Вадим Панов
Войни започват неудачниците (11)

Глава 9

Резиденцията на Вестителя

Москва, улица „Нови Арбат“

27 юли, вторник, 12:13

 

Доскоро беше валяло и едрите капки от листата на дърветата безмилостно се сипеха върху Любомир. Магьосникът не им обръщаше внимание, и само когато някоя му влезеше във врата, потреперваше, смешно помръдвайки с кльощавите си, щръкнали под бялото палто рамене, и зиморничаво се свиваше.

Беше му студено. На него му беше студено винаги, но тук, в гората, и най-слабият полъх на вятъра предизвикваше противни тръпки. Въпреки дебелото кожено палто, топлите дрехи под него и заклинанията, с които се опитваше да се сгрее. Студът измъчваше душата му и караше сърцето на Вестителя да бие все по-силно и по-силно.

Сега, сам на брега на реката, Любомир се занимаваше с нежива материя — най-трудните опити за магьосниците на людите. След като напусна Зеления Дом, той трябваше да се самообразова, и да събира знанията късче по късче. Всеки друг, изгонен от семейството си, не би имал шанс да достигне върха на силата си, но не и Любомир. С бясна, неукротима енергия той усъвършенстваше способностите си и ставаше все по-силен и по-силен. Ненавистта го водеше напред. Любомир не разбираше смисъла на сплетените от Всеслава интриги и се готвеше да отмъсти на всички — на Великия Дом, който го беше отхвърлил, на жриците, които го бяха предали, и най-накрая, на самата Всеслава, жената, която беше обичал и която поиска смъртта му.

Подчинявайки се на погледа му, кръглото мраморно кълбо бавно се носеше над водата. Магьосникът вече го караше да прави кръгове, да се издига нагоре десетки метри, да се потапя под водата и сега се готвеше за най-сложното.

След като накара кълбото да увисне неподвижно във въздуха, магьосникът се отпусна за момент, потри слепоочията си, и тихото бръмчене на двигател привлече вниманието му. Любомир недоволно се огледа — близо до него на брега беше спряла голяма блестяща машина. Той се намръщи. Знаеше защо в скрития от хорските очи горски кът идват такива самотни коли. Веднъж, много отдавна, се беше приближил до един такъв автомобил (простичко заклинание го беше направило невидим) и беше видял с какво се занимават пасажерите на задната седалка. Това, което видя, не му хареса. Потните, разгорещени тела, животинската страст, извираща от челите, предизвика омерзение у Любомир. Тогава той разбра за какво е заменила Всеслава неговата чиста, възвишена любов, и горещо съжали, че не е успял да убие барон Мечеслав. И кралицата…

Любомир забрави за челите и отново концентрира вниманието си върху кълбото. Контурите на мраморния монолит затрепериха и започнаха бавно да се размиват. Очите на Любомир се превърнаха в дълбоки тъмно зелени кладенци, той трескаво сви юмруци и стисна зъби. Бавно, неохотно кълбото се раздели на осем еднакви части, всяка от които започна да оформя по-малко кълбо. В екстаз магьосникът скочи на крака и протегна напред тънките си ръце. Получи се! Над водата в причудлив танц кръжаха осем малки мраморни кълба.

Любомир извика, кратко и хрипливо. Направи още една крачка, мъничка крачка към могъществото. И скоро, много скоро Тайният Град ще затрепери и със страх ще повтаря името му.

Кълбетата послушно се сляха в голямо кълбо, което меко кацна на протегнатата ръка на магьосника.

— Всеслава. — Любомир претегли с ръка тежкия мрамор. — Чакай ме, кралице на Зеления Дом.

Изплашен вик го накара да се обърне. Недалече, до храстите стоеше миловидна блондинка на около двайсет години. Роклята и беше раздърпана, червилото — размазано, а на гърдите си носеше долнопробна огърлица от големи ярко жълти мъниста.

— Какво става, Ленка? — От автомобила излезе едър, късо подстриган младеж с цигара в ръка. — За какво врещиш?

— Той ме зяпаше! — сърдито се развика момичето, сочейки с пръст магьосника. — Следеше ме!

Младежът се обърна към Любомир и го измери с поглед, изпълнен с презрение:

— Да не си извратен?

— Не съм я зяпал, — намръщи се магьосникът. — Притрябвало ми е.

— Той ни гледаше! — не спираше жената. — Той ни видя в колата!

— Ах ти, мръсник!

Любомир се обърна, без да отговори, но младежът хвърли цигарата, с два огромни скока настигне магьосника, хвана го за рамото и рязко го завъртя към себе си.

— Къде си тръгнал?

— Шибни му един, Дима! — подстрекаваше го жената. — Давай!

— Пусни ме! — изсъска Любомир.

Без да пуска рамото на магьосника, младежът го удари в лицето, бързо и без замах. Любомир се олюля, от разбития му нос потече кръв.

— Обичаш да гледаш, а, извратеняк?

Но магьосникът не го чуваше. Струйка топла кръв стигна до устните му, и той усети сладникавия и вкус. Завладя го дива ярост, пръстите му се сгърчиха, нещо стисна слепоочията му в пламтящ обръч. Зелена пелена погълна очите му, а сърцето му буквално се разкъсваше от плашещо бързите удари.

— Удари го! — не преставаше жената.

Кавалерът замахна, но магьосникът с рязко движение се освободи и леко отблъсна противника от себе си. Младежът отхвърча в храстите.

— Дима! — изкрещя жената.

— Ах ти, гад…

Якият младеж бързо скочи на крака, но мраморното кълбо се заби в главата му, и превърна лицето му в кървава каша. Жената диво зави.

— Млъкни, — извика магьосникът. — Млъквай!

Огненият обръч продължаваше да стиска слепоочията му, а жената не преставаше.

— Млъквай!!

Тя се хвърли към гората, но гъвкавите зелени мълнии, излезли от очите на магьосника, я настигнаха, притиснаха я към близкото дърво, и се стегнаха около ръцете и краката и, впивайки се в нежната кожа. Тя продължаваше да крещи.

— Млъкни!!

Сега Любомир виждаше пред себе си лицето на Всеслава. Тя отчаяно кривеше устни, безумните и очи молеха за пощада, в стройната и шия се впиваше ярко жълтата огърлица. Все по-силно и по-силно…

 

 

Магьосникът отметна от челото си мократа коса.

Спомените… Случката в гората завинаги се беше врязала в паметта му, всеки детайл, всеки жест. Кръвта по ръцете му, ярко жълтата огърлица, гаснещите очи, и тежките, спокойни удари на сърцето му. В този момент му беше наистина топло.

Любомир протегна ръце към мангала и мрачно погледна слабия огън. Студено. Беше му студено, и даже през лятото, в топлия кабинет, му се налагаше да ходи с кожено палто, а през зимата… Любомир потръпна. Ненавиждаше зимата. Лепкавите снежни парцали, парещият студ и мокрият, стигащ до костите вятър го докарваха до истерия. Той практически не мърдаше от горящата камина, жадно попиваше топлината и въпреки това чувстваше яростния студ, готов всеки момент да погълне крехкото му тяло. Да скове сърцето му.

— Студено е, — прошепна магьосникът.

Той си спомняше зимата, когато беше в особено лошо настроение. Любомир се приближи до огромната маса и нещастно погледна сложната бронзова конструкция.

— Защо пак не се получава?

Той извършваше търсене от разстояние на човек по генетичен код, възможно най-простата и елементарна операция. По негова заповед Секирата отиде в квартирата на предполагаемия помощник на Кортес, някой си Артьом Головин, и донесе от там гребен и четка за зъби. Магьосникът не се съмняваше, че след пет, максимум след десет минути ще знае точно къде се намира този чел, а значи, и Амулетът. След като сложи образците от тъкани в специално устройство, Любомир, без да бърза, с академична небрежност направи необходимото заклинание. В центъра на бронзовата конструкция избухна пламък, освети полутъмния кабинет с неясна зелена светлина, но въпреки очакванията, изображението на чела не се появи. Заклинанието не подейства. Любомир престана да се фука, и започна сериозно, като когато беше дете, отначало. Изпробва седем различни варианта за търсене, но всичко беше напразно. След половин час напразни усилия магьосникът разбра, че този чел е недостъпен. Мощна преграда скриваше Любомир от жертвата му.

Магьосникът замислено обиколи огромната маса и тръгна покрай рафтовете с отварите. Мангалът послушно припкаше след собственика си, готов всеки момент да подаде горещия си гръб към крехките му ръце.

„Някой помага на чела. Но кой? Орденът и Зеленият Дом отпадат, те вече нямат сили за такава защита. Амулетът вече не е у чудите, жриците нямат достъп до Кладенеца на Дъждовете. Навите? Те също го търсят. Или не?“

Любомир се намръщи. Единственото, в което го превъзхождаха противниците му, бяха знанията по психология. Беше израснал сам, откъснат от всички, и нищо не разбираше от интриги.

„Явно навите са успели да защитят своя наемник от търсене още преди нападението на Червените Шапки, след това са го изгубили и сега и те го търсят. Добре. Да видим кой ще го намери пръв.“

Магьосникът взе от масата телефона си:

— Секира, не мога да намеря чела. Пречат ми.

— Какво да правим? — разтревожено попита Дуричът.

— Ще търсим по стария начин, — обясни магьосникът. — Както щеше да го търсиш, преди да започна да ти помагам.

— Ти и сега не помагаш кой знае колко — изръмжа фюрерът.

— Сега — да, — съгласи се магьосникът, — но с Тъмния Двор ще воювам аз, не ти. Ако обичаш, не го забравяй.

— Помня, — кисело отговори Секирата.

Приказките на Любомир не му харесваха, но фюрерът разбираше, че няма къде да се дене. Убивайки нав, той беше направил най-важния залог в живота си — и беше заложил на магьосника. Сега вече трябваше да бъде с него до край.

— Хубаво — Любомир помълча малко. — Този чел ми трябва жив, ясно ли е?

— Да — процеди Секирата, изключи телефона и злобно огледа строените уйбуи. — Трябва да намерим чела. — Фюрерът хвърли на масата купчина снимки, копия на тази, която взеха от отдел кадри на фирма „ГВ“. — Сигурен съм, че Амулетът е у него. Ще обявите, че търсим това пале. Нека знае целият Таен Град. Искам всички да го търсят! Всички! Наемници, скитници, всички, които ходят по улиците! И никакво насилие. Ще откъсна главата на всеки, който само го одраска.

* * *

Ресторант „Макдоналдс“

Москва, улица „Красная Пресня“,

27 юли, вторник, 12:58

 

„В полицията! В полицията!! В полицията!!!

Ще дам раницата на властите, и нека те да се оправят с тия чуди, юди, престрелки, Червени Шапки и прочие героизъм. Аз ще се махна, ще си взема отпуска, ще ида на море поне за една седмица, а като се върна, всички тия бандити ще гледат небето на квадрати.“

Пейджърът ядосано запищя. Артьом го дръпна от колана и бързо прочете съобщението:

„Червените Шапки търсят Головин, Артьом Сергеевич, чел, на двайсет и седем години. Ръст около сто и осемдесет сантиметра, очи — сиви, нос — прав, коса — руса, чуплива, с бретон. Снимка можете да видите на сайта на Червените Шапки. Челът трябва да може да отговаря на въпроси. Заплащането за контракта…“

Цифрите заподскачаха пред очите му. Сумата, на която Червените Шапки оценяваха главата му, никак не беше малка.

Артьом закачи пейджъра обратно на колана си и обречено въздъхна. Ако се предаде сега, сам ще си подпише присъдата. Артьом не се съмняваше, че полицията знае за контракта, и не се наемаше да предскаже, как ще реагират, ако им попадне в ръцете. Парите бяха твърде много.

В къщи не може. При родителите? Не може. При Люся? Не може. Артьом не искаше да забърква близките си в своите неприятности. Имаше само един изход — клуб „Гущер“. И само една надежда — че приятелите на Кортес ще му помогнат.

Но какво да прави до довечера? Да се мотае по улиците, да се движи с тълпата, така е най-безопасно. Вярно, Червените Шапки знаят как изглежда, и портфейлът остана в офиса…

Артьом се почеса по носа и започна да рови в джобовете си. Резултат от бързото търсене бяха четири рубли, дребни и картата „Тиградком“. Артьом замислено изгледа стоящия наблизо банкомат.

„Използвайте картата във всички устройства, предназначени за кредитни карти“ — изплува в главата му част от инструкцията. „Да пробваме.“

Артьом изчака, за да остане сам до банкомата, и пъхна картата в процепа на устройството. Чу се тихо бръмчене, екранът светна и в центъра му се появи емблемата на „Тиградком“.

„Ако обичате, сложете палеца на дясната си ръка на екрана. Това е необходимо за идентификация в ОТС.“

Артьом се подчини.

„Идентификацията е завършена:

Обект — Артьом Головин.

Генетичен статус — чел.

Социален статус — наемник.

Кредит — 1500.

Възможно надхвърляне — десет процента.“

Непознатите, които бяха включили Артьом в ОТС, си знаеха работата — сумата беше точно колкото имаше в сметката си, но да се замисля над това нямаше време.

Сега трябваше да промени визията си. За час Артьом успя да си купи широка хавайска риза, леки бежови панталони и мокасини, а вратовръзката, бялата риза и прочие офис парцали погреба в най-близката кофа за боклук. Като всеки уважаващ себе си беглец, от никъде не купуваше повече от една дреха, и не се преобличаше при продавачите. Във фризьорския салон махна шикозните чупливи вълни от главата си, и те се трансформираха в масово разпространения през лятото „къс таралеж“, който в съчетание със слънчевите очила го направи просто неузнаваем. Като помисли малко, Артьом добави към дрехите евтин плейър. Реши, че клатещият глава в такт с музиката студент изобщо не прилича на беглеца от описанието.

Вече по-спокоен, Артьом удобно се разположи на масичка в близкия „Макдоналдс“, изяде два бургера и реши да разгледа причината за всичките си нещастия.

Като цяло остана разочарован. Изваденият от раницата контейнер си беше точно това — контейнер, а не кутийка или сандъче, украсено със скъпоценни камъни. Беше сребрист, тежък, груб, и само на една от гладките му стени беше гравирана загадъчна руна. Нямаше никакви ключалки, резета или тайни бутони — изобщо не искаше да се отваря и да показва съдържанието си. Просто гладко парче метал, и Артьом без съжаление върна контейнера в раницата. Сега трябваше да измисли къде да го дене. Не искаше да го носи в клуба, изобщо, да разнася със себе си нещо, заради което можеха да го убият посред бял ден, беше глупаво. Артьом помисли и реши, че за съхранение на опасни вещи няма по-добро място от багажните клетки на някоя гара.

Той посегна към следващия бургер и замря.

В ресторанта, оживено говорейки помежду си, влязоха четирима ниски, облечени в черна кожа субекти.

 

 

Патрулният джип бавно се движеше по оживената улица. Скапаните от жегата полицаи мързеливо оглеждаха щъкащите по тротоарите минувачи, търсейки, както се посочваше в описанието, „ниски хора, облечени в черни кожени дрехи и с червени кърпи на главите“. Тъй като заподозрените бяха особено опасни, а за събитията от миналата нощ не знаеха само най-тъпите и мъртвите, патрулните бяха въоръжени с къси автомати и имаха негласна заповед да откриват огън първи. Такова нещо не се беше случвало от деветдесет и трета година.

Дежурните полицаи бяха приели информацията максимално сериозно, но дневната рутина и особено горещината, излизаща на тежки вълни от топящия се асфалт, отвличаха вниманието им.

— Що за кретен трябва да си, за да облечеш черна кожа в такова време, — отново каза водачът, докато оправяше тежката си бронежилетка.

— Пак добре, че не търсим хора в шорти, — избоботи в отговор лейтенантът. — Тогава щяхме да видим зор.

Двамата на задната седалка измъчено се усмихнаха.

— Вярно ли е, че градските власти преговарят с федералното правителство и ще ни пратят батальон десантчици на помощ? — попита единият от тях.

— Защо, сами не можем ли да се справим с някакви бандити?

— Педесе и шести, педесе и шести, отговори, — изхриптя радиостанцията.

— Тук Педесе и шести, — отговори лейтенантът. — При нас всичко е тихо.

— На пресечката на „Пресненски вал“ и „Ходинска“ има голяма авария. Проверете.

— Ние какво общо имаме? — възмути се водачът. — Нека КАТ да се оправя.

— Ще се оправят — обеща радиостанцията. — А ти иди да провериш.

Връзката прекъсна.

— Съвсем са се побъркали, — изруга лейтенантът. — След тая катастрофа на „Ленински“ вече трябва да проверяваме всяко ПТП. Обръщай.

 

 

Патрулният джип още не се беше скрил зад ъгъла, когато до черната будка на пресечката на „Красная Пресня“ и „Пресненски вал“ спряха три тъмночервени автомобила волво. От първия излезе нисък червенокос мъж с бежови спортни панталони и черно кожено сако, под което криеше бойния си рицарски пояс.

— Добър ден, Мехраб, — хладно поздрави той обущаря. — Трябва да поговорим.

Старецът измъкна някъде изпод брадата си гвоздейче, и без да вдига глава от калъпа, заработи с чука. Рижият въздъхна и потупа стареца по рамото.

— Мехраб, нямам време.

Обущарят вдигна глава и късогледо присви очи:

— А-а, Нелсън… Отдавна не сме се виждали, отдавна. Сядай, щом си дошъл.

Нелсън Бард, магистър на ложата на Мечовете, послушно седна на малко столче редом с обущаря.

— Бих искал…

— Искаш ли да чуеш един майтап? — прекъсна го старецът. — Вчера някакъв чел ял навски шуркь в „За стомаха“. Сервирали му истински, от недоглеждане. Голям цирк.

Нелсън потръпна:

— Жив ли е?

— Казват, че да.

— Много е корав.

— Челите са жилави.

Старецът поклати глава и отново се върна към заниманието си.

— Слушай, Мехраб, ние търсим… — чукане прекъсна думите на магистъра — обущарят забиваше поредното гвоздейче.

Нелсън побеля, но успя да се сдържи. Старецът беше уважаван член на семейство Шас, един от старейшините на рода Турчи, и да се кара с него би било глупаво. Като всички представители на Тъмния Двор, шасите бяха известни с отвратителните си характери, и това трябваше да се търпи.

Бард стисна зъби и след кратка пауза попита:

— Може ли да спреш за малко?

— Много работа, — промърмори Мехраб към украсените с големи катарами обувки на магистъра. — Трябва да си храня семейството.

— Търсим Червените Шапки.

— Никой не се съмнява.

— Да си ги виждал напоследък? — Чудът реши да не обръща внимание на ехидния тон на обущаря.

— Кого по-точно?

— Който и да е.

— Тук минава много народ, — съобщи Мехраб, разглеждайки заготовката, — не мога да следя за всички.

Нелсън отвори портфейла си:

— Стотачка.

— Червените Шапки са толкова дребни… — оплака се старецът. — За да ги видя, трябва да си напрягам очите. Знаеш ли колко взимат ерлийците за нови очи? Истински грабеж, нямам толкова пари.

Чудът извади две стотачки и ги подаде на стареца:

— Не е хубаво да ругаеш ерлийците.

— Дай още сто и няма да кажа повече и една лоша дума за тях пред тебе.

Нелсън изпуфтя и бързо затвори портфейла. Мехраб внимателно разгледа банкнотите срещу светлината, старателно ги сгъна и ти скри под престилката си.

— Приятно е да си имаш работа с щедри хора — с чувство произнесе той. — В Тъмния Двор това е голяма рядкост — и отново взе чука. — И кожата в днешно време е просто боклук.

— А Червените Шапки? — раздразнено произнесе Нелсън.

— Ах, да… — След като си получи парите, Мехраб беше загубил всякакъв интерес към ситуацията. — Ето ги, дошли са да плюскат.

Бард се обърна. От „Макдоналдс“-а на отсрещния тротоар излизаха четирима дребосъци, натоварени с торбички с храна.

 

 

Стрелбата започна веднага, щом Червените Шапки излязоха на улицата.

От чуждестранните коли на отсрещния тротоар изскочиха някакви мъже, и без да им пука от нещо, откриха огън по дребните. С автоматично оръжие. Избухна паника, минувачите се разпръснаха във всички посоки, а Артьом още при първите изстрели обърна масичката и се скри зад нея, притискайки към гърдите си раницата. Без да обръщат внимание на изплашените хора и скърцащите автомобилни спирачки, нападателите тръгнаха към Червените Шапки. Те се опитваха да организират отбрана, изхвърляйки бургерите и пилешките пържоли. От Юкон-а, който ги чакаше до тротоара, се раздадоха няколко единични изстрела, но нападателите отвърнаха с толкова мощен огън, че за секунди лявата страна на машината стана на решето, а Червените Шапки вътре вече не даваха никакви признаци на живот. Трима от излезлите от ресторанта вече се гърчеха на тротоара, а последният разтреперан се измъкваше към „Планета Холивуд“, но никой нямаше намерение да го оставя жив. Мъж с рижа коса го догони и в движение го простреля в тила.

Престрелката продължи не повече от трийсет секунди. Нападателите бегом се прибраха в машините и изчезнаха.

Артьом се измъкна изпод масата и реши да заобиколи през парка към станцията на метрото.