Ричард А. Кнаак
Нощта на дракона (6)

Пет

Кориалстраз се събуди и с изненада осъзна, че е бил заспал. Не това трябваше да прави. Следващото нещо, което откри, беше, че не е в истинската си форма, а изглежда и е облечен като Крас. И под формата си на Крас той се огледа наоколо — в камениста пещера на самотен хълм с изглед към някакъв блатист район. Крас моментално разбра къде се намира, макар да не помнеше как беше стигнал до тук.

Блатистата земя се намираше близо до целта му, но не съвсем по пътя към нея. Драконът-магьосник пристъпи към ръба на пещерата и огледа небето, но то с нищо не му подсказа как се е озовал тук. Последното нещо, което си спомняше, бе усилието, с което се добра до брега. Тогава възнамеряваше да стигне до някое закътано място, където да спре и да си почине. Крас нямаше никаква идея какво се бе случило оттам нататък… а това не беше обичайно за него. Той не обичаше да е в неведение, особено при подобни обстоятелства. Освен това Крас не знаеше и колко време беше спал. Драконите можеха да спят минути, часове, дни, седмици… Зависеше само от обстоятелствата.

Пътуването му беше пълно с препятствия от самото начало и това не можеше да е просто съвпадение. Крас разгледа околностите, хвърляйки вината за състоянието си върху тях. После се съвзе и проясни мислите си. Ако имаше някаква причина за неестествената му дрямка, той скоро щеше да я разбере. От значение беше единствено това, че се намира наблизо до целта си. Много близо до Грим Батол.

Крас започна да се трансформира в Кориалстраз… но се подвоуми. Твърде лесно щеше да бъде забелязан като дракон, дори от слепец. В сегашната си форма имаше много по-големи шансове да се добере до страховитата планина. Всъщност такова бе дори първоначалното му намерение, когато напусна убежището си, но явно странният му сън го беше накарал да забрави. Може би дори трансформацията в по-дребната му форма се дължеше именно на това… „Така да бъде тогава“.

Крас огледа хълмовете, търсейки някаква пътека надолу. Ако искаше да остане незабелязан от тези, които търсеха магически същества като него самия, трябваше да използва магията си само толкова, че да прикрие присъствието си. Освен това, сегашната му физическа форма му позволяваше и по-тежки усилия.

Вкопчвайки скритите си в ръкавици ръце в скалистия склон, той внимателно заслиза към Блатистата земя. Крас почти веднага усети разликата в условията — по-надолу въздухът ставаше много по-влажен. За щастие, макар да приличаше на много блед елф, Крас притежаваше присъщата на дракон издръжливост на горещина. Блатистата земя с нищо не го притесни. Удобните пещери на орляка му бяха далеч по-горещи и в зависимост от разположението им — много по-влажни.

Животинските звуци в Блатистата земя замлъкнаха изведнъж, когато Крас стъпи върху влажната земя. Обикновено подобно място гъмжеше от животни и насекоми, които сигнализираха за присъствието си. Но, макар да беше дочул звуци и от двата вида, той очакваше да забележи много по-силна активност. Сякаш самият живот тук усещаше надвисналата заплаха… нещо, което Крас също почувства.

Но никакво създание не посмя да покаже грозната си муцуна или да го атакува с тъмна магия. Крас навлезе навътре в блатистия район, насочвайки се директно към Грим Батол. Тучната зеленина бързо го обви и докато Крас отмахваше пълзящите растения от лицето си, усети нещо в тях. Имаха някакво странно излъчване. Отвън изглеждаха нормално, но отвътре — излъчваха чувство на нещо объркано, сякаш Блатистата земя се променяше и се превръщаше в нещо лошо. „Покварата на прокълнатата планина се разпространява… Това не може да продължи.“

С натежало сърце Крас отмести и другите растения от пътя си, ядосан на себе си, че е загърбил помрачената земя, след като успя да избяга с любимата си кралица, прочиствайки планината от орките и прокълнатата Демонична душа. Още тогава трябваше да се върне в дълбините на Грим Батол и да изкорени останалото зло. Макар собственият му орляк, който включваше няколко негови потомци, да пазеше планината, Крас не бе сторил нищо повече. Все се появяваха някакви други проблеми, други опасности, които да отвлекат вниманието му. Но Крас не беше перфектен, освен в преценката си за вече изминали събития. Това не беше извинение, разбира се, но поне смекчи чувството му на вина.

Ботушите му шляпаха и стъпките му отекваха доста силно, но Крас не направи нищо, за да притъпи шума. Това изискваше още магия. А той все пак се надяваше, че ще успее да се промъкне при това, което се криеше в Грим Батол, макар че надеждата му все повече се превръщаше в мечта. Дребни насекоми прелитаха около него, но бързо отлитаха надалеч. Повечето от кръвопийците усещаха, че кръвта му не им е по вкуса. Но нещо друго явно прецени, че Крас може да се окаже вкусна закуска. Той забеляза присъствието му, но не можеше да прецени къде точно се намира, без да се издаде пред всичко живо, което се спотайваше в далечната планина. Крас се придвижваше внимателно — колкото и силен да беше в тази си форма, все пак не беше неуязвим.

Но нищо не го атакува. Скритата във виолетова роба фигура навлезе в най-дълбоката част на Блатистата земя и най-накрая реши да рискува, изпращайки съзнанието си в Грим Батол. След като намери сравнително отдалечено от блатните води място, Крас се спря пред едно покрито с мъх дърво и се концентрира. Изведнъж гледката пред очите му се разшири във всички посоки. Човешки разум не би могъл да се справи с толкова широк обзор, но драконовият беше много по-сложен, по-развит. Крас се интересуваше само от една от посоките.

Той събра мислите си и се фокусира върху планината. Сега той успя да види всичко, което се намираше по пътя му, сякаш вече беше минавал от там. Беше напреднал повече, отколкото очакваше, но все още му оставаше много път. Това обаче не бе от значение. Той насочи вниманието си върху Пустошта, която заобикаляше Грим Батол. Точно там странното му усещане многократно се усили. Злото около и вътре в планината крещеше в ушите му, предлагайки му да разкрие тайните си.

Крас присви очи и спусна съзнанието си в самата планина. Отначало пред очите му падна пълен мрак, но, когато навлезе в пещерите, постепенно започнаха да се появяват фигури. Крас остана разочарован от първия образ на вътрешността на Грим Батол, защото показваше единствено познатите му сталактити и сталагмити. В едната пещера имаше някакви оркски кости, но очевидно бяха останали още от битката, която пропъди зелените воини от планината. И все пак злото беше твърде мощно, за да го пренебрегне.

Крас се концентрира… Веждите му се повдигнаха. Идваше нещо. Той бързо отстъпи… Но разбра, че съзнанието му не може да излезе от Грим Батол. Крас се опита, но сякаш реално стоеше пред тоновете камъни и прах, опитвайки се да си проправи път с голи ръце. Единственото, което виждаше, беше пещерата, пълна със скелети и мрака, който обгръщаше планината — мрака, през който искаше да премине. И по-лошото бе, че точно заради това той не можеше да види какво се случва около тялото му. Крас отново опита да се завърне, но отново без успех. С всеки изминал миг той очакваше този, който бе поставил капана, да го атакува… но така и нищо не се случи.

Изглежда, че този капан вече беше забравен, но Крас все пак трябваше да се освободи от него възможно най-бързо. Той се концентрира върху последния образ на тялото си и си представи съзнанието си вътре в него. И отново нищо не се случи. Драконът се замисли за момент и насочи вниманието си върху матрицата на заклинанието, което го задържаше. Не му отне много време да го локализира, но остана удивен от сложността му. Очевидно беше дело на опитен маг, вероятно… в зависимост от възрастта му… може би на самия Детуинг. Въпреки всичко Крас трябваше да открие фокуса. Единствено там можеше да обърне заклинанието, ако изобщо имаше надежда за това.

Съзнанието му потъваше все по-надълбоко в него, опознавайки същността му. Ако това наистина бе дело на Детуинг, колкото и иронично да беше, можеше да се окаже от полза за Крас. Ако имаше живо същество, което да може да разбере объркания разум на черния левиатан — това беше именно най-старият оцелял съпруг на Алекстраза. С множеството си заговори през вековете, бившето Изражение бе станало особено важна част от продължителното и внимателно наблюдение на Крас.

Драконът-магьосник следваше нишките на магията една по една. Започна да вижда модел, но той се оказа по-сложен, отколкото очакваше. Една от нишките изглеждаше по-обещаваща от останалите. Крас започна да я проследява от началото й… Нещото, което беше усетил по-рано, се приближи. Почти със сигурност се приближаваше към Крас. Изведнъж го завладя чувство на силен глад… Но не глад за плът, а за нещо много по-важно за него. Това, което се приближаваше към него, жадуваше за магията му… Крас се разбърза. Той беше дракон — същество на магията. Загубата на магията за него беше по-страшна от забиването на копие в гърлото. Той беше виждал как негови събратя страдат от подобна съдба и това беше единствената смърт, от която се плашеше.

Съществото в пещерата се приближи до местоположението на съзнанието му. Това, че тялото му не беше там, не обнадежди особено дракона. Някои вампири на магия се нуждаеха само от магическа нишка, за да се докопат до жертвата си. Капанът все още не се поддаваше на усилията на Крас. Нишката, което беше следил, го отведе до задънена улица. Втората — също. Мистериозният унищожител на магия беше почти до него. Крас усещаше ужасната близост и знаеше, че когато най-сетне успее да го види през собствената си магия, вече щеше да е твърде късно. И нищо не можеше да му помогне…

„Какъв глупак съм!“ Но имаше надежда, колкото и да бе рисковано. Може би щеше да му позволи да избегне бавната и мъчителна смърт от магоубиец… но можеше и да накара Крас да се самоубие. Всъщност нямаше друг избор. Той се фокусира навътре. За повечето магьосници това, което възнамеряваше да направи, не би било възможно, но зад гърба си Крас имаше хиляди години на опит и практика. Но дали щеше да проработи…

Крас усети как сърцето му тупти. Това сърце бе пулсирало във време, когато дори драконите бяха млада раса, във времето на възхода на нощните елфи и във времето на ужасното им падение. Крас беше виждал как демоните от Пламтящия легион нападат неведнъж, а два пъти, разкъсвайки цели късове земя. И сега той се концентрираше, за да опита да забави това сърце… и дори да го спре. Туптенето започна да се чува отдалече. И дори самата възможност да почувства дори само толкова го обнадеждаваше. После туптенето замря. Не угасна съвсем, но достатъчно, за да запази надеждата на Крас за успех.

Страховито сияние се появи в пещерата със скелетите. Крас концентрира всичките си сили върху сърцето си. Той се надяваше силният шок да освободи съзнанието му от магическия капан. Беше нещо, което и друг път беше виждал и правил, но упражненията не бяха като истинския спешен случай. Бледа, тромава фигура се появи сред сталагмитите. Крас разполагаше със секунди… Почувства шок… но не беше заради собствените му усилия. И все пак шокът откъсна съзнанието на дракона от Грим Батол точно когато унищожителят се протегна да го залови.

В следващия миг Крас осъзна, че едното гладно същество е заменено от друго. Кроколискът го беше захапал за крака и вече влачеше тялото му към блатото. Шокът, който беше позволил на съзнанието на Крас да се завърне в тялото му, се дължеше на дългата люспеста и острозъба паст, която се беше впила в плътта му. От ранения крак течеше кръв, която само един кроколиск, притежаващ защитен, като че с броня на паладин стомах, можеше да понесе. На Крас не му убягна иронията, че можеше да загине от зъбите на толкова дребен хищник като това шесткрако влечуго — след всичките страшни битки, които беше преживял. Напрягайки сили над агонията, драконът-магьосник засили юмруците си към твърдата муцуна на кроколиска.

Синя аура обгърна блатното същество. То разтвори мощните си челюсти и изрева, позволявайки на Крас да се освободи. Тялото на кроколиска се замята напред-назад, докато аурата се усилваше. Запъхтян, раненият заклинател отстъпи назад към дървото и се загледа в агонизиращия нападател. Това беше звярът, когото беше усетил по-рано. Дори сега Крас едва усещаше присъствието му. Някаква сила позволяваше на кроколиска да се прикрие дори от мощен магьосник. Но същата тази сила не можеше да го предпази от яростната мощ на Крас.

Той гледаше с мрачно удовлетворение как кроколискът се опитва да избяга от аурата, връщайки се във водата. Но с всяка следваща стъпка влечугото губеше контрол. Кожата му започна да се лющи, превръщайки се в мъгла, преди дори да стигне до земята. Шестте крака се спряха, изгубвайки се в пепел. Кроколискът нададе още един отчаян вой… и последната частица от него се стопи. Само няколко капки кръв — кръв от Крас — останаха като следа от появяването на хищника.

Драконът се вгледа в ранения си крак — такава рана можеше да доведе до смърт или от кръвозагуба, или от инфекция всеки човек или друг смъртен. Но болката беше ужасна дори за Крас. И тъй като атаката го спаси от сигурна и по-страшна гибел, той беше почти благодарен на кроколиска.

Крас изпъна едната си ръка върху разкъсаната плът и се концентрира. Слабо червено сияние се появи от ръката му и обгърна кървавата рана. Кървенето спря. Част от болката изчезна. По-леките разкъсвания от зъбите на кроколиска се стопиха. Голямата рана бавно се запечата в двата си края. Крас не просто се излекува външно. Напоследък се носеха слухове за отровни кроколиски. Крас не знаеше откъде се бяха появили, но не искаше да рискува. Той познаваше опасностите от токсините, които гнусните зъби на кроколиските можеха да пренасят. В сегашната си форма той беше много по-чувствителен към тях. Такива отрови можеха за минути да убият бик, а човек — дори за по-малко. А Крас не искаше да разбира дали и на него щяха да повлияят по същия начин.

Затова, запечатвайки раната си отвън, той обгори отровата и отвътре. Отне му повече усилия, отколкото беше очаквал и за пръв път се изпоти. И все пак, благодарение на този — или по-точно това, което беше, той победи. Когато свърши, от раната не бе останала следа. Крас разгледа крака си и установи, че всичко е наред. После махна с ръка над дрехите си и възстанови и тях.

Вече беше успял да научи няколко урока. Нищо не трябваше да приема за даденост. Първо беше изгубил съзнание и се намери на място, доста далеч от последното, което си спомняше. После съзнанието му беше попаднало в капан, докато витаеше из Грим Батол, а сега най-обикновен звяр едва не го довърши… отчасти заради способността си да се предпазва от вида му. Започваше да се появява модел, който доста притесни Крас, най-вече защото не беше сигурен в произхода му. Но беше почти сигурен в нещо друго. Пристигането му явно беше очаквано. „Така че… някой ме чака… Или някой ме харесва. Някой, който играе игрички. Но кой?“

— Явно ще разберем — прошепна сам на себе си.

Ако непознатият му враг искаше да играе игрички, Крас не беше новак. Нека разберат, че идва — това щеше да им бъде по-скоро пречка, отколкото помощ. Крас се усмихна мрачно.

— Следващият ход е мой, приятелю…

Той махна с ръка… и изчезна.

* * *

Джуджетата излязоха от новата си бърлога до изхода от Блатистата земя. Нямаха никакво желание да идват насам, но нуждата отново беше накарала ръцете им да действат. Трябваше да попълнят запасите си най-вече с вода.

— Тука няма раптори — прошепна Гренда. — Всъщност няма нищо…

Ром се загледа към блатата.

— Да побързаме.

Той посочи към четирите джуджета, които носеха малки варели.

— Вие идете с Бярл и воините му до онова поточе, за което знаем, че е чисто. Гренда, ти и останалите идвате с мен. Дори да трябва да ядем раптор или кроколиск, отиваме за свежо месо.

Колкото и да бяха смели джуджета, на никое от тях не му допадаше идеята да яде хищническото месо, което беше жилаво и миришеше. Само че напоследък нямаше голям избор. Цяло чудо беше, че и двата вида зверове още ловуваха тук. Както самите джуджета, повечето по-дребен дивеч отдавна беше избягал от злото на Грим Батол.

„Приближаваме се до истината“, помисли си Ром. „Видяхме кървавия елф, дракониди и скардини. И онази дама в черно. Знаем, че са там… Само още не знаем какво точно правят…“ Той изведнъж се засмя, стресвайки Гренда. Ром бързо потуши изблика си. Джуджетата не знаеха единствено какво правят кървавият елф и останалите. Една дребна, незначителна подробност, от която зависеше мисията и вероятно животът им.

Ром се сети за липсващата си длан. Китката му, макар и обгорена, все още пулсираше, но като джудже той беше способен да издържа на болката, преди да е започнала да утихва. Тя някак си напомняше на Ром, че макар да беше единственият, на когото крал Магни можеше да разчита за по-опасните мисии, в началото ветеранът воин се беше подвоумил. Естествено, Ром бе скрил неохотата си пред монарха. И все пак… „Ти си глупак, Ром! Трябваше да оставиш някой друг да поеме мисията, вместо да се влачиш по тези тъмни места… към тези гладни, прокълнати…“

Ром поведе Гренда и останалите ловци към Блатистата земя, запазвайки непоколебимото си изражение, което прикриваше скръбта от неотдавна преживяната смърт на другарите му. Не само на тези, които беше загубил от началото на тази мисия, а на всички, които бяха загинали през годините на войни с орките. Все още виждаше лицата им, окървавените им тела. Още чуваше как духовете им го зоват.

Изведнъж Ром осъзна, че някой друг го призовава. Гренда, която беше забелязала нещо.

— Видях някакво раздвижване и мисля, че е кроколиск — прошепна тя.

— Къде?

— Точно там.

Гренда посочи към мъртвото дърво вдясно. Клоните му отдавна ги нямаше, а горната част от стъблото му беше отцепена.

— Точно там навътре.

— Ще обградим цялото място. Всички да внимават къде стъпват.

Така бяха изгубили Сам. В един момент младото джудже пристъпваше бодро по меката земя… и в следващия миг беше засмукан под нея. Така и не откриха тялото му.

Гренда тръгна с половината ловци на запад, а Ром поведе останалите трима на север. Той не видя никакъв знак от плячката си, но знаеше, че кроколиските се крият във водата и вярваше на острия поглед на Гренда. Тя имаше особено набито око за раса, която прекарва по-голямата част от живота си под повърхността на земята. Джуджетата се движеха толкова безшумно, колкото останалите раси смятаха за невъзможно за същества с подобно телосложение.

Групата на Гренда претърси брега на блатото, докато Ром дори направи няколко крачки навътре в него. През тъмната вода не се виждаше нищо, но Ром познаваше малките балончета и леката промяна на течението, които издаваха движенията на кроколиските. За съжаление, в същото време самото влечуго можеше да дебне тях. Той погледна към Гренда, която сочеше с брадвата си към едно място, близо до единия от другарите й. Беше открила нещо. Ром даде знак на групата си.

В следващия миг кроколискът се изправи на по-малко от метър от Гренда… и по-скоро се опитваше да избяга, отколкото да атакува. Само че двама от ловците вече го бяха наобиколили, лишавайки го от възможността за бягство. Единият замахна с брадвата си. Острието се заби в предния крак на кроколиска. Раненото животно се извъртя да захапе нападателя си, но Гренда го нападна в гръб. Ударът й проряза гръбнака му и тялото на кроколиска се разтресе. Ром кимна. На звяра не му оставаше много. За щастие ловът щеше да е забележително кратък. Колкото по-рано групата се върнеше под земята, толкова по-добре.

Нещо изпляска от лявата му страна. Два кроколиска, независимо от вкуса им, щяха да заситят по-добре дружината му. Той се обърна… Но пред него не стоеше воден звяр… Това беше нещо страховито и пихтиесто и се движеше към джуджетата. В потрепващата му форма се носеха различни предмети и най-вече кости.

— Вижте! — извика Ром. — Ууз!

Едно от по-младите джуджета замахна нетърпеливо към ужасната фигура, преди водачът му да успее да го спре. Главата на секирата потъна и повлече джуджето, което се гмурна с главата напред в пихтията. Кошмарното същество засмука ловеца. Ром изрева гневно и, размахвайки оръжието си с единствената си ръка, се спусна към нещото. Той имаше няколко страшни спомени от такива същества около района на Калните блата. Ако искаше да спаси джуджето, трябваше да реагира бързо.

С майсторски замах Ром заби секирата си в тялото на чудовището… но следата от оръжието му моментално изчезна. Ром изруга сам себе си, задето се беше опитал да направи нещо, което нямаше ефект върху уузите. Вътре в тялото му джуджето потрепваше, но не можеше да помръдне.

Гренда и групата й все още се бореха с кроколиска и оставаше само на Ром и двамата му другари да се справят с пихтиестото чудовище. Докато го наобикаляха, Ром си мислеше, че ако успее да го прониже с дръжката на секирата, джуджето вътре ще може да я хване, за да го издърпат навън.

— За брадата на Торвалд! — изрева Ром.

Той отстъпи назад от чудовището, ужасен от това, което бе видял. Лицето на погълнатото джудже вече беше изядено. Под гъстата коса се показваше само черепа му. Не след дълго и косата му започна да се разтапя пред очите на Ром. Точно от това се беше опасявал той, но от предишния си опит с тези същества джуджето-командир смяташе, че има повече време.

— Назад! — заповяда Ром на останалите, от страх да не загуби още някого от тях.

— Внимавай! — провикна се друг воин.

Ром се завъртя. Ако още разполагаше с другата си ръка, сега вече щеше да я загуби. Обгорената кост потъна във втора пулсираща форма и Ром усети как плътта му гори. Той изрева, опита се да се освободи, но пихтиестата фигура не го пускаше. Той си представи как умира като първото джудже…

Изведнъж от върха на дърветата полетя огнен снаряд, който уцели точно звяра, който засмукваше Ром. Ром очакваше тялото на ууза да угаси огъня, но вместо това то лумна в адски пламъци. Ром надуши масло и се досети какво се опитваше да направи стрелецът. Разбра също, че това е единственият му шанс. Той задърпа с колкото сили имаше и част от осакатената му ръка се освободи.

Последва още един огнен удар към чудовището. Ром падна по гръб, когато нещото най-накрая го пусна. Другата пихтиеста форма започна да се придвижва към водата, но още две бързи и последователни стрели уцелиха тялото й. Както и първия път, огънят погълна чудовището. То се разтресе, сякаш щеше да се пръсне. Ром взе секирата, която беше изпуснал, и се запъти към другарите си. Гренда изтича към него.

— Добре ли си?

— Възможно най-добре — отвърна той и се обърна да погледа как чудовищата горят.

Второто се беше превърнало в купчина изгорели отпадъци… и горящи кости на джудже.

— Проклети уузи… — тя потръпна от страх, който рядко показваше. — Ще имам кошмари… горкият Харак. Няма ли как да го запазим, за да го погребем?

Джуджетата Бронзбиърд^[1] имаха традиция да погребват мъртвите си, връщайки ги към земята, която помагаше на расата им. Смятаха това за чест и отплата. Но нищо не можеше да се направи. Огънят, подсилван от самия ууз, щеше да превърне костите в пепел.

— Поне ще получи голяма клада — отвърна Ром, опитвайки се да извлече нещо добро от тъжната ситуация.

После се огледа, за да прецени откъде точно бяха дошли изстрелите. Изведнъж нещо в крайчеца на очите му го накара да се завърти. Гренда се стегна, явно очаквайки атака от ново чудовище. Но каквото и да беше мернал Ром, вече не се виждаше. Той изруга.

— Какво има? Какво видя?

— Не достатъчно. Неясна фигура. Нищо повече.

Той дори не беше сигурен колко висока беше тя. Единственото, което разбра, беше, че се движи много по-бързо от неговия вид. Но какво можеше да се притече на помощ на изтормозените джуджета в тези жестоки земи? И по-важното, каква беше връзката с мисията му?