Ричард А. Кнаак
Нощта на дракона (7)

Шест

— Той е наблизо.

Зендарин вдигна очи от ямата, в която се беше взирал през последния час и не за пръв път се удивяваше на това, което той… и дамата в черно… бяха сътворили.

— Кой? — попита елфът.

Към него се присъедини забулената жена. Тя също се загледа учудена надолу и после се обърна към кървавия елф.

— Този, когото очаквах. Изпитанията, които му поставих, го доказват — всеки друг щеше или да загине, или да се откаже. Само той е достатъчно решителен да продължи.

— Ако идва насам, явно е голям глупак.

Тя наклони леко глава.

— Той е това… което го прави твърде опасен за нас.

Зендарин се сети за нещо.

— Усещах…

— Да, едно от зверчетата ти едва не се сблъска с него. Но щеше да стане много интересно, не мислиш ли?

Кървавият елф не беше сигурен точно кой или какво беше видял да се промъква в Грим Батол и само кимна. Повече се интересуваше какво означава това.

— Ще започнем ли наново? Има ли време?

Тя се усмихна и, както винаги, го накара да настръхне.

— Засега ще се задоволим с единственото си дете, скъпи мой Зендарин… Това ще е достатъчно, щом се налага.

Отдолу, сякаш дочул думите й, някой гладно изсъска. Дамата в черно му шътна да кротува и нещото веднага се умълча.

— Горкото дете трябва да се храни. Ще се погрижиш ли за това, Зендарин?

Той се сви, притеснен само от едно нещо.

— Така можем да убием етерния дракон. Гладът на това същество е неутолим.

— Не след дълго ще имаме друг източник на храна за милото ми създание… Ако този, който се опитва да се промъкне тук, е толкова хитър, колкото си мисли. Засега обаче трябва да рискуваме с етерния дракон. Много е важно да не забавяме растежния процес.

Кървавият елф се поклони.

— Както кажете, милейди — отвърна той и се запъти да изпълни задачата си.

Забулената жена се загледа в отдалечаващата се фигура и после отново погледна към тъмната яма. Там долу нещо проблесна в странно тъмновиолетово и изчезна в мрака.

— Търпение, дете мое — загука тя. — Търпение. Ще те нахранят. Ще те нахранят… и ще станеш толкова голям…

Изражението й се вледени.

— Точно както искаше проклетият ти баща.

* * *

Не Крас се появи отново в Блатистата земя, а по-скоро истинската му същност — Кориалстраз. Още повече, драконът се материализира на здрачаване, за да се възползва от нощните стихии. Наближава времето. „Да видим какъв ще е следващият ти ход“, мислеше си Кориалстраз за своя невиждан враг. Ако беше Детуинг, то планът щеше да е привидно ясен за черния. Ако беше някой друг, той също щеше да поеме по същия път… И само това беше от значение.

Той разпери широките си криле. Предната част на пурпурния дракон се отдели. Сега един до друг стояха двама Кориалстрази. Но заклинанието не беше завършено. С всяко тяхно издишване от телата им се отделяха още два дракона и още два… Не след дълго мястото се изпълни с осем червени дракони. Изведнъж те полетяха към смрачаващото се небе, пръскайки се в различни посоки… но с намерението да стигнат на едно и също място — Грим Батол.

Кориалстраз беше съставил много рискован план. Неговите копия бяха повече от илюзия. За да постигне целта си, той беше вдъхнал частица от себе си във всяко едно от тях. Но само дотолкова, че да накара този, който го следеше, да се чуди кой е истинският дракон. Този някой трябваше да изразходва твърде много енергия, за да се добере до истината… А дотогава Кориалстраз щеше да го е пипнал. Или поне така трябваше да изглежда.

Всъщност никой от драконите не беше реален. Всичките осем бяха илюзорни копия. Докато ги създаваше, истинският Кориалстраз се беше прикрил под формата си на Крас. И като Крас той отново си проправяше път в Блатистата земя. Беше научил урока си от последния почти фатален опит и сега повечето от останалите му сили бяха концентрирани върху това да остане невидим и за очите, и за всички сетива на всеки евентуален наблюдател. Това за пореден път беше нещо, което малцина заклинатели, дори и дракони, можеха да постигнат, но Крас беше пазил специалното си заклинание с векове. И сега се надяваше да си е струвало.

Осемте Кориалстрази изчезнаха в далечината. Те щяха да прелетят по пътища, внимателно подбрани от създателя им, който познаваше района достатъчно добре, за да направи така, че всеки маршрут да изглежда умело планиран. Крас почувства странно удовлетворение, когато те се отдалечиха. Той самият продължаваше по своя път, знаейки добре колко време би отнело на наблюдателя му да елиминира което и да е от копията му. Дотогава истинският червен дракон трябваше да е успял да се промъкне в опасната планина.

По пътя му се появяваха най-различни нощни създания, но нито едно не забеляза присъствието му. Крас погледна с отвращение към кроколиска, който плуваше в близкото блато, но не направи нищо. Той не изпитваше омраза към вида му, но все пак беше пострадал от един от тях. Освен това му се стори интересно, че за разлика от онзи, който го беше нападнал, този звяр явно нямаше способността да се прикрие от него. „Много любопитно“, помисли си магьосникът. „Дали първия път…“

Изведнъж тялото му се разтресе. Усети слабост и веднага разбра на какво се дължи. Едно от копията му беше унищожено. Не можеше да каже как точно е станало, но във всеки случай е била нужна мощна магия. Закачуленият заклинател поспря за момент, докато се съвземе и после отново продължи. Крас ни най-малко не се изненада, че първият удар беше дошъл толкова скоро, но все пак скърбеше за малката частица от себе си, която беше загубил. Очакваше скоро да бъде изправен пред изпитание. Копието му беше постигнало целта си и загубата на едно от осемте беше жертва, която той щеше да изстрада, макар да беше изминал по-голямата част от пътя си.

Едва беше изминал и час, когато отново почувства слабост… но този път беше многократно по-силна. Крас изпъшка, бе принуден да се подпре на едно дърво и да си почине поне за минута. Очакваше да получи повече време, преди и второто му копие да бъде унищожено. Но не му оставаше друго, освен да продължи.

Така и направи… докато не почувства третата загуба и то още по-силно, отколкото предишните две. Сега драконът-магьосник се олюля. Намери място, където да поседне и няколко пъти си пое дълбоко въздух. Не само че третият удар дойде твърде бързо, но не трябваше да му повлияе чак толкова зле. Той беше изчислил всичко до най-малкия детайл. Не трябваше да…

Крас се вцепени. Освен това, което се случваше с копията му далеч пред него, той внезапно осъзна, че отново нещо или някой го следи. „Не трябваше да се получава така!“ Той гневно се обърна назад, но не видя друго, освен Блатистата земя. И все пак нещо го дебнеше и това нещо не беше кроколиск. Крас беше издигнал защита срещу подобни сблъсъци. Всъщност от малкото, което успяваше да долови, драконът разбра, че това, което го преследва, владее магия, различна от обичайната за него.

За район, смятан за изоставен от интелигентни същества, Блатистата земя и Грим Батол се оказаха твърде активно населени. Най-накрая, противно на здравия си разум, Крас насочи съзнанието си към посоката, от която беше усетил наблюдателя си. Имаше слаба следа… и после нищо. Драконът-магьосник се намръщи. Нещо не беше наред…

Внезапно от дърветата се появи закачулена фигура и един трудно различим крак се стовари силно върху гърдите на Крас. Високият заклинател полетя назад. Но не беше победен. Тялото му спря да пада на сантиметри от земята и моментално се изправи. Драконът-магьосник се огледа за мистериозния си нападател с готова магия. Но нямаше следа от него. Крас се завъртя с вдигната ръка.

Едва успя да блокира удара, насочен към гърлото му, който със сигурност можеше да го осакати, или дори да пробие трахеята му. Който и да беше нападателят, явно добре познаваше най-чувствителните места, в които да се цели. Ритникът щеше да накара всеки човек, елф или джудже да загуби съзнание от внезапната загуба на въздух. Само заради истинската си същност Крас беше устоял на атаката… както и на следващата.

Но докато отклоняваше удара, нападателят призова някакъв странен жезъл… чийто кристален връх веднага се спря върху гърдите на Крас. Той изрева така, както само един дракон можеше, а тялото му се разтресе от болка. Всички защити срещу повечето магически атаки поддадоха… защото, както Крас забеляза със закъснение, силите на този кристал бяха различни от познатите мистериозни магии в Азерот. И точно тогава той започна да подозира кой всъщност беше нападателят му.

За съжаление, нямаше сили да се изправи, камо ли да говори. Краката му се подгънаха и той се свлече на земята. Закачулената фигура моментално го затисна с крак и опря кристала на същото място, както преди.

— Къде е? — попита женски глас с акцент, който потвърди съмненията на Крас. — Какво си направил с него?

— Аз… не знам за кого говориш! — успя да отвърне той, а после, уверен в преценката си, продължи на друг език. — Но дренаите не са врагове на вида ми, дете…

Закачулената фигура се подвоуми.

— Не… ти трябва да си този… Следата ме доведе до тук…

Отново на езика на дренаите Крас отвърна:

— От опит знам, че следите, свързани с Грим Батол, могат да те отведат навсякъде, но не и до истината. — Той замълча за миг и продължи: — Това може да значи много. Прекалено много.

Тя отмести жезъла си и след миг той се изпари. Драконът-магьосник кимна.

— Много рядко срещам дренайски жрец или жрица и определено за пръв път виждам някой да си служи толкова умело с дара на чудотворните наару…

И последната капка съмнение у нея изчезна. Тя свали качулката си и разкри дори това, че бе най-младата дренайска жрица, която Крас някога е срещал.

— Усещам истина в тона ти. Казвам се Ириди… — тя протегна ръка, за да му помогне да се изправи. — А начинът, по който говориш за наару, ми подсказва, че ти си по-близък с тях, отколкото с мен…

— Не бих се похвалил с подобна чест, но наистина имам известни сили.

Тя очевидно не виждаше истинската му същност. Засега той предпочиташе да крие самоличността си дори от нея.

— Можеш да ме наричаш Крас, дете.

Екзотичните й очи се присвиха от лека усмивка.

— Крас… мога ли да поставя ръка върху гърдите ти? Няма да те нараня. Това е знак на доверие за последователите на моя Орден.

Той кимна. Ириди постави ръка върху робата му и затвори очи. Крас усети лека топлина. Но се сепна и бързо се отдръпна. Дренаята отвори очи, а лицето й изразяваше пълно удивление.

— Ти не си това, за което се представяш, Крас!

— Не — отвърна драконът-магьосник. — Нито пък ти.

Въпреки малкия й номер, той не изпита гняв и дори се възхити от нея. Не беше очаквал подобно заклинание от дренаи, пък бил той заклинател или жрец. Явно Ириди притежаваше редки способности дори за вида си. Крас си спомни за жезъла й. Той познаваше наару достатъчно добре, за да знае, че не са й го дали без причина. Жрицата почтително се наведе и се подпря на едното си коляно. Този жест смути Крас — той не желаеше никой да му отдава чест.

— Изправи се — настоя той.

Ириди го послуша, но без да бърза. Тя продължаваше да го гледа с широко отворени очи, сякаш се опитваше да си представи истинската му същност.

— Повелителю на въздуха, простете ми, че Ви атакувах…

— Няма какво да ти прощавам и не ме наричай с подобни титли.

Тя поклати глава.

— Но ти си един от крилатите… — тя затвори за кратко очи и продължи. — Ти си един от тези, които следват каузата на живота…

Крас все повече се удивяваше от жрицата. Беше научила всичко това само от едно докосване. Той се зарече повече да не позволява подобен допир, в случай че отново някой дренаи го пожелаеше. Макар че Крас вече разбираше донякъде как някой е успял да го проследи, въпреки защитите му и се закле, че оттук нататък ще бъде невидим дори за дренаи, все още оставаше въпросът какво всъщност правеше жрицата в тази забравена земя. Но преди да успее да попита, изведнъж сякаш меч прониза сърцето му. Страшната загуба, която почувства при елиминирането на следващото му копие, го разтресе… и явно не беше само едно, а две.

— Велики! — възкликна Ириди и се присегна към него. — Какво те мъчи?

Крас едва стоеше на краката си. „Две от копията ми си отидоха толкова бързо… и сякаш почти едновременно! Какво се случваше? Какво…“

Крас изгуби съзнание. Ириди сграбчи немощното му тяло точно преди да се свлече. Тя нямаше представа какво се бе случило. Достатъчно беше объркана, след като разбра, че фигурата, която толкова безразсъдно беше атакувала, се оказа нещо много по-голямо, отколкото си представяше и определено не беше слабият елф, когото беше зърнала отдалеч, чак от Дренор. „Един от повелителите на въздуха… червен дракон…“

Ириди не можеше да повярва, че бе нападнала толкова древен левиатан. Жрицата се съмняваше, че е можела да надвие Крас — поне знаеше, че това не е истинското му име — и припадъкът му беше сигурно доказателство за това. Явно от самото начало е бил обезсилен, най-вероятно от това, което го повали сега. Ириди подхвана безчувственото тяло на Крас и го довлече до един нисък хълм.

Веднага щом се увери, че го е оставила на сигурно място, тя започна да търси начин да му помогне. Нямаше видими знаци от нараняване. Тя коленичи и постави ръка на няколко сантиметра от главата му. Нямаше намерение да прави подобно нещо, но това бе най-добрият шанс бързо да разбере какво се случва.

Едва бе успяла да се концентрира, когато в съзнанието й нахлуха образи и гласове. Над него се беше надвесил червенокос човек, явно магьосник. Рогата, издължена фигура, наподобяваща нощен елф — и то друид, за какъвто само беше чувала, но не бе виждала с очите си. Още един, малко по-светъл женски елф — воин, чийто образ по някакъв странен начин беше свързан с мъжа. Гласовете се смесваха с образите.

„Ти си готов да жертваш всичко заради нея, не е ли тъй, Кориалстраз?…“ „Мислех, че си мъртъв. Дълго време те оплаквах…“ „Такова доверие ли имат в мен? След като останалите загинаха?…“ „Точно ти трябва да разбираш нуждата да открия истината.“

И още други лица. Белязани и изтощени от война. Още един нощен елф… Ослепеното му лице за миг й напомни страшните истории за демона Илидън. Благороден паладин. Арогантен млад мъж. Млада, русокоса жена, в чийто очи се четеше както невинност, така и някаква голяма тайна. И най-вече… образ, който се сменяше — от невероятно красива жена с изпъстрена в златисто червена коса и с елфски черти като на самия Крас — до неостаряващ огромен червен дракон. В огнените коси на жената бяха вплетени есенни листа, но това, което порази Ириди, бяха дивите й кехлибарени очи — очи, изпълнени с мъдрост и хумор, до които жрицата никога нямаше да може да се докосне през краткия си живот… и като че ли тези очи принадлежаха на самия червен левиатан.

Твърде важни бяха спомените на този древен дракон в смъртна форма. Ириди вече знаеше истинското му име и почетното място, което заемаше до тази, за която знаеше, че притежава невероятна сила.

— Ти си Кориалстраз — прошепна Ириди. — Първият консорт на… Изражението на живота?… И пазител на младите раси…

Тя не можеше да сдържи вълнението на гласа си.

— Ти си другар на Азерот точно толкова, колкото и на нея и ги обичаш толкова много…

Но не това търсеше тя. Трябваше да разбере какво го мъчи. За съжаление, първо трябваше да отстрани тези спомени. Тя не желаеше да нахлува в миналото на дракона, но нямаше друг избор. Не само че не можеше да остави някого в нужда, но Ириди усещаше, че Крас — който предпочиташе това име в човешката си форма — играе някаква роля в нейната мисия.

Старейшините на Ордена й я бяха научили, че всичко се случва с причина — дори избиването на толкова много дренаи от орките още в ранните срещи с това бедствие, което буквално беше разкъсало Дренор. Наару също бяха подчертали този факт. Не, Ириди трябваше да помогне на Крас не заради него самия, а заради себе си.

Но в съзнанието й се появяваха други спомени, един от които особено я притесни. Тя видя огромен град на брега на зловеща, тъмна вода. В тази вода се образува водовъртеж, който погълна града, засмуквайки безброй живи същества, преди самата вода също да ги последва в бездната. Ириди почувства злото на Пламтящия легион… и на нещо още по-старо и ужасно от него, което се криеше в мрака.

Жрицата се бореше със спомените и гласовете, търсейки това, което беше по-важно за сегашния момент… И го откри. Част от дракона буквално липсваше. Беше само малка частица, но болката от унищожаването й беше ужасна. Но дори след като дренаята разбра това, неясната бездна в съзнанието на дракона изведнъж се разрасна. Свързана с жертвата, жрицата също попадна под удара. И макар атаката срещу нея да беше само периферна, тя бе достатъчна, за да я отблъсне назад.

Ириди се строполи. Борейки се със замайването и болката, тя мигом се огледа наоколо, уверена, че каквото и да ги беше ударило, вече ги връхлита директно. И макар да не видя нищо, Ириди усещаше, че времето им изтича.

— Велики!

Тя го сграбчи за раменете, напълно неподобаващо за жрица и силно го разтърси.

— Велики! Крас! — в отчаянието си тя продължи: — Кориалстраз!

Драконът-магьосник помръдна, но не се събуди. Усещането й за наближаващата опасност се усили. Без никакъв друг избор, Ириди с усилие успя да повдигне тялото на Крас и го повлече далеч от това открито място.

Смразяващ кръвта рев помрачи небето… Смразяващ кръвта рев, на който отвърна друг като него и той се приближаваше.