Вадим Панов
Войни започват неудачниците (14)

Глава 12

Клуб „Гущер“

Москва, Измайловски парк,

27 юли, вторник, 20:36

 

— Може ли да почакаме вътре? — плахо, без особена надежда, попита Людвиг Окла — един от двамата гвардейци, които седяха отзад в тъмночервения линкълн на де Гир. Людвиг беше млад и навикът да се подчинява безпрекословно още не беше набит в главата му достатъчно трайно. На старшите по звание това не им хареса.

— Да предупредим охраната, че чакаме чел на име Артьом Головин, и да седнем на бара? — недоволно произнесе иззад волана лейтенант Бамбарда. — Не сме дошли тук да се забавляваме, гвардеец.

Лошото настроение на Рик Бамбарда беше напълно обяснимо — той беше проспал наемниците в бизнесцентъра и искаше да измие позора, а го бяха оставили в засада, за да охранява същите тия чели, които го бяха преметнали.

Сантяго помоли де Гир да покрива наемниците, докато предават Амулета. Капитанът взе трима гвардейци, пристигна на уговореното място и вече два часа и половина търпеливо чакаше Артьом да се появи на паркинга на най-доброто в Тайния Град заведение — клуб „Гущер“. Клубът беше собственост на конците — малко семейство продавачи на красив живот, чието истинско име се беше загубило през вековете. Конците бяха весели, знаеха си работата, шоуспектаклите им бяха легендарни, и да наблюдават как в „Гущер“ влизат все нови и нови гости, беше за гвардейците допълнително изпитание.

— Людвиг, не се вълнувай, — де Гир, който седеше до лейтенанта, си погледна часовника и се протегна, — вземи пример от де Мар.

Флегматичния Грем кимна и отново загледа през прозореца.

— Предпочитам да действам, капитане, — веднага отговори Окла.

Новината, че Нелсън Бард е влязъл в бой на „Красная Пресня“, като мълния се разпространи из Тайния Град и направи младите гвардейци особено агресивни. Колко ще продължи войната не знаеше никой, и това караше чудите да бързат да извършват подвизи.

— Всяко действие трябва да има основание, — нравоучително отбеляза Франц. — Ще имаш възможност да проявиш героизъм, Людвиг, а сега стой мирно. Нашите съюзници разчитат на нас.

— Не можем ли просто да вземем Амулета от чела? — не спря Окла. — Той принадлежи на Ордена.

Людвиг беше от ложата на Мечовете и предпочиташе решителни действия. И много му се искаше да напомни на Франц, че на повелителя на войната не му подобава да се застрахова, но не посмя.

— Напълно е възможно Артьом да не вземе със себе си Амулета, — търпеливо отговори де Гир, — или да го следят Червените Шапки. Не можем да рискуваме Източника. Разбра ли, гвардеец?

— Тъй вярно, капитане, — кисело отговори Людвиг.

— Прекрасно.

Бамбарда изсумтя:

— Челът може да умре от страх, ако го хванем. Къде да търсим тогава Източника, а, гений?

 

 

Артьом се добра до Измайловския парк демократично — с метрото. Преследвачите му едва ли можеха да проверят всички пасажери, и там се чувстваше относително спокойно. Двайсет минути се мота из парка, докато се оправи из безбройните алеи и най-накрая намери „Гущер“.

Красивата тъмнозелена сграда с червен керемиден покрив уютно се беше сгушило на брега на малко изкуствено езерце. Гранитният кей с веранда и малка естрада беше съвсем на място. Всички маси на верандата бяха заети, и между тях като ято пирани се носеха сервитьори с яркочервени смокинги. Асфалтираният път, който водеше към сградата, свършваше на паркинг, пълен с много скъпи коли. Заедно със задължителните BMW, мерцедеси и различни джипове, имаше две породисти ферарита, лимоненожълто ламборгини и още някаква кола, която Артьом беше виждал на кино, но не знаеше марката. Всичко изглеждаше цивилизовано и стилно. Никакъв неон, красиви цветни лехи, поддържани тревни площи и тъмно зелено гущерче с червени очи над прекрасна дъбова врата. В такава врата ти се иска да влезеш.

Охранителят в служебен яркочервен смокинг беше учтив, но строг. Фейс контрол. Щом видя Артьом, той се усмихна широко и попита, дали случайно гостът не е член на клуба. На Артьом му се наложи да го огорчи, но вместо страховит юмрук му демонстрираха още по-широка усмивка, а в очите на охранителя се появи истинска мъка, съчетана с желание да помогне:

— Някой от членовете на клуба ще може ли да ви препоръча? Съществуват определени правила за посещенията в клуба, това е заведение с ограничен достъп.

В това Артьом не се съмняваше:

— Имам среща тук. Явно човекът, който я е назначил, е член на клуба.

— Наистина ли? Забележително! — жизнерадостно възкликна охранителят. — Ще си припомните ли името му?

— Кортес.

— Кортес! — На Артьом му се стори, че ей сега ще го разцелуват. — А вашето?

— Артьом.

— Мосю Кортес очаква мосю Артьом! — щастливо оповести охранителят, проверявайки списъка с гостите. — Трета маса на второ ниво. Заповядайте!

Артьом искаше да даде на охранителя пари, но се отказа. Ами ако се обиди?

Вътрешните врати се отвориха и Артьом се оказа, не, направо се стовари в „Гущер“. Клубът блестеше, присветваше, тресеше се и зашеметяваше. Ярка светлина, отблясъци, прожектори, насочени към полуголи танцьорки в лъскави клетки, хора, танцуващи, въртящи се около дългата, докъдето ти видят очите, стойка на бара, отразяващи се в огледалата, говорещи, шумящи, викащи, смеещи се и пиещи. Искаше му се да се отпусне. Непринудената обстановка на непрекъсната оргия го погълна. Високо момиче в ъгъла се извиваше на коленете на здравеняк, пиещ бира, в дясно се прегръщаха две девойки в разкопчани комбинезони. Гръмко се хилеха някакви набити мъже, заобиколили лелка с ярко червило и големи гърди. Артьом се почувства изгубен в тая блъсканица (кой знае, къде тук е второ ниво?), завъртя се неловко и…

— Идиот! — скочи срещу него очарователна блондинка с полупразна чаша в ръце. Високата и гръд яростно се издигаше над абсолютно мократа бяла блузка. — Гледай около себе си, дръвник!

Да гледа около себе си?! Артьом продължи да се пули срещу нея, докато лицевите му мускули възвърнат подвижността си:

— Ще позволите ли да ви почерпя?

Младата жена оправи непокорния кичур, който се беше измъкнал от засукано-разрошената прическа на главата и, и гневът се смени с милост.

— Куций, шампанско! — викна тя на бармана. — Новият ми приятел ще плати.

Момичето небрежно се облегна на бара, показвайки стройните си крака, прикрити, по-точно, неприкрити, с нещо като набедрена превръзка. Освен нея, обувките с висок ток, и бялата копринена блузка, вързана на възел на корема, тя не носеше нищо друго. Артьом беше сигурен в това.

— За първи път ли си тук? С кого си? С жена? Казвам се Лана, а ти? — Тя не чакаше отговори.

— Артьом.

— Красиво име, харесва ли ти моето? Защо мълчиш?

Опитай се да кажеш нещо.

— Притесняваш ли се? Обожавам стеснителни мъже! Толкова са беззащитни. Обожавам шампанско! Клико! Французите са великолепни! Обичам с хайвер…

— Кого, французите?

— Шампанското! — тя заговорнически се наведе към Артьом. — Или ти го предпочиташ с кокаин? Тук може да се намери.

Красавицата с изумруденозелени очи се притискаше към рамото му и недвусмислено му даваше да разбере, че… Да мисли ставаше все по-трудно и по-трудно, но му дойдоха на помощ.

— Мосю Артьом, мосю Артьом, — дръпна го за ръкава нисичък пухкав човек в крещящо червено сако. — Чакат ви.

Артьом се обърна и се облещи срещу създанието. Под червеното сако имаше ослепително жълта риза, оранжеви панталони и зелена на червени точки вратовръзка. Лявото му ухо беше украсено с обица с огромна перла, а пръстите — с многобройни пръстени.

— Кой сте вие?

— Птиций, — съобщи пухкавият и изтри с кърпа потта от плешивата си глава, — тукашният управител. Вие ли сте мосю Артьом?

— Аха.

— Ще ви заведа до масата на мосю Кортес.

Артьом със съжаление погледна Лана:

— Ъ-ъ…

— Разбирам, — очарователно се усмихна момичето. — За сега съм тук.

Артьом отново попадна в тълпата.

— Внимавайте тук, — нареждаше ситнещият до него управител, докато енергично работеше с лакти. — Клуб е все пак, не е библиотека, всякакви момичета идват. Някои си почиват, някои работят.

— А Лана?

— Какво Лана?

— Почива си или работи?

Пухкавият примлясна и ехидно се усмихна:

— Виждам, че ви е харесала.

— Ами, — проточи Артьом, — аз, естествено, имам приятелка.

— Разбирам, предпазлив сте, както се казва, „нова любов — нова болка“. Тук сте, мосю Артьом.

От масата се надигна… и на Артьом му увисна челюстта — срещу него се надигна човекът, който вчера умираше в ръцете му. Кортес.

Изглеждаше прекрасно. Скъпа копринена риза, елегантни панталони и обувки, и най-важното — здрав цвят на лицето и блясък в очите. Ако някой беше казал на Артьом, че Кортес преди няколко часа е кашлял кръв, той щеше да се изсмее.

— Добър вечер, приятелче, разполагай се.

Артьом механично се отпусна в мекото полукресло, но веднага скочи, за да поздрави очарователната спътница на Кортес. Гъста черна коса, огромни, леко присвити очи с необичайния за брюнетка яркосин цвят, чувствени устни, тънка вечерна рокля, подчертаваща великолепна фигура. Артьом беше зашеметен, за това не я забеляза веднага.

— Казвам се Яна. — Гласът и беше дълбок, леко хрипкав.

Артьом незабавно целуна протегнатата ръка, но хладният глас на Кортес го извади от състоянието, предхождащо влюбване.

— Ако ти е пресъхнало гърлото, — отбеляза той, — изпий нещо, не мигай с очи.

— С гърлото всичко е наред, — съобщи Артьом. — Нямам въздух.

Младата жена се усмихна. Комплиментът се получи.

— Яна е мой делови партньор, — каза Кортес, докато си сипваше коняк. — Харесва ли ти клуба?

— Много — Артьом се намести по-удобно в полукреслото, — но според мен, той е по-голям, отколкото изглежда отвън.

— Понякога действителността надхвърля очакванията. — Кортес замислено прокара показалец по ръба на чашата. — Ти не предаде Амулета, както се договорихме, и ние с нетърпение очакваме обяснение.

Артьом със съжаление си спомни, че е дошъл по работа:

— Това е дълга история.

— Ще издържим.

— Добре. И така, аз позвъних сутринта…

Слушаха го внимателно, без да пропускат нито една дума. Когато Артьом стигна до убиеца на „Покровка“, Кортес попита:

— Имаше ли татуировки на лицето?

— Някакво цвете.

Наемникът нахвърли няколко линии на салфетка:

— Като това?

— Да.

— Магарешки бодил. Значи, един от фюрерите на Червените Шапки, — замислено произнесе Яна. — Две очи ли имаше?

— Да.

— Секирата, Дурич. Не му остава много.

— Първо трябва да го намерим.

— Ще го намерят. Сантяго ще направи от него навски шуркь, приживе.

Кортес кимна. Спокойствието, с което събеседниците му обсъждаха предстоящата разправа, на сутринта щеше да потресе Артьом. Сега се отнесе към това с разбиране.

Само че какво е „навски шуркь“?

— Какво стана после? — върна се към темата Кортес.

Артьом завърши историята и тържествуващо погледна слушателите. По лицата им нямаше изумление.

— Значи, успял си да спасиш Амулета, — обобщи Кортес. — Хубаво е, че не сгреших с теб.

Артьом скромно кимна, той изобщо беше скромен герой.

— Между другото, къде е Амулетът? — поинтересува се младата жена.

— На сигурно място, естествено, — усмихна се Артьом. — Няма да го мъкна до тук след всичко това.

— Логично, — съгласи се Яна, — и къде е това място?

— Преди да идем там, бих искал…

Кортес вдигна ръка:

— Разбираме, Артьом. Колко искаш за причинените неудобства? Мога да бъда достатъчно щедър в границите на разумното.

Спокойствието, с което произнесе тази фраза, подсказа на Артьом, че преди да назове цифра, трябва щателно да изясни въпросните граници:

— Да не говорим за пари сега.

Кортес вдигна учудено вежди:

— А за какво?

— Ще ви бъда благодарен, ако ми обясните, какво става.

Младата жена изящно сви рамене:

— Това не е наша тайна.

— Почакай. — Кортес въздъхна. — Артьом, ние с Яна крадем антикварни изделия по поръчка. Клиентите ни са сериозни, залозите са високи, и често се налага да рискуваме. В раницата, която си скрил някъде, е нашата последна задача. Контрактът се оказа много по-сложен, отколкото предполагахме, но това са наши проблеми. За теб ще бъде най-добре колкото е възможно по-бързо да се отървеш от плячката ни и да изчезнеш. Колко искаш?

Лъжеше, без да се старае, по служба, така да се каже, и Артьом започна да изпитва съмнения:

— За съжаление, разказът ти не обяснява доста неща.

— Например?

Артьом не успя да отговори. Музиката стихна, и в клуба настъпи абсолютна тишина. Всички погледи се насочиха към естрадата, в чийто център се беше появило нещо, скрито с червено покривало.

— Милички! — заврещя изскочилият от кулисите Птиций. — Кулминацията на вечерта! Гвоздеят на сезона! За първи път след хиляда години — танцът на Феникса!!!

Той с театрален жест дръпна покривалото, и пред публиката се показа нещастен, мръсночервеникав птеродактил с пожълтял като от пушене клюн. По залата се понесе шепот. Птеродактилът огледа клуба с кръглите си мътни очи, проточи тънката си шия, и хрипливо изкряка. Публиката започна да ръкопляска.

— Последният на земята Феникс, хванат преди дни в „Марина рошча“, ще изгори и ще се възроди от пепелта пред очите ви! Идва време! — нареждаше Птиций. — Не пропускайте нито миг!

Птеродактилът отново изкряка и подскочи на мястото си. Светлините започнаха да угасват.

— Ще станете свидетели на събитие, което няма да се повтори още хиляда години, — проникновено шепнеше в микрофона пухкавият. — Цели хиляда години. Поръчвайте шампанско.

Клубът потъна в полумрак. Никой не смееше да наруши нечуваната досега в това заведение тишина. Птеродактилът изхлипа и уплашено се огледа. Около него започнаха да се появяват малки огнени точици.

— Гледайте!

Птиций отстъпи на безопасно разстояние. Артьом затаи дъх. Огнените точки ставаха все по-големи, превърнаха се в пламъци, и около птеродактила се образува плътна огнена стена.

— Гледайте!

Огънят се свиваше около биещата с крила птица.

— Господи! — възкликна Яна.

Пламъкът стигна до тавана, пръснаха искри, причудливи огнени фигури полетяха из клуба, Артьом се дръпна назад. Огънят се издигаше в кръг и гореше зрителите с палещия си дъх. Птеродактилът отчаяно изкрещя, вдигна нагоре раздърпаните си крила, като че искаше да привлече бушуващите пламъци, изкрещя за последен път и се превърна в прах. Там, където стоеше досега, разцъфна пламтящо огнено цвете. Клубът в един глас извика:

— Феникс! Феникс!!

И, подчинявайки се на този зов, от центъра на огненото цвете излетя прекрасна горда птица с тънък златен клюн, закачлив гребен на главата и яркочервени пера. Таванът се отвори, откривайки нощното небе, Фениксът размаха крила, горделиво изкрещя и се устреми към звездите. Огненият вихър остави широка дъга на черното небе.

— Като че ли не са минали хиляда години, — тихо произнесе Птиций. — Той е млад, пълен със сили и щастлив. Той прекрачи през времето и отново играе сред звездите. Заповядайте след хиляда години.

Таванът бавно се затвори.

 

 

— И това не се връзва с твоята версия, — тихо каза Артьом на Кортес. — А освен това, като за човек с няколко огнестрелни рани изглеждаш прекалено добре.

— Напразно го доведе в „Гущер“, — въздъхна Яна. — Твърде много храна за размисъл.

Артьом щастливо се усмихна на красавицата, но не се съгласи:

— „Гущер“ е финалът, храна за размисъл започнаха да ми подхвърлят от сутринта.

— Как?

— Отначало пейджърът побесня — за една нощ дойдоха толкова съобщения, че се наложи да го изключа. По телевизията се появи нов канал — ТГК, познат ли ви е?

— Познат ни е, — тихо каза Кортес. — Продължавай.

— Нова радиостанция, журналистите и са по-добре осведомени от полицията за вчерашните събития. И в края на историята ми изпратиха известие, че съм включен в ОТС, и кредитна карта.

Яна подсвирна и се обърна към Кортес:

— „Тиградком“? Кой го е включил?

— Какво е ОТС? — Артьом реши да тръгне от самото начало.

— Информационната система на Тайния Град.

— А по-подробно?

— Колко по-подробно? — усмихна се Кортес. — Телевизионни и радиопрограми, предназначени за жителите на град, за който не знае никой.

— Къде се намира той?

— Тук.

— Тук?

— Москва има много лица — Яна разтягаше думите. — Някои познаваш, за други си чувал, за някои се досещаш.

Лекцията на професор Серебрянц! Яна?!

Младата жена наклони глава:

— Не внимаваш, Артьом.

— Видях те на лекцията!

— Да.

— Значи, това е истина?

— По-голямата част.

По-голямата част от бълнуванията на Лев Мойсеевич Серебрянц се оказаха истина. Люска щеше да е във възторг. Артьом мълчаливо си наля пълна чаша водка от запотената кристална гарафа и я изпи на екс.

— Хапни нещо, — посъветва го Кортес.

Артьом набоде на вилицата си парченце горещо месо и блажено се отпусна. Главата му започна да шуми.

— Добре ли си? — съчувствено попита Яна.

— Сто процента, — шумът в главата му не преставаше, — но да повярвам във всичко това не е лесно.

— Ще ти се наложи.

— Къде се крият те?

— Никъде, просто живеят сред нас.

— Но нали не са хора?

— Не, но повечето доста приличат на нас. Останалите се маскират или хвърлят мъгла.

— И вие ли?

— Не, — усмихна се Кортес. — Ние сме хора, наемници.

Това поуспокои Артьом. Само това оставаше, сътрапезниците му да се окажат някакви дяволи.

— Но щом не са хора, как успяват да се скрият?

— Хвани. — Яна кимна към съседната маса, където вечеряха двама мъже в скъпи костюми. — Нека да види сам.

— Логично. — Кортес подаде на Артьом опушен монокъл. — Виж ги през него.

Артьом покорно погледна в монокъла и се обърна към съседната маса:

— И какво?

Двамата продължаваха да си хапват и пийват точно като преди. Зъби, нокти или рога не се появиха.

— Затвори си другото око.

Монокълът заработи веднага, щом Артьом го направи. През опушеното стъкло силуетите на съседите първо се размазаха, след това отново станаха отчетливи, и Артьом с огромни усилия се удържа да не извика от изумление — мъжете имаха по четири ръце! Долният чифт излизаше някъде под мишниците им и мърдаше също като горния. Единият от мъжете забеляза монокъла, усмихна се и небрежно махна на Артьом с лявата си долна ръка. Шумът в главата му утихна, алкохолът отстъпи под натиска на реалността.

— Какво е това? — прошепна Артьом и свали монокъла.

— „Различител“ — Кортес старателно избърса стъклото и го прибра в джоба си. — Позволява да виждаш през мъглата.

— А те?

— Хвани. Приятни момчета, но не обичат да привличат внимание и почти не свалят мъглата. Семейството им е във Великия Дом Чуд.

Артьом се обърна към кристалната гарафа с водката, но реши да не злоупотребява.

„Как ще разбереш колко сърца има съседът ти?“ — казваше Люся.

Вече знаеше отговора — използвай „различител“.

— Вече вярваш ли? — попита Кортес.

— А защо на мен? Защо трябва да знам всичко това? Доколкото си спомням, трябваше просто да предам този, как се казваше, Амулетът, и толкова.

— Действително. — Яна погледна Кортес. — Защо са му разказали за Тайния Град?

Наемникът се намръщи:

— Най-вероятно Сантяго го е включил. Явно комисарят е решил да използва Артьом вместо нас.

— Как така вместо нас? — възмути се момичето.

— Как така да използва? — възмути се Артьом.

— Спокойно, спокойно. — Кортес вдигна ръце с обърнати напред длани. — Яна, надявам се ще ми простиш, че не бях докрай откровен с теб.

Погледът, с който момичето награди наемника, си струваше да се снима:

— Продължавай.

— Целта на нашата операция не беше Амулетът, а Вестителят. Тъмният Двор иска да го открие преди пълнолуние, когато силата на магьосника ще достигне максимум. След като взехме от Червените Шапки плячката, ние с Лебед трябваше да станем примамка за него. Вестителят щеше да търси нас, а Сантяго — Вестителя. Ти минаваш на заден план, не рискуваш нищо, и за това ти разказах само първата част от плана. За съжаление, възникнаха проблеми. Лебед загина, мен ме раниха, и тогава се появи Артьом — страничен чел, който няма нищо общо. Вестителят налапа въдицата заедно със стръвта, и сега Червените Шапки търсят Артьом.

Това беше лоша новина. Много лоша. На Артьом отново ме се прииска да пийне.

— А ако откажа?

Наемниците учтиво замълчаха. Артьом се ядоса:

— Няма да позволя да ме използват! Няма да позволя, и толкова!

Като чуха това, хваните от съседната маса съчувствено го аплодираха с горните си крайници. Храбростта на червея винаги предизвиква снизходително уважение.

— Страхувам се, Артьом, че няма да можеш да се измъкнеш. А и не е в твой интерес. Сега те прикриват навите, а ако останеш сам — ще умреш. Червените Шапки няма да се церемонят с теб.

— Когато всичко приключи, предяви претенциите си на Тъмния Двор, те плащат прилично за причинените неудобства, — посъветва го Яна.

— Животът ми е в опасност.

— Ще поискаш надбавка за риска.

— Колко голяма? — На Артьом му се отдаваха деловите преговори.

— Първо трябва да останеш жив — отбеляза момичето.

— Ще ми помогнете ли?

— Вече ти помагаме.

Хубаво е да имаш приятели.

— И какво ще правим сега?

— Сантяго иска да говори с теб и да координира по-нататъшните действия. Той ще дойде тук.

— Значи, чакаме. — Артьом отново погледна запотената гарафа. — Защо не ми разкажете за Тайния Град?

— Какво по-точно? — попита Кортес, той явно очакваше този въпрос.

— Всичко.

— За всичко ще прочетеш в библиотеката, щом са те включили в ОТС, значи имаш достъп. Какво искаш да знаеш сега?

Артьом се замисли. Какво наистина искаше да знае? Опитът му в общуването с Тайния Град беше малко, и още нямаше конкретни въпроси. Искаше да знае всичко — цялата информация, но разбираше, че Кортес няма да му чете лекция. А какво може да пита? С какво се отличава Тайният Град преди всичко?

И Артьом си спомни. Спомни си инспектора от пътна полиция Сидоров, който се превърна в червеноглав бандит, спомни си учудването и притеснението на охранителя, който вместо Ортега видя неговата, на Артьом, леля, спомни си танца на Феникса и мъртвешки бледото лице на Кортес, на вчерашния Кортес, окървавен и прострелян на няколко места, спомни си всичко това, и въпросът изникна сам:

— Мъглата. Фениксът. Твоето внезапно оздравяване. Обясни всичко това.

Въпросът беше съвсем лаконичен, но отговорът се оказа даже по-кратък:

— Магия.

Последната приказка Артьом беше прочел отдавна, твърде отдавна, но на Кортес повярва веднага.

Магия. Мозъкът му подхвърли услужливо няколко съответстващи термина — заклинание, омагьосана принцеса, вълшебник, задължително с дълга брада и плащ с качулка. По-конкретни неща за магията Артьом не знаеше.

— Значи, всички те… ъ-ъ… са магове?

— Да.

— Кортес! — не издържа Яна.

Младата жена остави чашата си на масата и укоризнено погледна партньора си:

— Засрами се. Човек ще помисли, че знаеш за магията от дете. — Тя премести поглед на Артьом. — В магията няма нищо свръхестествено. Най-общо казано, това е умение да преобразуваш определена енергия по определен начин.

— Четох някъде, че магьосниците използват своя собствена енергия. На душата или тялото…

— Собствената енергия е недостатъчна, тя стига за примитивна мъгла, и то за кратко, — изскърца Кортес. — Вътрешните ресурси на организма са крайно ограничени.

— Колкото е по-сложно заклинанието, толкова повече магическа енергия трябва, — прекъсна го младата жена. — Може да се вземе само от вън.

— От други хора?

— Нищо подобно! — махна с ръка Яна. — Само „кълбовидна мълния“ четвърти клас иска толкова енергия, че на съответния маг ще му се наложи да обиколи половината страна. Те извличат енергия от самата планета.

— Не директно, — добави Кортес, като за момент се откъсна от коняка.

— Благодаря, — усмихна му се младата жена и отново се обърна към Артьом. — Магическата енергия се натрупва в специални устройства — Източниците, много мощни артефакти, които осигуряват енергия на всички магове в Тайния Град. Това става пряко — като операторите на Източника зареждат самия магьосник, или когато зареждат артефакти, така да се каже, малки източници.

— Безплатно? — поинтересува се Артьом.

Кортес трепна и многозначително почука с пръст по челото си.

— Артьом, — меко каза Яна, — пазарът на магическите услуги на Тайния Град се оценява на стойност два-два и половина милиарда и стабилно расте с около десет процента годишно. Продажбата на магическа енергия е много изгоден бизнес, и той е напълно съсредоточен в ръцете на Великите Домове. Само те имат Източници.

— А тъй като технологията за производството им е загубена, всеки Източник е безценен, — отново се обади Кортес.

— Значи, Картагенският Амулет… — най-накрая разбра Артьом.

— Е Източникът на Великия Дом Чуд, — потвърди Яна, — и сега маговете на Ордена са без енергия. Няма откъде да я взимат, нито за себе си, нито за артефактите си.

— И трябва да си купуват, — побърза да прояви съобразителност Артьом.

— Не. Разликите в генома не позволяват да се използва енергията на чужд Източник. Чуд не може да черпи енергия от Кладенеца на Дъждовете, това е Източникът на Зеления Дом, а люд — от Картагенския Амулет.

— Затова са създадени Великите Домове, — добави Кортес, — семейства със сходни гени се групират около могъща раса и използват Източника и. Така че под удара попаднаха всички семейства на Великия Дом Чуд — и чудите, и хваните, и дайкини, и всички останали. Сега се решава въпросът дали Чудите ще останат Велик Дом.

Артьом настръхна. Стойността на малката черна раница, попаднала в ръцете му, се оказваше прекалено голяма за скромната му личност.

— Как чудите са допуснали подобна загуба?

— Това е сложно. — Кортес замислено повъртя чашата в ръцете си. — При обикновена война не закачат Източниците. Първо, ако се унищожи Източник, това ще доведе до освобождаване на огромно количество енергия с непредсказуем резултат, може просто да унищожи планетата. Второ, и да се завладее Източник, това няма да попречи на маговете да използват енергията му, защото враговете им не могат да блокират артефакта.

— Или поне така беше досега. Докато не се роди Вестителят.

— Беше предсказано, че Вестителят ще оглави Великия Дом Люд и ще вземе властта в Тайния Град. — Кортес допи коняка и остави чашата на масата. — Той организира нападението на Червените Шапки над Замъка, завладя Амулета, успя да го блокира, и направи на глупаци всички бойни магове на Ордена. Навите предвидиха подобен развой на нещата, и Сантяго нае нас да следим Замъка. Снощи, след като Червените Шапки завладяха Амулета, аз и партньорът ми намерихме Сабята, това е фюрерът на клана на Гниличите, и прибрахме плячката им. Останалото го знаеш.

Артьом си спомни потрошения хамър, обляното в кръв предно стъкло, труповете на Червените Шапки и водача, паднал върху волана. Кортес си сипа още коняк и го изпи на екс.

— А защо навите сами не са организирали засадата?

— Да се проследи нав е лесно, — обясни Яна. — За толкова силен магьосник като Вестителя тяхното придвижване е като земетресение. А и щом разбере, че Сантяго е замесен, може да промени плановете си и да стане по-предпазлив.

— Но най-важното е, че на Тъмния Двор му трябва Вестителя, а не Източника. Любомир е главната опасност за Тайния Град, и навите полагат всички усилия да го открият. А чудите нека засега да се мъчат без Амулета, и да помислят, как да намалят цената на енергията.

— Сантяго ще каже кога да им се върне Източника.

— А чудите ще могат ли да го разблокират?

— Разбира се, когато си го получат. — Яна се усмихна. — Е, как ти се струва?

— Объркано, — призна Артьом.

— Така е.

— А ние какво отношение имаме към тези проблеми? Какво значение има колко Велики Домове ще има в града, за който не знаем нищо?

— За това пък градът знае за нас, — измърмори Кортес. — Вестителят няма да спре с унищожаването на Великите Домове, той иска много повече. В него има сила, способна да преобърне света, но той е закъснял — силата вече не решава нищо. Последният опит за налагане на световно господство пропадна, а следващият ще доведе до глобална катастрофа. Вестителят е създаден за насилие, а това е категория от миналото. Той не го разбира, за това е опасен и трябва да бъде унищожен.

— Така смята Тъмният Двор, и ние нямаме основания да не му вярваме, — заключи Яна.

Кортес се наведе над масата:

— Сега за работата, Артьом…

 

 

— Нали не възразявате, господа наемници. — На масата седна як светлокос мъж с измачкано сако. Той невъзмутимо си сипа вино, отпи малко и на лицето му се изписа нещо като усмивка. — Според мен, имаме нещо да обсъдим.

Мътнозелените очи на пришелеца бавно, собственически оглеждаха наемниците. Кортес изсвири някакъв засукан мотив с уста, Яна въздъхна и лицемерно наведе очи. Явно оценяваха ситуацията. Артьом се огледа. Хваните от съседната маса бяха изчезнали, и сега погледът му се натъкна на още широкоплещести мъже с мътнозелени очи. Братя ли са, що ли?

— Виждам, че не сте сам, барон Мечеслав, — проточи Кортес.

— Правилно, — пришелецът се усмихна и прокара пръсти по белега на врата си. — Имам изгодно предложение, свързано с вашия последен контракт.

Наемниците мълчаха.

— Готов съм да утроя хонорара ви.

Щедрото заявление не предизвика реакция.

— Не взимам обезщетения, — мрачно произнесе Кортес.

— Жалко.

Мечеслав допи виното си и отново се усмихна:

— Тогава ще продължим преговорите на друго място.

— Напразно се забърквате, бароне, — продължи наемникът. — Това не е ваша игра.

— Не ти го решаваш. — Гласът на Мечеслав изстина. — Предпочитате да ви докарат в Зеления Дом в безсъзнание, или ще тръгнете сами?

Кортес неохотно се надигна от масата.