Ричард А. Кнаак
Нощта на дракона (20)

Деветнадесет

Гренда забеляза, че Верееса е изчезнала чак когато групата почти бе стигнала до свободата си. Тогава се подвоуми дали да не спрат, но реши да продължат напред. Елфата беше направила избора си, а Гренда трябваше да се погрижи за хората си. Но това не означаваше, че възнамерява само да ги изведе от Грим Батол. Все пак джуджетата Бронзбиърд имаха своя мисия.

Гренда търсеше изхода, но освен това се оглеждаше за всичко, което може да й подскаже какво се случва в това страховито място. И накрая откри точно това. Залата беше огромна, а в нея имаше нещо едновременно поразително и ужасяващо.

Гигантският звяр, окован с магически нишки, можеше да е единственият източник на страховития рев, който джуджетата чуваха през последните няколко дни. Тя никога досега не беше виждала такъв дракон. Той изглеждаше по-скоро като привидение, отколкото като нещо осезаемо.

— Какво правят с това нещо? — избъбри едно от джуджетата до нея.

— Нещо лошо — отбеляза друго.

Гренда ги смъмри да мълчат. Колкото и да се интересуваше от пленения звяр и причината за състоянието му, тя най-напред трябваше да огледа пещерата. Първото нещо, което забеляза, бяха петимата скардини, които се суетяха около дракона. Те изглеждаха напълно вглъбени в работата си, сякаш животът им зависеше от това. Освен дракона и съществата, следващото нещо, което я заинтригува, беше дългият скален мост по протежението на пещерата, който, изглежда, водеше до друг проход. И най-вероятно това беше някакъв изход.

Гренда взе решение. Първото и най-важно нещо бе да изведе групата навън. Всички разполагаха с оръжия, но основно копия и камшици, а не привичните за тях секири или къси мечове. Освен това бяха изморени и ранени. По-добре да избягат и да пратят вест за откритието на краля си. Бяха събрали достатъчно информация и всички, способни на логическо мислене, щяха да успеят да сглобят пълната картинка.

— Тръгваме към онзи проход — заповяда тя.

Никой не възрази. Гренда беше техния водач и заповедите й се изпълняваха, все едно бяха дадени от Ром. Ром… Тя се чудеше какво се е случило с него, къде е тялото му. Вероятно трябва да минат покрай мястото, където други бяха намерили края си, и може би там щяха да открият и неговия труп. „Ако има начин да отнесем тялото ти за погребение, ще го направим“ — закле се тя.

Въпреки че Гренда не признаваше дори пред себе си, тя се беше влюбила в стария ветеран. Всичко започна като възхищение от делата и престижа му, превърна се в уважение, докато го следваше на мисии, и прерасна в много повече, когато започна да прекарва много време до него и да го опознава отблизо.

Гренда стисна зъби. Имаше само петима скардини и никой от тях не беше близо до моста — не беше време за скръб, а за действие. Тя махна на двама от хората си.

— Щом дам знак, преминавате възможно най-бързо от другата страна. Прикривайте се и не спирайте да тичате.

Те кимнаха и се приготвиха за сигнала. Гренда огледа скардините и това, което отвличаше вниманието им.

— Тръгвайте!

Двамата воини се втурнаха напред. Угрижена, Гренда ги гледаше как се придвижват по дългия мост. Двамата изминаха четвърт от пътя, после половината, после две трети… и накрая стигнаха до другата страна. Междувременно Гренда беше подготвила следващите двама. Тъкмо първите двама стигнаха целта си, и Гренда изпрати следващите. Групата се изнизваше по двойки, но според Гренда твърде бавно.

Тя очакваше всеки миг някой от скардините да вдигне очи към тях, но те така и не го сториха. Гренда не знаеше къде са всички останали. Тя се чудеше дали бяха тръгнали по петите на висшата елфа или на дренаята, която не бяха виждали, откакто за последно видяха и Ром. Докато си мислеше за другите, Гренда пусна още двама от воините си. Но те не изминаха и две трети от пътя, когато бяха забелязани… но не от тези под тях.

Скардинът, който подаде сигнал за тревога, се беше появил от един от по-горните входове, до който нито едно джудже не можеше да се добере. Люспестото същество се катереше по високата стена на пещерата като паяк. Беше забелязало двамата воини. То отвори уста и нададе гърлен вой, който прозвуча, сякаш идваше от нечий гроб.

Другите скардини моментално се втурнаха да спрат бегълците. Но стана дори по-лошо — още скардини започнаха да прииждат от дупките и Гренда вече не ги оприличаваше на паяци, а по-скоро на отровни мравки.

— Всички напред! Веднага!

Останалите джуджета се затичаха, а Гренда остана последна. Тя носеше копие, което сега й създаваше неудобство при прехода. И все пак се надяваше, че повечето скардини няма да могат да стигнат до моста, преди групата да успее да се измъкне от пещерата. Освен това може би нямаше да се наложи да използват нито копията, нито камшиците преди това.

Нещо дребно изсвистя покрай главата й. В същото време този пред нея нададе рев и се прекатури от скалата, политайки надолу. Гренда видя, че той вече беше мъртъв, преди тялото му да се удари в пода. Тя погледна към близката стена, където нещото се беше забило. То беше малък камък с шипове, дълги поне пет сантиметра.

Гренда разпозна материала, от който беше направен и веднага осъзна колко е смъртоносен дори за череп на джудже. Още един от хората й изрева и падна. Този път тялото се сгромоляса върху моста и препречи пътя на останалите. Нямаше време за любезности.

— Избутайте я! — извика Гренда. — Действайте!

Джуджето, което се намираше най-близо до тялото, коленичи, за да направи точно това, но друга топка с шипове уцели гърлото му. То падна върху трупа и с него се прекатури от моста.

Скардините използваха нещо, което изглеждаше като малък арбалет. Гренда разпозна оръжието от историческите писания. Дуар’хън — на стар диалект името буквално означаваше „звезден лък“, а топката с шипове представляваше „звездата“, която навремето джуджетата Бронзбиърд също бяха използвали, но не и днес. Явно скардините все още употребяваха това оръжие.

Единственият недостатък на дуар’хън беше, че макар скардинът очевидно да може да го изпъне, използвайки само една ръка и зъбите си — след като с другата си ръка се държи за стената на пещерата — той успяваше да зарежда само по една топка, и то бавно, защото се изискваше да използва само една ръка. Оръжието, което елиминира три джуджета, се презареждаше, но поне даваше на останалите известно време преди следващия изстрел.

Но това моментно облекчение бързо се стопи, когато тези, които бяха достигнали до изхода, започнаха да се струпват, вместо да продължават напред. Причината за това стана ясна много скоро. Отнякъде беше дошла друга група скардини, която препречваше пътя им. Използвайки много по-умело оръжията си, те принуждаваха бегълците да отстъпят назад в пещерата… където не ги очакваше нищо друго, освен гибел.

Само че Бронзбиърд нямаше да се дадат без бой. Те размахваха копията и камшиците колкото можеха и успяваха да нанесат доста успешни удари. Братът на Гренда успя да прониже с копието си един скардин и да повлече с него друг надолу към каменния под. Друго джудже с камшик пък хвана един скардин, който тъкмо се подаде от дупката до него. Камшикът се уви около ръката му и когато джуджето дръпна рязко, жертвата му се строполи.

За съжаление, джуджетата не успяваха да си проправят път. Гренда се обърна назад, чудейки се дали да не се върне назад с останалите. От другия проход прииждаха скардини. Джуджетата се озоваха в капан между тях върху тесен мост и при всички случаи щяха да бъдат обстрелвани, докато се предадат или загинат. И тогава, за огромна изненада на всички — и особено за скардините — друго чудовище се материализира близо до пленения дракон, чудовище, което Гренда свързваше единствено с кошмарите си.

Раптор… раптори… Гренда преброи двама, трима… после още. Можеше да се закълне, че дойдоха буквално от нищото, защото само така можеше да си обясни внезапната им поява точно тук. Рапторите се отдалечиха от дракона и яростно се нахвърлиха върху скардините. Хванат неподготвен, най-близкият скардин бе бързо разкъсан. И докато влечугите превърнаха битката в пълен хаос, до окования левиатан се появи позната фигура. Дренаята Ириди… но тя не беше сама. С нея беше един човек, приличащ на магьосник — мъж с гъста червена коса.

Гренда беше чувала само за един червенокос магьосник и макар да бе възможно да има и други, тя реши, че само този би се осмелил — може би безразсъдно смело — да се появи в Грим Батол. Ром й беше разказвал истории за човека, а и рейнджърът също го беше споменала, макар и в по-интимен смисъл. Ронин Драгънхарт беше дошъл да ги спаси.

Но в следващия миг Гренда осъзна, че не е съвсем така. Първо, той нямаше как да знае, че те ще са тук точно сега. В Грим Батол — да, но не и точно тук. Освен това той и жрицата изглеждаха много по-загрижени за страховития дракон, отколкото за който и да е друг. Ириди се зае с един от кристалите, придържащи нишките, с които беше окован пленникът. Женското джудже разбра, че се опитват да освободят бегемота.

Тя реши, че и двамата са се побъркали, но все пак си помисли, че те явно знаят нещо повече от нея. По-важното за нея бе внезапният обрат на събитията. Скардините вече бяха изправени пред не един, а двама жестоки врагове, а и с магьосник под ръка, тя се обнадежди, че хората й може да бъдат спасени.

Но тогава от един от долните входове нахлуха дузина драконспони, водени от драконид и се насочиха към Ириди и Ронин. До един от драконспоните се материализира раптор и веднага се нахвърли върху него. Гренда забеляза, че в същото време Ронин прави някакви знаци. Изглеждаше съсредоточен, но изтощен и тя осъзна, че тази фантастична сцена му беше коствала твърде много усилия. Още двама раптори се насочиха към новодошлите. Драконспон със секира елиминира първия, но вторият се добра до четирикракия гигант.

Изведнъж върху женското джудже се стовари тежка фигура. Увлечена от неочаквания развой на събитията, тя беше забравила да пази собствения си гръб. Скардинът я отблъскваше, опитвайки се да я събори от моста. Гренда се изви и успя да се обърне. Чудовищното тяло на изродения Тъмен железен се изпъна на сантиметри от лицето й. Острите му зъби изщракаха пред носа й.

— Ти… си… един ужасен… звяр! — изрева тя.

Гренда отпусна лявата си ръка, сякаш усети някаква слабост. Скардинът — не бе възможно да се каже дали е мъжки или женски — изсъска доволно, но миг след това се задави, когато ловката Бронзбиърд плъзна лявата си ръка под гарда му, стегна силно пръсти и ги заби в дебелото му гърло. Скардинът отстъпи, опитвайки се да си поеме дъх. Гренда използва цялото си тяло и изблъска врага от моста. Изправи се и видя, че другарите й гледат удивени.

Отдолу рапторите и Ронин успяваха да държат стражите настрана, но Ириди изглежда се затрудняваше с това, което се опитваше да направи. Поне на Гренда й се стори, че дренаята не е отбелязала особен напредък.

Изведнъж гръм разтресе пещерата. Беше толкова силен, че скардините изпопадаха от стените, а джуджетата — от моста. Гренда никога досега не беше чувала подобен гръм и се изненада, че се усети толкова надълбоко в Грим Батол. Но после джуджето осъзна, че не бе чувала такъв гръм… защото всъщност не беше никакъв гръм. Беше рев.

* * *

„Дойде времето“, реши Зендарин Уиндранър само минути по-рано. „Това вече не си струва усилията…“ Той знаеше, че партньорката му е луда, но очевидно лудостта беше нещо нормално, щом бе свързано с тази прокълната купчина пръст, наречена Грим Батол. Той самият вероятно бе полудял, след като прие предложението й за нов източник на магическа енергия в замяна на помощта му в заклинанията й. Тяхното създание щеше да им даде достъп до повече магия, отколкото хиляда кървави елфи можеха да съберат през дългия си живот… магия и власт.

Но сега е дошъл моментът да започне това, което бе планирал от самото начало. Нещото в ямата растеше бързо и със сигурност беше на крачка да достигне пълния си потенциал. Зендарин трябваше да му даде само един последен тласък… и в същото време да го постави под свой контрол.

Той пристъпи към ямата. Въпреки че напрягаше очи, създанието все още трудно се отличаваше в мрака. То излъчваше уникална и прекрасна енергия, за която кървавият елф жадуваше, но това беше храна за друго време. Сега… сега той трябваше да нахрани него.

Етерният дракон беше свързан с нещото чрез небесносиния куб в другата зала. Но връзката трябваше да се активира, обикновено едновременно от Зендарин и тъмната дама. Зендарин винаги бе твърдял, че откраднатият жезъл не може да направи повече от това. И, естествено, беше лъгал. Жезълът беше невероятен.

Преобразявайки се, той беше подмамил онзи дренаи да му разкрие всичките му тайни. Така беше разбрал как да го използва единствено той, за да не може някой друг да се опита да му го отнеме. Ако дамата се беше опитала, жезълът щеше да се върне при създателите си — съществата, наречени наару. Това трябваше да се случи и когато уби дреная, но елфът вече беше научил тайната на трансфера — тайна, която дори тя не можеше да откъсне от съзнанието му.

Може би именно затова тя така и не посмя да изпълни заплахите си срещу него. Въпреки високомерието й, Зендарин знаеше, че всъщност представлява важен елемент от магическата й работа.

Но докато тя желаеше пълна власт върху всички и всичко, той щеше да се задоволи само с властта върху някои и утоляването на вечния си глад. Зендарин се наведе над ръба и насочи кристала към това, което му се стори, че е тялото на съществото — на което тя беше дала величественото име Даргонакс — и се концентрира.

Удивителната енергия на жезъла потече към ямата. Щом го достигна, тя очерта тялото на дракона и за пръв път той блесна в цялото си величие. Зендарин занемя и едва не загуби фокус. То беше огромно и много по-мощно, отколкото бе предполагал! Със сигурност и дамата нямаше представа за цялостния обхват на това, което бяха създали. А това само накара кървавия елф да се усмихне с още по-голямо задоволство.

Изливайки енергията на жезъла в дракона, елфът се опита да събуди куба и да го накара да източи всичко от пленения етерен дракон, за да го даде на Даргонакс. Докато и двата магически потока се изливаха в същността на дракона, той изведнъж нададе невероятен рев, който разтърси Грим Батол. Но увлечен от жаждата си за повече магия, с която предателството му несъмнено щеше да го възнагради, кървавият елф само се засмя.

Сега той контролираше всичко. Той беше господар на всичко…

Но докато Зендарин продължаваше подмолното си дело, той не забеляза сянката, която се отличаваше от останалите в залата. Синестра гледаше как кървавият елф я предава. Тя се усмихна доволно, наблюдавайки го как се опитва да й отнеме всичко, което беше постигнала. Щом се увери, че Зендарин вече не може да се върне назад, тя потъна отново в сенките и изчезна. Всичко се развиваше, както консортът на Детуинг бе планирала, всичко, с изключение на Кориалстраз. Но това беше лесно отстранима пречка.

* * *

Още някой чу рева на Даргонакс и се уплаши от причината за него, особено след като гласът в съзнанието му изчезна. Калек упорито търсеше присъствието му, но не защото искаше съществото да остане с него. По-скоро сега, след като явно бе свободен, синият искаше да изпълни собствените си намерения. Те не бяха директно свързани с изчезналия Кориалстраз, но ако Калек се натъкнеше на него, нямаше да го пренебрегне.

Калек все още бе резервиран към червения дракон. Той не подкрепяше много от решенията, които Кориалстраз бе взел, макар и да признаваше факта, че червеният беше повече от готов да плати за тях с цената на живота си. Това беше нещо, в което не беше съвсем убеден до неотдавна. Калек винаги беше смятал Кориалстраз за манипулатор, а в някои случаи дори по-коравосърдечен от самия Детуинг. „Не… той няма нищо общо с Детуинг — засрамено си помисли синият. — Но той не е и като мен…“ Калек никога не би изложил на риск приятелите или любимите си същества. Никога.

Той следваше непознат път — не този, към който Даргонакс го беше насочил. Синият бе усетил, че някой го вика, но този някой изведнъж бе замлъкнал. И все пак Калек не можеше да го игнорира. Той слизаше все по-дълбоко и стигаше все по-близо до нещо. Погледът му беше привлечен от някакво движение в сенчестите вдлъбнатини на тунела. Синият внимателно се обърна към него.

В празната му ръка се появи сфера, излъчваща синьо сияние. На светлината й младият дракон не видя нищо, освен каменна стена. Укорявайки се за собственото си притеснение, Калек продължи. Той се надяваше скоро да открие това, което търсеше. После от някаква точка в далечината блесна златна светлина. Калек стисна здраво магическия си меч. Той се приближи и видя, че там има някаква зала.

Златното сияние му навя спомени, които се опитваше да потисне. Пред очите му се появи лицето на Анвийна — красиво и невинно. Беше го докоснала по начин, по който никой друг не го беше правил, нито щеше да го направи… и сега я нямаше. Гневът му към червения дракон се поднови. Кориалстраз — в образа на магьосник Борел — беше този, който причини на Анвийна такава мъка. Червеният беше виновен Калек да я изгуби завинаги. Беше…

Той пристъпи в залата и видя Кориалстраз във формата му на Крас, който, подкрепян от висша елфа, стоеше пред някакъв странен счупен кристал. Изпълнен с гняв, Калек изрева и се спусна към него. Кориалстраз и елфата вдигнаха очи към него. Висшата елфа-рейнджър пусна дракона и застана на пътя на Калек.

Синият нямаше вражда с нея. Тя явно беше една от жертвите на Кориалстраз, и вероятно подлъгана от прикритието му на Крас, го възприемаше като верен другар, а не като коварен, безмилостен конспиратор. Калек направи знак и въпреки внезапната слабост, която той отдаде на Крас, магията му запрати елфата към една от стените, където камък прикова китките и глезените й. Тя щеше да остане там, докато синият се справи с врага си.

— Калек! — сепна се Кориалстраз. — Ти си жив! Мислех…

Крас изведнъж усети гнева на синия.

— Калек, чуй ме! Нещо не е наред с теб…

Но Калек познаваше опасността от това да допусне хитрите думи на червения в съзнанието си. Той стисна зъби и замахна към закачулената фигура. Но острието му срещна огнен оранжевочервен меч, който изникна от ръката на врага му. Калек беше научил Крас на този трик в един от спокойните моменти от пътуването им, но явно червеният не се смути от иронията в това.

Двамата започнаха да си разменят удари, като повечето атаки идваха от страна на синия. Но Калек и за миг не се усъмни, че неохотата на Кориалстраз всъщност бе някакъв тактически ход. Той трябваше да покоси стария червен дракон, преди да е успял да използва някой друг свой трик.

— Калек! Не мислиш с главата си! Някой друг те кара да правиш това! Погледни страшния артефакт до себе си и проумей!

Въпреки нежеланието си, синият дракон отмести поглед за миг и забеляза нещото, за което говореше Кориалстраз. Чак тогава той видя странно напуканата светеща сфера. Тук-там липсваха парченца, но непозната сила ги крепеше заедно. Нещо повече — същата тази сила изглежда беше източник на някакво странно пулсиране.

Щом магическите мечове на Калек и Кориалстраз се сблъскаха отново, излъчвайки мощна енергия, пулсирането се увеличи. Но въпреки че видя връзката между двете действия, Калек реши, че причината за това е едно-единствено нещо — закачулената фигура пред него.

— Майстор мошеник, както винаги! — изрева той. — Но не и майстор на магията…

Острието на Калек, отново готово да срещне другото, изведнъж се изви като пипало. Уви се около ръката на Кориалстраз и силно заблестя. Червеният дракон нададе вик и изпусна оръжието си, което мигом изчезна. Младият дракон го изпъна силно, придърпвайки Кориалстраз до себе си. В другата му ръка се появи второ оръжие.

Но в същия миг скалата под краката на Калек някак си реши да даде живот на огромни лиани, които се увиха около тях. Калек успя да отсече някои от тях, но накрая изгуби равновесие. И двамата магьосници се търколиха на земята. Кориалстраз сграбчи ръката на младия дракон.

— Чуй ме! Някой ни манипулира! Синестра е подлъгала и двама ни на това място, за да ни заличи! Още ли не усещаш слабост? Не помниш ли историите за страданията на моите хора, които избраха да станат стражи на Грим Батол? Причината за всичко това стои точно до нас — преродено и преправено чудовищно творение, което определено заслужава името Демонична душа.

С част от съзнанието си Калек повярва на думите му, но това не беше достатъчно, за да се пребори със силната ярост и недоверие към Кориалстраз.

— Спести си лъжите! Това сигурно е твоят собствен лъжлив капан!

С всеки изминал момент силите на Калек отслабваха, но не и необузданият му гняв. Той нямаше да се предаде пред Кориалстраз! Никога! Синият дракон фокусира всичките си сили за едно заклинание. Той не искаше да прави някаква сложна атака, а просто да бъде сигурен, че когато удари Кориалстраз, резултатът ще е неоспорим.

Бледото лице на закачулената фигура се изкриви, съзнавайки ясно какво се опитва да направи младият му враг. Страхът на Кориалстраз увеличи насладата на Калек. В съзнанието на синия Анвийна се усмихваше на предстоящия му триумф. Калек отвърна на усмивката й, игнорирайки настоятелните молби на Кориалстраз.

— За теб, Анвийна… — прошепна той.

Синият дракон отприщи всичко.

* * *

Грим Батол отново се разтърси. Джуджета, скардини, дракониди… всички се разхвърчаха като дребни играчки.

„Болката! — изведнъж Зераку изрева в съзнанието на дренаята — Болката! Разкъсва ме!“

— Какво става? — извика силно Ириди към дракона.

— Продължавай! — извика Ронин, който реши, че въпросът е насочен към него. — Не спирай…

Гласът му заглъхна, когато окованият етерен дракон изведнъж заблестя. За миг цялото тяло на Зераку избледня. От страдащия левиатан се изтръгна ужасен стон.

„Болката! Изяждат ме!“

— Имай кураж! — каза му жрицата. — Имай кураж!

Думите й, силата й преминаха през страданието му. Зераку се взря в нея.

„Защо правиш това за мен? Дренаите обичат вида ми след всичко, което се случи?“

Ириди отсече твърдо:

— Правя го, защото не заслужаваш това…

„Не заслужавам?“

И тогава още един рев накара всички да потръпнат. Дори рапторите потрепериха от силата му.

— Имам ужасното чувство, че сме закъснели — каза Ронин.