Вадим Панов
Войни започват неудачниците (4)

Глава 2

Залата за лекции на Политехническия музей

Москва, Старият площад

21 юли, сряда 20:12

 

— Можеш поне да не хъркаш! — изсъска Люся и удари с лакът Артьом в ребрата.

Ударът беше доста силен, затова Артьом не само се събуди, но и няколко секунди отчаяно балансираше на стола, и с усилие избегна унизителното размахване на ръце. Щом си възвърна равновесието, той укоризнено погледна Люся (момичето не го забеляза), оправи си вратовръзката и се огледа.

Беше му скучно. Артьом попадна на лекцията само заради Люся, своята нова приятелка, която беше голяма любителка на всичко непознато и загадъчно около нас. Още като дете тя беше приключила с хороскопите — китайски, японски, източни, цветни и прочие. След това преживя увлечение по народните церители, екстрасенсите, виждащите, предсказателите и филипинската медицина. После дойде ред на НЛО. Домът на Люся се напълни с подозрителни фотографии на размазани на фона на небето насекоми, тя в захлас четеше мемоари за срещи с летящи чинии, изучаваше анатомията на пришълците и съставяше графици на приземяванията им. В резултат от това момичето поиска родителите му да финансират пътуване до някаква американска провинция, където, според слуховете, повече от петдесет години се мъчат в лабораторни условия братята ни по разум. Родителите отказаха, и след като поплака за всеки случай, Люся си намери ново увлечение — древните цивилизации. „Ленинка“, Интернет, списания — тя жадно търсеше във всички достъпни източници споменаване на загадъчни и задължително могъщи цивилизации от миналото, периодично заливайки приятелите си с поредната порция открития.

 

 

Артьом се прозя, културно прикривайки с ръка устата си, и се огледа. В аудиторията нямаше много хора, около трийсет човека. Популярността на водещия явно беше спаднала, и сбирките му привличаха само най-изпадналите слушатели, болшинството от които, подобно на раздърпаната стара мома на първия ред, старателно си водеха записки.

Артьом измъкна от джоба на сакото си смачкана програма: „Право на живот. Серия семинари. Ръководител — Лев Мойсеевич Серебрянц — професор“. Професор по какво деликатно се премълчаваше. Плешивото човече зад катедрата напълно отговаряше на евтината лошо отпечатана програма. Скромен, леко протрит костюм, очила със старомодни рамки, не много чиста риза… Но увлечението в гласа на Серебрянц накара Артьом да се заслуша.

— Асурите… Хиляди години те еднолично властвали на нашия свят. Те построили прекрасни градове, носещи се в небето. В тяхната империя изкуството процъфтявало, а магията била изведена до степен наука. Асурите разгадали всички тайни на Вселената. Девизът им бил „Откривай“. Асурите оставили значима следа в историята, и за тях се споменава повсеместно. За съжаление, в рамките на встъпителния семинар не мога да разкажа повече, но при следващите ни срещи подробно ще изучим първата и най-загадъчна цивилизация на Земята.

Професорът млъкна и отпи глътка вода.

— А какво е станало после? — очарована попита старата мома.

— С кого?

— С асурите.

— Това, което е трябвало да стане, — философски отговори Серебрянц. — Появили се нови, млади раси, готови да започнат бой за лидерство. Животът не търпи статика. Животът е движение, бушуваща стихия, новост, промяна, страст, ако щете. Животът е благосклонен към този, който се стреми напред, който посреща всеки ден като че ли е последен…

Последва мелодраматична пауза. Лев Мойсеевич беше майстор на приказките.

— Развитието на асурите спряло. Те престанали да се стремят напред, и все по-често се обръщали назад, започнали да живеят с миналото — минали победи, минали достижения, минало могъщество, а когато спреш, е много трудно отново да започнеш. Това се случва с всички раси и с всички империи. На света се появили навите — нова, жадна за победи раса, започнала серия жестоки войни. Асурите отчаяно се съпротивлявали, но времето им отминало. Под напора на навите се рушали крепости и градове, загивали армии и учени, горели храмове и библиотеки. Навите мислели, че са избили всичките си врагове, но сгрешили. Асурите успели да построят Тайния Град, и отишли там, отнасяйки своето най-голямо съкровище — знанията.

Слушателите трепетно слушаха професора, в замъглените им очи се мяркаха отблясъци от страховитите пожари, погълнали великата цивилизация, а в ушите им ревяха бойни мамути. На Артьом му се привидя нещо по-прозаично, приличащо на „Последните дни на Помпей“.

Професорът се отнесе:

— След като взели властта, навите основали своя империя — Тъмният Двор и много векове управлявали Земята, но времената продължили да се променят. Нови раси се появявали една след друга, и скоро Тъмният Двор повторил съдбата на асурите, при това съвсем буквално. Навите открили убежището на своите предшественици — Тайният Град и се скрили в него. На тяхно място дошла следващата раса, после още една и още една. Всички те имали период на възход, времена на разцвет, и всички те рано или късно се озовавали в Тайния Град. След това сме се появили ние, хората. Предците ни повели ожесточена борба за правото да управляват Земята и превърнали в прах последните империи на нехората.

— О-ох, — шумно въздъхна старата мома.

Професорът се стресна:

— Нещо се поувлякохме, скъпи мои. — Той отново пийна вода и очилата му благодушно проблеснаха. — Всичко това ще разгледаме подробно на следващите занятия. Древна Гърция, Рим, Атлантида. Именно тогава била удържана ключова победа, която позволила на човечеството да заеме господстваща позиция на света. Това били годините на нашето истинско величие, години на подвизи, които сега ни се струват митични.

— Окончателна ли е била победата? — се поинтересува кльощав очилат човек, който седеше до вратата. Той беше закъснял за началото на шоуто и сега трескаво стенографираше откровенията на Серебрянц.

— Разбира се, че не! Просто сме получили време и сме съумели да се възползваме от него, основавайки цивилизацията си, но враговете ни не се предали. Следващия опит да възстановят влиянието си над света нехората предприели през ранното Средновековие. Поголовна неграмотност, непрекъснати войни, човечеството преживявало криза, и враговете ни решили да се възползват от нея. Магията започнала да заменя науката, а античовешките култове — религията. Вещици и магьосници се появявали навсякъде и цели области си оказвали под тяхна власт. Дяволската активност породила ответна реакция — светата Инквизиция, на която се отдало, наистина с доста спорни методи, да реши проблема. Нехората претърпели поредното си поражение, но отново не завинаги!

— На следващите семинари ще разгледаме документални свидетелства за вражеската активност в наши дни. Навите, асурите и всякаква друга сган са тук! Те чакат подходящ момент, и ние трябва да сме готови за сблъсък с тях!!!

Светата Инквизиция. Артьом погледна слушателите със съжаление: те явно се бяха родили късно.

— Интересно е, нали? — прошепна Люся.

— Разбира се, скъпа — Артьом честно опули очи, за да не обиди момичето.

— Инквизицията считала, че нехората са породени от дявола и са се появили след хората, — отново се обади очилатият. — Това не съвпада с вашата теория.

Професорът изсипа в чашата останалата вода от каната, отпи глътка и поклати глава в знак на несъгласие:

— Първо, Инквизицията е трябвало да реши конкретна задача — да освободи света от нечистото. На светите отци им се е налагало да работят с необразовани хора, част от които били под влиянието на вражески сили. Естествено, че са използвали всякакви хипотези, за да привлекат масите на своя страна.

— Второ, инквизиторите действали, без да имат достатъчно информация за врага. Благодарение на нехората била унищожена Александрийската библиотека, която съдържала най-много сведения за ранните етапи на борбата ни за съществуване, изчезнала библиотеката на Иван Грозни и много други безценни трудове. Времената били трудни, и църквата създала новия образ на врага от материала, който най-добре съответствал на историческия момент. Но главното е, — професорът отново отпи вода, — че била постигната поредната победа, и човечеството направило поредния скок напред.

— Пореден, но не окончателен, — отново уточни очилатият.

— За съжаление, да.

— Как мислите, отдало ли се е на древните цивилизации да спасят своите знания от всички тия катаклизми?

Артьом веднага се обърна да търси източника на този приятен женски глас. Очарователна брюнетка с огромни сини очи и леко вирнато малко носле учтиво беше вдигнала фина ръка, държаща „Паркер“. Кокетната черна рокля оставяше открити изящните рамене и плътно обгръщаше…

Артьом се обърна към Люся.

— Какво? — попита Серебрянц.

— Съществува теория, че библиотеката на Иван Грозни е част от имперско хранилище на асурите.

— За да отговоря на въпроса ви, трябва първо да намеря тази библиотека, — отбеляза професорът. — Аз, разбира се, се занимавам и с това, но главната цел на изследванията ми лежи в друга плоскост.

— Много жалко! — въздъхна разочаровано брюнетката.

— Но къде се крие нечистото? — изсъска старата мома, която явно нямаше търпение да запали първата клада. — Щом победата не е окончателна, значи нехората още са сред нас!

Останки от библиотеки, останки от инквизитори, на Артьом му стана жал. Самотни възрастни жени с маниерите на прапоршчик от НКВД не го вдъхновяваха.

— Разбира се, че са сред нас, — кимна Серебрянц. — На основание фактите, които са ми известни, аз заявявам, че Тайният Град съществува! И в него се крият останките на всички раси, които някога са управлявали Земята.

— Защо нехората не са се разселили по цялата планета?

— Сами те са много уязвими. Обединението им е помогнало да се спасят.

— И къде е този град? — не издържа старата мома.

— Или поне руините му? — извика Люся.

— Защо руини? — благосклонно се усмихна Лев Мойсеевич. — Ние знаем къде се намира.

— Къде?

— На територията на съвременна Москва!

Публиката потресено мълчеше. Всички погледи се бяха устремили към смелия Серебрянц, който току-що беше населил столицата на Русия с множество могъщи същества. Артьом се възползва от паузата и се прозя незабелязано, след което потърси с очи очарователната брюнетка. За негово огромно съжаление, тя беше тръгнала към изхода. Сензационното за останалите слушатели заявление на професора видимо не и беше направило никакво впечатление.

 

 

Нищо не знае тоя Серебрянц.

Яна прибра бележника си, и усещайки втренчения поглед на симпатичния младеж, който придружаваше някаква рижа клечка, започна внимателно да си пробива път към изхода. Тя отдавна беше свикнала с вниманието на мъжете, но все така смяташе, че то следва да бъде възнаграждавано. Затова преди да напусне помещението, Яна се обърна и се усмихна на непознатия, който радостно се ухили в отговор. Тя обаче, след като излезе в коридора, се намръщи.

Положението беше лошо — загуби си времето и не научи нищо ново.

Яна имаше всички основания да се сърди на себе си. Вместо да се занимава с нормални контракти, които да донесат реални пари, тя отново гонеше вятъра.

Да намери библиотеката на асурите, или както още я наричаха, библиотеката на Иван Грозни, беше несбъдната мечта на целия Таен Град. Великите Домове гарантираха на щастливеца всяко възнаграждение, което пожелае, а думата „всяко“ имаше само едно значение в тълкуванията им. Такава награда предизвикваше ентусиазъм и у най-ленивия чел, поради което търсеха библиотеката много старателно. През вековете градът беше прочесан на длъж и на шир, всички поне малко подозрителни документи бяха изучени и проверени, подземията обходени, свидетелите разпитани, но на следите на неуловимото съкровище, както и на самите асури, никой още не беше попаднал. Надеждата да се открие библиотеката с всеки изминал век ставаше все по-призрачна, а източниците на информация — все по-примитивни. Лекцията на Серебрянц в това число. Поредната глупост.

След като даде на момчето от паркинга няколко монети, младата жена седна в осмицата си, свали до долу стъклото, пускайки в нагрятото купе свеж вечерен въздух, и си погледна часовника. Безнадеждно закъсняваше. Срещата беше след петнайсет минути, а пътя до Сокола — не по-малко от двайсет, плюс задръстванията, плюс… Яна завъртя ключа. Двигателят с нежелание закашля, издаде някакъв неясен звук и угасна. Вторият опит да събуди жигулито също не се увенча с успех, моторът продължаваше да мълчи. Момичето започна да се ядосва. Околният свят стана черен и се опълчи срещу нея: безсмислено търсене, глупави лекции, стара кола. В Тайния Град начинаещият наемник не можеше да разчита на много.

Яна обърна към себе си огледалото за обратно виждане и започна бавно да си оправя грима.

До началото на срещата оставаха единайсет минути.

След като си оправи червилото, тя небрежно нанесе малко пудра на скулите си, прибра козметиката в чантата си, оправи огледалото и отново завъртя ключа. Двигателят заработи, и осмицата, храбро бръмчейки, се насочи към „Лубянка“.

До началото на срещата оставаха девет минути.

* * *

Ресторант „Пица Максима“

Москва, булевард „Ленинградски“

21 юли, сряда, 21:43

 

— Кортес, според мен тя ни се подиграва, — гледайки часовника си, кисело каза Лебед. — Срещата трябваше да започне преди десет минути.

— Тя е жена, приятелю, и просто е длъжна да закъснява, — флегматично отговори събеседникът му и отпи малка глътка вино. — Отпусни се.

— Бясната Берта също е жена, — не се съгласи Лебед, — а дойде шест минути по-рано от уговорката.

— Това показва, че Яна не е бясна. — В кафявите очи на Кортес проблеснаха закачливи искри. — Ще почакаме.

Лебед недоволно изсумтя и си сипа още портокалов сок, той не пиеше алкохол.

— Изглежда, тя вече ти харесва.

— Ако съдя по препоръките, тя е доста добре подготвена. По-добре от Берта.

— За това пък Бясната има четиридесет и два изпълнени контракта.

— А Яна е млада и смела. Сигурен съм, че ще съумеем да компенсираме липсата и на опит.

— Добре, — предаде се Лебед, — да видим това чудо.

 

 

Мястото на срещата беше избрано неслучайно и съвсем явно говореше за клиента.

„Пица Максима“, малък италиански ресторант, се намираше на стотина крачки от метростанция „Сокол“, в центъра на сектора на Тъмния Двор. Яна знаеше, че навите винаги използват наемници за операциите си, но още не и се беше налагало да работи с тях. Сега я бяха забелязали.

Излизайки от машината, младата жена хвърли поглед към стоящата наблизо грамада на Цитаделата — щабквартирата на Великия Дом Нав, тихо въздъхна и уверено влезе в ресторанта.

— Добър вечер. Сама ли ще вечеряте? — младежът във фирмена зелена блуза и черни панталони професионално се усмихна. — Мога да ви предложа маса до прозореца…

— Чакат ме приятели. Двама.

— Те са вече тук, — кимна младежът. — Оттук, моля.

Кортес и Лебед седяха на най-отдалечената маса, скрие в полумрака на залата.

— Ще поръчате ли?

— Не сега. — Младата жена седна на предварително отместения стол. — Първо ще поговорим.

Младежът изчезна, и Яна, без да бърза, огледа своите събеседници.

— Добър вечер.

— Ако се договорим, — тихо каза Кортес, — ще трябва да бъдеш по-точна.

Момичето леко наклони глава:

— Първо трябва да се договорим.

Той се усмихна, и Яна се поздрави, че е избрала правилната тактика.

В дясно от Кортес на масата стоеше малка черна пирамидка, на една от страните и беше гравирана катеричка. Страничният наблюдател можеше да я вземе за какво ли не: дрънкулка, дори запалка, а в същност беше защитен артефакт, производство на Тъмния Двор, номер едно в каталога „Средства за обезпечаване безопасността на преговори“. Околното пространство беше надеждно защитено от всякакво подслушване: техническо и магическо, и достигналите до съседните маси фрази биха изглеждали безобидно дърдорене. Като го видя, Яна със съжаление констатира, че основният слух за Кортес се оказва лъжа — той не беше маг. Иначе щеше да обвие масата с „шатра на тишината“ или даже с „интимна завеса“, а нямаше да се охарчва за скъпо струващ артефакт.

— Мислиш, че няма да се справиш? — ехидно се поинтересува Лебед.

— Всичко ще зависи от условията — Младата жена небрежно сви рамене, и с удоволствие забеляза, че и този жест не остана без внимание. Началото на разговора явно беше в нейна полза. — Доколкото знам, вие не се занимавате с обикновени контракти.

— Това е прекалено скучно, — кимна Кортес, и облягайки се на стола, отпи малко вино, — и не достатъчно доходно.

Широкоплещестият, късо подстриган Кортес минаваше за най-добрия наемник в Тайния Град. Да си позволят услугите му можеха малцина, а на още по-малко потенциални работодатели той отговаряше положително. Да работиш с такъв специалист беше невероятен късмет. Яна почака Кортес да напълни чашата и, и се поинтересува:

— Всички знаят, че имаш балансиран екип. Ти и Лебед. Никой в Тайния град не е чувал да взимате странични хора.

— Това безпокои ли те?

— Кара ме да застана нащрек. Или работата е прекалено сложна даже за вас, или планирате загуби.

— Ако планирах загуби, щях да си намеря някой друг. В града има много второразредни наемници, — без да сваля очи от Яна, Кортес тънко се усмихна.

Лекомислена черна рокличка, изящна фигура, блестящи черни коси и очи. Живи сини очи. Те не бяха уморени като очите на Бясната Берта. Кортес хареса Яна.

— Контрактът действително е труден, но е страшно доходен, с такъв още не си се хващала.

Лебед се подсмихна. Младата жена почервеня, но не позволи да я изкарат от равновесие:

— Каква е моята роля?

— Трябва ни огнево прикритие. На главната точка ще има оборудвано гнездо и ще ти се наложи да постреляш. Съвсем безопасно.

— Защо аз? В града е пълно с добри снайперисти. Чух, че Лестър Валд е напуснал гвардията и работи частно, а той е най-добрият от Хермелините.

— За съжаление, Лестър Валд не е подходящ, — меко я прекъсна Кортес. — Първо — той е чуд, второ, не можем да предвидим развитието на събитията и искаме да съберем разнополов екип. За всеки случай.

— Тогава наистина нямате голям избор. — Яна се почувства много по-уверена. — Моят дял?

— Два пъти обичайния ти хонорар.

— Тоест, искаш да кажеш, че операцията е само два пъти по-опасна от обичайните ми контракти, — бавно произнесе младата жена. — Имах по-добро мнение за вас.

— Какво искаш?

— Равен дял.

— Може би е по-добре да вземем Бясната Берта, — не издържа Лебед.

— Може и да я вземем, — съгласи се Кортес, без да сваля очи от Яна. — Ако момичето не успее да обясни защо има толкова високи изисквания.

Въпреки, че събеседниците и се държаха еднакво, Яна веднага разбра кой взема решенията. Всичко в поведението на Кортес — в маниера му на изразяване и леките уверени движения — издаваше лидера.

— Не са ти нужни неудачници, — хладно отговори Яна. — Ако искаш помощници, готови да работят за копейки, наеми Бясната. Само че можеш ли да се довериш напълно на такъв партньор?

— А мога ли да се доверя на теб?

— Въпросът трябва да се постави другояче. Днес тя не е съобразила колко пари да иска от вас, утре ще се замисли, а вдругиден ще я купят противниците ви. На кого вярваш повече — на професионалист, който е преценил всичко и съзнателно е направил избор, или на дребен занаятчия, който се хвърля на всяка троха? Не ви плащат за черните ви очи, и ако ви е нужен партньор, готов да се захване с вас за всякаква работа, аз искам равен дял.

Няколко секунди наемниците мълчаха, без да свалят очи от нея, след това Кортес въпросително погледна Лебед.

— Нямам нищо против — измърмори той.

Кортес се усмихна:

— Е, добре, убеди ни. Сега ние ще пробваме да те убедим.

— Стандартни условия на контракта?

— По принцип, да. Аванс петдесет процента, останалото зависи от резултата. Разходите по операцията са за сметка на клиента.

— Колко е голям кредитът?

— Неограничен.

— Неограничен? — С това понятие Яна се сблъскваше за първи път.

— Абсолютно.

— Кой ти се доверява чак толкова?

— Аз. — На масата седна висок чернокос мъж в елегантен бял костюм. — Здравейте, приятели.

Яна само кимна в отговор. До този момент тя беше виждала комисаря на Тъмния Двор само три пъти отдалече и дори не се беше надявала да се запознае с един от най-великите бойни магове на Тайния Град.

— Доколкото разбирам, вече сте приключили с набирането на екипа? — навът погледна Кортес.

— Съвършено вярно. Всички сме пред вас.

— Чудесно. — Съсредоточеният поглед на черните очи се премести върху младата жена. — Не се познаваме. Сантяго.

— Яна.

— Много ми е приятно, Яна — Очите на комисаря проблеснаха. — Доколкото знам, вие за първи път сключвате сериозен контракт.

— Всичко си има първи път.

— Съгласен съм.

„Да се стреля по него е лесно, — неочаквано си помисли Яна. — Висок, спокоен, с такъв костюм. Отлична мишена.“

Помисли си го и се усмихна вътрешно: с желязо няма да нараниш сериозно нав. Където и да го уцелиш, резултатът ще е един — ще полежи малко горкичкият, ще потече гъста, черна като битум кръв, после раната ще се затвори, а той ще намери снайпериста-неудачник и ще му разкаже играта. А куршумът нека си стои, навите преработват желязо с голямо удоволствие, и от него стават само по-силни. Обсидианът е друга работа…

Комисарят се извърна към Кортес:

— Доверявам се на избора ви. Веднага ли ще подписваме договора?

— Да.

— Отлично. Договорът е сключен и животът ви става гаранция за изпълнението му.

Това беше древна формулировка, с която наемникът предоставяше на клиента живота си и в случай на неуспех можеше да не си го получи обратно.

— Договорът е сключен, — повтори Кортес, — и животът ни става гаранция за изпълнението му.

— Довиждане.

Сантяго стана и стремително тръгна към черния проход. За това, че изобщо се е появил, свидетелстваха сами три черни кредитни карти, оставени на масата.

Няколко секунди наемниците мълчаха.

— М-да… — Яна взе една от картите и разсеяно я повъртя в ръка.

Кредитна карта на Тъмния Двор. Наистина ли беше неограничена?

— Може ли да я взема?

— Разбира се. — Кортес извади портфейл и прибра своята. — Може би, ще вечеряме? Тук правят прекрасна средиземноморска пица.

— С удоволствие, — настроението на младата жена се подобряваше с всяка изминала секунда, — но първо кажи какво трябва да направим.

— Нищо свръхестествено, отговори Кортес, леко провлачвайки думите. — При пълнолуние Червените Шапки ще щурмуват Замъка. Канят се да откраднат Картагенския Амулет на чудите. Нашата задача е да вземем плячката и да я доставим на Княза на Тъмния Двор. — Наемникът широко се усмихна, гледайки зашеметената Яна. — Както виждаш, нищо сложно.

* * *

Москва, „Садовое колцо“,

21 юли, сряда, 21:43

 

— Голямо си нещастие! — с чувство произнесе Люся.

Тя все още гледаше през прозореца.

— Да не ме бъркаш с някого? — осведоми се Артьом и леко намали скоростта.

Той не разбираше на какво се е обидила младата жена и защо мълчи, откакто свърши лекцията.

— Мислиш, че не видях как се пулиш на тая мургава фръцла? Добре, че не си счупи врата!

Как пък успя да види?

— Люсенка, това беше само гимнастика! Раздвижване след сън, просто си въртях глава.

— Женкар!

Артьом разбра, че е загазил. Вечерта, и без това скапана заради тъпата лекция, заплашваше да завърши с тежки бойни действия и самотна нощувка в неговата ергенска квартира.

— Люсенка, това дори не е смешно. Нямам си друга работа, че да се пуля на разни жени!

— Не трябваше да те взимам със себе си.

— Знаеш ли, в края на лекцията ми стана интересно! — Артьом рязко смени темата, докарвайки съвсем прилична имитация на ентусиазъм.

— Поне разбра ли, за какво става дума?

— Разбира се! Само не можах да разбера как този Тайнствен Град може да се намира на територията на Москва?

— Тайният Град, — поправи го Люся.

— Хубаво, нека да е Таен, ами жителите, постройките? Освен това Москва е на осемстотин и петдесет години, а, доколкото разбрах, става дума за хилядолетия!

— В историята за възникването на Москва има много бели петна. Кой я е създал? Защо именно тук? Напълно е възможно обитателите на Тайния Град съзнателно да са издигнали около себе си обикновено човешко селище. С конспиративна цел.

— И са успели да останат незабелязани?

— Защо трябва да ги забелязваме?

— Но те са различни! Сигурно се отличават от нас!

— Разбира се, че се отличават.

— Ето, виждаш ли!

— Как ще разбереш, че съседът ти има две сърца? И всичките му деца имат по две сърца? И всичките му роднини също?

— Докторите ще разберат. Патолозите.

— Ами ако докторът също има две сърца? Или те си имат свои доктори?

— Ами нещастните случаи?

— Един-двама свидетели за сто години? Можеш да им платиш или да ги обявиш за луди. Или да ги убиеш.

— Е, добре. — Артьом помълча. — Това са древни раси, нали?

— Древни са, — съгласи се Люся.

— И са могъщи?

— Могъщи са.

— И сигурно не са бедни.

— Вероятно не са.

— Тогава защо не управляват света?

Сто процента логично, Артьом беше горд със себе си.

— Защо мислиш така? — подсмихна се Люска.

— Не разбирам.

— Не знаеш колко сърца има шефът ти. Или президентът.

Артьом наистина не знаеше.

— Е, все някога ще разберем и ще ги разобличим.

— Откъде Серебрянц е научил за Тайния Град?

— Може би той е един от ония случайни свидетели, които не са успели да купят? А, и, след толкова години нехората не са могли да не оставят следи. Слухове, сплетни, непредпазливи действия. Ако внимателно изучаваш летописите, можеш да намериш много интересни неща. Лев Мойсеевич е свършил наистина сериозна работа. Толкова увлекателна! Само си представи — те са сред нас! Не някъде там, в миналото, а тук, и сега! Това е толкова завладяващо!

— Но той няма реални доказателства. Само неясни факти.

— Засега, — въздъхна младата жена. — Защо спираш?

— Да купя вода. — Артьом паркира голфа на банкета срещу малко магазинче. — Ти искаш ли нещо?

— Замразен сок.

— А пица за вечеря?

— Има с какво да те нахраня, — въздъхна Люся и включи уредбата. — Връщай се по-бързо.

Въпреки късния час, животът в магазина кипеше с пълна пара. До тезгяха вдигаха шум някакви студенти, които си купуваха бира. Когато Артьом влезе, пълнеха с бутилки втора раница. До тях стоеше млада симпатична майка, която безуспешно убеждаваше дъщеричката си, че не иска още сладко. Но сладкото русо създание, което вече държеше блокче шоколад, упорито протягаше ръчички към карамелена близалка на клечка. Последен на опашката стоеше намръщен късокрак рокер с ботуши, черни кожени панталони, разтворен на гърдите елек, и яркочервена кърпа на главата.

„Интересно, кой от тях има две сърца?“ — усмихна се вътрешно Артьом.

През стъклото на витрината той видя как Люся е забила нос в брошурата на професор Серебрянц. Хубаво е да имаш хоби. Артьом се прозя и премести поглед на стоящия пред него дребосък. Тоя също имаше хоби. Вратът, раменете и ръцете на рокера бяха покрити с толкова причудливи татуировки, че от разноцветната смес от дракони, рисунки и странни надписи му се премрежиха очите.

Дребосъкът усети, че го разглеждат. Известно време се въртя нервно, после рязко се обърна, и измервайки Артьом с малките си близко разположени очички, недоволно се поинтересува:

— К’во, харесва ли ти, чел?

Той забавно фъфлеше, и произнесе вместо „харесва“ — „харесфа“.

— Интересно, — сви рамене Артьом. — Сам ли си ги правил?

— Не си в музея, чел, не се звери! — Долната челюст на дребосъка рязко изскочи напред, и той заприлича на нискорасъл породист булдог.

Артьом не обичаше кучета.

С крайчеца на окото си той забеляза, че студентите са си тръгнали, а след тях, влачейки за ръка разочарованото детенце, се е измъкнала и младата майка.

— Притесняваш ли се? Ходи с фередже.

Дребосъкът се наду и откровено преценяващо погледна Артьом, който беше една глава по-висок и един път и половина по-широк в раменете. Продавачката се суетеше около касата и тревожно следеше развоя на събитията. Пръстите на рокера бавно започнаха да се свиват в юмруци.

— Имаш дълъг език, чел.

— Витя, — тихичко се обади продавачката, — ела тук.

Витя се оказа як товарач в мръсни шорти и скъсани сандали на бос крак. Той бавно излезе от склада, почесвайки с косматата си лапа увисналото шкембе, и даде кратък съвет:

— Ако ще се биете, на улицата.

Рокерът помисли, изплю се на пода и реши да не възразява.

— Хубаво, чел, живей. — Той се обърна към продавачката и заби пръст в бутилка евтино уиски: — Ей т’ва, две, рестото си го остави.

— С него не бива така, — измърмори продавачката, след като дребосъкът се измъкна на улицата, — опасно е.

— Тия всичките с червените кърпи са съвсем откачени, — подкрепи я Витя, — само дето не хапят.

— Хубаво, и ние не сме малки. — Артьом подаде парите. — Бутилка кола и замразен сок.

* * *

Южният Форт, щабквартирата на Червените Шапки

Москва, Бутово,

21 юли, сряда, 22:16

 

Чукът мрачно огледа седящите на масата уйбуи-десетници и машинално потърка татуировката на скулата си.

— Ще ни търсят чуфите, и по всяка вероятност, навите. Ще ни търсят, за фа убиват. Задачата ви е — фа запазите възможно най-много бойци. Ние не сме Гниличи и не можем фа си позволим излишни загуби.

— Всичко разбрахме, фюрер, — изрази общото мнение един от десетниците. — Ще се скрием много добре.

— Фа се скриете не е фостатъчно. Необхофимо е напълно фа прекратите фвижението из графа. Фа се погрижите за запаси вофа и храна. Фа не се замесвате в никакви сбивания и фа чакате моите инструкции. Никой, фаже аз, не трябва фа знае къфе се намира ефна или фруга фесетка. А вие няма фа знаете къфе се намирам аз. Ако се наложи, аз ще ви намеря. Разбрахте ли?

— Да.

— Това е всичко. Вън от тук!

Уйбуите вкупом излязоха в коридора.

Изчаквайки последният от тях да затвори тежката скърцаща врата, Чукът се надигна от покритото с меча кожа дървено кресло и се приближи до прозореца. Беше му неспокойно на душата.

Авантюрата, в която заклинателят вкара Червените Шапки, не му хареса от самото начало. Предпазливият Шибзич се боеше открито да се противопоставя на водещите семейства в Тайния Град и се опита да накара съплеменниците си да размислят. Само че перспективата Червените Шапки да станат Велик Дом заслепи и Гниличите, и Дуричите. Подтиквани от Любомир, те притиснаха Чука, и ако беше отказал участие в операцията, щеше да си подпише смъртната присъда. Уйбуи, претендиращи за мястото на фюрера, винаги има достатъчно. Едноокият въздъхна и отново потърка татуировката на скулата си. Напред имаше само пълна неизвестност.

В малкия двор на Южния Форт се суетяха Гниличи. Чукът не беше посветен в детайлите на нападението над Замъка, но подготовката впечатляваше. Сабята готвеше за щурма всички бойци на клана. Три джипа, шест микробуса и няколко мотоциклета се готвеха да напуснат щабквартирата. Подкарвани от уйбуите, бойците товареха в тях последните сандъци с боеприпаси. Командирската Газела на Сабята, проблясвайки с антените си, стоеше до вратите. Този наблъскан с електроника фургон, предназначен да обезпечава връзка по време на боя, се появи в Южния Форт преди седмица, след като го бяха откраднали от някакъв армейски полигон. Сабята много се гордееше с тази машина и сега ръководеше бойците, стъпил на стъпенката. Младият фюрер сияеше.

— Смръфльо — процеди Чукът.

Вратата изскърца. Шибзичът рязко се обърна, и автоматично сложи ръка на дръжката на ятагана.

— Ще поговорим ли? — В стаята внимателно пристъпи Секирата.

— Влизай, — кимна едноокият.

Дуричът внимателно затвори скърцащата врата, приближи се до масата и седна на една от грубите табуретки. Чукът, без да маха ръка от ятагана, се настани срещу него. Няколко секунди фюрерите се пронизваха с поглед.

— Ще пийнем ли? — прекъсна мълчанието Секирата. — Все пак ще разговаряме.

Едноокият също изпитваше необходимост да си намокри гърлото. Опитвайки се да не изпуска Дурича от полезрението си, той сложи на масата започната бутилка „Джони Уокър“ и две мръсни чаши. На едната от тях беше засъхнал отпечатък от пръста на някой от уйбуите.

Секирата одобрително се облиза, жадно грабна една от чашите и отпи.

— Хубаво, — проточи той и се сети: — Наздраве.

Чукът не отговори и също отпи. Развеселеният Дурич започна да барабани с пръсти по масата.

— Гниличът се извива като змия при чифтосване. За последен път го видях толкова щастлив, като баща му опъна копитата.

— Фа вифим, фали ще се рафва утре.

— Какво имаш предвид, да ме чукат в ушите?

— Желаещите фа щурмуват Замъка нещо са малко — Чукът се подсмихна. — Ти като че ли не се юрна фа вземеш зафачата на Сабята, а?

— Не се, — кимна Секирата.

— Защото разбираш, че фаже Гниличът да завлафее Амулета, кланът му вече няма фа е най-многочисленият. Рицарите ще се защитават отчаяно.

Дуричът се издуха в ръка, и като не намери нещо по-подходящо, я изтри в кожените си панталони.

— Винаги съм казвал, че от нас тримата ти си най-умният, да ме чукат в ушите, — съобщи той. — Хубаво, че ти се падна най-малкият клан.

— Затова съм толкова умен, — измърмори едноокият.

— Ха… — захили се Дуричът, но веднага стана отново сериозен. — Отначало реших да почакам, вярно го каза. Нека Сабята да воюва, да губи бойци, а после ще видим кой кого. Кой ще занесе Амулета на магьосника или кой има по-голям клан.

— Сабята не е глупак.

— Ами тогава къде се бута? — Секирата се наведе напред. — Днеска се сетих. Той сигурно се е договорил с Любомир, че в замяна на Амулета ще получи главите ни и ще обедини семейството под своя власт.

— Любомир няма да започне межфуособици преф голямата война, — неуверено проточи Чукът.

— Ще заложиш ли на това? — издевателски се осведоми Секирата. — Пука му на Любомир за нашите проблеми, да ме чукат в ушите. След щурма Сабята така ще се омаже, че няма да може да мръдне на никъде. Всеки Велик Дом ще го окачи на бесилката, те надувки не обичат. А на магьосника му е добре — вместо трима фюрери един, и то лоялен.

Шибзичът се замисли. Секирата говореше смислено.

— И какво фа правим?

— Сабята няма да донесе Амулета на Любомир. Ще го очистим по пътя.

— Любомир ще ни откъсне главите.

— Какво, уплаши ли се? — презрително изкриви лице Секирата. — Всички вие, фъфлещите, само знаете да дрънкате, да ме чукат в ушите.

— Аз ли съм се уплашил? — възмути се Чукът и изпъна напред дясната си ръка, на безименния пръст на която блестеше разкошен пръстен с изумруд. — Вижфаш ли тоя пръстен? Вижфаш ли? Когато фружината на барон Станислав, усилена с моите Шибзичи, отби шестата атака на гварфията на великия магистър, право на бойното поле, среф труповете и барутния фим, баронът ме прегърна, свали от пръста си този пръстен и каза: „Вземи, Чук, ти си фостоен фа команфваш най-добрата фружина на великия Фом Люф!“ — Чукът изтри потта от челото си. — В този бой загубих окото си.

Истина беше само последното твърдение. Когато гвардейците на великия магистър подгониха деморализираните дружинници към Соколники, Шибзичите успяха да се изплъзнат към Яуза. Там Чукът намери умиращия Станислав, смъкна от него всичко ценно, и избяга, оставяйки барона на произвола на съдбата. По-голямата част от откраднатото едноокият продаде, а пръстена запази за спомен.

— Не ми разправяй тия глупости! — отряза нетърпеливо Секирата, който слушаше тази история вече четвърти път. — Съгласен ли си, или не?

Чукът разбра, че Секирата се бои да действа сам — Любомир няма да търпи подобна наглост. А ако срещу Гниличите застанат всички други кланове, ще му се наложи да се примири. Шибзичът не се колеба дълго.

— Как ще го направим?

— Сабята има няколко пътища за отстъпление, — сега Секирата почти шепнеше. — Ще ги затворим. Кой къде, ще хвърлим жребий, а после ще се надяваме на късмет. И който успее, ще занесе Амулета на магьосника.

— Съгласен съм. — Чукът потърка скулата си. — Само че, Фурич, ако вифя твои бойци фо моята засафа, ще стрелям без префупрежфение.

— Добре, добре, стреляй.

След като постигна своето, Секирата, без да пита, наля остатъка от уискито и вдигна чаша:

— За нашата удивителна дружба!