Вадим Панов
Войни започват неудачниците (17)

Глава 15

„… Количеството потребители на Интернет в Русия се увеличава всеки ден. В интервю за нашия вестник Егор Бесяев, вицепрезидент на най-големия в страната интернет доставчик «Тиградком», заяви, че в бъдеще, по негово мнение, интернет, кабелните телевизии и останалите телекомуникации ще се слеят в обща мрежа…“

(„Ведомости“)

„… Паниката в Тайния Град расте. Кризата във Великите Домове и неясното им обяснение за събитията доведоха до предсказуем резултат — всички са уверени, че се задава голяма война…“

(„Тиградком“)

* * *

Зеленият Дом, щабквартирата на Великия Дом Люд

Москва, Лосинни остров

28 юли, сряда, 03:14

 

— Моля — Сантяго галантно отвори вратата на автомобила и помогна на Яна да седне. — Хареса ли ви в Зеления Дом?

— Твърде много заключени врати. — Яна се усмихна, помаха с ръка на киселите охранители, които наблюдаваха заминаването им, и продължи: — Но се държаха достойно.

— Люди, — сви рамене навът. — В Цитаделата щеше да ви е доста по-трудно.

— За това предпочитам да сме приятели с вас, комисарю, — отново се усмихна младата жена. — Имате прекрасна кола. Ягуар?

— Абсолютно вярно. Ягуар XJ-220.

Спортната кола приличаше на собственика си — елегантна, мощна, предизвикваща уважение навсякъде. Свръхскъпият ягуар респектираше даже богатите шаси — заклети любители на спортните коли, — и Яна реши да поласкае самолюбието на комисаря на Тъмния Двор:

— Казват, че са свалени от производство.

— Много малък пазар, — обясни Сантяго, — но, ако нямате нищо против, бих искал да се върнем на темата.

— Разбира се — младата жена отвори чантата си и извади пудриерата. — Ще бъдете разочарован, комисарю. Артьом не успя да каже къде е скрил Амулета.

— Печално, — съгласи се навът. — Излиза, че съм си загубил времето да ви спасявам.

— Извинете, че попречих на плановете ви.

— Няма проблеми, — великодушно каза Сантяго.

Тъхо мъркащият ягуар се отдалечаваше все повече и повече от Зеления Дом.

— Как мина срещата ви с кралица Всеслава? — попита Яна, докато се оглеждаше в малкото огледалце. — Научихте ли нещо интересно?

— Чували ли сте за Вивисектора? — вместо отговор попита Сантяго. — За него писаха във вестниците.

— Чувала съм, — намръщи нос младата жена и язвително добави: — Докато стояхме в засада, четенето на вестници беше основното ми развлечение.

— Убива жени?

— Момичета. Само новодошли, такива, които никой няма да търси. От това, което прави с жертвите си, може да ти настръхне косата — обезобразява ги до неузнаваемост. За това журналистите са го нарекли Вивисектора.

— Полицията има ли следи?

— Не знам, да се залови психопат е много трудно. Защо се интересувате?

— Любомир е бил влюбен в кралицата, — тихо отговори навът. — Искрено и по детски наивно. Тя е била всичко за него, и се е превърнала в най-големия му враг. Всеслава подозира, че Вестителят и Вивисекторът са едно и също лице.

— Първата любов рядко е щастлива, — отбеляза Яна. — Ако всички неудачници ставаха маниаци, нямаше да останат нормални хора.

— В бъдеще ще обмисля думите ви. — Сантяго намали и сега ягуарът бавно се движеше по пустата улица. — Но в случая с Вестителя има още едно обстоятелство. Както знаете, някои магове, опитвайки се да увеличат силата си, остават девствени цял живот.

— Това помага ли?

— Не особено. Но Любомир не е получил класическо образувание, и е напълно възможно да е решил да не рискува.

— Това косвено потвърждава версията на кралицата. Ненавистта му към нея би могла да обхване всички жени, и тогава… — Яна изруга вулгарно, съвсем неподходящо за дама.

Сантяго се намръщи:

— Възможно е да грешим.

— Това може да се провери.

— По какъв начин?

— Любомир едва ли сам търси жертвите си, — разсъдливо отговори Яна, — той само се забавлява с тях. Някой му доставя момичета.

— Червените Шапки, — предположи Сантяго, — диваците правят всичко, което им каже.

— Не мисля — възрази Яна. — Червените Шапки не са много умни. Те ще ловят жените направо на улицата и ще остават следи. А убиват само приходящи, които дълго време никой не търси и даже невинаги ги разпознават.

— Някой специално подбира жени, — разбра Сантяго и с уважение погледна момичето. — Имате ли предположения, кой може да бъде?

— Конците, — уверено каза Яна. — Жените са техен профил.

Известно време Сантяго обмисляше думите и, а след това се усмихна:

— Познавате ли Птиций?

 

 

Да общуваш с разярен нав не е приятно занимание. Когато и без това противните обитатели на Тъмния Двор бяха раздразнени, или не дай боже ядосани, те се превръщаха в крайно неприятни събеседници, и разговорът с тях ставаше непредсказуем. Като правило, всички избягваха навите през това време, но благодарение на генетично наслоената си настойчивост те сами си намираха слушатели.

— Птиций, — този път Сантяго не размахваше управителя във въздуха, а, след като го остави да трепери на масата, започна да се разхожда бавно из кабинета. — Добре ли ви плаща Любомир?

— За какво? — искрено се учуди конецът. — Какво съм му направил?

Той не искаше да си признае, че е свързан с магьосника.

— Птиций, — навът не обърна внимание на учудването му и спокойно продължи, — аз нямам доказателства, че работите за Любомир.

— Тогава защо мислите…

— Не мисля. Просто разсъждавам последователно. Освен това нямам време и съм в отвратително настроение. Разбирате ли накъде бия?

— Не, — изписка пухкавият.

— Вашето необмислено поведение нанесе щети на Тайния Град. Полицията на челите може във всеки един момент да открие следите на Любомир, а значи, и нашите. За това, ако не престанете да се правите на глупак, ще ви убия.

— Ние сме под закрилата на Зеления Дом, — измрънка конецът. — Не можете да ме убиете просто така.

— Повярвайте, ще съумея да се справя с този дребен инцидент.

Птиций внимателно се вгледа в дълбоките черни очи на нава и се предаде:

— Любомир плаща много добре. Той поръчва момичета за някакви опити. Челски жени. Сантяго, кълна се, нашите не ги закачам!

— Търговия с роби! — мрачно каза Яна. — Поне знаеш ли, за какво са му, подлец?

— Какво ме засяга? Както се казва, ако много знаеш — бързо остаряваш.

— Къде ги карате? — прекъсна го Сантяго.

— Аз намирам две-три момичета, след това се обажда Секирата, идва и ги прибира.

— От къде ги намираш? — студено попита Яна. — Не са от твоите, нали?

Птиций злобно погледна момичето и въздъхна:

— Много си умна.

— Отговорете, Птиций, отговорете, — настоя Сантяго.

— Доставя ги един чел, фотограф-некадърник. — Конецът погледна мрачния Сантяго и умолително добави: — Отначало не знаех за какво са му. След това се уплаших.

— Фотографът знае ли нещо?

— На него му е все едно. Само да му плащат.

— А ако полицията го притисне?

— И какво? — конецът сви рамене. — Не сме се виждали, говорили сме само по телефона, така че, каквото и да му направят, той нищо не може да каже.

— Много благоразумно, — похвали го Сантяго. — Кога ще дойде Секирата?

— Днес. Любомир се обади.

— Последната жертва е открита вчера, — обади се Яна. — Явно вече му е станало скучно.

— Що за момичета са? Някоя по-съобразителна? — попита комисарят Птиций. — Може ли да се говори с тях?

— Сантяго, — нежно произнесе Яна, — вие разбирате, че там е нужен добре подготвен професионалист, не тия кокошки. Те сигурно са изпаднали в истерия.

Навът бавно кимна:

— Ще отидете ли?

— Защо не? Предишният контракт беше много скучен.

— Предишният? — Щедростта не беше сред добродетелите на Тъмния Двор. Напротив, смяташе се за много голям недостатък. — А нима той е свършил?

— Не — Яна извади пиличка за нокти. — Но в моите задължения влиза само огневото прикритие. Никой не е казвал, че ще се наложи да влизам в пастта на Вестителя.

— Тъмният Двор няма да възрази срещу доплащане за риска, — процеди Сантяго. — Сега съгласна ли сте?

— Напълно.

— Какво умно момиче, — изписка забравеният от всички Птиций. — Ако си търсиш работа, ела при мен.

* * *

Москва, улица „Болшая Дмитровка“,

28 юли, сряда, 06:51

 

Артьом не помнеше как се измъкна на повърхността. Беше запазил само откъслечни образи от тесни, полутъмни коридори, ръждива стълба и лекия полъх на чист въздух, който последва и така намери отворен люк. Извършеното убийство — а в това, че дребният е мъртъв, Артьом не се съмняваше, го потресе толкова, че даже след като излезе на повърхността, той дълго броди безпаметно по сивите улици на събуждащия се град.

Да дойде на себе си го накара викът:

— Ей, младеж!

Грубият глас проникна през пелената, обгърнала мозъка му, и го накара да се огледа. Артьом стоеше по средата на пустата улица, а на банкета проблясваха светлините на синьо-бял полицейски джип.

— Я ела насам, — махна с автомата подпряният на предния капак сержант в бронежилетка. — Бързичко!

Бързичко значи бързичко. Артьом се повлече към полицаите.

— Напушен ли си? — строго попита сержантът. — Документи?

— Не.

— Какво правиш тук?

— Аз… от гаджето. Мъжът и се върна.

Не особено оригинална история, но Артьом не можа да измисли друга. Главата му не работеше.

— Бихте ли се?

Скъсаните изцапани дрехи ясно показваха как точно са решили разногласията си любовникът и не навреме завърналият се съпруг.

— Не — Артьом глуповато се усмихна, — те живеят на втория етаж. Аз скочих през прозореца и лежах в храстите, криех се.

По-лошо не беше лъгал никога през живота си.

— Покажи си ръцете!

Полицаят делово огледа китките му, и особено кокалчетата на пръстите, опитвайки се да намери следи от сбиване, но напразно. Артьом уби дребния с червената кърпа с тръба, и му нямаше нищо на кокалчета, само малко ръжда по дланите. Кръв също нямаше, но сержантът явно не искаше да пуска подозрителния субект и търсеше за какво да се хване. Не вярваше на историята и Артьом започна да нервничи:

— Ами, аз да тръгвам?

— Къде да тръгваш? — подразни го автоматчикът. — Нямаш документи, изглеждаш подозрително. Ще се наложи да поседиш в участъка, докато не изясним кое как.

Артьом потърси с очи някое парче тръба, но наоколо нямаше нищо подходящо.

— Господин сержант…

— Млъкни.

Полицаят посегна към белезниците на колана си, а Артьом окончателно се разстрои. Да лежи в дранголника не влизаше в плановете му, но как да го избегне нямаше никаква представа.

— Ето къде си бил, глупак! — се включи в разговора мелодичен женски глас.

Двамата мъже едновременно се обърнаха.

До джипа беше спрял сребрист мустанг, от който ги гледаше с усмивка млада жена с бяла блузка, кокетно закопчана на… Не, по-точно казано, кокетно незакопчана на… Накратко, блондинката от „Гущер“. Лана.

— Артьом, търся те из целия град. — Тя премести изумрудените си очи на автоматчика. — Къде го намерихте, сержант?

— Познавате ли го?

— Какво да ви кажа? — Лана нежно погледна Артьом. — Разбира се, че го познавам.

Сержантът замърмори, но прибра белезниците. Колегата му, който досега скучаеше зад волана на джипа, се надигна, за да вижда по-добре. След като се убеди, че е център на вниманието, младата жена си оправи косата и предизвика у всички маса положителни емоции.

— Сержант, нали нямате нищо против да прибера приятеля си? — попита тя. — Имаме нещо за довършване.

Полицаите дружно се облизаха и шумно въздъхнаха.

— Стига да го наглеждате.

— Обещавам, че повече няма да го пусна никъде, — отново се усмихна Лана. — Артьом, влизай в колата.

— Изчезвай, — изсъска му автоматчикът.

Артьом се пльосна на седалката и помаха с ръка на полицаите:

— Момчета, надявам се един ден и на вас да ви е толкова хубаво.

Скърцането със зъби на полицаите заглуши двигателя, Лана очарователно се усмихна, и мустангът скочи от мястото си.

— Благодаря, — обърна се Артьом към нея. — Не можеш да си представиш колко навреме се появи.

— Напротив. — Лана завиваше, без да намалява скоростта, явно бързаше да се отдалечи от полицаите. — Тайният Град не обича да се набива на очи. Какво си направил?

— Бях много мръсен и подозрителен.

— От тебе вони на Лабиринта, — младата жена демонстративно сбърчи носле. — Има ли къде да се измиеш?

— Не.

— Да не си скитник? Или си просиш гостуване?

Да си изпроси гостуване у Лана за Артьом би било удоволствие.

— Търсят ме.

— Значи си просиш. Защо тогава не ме потърси в клуба? Нали обеща?

— Защото намериха мен.

— Но си избягал.

— Да.

— От кого?

— От людите.

— Охо.

Мустангът спря в малка уличка, и Лана се обърна към Артьом. Бялата тъкан на блузката се опъна на гърдите и, ярките устни се извиха в усмивка.

— Толкова ли си корав?

— Не, те просто ме разочароваха.

— Добър отговор, — намръщи се Лана. — Отскоро ли си в Тайния Град?

— Защо реши така?

— Великият Дом не разочарова, Артьом. Той предизвиква уважение или страх, а самохвалството и пренебрежението струват много скъпо.

— Колко?

Небрежната поза на Лана беше изключително прелъстителна, полуголи гърди под тънката блузка, стройни крака, леко отворени устни и огромни очи. Вълшебни, примамващи очи, обещаващи, зовящи, очи, които те карат да забравиш всичко… Артьом се наведе и впи устни в нейните. Меки, ласкави устни, леко горчиви на вкус, които стават все по-горчиви и по-горчиви във всеки следващ миг на страстната целувка. Нещо не беше наред, Артьом усети как нещо невидимо прониква в мозъка му, навлиза дълбоко в душата му, и получава власт над него. Усещаше, че става все по-слаб и не намираше сили да прекъсне тази страстна, отровна целувка. Напротив, той притискаше момичето все по-силно към себе си, бързаше да попадне под магията и, и се наслаждаваше на порочното удоволствие от поражението.

Мозъкът на Артьом беше надеждни защитен, и като разбра това, Лана, фея на Зеления Дом, използва старото, изключително женско заклинание „целувката на русалката“, овладя чувствата му, подчини го на себе си, и се подготвяше да получи цялата информация, която я интересуваше.

Артьом лежеше на седалката и преживяваше горчивия вкус на целувката. Сега желаеше само едно — още една упоителна, самоубийствена целувка. Той отново се наведе над момичето, но слабата и ръка нежно го върна обратно.

— Трябва да поговорим, Артьом, — усмихна се Лана и изтри остатъците червило от устните си. — Защо те преследват Червените Шапки и Зеленият Дом?

Тихият глас в дълбините на защитения от навите мозък се опитваше да му подскаже, че не трябва да отговаря на въпроса, но чувствата изискваха да разкаже на прелъстителката си всичко.

— Трябва им плячката ми.

— Която си откраднал от Червените Шапки?

— Да.

— А те са я откраднали от чудите?

— Да.

Лана замълча, очевидно обмисляше дали си струва да зададе следващия въпрос:

— За какво става дума?

— Картагенският Амулет.

— Упс! — без да обръща внимание на Артьом, Лана тихо изруга.

— У теб ли е?

— Не.

Артьом отново се наведе към момичето и тя отново го спря.

— Скри ли го?

— Да.

— За какво им е на Червените Шапки Амулета? Те не могат да се оправят с Източник!

— Те работят за Вестителя.

— Значи ето каква е работата — Лана нервно приглади коси. — Вестителят е жив?

— Да.

— Моряните да ме разкъсат, значи Всеслава е излъгала Зеления Дом!

Това не се побираше в главата на феята. Картагенският Амулет е в ръцете на някакъв чел, Вестителят е жив, кралицата е предала народа си, паниката в Тайния Град ескалира, и само тя, Лана, фея на Зеления Дом, може да реши… Или не може? Младата жена погледна излъчващия преданост Артьом:

— Вестителят е излязъл срещу Великите Домове?

Това беше сложен въпрос, и на Артьом му се наложи да се напрегне и да си припомни всичко, което беше чул в последно време:

— Вестителят идва за голяма война, и не разбира, че тя ще е последната. Той познава само насилието. Закъснял е.

— А ти за кого работиш, чел? — тихо попита феята, въпреки, че не се съмняваше в отговора.

— За Сантяго.

* * *

В плен

Москва, 28 юли, сряда, 07:24

 

Блъснаха Яна в мазето, където имаше още четири похитени момичета, малко преди да дойде Секирата. Преструвайки се на уплашена, тя тихо се притискаше до вратата, докато Червените Шапки не ги наблъскаха в някакъв черен микробус, и едва там към нея проявиха интерес.

— Как попадна тук? — шепнешком попита Яна дребно сивооко момиче. — Чрез Алик ли?

— Да, — също толкова тихо отговори Яна.

— Копеле, — изсъска от ъгъла брюнетката, — копеле, мръсно копеле.

Гласът и пресекна и до останалите момичета стигнаха странни нечленоразделни звуци с елементи на ридание. Брюнетката изпадаше в истерия.

— Как мислиш, къде ни карат? — отново се обърна към Яна сивооката.

— Какво значение има. Щом ни карат, значи им трябваме.

— Ще ни убият ли?

— Ще ни убият! Всичките ще ни убият! — зави брюнетката.

— Млъквай, тъпачко, — прекъсна истерията Яна, и се обърна към сивооката с ободряваща усмивка. — Ако искаха да ни убият, да са ни убили досега. Вероятно ще се окажем в някой бардак.

— Смела си, — с уважение прошепна сивооката, — как се казваш?

— Яна. А ти?

— Марина, — сивооката въздъхна, — иска ми се да бях като теб. Аз съм ужасно страхлива.

— Аз също се страхувам, — призна Яна, след като поразмисли.

Тя действително не се чувстваше в свои води. Единственото снаряжение, което Сантяго и разреши да вземе, беше малка пластмасова капсула с шестпроцентен разтвор на разковниче (номер 14 в каталога „Съвременни средства за освобождение“, сто процента гаранция, че ще се освободите от всякакви окови, белезници и ключалки, доставка по куриер), а единствената гаранция — неговата дума. В обичайна ситуация това би било достатъчно, но Вестителят не беше обичайна ситуация, и младата жена беше нервна.

Автомобилът спря. В настъпилата тишина Марина трескаво въздъхна и здраво стисна ръката на Яна, като че се опитваше да почерпи храброст от нея. Брюнетката силно изхлипа и закри лицето си с ръце, а другите две момичета уплашено се притиснаха едно към друго. Вратата се отвори и в салона погледна кръгла глава с яркочервена кърпа.

— Ти си първа, — главата кимна към Яна, — излизай.

Това беше Секирата, младата жена го позна по зелената татуировка на фюрера на скулата. Тя скочи на асфалта и делово се огледа. Микробусът беше в подземен гараж, до товарния асансьор. Вратите към улицата бяха затворени, и нямаше как да разбере къде се намира.

— Стой мирно! — кресна стоящият наблизо охранител и грубо хвана момичето за лакътя. — Не се върти!

Яна се опомни, уплашено се сви и нещо изписка.

— Не я стряскай, — лениво проточи Секирата и се обърна към стоящите до микробуса воини: — Какво се мотате? Карайте останалите в асансьора!

Следваща от микробуса се показа брюнетката.

— Не ме пипайте! Недейте!

— Ако врещиш, кучко, ще те убием веднага, — равнодушно каза Секирата.

Пленницата послушно млъкна.

Асансьорът се качи на двайсет и четвъртия етаж, и когато вратите се отвориха, момичетата се оказаха в стаята на охраната. Червените Шапки ги подкараха грубо напред, и се озоваха в сводеста зала с тежки звуконепроницаеми врати. Стените и пода бяха облицовани с плътно долепени една до друга гранитни плочи, в центъра се издигаха шест мраморни колони, а в най-отдалечения ъгъл нагоре се изкачваше вита стълба. Воините повлякоха момичетата към колоните и ги оковаха към тях с тънки, но здрави вериги. Яна не се съпротивляваше.

— Браво на теб, — похвали я един от конвоиращите, виждайки с какъв труд съучастниците му влачат към колоната истерично дърпащата се брюнетка, — тиха си.

Това беше нетърпимо. Яна ловко се обърна и заби коляно в слабините на любителя на спокойни жени. Воинът изви и измъкна ножа си.

— Ще те убия!!

— Да пукнеш ли искаш? — Партньорът му го хвана за ръката. — Нали знаеш какво ще направи Любомир, ако само пипнеш тая кучка?

Контузеният боец прибра ножа и злобно изгледа Яна:

— Това ти е последната издънка, малка твар. Предай поздрави на Вивисектора.

Прикованата към съседната колона Марина гръмко се разрида. Яна гордо седна на пода, дължината на веригите го позволяваше, и не по-малко злобно отговори:

— Разкарай от тук това, което все още ти е останало, идиот, докато не съм се ядосала наистина.

Воинът почервеня.

— Любомир ще хареса тая кучка, — захили се вторият.

Червените Шапки излязоха, факлите догоряха, и залата бавно потъна в тъмнина.

* * *

Лабиринтът

Москва, някъде под земята,

28 юли, сряда, 07:41

 

Болеше го всичко. Ръцете, краката, главата, особено главата. Щом наемникът дойде на себе си, нещо я стисна като нагорещен обръч, притисна слепоочията, и прониза с безброй игли мозъка му. Болката премина през израненото тяло на Кортес, заседна в костите му и го накара да се сгърчи на бетонния под и глухо да изхрипти някаква ругатня. Наркотикът беше престанал да действа и наемникът беше останал сам с раните си. Не знаеше дали има сили да си удари още една инжекция, или даже просто да отвори очи. Да отвори очи. Кортес бавно вдигна клепачите си и се сви от болка. От полумрака на пещерата Чуя го наблюдаваше съчувствено.

— Мислех, че си умрял.

— Не се съмнявам, — промърмори наемникът и се надигна на лакът. Покрай стената бяха замрели в редица плъховете. — Какво, време е за закуска?

— Не-е, глутницата е сита, — успокои го ловецът. — Ножът е добър.

Чуя взе бойния нож на Кортес и с желание изгледа черното острие:

— Много хубав нож. Навски.

— Знам.

Кортес откъсна от ризата си следващото копче и промърмори заклинанието. Копчето се превърна в спринцовка.

— Лошо ли ти е? — попита Чуя.

— Не е добре, — процеди наемникът, докато си биеше наркотика.

— Аз проверих. Костите ти са здрави, раните не са дълбоки. Ще се оправиш.

— Въпреки това ми е зле.

— За това пък имаш хубав нож, — заключи ловецът. — А Чуя има лош нож. Счупи се.

Двамата замълчаха. Кортес чакаше стимулатора да подейства, а плъхоловецът въртеше в ръцете си черното навско острие. Всеки мислеше за нещо свое.

— Бзик също видя ножа, — съобщи последните новини Чуя. — Хареса му. Така каза: „Хубав нож“. Много ми завидя.

— Защо на теб? — осведоми се Кортес, без да отваря очи.

Той вече разбираше, че ще му се наложи да даде ножа, но все още вяло се съпротивляваше.

— Ти си ми приятел, — мъгляво обясни Чуя. — А и аз първи видях ножа. Бзик завижда.

— Колко е часът?

— Скоро ще стане осем сутринта, — отговори осът и с въздишка загледа стените на Лабиринта.

Кортес бавно се надигна и леко високопарно произнесе:

— Ние се бихме заедно, заедно проливахме кръв. Приеми този нож, велики воине, в знак на моята признателност и уважение към твоето мъжество.

Колкото по-просто е устроен един мозък, толкова повече помпозност му трябва, за да съществува. Лицето на ловеца се разля в детска усмивка, и той победоносно замахна във въздуха с острието:

— Това е постъпка на велик воин, Кортес. Искаш ли да ти подаря най-хубавия си дротик?

Кортес се намръщи:

— По-добре ми дай пари, трябва да се обадя.

— Да се обадиш? Заповядай.

Чуя измъкна от чантата си мобилен телефон:

— Плячка!

След няколко минути осът изведе Кортес до най-близката станция на метрото, и махайки с ръка за сбогуване, се разтвори в тъмните коридори на Лабиринта. След като остана сам, наемникът бързо набра някакъв номер.

— Аз съм. — Кортес беше свикнал да го познават по гласа.

„По-скоро, по маниера на говорене“ — мислено го поправи Сантяго, но на глас попита:

— Амулетът у вас ли е?

— Не. Артьом го е оставил в багажното на Киевската гара.

Сантяго се намръщи:

— Той къде е?

— Имаше бой, — сухо отговори Кортес, които изобщо не искаше да разказва, че е изгубил Артьом, — раниха ме…

— На гарата ли отива?

— Най-вероятно.

— Разбирам — Сантяго се замисли за секунда. — Имам нова работа за вас.

— Сега не мога, — мрачно каза Кортес, — трябва да намеря Яна.

— Не се безпокойте за нея. Аз я измъкнах от Зеления Дом, и тя продължава с контракта.

— Какво трябва да направя?

— Трябва да намерите един чел, фотограф. — Сантяго продиктува името и два адреса — на студиото и домашния. — Като го намерите, ми позвънете. Ще ви кажа къде да го доведете.

* * *

Москва, Киевската гара,

28 юли, сряда, 07:59

 

— Ще те изчакам тук, — каза Лана, докато намаляваше пред сградата на гарата. — А ти ще отидеш в багажното отделение и ще донесеш Амулета. Разбра ли?

— Да.

— Внимавай, там може да има засада. Първо се огледай, след това вземи Амулета. Ако видиш някой подозрителен, незабавно се връщай. Разбра ли?

— Да.

— Недей да нервничиш.

— Добре.

Младата жена нежно погали с ръка лицето на Артьом.

— Тръгвай. Когато се върнеш, ще те целуна.

Страстта избухна в него с нова сила.

— Аз бързо!

Окрилен, Артьом излезе от мустанга и тръгна към гарата, която живееше своя обичаен, суетлив живот. Понеделник или събота, сутрин или през нощта, тук нищо не се променяше. Тълпи обезумели от предстоящото пътуване хора, смесени с цигани, скитници, просяци, джебчии и полицаи, сновяха на всички страни, мърдаха, блъскаха се, викаха, мотаеха се един на друг под краката и ругаеха. И миризмата. Миризмата на гара не може да се сбърка с нищо друго — хубавата гара мирише на тръгващи влакове и вагон-ресторанти, а лошата — на тоалетна и непрани три години чорапи.

В багажното Артьом се огледа, не видя никой подозрителен, извади от клетката раницата и тръгна към изхода. Всичко се оказа обидно просто.

— Наред ли е всичко? — попита Лана, когато той хвърли раницата на задната седалка.

— Да.

За награда получи още една целувка. Феята уверено поддържаше жертвата в нужното емоционално състояние. Тя подкара към Москва река, и щом стигнаха до Воробьовие гори, спря и извади от чантата си мобилен телефон:

— Ало, търся Чука. Само с нето може да се говори нормално, — обясни Лана на Артьом, — останалите са пълни кретени, а и се шашкат прекалено. Чук? Здравей, Лана е… Чук, приятелят ти е при мен… Да, същият… Не, скъпи, пари не ми трябват, искам да се срещна с господаря ти… Не, Чук, така няма да стане. Предай на Вестителя, че с него иска да се срещне фея на Зеления Дом… Да, иначе нищо няма да се получи… Запиши моя номер…

Лана прекъсна, отвори чантата си, извади пудриера и съобщи:

— Чукът ще се обади след десет минути и ще каже адреса. Трябва да се оправя преди срещата с Вестителя.

Артьом кимна и попита:

— А може ли да се поцелуваме?