Ричард А. Кнаак
Нощта на дракона (12)

Единадесет

Ириди отвори широко очи. Тя се изправи и извика:

— Не! Не ме отпращай!

Но чак когато спря да крещи, осъзна, че вече не е с Крас или синия младеж. Вместо това жрицата лежеше в осветен от факли тунел, заобиколена от джуджета. Не… джуджета и една по-добре позната фигура. Дренаята реши, че е пленена и моментално призова жезъла си. И точно когато го сграбчи, елфската фигура я хвана за китката. Ириди скочи на крака… или поне се опита. Главата й се удари в ниския таван. Зашеметена, тя се олюля назад. Среброкосата фигура хвана жезъла и с удивление видя как изчезва от ръката й.

— Каква е тази магия?

— Такава, каквато няма да можеш да добавиш към арсенала си, кървав елф…

— Отвори си очите и не ме наричай с това прокълнато име, дренаи! — отсече елфата. — Аз съм потомка на висшите елфи…

Ириди най-сетне забеляза разликата. Беше срещала представители на тази раса и се укори за грешката си. Самите й очи, в които липсваше онзи зъл зелен блясък, бяха достатъчно доказателство.

— Висш елф… прости ми за изблика. Учителите ми биха останали поразени.

— Значи си жрица.

— Опитвам се да бъда — отвърна дренаята, а в гласа й прозвуча съжаление за недостатъчните й способности.

Висшата елфа пренебрегна това.

— Аз съм Верееса. Джуджето до теб е Ром — водачът на тези воини.

— Милейди — изръмжа старото, набито джудже.

Ириди се загледа в него по-дълго от необходимото, но само защото й се стори, че Ром изглежда по-стар, отколкото е всъщност. Но после се сети, че се е отнесла доста неучтиво към него и отмести погледа си.

— А твоето име? — напомни й Верееса.

— Ириди.

— Какво търсиш толкова близо до Грим Батол, Ириди?

— Дойдох за… — жрицата се спря, спомняйки си последното нещо, което й се бе случило, преди да припадне. — Крас! Не! Те се нуждаят от помощта ми! Къде са?…

Висшата елфа я прекъсна, преди да успее да продължи.

— Какво каза току-що? Какво име назова?

— Крас! Атакуваха ни… люспести зверове, наподобяващи джуджета…

— Скардини! — изръмжа Ром. — Тези, които чухме! Значи са преследвали теб и приятеля ти, а?

— Това няма значение! — намеси се Верееса. — Ти спомена името Крас! Висок, блед, прилича на елф, а очите му показват възраст, която дори външността му не може да прикрие?

Ириди кимна. Лицето на Ром се сбръчка още повече.

— Името. Бях го забравил. Не може да бъде…

Рейнджърът се приближи до дренаята.

— А в очите ти виждам, че ти също знаеш какъв е всъщност той…

— Да.

Жрицата не каза нищо повече, но очите й започнаха крадешком да се местят от Верееса към джуджетата и обратно. Висшата елфа очевидно четеше мислите й.

— Ром, вече казах твърде много — прошепна тя. — Може ли тримата да останем насаме?

— Намерете си работа, момчета! — заповяда Ром на останалите. — Ти също, Гренда. Всички си имате задачи, нали?

Верееса изчака, докато всички воини изчезнат, и се обърна към Ириди:

— По-добре вече не повишавай тон. Звукът лесно се разпространява из тунелите, а джуджетата са доста шумни.

Последните й думи прозвучаха с лека насмешка. Ром се изкикоти, но не отрече.

— Истина ли е, милейди? — попита най-сетне той. — Това същият Крас ли е, който изплува от старата ми памет? Това би било доста странно!

— Странно е точно казано, Ром. Не помня точно колко знаеш за него, но не беше малко.

— Крас от Кирин Тор — отвърна той. — И, да, знам, че освен това е… червен дракон.

— Другите… някой от тях знае ли?

— Не, запазихме тайната от тях. Имаш думата ми.

Верееса се намръщи.

— Звучиш и изглеждаш по-различно, Ром. Има някаква промяна, която не мога да проумея.

— Ако намекваш за говора ми, известно време се наложи да бъда посредник между твоите хора и човеците. Опитах се да науча техните маниери. Оттогава мина доста време и много от думите ми се изплъзват… Понякога ми се иска да си бях останал там, колкото и влудяващо да беше.

После посочи лицето си.

— А, ако имаш предвид външния ми вид, за това е виновна Грим Батол. Прекалено много време се навъртах там и се трових от проклетата планина. Не съм го споменавал преди, но много от воините, които помогнаха да прогоним орките, си отидоха доста по-рано от обичайното. Всички остаряха прекалено бързо. Сигурно просто съм по-голям инат, но и мен ме яде това зло.

— Не е трябвало да се връщаш.

— Не можех да оставя някой друг да го стори вместо мен… — той махна ядосано с ръка. — Но това не е нито тук, нито там! Ако Крас… Кориалстр… Крас е наблизо, най-накрая ще можем отново да спрем това, която се вихри в Грим Батол!

Ириди стоеше мълчаливо, най-вече защото главата й беше започнала да пулсира. Сега обаче използва уменията си, за да игнорира болката… и да изрече това, което трябваше да каже по-рано:

— Крас и Калек са в опасност! Нападнаха ги скардини и драконоподобни същества…

— Да, драконидът Раск и няколко драконспони…

— Но с тях има и още нещо, което Крас нарече магоубиец…

Верееса явно не се впечатли.

— За него един магоубиец не би бил особен проблем…

Жрицата си спомни за притеснението на Крас.

— Има и нещо друго… Крас страдаше от нещо, което явно беше дело на магия — сега Ириди привлече вниманието и на двамата. — Освен това той явно подозираше кой е виновникът за това. Съдейки по реакцията му, той много добре го познава.

— За кръвта на Гимел… — изломоти Ром.

Погледът му срещна очите на Верееса.

— Не мо’е да мислиш, че… — добави той със стария си маниер на говор.

— Не може да бъде! — отвърна тя разтревожено. — Макар че, може би… Не!

— Какво? — попита настоятелно дренаята. — За какво, за кого говорите?

Джуджето потърка лице с деформираната си ръка.

— Точно така… ти не си от тук… или от Азерот. Може и да не познаваш черния звяр.

— Черния звяр? Драконоподобните бяха черни…

— М-да, защото са създадени да служат на един господар, а присъствието им само потвърждава вероятността той да е жив и виновен за всичко това.

— Черен дракон?

Жрицата нито беше виждала, нито чувала за такъв през краткото време, което беше прекарала в Азерот, но имаше логика той да съществува.

— Толкова ли е смъртоносен?

— Не само е смъртоносен — отвърна Верееса. — Той е самата смърт.

— М-да — потвърди Ром, връщайки се от най-мрачните си спомени. — М-да, може Детуинг да е жив и да се е върнал в Грим Батол…

* * *

Крас бе погълнат от кошмари, повечето свързани с нежелани спомени. Той преживя отново залавянето на любимата си кралица и съпруга, както и принуждаването на малките й да служат на орките. Крас видя как червени дракони загиват в битка, използвани като хрътки от поробителите си. Започнаха да се смесват различни образи. Появи се страховит благородник. Демони от Пламтящия легион. Събирането на великите Изражения. Някои от спомените му не бяха от Грим Батол, но бяха свързани с нея по един или друг начин. Крас се опита да се събуди, но не успя. Беше твърде слаб. Кошмарите — спомените — безмилостно го тормозеха. После ужасните образи избледняха и той усети, че не е сам, където и да се намираше.

— Очаквах повече от теб — отбеляза подигравателно глас, който най-сетне измъкна Крас от съня му. — И не мога да разбера какъв точно представител на вида ни се преструваш, че си…

Тялото на дракона-магьосник внезапно се разтресе. Той нададе рев и отвори широко очи. За съжаление, през тях Крас почти не видя друго, освен собствените си сълзи. Опита се да раздвижи ръцете и краката си, но осъзна, че е окован. Обикновени вериги не можеха да го задържат, но сега той беше ужасно слаб.

— А-а, събуди ли се?

Този, който се надвесваше над него със садистична усмивка, беше кървавият елф.

— Много по-добре. Постарах се да бъда мил с теб. Все пак трябва да сме приятели…

Погледът на Крас се спря върху жезъла, който елфът държеше. Беше абсолютно същият като този на Ириди и той отначало дори си помисли, че и тя е пленена. Но после си спомни какво беше направил — беше я изпратил на единственото място покрай Грим Батол, където поне за малко можеше да е в безопасност. Но това не можеше да се каже нито за него, нито за Калек. Младият син дракон също лежеше окован до него. Калек все още беше в безсъзнание. Изглеждаше като воин, а не като дракон и Крас се надяваше, че пленителите им все още не са ги разпознали. За съжаление, кървавият елф бързо разби надеждата му.

— Значи си дракон… И двамата сте дракони… Прекрасно! Това вече променя нещата.

Крас нямаше време за незначителни слуги.

— Къде е? Къде е проклетият ти господар?

— Господар? Аз, Зендарин, нямам господар… — кървавият елф насочи жезъла към гърдите на Крас. — А ти по-добре покажи уважение към този, който може да ти предложи надежда…

Драконът-магьосник отново го изгледа с изненада, но кървавият елф се загледа зад него.

— Проклетите й създания… — изломоти елфът.

Зендарин вдигна откраднатия жезъл… и се превърна в сянка. Острите сетива на Крас му позволяваха да го вижда частично, но той не издаде по никакъв начин това, че тъмната фигура се измъкна от пещерата. Останал сам с Калек, Крас се огледа наоколо, надявайки да се намери някакъв бърз изход. Но единственото, което откри, беше причината за слабостта му. Едно златно парченце висеше над него, твърде високо, за да го достигне. Магията, която го държеше там, беше особено хитра и Крас много добре знаеше какви сили бяха нужни, за да поддържат във въздуха точно това нещо.

Освен него, в пещерата нямаше нищо особено. Но златното парче говореше много за способностите на истинския му пленител, както и за самоличността на тази мистериозна фигура, особено след като кървавият елф вече потвърди, макар и не директно, че не той властва тук. Но имаше нещо, което смути Крас. Точно преди да изчезне, кървавият елф беше споменал „нея“ вместо „него“. Тя…

— Ониксия… — изпъшка драконът-магьосник.

Да, той вече знаеше кой го е пленил. Първата дъщеря на Детуинг беше успяла да оцелее. Сега всичко се изясни, освен самия начин, по който се беше спасила. Разбира се, тя беше черен дракон. Тя беше подкрепила каузата на баща си да снася яйца в бърлогата му, която се намираше в южните части на Калните блата^[1]. Но освен това беше и възродила рода на Престър, преобразявайки се като лейди Катрана Престър в Стормуинд, за да държи водачите на Алианса разделени.

Само че беше престъпила границата и заговорът й срещу крал Вариан Рин се беше обърнал срещу нея. Накрая той и група храбри воини я проследиха до блатата и макар и с много жертви, успяха да я убият… или поне така мислеха всички. Много е възможно да е била достатъчно хитра, за да заблуди Вариан.

Ониксия и брат й бяха едни от най-лукавите дракони, макар геният им да беше насочен в неправилна посока. Нефариан дори беше успял да оправдае усилията на баща си и сестра си, създавайки хроматичните дракони^[2], но неговото дело беше прекратено. Той също се смяташе за убит от храбри воини, и ако Ониксия си беше взела поука от него, това можеше да обясни до голяма степен случващото се в Грим Батол сега.

Някакво сумтене привлече вниманието на Крас. Едно от ужасните джуджета се втурна вътре, за да провери дали пленниците са още там. Крас изпита отвращение към създанието. Отблизо изглеждаше още по-отвратителна смесица между джудже и дракон, и в сравнение с него дори драконидите и драконспоните минаваха за симпатични. Нещото се спусна към Калек, оглеждайки го свирепо.

Крас не се съмняваше, че е способно да погълне жертвата си жива, и то с особена охота. Драконът събра всичките си останали сили и се загледа в него, за да привлече погледа му. Руната, отбелязана на челото му, светна силно и с потракващи зъби съществото избяга навън. Крас не очакваше слабата му магия да проработи, но искаше поне да го сплаши. Опитът му се оказа успешен, но съвсем го омаломощи, оставяйки го безсилен под влиянието на проклетото златно парче.

Не след дълго той усети нечие друго присъствие. Нямаше съмнение чие беше то, не и толкова отблизо… Кралицата влезе тържествено в пещерата, следвана от слугите си. През тънкия си воал тя се вторачи в Крас. По изражението й се четеше леко удивление, но очите й горяха от силно задоволство.

— Надявам се, че си добре — замърка тя и се обърна към Калек. — А кой е този симпатичен син младеж? Толкова съм щастлива да видя тук и двама ви…

Крас се намръщи. Това не беше Ониксия. Беше напълно сигурен. И все пак излъчването й напомняше ужасния черен орляк, а Ониксия беше една от малкото черни женски. Тя се извърна настрани, разкривайки по-добре унищожената част от лицето си. Познавайки как раните отразяват истинската драконова същност, Крас можа да си представи реалния й образ. И вече наистина позна истинския си пленител.

— Ти си мъртва… По-мъртва дори от Ониксия и прокълнатия й брат Нефариан. Определено по-мъртва от самия Детуинг, както се предполага.

Дамата в черно се изсмя с цяло гърло. Тя отдръпна булото си, което всъщност беше илюзия, както и цялата й форма, и показа обгорялото си лице.

— Но съм малко променена, нали? — попита с насмешка тя. — За една жена е важно да поддържа красотата си, дори след толкова много време…

— Никога няма да промениш… твоето зло… Ти си Синтария.

— Синтария… много отдавна никой не ме е назовавал с това име. Сега предпочитам името, което използвам за формата, в която ме виждаш сега… Синестра… Тя няма нищо общо с любимия ми изгубен съпруг… — женският дракон се наведе над него. — Колко време мина, скъпи Кориалстраз? Петстотин години? Хиляда? Откога не сме се радвали на компанията си?

Той не скри отвращението си.

— Нито след петстотин, нито след пет хиляди години ще мога да те погледна в лицето с желание, Синтария! Белезите от любимия ти Нелтарион така и не зараснаха, нали? Все още те изгарят, нали?

Синтария беше повече от черен дракон. Тя беше първата съпруга на Детуинг, майка на повечето му деца. Ониксия и Нефариан не бяха наследили злото си само от Пазителя на Земята. Синтария му беше повече от партньор, тя участваше и в много от заговорите му. Но освен това беше спомогнала за смъртта му. Крас помнеше и това. По-скоро преди хиляда години, отколкото преди петстотин, въпросът за смъртта на Детуинг бе особено сериозен.

Синтария беше съвсем жива и се опитваше да разпространи заразно заклинание сред магьосниците от Даларан, с което бе успяла да отнеме силите им. Крас лично се беше заел да осуети плановете й и накрая изглеждаше, че Синтария е погубена от собствената си магия, която се беше обърнала срещу нея. „Но както винаги, родът на Нелтарион се е оказвал по-хитър от смъртта…“, заключи с огорчение драконът-магьосник.

Зловещият вид на женския дракон не се дължеше на някакъв инцидент или провален план, в който Синтария е участвала. Както подчерта Крас, жестоките й изгаряния бяха резултат от последното й чифтосване с променения Пазител на Земята. Завладян от тъмната магия и от още по-тъмната лудост, Нелтарион се беше променил физически. Тялото му непрекъснато гореше, гореше толкова силно, че дори неговият вид не можеше да понесе близостта му, камо ли допира с него.

Синтария беше единствената му съпруга, оцеляла след чифтосването с него, но тежките изгаряния я измъчваха вече векове наред. Явно те бяха причината за лудостта, която я беше завладяла, подобно на съпруга й. Със сигурност дори Крас не можеше да си представи страшните изтезания, които бе преживяла. Но даже да можеше да изпита към нея някаква жал заради това, драконът-магьосник не можеше да й прости всичко онова, което тя беше извършила.

— Не можеш да си представиш агонията от онова време, изгарянето, непрекъснатото изгаряне… — отговори тя накрая.

Ръката, която само Крас видя, беше толкова обгорена, колкото и лицето й.

— Все още ме изгаря…

— И въпреки това, ти продължаваш делото му и лудата му мечта за прочистване на света от всички, освен драконите, верни на паметта му? Или може би по-точно би било — на дракони, верни на теб? Сега ти ли ще бъдеш новият бог… или богиня на Азерот? Синтария, господарката на възродения черен орляк…

Изражението й се изпълни с презрение, но не към него.

— Ще ме наричаш Синестра, не Синтария! Вече се простих с ужасното си минало! Никакъв възроден черен орляк няма да властва над Азерот! Черният орляк е мъртъв и никой няма да скърби за него повече от мен, Кориалстраз! Не желая нищо от него, най-малко пък изгубената памет на съпруга ми или опорочените ми деца! Всички те са моето проклятие — Ониксия, Нефариан или който и да е друг, оцелял след глупавите му планове!

Синтария… или Синестра, поправи се Крас, мислейки си за сегашната й форма като отделно същество, също както неговата собствена… се присмя на объркания му поглед.

— Защо трябва да ме е грижа за черния орляк… когато мога да доведа на този свят много по-стойностен орляк — нова порода дракони, които наистина ще станат богове?

Крас не отговори веднага. После заговори с тон, който съдържаше нещо повече от сарказъм.

— Да… Синестра… виждали сме резултатите ти… загиват твърде лесно за богове…

— Само първия опит, не повече. Ако имаше нещо смислено в жалките опити на горкия Нефариан в Блекрок Спайър^[3], то бе изводът, че в крайна сметка за успешен орляк не беше достатъчно само кръвта и това, което той владееше. Беше нужна нова магия… Жалко, че той не успя да я овладее докрай. Но тази нова, уникална магия… Сега вече я открих…

— Етерен дракон…

— О, много добре, Кориалстраз… — подразни го тя, продължавайки да използва истинското му име, докато отхвърляше своето собствено.

Дамата в черно доближи лицето си на сантиметри от неговото.

— Много добре… жалко, че така и не се сближихме достатъчно, за да бъдем нещо повече. Макар и двамата да знаем колко внимателни са драконите по отношение на… да го наречем „смесването“… Но това е по-скоро заради традицията и предразсъдъците, отколкото заради невъзможността да се случи на практика…

След като не получи отговор, тя сви рамене и после отново се изправи.

— По един или друг начин, ще получа от теб това, което желая…

— Откога реши да ме включиш в тъмните си експерименти?

— Откога ли? Скъпи мой Кориалстраз, ти беше част от плановете ми от самото начало! Червеният орляк е същността на живота. Как бих могла по-добре да сътворя децата си, ако не им дам частица от това? — Синестра се обърна към Калек. — Всъщност знам отговора и ти беше така добър да ми го доведеш! Същността на живота и магията! Сега, благодарение на двама ви, наистина ще мога да създам богове…

Драконът-магьосник поклати глава.

— Казваш, че си намразила Детуинг, но явно наистина си го обожавала, щом с готовност си прегърнала лудостта му…

Тя махна с ръка. Крас изохка, усещайки как изведнъж се отнема част от него. Лейди Синестра свали ръката си. Докато стоеше задъхан, женският дракон спокойно отвърна:

— От известно време усещаш болка, с която се опитвам да те омаломощя, за да те хвана по-лесно и да получа от теб това, което ми е нужно. Ще страдаш още, скъпи мой Кориалстраз, и нищо няма да можеш да направиш, освен да ме молиш за милост…

— Това не е… не е краят, Синестра! Нефариан стана жертва на манията си, същото ще се случи и с теб!

— С твоя помощ, може би? Знаеш какво се носи над теб — това, което ти самият тайно използва, въпреки клетвата на Израженията, че и последните следи от него са завинаги погребани, далеч от всички. Знаеш, че не можеш да направиш нищо. Макар че силите, които съдържаше артефактът, когато беше цял, се върнаха при тези, на които принадлежаха, всички парченца все още носят частици от тях.

Тя се обърна към изхода, изоставяйки го, сякаш беше нищожество, а самият Крас мислеше, че това може би е самата истина.

— Сега си почивай, скъпи Кориалстраз… Много скоро ще имам нужда от теб и приятеля ти…

Тя го остави да седи там, загледан към изхода… а след като се скри от погледа му, той обърна очи към малкото парче. Наистина си беше играл с тъмна магия, скривайки другото парче в убежището си, дори против волята на собствената си кралица. Сега Крас знаеше, че в известен смисъл тежкото му състояние се дължи на това, че бе станал жертва на изкусителното зло, заблуждавайки се, че може да го контролира… и да го използва като тайно оръжие срещу врага, срещу когото мислеше, че ще се изправи.

Но дори най-малката частица от Демонична душа не беше безопасна… и заради истинската й зла същност, и заради неговото собствено високомерие сега съществуваше реална възможност двамата с Калек да станат жертви на лудостта на Синестра…