без грешка за още един скардин и дори елиминираха един драконспон.

„Идваме за теб, Крас“, помисли си Верееса. „Идваме за теб.“ После, с помрачено настроение, добави:

— Идвам и за теб, Зендарин…

Земята се разтресе. Рейнджърът се сепна и се хвана за най-близката скала. Земята около нея започна да се издига и спада, сякаш огромно земетресение разлюля цялата местност. Но самата Грим Батол не помръдваше. Джуджетата се опитваха да запазят равновесие. Макар да бяха свикнали с подобни трусове, този беше толкова силен, че дори трудно задържаха краката си на земята. Елфата не намираше Ром, но видя Гренда. Женското джудже се опитваше да се добере до нея.

Между тях зейна цепнатина. От нея изригна горещ газ и принуди воините да отстъпят. От цепнатината… от всички цепнатини, които се бяха появили в земята около тях, изпълзяха зловещи фигури. Фигури на горящи камъни, обвити в чудовищна златна аура. Те се движеха като кукли накъдето и да се насочеха джуджетата. Формите им бяха груби и човекоподобни, но им липсваха изражения, което ги правеше още по-страховити.

— Немъртви! — извика Гренда.

— Това не са Немъртвите пълчища — отвърна елфата. — Това са някакви чудовищни създания!

Те бяха в беда, каквато никой не бе подозирал, че може да ги сполети. Който и да беше господарят или господарката на планината сега, определено притежаваше невероятна сила, за да съживи подобни ужасни същества.

Едно от джуджетата замахна към най-близката до него огнена фигура. Острието на секирата му се стопи и воинът нямаше друг избор, освен да пусне оръжието, ако иска да спаси ръката си. Лятата ръка на каменното създание се стрелна с невероятна бързина и сграбчи главата на джуджето. То изрева, но страданието му бе твърде кратко. И все пак тръпки побиха всички воини от гледката от обезглавеното му тяло.

— Не можем да се бием с тези! Прекалено много са, а остриетата ни са безполезни! — Гренда се огледа. — Къде е Ром? Той трябва да даде сигнал за отстъпление!

Рейнджърът не искаше да отстъпва. Тя прибра лъка си, извади меча си и се спусна към най-близкото чудовище. Острието лесно проряза мекото, разтопено тяло. Ронин бе предвидил, че може да се натъкне на опасност от магия и беше приготвил специално оръжие, което да удържи на повечето заклинания. Елементалът се раздели на две части, всяка от които се опитваше да се движи сама.

В следващия миг елфата елиминира следващата тътреща се фигура. Но Гренда по-точно бе изчислила възможностите им. Огнените фигури бяха навсякъде. Макар да ги беше призовала да отстъпят, Гренда изобщо не беше тръгнала да бяга. Верен воин, тя се бореше с всички сили, докато чакаше заповедта на Ром.

За съжаление, дори най-лекият удар нанасяше сериозни щети върху оръжието на джуджетата. А по-лошото бе, че огнените врагове ставаха все повече и повече. Освен това, Верееса забеляза, че те бавно, но сигурно събират джуджетата на едно място. Съществата изглежда не целяха да ги убиват, освен ако не срещнат сериозна съпротива. „Искат да ни заловят!“, заключи с ужас висшата елфа. „Но защо?“

Всъщност тя не искаше да научава отговора. Съзнавайки, че оръжието й е вероятно единствената надежда за цялата група, Верееса прескочи цепнатината, разделяща я от Гренда.

— Събери колкото се може повече и се стройте зад гърба ми веднага! — заповяда тя. — Ще се опитам да проправя път!

— Но Ром! Не мога да открия Ром!

— Не можем да го чакаме!

Верееса изрече последните си думи с натежало сърце. С Ром бяха преживели толкова много, но тя вярваше, че той би постъпил по същия начин. Гренда се провикна към останалите. Използвайки възможно най-добре мечовете и секирите си, за да държат чудовищата далеч от себе си, джуджетата се събраха зад Верееса, която посичаше всеки враг по пътя си. Хвърчаха крайници, а разтопена скала опръска нагръдника и почти и лицето й, но тя игнорира всичко, което можеше да я разсее, защото най-сетне пътят започна да се открива.

Но изведнъж земята отново се разтресе и точно пред нея се отвори нова пропаст. Няколко от огнените същества пропаднаха в нея, но това с нищо не улесни групата, която вече не можеше да продължи по избрания път.

— Трябва да поемем на изток! — извика елфата, но докато се обърне, към атаката се присъединиха един скардин и един драконспон.

Над главите им се появи особено страховит драконид, който не можеше да бъде друг, освен онзи, когото Ром наричаше Раск. Верееса искаше да грабне лъка си и да прониже гърлото на съществото със стрелата си, но нямаше шанс.

— Свалете оръжията си и ще живеете — изрева драконидът и даде знак на редиците от тлеещи каменни създания. — Продължите ли да се борите, ще срещнете гибелта си…

Верееса вече не разполагаше с място, за да замахне с меча си. Джуджетата също трудно използваха оръжията си. Те бяха обречени, висшата елфа беше сигурна в това. Тя погледна към Гренда, чието изражение беше същото като нейното. Както каза Раск, имаха само два варианта. Но имаше ли живот, имаше и надежда…

— Свалете оръжията си — заповяда Гренда на останалите.

Никой не й се възпротиви. Верееса захвърли меча си. Тя се молеше да не се окаже, че са се предали само за да бъдат по-лесно и безмилостно избити. Щом групата се предаде, каменните гиганти се строполиха. Пред очите на зашеметените воини телата им се втечниха и изтекоха в цепнатините. Тяхното място заеха скардини и драконспони. Някои от първите бързо прибраха оръжията на братовчедите си, съскайки и тракайки със зъби, като прегладнели зверове. Един се протегна към меча на Верееса, но Раск го отпъди.

— Този е мой — заяви драконидът и повдигна творението на Ронин. — Добър баланс…

После Раск се обърна към стражите:

— Към долните ями. Заповед на господарката.

Те искаха да се спуснат към недрата на Грим Батол и сега желанието им бе на път да се изпълни, макар и не така, както се надяваха. Верееса едновременно проклинаше и се дивеше на силата на мистериозната господарка, която беше споменал драконидът. Появата на огнените слуги определено свидетелстваше за подчинение на черен дракон. Дали не беше Ониксия, дъщерята на Детуинг? Със сигурност не.

Ронин веднъж беше споделил е нея информация от други източници, която потвърждаваше смъртта на черната женска. И все пак, кой друг черен дракон можеше да командва абаносовия драконид и воините му — драконспони? Раск определено каза „господарка“, което изключваше както оцелелия Детуинг, така и Нефариан. Баща, син, дъщеря… Къде беше майката във всичко това?

Изведнъж на рейнджъра й се прииска да не беше приемала решението да се предадат. Верееса можеше да си представи само един от консортите на Детуинг в Грим Батол и този дракон се наричаше Синтария. Това значеше, че елфата беше убедила джуджетата да се предадат в ръцете на съпругата на лудия Пазител на Земята.

Верееса крадешком се присегна към камата, скрита под нагръдника й. Наобиколена от живи врагове, тя се надяваше, че ако успее да отвлече вниманието им, някои от пленниците можеха да получат, макар и минимален шанс за бягство… Върхът на собствения й меч се приближи твърде много до гърлото й. Топлината от горящото оръжие я накара да се изпоти.

— Камата или главата ти — засмя се Раск. — Едното от двете ще падне…

Рейнджърът пусна камата на земята. Един скардин я взе и постъпи умно, като бързо я подаде на драконида.

— Умно — каза Раск, втъквайки оръжието в колана около люспестото си тяло.

Пленниците бяха въведени в една от пещерите. Но отгоре ги наблюдаваше един нападател, когото драконидът беше пропуснал. Ириди не можеше да направи нищо за Верееса и останалите, макар че почти беше слязла до долу, за да опита. Накрая обаче дренаята реши, че ще може да им помогне по-добре, ако не се намесва сега.

Жрицата се огледа наоколо. Още по-нагоре имаше друг вход към пещера. Изкачването до там изглеждаше опасно, но това беше най-добрият й шанс да влезе в планината. Ириди отпрати жезъла си и започна да се катери като паяк по скалата. Тя не се заблуждаваше относно възможностите си. Срещу себе си имаше мощно зло, много по-мощно от кървавия елф, чийто тъмни дела бяха повече, отколкото тя можеше да си представи. Но все пак всичко зависеше от нея. Имаше нещо, което беше усетила в началото на пътуването си. Тя предчувстваше, че ще дойде момент, когато крайното решение или действие ще зависи само от нея и всичко останало ще се развие в зависимост от това.

Този момент беше дошъл. Крас, Калек, Верееса и джуджетата — всички бяха пленени. Дренаята много добре знаеше, че ще трябва да избере един или няколко от тях — да ги открие и освободи. Както самата Верееса й беше казала, вероятно Крас ще е най-добрият й избор. Но, когато Ириди стигна до входа, тя бе напълно убедена, че търсенето й трябва да започне от етерния дракон…