Ричард А. Кнаак
Нощта на дракона (14)

Тринадесет

— Усещаш ли това? — Калек попита Крас. — Нещо става отвъд планината…

Драконът-магьосник не отговори, а вниманието му си оставаше приковано към входа на пещерата. Настъпилата тишина още повече вбесяваше младия син дракон. Беше се опитал да говори с Крас, но той само му кимаше и седеше като статуя. И макар Калек да разбираше, че другарят му си е наумил нещо, неведнъж го беше подканил да сподели поне част от него.

Крас знаеше, че Калек все още е склонен да приеме предложението на кървавия елф, но само дотолкова, че да си извоюва надмощие. В това имаше смисъл, но не беше достатъчно, защото не друг, а Синестра беше истинското зло в Грим Батол. Затова Крас не искаше да спори с Калек и предпочете да се фокусира върху това, което му даваше всъщност по-малко надежда.

— Не сме по-добри от тях… — отбеляза горчиво синият.

Макар и фокусиран върху задачата си, Крас не можа да прикрие любопитството си.

— Какво искаш да кажеш?

— Господарят ми, Малигос, който възвърна силите си, не може да каже нищо добро за смъртните раси и злоупотребата им с магия. Той продължава да твърди, че само драконите заслужават и са способни да използват правилно магията — каза Калек, поклащайки глава. — А сега ми се струва, че точно драконите я използват по-зле от всеки друг…

Крас тъкмо щеше да му отвърне, когато усети, че някой се движи в коридора и идва към тях. Този някой не излъчваше магията на Зендарин, но по-важното — не беше и нейната магия. Може би най-сетне беше това, на което се надяваше. Пред погледа му се появи един скардин. Вместо да се разочарова, Крас се обнадежди. Той започна да издава гърлени звуци, наподобяващи речта им, която беше чул по-рано. Люспестото джудже се обърна към него. Крас срещна очите му… и прикова поглед в тях. Направи го, без да използва някаква магия, а само с чиста воля. Калек издаде някакъв рязък, приглушен звук. Синият явно вече беше заинтригуван от плана му.

Скардинът остана неподвижен за няколко секунди, взрян в дракона-магьосник. После бавно влезе вътре. Но не се насочи към Крас, а по-скоро към близката стена. Без да откъсва поглед от магьосника, скардинът започна да се катери по стената. Крас го водеше с очи. Той беше усъвършенствал хипнозата в продължение на хилядолетия. Използваше я много рядко, защото презираше всеки, който си позволява да подчинява другите, макар и за кратко, но имаше моменти, когато това се оказваше необходимо — както сега.

Въпреки дундестото си тяло, скардинът се катереше умело, което не беше особена изненада, след като живееше в пещерите на Грим Батол. Крас го накара да продължи да се изкачва, докато най-накрая наближи тавана. Тогава той обърна очи към златното парче, което се носеше във въздуха. Скардинът скочи. Тежкото тяло на джуджето обгърна парчето. Щом се докосна до него, тялото му засия в златисто. Макар ясно да личеше, че му причинява ужасна болка, съществото не го пусна. Накрая скардинът и парчето се приземиха на пода.

— Жив ли е? — попита Калек.

— Смъртта му беше неизбежна — отвърна някак натъжено драконът-магьосник.

Крас служеше и защитаваше живота и съжаляваше, когато обстоятелствата налагаха подобно подло манипулиране на друго същество, било то и скардин. Но той се отърси от угризенията си и на свой ред попита:

— Сега усещаш ли някаква разлика около нас?

Отначало Калек като че ли не разбра въпроса. После изведнъж се намръщи.

— Парчето… влиянието му отслабна… само малко, но все пак отслабна.

— Имах такова предчувствие. Руната, която го защитава от магическо влияние, му позволява и да бъде буфер за силите на парчето.

Калек се опита да се освободи. Крас усети, че синият използва магията си, но безуспешно.

— Няма да можеш да направиш нищо — каза му червеният.

Калек се намръщи.

— Какъв беше смисълът тогава, старче? Защо изобщо си направи труда, щом така или иначе не можем да избягаме от тук?

— Напротив, можем… но трябва да се потрудим заедно.

Калек не изглеждаше убеден в това.

— Все още има други сили, които ни възпират… и нещо друго, което допълнително измъчва теб, Кориалстраз.

— Не се притеснявай за последното. Синестра отдавна е планирала идването ми тук, явно е знаела, че не мога да не се намеся. Бях атакуван от буря, морско чудовище и магия от най-различни тъмни елементи, включително нагите, който подозирам, че са избрали да й служат, за да не си навлекат гнева й. Всичко това, както и една незаздравяваща рана, е имало за цел да отслаби силите ми дотолкова, че да не успея да се възстановя, докато стигна до тук… И аз съзнателно позволих това да се случи — Крас се изправи. — Но не съм толкова слаб, колкото всички си мислят… и затова заедно с теб ще трябва поне да се освободим от тези окови.

— Но какво друго ни прави слаби? — настояваше Калек, приготвяйки се за следващата стъпка.

— Имам някои подозрения, но, ако ги споделя с теб, може само да възникнат още неясноти, свързани със сегашното ни положение. Щом успеем да се измъкнем от тази пещера, ще можем да се заемем с тях и всичко останало.

— Потаен, както винаги. Кралицата ти сигурно обича мистериите…

Крас не показа как последният коментар събуди у него силно чувство на угризение. Червеният дракон не беше сигурен, че ще оцелее, за да види отново любимата си съпруга. Той наистина често бе попадал в опасни ситуации, но явно възрастта му вече си казваше думата. Това обаче не означаваше, че е решил да изостави избраната от самия него роля на защитник на Азерот, докато смъртта наистина не го призове.

— Да фокусираме волята си — каза той на Калек.

Синият изглежда не искаше точно това, но кимна и дори затвори очи. Крас направи същото. Магията на синия дракон беше различна от тази на червения, но дори Крас се изненада от някои нейни особености. В нея имаше нещо, което Крас не беше срещал у другите сини дракони, с които бе имал шанса да контактува от началото на съществуването си. Нещо, което дори самият Малигос не притежаваше.

Крас осъзна, че Калек е уникален не само като син дракон, а като дракон въобще. Той беше докоснат от силите на Слънчевия извор. Самият Калек не го знаеше, но Крас веднага го разбра. Влиянието на извора беше едва доловимо, но дълбоко. То така се сливаше със същността на синия дракон, че Крас беше убеден, че подобно нещо може да бъде само умишлено.

Преди да приеме истинската си съдба, Анвийна беше оставила у любимия си нещо за спомен от любовта й. Без Калек да осъзнава това, тя винаги щеше да бъде с него, дори в най-тежките му мигове. В някои отношения те двамата бяха по-близки дори от него и Алекстраза.

Крас усети внезапното нетърпение у Калек. Синият дракон не осъзнаваше какво беше открил Крас. Анвийна е имала причина да го скрие от Калек и червеният я уважи. Той се концентрира и свърза всичката си сила с тази на другия пленник. Заедно те се фокусираха върху оковите на Калек. Крас направи този избор. Ако нещо се объркаше, той се надяваше поне синият да успее да се спаси и да предупреди останалите орляци.

Отначало нищо не се случи. Оковите им също бяха свързани с магия. За щастие, обаче, явно се е предполагало, че златното парче ще е достатъчно. Крас и Калек откриха слаба връзка в заклинанието и я заличиха. Китките на синия бяха освободени. Другите окови вече бяха лесни за премахване. След не повече от минута двамата успяха да се изправят, макар и с мъка.

— Сега какво, Кориалстраз? — попита Калек, настоявайки да нарича другаря си с истинското му име, а не с това на формата, която червеният предпочиташе за момента.

Крас обичаше името на тази форма, но явно синият дракон не се съобразяваше с това.

— Ще вземем ли парчето с нас?

— Трябваха ми месеци, за да се сдобия с друго такова и да науча заклинанията, с които да го използвам. Синестра е направила това парче свое.

Той обърна с крак тялото на скардина. По гърдите му имаше следи от силни изгаряния.

— Можем да направим само едно нещо с него — да го оставим тук.

— Не бих предпочел точно това.

— Нито пък аз…

Но въпреки думите си, Крас се запъти към изхода, сякаш парчето вече не съществуваше. След миг Калек го последва.

— Накъде мислиш, че е изходът? — попита синият, вече в коридора.

— Няма никакво значение.

Калек се замисли и после кимна.

— Разбира се.

— Трябва да стигнем до пленника — етерния дракон, както го нарече Ириди. Трябва да разберем дали е безопасно да го освободим или ще се наложи бързо да го унищожим.

— Няма да е лесен избор, като се има предвид необичайната ни слабост.

— Това е другото нещо, с което трябва да се справим и ми се струва, че решението няма да е много далеч от етерния дракон. Това парче от Демонична душа беше достатъчно мощно, за да се справи с нас, но самата планина излъчва нещо, което разболя и уби вида ми. Дори една малка частица от златния диск не може да е причина за това. Синестра притежава нещо още по-страшно.

Младият дракон се съгласи.

— Може би в даден момент ще трябва да се разделим.

— Със сигурност компанията ми не е нещо, което особено желаеш, затова, когато се наложи, това няма да е трудно.

Калек се засмя, но смехът му бързо замря, щом осъзна, че Крас не се шегува. Междувременно драконът-магьосник най-накрая определи посоката, в която бе най-добре да поемат. Той и преди беше идвал в Грим Батол, но сегашното му състояние се отразяваше и на паметта му.

— Оттук — каза той, посочвайки мястото, където последно беше видял да отива Зендарин.

Калек се подготви.

— Както кажеш.

— Можеш ли да направиш някакъв щит, който да ни прикрие от сетивата на Синестра?

— Няма да е особено силен, Кориалстраз.

Драконът-магьосник се замисли, но продължи да върви.

— Тя сега е съсредоточена върху работата си. Дори слаб щит може да ни е от полза.

Младият дракон описа един кръг пред себе си. Вероятно Крас можеше да направи същото, но сега той пестеше силите си, за да предвижда какво ги очаква напред. Кръгът, който Калек описа, се разрасна и изпълни коридора. После се изду и се превърна в сфера, която погълна и двамата и в същото време избледня и стана невидима.

— Трябва да ни защити поне от драконидите и драконспоните — отбеляза синият.

— А може би и от кървавия елф и магоубиеца му.

— Ако помогне с нещо, помогне…

Не навсякъде коридорите бяха осветени, но това не пречеше на драконите. Единствената светлина идваше от кристалите, инкрустирани на някои места по стените.

— Колко надълбоко стигат тези пещери и тунели? — попита тихо Калек.

— Не знам дали някой, жив или мъртъв, може да отговори на този въпрос, освен може би самият Детуинг. Дори орките не са слизали в най-дълбоките части.

— И драконите ли?

— И драконите… освен може би отново Детуинг. С неговата лудост той щеше да оцелее, докато за всеки друг би било чисто самоубийство.

Крас не добави, че в зависимост от обстоятелствата, самият той може би щеше да се престраши и да се спусне към дълбините. В един момент коридорът, по който бяха вървели известно време, се раздели в три посоки. Крас се спря и подуши въздуха.

— Миризмата на скардини е навсякъде и пречи да търсим теченията. Но поне можем да се ориентираме по това, което се вижда. Пътят надясно почти сигурно води нагоре. Този направо изглежда слиза едно ниво надолу и може и да ни изведе до целта ни, но не съм много сигурен дали не трябва да тръгнем по пътя наляво…

Гръмовен рев разтърси цялата планина. Крас и синият се притиснаха до стената, за да не попаднат под камъните, които се сриваха от всякъде. Ревът спря. А след миг и трусът.

— Това дойде от ляво, Кориалстраз.

— Да, изборът е направен.

Двамата бавно се запромъкваха в тази посока. На Крас му се искаше да побързат, но те и двамата не бяха в подходящо състояние за продължителна борба срещу Синестра и трябваше да са особено внимателни. Изведнъж отново отекна рев, от който тръпки побиха дори Крас. Досега не беше чувал подобно нещо, дори от дракон. Дори от двете противни създания, с които се беше сражавал.

— Какво… какво е това?

— Изглежда Синестра има ново дете…

Калек го изгледа шокиран.

— Имаш предвид като онези неща, на които се натъкнахме по-рано?

— Мисля, че дори те бледнеят пред това. Тя не обича да повтаря грешките си — Крас се замисли. — Този рев дойде от същата тази посока.

— И прозвуча отблизо.

— Така е…

Те почакаха малко, но не последва друг рев. Вместо това се чуха гласове. Тихомълком двамата дракони се върнаха назад по коридора. Крас посочи към един страничен тунел, който явно отдавна не бе използван. Калек продължаваше да поддържа щита. Двамата стигнаха до следващо разклонение и отново спряха. Черният дракон беше наблизо. Много близо.

Крас се приготви да се изправи срещу нея с всички сили, които му бяха останали. Тунелите не им позволяваха да се трансформират в истинските си форми, но това нямаше да попречи на Синестра да използва сила, каквато нито един от двамата бегълци не притежаваше, дори и двамата заедно. Но малко по-късно гласът и присъствието на консорта на Детуинг отново изчезнаха. Крас се забави малко по-дълго от необходимото, преди да поеме в обратна посока. Следван плътно от Калек, той се запъти в посоката, от която се беше чул ревът.

Двамата влязоха в една пещера, и нещо моментално накара Крас да застане нащрек. От едната страна на залата зееше огромна яма, потънала в пълен мрак. Драконът-магьосник внимателно надникна в нея, но въпреки всичките си усилия, не успя да долови друго, освен натрапчивото зло, което излъчваше Грим Батол.

— Много странно — прошепна Крас. — Бих си помисли, че…

Изведнъж Калек сграбчи ръката му и посочи насреща, откъдето в залата влязоха двама драконспони. Драконспоните останаха по-изненадани от бегълците. Калек се спусна към тях с вече призован магически меч. Крас видя, че свети по-слабо, отколкото трябва, но все пак можа да прореже дебелата люспеста кожа и да рани сериозно първия страж. Докато огромното същество се опитваше да се съвземе, Калек го прониза през ръката и гърдите.

Първият страж падна, но вторият се засили да сигнализира тревога. Крас направи жест, надявайки се да отдели достатъчно магия, за да го спре. Издължената уста на драконспона се отвори… но не издаде никакъв звук. Стражът започна да удря секирата си по стената, но постигна същия неуспех. С изражение на истински убиец, Калек се нахвърли върху драконспона, чиято секира премина на сантиметри от главата му, но оръжието на Калек я разсече през дръжката.

Докато стражът се осъзнае, Калек замахна отново. Муцуната на драконспона падна на земята. Чудовищният страж се олюля назад. Това беше сериозна рана дори за четирикрак гигант, макар че мечът моментално я беше обгорил. Драконспонът се хвана за обезобразеното лице. Синият дракон преряза с меча си гърдите му. Крас се присъедини към Калек, който дишаше тежко, но не от умора, и тогава разбра, че младият преживява някакъв критичен момент от миналото.

— Трябва бързо да се отървем от тях — прошепна му той, опитвайки се по-скоро да го отърси от спомена му, а не да набляга на нещо толкова очевидно.

— Тази яма изглежда особено подходяща.

Калек направи една сфера, излъчваща синя светлина. Той изпрати сферата в ямата, но дъното така и не се видя и той я върна обратно.

— Огромна е… и от дясната страна пропада още по-надълбоко, Крас. Това ще е идеално място за тия двамата.

Крас не възрази. Колкото по-дълбоко в Грим Батол попаднеха телата, толкова по-трудно някой щеше да ги намери. Липсата им щеше да се забележи, но въпросите, възникнали около случилото се, можеше да дадат известно време на бегълците. Калек стисна зъби от усилието, с което използва магията си, за да претърколи първия драконспон в ямата. После Крас му помогна за следващия. Чак когато и вторият прехвърли ръба, се чу как първият се удря на дъното. Крас се усмихна мрачно.

— Това определено е достатъчно дълбоко.

Крас кимна, но някак притеснено. Изведнъж му се прииска да е далеч от тази зала. Калек забеляза това.

— Какво има?

— Това не е неизползваема зала… — каза червеният и издърпа другаря си от ръба на ямата. — Втория рев… трябва да е дошъл някъде отблизо, Калек.

— Е, и?

Неприятното чувство на Крас се усили. Той усети, че нещо ги дебне от всички страни, наблюдава ги, изпитва ги… Крас огледа отново ямата и присви очи.

— Ела! Бързо!

Последва тих зловещ звук, от който и двамата потръпнаха. Беше смях, изпълнен с обещание за ужасни неща, ужасни неща, които дори драконите не можеха да понесат. От ямата се извиха енергийни нишки с тъмен и зловещ аметистов оттенък. Чудовищните вълни от виолетови блясъци не ги нападаха, а предвещаваха идването на нещо страховито.

Изведнъж Калек се подхлъзна. Тялото му се преобърна и се насочи към ръба на ямата, сякаш го дърпаше невидима ръка. Крас го сграбчи и го задърпа назад. В същото време обаче усети, че нещо се опитва да повлече и него самия.

— Пусни ме! — извика синият. — Пусни ме!

— Никога!

Краката на Калек докоснаха ръба на ямата. Въпреки всичките си усилия, Крас не беше сигурен дали ще може да спаси някого от двамата. Нещо много силно дърпаше синия дракон. Крас едва го удържаше. Калек извика и изчезна в зловещото сияние на ямата. Крас усети, че нещото дърпа и него. Краката му пресякоха ръба. Той знаеше, че още миг, и ще последва злочестия си син другар.

Но после… толкова рязко, колкото се беше появила, заплахата се изпари. Усещането, че нещо огромно ще се появи от ямата, изчезна. Тъмният аметистов блясък угасна. Задъхан, Крас пропълзя далеч от ямата. Но не се отдалечи много, надявайки се все още, че Калек може да е оцелял. Червеният се сви и концентрира волята си върху ямата…

Мощен удар от отсрещната страна на залата го запрати във въздуха. Крас се блъсна в далечната стена и в полуунес се свлече на земята. Синестра се изправи над него. Загубила всякакъв усет за благоприличие, тя изглеждаше ужасяващо.

— Много си непослушен — каза тихо тя.

Консортът на Детуинг държеше някакъв малък съд — страховито нещо с четири полегати страни, което изглежда беше изваяно от черни и огненочервени кристали. То пулсираше, сякаш наистина дишаше. Предната му страна беше най-тясна, а двете странични — най-дълги. На капака кристалите бяха подредени така, че оформяха символ, който съвпадаше с формата на съда и, за ужас на Крас, показваше произхода и функцията му.

Символът представляваше вулкан, древния знак на силата на земята… и черния орляк, чийто господар го беше създал. Това беше какавидената камера. Синестра плъзна капака до половината — колкото всъщност можеше да се придвижи — разкривайки V-образен процеп, през който едва можеше да премине орех. Крас протегна едната си ръка напред, опитвайки се отчаяно поне да забави неизбежното.

Какавидената камера погълна дракона-магьосник. Капакът й се затвори сам и кристалите започнаха отново бавно да трептят. Синестра пъхна артефакта под ръка и се обърна към ямата. Надникна вътре и Даргонакс се размърда.

— Палаво дете — прошепна тя на съществото, на своето истинско дете. — Каква загуба! Ще трябва да измисля начин да те накажа…

— Простиии… — отвърна й призрачен глас, наподобяващ вятър в мразовит ден.

— Първата ти дума! — гневът й изчезна. — Първата ти дума… колко хубаво… вече си почти голям…

Синестра погледна към какавидената камера и после отново към ямата. Замисли се за момент, после се изсмя и отнесе магическия затвор. Детето й беше почти готово да напусне гнездото. Предстоеше й голяма подготовка.

* * *

В мястото, където Верееса и джуджетата бяха затворени, цареше мъртвешка тишина. Цепнатините в земята продължаваха да зеят отворени и от тях се издигаха серни газове. Чуваше се само тихият звук от тежки кожени ботуши, докато новият гост на Грим Батол оглеждаше опустошената сцена. Той поклати глава и се спусна да търси нещо особено, което лежеше на разбитата земя. Беше някъде тук. Той го усещаше, усещаше го така, сякаш беше част от него… или от нея. Долавяше и злото на страховитата планина.

Дори сега имаше същества, които трябваше да следят всеки негов ход, но не можеха, защото той ги беше накарал да гледат на друго място, към други неща. Беше дошъл, подготвен за най-лошото и точно това откри. Но той разполагаше не само със собствените си трикове, а и с още, които беше получил от други.

Колко иронично — след като беше порицан, сега той можеше да поиска всичко, от което се нуждаеше, и да го получи. Но много неща се бяха променили. Той намираше за особено интересно това, че един от най-непоклатимите фактори в Азерот беше изпълнената с опасности Грим Батол. Това му носеше някакво странно успокоение.

Изведнъж той засече нещото, което търсеше. От мисълта за предстоящото откритие го побиха тръпки. Точно до мястото, където трябваше да е то, лежеше някакво тяло. Можеше ли да бъде на… Както винаги нехаен в обноските, той се втурна с всички сили към тялото.

— О, слава!… — изсъска той.

Не беше тя, а само странно струпани камъни и пръст. Но под тях беше това, което накара сърцето му да забие лудо. Той вдигна талисмана. Скъсаната верижка увисна от ръката му. След всичките усилия да го преправи, за да може да поддържа връзка с нея, независимо от разстоянието, което ги дели, сега от него имаше полза, колкото от всеки един камък наоколо. Той отново се огледа, но от нея нямаше следа. Нямаше следа от Верееса. Магьосникът изруга.