Вадим Панов
Войни започват неудачниците (18)

Глава 16

Московско полицейско управление

Москва, улица „Петровка“,

28 юли, сряда, 08:09

 

Генерал Шведов, началник на Московското полицейско управление, обожаваше да прави съвещания рано сутрин, докато не го е подхванал водовъртежът на ежедневното текучество. Всички сериозни въпроси и най-важните дела се разглеждаха до десет сутринта, без бързане, обстоятелствено и много подробно. Този път в кабинета бяха Корнилов, Шустов и Васкин. Първи докладваше капитанът:

— Александър Генадиевич Юшлаков, на трийсет и шест години, фотограф. — Сергей сложи на масата портретна фотография на оплешивяващ мъж с малки очички и увиснали бузи. — В Москва е от четири години, живее в двустаен апартамент в Югозападния район, държи сутеренно студио на ул. „Плющиха“.

— Разследван ли е? — попита Шведов, докато разглеждаше снимката на заподозрения.

— Тъй вярно, Аркадий Лвович. Преди десет години са го разследвали за незаконни доходи, но се е откупил и е отишъл да работи като пазач в някакъв склад.

— Хубави думи.

— Извинете, увлякох се.

— Продължавай, — промърмори Корнилов.

Майорът не обичаше да стои тук — първо, Шведов не пушеше и не позволяваше на никого да пуши в негово присъствие, второ, Андрей недолюбваше студа, и седемнайсетте градуса, които поддържаше климатикът в кабинета на генерала, го караха да се чувства некомфортно.

— По професия Юшлаков е фотограф, но не е добър, и преживява от случайни поръчки, — продължи Шустов. — Снима природата за календари, направил е няколко дребни рекламни кампании, но основната му дейност са момичетата. — Капитанът сложи на масата още няколко снимки. — За всеки вкус.

— Наистина интересно, — проточи Шведов, докато втренчено разглеждаше образците на творчеството на Юшлаков, — това не е ли порнография?

— Почти, — промърмори наведеният над масата Васкин.

— Не се увличай, студент, — кисело каза Корнилов. — Продължавай, Сергей.

— Постоянни доходи Юшлаков няма. Известните агенции не използват услугите му — или не знаят за него, или не го смятат за достатъчно приличен.

— Семейство?

— Съжителства с Елена Фьодоровна Миткина — Шустов си погледна записките, — на двайсет и седем години, нещо като модел.

— Московчанка?

— Не, приходяща, от Рязан. Изпратих там указания, обещаха до довечера да дадат информация.

— Обезателно се обади и им напомни.

— Тъй вярно — Сергей разлисти тефтера. — Има интересен факт — Юшлаков има доста реклами в страната, по местните вестници и по радиото. „Професионален фотограф търси момичета за работа в рекламния бизнес“. А в Москва и в Питер — не.

— Просто е — обади се Корнилов. — Търси момичета от провинцията, пази се, гледа да не оставя следи. Сигурно предварително разговаря с предполагаемата жертва, за да определи дали е подходяща, а по-нататък знаете.

— Мислиш, че той е Вивисекторът? — попита генералът.

— Сигурен съм, че е замесен, — отклони отговора Андрей.

— Не е ли прекалено явно? Адрес, телефон. Той знае, че могат да се проследят.

— Напомням, че попаднахме на него случайно, — не се съгласи майорът. — Ако Екатерина Молочанска не си беше забравила тефтерчето в къщи, и до ден-днешен нищо нямаше да знаем. Във всеки случай няма за къде да бързаме. Юшлаков вече е под наблюдение, телефоните му се подслушват. Знам за всяка негова крачка.

— Добре, — заключи генералът, — това вече е нещо.

Той доволно разгледа хората на Корнилов, задържайки поглед на всеки един от тях, и ехидно се обърна към майора:

— Изпревариха ли те, Кирилич?

Андрей безразлично сви рамене:

— Ние не се състезаваме, Аркадий Лвович, не сме на стадиона.

— Просто ми провървя, господин генерал — подчертано официално заяви Шустов. — Всеки от нас можеше да разпита Молочански.

— Добре, добре — Шведов широко се усмихна. — Късметът е следствие на задълбочения труд. Корнилов, ти с какво се занимаваш?

— С престрелки, — кисело отговори майорът.

— С всичките едновременно? — Напредъкът по делото на Вивисектора беше докарал на генерала игриво настроение.

— Разрешете да докладвам.

— Давай, — началството се облегна назад на креслото и деликатно се прозя. — Какво изрови?

— От понеделник насам в града станаха четири големи престрелки. Всичко започна на бул. „Вернадски“ в нощта на…

— Тогава докладва, че потърпевшите отричат да е имало стрелба, — намръщи се генералът, — а в сградата не са открити никакви следи.

— Сигурен съм, че лъжат. Стрелба е имало, и то сериозна, и именно тя е сложила началото на всички останали събития. „Чуд Inc.“ неслучайно са въвлечени във всичко това.

— „Чуд Inc.“ — недоволно произнесе Шведов. — Нали знаеш колко е годишният им оборот?

— Знам.

— Милиарди! И от данъците върху тези милиарди ни плащат заплатите. Впрочем, обадиха ми се от кметството и питаха, защо не пазим такива солидни компании от безчинствата на хулиганите.

— Значи, няма да позволите да разработваме тази фирма?

— Имаш ли нещо за нея?

— В бизнес центъра срещу сградите на „Чуд Inc.“ намерихме снайперско гнездо. Пушка, прибор за нощно виждане и така нататък.

— Някой е следил офисите на фирмата. Какво общо има „Чуд“?

— Те са свалили хеликоптера!

— Намери ли с какво са го свалили?

— Не, но…

— Андрей, — тихо каза Шведов, — за да започнеш да разработваш компания от такъв калибър, трябва да имаш много сериозни основания. Ти имаш ли?

— Не.

— По-нататък.

— След това, същата нощ, е станала престрелката на бул. „Ленински“, след нея, вчера сутринта, на ул. „Покровка“, и през деня, на ул. „Красная Пресня“. И четирите за ден, ден и малко.

— Как са свързани те?

— Във всички престрелки са участвали бандити с черни кожени дрехи и червени кърпи на главите. Те не принадлежат към нито една от известните групировки.

— Ново поколение? — оживи се генералът.

— Възможно е.

— С кого воюват?

— С „Чуд Inc.“, — твърдо отговори Корнилов.

— А като ги изключим?

— Като ги изключим, не знам. Вчера говорих с агентите си и с хората на Чемберлен. Кълнат се, че стрелба не им трябва, и никой не знае, какви са тия боклуци.

— Следи?

— Автомобилите, които са участвали в изброените събития, са обявен и за откраднати. Всички трупове и веществени доказателства са откраднати от хранилището вчера през нощта. Единствената нишка е ето този младеж. — Корнилов сложи на масата снимка на Артьом. — Разбрахме за него след престрелката на ул. „Покровка“. По колата му има дупки от куршуми, а на пода и намерихме гилза от „гюрза“.

— Кой е той? — Генералът взе от масата снимката.

— Головин, Артьом Сергеевич… Обикновен човек. — Корнилов въздъхна. Не е осъждан, не е разследван, висше образование. Нищо особено в биографията.

— Това може да се уреди.

— Ако го намерим, — добави майорът. — В дома си не се е появявал, у родителите си — също, и у познати не е бил. Изчезнал е.

— Защо е важен за разследването?

— Не знам, но червеноглавите активно го търсят и вчера даже са нападнали квартирата на любовницата му, някоя си Степанова. За щастие, там е бил лейтенант Васкин, който мъжествено е отбил нападението на бандитите.

— И последвалото на спецназ, — промърмори под носа си Шустов.

— Виждаш ли, Андрей, какви орли ти давам, — разцъфтя в усмивка Шведов.

Васкин скромно наведе глава.

— Какво открихте около Головин?

— Разпитахме колегите му. — Корнилов повъртя в ръцете си запалката, но под тежкия поглед на генерала със съжаление я прибра в джоба си. — Головин отишъл на работа с малка черна раница, обадил се на някого, срещнал се с някого и му дал раницата, и веднага след това на улицата започнала престрелката. Дали е участвал в нея, или не, не се знае. След това Головин се върнал в офиса, и раницата отново била в него, но не останал дълго и изчезнал окончателно. А след няколко минути, — майорът вдигна пръст, — няколко неизвестни, представящи се за сътрудници на полицията, започнали да разпитват за него. Да направя ли извод?

— Давай.

— В Москва е започнала да действа нова добре организирана престъпна групировка. Те действат твърдо, агресивно и не подбират средствата. Имат модерно оръжие, посред бял ден използват гранатомети, могат да си позволят специална машина за връзка, открадната от военен полигон. Целите и задачите на групировката са неизвестни. Срещу кого воюват, е неизвестно, но в града се страхуват от тях — криминалният свят говори за червеноглавите крайно неохотно, оглеждайки се. Имам списък с нощни клубове и фирми, които новата групировка вече контролира. Бих искал да установя денонощно наблюдение над тях, както и издирване за Головин. Подозирам, че у него има нещо, представляващо интерес за бандитите, може би информация, или нещо друго. Ако ние го намерим първи, ще стигнем до цялата банда.

За телефона и обсидиановия нож майорът реши да не споменава.

— Сериозно, — генералът замислено потри носа си. — Денонощно…

— Ако съм прав, — тихо каза Корнилов, — се задава нова война на бандите.

— Ако си прав, — неохотно повтори генералът. — Подготви ли докладна?

— Тъй вярно, — майорът сложи листа на масата.

— Обади ми се на обяд.

— Тъй вярно, господин генерал. Разрешете да напусна.

— Разрешавам.

Хората на Корнилов уставно напуснаха кабинета и се събраха в приемната.

— Сега накъде? — попита Шустов. — Може би да закусим?

— Аз съм за, — незабавно се съгласи Васкин, преглъщайки. — Между другото, ти не показа всички снимки. Имаш в папката цяла пачка.

— Момичетата на тях, — строго отговори Корнилов, — са бъдещи свидетелки на обвинението. Предстои ми да се срещна с тях.

— Няма да се справиш сам, — веднага реагира Васкин. — Мога да помогна.

— Вие отивайте в бюфета, — реши Корнилов, — а аз ще отида в отдела. Донесете ми някакъв сандвич.

Той се обърна и тръгна към стълбището.

— Какво става с него? — тихо попита Васкин.

— Може да се е сетил нещо — Шустов се потупа по челото с пръст. — Някаква идея.

— Тогава е важно, — съгласи се Васкин, докато гледаше как майорът се отдалечава. — Идеите не идват толкова често при нас.

— При вас, — поправи го Сергей. — А при нас с Корнилов идват на купове.

 

 

Корнилов бавно се добра до своя етаж, кимайки разсеяно по пътя на разни познати, и зави по лявото крило.

Когато излезе от кабинета на Шведов, го завладя една странна и доста нервна мисъл. На Андрей започна да му се струва, че нещо е пропуснал, че нещо не е разчел правилно. Че е забравил нещо много важно. Едва ли не за първи път в живота си Корнилов страшно се притесни и започна да прехвърля в главата си доклада, изводите, забележките, които направи генералът, но никъде не можа да намери причина за съмненията си. Всичко изглеждаше наред, но Андрей не можеше да се успокои. Интуицията досега не го беше подвеждала, значи, грешка все пак имаше.

Той дойде на себе си в пълна тишина. В широкия коридор на управлението беше учудващо тихо и пусто. Нито посетители, нито задържани, нито сътрудници. Никой не вървеше по коридора, не пускаше водата в тоалетната и не отваряше врати. Безмълвието, което се беше възцарило в сградата, плашеше.

Корнилов неуверено хвана дръжката на най-близката врата — заключено, после на следващата — заключено, а следващата беше вратата на кабинета му. Той спря и изтри избилата на челото му пот. В паметта му изплуваха думите на експерта — мистика, така Андрей описа изчезването на веществените доказателства.

В мрачната, неестествена тишина, царяща в коридора се разнесе сух пукот. Андрей рязко се обърна. Недалече от него на перваза на прозореца седеше пухкава катеричка и съсредоточено гризеше съдържанието на току-що счупен орех. Като усети, че го гледат, зверчето също погледна майора, наклони глава, и неочаквано закачливо му намигна.

— Ти откъде се взе? — прошепна Корнилов.

Катеричката махна с опашка, хвърли настрани празната черупка, и раздвижи челюсти с апетит. Корнилов се престраши и бавно, много бавно натисна дръжката на вратата на кабинета си. Той отлично помнеше, че заключи кабинета, но дръжката поддаде и вратата се отвори. Майорът внимателно прекрачи в стаята.

— Извинете, че идвам без покана, — чу той тих глас. — Но много исках да се запозная с вас.

Начело на масата, на любимото кресло на Корнилов, с достойнство качил дългите си крака в скъпи обувки на изтъркания плот, се беше разположил елегантно сресан франт със светъл марков костюм. Той разглеждаше майора с любопитство:

— Надявам се, не сте много зает?

— Не, — пресипнало отговори Корнилов.

— Няма да ви задържам дълго, господин майор, — щастливо се усмихна гостът. — Между другото, малко проветрих. Не понасям тютюнев дим.

Въпреки затворения прозорец, въздухът в стаята беше удивително свеж. Корнилов погледна климатика, счупен преди половин година по време на разпит, но машината все така не даваше признаци на живот.

— Не — проследи погледа му франтът, — не съм поправял вашето устройство. Използвам друг подход.

Между краката на Корнилов се промуши нещо малко и пухкаво и като рижа мълния скочи на масата.

Катеричка.

Тя дотича до франта и нетърпеливо го дръпна за ръкава.

— Лакомник, — с ласкав укор произнесе гостът и извади от джоба си орех. — Хващай!

Катеричката сграбчи подаръка и здраво го стисна с челюсти. Раздаде се сух пукот.

— Обича орехи — обясни непознатият, докато гледаше с умиление как катеричката гризе. — Казвам се Сантяго.

— Корнилов, — глухо отговори Андрей, — майор Корнилов.

— Приятно ми е, — вежливо кимна Сантяго. — Разполагайте се, майор Корнилов.

Той свали краката си от масата, но продължи да се излежава в креслото на Андрей. Майорът неохотно кимна и седна на един стол.

— Във връзка с престрелките ли сте тук? — мрачно каза той.

— Съвършено вярно, — потвърди гостът. — И, щом се захващаме за работа, искам да отбележа, че вашата версия за появата на нова престъпна групировка в Москва, за съжаление е невярна.

— Наистина? — учуди се майорът и извади цигара.

— Ще ви помоля да не пушите, — тихо произнесе Сантяго. — Не понасям цигарен дим.

— Помня, — отговори Корнилов, щракайки със запалката. Пламък нямаше. Той опита още един път със същия успех и недружелюбно погледна в непроницаемо черните очи на госта. Запалката беше нова, майорът я беше купил преди два дни, и нямаше как да не работи.

— Ако обичате, — натъртено произнесе Сантяго.

Андрей неохотно прибра цигарите.

— Благодаря.

— Къде дянахте хората? — поинтересува се Корнилов.

— Правилно би било да се пита, къде съм дянал нас, — заяви гостът, — но във всеки случай, обяснението ще отнеме много време, а аз бързам.

— Пришълци ли сте? — след кратка пауза попита Андрей.

Той разбираше от тия неща. Първата му жена беше побъркана на тема фантастика, и му четеше през нощта откъси от „Войната на световете“. Сега тия знания можеха да свършат работа.

— Не, тукашен съм, — отговори Сантяго. — Представлявам Тъмния Двор, основан примерно сто хиляди години преди появата на хората на този свят. Сега живеем в място, наречено Тайният Град — още по-старо селище, основано от нашите предшественици. Вие го наричате Москва.

— Живея в Москва цял живот, но никога нищо не съм чувал за Тъмния Двор.

— Избягваме ненужна реклама. Просто живеем и се стараем да не се месим във вашите дела.

— Много ли сте?

— Не, жалки остатъци, но за щастие, живеем много дълго. — Сантяго тъжно въздъхна. — В Тайния Град са събрани остатъците от цивилизациите ни.

— С какво се занимавате?

— Работим, забавляваме се, занимаваме се с бизнес, ходим във вашите кина, паркове, стадиони. Външно болшинството от нас не се различава от хората. По-точно, вие не се различавате от нас, и при нас всичко е точно така, както при вас.

— Убивате се един друг.

— Както казах, като вас — Гостът извади от джоба си още един орех и го хвърли на катеричката. — Не трябва да виждате в нас заплаха, майор Корнилов. Хората са просто още една раса. Имали сте епоха на формиране, ще имате епоха на разцвет, но рано или късно и вие ще се окажете в Тайния Град.

Корнилов мълчеше. Разследването на престрелките от самото начало беше изпълнено със странни, необясними факти, и сега той имаше възможност да ги свърже в едно цяло.

— Защо ви е потрябвала среща с мен?

— Вие съвсем не сте първият, който ми задава този въпрос, — усмихна се Сантяго. — Нещо повече, многократно ми повтаряха, че да се запозная с вас, и да ви разкажа за Тайния Град, е нежелателно. Повярвайте, мога да реша проблема си и без да общувам с вас, но не искам. Смятам, че сред вас, челите, трябва да има такива, които знаят за какво става дума.

— Струва ми се, че малко се обърках — призна Корнилов. — Какво означава „да реша проблема без вас“? Какъв проблем?

Катеричката най-накрая се нахрани и пъргаво се изкачи на щората.

— Да разгледаме ситуацията, — предложи Сантяго. — Някой, няма да споменавам имена, е завладял обикновен на външен вид прибор, предназначен за водене на разговори на големи разстояния. Приборът е модернизиран и за това може да предизвика интереса както на специалистите, така и на въпросния някой. В същото време приборът трябва да се върне на собственика си. Интересно ли ви е?

— Да, да, моля, продължавайте! — Корнилов беше уловил стила на разговора.

— Благодаря. Съществуват два изхода от създалото се положение. Първият — да се върне приборът на собственика без съгласието на сегашния му притежател, — гостът внимателно сложи на масата плика със счупения мобилен телефон, — и вторият — тайнственият някой сам да върне прибора.

Сантяго премести плика към Корнилов и замълча. Майорът гледаше телефона абсолютно объркан. Откакто похитиха всички веществени доказателства, той не се разделяше с него и практически не го вадеше от джоба на сакото си.

— Как се озова у вас?

— Вече казах, — гласът на Сантяго стана студен, — имам два варианта за решение на проблема. Можех и да не се обръщам към вас. Просто след известно време нямаше да намерите този прибор в джоба си. Все едно, че никога не го е имало. А мога и да помоля за това.

Очертанията на госта се размиха, Корнилов машинално потри очи, но разбра, че в случая зрението му няма нищо общо, и се ощипа по ръката — в креслото седеше генерал Шведов.

— Лигавиш се, Корнилов, не носиш веществени доказателства в лабораторията! Това да не ти е някаква сергия, да те вземат дяволите, веднага докладвай, какво криеш по джобовете си!

Илюзията беше съвършена, до Андрей даже достигна миризмата на любимия одеколон на Шведов. Очертанията на генерала се размиха и гостът си върна предишния облик.

— Как го правите? — пресипнало попита майорът. — Хипноза?

— Това се нарича мъгла. Много проста магическа манипулация, която позволява да скриеш истинския облик на предмет или същество.

— Какво още можете?

— Чели ли сте приказки?

— Големият ми син е на четири години, понякога го забавлявам.

— Тогава няма да преразказвам. Имате обща представа.

Корнилов поклати глава и за първи път от началото на срещате се усмихна:

— И трябва да ви вярвам?

— Не е задължително. Нека отначало да се договорим да си сътрудничим. Повярвайте, няма да ви се наложи да вървите против съвестта си или поети по-рано ангажименти. Нашите взаимоотношения ще се изграждат на строго взаимноизгодни условия, и вие ще можете във всеки един момент да ги прекратите.

— И тогава? — криво се усмихна майорът.

— Нищо.

Корнилов повярва на тези думи:

— Но защо вие, след като имате втори вариант, се обръщате към мен? С какво мога да ви бъда полезен?

— Вашата проницателност ви прави чест, майор Корнилов, — усмихна се в отговор Сантяго. — Разбира се, далеч не всички мои постъпки могат да се обяснят с етични норми, понякога се налага да мисля за изгода.

— В това няма нищо страшно, — успокои го Андрей, докато гледаше как катеричката изучава прашния шкаф в ъгъла на кабинета.

— Знам. Вижте, майор Корнилов, Тайният Град е същински Вавилон. Няма централизирана власт, няма водещи групировки, най-голямо влияние имат три клана, за безопасността на единия от които отговарям аз. Сам разбирате, да се работи в такова общество е много сложно. Много различни интереси, много самостоятелни сили, за това, колкото повече лостове на влияние имам, толкова по-лесно ще ми бъде да изпълнявам задълженията си. Следите ли мисълта ми?

— Напълно.

— Вие ще станете един от тези лостове. С ваша помощ ще мога да оказвам натиск на противниците си отвън.

— Какво ще получа аз?

— Уверявам ви, мога да бъда много полезен.

— Тогава защо не се обърнете към хора на по-високи длъжности? От тях има повече полза.

— Разбира се, ние си сътрудничим с вашите лидери, но като правило не показваме истинското си лице. Легалният бизнес извежда представителите ни на много високо ниво.

— „Чуд Inc.“.

— Съвършено вярно. Но ви използваме на тъмно, ако разберат с какви сили работят, вашите лидери могат да поставят условия, които ние няма да изпълним. И последно — вашият интелект и репутацията ви не позволяват да действам на тъмно. Ще спра да уважавам себе си, ако се отнеса с вас по-лошо, отколкото заслужавате.

Това не беше ласкателство. Корнилов добре разбираше от такива неща, и знаеше, че Сантяго показва истинско уважение.

— А ако разкажа за вас?

— И да попълните редиците на градските луди? Мога да очаквам всичко от вас, майор Корнилов, но идиотизъм — не.

Това също не беше ласкателство. Просто констатация.

— Ако не възразявате, да се върнем на темата.

— Помня, имате малко време.

— И криза за решаване.

— Престрелките?

— Абсолютно вярно. В града се появи група, която може да създаде сериозни неприятности на всички нас. Радикално крило в нашето общество. Имам нужда от известна помощ, — въздъхна Сантяго.

— Кажете.

— Върнете ми този телефон.

Корнилов погледна плика на масата.

— Ваш е.

— Върнете ми обсидиановия нож. Не е необходимо да правите анализ на кръвта по него.

— Заповядайте. — До плика с телефона се появи още един, с ножа.

— И последно — стигнали сте до този човек — Сантяго показа на майора снимката на Артьом. — Оставете го намира.

— Това е трудно.

— Въпреки това.

Андрей помълча известно време и попита:

— Жив ли е?

— Да. Той също ми помага.

— Добре, — замислено произнесе Корнилов. — Какво получавам в замяна?

— В замяна? — Сантяго хитро се усмихна. — Стигнахте ли до Юшлаков?

Майорът трепна:

— Да.

— Ще представя необходимите доказателства, че е причастен към убийствата.

Известно време Андрей мълча, замислено щракайки неработещата запалка, след това я сложи на масата и спокойно погледна в черните очи на госта:

— Юшлаков не е убиецът.

— Знам. Той продава на Вивисектора момичета.

— Това е друго престъпление.

— Престъплението е друго, същността му — не. — В гласа на Сантяго звънна метал. — Повярвайте, майор Корнилов, не виждам принципна разлика между вашия фотограф и нашия маниак. Юшлаков няма как да не знае, какво очаква тия момичета, но продължава да търгува с тях. Смятам, че трябва да си плати за това.

— А самият Вивисектор?

— Ние ще го унищожим. За пред публика откаченият на тема секс фотограф-неудачник е напълно подходящ.

Корнилов отново взе запалката:

— Кой ще отговаря за престрелките?

— Разбирам, — комисарят на Тъмния Двор замислено погали скочилата на коленете му катеричка. — Ще ви дам няколко хулигани за показен процес. Останалите ще се потопят. Договорихме ли се?

— Договорихме се.

— В такъв случай, довиждане, майор Корнилов. — Сантяго стана и катеричката пъргаво се изкатери на рамото му. — Не ме изпращайте.

 

 

— Кирилич, Кирилич! — някой дърпаше рамото на Андрей. — Събуди се!

Корнилов отвори очи и неразбиращо се втренчи в Шустов:

— Къде е той?

— Кой?

— Сантяго!

— Какъв Сантяго?

Андрей се огледа. В стаята освен тях беше само Васкин, и само удивително чистият за опушеното помещение въздух напомняше за госта.

— Ние влизаме, а ти спиш. Изморен ли си?

— Малко — Корнилов потри очи. — Обявиха ли за издирване Головин?

— Още не.

— Не го обявавайте.

Майорът извади цигара. Запалката запали от първия път.

— Сергей, имаш ли познати в архива?

— Разбира се! — Шустов имаше познати навсякъде.

— Накарай ги да потърсят странни дела.

— Какво значи „странни“? — не разбра Сергей.

— Гледал ли си „Секретни материали“?

— Да, и?

— Такива дела ми трябват. В които има нещо неразбираемо, в начина на извършване, в мотива, в поведението на свидетелите в края на краищата. Наистина неразбираемо, необяснимо.

— Какво те прихвана? Да не си сънувал нещо?

— После ще ти кажа.